19

ПРАЗНИЦИТЕ НА ЦАРСТВОТО

Сватбената вечеря на Агнето (19:1-10)

1	След това чух като че ли силен глас от голямо множество на небето, който казваше: Алилуя! Спасение, слава и сила принадлежат на нашия Бог;
2	защото са истинни и праведни Неговите съдби; понеже Той осъди великата блудница, която е разтляла земята с блудството си, и даде върху нея възмездие за кръвта на Своите слуги.
3	И втори път рекоха: Алилуя! И димът й се издига до вечни векове.
4	И двадесетте и четири старци и четирите живи същества паднаха, та се поклониха на Бога, Който седи на престола, и казваха: Амин! Алилуя!
5	И от престола излезе глас, който казваше: Хвалете нашия Бог, всички Негови слуги, вие, които Му се боите, малки и големи.
6	И чух като глас от силни гърмежи, които казваха: Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, Всемогъщият, царува.
7	Нека се радваме и се веселим и нека отдадем Нему слава: защото дойде сватбата на Агнето, и Неговата жена се е приготвила.
8	И на нея се позволи да се облече със светъл и чист лен; защото ленът е праведните дела на светиите.
9	И казва ми: Напиши: Блажени тези, които са призвани на сватбената вечеря на Агнето. И казва ми: Тези думи са истинни Божии думи.
10	Тогава паднах пред краката му да му се поклоня; но той ми рече: Недей; аз съм съслужител на тебе и на братята ти, които държат свидетелството за Исуса; поклони се Богу; защото духът на пророчеството е да свидетелствуваме за Исуса.

Има няколко прилики в езика между този текст и текста в 11:15-19, обявяването на темата на седмия ангел за изпълнението на “Божията Тайна”: отварянето на Царството и на небесния Храм за целия свят в Новия Завет. Можем лесно да видим посланието на тези стихове като продължение на тази идея, когато отбележим приликите:

11:15 – силни гласове в небето	19:1 – силен глас на голямо множество в небето
11:15, 17 – Той ще царува за вечни векове. . . . Взел си голямата Си сила и царуваш.	19:1, 6 – Алилуя! Спасение, сила и слава принадлежат на нашия Бог. . . . Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, Всемогъщият, царува.
11:16 – Двадесетте и четири старци . . . паднаха на лицата си и се поклониха на Бога.	19:4 – Двадесетте и четири старци . . . паднаха и се поклониха на Бога.
11:18 – Дойде времето да се съдят мъртвите, и да дадеш наградата на слугите Си пророците и на светиите.	18:24-19:2 – В него се намериха кърви на пророци и на светии. . . . Истинни и праведни са Неговите съдби, понеже . . . даде върху нея възмездие за кръвта на Своите слуги.
11:18 – Твоите слуги . . . онези, които се боят от името Ти, малки и големи.	19:5 – Всички Негови слуги, онези, които се боят от Него, малки и големи.
11:19 – Настанаха светкавици, гласове, гръмове. . . .	19:6 – Гласът на голямо множество и като гласа на много води и като гласа на силни гърмежи. . . .

Така появата на Невястата, украсена за сватбата, е равнозначно на отварянето на Храма и на пълното установяване на Новия Завет. Същите тези образи са събрани отново в края на тази поредица от видения, когато Божият Град слиза от небето, “приготвен като Невяста украсена за Мъжа си; и чух силен глас от престола, който казваше: Ето, скинията на Бога е с хората; Той ще обитава с тях. . . .” (21:2-3). Църквата, Невястата на Христос и Божият град е новозаветният Храм – или по-скоро “Господ Бог, Всемогъщият и Агнето са нейният Храм” (21:22).

1-2 Божият народ се моли за унищожението на Ерусалим (6:9-11). Сега, когато на техните молитви е отговорено, голямото множество от изкупените възкликва в ответно хваление, в покорство на ангелската заповед от 18:20: “Веселете се за него, небеса и вие светии, вие апостоли и пророци, защото Бог отсъди вашия съд над него!” Трябва внимателно да отбележим какво прави св. Йоан тук. Откровение е пророчество, и следователно е предназначено “за назидание и увещание и утеха” (1 Кор. 14:3): На неговите читатели е заповядано да “слушат думите на това пророчество” (Откр. 1:3). Като открива проклинащите молитви на небесната църква срещу нейните врагове, св. Йоан наставлява своите братя на земята да правят същото; сега, като разкрива неизбежното унищожение на Блудницата, той показва на Църквата от първи век какво трябва да е тяхното задължение, когато Ерусалим падне. Те не трябва да тъгуват за неговата гибел, а да хвалят Бога за изпълнението на Неговото възмездие върху града. Божията воля трябва да се изпълнява на земята, както се изпълнява в небето. Като показва модела на небесното поклонение, св. Йоан разкрива Божията воля и за земното поклонение.

Ответната литургия е разделена на пет отделни части. Числото пет, както видяхме (ср. 9:5), е свързано със силата, особено в смисъл на военни действия. Съответно, тази песен от пет части е “боен химн,” основан върху старозаветните песни на победа над враговете на Бога и на Завета. Небесното множество пее: Алилуя! Единствените новозаветни употреби на този еврейски израз (означаващ Хвалете Господа!) са в този текст, където той се среща четири пъти, в хваление за божественото завладяване на земята. Както отбелязва Хенгстенберг, “запазването на еврейската дума, какъвто е случаят също с Амин и Осанна, служи като видим знак да отбелязва вътрешната връзка между Църквата на Новия Завет и тази на Стария.”[1] Самата дума напомня за старозаветните Халел-псалми (Пс. 113-118), песни на победа, които биват изпълнявани при празниците на Пасхата и на Шатроразпъването. Тези псалми празнуват Божието величие, особено както се открива при избавлението на Неговия народ от Египет и тяхното възстановяване към истинско поклонение; и те очакват деня, когато всички народи ще хвалят Господа. Освен малките отнасяния към два Халел-псалма в стихове 5 и 7, св. Йоан не изгражда тази литургия по техен модел; само употребата на Алилуя! е достатъчна, за да се направи връзката. Но първата библейска поява на израза е в Псалм 104:35, който поразително наподобява съпоставянето на съда и на хвалението в Откровение:

Нека се довършат грешните от земята,
И нечестивите да ги няма вече.
Благославяй душе моя Господа.
Алилуя!

Унищожаването на отстъпилия Израел от Христос и на Неговата Църква ще бъде демонстрацията, че спасението, силата и властта принадлежат на нашия Бог – израз, който напомня Давидовото възклицание, когато подготовката за построяването на Храма е завършила: “Твое, о Господи, е величието, и силата, и великолепието, и сиянието, и славата; защото всичко е Твое що е на небето и на земята; Твое е царството, Господи, и Ти си на високо, като глава над всичко” (1 Лет. 29:11; Христос също споменава Давидовия текст в Господната молитва, Мат. 6:13: “Защото Царството е Твое, и силата и славата до вековете, Амин”). Песента също цитира Давидовото празнуване на всеобхватната власт на Закона в Псалм 19:9: “Съдбите Господни са истинни и, без изключение, справедливи.” При изпълнението на проклятията на Закона върху отстъпилия град, Божият нов Израел подхваща псалма, потвърждавайки, че Неговите съдби са истинни и праведни.

Унищожаването на Израел е нагледен пример за Божията праведност. Честта на Бога не би могла да търпи повече богохулствата на Неговото име, причинени от бунта на Неговия народ (Рим. 2:24). Доказателството, че “Неговите съдби са истинни и праведни,” е точно фактът, че Той нанася възмездие върху Своя собствен народ заради самия Себе Си, отхвърляйки онези, които са били наричани с Неговото име: понеже Той осъди великата Блудница, която е разтляла земята с блудството си, и даде върху нея възмездие за кръвта на Своите слуги. Това установява връзката между Блудницата и “Езавел,” която се стреми да унищожи църквите (виж 2:20-24). Езавел, блудната царица (4 Царе 9:22), беше отклонила Израел от поклонение пред истинския Бог към култ на тотална държава и идолопоклонство (3 Царе 16:29-34). Тя преследваше и убиваше пророците (3 Царе 18:4, 13) и беше издигнала лъжесвидетели, за да клеветят праведните в съда (3 Царе 21:1-16). Така Ииуй беше определен от Божия пратеник да унищожи дома на Ахав, “за да отмъстя върху Езавел за кръвта на слугите Си пророците, за кръвта на всичките Господни слуги” (4 Царе 9:7). Прелюбодейните флиртове с езичеството са сравнявани от пророците с “блудствата и чародеянията” на Езавел (4 Царе 9:22): точно както тя си “начерни клепачите на очите си, накити главата си” в напразен опит да избегне своята гибел (4 Царе 9:30-37), Израел напразно направи същото:

А ти, запустяла, какво ще правиш?
Ако и с червено да се облечеш,
Ако и със златни накити да се украсиш,
Ако и с много боя да боядисаш очите си,
Напразно ще се украсиш:
Любовниците ти ще те презрат,
Ще търсят да отнемат живота ти. (Ер. 4:30; ср. Езек. 23:40)

Нищо освен покаяние не би могло да спаси Ерусалим. Точно това той твърдо отказа да направи, и затова Бог нанесе въздаяние върху него, заради неговото гонение на праведните. Отново трябва да се наблегне, че Исус конкретно набеляза Ерусалим като целта на Божия отмъстителен гняв. Говорейки за изливането на заветните проклятия, които щяха да достигнат съвършено изпълнение при разрушаването на Ерусалим през 70 от Хр., Той каза: “Това са дните на въздаяние, за да се изпълни всичко, което е писано” (Лука 21:22). Чрез Мойсей Бог беше предупредил за бъдещото отстъпление на Израел, когато те щяха да Го предизвикат да ревнува, като служат на други богове (Вт. 32:15-22), довеждайки сигурна гибел върху себе си и своята земя (Вт. 32:23-43). Четири пъти в този текст Бог заплашва, че Неговото въздаяние ще сполети отстъпниците: “На Мене принадлежи възмездието и въздаянието” (ст. 35); “Ще въздам на враговете Си и ще сторя възмездие на ненавистниците Си” (ст. 41); “Развеселете се, народи, с людете Му; защото ще въздаде за кръвта на слугите Си, и ще стори възмездие на противниците Си, и ще направи умилостивение за земята Си, за людете Си” (ст. 43).

3 Във втория раздел на песента голямото множество повтаря припева: Алилуя! Причината за хваление отново е благочестивата радост при унищожението на врага на Църквата, защото неговият дим се издига за вечни векове. Както отбелязахме (виж за 14:11; 18:2, 9), този израз изхожда от разрушението на Содом и Гомора (Бит. 19:28), докато конкретният израз е взет от Исаевото описание на наказанието на Едом (Ис. 34:10). Той се използва тук за да посочи, че Вавилон е паднал завинаги.[2]

4 Третият раздел на литургията разкрива двадесетте и четири старци и четирите живи същества – представляващи Църквата и всички земни създания (виж за 4:4-11) – да поемат своята конкретна роля в песента. Първо ни се казва, че те паднаха и се поклониха; отново забелязваме важността на позата, на физическото отношение в нашата религиозна дейност. Бедствието на “неоплатонизма” в съвременната църква – да не говорим обикновения мързел – са довели до нейното твърде небрежно отношение към Всевишния. Най-малкото, нашето физическо положение в публичното, официално поклонение трябва да бъде такова, което отговаря на богоугоден страх и почит, които са уместни за хора, допуснати до общение с Бога, Който седи на престола.

5 Не ни се казва чий Глас обявява четвъртия раздел на литургията от Престола. Би могъл да е този на старците, водещи събранието от място близо до престола; но е по-вероятно да е този на Исус Христос (ср. 16:17), призоваващ Своите братя (Рим. 8:29; Евр. 2:11-12) да хвалят нашия Бог (ср. Йоан 20:17, където Исус казва: “Отивам при Моя Баща и вашия Баща, Моя Бог и вашия Бог”). Че това се отнася за Църквата като цяло е ясно от описанието на поклонниците: всички Негови слуги, вие, които Му се боите, малки и големи.

6-8 Когато цялата Църква отговаря на призива на служителя, тя говори с познатия Глас от Облака на Славата (ср. Изх. 19:16; Езек. 1:24), показвайки своето пълно отъждествяване със славния Образ на Бога: Св. Йоан чува, като гласът на голямо множество и звукът на много води и като звук на силни гърмежи. Облакът е приел Църквата в себе си.

Първото Алилуя! на “голямото множество” хвалеше Бога за Неговата върховна власт, изявена в съда над голямата Блудница. Четвъртото Алилуя!, в този пети и последен раздел на литургията, отново хвали Бога за Неговата върховна власт, този път изявена в сватбата на Агнето с Неговата Невяста. Унищожаването на Блудницата и сватбата на Агнето с Невястата – разводът и сватбата – са взаимосвързани събития. Съществуването на Църквата като събранието на Новия Завет бележи изцяло нова епоха в историята на изкуплението. Бог вече не просто приема езически вярващи в Стария Завет (както често правеше при старозаветната наредба). Вместо това, Той доведе “идещия век” (Евр. 2:5; 6:5), века на изпълнението, в тези Последни Дни. Петдесятница беше зачатието на Нов Завет. С окончателния развод и унищожение на невярната съпруга през 70 от Хр., бракът на Църквата с нейния Господ беше твърдо установен; празнуването на Причастието на Църквата беше напълно открито в неговото истинско естество като “Сватбената вечеря на Агнето” (ст. 9).

Множеството на изкупените възклицава: Неговата жена се е приготвила! Задължението на апостолите през Последните Дни беше да приготвят Църквата за нейната брачна церемония. Павел писа за Христовата жертва като за изкуплението на Невястата: Той “възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно измиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна” (Еф. 5:25-27). Павел разширява този образ когато говори на коринтяните за целта на своето служение: “Ревнувам за вас с божествена ревност, понеже ви сгодих с един мъж, да ви представя като чиста девица на Христос. Но боя се да не би, както змията измами Ева с хитростта си, да се разврати умът ви и отпадне от простотата и чистотата, която дължите на Христос” (2 Кор. 11:2-3). Когато кризата на онези дни е приближавала към своя край, когато много хора са напускали вярата и са следвали различни ереси, Юда пише спешно тревожно послание до Църквата (виж Юда 3), в което заповядва на Невястата да остане вярна на своя Господ, предавайки я “на Онзи, Който може да ви пази от препъване, и да ви постави непорочни в радост пред Своята слава” (Юда 24).

Но сега св. Йоан вижда видение на Църквата в нейната слава и чистота, успешно издържала своите изпитания и изкушения, преминала през големи скърби в своето притежание на Царството като Невяста на Христос. Обратно на очакванията на Рим, разрушението на Ерусалим не беше краят на Църквата. Напротив, това беше пълното установяване на Църквата като новия Храм, окончателното изявление, че Бог си е взел нова Невяста, вярна, непорочна девица, която успешно е отблъснала измамните изкушения на Змея. Тя се е приготвила, и това е нейният сватбен ден. Ранните християни добре научиха урока, който по-късно е написан от епископа от трети век св. Киприан: “Невястата на Христос не може да бъде прелюбодейна; тя е непокварена и чиста. Тя знае един дом; тя пази с целомъдрено приличие святостта на едно легло. Тя ни пази за Бога. Тя посочва синовете, които е родила за царството. Който е отделен от Църквата и е събран с прелюбодейка, той се отделя от обещанията на Църквата; нито може този, който изоставя Църквата на Христос, да придобие наградата на Христос. Той е чужденец; той е езичник; той е враг. Той вече не може да има Бога за свой Баща, ако няма Църквата за своя майка. Ако някой, от онези извън ковчега на Ной, можеше да се избави, тогава може да се избави онзи, който е извън Църквата. Господ предупреждава, казвайки: ‘Който не е с Мен, е против Мен, и този който не събира с Мен, разпилява’ [Мат. 12:30]. Този, който нарушава мира и съгласието на Христос, прави това против Христос; този, който се събира на друго място, освен в Църквата, разпилява Църквата на Христос. . . . Който не държи това единство, не държи Божия закон, не държи вярата на Бащата и на Сина, не държи живота и спасението.”[3]

Хвалебствената песен продължава: И на нея се позволи да се облече със светъл и чист лен; защото ленът е праведните дела на светиите. Вече видяхме ленът използван като символ (15:6; ср. 3:4; 4:4; 7:9, 14); сега, неговото символично значение изрично е изявено като праведните дела на светиите.[4] Тук са посочени две важни неща относно покорството на светиите: първо, позволи й се – нашето освещение се дължи изцяло на благодатното дело на Божия Святи Дух в нашите сърца; второ, на нея благодатно й се даде възможност да се облече в лена на праведните дела – нашето освещение се изпълнява от нас. Това двойно наблягане се намира навсякъде в Писанието: “Ще се осветите. . . . Аз съм Господ, Който ви освещавам” (Лев. 20:7-8); “Изработвайте спасението си със страх и трепет; защото Бог е, Който според благоволението Си, действува във вас и да желаете това, и да го изработвате” (Фил. 2:12-13).

9 На св. Йоан е казано да напише четвъртото и основно блаженство на Книгата Откровение: Блажени тези, които са призвани на сватбената вечеря на Агнето. Божият народ е бил спасен от блудството на света, за да стане Невяста на Неговия единороден Син; и постоянният белег на този факт е седмичното празнуване от Църквата на нейния свят празник, Святото Причастие. Абсолютната вярност на това обещание се подчертава от уверението на ангела към св. Йоан, че тези думи са истинни Божии думи.

Не би трябвало да е нужно да се казва (но за нещастие е нужно), че Причастието е центърът на християнското поклонение; причастието е това, което трябва да правим, когато се събираме заедно в Господния Ден. Всичко друго е второстепенно. Това не означава, че второстепенните неща са маловажни. Поучаването на Словото, например, е много важно, и всъщност необходимо за растежа и благоденствието на Църквата. Учението отдавна е признато като един от съществените белези на Църквата. Затова наставлението във вярата е незаменима част от християнското богослужение. Но то не е сърцето на християнското поклонение. Центърът на християнското богослужение е Тайнството на Тялото и Кръвта на нашия Господ Исус Христос. Това се предполага от св. Павел в 1 Кор. 10:16-17 и 11:20-34. Можем да го видим отразено в простото твърдение на Лука в Деян. 20:7: “И на първия ден от седмицата, когато бяхме събрани да разчупим хляба. . . .” Това се описва също в Дидахията: “Но на всеки Господен Ден се събирайте заедно и разчупвайте хляба, и отдайте благодарение след като сте изповядали вашите престъпления, за да може вашата жертва да бъде чиста.”[5] Юстин Мъченик свидетелствува за същия модел като стандартен за всички християнски събрания: “В деня наречен неделя всички, които живеят в градовете или в селата, се събират на едно място, и се четат записките на апостолите или писанията на пророците, доколкото позволява времето; после, когато четецът свърши, ръководителят словесно поучава и увещава към подражание на тези добри неща. След това всички стават и се молят, и както казахме преди, когато нашата молитва свърши, се донасят хляб, вино и вода, и ръководителят по същия начин принася молитви и благодарения, според неговата способност, и хората се съгласяват, казвайки, Амин; и се раздава на всеки, и се яде от това, за което е дадено благодарение, а на онези, които отсъствуват, се изпраща дял от дяконите.”[6]

Най-великата привилегия на Църквата е нейното седмично участие в Господната вечеря, Сватбената вечеря на Агнето. Трагедия е, че толкова много църкви днес пренебрегват Господната вечеря, съблюдавайки я само в редки случаи (някои т. нар. църкви дори са изоставили напълно Причастието). Трябва да осъзнаем, че официалното богослужение на Църквата в Господния Ден не е само изучаване на Библията или някакво неформално събиране на сходни души; напротив, то е официалното сватбено празненство на Невястата с нейния Младоженец. Именно затова ние се събираме заедно в първия ден на седмицата. Всъщност, един от главните въпроси в спора около протестантската Реформация бил фактът, че римската църква допускала своите членове до Причастие само веднъж годишно.[7] Иронично, практиката на римската църква сега превъзхожда тази на повечето “протестантски” църкви; поне по въпроса на честото причастие, Рим е този, който се е “реформирал.”

Коментирайки думите на германския материалистически философ Лудвиг Фойербах, че “човек е това, което яде,” великият ортодоксален теолог Александър Шмеман пише: “С това твърдение . . . Фойербах смята, че е сложил край на ‘идеалистичните’ спекулации относно човешката природа. Всъщност, обаче, той без да осъзнава изразява най-религиозната идея за човека. Защото преди преди Фойербах същото определение за човека е дадено в Библията. В библейската история за сътворението човекът е представен преди всичко като гладно същество, и целия свят като негова храна. Веднага след заповедта да се размножава и да владее над земята, според автора на първата глава на Битие, е Божията заповед към хората да ядат от земята: ‘Вижте, давам ви всяка семеносна трева . . . и всяко дърво, което има в себе си плод на семеносно дърво; те ще ви бъдат за храна. . . .’ Човекът трябва да яде, за да живее; той трябва да взема света в тялото си и да го превръща в част от себе си, в плът и в кръв. Той наистина е това, което яде, и целият свят е представен като всеобхватна празнична маса за човека. И този образ за празненството остава през цялата Библия като централен образ на живота. Това е образът на живота при неговото създаване и също образа на живота при неговия край и изпълнение: ‘. . . за да ядете и пиете на моята трапеза в Царството ми.’”[8]

Причастието е в центърът на нашия живот, и целият ни живот произтича от тази централна литургия. Затова “формата” на литургията на причастието дава форма на останалия живот, всекидневната литургия, когато следваме нашето призвание да упражняваме господство над земята. “Обредите на живота” са по модела на централния ритуал на причастието, който самият е съставен според литургията на сътворението, представена в Битие 1: Бог взе творението, раздели го, разпредели го, прецени делото и се наслади на съботната почивка. И това е моделът на Святото Причастие, както отбелязва Джеймз Джордан: “Когато изпълняваме този ритуал в Господния Ден, ние се пренастройваме, наново свикваме, наново се обучаваме на правилния начин да използваме света. Защото Исус Христос, в нощта, когато беше предаден, (1) взе хляб и вино; (2) благодари; (3) разчупи хляба, (4) раздаде хляба и виното, като ги нарече Свое тяло и кръв; после учениците (5) опитаха и го прецениха, като единадесет го одобриха, а един го отхвърли; и накрая (6) верните си починаха и се зарадваха на него.

Именно защото действието на благодарение е централната разлика между християните и нехристияните, литургията на християнските църкви е наречена ‘Святd Евхаристия.’ Евхаристия означава Благодарение. Това е възстановяването на истинското поклонение (благодарение), което възстановява делото на човека (шесткратното действие през целия живот). Това обяснява защо възстановяването на истинското поклонение е първостепенно над обществените дейности.”[9]

10 Св. Йоан пада при краката на ангела, да му се поклони, и ангелът рязко отговаря: Недей! Защо е записана тази случка (повторена в 22:8-9) в Книгата Откровение? Макар да изглежда несвързано с великите, космически въпроси на пророчеството, тя всъщност е близо до същността на Йоановото послание. На пръв поглед тя изглежда критика против идолопоклонството, със сигурност от централно значение в Книгата Откровение. Но при по-внимателно разглеждане такова тълкувание представя сериозни трудности. На първо място трябва да помним, че този, който изпълнява това действие на поклонение, е боговдъхновен Апостол, докато получава божествено откровение; макар да не е абсолютно невъзможно св. Йоан да извърши престъпление на идолопоклонство в такова състояние, то изглежда доста невероятно. На второ място, основанието на ангела да откаже поклонение изглежда странно. Защо просто не цитира заповедта срещу лъжливите богове, както Исус направи (Мат. 4:10), когато дяволът изискваше от Него да му се поклони? Вместо това той се впуска в кратко обяснение за естеството на пророчеството: Аз съм съслужител на тебе и на братята ти, които държат свидетелството за Исус; поклони се Бог, защото духът на пророчеството е да свидетелствуваме за Исус.

Решението се намира първо във факта, че понятието покланям се (на гръцки, proskuneō) просто означава “обичай да падна пред човек и да целуна краката му, краищата на дрехата му, земята и т.н..,”[10] и може да се използва не само за почит, дължима на Бога (или, греховно, на лъжлив бог), но също и за обичайната почит, дължима на по-висшия ранг (виж напр. употребата в Септуагинта в Бит. 18:2; 19:1; 23:7, 12; 27:29; 33:3, 6-7; 37:7, 9-10; 42:6; 43:26, 28; 49:8). Беше напълно уместно Лот да се “поклони” пред ангелите, които го посетиха, а за синовете на Израел да се “поклонят” на Йосиф. Матей използва думата, за да опише почитта на роба към неговия господар (Мат. 18:26), а св. Йоан я използва, за да запише Христовото обещание към верните филаделфийци, че юдеите ще бъдат принудени да “дойдат и да се поклонят [proskuneō]” в краката им (Откр. 3:9).

Ако по тази причина приемем, че св. Йоан не е предлагал божествено поклонение към ангела, а по-скоро почит към по-висш, отговорът на ангелът може да бъде разбран по-лесно. Честа тема в цялата книга Откровение е, че “всички Господни хора са пророци” (ср. Чис. 11:29). Всички са възнесени в присъствието на Господа, заемайки местата си в небесния Съвет около престола в Облака на Славата. Преди Петдесятница беше уместно хората да се покланят пред ангелите, но вече не е така. “Недей!” вика ангелът: Аз съм съслужител на тебе и на братята ти, които държат свидетелството за Исус. Ангелът е на равно ниво със св. Йоан и останалите от християнската общност; затова той увещава св. Йоан да се поклони на Бога, да “пристъпи с дръзновение към престола на благодатта” (Евр. 4:16). Фактът, че братята на св. Йоан държат свидетелството за Исус, показва, че те са членове на Съвета, обитавани от Духа; защото свидетелството за Исус е Духът на пророчеството; Духът е навсякъде, където свидетелството за Исус е държано и прогласявано.

“Затова Босюе отбелязва със съвършено основание, ‘че ангелът отхвърля почитта, за да постави апостолското и пророческото служение наравно с това на ангелите.’ . . . Разубеждаването не се основава на съображението, че поклонението отнема от Божията слава, а на съображението, че то отнема от почитта на Йоан. Това е като да каже, иди право пред Бога с твоето поклонение, за да не принизяваш славното достойнство, с което си удостоен, и което носиш.”[11]

Но кое е това в ангелските думи, което прави св. Йоан да се поклони при краката му? “Това са сведенията за причастието в тях. Ранната Църква освещавала причастието чрез голямо благодарение-молитва, което дало име на ритуала. Издигайки сърцата си към небето, те благославяли Бога за неговите могъщи дела на спасение, потвърждавайки своето истинско притежаване на Христос и истински превкусвайки насладата, която ще получат в Неговото тяло и кръв в тайнството. Победоносното възклицание преминава в молитва на благодарение в 19:1-8, но точно блаженството на ангела за пръв път дава ясно отнасяне към това благословено празненство, което се яде в Божието царство и което бива предвкусвано в Църквата. Св. Йоан пада да се поклони, и всеки посредник между него и Христос изчезва.”[12]

Божият Син излиза на война (19:11-21)

11	След това видях небето отворено, и ето бял кон, и Онзи, Който идеше на него, се наричаше Верен и Истинен, и съди и воюва праведно.
12	Очите Му бяха огнен пламък, на главата Му бяха много корони и носеше написано име, което никой не знаеше, а само Той;
13	и беше облечен в дреха, попръскана с кръв; и името Му беше Божието Слово.
14	И небесните войски, облечени в бял и чист лен, следваха подир Него на бели коне.
15	Из устата Му излизаше остър меч, за да порази с него народите; и Той ще ги управлява с желязна тояга и ще стъпче лина на лютия гняв на Бога Всемогъщий.
16	И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име: ЦАР НА ЦАРЕТЕ И ГОСПОД НА ГОСПОДАРИТЕ.
17	После видях един ангел, стоящ в слънцето; и, извиквайки със силен глас, каза на всичките птици, които летят посред небето: Дойдете, събирайте се за великата Божия вечеря,
18	за да ядете месата на царе и месата на хилядници, месата на юнаци и месата на коне и на онези, които яздят на тях, дори месата на всичките човеци, свободни и роби, малки и големи.
19	И видях звяра и земните царе и войските им събрани да воюват против яздещия на коня и против Неговото воинство.
20	И звярът биде уловен, и с него лъжепророка, който беше извършил пред него знаменията, с които измами онези, които бяха приели белега на звяра, и които се покланяха на неговия образ; те двамата бяха хвърлени живи в огненото езеро, което гори с жупел.
21	А останалите бяха избити с меча на яздещия на коня, с меча, който излизаше из устата Му. И всичките птици се наситиха от месата им.

11 Това открива последния раздел от седем видения, всяко от което започва с израза kai eidon, И видях (19:11, 17, 19; 20:1, 4, 11; 21:1). С откровението на Святото Причастие св. Йоан вижда, както не е виждал преди, небето отворено, и както отбелязва Фарър, “всеки посредник между него и Христос изчезва.” Поканата за Причастие с Христос е това, което отваря небето за Църквата и открива нейния Господ.

Св. Йоан вижда бял кон, символ на Христовата победа и господство (6:2; ср. 14:14). За правилното разбиране на този текст е важно да отбележим, че Седящият на коня е наречен Верен и Истинен: Христос язди за победа в своето качество като “верния и истинен Свидетел” (3:14), като “Божието слово” (19:13). Св. Йоан не описва Второто Идване в края на света. Той описва напредъка на Благовестието по света, световното прогласяване на посланието за спасение, което следва Първото Идване на Христос. Връзката с посланието към Лаодикия (3:14-22) е подсилена, когато разбираме, че тази част на пророчеството съдържа няколко прилики с Лаодикийското послание. Фарър казва: “Необоснованото самохвалство с настоящите притежания на Лаодикийския ангел в 3:17 се повтаря в самохвалството на града-Езавел в 18:7ff. И още щом св. Йоан е свършил с Езавел в 19:3, той дава на светиите чисти дрехи (19:8, 3:18) и ги кани на вечерята на Агнето (19:9; 3:20), и отваряйки небесните врати, открива Христос като Амин, Верният и Истинният (19:9-13; 3:14).”[13]

Той съди и воюва праведно: Христос излиза да воюва на земята, като ни подчинява на Себе Си, като ни управлява и ни защитава, “като възпира и побеждава всички Свои и наши врагове,” както казва Краткият Уестминстърски катехизис (В. 26), раздавайки правосъдие по света според Божия закон, в изпълнение на Месианските пророчества:

За да съди Твоите люде с правда,
и угнетените Ти с правосъдие. (Пс. 72:2)

Нека се веселят небесата и нека се радва земята.
Нека бучи морето и всичко, що има в него.
Нека се радват полетата и всичко, което е на тях:
Тогава ще пеят от радост всичките дървета и гората
Пред Господа, защото Той иде.
Защото иде да съди земята;
Ще съди света с правда,
И племената във верността Си. (Пс. 96:11-13)

Той няма да съди според каквото гледа с очите Си,
Нито ще решава според каквото слуша с ушите Си;
Но с правда ще съди сиромасите,
И с правота ще решава за смирените на страната;
Ще порази страната със жезъла на устата Си,
И с дишането на устните Си ще умъртви нечестивия. (Ис. 11:3-4)

Ето, идат дни, казва Господ,
Когато ще въздигна на Давида праведен Отрасъл,
Който като цар ще царува, ще благоденствува,
И ще върши правосъдие и правда по земята.
В Неговите дни Юда ще бъде спасен,
И Израил ще обитава в безопасност;
И ето името, с което ще се нарича –
Господ е наша правда. (Ер. 23:5-6)

12 Фигурата върху белия кон е същата като Човешкия Син, Първия и Последния, Живия от първото видение на св. Йоан, защото Неговите очи са огнен пламък (ср. 1:14): Той е всезнаещият Господ, Чийто разбиращ поглед е “способен да съди мислите и намеренията на сърцето” (Евр. 4:12). Величествената фигура е вече победоносна, многократно, както се символизира от многото корони, които Той носи.

Златната плочка на челото на първосвещеника носеше свещеното Име на Господа; съответно, след като отбелязва многото корони върху челото на Христос, св. Йоан вижда, че Той има написано име. Но това е име, което никой не знае, а само Той. Как трябва да разбираме това? Както видяхме при 2:17, новозаветната употреба на думата зная (ginōskō и oida) е повлияна от еврейския идиом, в който глаголът зная има косвени значения: признавам, признавам като собствено, притежавам (виж напр. Бит. 4:1; Изх. 1:8; Пс. 1:6; Ер. 28:9; Езек. 20:5; Зах. 14:7; Мат. 7:23; Йоан 10:4-5; Рим. 8:29; 1 Кор. 8:3; 2 Тим. 2:19).[14] Така смисълът на този стих не е че никой не знае какво е името (защото всъщност, както ще видим, ние наистина “знаем” името, в познавателния смисъл), но че само Той законно притежава името; то принадлежи само на Него. Това се подсилва от обратно паралелната структура на текста:

А. Той има име, което никой не знае, а само Той (ст. 12б)
    Б. Облечен е с дрехи, попръскани с кръв (ст. 13а)
        В. Името Му беше Божието слово (ст. 13б)
        В. От устата Му излиза меч остър и от двете страни (ст. 15а)
    Б. Той ще стъпче лина на лютия гняв на Бога Всемогъщий (ст. 15б)
А. И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име:
   ЦАР НА ЦАРЕТЕ И ГОСПОД НА ГОСПОДАРИТЕ (ст. 16)

Двуострият меч от 15а отговаря на характеристиката от 13б на Христос като Божието слово; сведението от 15б, че Христос ще стъпче лина на гнева, обяснява как дрехата Му е станала попръскана с кръв в 13а; а 16 ни открива името, за което 12б казва, че само Христос го притежава.[15]

13 Както отбелязахме по-горе, Христовата дреха, попръскана с кръв, е обяснена от ст. 15б. Ясно е, че кръвта е тази на Христовите врагове, “гроздовете на гнева,” но (както видяхме при 14:20) в известен смисъл кървавата дреха е попръскана също и от жертвата на самия Христос. Защото видението е истинска алегория на Въплъщението: Само тук в Откровение, както в Пролога към своето евангелие (Йоан 1:1, 14), св. Йоан нарича Христос Словото, говорейки за Неговото предишно съществуване и божествено естество, и че Той стана плът, обитавайки между нас. Нещо повече, в текста пред нас имаме не само алегория на Неговото въплъщение, но за Неговата Изкупителна жертва, Възкресение, Възнасяне и Възцаряване. Това не е “само” разказ за изливането на гнева върху Израел. Това е разказ за Исус Христос като Цар на царете. Тук виждаме Пришествието на Човешкия Син: Небесата са отворени и Той слиза на земята, за да воюва със Своите врагове; опръскан с кръв, Той печели победата.

14 Но Христос не е сам в тази победа. Той е последван от войските, които са в небето, “званите, избраните и верните,” които воюват заедно с Него (17:14). Отново трябва да помним, че от гледната точка на Новия Завет Църквата е “в небето”: Ние сме Божията скиния в небето (7:15; 12:12; 13:6), ние седим с Христос в небесни места (Еф. 2:6), дошли сме до небесния Ерусалим, и до десетки хиляди тържествуващи ангели, и до Църквата на първородните, които са записани в небесата (Евр. 12:22-23). Войските са съставени от християни (възможно е и ангелите да се имат предвид тук), яздещи върху бели коне с техния Господ в Неговата настъпателно и победно шествие по земята, носещи Божието Слово на света. Тъй като небесните войски са Невястата, те са облечени във фин лен, бял и чист.

15 От устата на въплътеното Божие слово излиза меч остър и от двете страни. Св. Йоан е използвал този образ преди (1:16; 2:16); мечът (особено когато излиза от устата) е ясен библейски символ за могъщото “пророческо слово, което е творческо и динамично и осъществява това, което прогласява. Словото на истински пророк, какъвто е конникът, преобразява словото в действие; словото на лъжепророка, какъвто е вторият звяр, е безсилно.”[16] Божието слово се използва не само в боя, да убие Божиите врагове (Еф. 6:17), но също и в Църквата, да разсече жертвата (Рим. 12:1-2): “Защото Божието слово е живо, деятелно, по-остро от всеки меч остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето. И няма  създание, което да не е явно пред Бога: но всичко е голо и разкрито пред очите на Този, на Когото има да отговаряме” (Евр. 4:12-13). Пред-въплътеният Христос казва:

Слушайте Ме, острови,
И внимавайте, далечни племена:
Господ Ме призова още от рождението,
Още от утробата на майка Ми спомена името Ми!
Направи устата Ми като остър нож. (Ис. 49:1-2)

По същия начин Бог използва Своите пророци като меч:

Затова ги изсякох чрез пророците,
Убих ги с думите на устата Си. (Ос. 6:5)

Христос използва Меча на Духа, за да смаже народите: Той покорява със Своите уста. Отново, тук не е изобразено Второто Пришествие, а Христовата победа над народите единствено чрез Неговото Слово. В Матей 24:29-31, “непосредствено след” разрушението на Ерусалим започва обръщането на народите, когато Христос изпраща своите ангели/служители по света, за да съберат избраните.[17]

Премъдрост Соломонова (18:15-16) говори за Божието избавление на Израел от Египет с образи, подобни на Йоановата картина в този текст: “Твоето Всемогъщо Слово се хвърли от небето от Твоя царски престол, като яростен войник посред земя на опустошение, и донесе Твоята истинска заповед като остър меч, и както стоеше умъртви всички неща; и докосваше небето, но стоеше на земята.” Както Исая писа: “Ще порази страната с жезъла на устата Си, и с дишането на устните Си ще умъртви нечестивия” (Ис. 11:4). “‘Устата като остър меч’ е символ на пророка, чието говорене е като режещ нож, защото говори Божието слово. . . . Така единственото оръжие, което се нуждае Конникът за да съкруши съпротивата на Своите врагове и да установи Божието царство на правда и мир, е прогласяването на Благовестието.”[18] Така “тук е изобразен целият ход на ‘експанзията на християнството’: обръщането на Империята; обръщането на западните народи, които се установяват върху развалините на Империята; обръщането на Юга и на далечния Изток, все още изработвано в историята в наши дни. Във всичко св. Йоан вижда Христос, използващ Меча от устата Си; белия кон и неговия Ездач, коронованата глава, невидимите небесни войски.”[19]

Христос завладява народите за да ги управлява [или, пасе] с желязна тояга. “Работата на Пастиря, Водача и Владетеля на душите (1 Пет. 2:25), следва тази на Благовестителя; езичниците първо трябва да бъдат доведени до покорство, и след това под обучението на Христос.”[20] Неговият Баща Му заповядва:

Поискай от Мене и Аз ще Ти дам народите за Твое наследство,
И земните краища за Твое притежание.
Ще ги съкрушиш[21] с желязна тояга,
Ще ги строшиш като грънчарски съд. (Пс. 2:8-9)

Псалм 2 продължава като обявява, че земните царе трябва да се подчинят на Сина, или ще погинат от Неговия гняв. Христос е дошъл в Своето наследство; Той е получил Своето Царство от Бащата (Дан. 7:13-14), бивайки възцарен на Своя небесен престол “далеч по-горе от всяко началство и власт, сила и господство” (Еф. 1:21). Като Владетел на вселената Той самият стъпква лина на виното на пламенния гняв на Бога, Всемогъщия (ср. 14:19-20):

Кой е този, що иде от Едом,
С очервени дрехи от Восора,
Този славен в облеклото си,
Който ходи във великолепието на силата Си?
Аз съм, Който говоря с правда,
Мощен да спасявам.
Защо е червено облеклото Ти,
И дрехите Ти подобни на онези на човек, който тъпче в лин?
Аз сам изтъпках лина,
И от племената не беше с Мене ни един човек;
Да, стъпках ги в гнева Си,
И смазах ги в яростта Си,
Тъй че кръвта им попръска дрехите Ми,
И изцапах цялото Си облекло.
Защото денят за въздаянието беше в сърцето Ми,
И годината ми за изкупване настана.
Аз разгледах, но нямаше кой да помага,
И зачудих се, но нямаше кой да подкрепя;
Затова, Моята мишца Ми изработи спасение,
И Моята ярост, тя Ме подкрепи.
Аз стъпках племената в гнева Си,
Опих ги в яростта Си,
И излях кръвта им в земята. (Ис. 63:1-6)

Текстът в Исая набляга, че Христос сам, без чужда помощ, е свършил това дело: “Сам изтъпках”; “не беше с Мене ни един човек”; “Моята мишца Ми изработи спасение,” и т.н.; по същия начин св. Йоан използва израза Той сам два пъти в този стих, подчертавайки, че макар Христос да е придружаван от Своите небесни войски, победата се основава само на Неговото дело. Делото на спасението е изпълнено единствено от Господ Исус Христос; благословенията и съдбите, които придружават спасението на избраните, са изработени от Него.

Дойдете та вижте делата на Господа,
Какви опустошения е направил на земята;
Прави да престанат войните до края на земята;
Строшава лък и сломява копие;
Израгя с огън колесници. (Пс. 46:8-9)

“Така сме длъжни да вярваме, че тези събития, с които виновните народи са бичувани и наказвани заради техните грехове, не са просто страничен продукт на провидението, а са заповядани и управлявани от Посредника. И така, независимо дали виждаме опустошаващ меч да коли жителите, или огнена мана да разрушава реколката, или търговска стагнация да разорява източниците на благосъстояние, или изтощителна болест да вилнее със страховита сила над земята, или смутове на народно недоволство да преобръщат основите на обществения ред, ние признаваме мъдростта и могъществото и праведната отплата на Княза Месия, изпълняващ божествената заповед, Онзи народ и онова царство, които не биха ти служили, ще загинат; онези народи дори съвсем ще се съсипят” (Ис. 60:12).[22]

16 Св. Йоан вижда името на Христос, “което никой не знае, а само Той” (ст. 12) написано на Неговата дреха и на бедрото му, мястото, където се носи мечът (ср. Пс. 45:3). “Името е причината за предстоящата победа, а не следствие от нея; Той ще порази звяра и царете, защото той вече е Цар на царете и Господ на господарите.”[23] Препускайки на Своя бял боен кон, следван от Своята войска от светии, Той побеждава народите с Божието слово, Благовестието. Това е символично изявление на надежда, увереност, че Божието Слово ще бъде победоносно по целия свят, така че Христовото управление ще бъде установено по цялата вселена. Исус Христос ще бъде признат навсякъде като Цар на всички царе, Господар на всички господари. От началото на Откровение, посланието на Христос към Неговата църква е заповедта да побеждава (2:7, 11, 17, 26-28; 3:5, 12, 21); сега Той уверява страдащата Църква, че независимо от яростното гонение от Израел и Рим, Той и Неговият народ всъщност ще бъдат победоносни над всички врагове.

Всички народи са абсолютно задължени да бъдат християнски, както официално като народи, така и в личния характер на техните индивидуални граждани. Всеки народ, който не се покори на всеобхватното управление на Исус Христос, ще погине; всички народи ще бъдат християнизирани един ден. Това е само въпрос на време. Исус Христос е Владетелят на вселената, и Той ще бъде признат като такъв по цялата земя, в този свят както и в следващия, във времето както и във вечността. Той е обещал: “Ще се възвиша между народите, ще се възвиша на земята” (Пс. 46:10). Господ на Силите е с нас.

17-18 Това е второто от последните седем видения, всяко от което започва с израза, И видях; така, макар със сигурност да е свързано с предмета на предишното видение, то не е просто негово продължение. Както видяхме, главата започва с празник, Сватбената вечеря на Агнето, свещеното ястие на Причастието на Църквата пред нейния Господ. Но тук е прогласен друг голям празник. Слънцето на Правдата е изгряло, с изцеление в крилата Си (Мал. 4:2); но Той също води ангел, стоящ в слънцето (владетелят на Деня, Бит. 1:16), който отправя покана към всички птици, които летят посред небето, грабливите птици. Видяхме, че “посред небето” е мястото, от което Орелът предупреждава за горко (8:13), и в което ангелът призовава земните владетели да приемат вечното Благовестие (14:6). Сега ангелът призовава орлите на Великата Божия вечеря, където да се наситят с плътта на Христовите врагове: месата на царе и месата на хилядници, месата на юнаци и месата на коне и на онези, които яздят на тях, дори месата на всичките хора, свободни и роби, малки и големи. Отбелязахме при 8:13, че едно основно проклятие на завета е да бъдеш изяден от хищни птици (ср. Вт. 28:26, 49). Сега Израел е жертвената плът (Мат. 24:28), и вече няма никой, който да отпъжда хищниците (ср. Бит. 15:11; Вт. 28:26).[24] Езикът на св. Йоан е зает от Божия призив чрез Езекиил “към всяка птица и всеки звяр по полето” да погълнат телата на Неговите врагове, езическите множества воюващи против Израел:

Съберете се та дойдете; натрупайте се от всякъде на жертвата, която жертвувам за вас, голяма жертва върху Израилевите планини, за да ядете месо и да пиете кръв. Ще ядете месаста на юнаците и ще пиете кръвта на земните князе и на овни, на агнета, на козли и на телци, всички васански угоени. Ще ядете тлъстина до насита и ще пиете кръв до опиване, от жертвата, която пожертвувах за вас; и ще се наситят на трапезата Ми с коне и с ездачи, с юнаци и с всякакви военни мъже, казва Господ Иеова. (Езек. 39:17-20)

Значението е ясно: Онези народи, които откажат да се подчинят на господството на Христос, както заповядва Псалм 2, ще бъдат напълно унищожени. Бог изисква от всички хора и институции единствено пълно подчинение на определената от Него Христокрация.

Питър Лейтхарт отбелязва, че празникът на лешоядите в Езекиил 39 има очистващ ефект върху земята. “Отправеният хищните птици призив в стихове 17-20 идва непосредствено след текст за очистване на земята чрез погребване на мъртвите (ср. Вт. 21:22f.). Може би птиците помагат да се очисти земята като се хранят с мъртвите тела, които я оскверняват. Нещо повече, Господ призовава птиците да ядат жертвено месо. Жертвата означава очистване и възстановяване. Така в Езекиил 39 образът на хищните птици не само подчертава цялостния характер на осъждението, но също и другата страна на съда, очистването и изкуплението.”[25]

Лейтхарт продължава: “Можем ли да открием идеята за очистване също и в Откровение 19:17-18? Няма пряко споменаване за очистване, нито за жертва. Но по няколко причини текстът от Откровение може да бъде разбиран като очистване. Първо, събитията от 20:4-6 предполагат, че чрез Своята победа Воинът очиства земята от влиянието на звяра и на лъжепророка, и това, съчетано с падането на Вавилон и с връзването на змея, въвежда период на небивала дотогава власт за Църквата. Второ, цялостният характер на победата на Воина е толкова велик, че дори разсечените тела на Неговите противници не остават. Всички следи от войските на звяра са изличени. Накрая, погледнато систематично, съдът никога не се извършва без съпътствуваща благодат. Съдът над Фараона е избавлението на Израел. Така и тук, съдът над зверовете и техните войски очиства земята от нейното идолопоклонство и освобождава светиите.”[26]

19-21 Третото видение в тази част, отбелязано отново с думите И видях, разкрива поражението на Левиатан и Веемот в тяхната война срещу Царството на Христос: Двата звяра са хванати и са хвърлени живи в огненото езеро, огненото море (ср. 15:2), което гори със сяра. Образът е зает от разказа за разрушението на Содом и Гомора (“огън и сяра”), съчетан с разказа за бунтовниците Корей, Датан и Авирон, които заедно със своите семейства бяха погълнати от земята: “Те и всичко тяхно слязоха живи в ада, земята ги покри, и погинаха отсред обществото” (Чис. 16:31-33). Следователно целта на св. Йоан не е да даде подробна лична есхатология на Звяра и на Лъжепророка; още по-малко се опитва да опише падането на Рим през 410 или 476 от Хр. По-скоро Огненото Езеро е символично описание на пълното поражение и съвършено унищожение на тези врагове в техния опит да превземат Царството: Злите образи на езическия Рим и отстъпническия Израел са погубени и победени. Рим, като Содом, е поразен с огън и сяра; Израилевите лъжепророци, като Корей, Датан и Авирон, са погълнати живи.

Все пак има една забележителна разлика: Докато останалите от последователите на Корей са погълнати от огън “от Господа,” останалите от последователите на Зверовете – земните царе – са убити с меча, който излиза от устата на яздещия на коня. Посланието на Благовестието, Словото-Меч на Духа, излиза от устата на Христос и поразява Неговите врагове като ги обръща, разсича ги като пронизва душа и дух, стави и кости, съдейки мислите и намеренията на техните сърца. Зверовете губят два пъти: не само са победени, но самите народи, които са водили в битка срещу Христос, са обърнати от Неговото победоносно Слово.

В най-лошия случай Левиатан, Веемот и техните съучастници не могат да направят нищо повече от това да изпълнят постановленията на върховния Бог (17:17). Той е определил всяко тяхно движение, и Той е определил тяхното погубление. Народите се разяряват, но Бог се смее: Той вече е поставил Своя Цар на Неговия Свят хълм, и всички народи ще бъдат управлявани от Него (Псалм 2). Всяка власт на небето и на земята е дадена на Христос (Мат. 28:18); както пее Мартин Лутер, “Той трябва да победи в битка.” С напредването на Благовестието по света то ще печели все повече победи, докато всички царства станат царства на нашия Господ и на Неговия Христос; и Той ще царува до вечни векове. Не трябва да отстъпваме на врага нито квадратен сантиметър от небето или от земята. Христос и Неговата армия яздят напред, покорявайки и да покоряват, и чрез Него ние наследяваме всички неща.

---

[1] E. W. Hengstenberg, The Revelation of St. John, two vols. (Cherry Hill, NJ: Mack Publishing Co., n.d.), vol. 2, p. 238.

[2] Затова изразът не може да бъде употребен като буквално описание на вечното състояние на всички нечестиви. Действителните пламъци, които погълнаха “Вавилон,” изгоряха отдавна; но неговото наказание е вечно. Той никога няма да бъде възкресен отново.

[3] Киприан, За единството на Църквата, 6; в Alexander Roberts and James Donaldson, eds., The Ante-Nicene Fathers (Grand Rapids: William B. Eerdmans, reprinted 1971), Vol. 5, p. 423.

[4] Гръцката дума обикновено се използва в Новия Завет да означава Божие “постановление” или “наредба” (Лука 1:6; Рим. 1:32; 8:4; Евр. 9:1, 10; Откр. 15:4); свързаното значение, използвано тук, е “изпълнението на Божието постановление” (ср. Рим. 5:18). Друго значение е “юридическа присъда, че човекът отговаря на Божиите изисквания,” и оттук “оправдание” (ср. Рим. 5:16). Макар някои да настояват за “оправдание” като правилното значение тук, и контекстът, и фактът, че е използвано множествено число на думата, посочват нейното най-естествено значение като “праведни дела.”

[5] Учението на дванадесетте апостоли, xiv.1, in Alexander Roberts and James Donaldson, eds., The Ante-Nicene Fathers (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans, reprinted 1971), Vol. 7, p. 381.

[6] Юстин Мъченик, Първа апология, гл. lxvii, в Alexander Roberts and James Donaldson, eds., The Ante-Nicene Fathers (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans, reprinted 1971), Vol. 1, p. 186.

[7] Виж John Calvin, Institutes of the Christian Religion, iv.xvii.43-46; ср. idem., Selected Works: Tracts and Letters, ed. by Henry Beveridge and Jules Bonnet, seven vols. (Grand Rapids: Baker Book House, reprinted 1983), Vol. 2, p. 188.

[8] Alexander Schmemann, For the Life of the World: Sacraments and Orthodoxy (New York: St. Vladimir’s Seminary Press, 1973), p. 11.

[9] James B. Jordan, “Studies in Genesis One: God’s Rite for Life,” in The Geneva Review, No. 21 (August 1985), p. 3; ср. idem., “Christian Piety: Deformed and Reformed,” Geneva Papers (New Series), No. 1 (September 1985); за централното място на поклонението, виж idem, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), pp. 10f., 41f., 217f.

[10] William F. Arndt and F. Wilbur Gingrich, A Greek-English Lexicon of the New Testament and Other Early Christian Literature (Chicago: University of Chicago Press, 1957), p. 723.

[11] E. W. Hengstenberg, The Revelation of St. John, two vols. (Cherry Hill, NJ: Mack Publishing Co., [1851] 1972), Vol. 2, p. 256.

[12] Austin Farrer, Te Revelation of St. John the Divine (Oxford: At the Clarendon Press, 1964), pp. 195f.

[13] Ibid., p. 85.

[14] Виж кратката дискусия в Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), p. 130.

[15] Ibid.

[16] J. Massyngberde Ford, Revelation: Introduction, Translation, and Commentary (Garden City: Doubleday & Co., 1975), p. 323.

[17] Виж David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth: Dominion Press, 1985), pp. 103ff.

[18] G. B. Caird, A Commentary on the Revelation of St. John the Divine (New York: Harper and Row, 1966), p. 245.

[19] H. B. Swete, Commentary on Revelation (Grand Rapids: Kregel Publications, [1911] 1977), p. 254.

[20] Ibid.

[21] Еврейският глагол може да се чете като строшавам или като управлявам (водя), в зависимост от използваните гласни. Септуагинтът я превежда като управлявам, и този превод се приема от новозаветните автори.

[22] William Symington, Messiah the Prince: of, The Mediatorial Dominion of Jesus Christ (Philadelphia: The Christian Statesman Publishing Co., [1839] 1884), p. 224.

[23] Caird, p. 246.

[24] Битие 15 описва церемонията по ратификацията на Божия завет с Аврам. След като Аврам разсича жертвените животни на две страни и подрежда половините една срещу друга, нечистите хищни птици слизат, за да нападнат трупа, и Аврам ги отпъжда (ст. 11). Гордън Уенхам тълкува това като обещание, че Израел, чрез Аврамовата вяра и покорство (ср. Бит. 26:5), ще бъде защитен от атаките на нечисти народи; Gordon Wenham, “The Symbolism of the Animal Rite in Genesis 15: A Response to G. F. Hasel, JSOT 19 (1981) 61-78,” in Journal for the Study of the Old Testament 22 (1981), 134-37.

[25] Peter J. Leithart, “Biblical-Theological Paper: Revelation 19:17-18,” Westminster Theological Seminary, 1985, p. 11.

[26] Ibid., p. 12.