18

ВАВИЛОН ПАДНА!

Излезте от нея! (18:1-8)

1	След това видях друг ангел, който слизаше от небето, имайки голяма власт; и земята се освети от неговата слава.
2	Той извика със силен глас, казвайки: Падна, падна великият Вавилон и стана жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица;
3	защото всички народи пиха от виното на нейното разпалено блудстване, и земните царе блудствуваха с нея, замните търговци се обогатиха от безмерния й разкош.
4	И чух друг глас от небето, който казваше: Излезте от нея, люде Мои, за да не участвувате в греховете й и да не споделяте язвите й;
5	защото греховете й стигнаха дори до небето, и Бог си спомни нейните неправди.
6	Въздайте й, както и тя е въздала, да! платете й двойно според делата й; с чашата, с която е черпила, почерпете я двойно.
7	Колкото е прославила себе си и е живяла разкошно, толкова мъки и печал и дайте; защото казва в сърцето си: Седя като царица, не съм вдовица, и печал никак няма да видя.
8	Затова в един ден ще дойдат язвите й, мор, печал и глад, и тя ще изгори на огън; защото могъществен е Господ Бог, който я съди.

1 Сега св. Йоан ни представя друг Ангел – вероятно Господ Исус Христос, според описанието, сравнено с думите за Христос в Евангелието на св. Йоан: Той идва от небето (Йоан 3:13, 31; 6:38, 58), има голяма власт (Йоан 5:27; 10:18; 17:2), и земята се освети от Неговата слава (Йоан 1:4-5, 9, 14; 8:12; 9:5; 11:9; 12:46; ср. 1 Тим. 6:16). Изразът съответствува на този в 10:1, който както видяхме ясно говори за Божия Син. Последният израз е на практика повторение на Езекиил 43:2, където за Бога се казва, че “земята светеше с Неговата слава.” Самият Христос, който носи Божия гняв върху Блудния Град, идва да обяви съда върху него. Унищожението на отстъпниците от завета изявява Неговата власт и слава в Земята.

2 Прогласяването на Божия Пратеник е същото (ср. 14:8): Падна, падна великият Вавилон! Нейната гибел е сигурна, и затова за нея се говори като за вече извършена. Това е подобно на погребалната песен, която Амос пее против Израел:

Падна Израилевата девица,
Няма да стане вече;
Хвърлена е на земята си
Без да има кой да я дигне. (Амос 5:2)

Отстъплението на Ерусалим е станало толкова голямо, че нейната присъда е вечна и неотменима. Тя е Вавилон, непреклонният враг на Бога, станала е обиталище на демони и свърталище на всеки нечист дух, и свърталище на всяка нечиста и омразна птица, обратно на Новия Ерусалим в 21:27 (“нищо нечисто . . . няма да влезе в него”). Блудницата е в пустинята (17:3), направена е запустена заради своите грехове (17:16; ср. Мат. 24:15; нашите думи пустиня, пустош, запустяване и запустявам са в основата си една и съща дума на гръцки). Пустинята е, както вече отбелязахме, мястото на греха и на демоните (Мат. 12:43; ср. Лука 8:27). Важен източник за това е първоначалното запустяване на света чрез демонично вдъхновения бунт срещу Бога (Бит. 3:17-18). В следствие от това, в Деня на Изкуплението един козел беше изпъждан в пустинята, носейки греховете на хората. Този “изкупителен козел” беше буквално пращан на или за “Азазел” (Лев. 16:8, 10, 26),[1] име за “козела-демон,” който живее в пустинята.[2] Исая пророкува за запустяването на Вавилон:

Но диви котки ще почиват там;
Къщите им ще бъдат пълни с виещи животни;
Камилоптици ще живеят там,
И пръчове ще скачат там. (Ис. 13:21)

Божият гняв срещу Едом е изразен в подобен език:

Няма да угасне ни нощем ни денем;
Димът й ще се издига непрестанно;
Из род в род ще остане опустошена;
Никой не ще мине през нея до века.
Но пеликанът и таралежът ще я наследят;
Кукумявката и гарванът ще живеят в нея;
И Господ ще простре върху нея връв за разорение,
И отвес за изпразване. . . .
Тръни ще поникнат в палатите му,
Коприва и къпини в крепостите му;
И ще бъде заселище на чакали,
Двор на камилоптици.
Дивите котки ще се срещат там с хиените,
И пръчът ще провиква към другаря си;
Също и бухалът* [Lilith] ще се настани там
Като си намира място за почивка. (Ис. 34:10-14)

Сега ангелската заповед прилага древните проклятия за бутновните юдеи от първи век. Тъй като Израел отхвърли Христос, целият народ стана обладан от демони, без каква да е надежда за възстановяване (ср. Мат. 12:38-45; Откр. 9:1-11). Тази трагедия е подчертана от Йоановата употреба на понятието обиталище (katoikētērion), дума, която на друго място е използвана за мястото на Божието особено Присъствие, в небето, в святия град, в Храма и в Църквата; “на мястото (katoikētērion), Господи, което си приготвил за Свое обиталище, в светилището, Господи, което ръцете Ти утвърдиха” (Изх. 15:17; ср. 3 Царе 8:39, 43, 49; 2 Лет. 30:27; Пс. 33:14; 76:2; 107:7; Еф. 2:22). Ерусалим, който беше Божието обиталище, сега стана нечисто обиталище на бесове.

3 Изоставянето на Израел и извращаването на нейното призвание като учител-свещеник отново се посочва като причина за нейното погубление (ср. 14:8; 17:2, 4). Тя е извършила блудство с народите, с царете и с търговците, продавайки своите дарове вместо да води народите към Царството, присъединявайки се с тях в опит за събаряне на Царя. Ударението върху търговците е най-вероятно свързано с търговските дейности около Храма (виж по-долу, върху 18:11-17а). Покварата на търговията в Храма е засегнала литургията на целия народ. Целият живот произтича от религиозния център на обществото;[3] ако коренът е изгнил, плодът е негоден. Затова Исус влезе в конфликт със среброменителите в Храма (Мат. 21:12-13; Йоан 2:13-22). Като отбелязва, че много от магазините са принадлежали на семейството на първосвещеника, Форд цитира описанието на Йосиф Флавий за първосвещеника Анания като “големия печалбар.” Конкретно, “дворът на езичниците явно е бил място на процъфтяваща търговия с животни за жертвоприношения, вероятно поддържана от семейството на първосвещеника.”[4] Това е в съгласие с вече направената бележка, че Вавилон не е обикновена блудница: Нейното наказание чрез огън показва, че тя е от свещеническото съсловие (виж върху 17:16).

4-5 Тъй като Израел щеше да бъде унищожен, апостолите прекараха голяма част от своето време в Последните Дни призовавайки Божия народ към религиозно отделяне от него, увещавайки ги да се съединят в Църквата (ср. Деян. 2:37-40; 3:19-26; 4:8-12; 5:27-32). Това е посланието на св. Йоан в Откровение. Божиите хора не трябва да се стремят да реформират Израел, с неговата нова религия на юдаизма, а трябва да го изоставят на неговата съдба. Юдеите бяха “опитали сладостта на Божието слово и силата на бъдещия Век” – Век, донесен от Христовото изкупително дело – и отново отпаднаха. Щеше да е “невъзможно да се обновят пак и доведат до покаяние.” Юдаизмът – напразният опит да се продължи Старият Завет, заедно с отхвърляне на Христос – “е отхвърлен, и скоро ще се прокълне, и сетнината й е да се изгори” (Евр. 6:4-8). Старозаветната религия не може да бъде съживена; невъзможно е да имаме Завет без Христос. Не може да има връщане “назад” към нещо, което никога не е съществувало, защото дори бащите под Стария Завет се покланяха на Христос под знаците и печатите на временната епоха (1 Кор. 10:1-4). Сега, когато “Бъдещият Век” е дошъл, спасението е в Христос и в Църквата. Само погибел очаква онези, които се съединяват с Блудницата: Излезте от нея, люде Мои, за да не участвувате в греховете й и да споделите нейните язви (ср. Евр. 10:19-39; 12:15-29; 13:10-14). Времето за покаянието на Израел беше изтекло, и сега греховете му бяха стигнали [буквално, приближили] до небето (ср. Бит. 19:13; 2 Лет. 28:9; Ездра 9:6; Ер. 51:9; Йона 1:2). Исус предсказа, че поколението, което Го разпъна, ще “допълни мярката” на своите бунтовни бащи, и така върху тях ще дойде “всичката праведна кръв проляна на земята” (Мат. 23:32-35). Това пророчество беше изпълнено през първи век, както отбелязва св. Павел: “Те на Бога не угаждат и на всичките човеци са противни, като ни забраняват да говорим на езичниците, за да се спасят. Така те винаги допълват мярката на греховете си; но безграничният гняв ги постигна” (1 Сол. 2:15-16).

Затова се изисква не само религиозно отделяне – за да не участвувате в нейните грехове – но също е необходимо и физическо, географско отделяне (ср. Мат. 24:16-21), за да не споделите нейните язви. Езикът напомня за призива на Бога към Неговия народ да излезе от Вавилон в края на плена. Старозаветният текст говори в рамките на три идеи: идващото унищожение на Вавилон, идващото изкупление на верния Заветен народ, и възстановяването на Храма (Ездра 1:2-3; Ис. 48:20; 52:11-12; Ер. 50:8; 51:6, 9, 45). По същия начин новозаветният народ трябваше да се отдели от Израел. Гонителите щяха да претърпят погубление от Божиите ръце, изкуплението на Църквата наближаваше (Лука 21:28, 31) и новият Храм щеше да бъде напълно установен.

6-8 Праведният Съдия изисква пълно възмездие: Въздайте й, както и тя е въздала, да, платете й двойно според делата й; с чашата, с която е черпила, почерпете и нея (ср. Ер. 50:15, 29; Пс. 137:8; Ис. 40:2). Както може да се предполага, тази заповед е изречена или към небесните ангели, или към римските войски, които са изпълнителите на Божия гняв. Изразът преведен като платете й двойно всъщност има еврейско удвояване на смисъла, давайки “двойно свидетелство,” с цел подчертаване: Удвоете й двойните неща. Това е нормалната реституция, изисквана според Библейския закон (Изх. 22:4, 7).[5] Така до степента, в която тя се е прославяла и е живяла разкошно, до същата степен й дайте мъки и печал. Двойна (или многократна) реституция в Библията е единственото, което престъпникът заслужава. Точно това заслужава той – строго, пропорционално нанасяне на гняв според принципа на равностойност на Божия lex talionis: “живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, крак за крак, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар” (Изх. 21:23-25).

Това наказание идва върху Блудницата, понеже тя казва в сърцето си: Седя като царица и не съм вдовица, и никога няма да видя печал – подобно на самохвалството на Лаодикийската църква: “Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо” (3:17). Текстът се основава върху Божието осъждение на Вавилон в Исая 47:6-11, произнасяне за съд, който ще дойде заради лошото отношение към Заветния народ:

Но ти не им показа милост,
Но си сложила твърде тежкия си хомот върху стареца;
И рекла си: До века ще бъда господарка;
Та не си взела това присърце,
Нито си помнила сетнината му.
Сега, прочее, чуй това, ти сластолюбко,
Която седиш безгрижна, която казваш в сърцето си:
Аз съм, и освен мене няма друга;
Няма да стоя вдовица,
Нито ще зная що е да се обезчадя, -
И двете тези неща ще дойдат върху тебе внезапно, в един ден
Обезчадяване и вдовство;
В пълна мяра ще те постигнат
Въпреки многото ти чародейсва
И голямото изобилие на обаянията ти.
Понеже си била дързостна в нечестието си,
И си рекла: Никой не ме вижда –
Понеже мъдростта ти и знанието ти са те отвратили,
И си рекла в сърцето си:
Аз съм, и освен мене няма друга –
Затова ще дойде върху тебе зло,
Без да знаеш от къде се явява;
И беда ще те нападне,
Без да можеш да я умилостивиш;
Ще дойде внезапно върху тебе и опустошение,
Без да ти е било известно.

Ерусалим е извършил греха на Ева, която прелюбодействува със Змея в стремеж да направи себе си Бог (Бит. 3:5); защото когато казва “Аз съм,” тя се противи на изявлението на всевишния Бог: “Аз, само Аз, съм Господ; и няма друг Спасител освен Мене” (Ис. 43:11). Затова в един Ден нейните язви ще дойдат, мор, печал и глад, и тя ще бъде изгорена с огън; защото е силен Господ Бог, който я съди. Господният ден ще дойде върху Израел в огнен съд, носейки внезапно погубление (1 Сол. 5:2-3). Думата Ден тук не означава някаква конкретна продължителност от време; но се използва тук за да покаже известна внезапност, както и да наблегне, че унищожението на Ерусалим няма да бъде случайно събитие: то идва като Ден на съда. Като свещеническа дъщеря, която е станала Блудница, тя щеше да бъде изгорена с огън (Лев. 21:9). След като дойде този страшен ден, “там не остана нищо, което да накара идващите там да вярват, че някога е бил населяван.”[6]

Реакции относно падането на Вавилон (18:9-20)

9	И земните царе, които са блудствували и живяли разкошно с нея ще заплачат и заридаят за нея, когато видят дима от изгарянето й.
10	Отдалеч ще стоят поради страх от мъките й и ще казват: Горко, горко на тебе, велики граде Вавилоне, крепки граде, понеже в един час дойде съдбата ти!
11	И земните търговци плачат и жалеят за нея, защото никой вече не купува стоките им,
12	стоки от злато и сребро, скъпоценни камъни и бисери, от висон и багреница, коприна и червено; и всякакво благоуханно дърво и всякакви изделия от слонова кост и всякакви изделия от скъпоценно дърво и от мед: от желязо и от мрамор;
13	и канела, аромати, тамян, миро и ливан; вино и дървено масло; чисто брашно и пшеница; добитък и овце; коне, колесници и роби; и човешки души.
14	Овощията, за които душата ти копнееше, изчезнаха от тебе, и всичко изящно и разкошно загина от тебе, и няма вече да се намерят.
15	Търгуващите с тези неща, които се обогатиха от нея, ще застанат отдалеч поради страх от мъките й, ще плачат и ще жалеят, казвайки:
16	Горко, горко, граде велики, облечен във висон, багреница и червено, и украсен със злато, със скъпоценни камъни и с бисери;
17	защото в един час запустя толкова богатство! И всеки корабоначалник, всеки пътник по море, моряците и всички, които се препитават от морето, застанаха отдалеч,
18	и викаха, като гледаха дима от неговото изгаряне, казвайки: Кой град приличаше на великия град?
19	И посипаха пръст на главите си и викаха с плач и жаление, като думаха: Горко, горко на великия град, в който всички, които имаха кораби по морето, се обогатиха от скъпоценностите му; защото в един час запустя!
20	Веселете се за него, небеса и вие светии, вие апостоли и пророци, защото съда, с който вие бяхте осъдени, Бог отсъди над него.

9-10 Три класи от хора оплакват унищожението на Ерусалим. Първата група се състои от земните царе, народите на империята, които подпомагат и поощряват Заветния народ в неговото отстъпление от Бога. Унищожението на Блудницата е за тях страшен знак за Божия суров и неумолим съд. Те виждат дима от нейното изгаряне – символ, зает от разрушението на Содом (Бит. 19:28), и по-късно метафорично описание на падането на Едом (Ис. 34:10) – и им е напомнено, че скоро може да се очаква подобен съд за тях. Бог изяви на пророк Еремия, че земните народи ще бъдат принудени да пият от чашата на Неговия пламенен гняв: “И ако откажат да вземат чашата от ръката ти и да пият, тогава да им речеш: Така казва Господ на Силите: Непременно ще пиете; защото, ето Аз докарвам зло като започвам от града, който се нарича по Моето име; и вие ли ще останете съвсем ненаказани? Няма да останете ненаказани, защото Аз ще призова нож върху всичките земни жители, казва Господ на Силите” (Ер. 25:28-29).

Плачът на всяка група завършва с думите: Горко, горко на великия град! Този израз ще има важно значение за живеещите в Ерусалим в годините преди и по време на Скръбта. Йосиф Флавий разказва за юдейски пророк (интересно, чието име било Исус), в Последните дни, чийто вик “Горко, горко!” станал обичайна част от живота на Града.

Едно преднамезнование, още по-тревожно, се появи четири години преди войната по време, когато в града все още преобладаваха пълен мир и благоденствие [т.е. 62 г. от Хр.]. Един Исус, син на Анания, недодялан селянин, дойде на празника, на който всеки юдеин трябва да постави шатра за Бога [т.е. Празникът на Скиниите, или Sukkoth]; когато застана в Храмовите дворове, той неочаквано започна да вика: “Глас от изтока, глас от запада, глас от Четирите ветрища, глас срещу Ерусалим и Светилището, глас срещу Младоженеца и Невястата, глас срещу целия народ!” Ден и нощ той произнасяше този вик докато обикаляше всички улици.

Някои от известните граждани, сериозно раздразнени от тези злокобни думи, заловиха човека и жестоко го пребиха. Но той, без да промълви дума в своя защита, нито за лични сведения за тези, които го биеха, продължи да говори същите предупреждения както преди. Затова съдиите, като заключиха правилно, че някакъв свръхестествен подтик трябва да е отговорен за неговото поведение, го заведоха пред римския управител. Там, макар да му смъкнаха кожата с бичове, той нито моли за милост, нито проля сълза, но издигайки своя глас в най-плачевен вик, отговори на всеки удар с “Горко, горко на Ерусалим!” Когато Албин, управителят, го попита кой е и откъде идва и защо произнася тези викове, той не отговори нищо, но безкрайно повтаряше своята погребална песен за града, докато Албин го пусна, защото го счете за ненормален.

През това време, докато войната избухна, той никога не се доближи до някой гражданин, нито беше видян да говори с някой, но ежедневно, като молитва, която беше запомнил, той повтаряше своя плач: “Горко, горко на Ерусалим!” Никога не прокле някой от онези, които го биеха от време на време, нито благодари на онези, които му даваха храна; неговият единствен отговор към всеки беше това меланхолично предсказание.

Неговият глас се чуваше на всички празници. Така той продължи своето оплакване в продължение на седем години и пет месеца, като гласът му беше силен както винаги и с неотслабваща сила, докато, по време на обсадата, след като видя изпълнението на своето предзнаменование, той млъкна. Той обикаляше, крещейки с пронизителен глас от стената, “Горко, горко още веднъж на града, на народа и на Храма!” Тогава, когато добави последната дума – “Горко също и на мен!” – камък запратен от катапулт го удари, убивайки го на място. Така, със самата поличба на своите уста, той посрещна своя край.”[7]

11-17а Втората и най-голяма група от оплаквачи се състои от търговци от Земята, скърбящи, защото никой повече не купува техните стоки. Богатството на Ерусалим беше пряк резултат от благословенията, обещани в Левит 26 и Второзаконие 28. Бог го беше направил голям търговски център, но той беше злоупотребил с този дар. Макар да има сходства между списъка на стоките тук и този в Езекиил 27:12-24 (пророчество срещу Тир), вероятно стоките отразяват предимно Храма и търговията около него. Форд отбелязва, че “чуждестранната търговия е имала голямо влияние в святия град, и храмът е привличал най-големия дял от нея. Основните стоки са били хранителни запаси, ценни метали, луксозни предмети и текстил.”[8] Йосиф описва разкошното богатство на Храмовата фасада (ср. Лука 21:5): “Първата порта беше 70 лакти висока и 25 широка; тя нямаше врати, показвайки безпрепятствено обширния простор на небето; цялото лице беше обковано в злато, и през нея арката на първата зала беше напълно видима за външния наблюдател в цялото си великолепие, а околното пространство на вътрешната порта, цялото блестящо в злато, поразяваше очите на наблюдателите. . . . Порталният отвор към сградата беше, както казах, напълно позлатен, както беше цялата стена около него. Нещо повече, над него бяха златните лози, от които висяха златни гроздове с човешки ръст. Пред тях висеше също толкова дълга завеса от Вавилонска тъкан, избродирана със синьо, червено и пурпурно, и фин лен, изработен с чудно майсторство. . . . Вътрешността на светилището притежаваше всичко, което да удивява ума или окото. Покрито отвсякъде с масивни златни плочи, то отразяваше при първите лъчи на слънцето толкова пламенен блясък, че онези, които го погледнеха, биваха принудени да сведат погледа си, сякаш виждат самите слънчеви лъчи. За чужденците, които го наближаваха, то изглеждаше отдалеч като планина, покрита със сняг, защото всяка част, която не беше покрита със злато, беше чисто бяла.”[9]

Йосиф Флавий също отбелязва, че един от свещениците, на име Исус, предал Храмовите съкровища на Тит: “Той излезе и спусна от стената на светилището двата светилника, подобни на онези, съхранявани в светилището, както и маси, купи и подноси, всички от чисто злато и много тежки. Той също предаде завесите, облеклото на първосвещениците, украсено със скъпоценни камъни, и множество други неща, необходими за Храмовите служби. В допълнение, храмовият съкровищник на име Финей, когато беше взет в плен, предаде туниките и поясите на свещениците, голямо количество пурпурни и алени платове, съхранявани на склад за поправянето на завесата на Храма, заедно с голямо количество канела и множество други подправки, които бяха смесвани и изгаряни всеки ден като тамян пред Бога. Той им предаде много други съкровища, с изобилие от свещени украшения. . . .”[10]

В един обширен текст, описващ развитата търговия на Ерусалим, Едерсхайм ни осведомява: “В тези улици и алеи е можело да се купи всичко: производсвото на Палестина или вносни стоки от чужди земи – та дори най-редки предмети от най-далечните краища. Изключително оформени, привлекателно направени и инкрустирани чаши, пръстени и други изделия от скъпоценни метали; стъкло, коприна, фин лен, вълнени платове, пурпур и пищни драперии; подправки, масла и парфюми, скъпоценни като злато; хранителни стоки и напитки от чужди страни – накратко, това което Индия, Персия, Арабия, Мидия, Египет, Италия, Гърция и дори най-далечните страни на езичниците са предлагали, е можело да се намери на тези базари. Древните юдейски писания ни дават възможност да посочим не по-малко от 118 различни вносни стоки от чужди земи, съставляващи дори повече отколкото съвременният лукс е изобретил.”[11]

Списъкът на св. Йоан с търговски стоки се разделя на няколко части, общо по четири стоки във всяка; прозаичното, делово изброяване завършва изненадващо:

1) стоки от злато, сребро, скъпоценни камъни и бисери;
2) от висон и багреница, коприна и червено;[12]
3) и всякакво благоуханно дърво и всякакви изделия от слонова кост и всякакви изделия от скъпоценно дърво и от мед, от желязо и от мрамор;
4) и канела, аромати, темян, миро и ливан;
5) вино и дървено масло; чисто брашно и пшеница;
6) добитък и овце; коне, колесници и роби;
7) и човешки души.

Последният израз, взет от описанието на търговията с роби на Тир в Езекиил 27:13; се прилага към Ерусалимското духовно робство на човешките души. Както отбелязва св. Павел в своето противопоставяне на земния, отстъпил Ерусалим с Църквата, небесния Божий град: “Сегашният Ерусалим . . . е в робство с децата си,” докато “Горният Ерусалим е свободен; той е на всички майка” (Гал. 4:25-26). Ерусалим търгуваше с много стоки, от целия свят. Спазвайки обещанията на Левит 26 и Второзаконие 28, Бог го направи голям търговски център. Но той злоупотреби с Божиите дарове: Неговата основна търговия беше с човешки души. Вместо да изпълнява своята правилна функция като майка на цялото човечество, той се е продал в блудство и е повел децата си в демонично робство, държавно подтисничество и окончателно погубление.

Накратко, разказът се обръща, за да се насочи към самия Ерусалим: Овощията, за които душата ти копнееше, изчезнаха от тебе, и всичко изящно и разкошно загина от тебе, и няма вече да се намерят. Като послуша Змията и пожела да стане като Бога, Невястата извърши отстъпление и така загуби достъп до плода, който желаеше [ср. Мат. 21:19, 43]; отстранена от Дървото на Живота, тя изгуби също и другите благословения на Градината, “всичко изящно и разкошно.”

Търговците на Израел се бяха обогатили, духовно и (следователно) материално от своята връзка с Ерусалим; сега, при вида на неговото разрушение, те са безсилни да сторят нещо, освен да скърбят и да плачат за Великия град, който бил облечен в чист лен и пурпурно и червено, и украсен със злато и със скъпоценни камъни и бисери. Отново, описанието на Града-Блудница го определя като отстъпилия Ерусалим, украсен със славата на Храма и облечен в чистия лен на праведната Невяста (19:8). Онези, които са спечелили от богатствата на Ерусалим, са поразени от внезапността на неговото разрушение: защото в един час такова голямо богатство запустя! Думата е запустявам: Тук се описва е обещаното запустяване на Ерусалим (Мат. 23:38; 24:15, и т.н.). Думата час не трябва да се приема в строго буквален смисъл тук, както и в много други метафорични употреби на думата; по-скоро тя често се употребява, особено от св. Йоан, за определено критично време (ср. Мат. 25:13; Марк 14:41; Йоан 2:4; 5:25, 28; 7:30; 8:20; 12:23; 17:1; 1 Йоан 2:18). Тук тя се използва в смисъл на внезапност. Разрушаването на Ерусалим е внезапно, и дори неочаквано: до самия край хората са очаквали чудодейно избавление. Светът на отстъпническия юдаизъм е зашеметен от запустяването на неговия Град и Храм. Падането на Ерусалим е удар за системата, от който тя никога няма да се възстанови.

17б-19 Третата група, която оплаква падналия Град, се състои от всеки корабоначалник и всеки пътник по море, и всеки моряк, и всички, които се препитават от морето. Те също скърбят за загубата на Ерусалим, защото всички които имаха кораби при морето забогатяха от неговото богатство. Очевидно, инвестирането в икономиката на Израел е престанало да бъде доходоносно след 70 г. от Хр., но изглежда плачът на “моряците” сочи към народите по света (на които моряците са във всички случаи представители).

Св. Йоан вече говори за морето във връзка с Великия Град: водите, върху които Блудницата седи на Звяра, “са хора и множества и народи и езици” (17:15). Той също изброява три класи хора, засегнати от унищожението на Блудницата: “земните царе,” “земните търговци,” и всички “които имат кораби по морето.” Те очевидно отговарят на трикратното обозначение на онези, които са били покварени от Блудницата, дадено в стих 3: всички народи . . . земните царе . . . земните търговци. “Онези, които слизат на морето в кораби, и вършат работи в големи води,” е трябвало да бъдат научени в пътищата на Господа, за да могат да Го призоват в своето утеснение, и за може Той да им покаже Своята заветна милост (Пс. 107:23-32). И наистина, когато Израел е вървял достойно в своето призвание, целият свят е бил обогатен от неговото богатство: той е бил “водител на слепите, светлина на тези, които са в тъмнина, наставник на простите, учител на младенците, понеже имаш в Закона олицетворение на знанието и на истината” (Рим. 2:19-20). Когато Израел е бил в общение с Бога и под Неговото духовно и материално благословение, народите са идвали при него за мъдрост и за търговия и размяна (Вт. 28:12; 3 Царе 10:23-25). Но в отстъплението търговията стана примамка, средство за блудство с идолопоклонници, и Израел поквари не само своите собствени деца, но и народите по света. Той си приписа славата на божество, така че моряците извикаха: Кой е като великия град? (ср. вика на поклонниците в 13:4: “Кой е като Звяра”). Но понеже каза в сърцето си, “Ще се изкача на небесата. . . . Ще бъда като Всевишния,” Ерусалим беше изхвърлен в ада (Ис. 14:13-15). В един час беше опустошен, запустен, за да не бъде никога вече Великия Град.

20 Има четвърти отговор на падането на Ерусалим: този на Църквата. Ангелът казва на Божия народ да се радва за него. Църквата, която се събира в небесата – светиите и апостолите и пророците – са се молили за разрушението на отстъпническия, демонизиран Град, който поведе света в бунт срещу Бога и в гонение на Неговите деца. Когато димът на всеизгарянето се възнесе до небесата, светиите трябва да се радват, че на техните молитви е било отговорено: Бог е отсъдил вашия съд върху нея! обявява ангелът, използвайки еврейски плеоназъм, за да изрази “двойното свидетелство” на Божия съд срещу нея. Отново откриваме, че библейският образ на Църквата, покланяща се в небето, е твърд в своето противопоставяне на злото, молейки се Бог да защити Своя народ на земята. Забележете добре: съдът на Блудницата е наречен “вашия съд,” съда на Църквата. Това беше справедливата отплата върху Израел за неговото угнетяване на светиите, апостолите и пророците през цялата му история, завършило през Последните дни в неговата война срещу Христос и Неговата Църква. Именно той вдъхнови римското гонение срещу християните; но езическият гняв, който той подклаждаше, се изля вместо това върху неговата глава. Ако Църквата в нашата епоха трябва да ходи от победа в победа, както правеше Църквата в Апостолската епоха, тя трябва да възстанови възгледа на ранните светии за победата. Църквата трябва да се моли за поражението на своите врагове – поражение, което трябва да дойде или чрез повярване, или чрез погубление. Ние сме във война, в която окончателната победа е била спечелена от нашия Цар. Цялата история сега е довършителна операция в рамките на тази победа, очакваща обръщането на света и окончателната победа над самата Смърт. Нашите противници са облечени да погинат, и Църквата е призвана да се радва в увереното познание за нейното земно възмездяване и пълна победа.

Вавилон е тръшнат (18:21-24)

21	И един силен ангел взе един камък, голям като воденичен, та го хвърли в морето и рече: Така стремително ще бъде тръшнат Вавилон, великият град, и няма вече да се намери.
22	Глас от онези, които свирят на арфи, и от певци, от свирачи, и от тръбачи няма вече да се чува в тебе; и никакъв художник от каквото и да било художество няма вече да се намери в тебе; и шум от воденица няма вече да се чува в тебе;
23	светлина от светило няма вече да свети в тебе; и глас от младоженец и от невяста няма вече да се чува в тебе; защото твоите търговци станаха големците на земята, понеже чрез твоето чародеяния бяха измамени всичките народи.
24	И в него се намериха кърви от пророци и от светии и от всичките заклани на земята.

21 Исус каза на Своите ученици да се молят планината на Ерусалим да бъде хвърлена в морето (Мат. 21:21); Той предупреди фарисеите, че който се противи на Благовестието и пречи на “малките” да го получат, е по-добре за него да му “се окачи един голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето” (Лука 17:2; ср. Мат. 18:6; Марк 9:42). Тук, в подобен език, разрушението на Ерусалим е символично изобразено чрез драматичното действие на силен ангел, третото и последно появяване на този израз в Откровение. В първото (5:2) той е чут да призовава някой да отвори свитъка, обявяващ Божиите заветни съдби върху Ерусалим; във втория (10:1ff.) той е видян като Свидетел на Новото Създание, държащ “малък свитък,” който говори за Новия Завет и за ролята на Църквата в историята на изкуплението, за “завършването” на “Божията тайна” в Последните Дни. Подобен израз е използван в 18:1-2, в който ангел “със силен глас” обявява окончателната гибел на Вавилон. Сега, в изпълнение на всички тези неща, силният ангел хвърля голям воденичен камък . . . в морето. Всяка производителност (воденичен камък) изчезва (ср. със ст. 23); за разлика от Църквата (1 Кор. 15:58), трудът на Ерусалим наистина е бил напразен. Той и неговите дела са хвърлени в бездната. Старозаветната основа на този образ идва от унищожението на египтяните в Червеното море, според Мойсеевата песен на брега, отразена от песента на левитите при завръщането от вавилонския плен:

Господ е силен Воин;
Името Му е Иеова.
Колесниците Фараонови и войската му хвърли в морето;
Отборните му пълководци потънаха в Червеното море.
Дълбочините ги покриха;
Като камък слязоха в бездната. . . .
Подухнал си с вятъра Си, и морето ги покри;
Потънаха като олово в силните води. (Изх. 15:3-5, 10)

Видя теглото на бащите ни в Египет,
И чу вика им при Червеното море. . . .
Ти и раздели морето пред тях,
Та преминаха по сухо всред морето;
А гонителите им Ти хвърли в дълбочините,
Като камък в силните води. (Неем. 9:9-11)

Символът също се основава на пророческата драма, изпълнена от Сараия, посланикът на Еремия за осъждение (Ер. 51:61-64). След като прочита пророчеството за “постоянното запустяване” на Вавилон, той завързва свитъка за камък и го хвърля в Ефрат, обявявайки: “Точно така ще потъне Вавилон и няма да се надигне отново. . . .” Прилагайки думите на Сараия за Блудницата, ангелът казва: Така Вавилон, великият град, ще бъде хвърлен със сила, и няма да се намира вече. Как беше изпълнено това през 70 г. от Хр., ако “Ерусалим” все още стои през двадесети век? Във физически смисъл, разбира се, Ерусалим не беше унищожен завинаги през 70 г. от Хр., както и Вавилон или Едом, или Египет не бяха унищожени “завинаги.” Но пророчеството е заветно и етично насочено; то не се занимава основно с география. Например, вижте пророчеството на Исая срещу Едом:

Потоците на Едом ще се превърнат в смола
И пръстта му в сяра,
И земята му ще стане пламтяща смола
Няма да угасне ни нощем, ни денем;
Димът й ще се издига непрестанно;
Из род в род ще остане опустошена;
Никой не ще премине през нея до века. (Ис. 34:9-10)

Това е емоционално наситен език, свързващ запустяването на Едом с разрушението на Содом и Гомора. В “буквален,” физически смисъл, пророчеството не беше изпълнено; но то беше изпълненов своето действително значение и намерение. Древната територия на Едом все още има дървета и цветя, части от нея се използват като земеделска земя, а пътници продължават да преминават през нея. Както наблюдава Патрик Феърбеърн, “Едом трябваше да бъде наказан с бедност и разруха: Едом, но не само или главно като земя, а като народ. Това е предсказано от пророчеството, и то е напълно потвърдено. . . . Едом от пророчеството – Едом считан като Божий враг и противник на Израел – загина завинаги; от тази гледна точка всичко е девствена пустиня, безнадеждна разруха; и именно в това истинността на Божието слово намира своето потвърждение.”[13]

Феърбеърн обяснява как Едом е използван като пророчески символизъм: “В късните етапи на историята на Израел едомитите надминават всички техни врагове по дълбочината и силата на злобата; и затова те естествено биват смятани от Духа на пророчеството за олицетворение на безбожна злоба и гордост, които биха били задоволени само с пълното изличаване на Божието дело – началниците и представителите на цялото множество от чужденци, чиято гибел ще донесе заедно със себе си и унищожението и разрушението на всичко, което се издига и противопоставя срещу всяко знание за Бога. Очевидно това е гледната точка за нещата в стих 15 на пророчеството от Авдий; съдбата на всички езичници е свързана с тази на Едом:

Защото денят Господен е близо против всичките народи;
Както си направил, така ще се направи и на тебе;
Постъпките ти ще се върнат на главата ти.

– т.е., в Едом, върховното изявление на езичеството, всички езичници ще получат, така да се каже, смъртоносен удар.”[14]

Нещо повече, пророк Амос предсказа подчиняването на “Едом” под династията на Давид (Амос 9:11-12), и новозаветното тълкувание на този текст го обяснява като пророчество за обръщането на народите под управлението на Христос (Деян. 15:14-19). “Това ясно показва, че Едом от пророчеството, който беше обречен на пълно унижение и на вечна разруха, е само Едом на горчивата и неумолима враждебност против Божието дело и народ; че ако децата на Едом се разграничат от това и влязат в приятелски отношения с Божия завет, и се подчинят на хомота на световното господство, дадено на Давидовия дом, вместо да го премахнат от вратовете си, както в миналото, те ще участвуват в благословението и ще слеят интересите си с тези на хората, върху които Бог е поставил Своето име, за да им прави добро. Обещание и бъдеще като тази никога не могат да бъдат примирени с резултата от предсказаните осъждения върху Едом, ако бъдат приети в строго буквален стил на тълкувание; защото според него не трябва да има остатък, нито семе или място на благословение, което да е свързано с Едом, но само една ужасяваща сцена на безплодие, запустение и проклятие.”[15]

По същия начин, “вечното” запустяване на Ерусалим означава, че Израел ще престане да съществува като заветен народ. Ерусалим – като Великият Град, Святият Град – вече няма да се намери.[16] Наистина, както Римляни 11 показва ясно, наследниците на Авраам отново ще бъдат присадени в завета.[17] Но те вече няма да бъдат отделен, свят народ от специални свещеници. Те ще се присъединят към народите на света в спасеното множество, без разграничение (Ис. 19:19-25). Със Своето завършено дело Христос направи “двата отдела [вярващи евреи и езичници] един” (Еф. 2:14). Те са били съединени в “едно Тяло,” Църквата (Еф. 2:16). Има само едно спасение и една Църква, в която всички вярващи, независимо от техния етнически произход, стават Божии деца и наследници на обещанията на Авраам (Гал. 3:26-29; ср. Еф. 2:11-22). Старият Ерусалим, отстъпническата Блудница, е била заменена с Новия Ерусалим, чистата Невяста на Христос. Няма спасение извън Църквата.

22-23 Като допълнителен признак на премахването на заветното положение на Блудницата, ангелът обявява, че благословенията на Едемската градина ще бъдат завинаги отнети. Отнасяйки се към пророчествата на Еремия срещу бунтовния Ерусалим от неговото време (Ер. 7:34; 16:9; 25:10; ср. Ис. 24:7-12), и към пророчеството на Езекиил срещу царя на Тир (Езек. 28:11-19), той произнася присъдата върху Града в пет части:

Първо, има четирикратно описание на загуба на музиката в цялата Земя: Глас от онези, които свирят на арфи, и от певци, от свирачи и от тръбачи няма вече да се чува в тебе (ср. споменаването на “тъпанчета” и “свирки” в Езек. 28:13 [в края]).

Второ, изчезва производителността на Земята, когато работникът ще се отнеме от Израел и ще се хвърли в Бездната: Никой занаятчия от какъвто и да е занаят няма вече да се намери. Според Захария, тиранията на езическите народи над Израел ще бъде възпирана чрез неговите занаятчии (Зах. 1:18-21). Но за отстъпилия Израел тази защита срещу подтисничеството вече няма да съществува.

Третото и средното нещо в списъка е важно: Шум от воденица вече няма да се чува в теб. Образът на Воденицата в целия древен свят е бил символ на основаването на вселената, произвеждащ мир и благоденствие; унищожаването на воденицата означава Край на Света.[18] Централното място на воденицата в този текст може да означава, че Храмът, като Воденица, която крепи света, ще бъде разрушен; Христос е донесъл Края на Света.

Четвърто, Израел ще понесе загубата на Божието слово, на разума и мъдростта и на есхатологичната надежда: Светлина на светилника вече няма да свети в тебе.

Пето, завършекът на запустяването на Ерусалим е, че като невярна съпруга, Блудница, той се изхвърля и се заменя с друга: Глас на Младоженец и на Невяста вече няма да се чува в тебе.

Тези пет точки бележат няколко важни характеристики на Ерусалимския Храм:

1. Музика – Левитският оркестър и хор (1 Лет. 25)
2. Занаятчии – ср. Веселеил, Елиав, Хирам и др. (Изх. 31:1-11; 3 Царе 5)
3. Воденица – самият Храм (“гумното”; 2 Лет. 3:1)
4. Светилник – Светилникът (светилниците) (Изх. 25:31-40; 2 Лет. 19-22)
5. Брак – бракът между Господа и Израел (Езек. 16:1-14)

Дадени са две причини за идването на запустяването върху Израел. Първо, нейните търговци бяха големците в Земята. Това не трябва да е странно на пръв поглед; до голяма степен същото може да се каже за всеки град в историята. Във всяка благоденствуваща икономика търговците ще са големци. Но с какво в края на краищата търгуваха Израилевите “търговци”? С човешки души (ст. 13). Както Исус заплаши “големците на Земята”: “Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери, защото море и суша обикаляте, за да направите един прозелит; и когато стане такъв, правите го рожба на пъкъла два пъти повече от вас” (Мат. 23:15).

Втората причина за наказанието на Ерусалим произтича от първата: всички народи са били измамени от твоето чародейство. Израел беше свещеник на народите по света, ръкоположен за да им носи светлината на спасението и да принася жертвоприношения за тях. Това трябваше да се изяви напълно в представянето на Христос пред народите като Светлината на света и истинската жертва за техните грехове. Вместо това Израел отхвърли Христос, самото естество и цел на библейската религия. Като се опита да запази официалната структура на Стария Завет в своето отхвърляне на Новия Завет, Израел всъщност създаде смесена религия от окултистко поклонение към Сатана и тотална държава.[19] И беше разкъсан от своите богове.

24 Св. Йоан дава последно сведение за личността на Блудницата в този стих, потвърждавайки тълкуванието, че тя представлява Ерусалим: В нея се намериха кърви на пророци и на светии и на всичките заклани на земята. Това е ясно напомняне за Христовото осъждение срещу Ерусалим, в заключението на последната Му проповед в Храма:

Затова, ето, Аз изпращам до вас пророци, мъдри и книжници; едни от тях ще убиете и ще разпънете, и други от тях ще биете в синагогите си; и ще ги гоните от град в град; за да дойде върху вас всичката праведна кръв, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария, Варахиевия син, когото убихте между светилището и олтара. Истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху това поколение. Ерусалиме! Ерусалиме! ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе! (Мат. 23:34-37)

Този език не може да се използва за Рим или за някой друг град. Само Ерусалим е виновен за “цялата праведна кръв, проляна на земята,” от Авел нататък. Исторически, Ерусалим е този, който винаги е бил великата Блудница, постоянно пропадаща в отстъпление и преследваща пророците (Деян. 7:51-52); Ерусалим е бил мястото, където пророците са били убивани; както Самият Исус каза, “Не е възможно да загине пророк вън от Ерусалим. Ерусалиме! Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе!” (Лука 13:33-34). “Заветният съдебен процес” на св. Йоан е истински и действителен. Ерусалим беше обявен за виновен, и от 66 до 70 от Хр. той понесе “дните на въздаянието,” изливането на Божия гняв заради неговото продължително проливане на невинна кръв.

---

[1] Виж дискусията по този въпрос в Gordon J. Wenham, The Book of Leviticus (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1979), pp. 231, 234f., 243.

[2] Това не трябва да се тълкува като жертва на самия демон (Лев. 17:7). Векове по-късно, отстъпилите северни израилтяни при Йеровоам всъщност отдадоха поклонение на този бог-козел (2 Лет. 11:15).

* Думата в английския превод на Библията е “нощният демон” [Lilith]. Бел. прев.

[3] Виж Henry R. Van Til, The Calvinistic Concept of Culture (Philadelphia: The Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1959); Abraham Kuyper, Lectures on Calvinism (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1931).

[4] J. Massyngberde Ford, Revelation: Introduction, Translation, and Commentary (Garden City: Doubleday and Co., 1975), pp. 301f.

[5] Ср. Божието изявление на съд срещу Юда: “Най-напред ще им въздам двойно, за беззаконието им и за греха им, защото оскверниха земята Ми” (Ер. 16:18); “Докарай върху тях злощастен ден, и сломи ги с двойно унищожение” (Ер. 17:18). Обратно на Ис. 40:2: “Говорете по сърцето на Ерусалим, и извикайте към него, че времето на воюването му се изпълни, че беззаконието му се прости; защото взе от ръката Господна двойно за всичките си грехове.” За плеоназма като двойно свидетелство, виж James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), pp. 96, 106; за законите за реституция, виж pp. 134ff.

[6] Йосиф Флавий, Юдейската война, vii.i.1

[7] Йосиф Флавий, Юдейската война, vi.v.3.

[8] Ford, p. 305.

[9] Йосиф Флавий, Юдейската война, v.v.4, 6.

[10] Ibid., vi.viii.3.

[11] Alfred Edersheim, The Life and Times of Jesus the Messiah, two vols. (McLean, VA: MacDonald Publishing Co., n.d.), Vol. 1, p. 116.

[12] Както споменах по-рано (за 17:4), това с основание може да се отнася за Храмовата завеса, “Вавилонска тъкан, избродирана със синьо, червено и пурпурно, и фин лен, изработена с чудно майсторство.” Йосиф Флавий, Юдейската война, v.v.4.

[13] Patrick Fairbairn, The Interpetation of Prophecy (London: The Banner of Truth Trust, [1865] 1964), p. 221.

[14] Ibid., pp. 221f.

[15] Ibid., pp. 224f.

[16] Този израз е използван шест пъти в стихове 21-23, показвайки, че Ерусалим е намерен недостатъчен – че както Вавилон от миналото, той е бил претеглен на везни и е намерен недостатъчен, и ще бъде съборен, а царството му ще се даде на други (Дан. 5:25-28).

[17] Виж David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth: Dominion Press, 1985), pp. 125-31.

[18] Виж Giorgio de Santillana and Hertha von Dechend, Hamlet’s Mill: An Essay on Myth and the Frame of Time (Ipswich: Gambit, 1969). За символизма на Самсон като мелничар (Съд. 16:21) виж James B. Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1985), p. 273.

[19] За тясната историческа връзка между окултизма и тоталната държава, виж Gary North, Unholy Spirits: Occultism and New Age Humanism (Ft. Worth, TX; Dominion Press, 1986).