8

ЛИТУРГИЯ И ИСТОРИЯ

Книгата е отворена (8:1-5)

1	И когато отвори седмия печат, настана мълчание на небето около за половин час.
2	И видях, че на седемте ангела, които стояха пред Бога, се дадоха седем тръби.
3	И друг ангел дойде, та застана пред олтара, държейки златна кадилница; и нему се даде много темян, за да го прибави при молитвите на всичките светии над златния олтар, който беше пред престола.
4	И кадилният дим се издигна пред Бога от ръката на ангела заедно с молитвите на светиите.
5	И ангелът взе кадилницата, напълни я с огън от олтара и хвърли огъня на земята; и настанаха гръмове и гласове, светкавици и тръс.

1-2 Накрая се отваря Седмият Печат, за да открие седемте тръби, които прогласяват гибелта на Ерусалим, светият преди Град, който е станал езически и който като своя предшественик Ерихон ще падне от звука на седем тръби (ср. Ис.Нав. 6:4-5). Но първо, в тази голяма небесна литургия, която се съдържа в Книгата Откровение, има тишина в небето за около половин час. Милтън Тери коментира: “Може би идеята на тази тишина идва от спирането на певците и тръбите, когато цар Езекия и хората с него се поклониха в благоговейно поклонение (2 Лет. 29:28-29), и половината час може да се отнася до принасянето на тамян, описано в стихове 3 и 4, защото това би била продължителността на времето, необходимо за един свещеник да влезе в храма, да принесе тамян и да се върне (ср. Лев. 16:13-14; Лука 1:10, 21).”[1]

Описанието на тази Храмова церемония от Алфред Едерсхайм ни помага да разберем обстановката, отразена тук: “Свещеникът с тамяна и неговите помощници бавно се качват по стълбите към Святото място, предшествувани от двама свещеника, които преди това са почистили олтара и свещника, и които сега вземат съдовете, оставени след тях, и покланяйки се, се оттеглят. След това един от помощниците благоговейно разпръсва въглените върху златния жертвеник; другият нарежда тамян; и тогава главният свещенодействуващ свещеник е оставен сам в Святото място, за да чака сигнала от началника на свещениците, преди да изгори тамяна. Вероятно през това време на очакване ангелът Гавраил се яви на Захария (Лука 1:8-11). Когато началникът дава заповедта, която показва, че ‘времето на тамяна е дошло,’ ‘цялото множество от хора навън’ се оттегля от вътрешния двор и пада пред Господа, простирайки своите ръце[2] в тиха молитва.”

“През този най-тържествен момент е времето, когато през обширните Храмови постройки е царяла дълбока тишина сред покланящото се множество, докато в самото светилище свещеникът е полагал тамяна върху златния жертвеник и облакът от ‘благоухание’ [5:8] се е издигал пред Господа, което служи като образ на небесните неща в това описание.”[3]

След тази изпълваща с величие тишина, на седемте ангела, които стоят пред Бога,[4] са дадени Седем Тръби (Храмовата литургия използва седем тръби: 1 Лет. 15:24; Неем. 12:41). Изглежда св. Йоан приема, че ние ще разпознаем тези седем ангела; и наистина трябва да ги познаваме, защото вече сме ги срещали. Писмата от Откровение 2-3 бяха написани до “седемте ангела” на църквите, и именно те са представени тук (приемайки, разбира се, че тези образи не са задължително “идентични” на ангелите на църквите). Те очевидно са предназначени да са свързани един с друг, както можем да видим, когато се отдалечим от текста (и от нашите предразсъдъци) и позволим на цялата картина да бъде представена пред нас. Когато направим това, виждаме Откровение построено в групи по седем, и в повтарящи се модели на седмици. Един от тези повтарящи се модели е този на седем ангела (глави 1-3, 8-11, 14, 15-16). Точно както земното поклонение е организирано според небесното поклонение (Евр. 8:5; 9:23-24), така е и управлението на Църквата (Мат. 16:19; 18:18; Йоан 20:23); нещо повече, според Писанието има многобройни съответствия между човешките и ангелските действия (ср. 21:17). Ангелите присъствуват в хвалебствените служби на Църквата (1 Кор. 11:10; Еф. 3:10) – или, по-точно, в Господния Ден, ние се събираме в поклонение около Божия Престол, в небесното събрание.

Така, в книгата Откровение ни се показва, че управлението на земната Църква отговаря на небесното, ангелско управление, точно както нашето официално поклонение отговаря на това, което се извършва около небесния Престол от ангелите. Нещо повече, присъдите, които идват върху Земята, са доведени чрез действията на седемте ангела (отново, не можем да разделим човешките ангели от техните небесни съответствия). Служителите на Църквата са назначени и упълномощени да доведат до земно изпълнение Божиите благословения и проклятия. Църковните служители са божествено определени управители на световната история. Последствията от този факт, както ще видим, разтърсват земята в доста буквален смисъл.

3-5 Св. Йоан вижда друг ангел, стоящ при небесния олтар на тамяна, държащ златна кадилница. Голямо количество тамян, символ на молитвите на светиите (ср. коментарите върху 5:8), е дадено на ангела, за да може да го добави към молитвите на Божия народ, уверявайки, че молитвите ще бъдат приети като благоуханна жертва за Господа. Тогава димът от тамяна, с молитвите на светиите, се издига пред Бога от ръката на ангела, както служителят принася молитвите на своето събрание.

Това, което се случва после, е удивително: Ангелът изпълва кадилницата с въглени от тамянния олтар и хвърля огъня върху земята в осъждение; и това е последвано от гръмове и гласове, светкавици и тръс. Тези явления, разбира се, трябва да са ни познати като обичайни спътници на Облака на Славата: “А сутринта на третия ден имаше гръмове и светкавици, и гъст облак над планината, и много силен тръбен глас. . . . А Синайската планина беше цяла в дим, защото Господ слезе в огън на нея; и димът и се вдигаше, като дим от пещ, и цялата планина се тресеше силно” (Изх. 19:16, 18).

Иронията на този текст става очевидна, когато си припомним, че това е пророчество срещу отстъпилия Израел. В поклонението на Стария Завет огънят върху олтара за всеизгарянето произхождаше от небето и дойде върху олтара когато Скинията и Храмът бяха завършени (Лев. 9:24; 2 Лет. 7:1). Този огън, започнат от Бога, се поддържаше жив от свещениците, и беше пренасян от място на място, за да бъдат запалени от него други святи огньове (Лев. 16:12-13; ср. Чис. 16:46-50; Бит. 22:6). И така, когато на Божия народ беше заповядано да унищожи един отстъпнически град, Мойсей продължава: “Тогава, като събереш всичките користи от него всред площада му, съвсем да изгориш с огън града и всичките користи от него като всеизгаряне за Господа твоя Бог” (Вт. 13:16; Съд. 20:40; ср. Бит. 19:28). Единственият приемлив начин да се изгори град като жертва на всеизгаряне беше с Божия огън – огън от олтара.[5] Така, когато един град трябваше да бъде унищожен, свещеникът е вземал огън от Божия олтар и го е използвал, за да подпали купчината с плячка, която служела като подпалки, принасяйки така целия град като жертва. Тази практика за поставяне на цял град “под забрана,” така че нищо да не оцелее от пламъците (Вт. 13:12-18), е използвана в книгата Откровение, за да опише Божия съд срещу Ерусалим.[6]

Бог излива Своите присъди върху земята в конкретен отговор на литургичното поклонение на Неговия народ. Като част от тържественото, официално богослужение в небесата, ангелът от олтара принася молитвите на единния Божий народ; и Бог отговаря на молитвите, действувайки в историята заради светиите. Близката връзка между литургията и историята е неизбежен факт, който не можем да си позволим да пренебрегнем. Това не означава, че светът е в опасност да изпадне в “несъществуване,” когато Църковното поклонение е несъвършено. Всъщност, Бог ще използва историческите сили (дори езичниците), за да накаже Църквата, когато тя не живее според своето висше призвание като Царство от свещеници. Идеята тук е, че официалното поклонение на заветната общност е космически важно. Църковната история е ключът към световната история: Когато покланящото се събрание призовава Господаря на Завета, светът преживява Неговите съдби. Историята се управлява и направлява от жертвеника на тамяна, който е получил молитвите на Църквата.[7]

В утеснението си призовах Господа.
И към Бога мой викнах;
От храма Си Той чу гласа ми,
И викането ми пред Него стигна в ушите Му.
Тогава се поклати и потресе земята;
Основите на планините се разлюляха
И поклатиха се, защото се разгневи Той.
Дим се издигаше от ноздрите Му,
И огън из устата Му поглъщаше;
Въглища се разпалиха от Него.
Той сведе небесата и слезе;
И мрак беше под нозете Му.
Възседна на херувим и летя;
Летя на ветрени крила.
Положи за Свое скривалище тъмнината,
За покров около Си тъмните води, гъстите въздушни облаци.
От святкането пред Него преминаха през облаците Му
Град и огнени въглища.
И прати стрелите Си, та ги разпръсна,
Да! Светкавици в изобилие та ги смути.
Тогава се явиха коритата на водите,
Откриха се основите на вселената
От Твоето изобличение, Господи,
От духането на дъха на ноздрите Ти. (Пс. 18:6-15)

В този текст се имат предвид няколко области на символната значимост на тръбите. Първо, тръбите се използват в старозаветната литургия за церемониални процесии, конкретно като охрана на Ковчега на Завета; очевидният основен пример за това е в обикалянето около Ерихон преди той да падне (Ис.Нав. 6; ср. 1 Лет. 15:24; Неем. 12:41). Както казва Кеърд, “Йоан трябва да е имал предвид тази история, когато пише; защото ни казва, че от звука на седмата тръба се появява ковчегът (11:19), и също, че едно от последствията на звука на тръбата е, че една десета от великия град падна (11:13).”[8]

Второ, тръбите са били надувани, за да прогласяват управлението на нов цар (3 Царе 1:34, 39; ср. Пс. 47:5): “Седмата Тръба на Йоан е сигналът за небесния хор да пее своя химн на коронация, хвалещ Бога, защото Той е поел властта и е започнал да царува (11:15).”[9]

Трето, тръбата е известявала тревога, предупреждавайки Израел за наближаващ съд и подтиквайки към национално покаяние (Ис. 58:1; Ер. 4:5-8; 6:1, 17; Езек. 33:1-6; Йоил 2:1, 15). “Йоан също е вярвал, че целта на звука на тръбите и на бедствията, които те са предвещавали, е била да призове хората към покаяние, дори ако тази цел не бъде постигната. ‘Останалата част от човечеството, която оцелява от тези бедствия, все още не се е отказала от боговете на своята собствена направа’ (9:20; ср. Амос 4:6-11).”[10]

Четвърто, на Мойсей беше заповядано да използва две сребърни тръби за “свикване на събранието” за поклонение и “за отправяне на лагера” за битка срещу врага (Чис. 10:1-9). Важно е, че тези две цели, войната и поклонението, са споменати едновременно. Гордън Уенхам отбелязва, че “като подредбата на лагера със скинията в средата и подреждането на племената в боен ред, сребърните тръби обявяват, че Израел е войската на Царя на царете, приготвяща се за свещена завоевателна война.”[11] Разбира се, иронията на Откровение е, че сега Бог заповядва затръбяването на тръбите на святата война срещу самия Израел.

Пето, тръбите също са свирели по време на празниците и на първия ден на всеки месец (Чис. 10:10), със специално ударение върху Тишри 1, гражданската Нова Година (в църковния календар, първия ден от седмия месец); този Ден на Тръбите е бил специално литургично признание на Господния Ден (Лев. 23:24-25; Чис. 29:1-6). Разбира се, най-същинския фон на всичко това е Облакът на Славата, който е придружаван от ангелски тръби, обявяващи властта и съда на Господа (Изх. 19:16); земната литургия на Божия народ е била подражание на небесната литургия, още един признак, че Божият изкупен народ е бил възстановен в Божия образ. (Това е била причината за начина, който войската на Гедеон използва при разгромяването на мадиамците в Съдии 7:15-22: като обкръжават врага с факли, викове и звук на тръби, израилтяните бяха земно отражение на Божията небесна войска в Облака, идваща за възмездие срещу Божиите врагове.) Библейският символизъм би трябвало да е бил много познат на читателите на св. Йоан от първи век, и “във всеки случай самият Йоан е казал достатъчно ясно, че тръбите са охрана на ковчега, прогласяване на Божието върховенство и призив към общо покаяние; и като ги поставя в ръцете на Ангелите на Присъствието, той посочва тяхната близка връзка с поклонението.”[12]

Както отбелязва Дж. Масингберде Форд,[13] има четири удивителни “обръщания” в текста:

1. От Престола и жертвеника, “мястото на милостта,” идва гняв;

2. Тамянът, “благоуханието пред Господа” (Лев. 1:13), става средство за смърт (ср. 2 Кор. 2:14-16);

3. Тръбите, които призовават Израел на поклонение, сега стават вестители на неговото унищожение;

4. Самата небесна литургия, предназначена за освещаването на Израел, става средство за неговото събаряне и унищожение.

Първата тръба (8:6-7)

6	И седемте ангела, които държаха седемте тръби, се приготвиха да затръбят.
7	Като затръби първият ангел, настана град и огън, размесени с кръв, които бидоха хвърлени на земята; и третата част на земята изгоря, също и третата част от дърветата изгоря, изгоря и всяка зелена трева.

6-7 Осъжденията, доведени чрез звука на тези тръби, ни напомнят не само за падането на Ерихон, също напомнят за бедствията, които дойдоха върху Египет преди Изхода. Заедно те са представени като унищожаващи една трета от Земята. Очевидно, след като съдът не е нито пълен, нито окончателен, той не може да бъде краят на физическия свят. Независимо от това, опустошението е огромно, и спомага за довеждане на края на юдейския народ, предметът на тези ужасни пророчества. Израел е станал народ от египтяни и ханаанци и по-лошо: земя на отстъпници от завета. Всички проклятия на закона ще бъдат нанесени върху онези, които преди са били Божий народ (Мат. 23:35-36). Първите четири тръби очевидно говорят за поредица от катастрофи, които опустошават Израел в Последните Дни, и основно до събитията, водещи до избухването на войната.

Докато осъжденията на Печатите се брояха в групи по четири, осъжденията на Тръбите се броят в групи по три. Първата Тръба зазвучава, и тройно проклятие (градушка, огън и кръв) бива хвърлено, засягайки една трета от Земята; три предмета биват конкретно отделени. Св. Йоан вижда градушка и огън, смесени с кръв, и те са хвърлени върху Земята. Кръвта на убитите свидетели е смесена с огъня от жертвеника, носейки гняв върху гонителите. Резултатът от това проклятие, което има някои прилики със седмата египетска язва (Изх. 9:22-26), е изгарянето на една трета от Земята и една трета от дърветата, и на всяка зелена трева (т.е. цялата трева върху едната трета от Земята; ср. 9:4). Ако дърветата и тревата представляват избрания остатък (както изглежда от 7:3 и 9:4), това показва, че те не са изключени от физическо страдание и смърт, когато Божият гняв връхлита нечестивите. Въпреки това, (1) Църквата не може да бъде напълно унищожена от никое осъждение (Мат. 16:18), и (2) за разлика от нечестивите, окончателното предназначение на християните не е за гняв, а за живот и спасение (Рим. 2:7-9; 1 Сол. 5:9).

На онези езичници, които са се подигравали, че Бог не е успял да спаси християните от техните врагове, св. Августин отговаря: “Следователно цялото семейство на Бога, най-възвишения и най-истинния, има своя утеха – утеха, която не може да заблуди, и която съдържа по-сигурна надежда отколкото могат да предложат клатещите се и падащи житейски неща. Те няма да откажат дисциплината на този земен живот, в който биват обучавани за вечния живот; нито ще се оплакват от своя опит в него, защото добрите неща на живота те използвуват като пътници, които не са задържани от тях, а неговите злини или ги доказват, или ги усъвършенствуват.”

“Колкото до онези, които им се подиграват в техните изпитания, и когато злини ги споходят, ‘Къде е вашият Бог?’ (Пс. 42:10), можем да ги попитаме къде са техните богове, когато те страдат от същите бедствия заради това, заради чието избягване те се покланят на техните богове, или твърдят, че трябва да им се покланят; защото Божието семейство притежава този отговор: Нашият Бог присъствува навсякъде, като е в пълнота навсякъде; и не е ограничен в едно място. Той може да присъствува незабелязано, и да отсъствува без да се помръдне; когато ни излага на трудности, това е или да изпита нашето усъвършенстване, или да поправи нашите несъвършенства; и в отплата за нашето търпеливоустояване на страданията във времето, Той запазва за нас вечна награда. Но кой си ти, че да се унижаваме да говорим с теб дори за твоите собствени богове, още по-мялко за нашия Бог, от Когото ‘трябва да се боим повече от всички останали богове? Защото всичките богове на народите са идоли; но Господ направи небесата’ [Пс. 96:4-5].”[14]

Нечестивите, от друга страна, ги очакват само гняв и мъчения, скърби и беди (Рим. 2:8-9). Буквално, растителността на Юдея и особено на Ерусалим ще бъде унищожена при римските военни методи на “изгорената земя”: “Околността, като града, беше жалка гледка, защото там, където преди имаше множество от дървета и градини, сега имаше само пълна пустиня, оголена до дърво; и никой пътник, който беше виждал старата Юдея и славните покрайнини на нейната столица, и сега вижда пълното опустошение, не би могъл да се въздържи от сълзи, или да подтисне стенанието при тази толкова ужасна промяна. Войната унищожи всяка следа от красота, и никой, който я е познавал от миналото, и пристигнеше внезапно там, нямаше да познае мястото, защото макар да е там, той безуспешно ще се оглежда за града.”[15] А това е само началото; предстояли са (сравни 16:21) много повече скърби – и то много по-тежки.

Втората тръба (8:8-9)

8	И като затръби вторият ангел, нещо като голяма планина, пламнала с огън, се хвърли в морето; и третата част от морето стана кръв,
9	Та измря третата част от одушевените същества, които бяха в морето; и третата част от корабите беше унищожена.

8-9 При затръбяването на втория ангел виждаме съответствие с първата язва в Египет, при която Нил беше обърнат в кръв и рибата измря (Изх. 7:17-21). Причината за това бедствие е, че една голяма горяща планина беше хвърлена в морето. Значението на това става ясно, когато си спомним, че народът Израел беше Божията “Свята Планина,” “Планината на Божието наследство” (Изх. 15:17). Като изкупен Божий народ те бяха върнати обратно в Едем, и повтарящата се употреба на образа на планината през цялата им история (включително фактът, че хълмът Сион беше приетият символ на нацията), живо показва това. Но сега, като отстъпници, Израел беше станал “разрушителна планина,” срещу която се е обърнал Божият гняв. Сега Бог говори за Ерусалим със същия език, който преди използва за Вавилон, факт, който ще стане централен за образите на тази книга:

Ето, Аз съм против тебе, планина разорителна, казва Господ,
Когато разоряваш целия свят;
Ще простра ръката Си върху тебе
И ще те изрина от скалите,
И ще те направя изгорена планина. . . .
Морето се подигна против Вавилон;
Покрит беше под многото му вълни. (Ер. 51:25, 42)

Свържете това с факта, че Исус, посред дълга последователност от поучения и притчи за разрушаването на Ерусалим (Мат. 20-25), проклина безплодно смокиново дърво, като символ на съд срещу Израел. Тогава казва на Своите ученици, “Истина ви казвам: ако имате вяра и не се усъмните, не само ще извършите стореното на смоковницата, но даже, ако речете на тази планина: Дигни се и хвърли се в морето, ще стане. И всичко, каквото и да поискате в молитва, като вярвате, ще получите” (Мат. 21:21-22). Дали Исус говореше лекомислено? Наистина ли очакваше Неговите ученици да обикалят и да се молят за преместването на буквални планини? Разбира се, не. По-важно, Исус не сменяше темата. Той все още им даваше урок за падението на Израел. Какъв беше урокът? Исус учеше Своите ученици да се молят с проклинащи молитви, умолявайки Бога да унищожи Израел, да изсъхне смокиновото дърво, да хвърли отстъпилата планина в морето.[16]

И точно това стана. Гонената Църква, подтискана от отстъпилите юдеи, започна да се моли за Божието възмездие върху Израел (6:9-11), призовавайки планината на Израел да “бъде вдигната и хвърлена в морето.” Техните приноси бяха приети върху Божия небесен жертвеник, и в отговор Бог заповяда на Своите ангели да хвърлят Неговите присъди върху Земята (8:3-5). Израел беше унищожен. Трябва да отбележим, че св. Йоан пише това преди унищожението, за наставление и насърчение на светиите, за да продължат да се молят във вяра. Както им каза в началото, “Блажен е този, който чете, и онези, които слушат думите на пророчеството, и пазят нещата, които са написани в него; защото времето е близо” (1:3).

Третата тръба (8:10-11)

10	И като затръби третият ангел, падна от небето голяма звезда, която гореше като светило, и падна върху третата част от реките и върху водните извори.
11	А името на звездата е Пелин, и третата част от водите стана пелин, и много човеци измряха от водите, защото се вгорчиха.

10-11 Като предишния символ, видението на Третата тръба съчетава библейски образи от падането на Египет и Вавилон. Последствията от тази язва – вгорчаването на водите – са подобни на първата язва върху Египет, при която водата става горчива заради множеството от мъртва и разлагаща се риба (Изх. 7:21). Горчивината на водите е причинена от голяма звезда, която пада от небето, горейки като светило. Това съответствува на пророчеството в Исая за падането на Вавилон, описано като първоначалното Падение от Рая:

Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората!
Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите;
А ти думаше в сърцето си:
Ще възляза на небесата,
Ще възвиша престола си над Божиите звезди,
И ще седна на планината на събраните към най-крайните страни на север
Ще възляза над висотата на облаците,
Ще бъда подобен на Всевишния.
Обаче, ти ще се снишиш до преизподнята,
До най-долните дълбочини на рова. (Ис. 14:12-15)

Името на тази паднала звезда е Пелин, понятие, използвано в Закона и в Пророците да предупреждава Израел за неговото унищожение като наказание за отстъпничество (Вт. 29:18; Ер. 9:15; 23:15; Пл.Ер. 3:15, 19; Амос 5:7). Отново, съчетавайки тези старозаветни цитати, св. Йоан представя своята идея: Израел е отстъпник; Ерусалим е станал Вавилон; и нарушителите на завета ще бъдат унищожени със сигурност, както Египет и Вавилон бяха унищожени.

Четвъртата тръба (8:12-13)

12	И като затръби четвъртият ангел, третата част от слънцето, и третата част от луната, и третата част от звездите беше поразена, тъй щото да потъмнее третата част от тях, и третата част от деня да не свети, така и третата част от нощта.
13	И видях, и чух един орел, който летеше всред небето, и казваше с висок глас: Горко, горко, горко на земните жители поради останалите тръбни гласове от тримата ангели, които още има да затръбят.

12 Подобно на деветата язва върху Египет на “гъста тъмнина” (Изх. 10:21-23), проклятието, нанесено от четвъртия ангел, поразява източниците на светлина, слънцето, луната и звездите, така че една трета от тях да бъде затъмнена. Образите тук отдавна са използвани от пророците, за да изобразят падането на народи и национални водачи (ср. Ис. 13:9-11, 19; 24:19-23; 34:4-5; Езек. 32:7-8, 11-12; Йоил 2:10, 28-32; Деян. 2:16-21). В изпълнение на това, отбелязва Фарър, “управник след управник, вожд след вожд на Римската империя и на юдейския народ биват убивани в преврат и проваляни. Гай, Клавдий, Нерон, Галба, Отон, Вителий, всички умират от убийство или от самоубийство; Ирод Велики, Ирод Антипа, Ирод Агрипа, и повечето от Иродианските князе, заедно с немалка част от водещите Първосвещеници в Ерусалим загиват в немилост, или в изгнание, или от насилие. Всички те са загасени слънца и затъмнени звезди.”[17]

13 Летящият Орел-херувим (4:7) управлява раздела от Откровение, който се занимава с Тръбите (ср. Ос. 8:1), и е уместно св. Йоан сега да вижда орел, летящ всред небето, предупреждавайки за идещия гняв. Орелът, като многото други заветни символи, има двойствена природа. От една страна, той означава Божието спасение, дадено на Израел:

Защото дял на Господа са Неговите люде,
Яков е падащето Му Се с жребие наследство.
Намери го в пуста земя,
Да! В пуста, дива и виеща,;
Огради го, настани го,
Упази го като зеницата на окото Си.
Както орел разбутва гнездото си,
Трепери над пилетата си,
Разпростира крилата си
Та ги подема, и вдига ги на крилата си. (Вт. 32:9-11; ср. Изх. 19:4)

Но Орелът е също страшна хищна птица, свързана с кръв и със смъртта на разлагаща се плът:

И пилетата му смучат кръв;
И дето има трупове, там е и той. (Йов 39:30)

Пророческите предупреждения за унищожението на Израел често са изразявани като орли, които слизат върху мърша (Вт. 28:49; Ер. 4:13; Пл.Ер. 4:19; Ос. 8:1; Ав. 1:8; Мат. 24:28). Всъщност, една основна черта на заветното проклятие е да бъдеш изкълван от небесните птици (Бит. 15:9-12; Вт. 28:26, 49; Пр. 30:17; Ер. 7:33-34; 16:3-4; 19:7; 34:18-20; Езек. 39:17-20; Откр. 19:17-18). Орелът-херувим ще се появи отново в този раздел на Откровение като образ на спасението (12:14), и в края ще бъде заменен от (или отново видян като) ангел, летящ всред небето, прогласяващ Благовестието на онези, които живеят по Земята (14:6), защото неговата мисия е в крайна сметка изкупителна в своето действие. Но спасението на света ще дойде чрез падането на Израел (Рим. 11:11-15, 25). Затова Ангелът започва своето послание с гняв, прогласяващ три пъти Горко, което ще дойде върху онези, които живеят по Земята.

Като първоначалните язви върху Египет, проклятията се усилват и стават все по-точни в своето действие. Св. Йоан постепенно усилва тона, използвайки трите крясъка горко на Орела (отговарящи на петото, щестото и седмото затръбяване на Тръбите; ср. 9:12; 11:14-15), за да драматизира нарастващите бедствия, които сполетяват Земята на Израел. След много отлагания и много дълготърпение от ревнивия и свят Господ на Силите, ужасните санкции на Закона накрая се изливат върху нарушителите на Завета, за да може Исус Христос да наследи световните царства и да ги доведе в Своя Храм (11:15-19; 21:22-27).

---

[1] Milton S. Terry, Biblical Apocalyptics: A Study of the Most Notable Revelations of God and of Christ in the Canonical Scriptures (New York: Eaton and Mains, 1898), pp. 343f. Виж също Alfred Edersheim, The Temple: Its Ministry and Services as They Were at the Time of Jesus Christ (Grand Rapids: William B. Eerdmans, 1980), pp. 167f.

[2] Едерсхайм отбелязва тук, че “практиката да събираме ръцете по време на молитва датира от пети век от Хр., и е с чист саксонски произход.”

[3] Alfred Edersheim, The Temple, p. 167.

[4] Товия 12:15 говори за “седемте святи ангела, които представят молитвите на светиите, и които влизат и излизат пред славата на Святия.”

[5] Да се принася жертва с “чужд огън” (т.е. човешки огън, не от олтара) се наказваше със смърт: Лев. 10:1-4.

[6] За задълбочено изследване на целия този предмет, виж James B. Jordan, Sabbath-Breaking and the Death Penalty: A Theological Investigation (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1986), особено chaps. 3-5.

[7] Затова символичната употреба на тамяна е подходяща (но не задължителна, разбира се) в литургията на Новия Завет.

[8] G. B. Caird, The Revelation of St. John the Divine (New York: Harper & Row, Publishers, 1966), p. 108.

[9] Ibid.

[10] Ibid., p. 109.

[11] Gordon J. Wenham, Numbers: An Introduction and Commentary (Downers Grove, IL: Inter-Varsity Press, 1981), p. 102.

[12] Caird, p. 111.

[13] J. Massyngberde Ford, Revelation: Introduction, Translation, and Commentary (Garden City, NY: Doubleday & CO., 1975), pp. 135f.

[14] Св. Августин, Божият Град,i.29 (Marcus Dods, trans.; New York: The Modern Library, 1950, pp. 34f.).

[15] Йосиф Флавий, Юдейската война, vi.i.i.

[16] Според Уилиям Телфорд, тази планина бил стандартен израз сред юдейския народ за Хълма на Храма, “съвършената Планина”; виж William Telford, The Barren Temple and the Withered Tree (Department of Biblical Studies, University of Sheffield, 1980), p. 119.

[17] F. W. Farrar, The Early Days of Christianity (Chicago: Belford, Clarke and Co., Publishers, 1982), p. 519.