5

CHRISTUS VICTOR

Агнето и Книгата (5:1-14)

1	И видях в десницата на седещия на престола книга, написана отвътре и отвън запечатана със седем печата.
2	И видях, че един силен ангел прогласяваше с висок глас: Кой е достоен да разгъне книгата и разпечата печатите й?
3	И никой, нито на небето, нито на земята, не можеше да разгъне книгата, нито да я гледа.
4	И аз плаках много, защото никой не се намери достоен да разгъне книгата, нито да я гледа.
5	Но един от старците ми каза: “Недей плака: ето Лъвът, който е от Юдовото племе, Който е Давидовият Корен, превъзмогна, за да разгъне книгата и да разпечата нейните седем печата.”
6	И видях между престола и четирите живи същества между тях и старците, че стоеше Агне като заклано, което имаше седем рога и седем очи, които са седемте Божии духове, разпратени по цялата земя.
7	И той дойде та взе книгата из десницата на седещия на престола.
8	И когато взе книгата, четирите живи същества паднаха пред Агнето, като всеки държеше арфа и златни чаши пълни с тамян, които са молитвите на светиите.
9	И пеят нова песен, думайки: Достоен си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й: защото си бил заклан, и със Своята кръв си изкупил за Бога човеци от всяко племе, език, люде и народ
10	и направил си ги на нашия Бог царство и свещеници: и те царуват на земята.
11	И видях и чух глас от много ангели около престола и живите същества и старците; (и числото им беше десетки хиляди по десетки хиляди и хиляди по хиляди);
12	и казваха с висок глас: Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение.
13	И всяко създание, което е на небето, на земята и под земята и по морето и всичко що има в тях, чух да казват: На Този, Който седи на престола, и на Агнето да бъде благословение и почит, слава и господство, до вечни векове.
14	И четирите живи същества казаха: Амин! И старците паднаха та се поклониха.

1-4 Св. Йоан вижда Седящия на Престола, държащ Книга . . . подпечатана със седем печата. Както отбелязва Теодор Цан, седемте печата показват, че документът е завет. Макар това да не е цялото обяснение, то е важно за правилното разбиране на Книгата. Цан пише: “Думата biblion [книга] сама по себе си позволява много тълкувания, но седемте печата на гърба й не са оставяли никакво съмнение за читателите от онова време. Точно както в Германия преди въвеждането на паричните записи всеки е знаел, че писмо запечатано с пет печата съдържа пари, така и най-обикновеният член на азиатските църкви е знаел, че biblion запечатана със седем печата е била завет. Когато завещателят умирал, заветът бивал изваждан, и когато е възможно е бивал отварян в присъствието на седемте свидетеля, които са го запечатали; т.е. той е бил разпечатван, прочитан и изпълняван. . . . Документът със седем печата е символ на обещанието за бъдещо царство. Разпореждането е било отдавна направено, и е било документирано и запечатано, но все още не е било изпълнено.”[1]

Книгата е била също написана отпред и отзад. Всеки християнски читател[2] незабавно би разбрал значението на това описание, защото то се основава на описанието на Десетте Заповеди. Двете плочи на Свидетелството, които бяха двойни копия,[3] бяха написани отпред и отзад (Изх. 32:15). Аналог на това се намира в сюзеренните договори в древния Близък Изток: Победоносният цар (сюзерен) налага мирен договор/завет върху победения цар (васала) и всички хора под властта на васала. Написват се два екземпляра от договора (както при съвременните договори), и всяка страна е поставяла своя екземпляр на договора в храма на своя бог, като юридически документ свидетелствуващ за споразумението. В случая с Израел, разбира се, Господ беше едновременно Сюзерен и Бог; така че и двата екземпляра на Завета бяха поставени в Скинията (Изх. 25:16, 21; 40:20; Вт. 10:2).

Мередит Клайн обяснява: “Предназначението на израилевия екземпляр на Завета е било да бъде документално свидетелство (Вт. 31:26). То е било свидетелство за и срещу Израел, напомняйки за задълженията, под които са се заклели, и изобличавайки за нарушените задължения, обявявайки надеждата за заветното благословение и обявявайки обречеността на заветните проклятия. Общественото прогласяване на това е било предназначено да учи целия Израел на страх от Господа, особено децата (Вт. 31:13; ср. Пс. 78:5ff.). . . . Разгледана във връзка с божествената клетва и обещание, копието на завета на Яхве е имало предназначение подобно на предназначението на дъгата при Неговия завет с Ной (Бит. 9:13-16). Гледайки тази плоча, той си е спомнял за Своята клетва към Неговите слуги и с вярност е довеждал обещаното благословение.”[4]

Видяхме, че св. Йоан организира своето пророчество според установената заветна структура. Нещо повече, много от конкретните сведения в Откровение показват, че идеята на завета е централна за неговото послание. Самата книга се представя от началото като част от Канона, основно написана да бъде четена в литургия (1:3). Образите от Скинията се използват в началното Славословие (1:4-5), а Църквата е обявена като учредяване на ново Царство от свещеници, както Израел беше при Синай (1:6). Темата на книгата, заявена в 1:7, е идването на Христос в Облака на Славата; след това, почти веднага, св. Йоан използва три думи, които винаги се срещат във връзка със сключване на завет: Дух, Ден и Глас (1:10). Последващото видение за Христос като славен Първосвещеник (1:12-20) съчетава много образи от Стария Завет – Облака, Господния Ден Господния Ангел, Създателя и Владетеля на вселената, Човешкия Син/Втория Адам, Победителя на народите, Собственика на Църквата – всички които са свързани с пророчествата за идването на Новия Завет. Видението е следвано от посланието на самия Христос към църквите, формирано като повтаряне на историята на Завета (Глави 2-3). След това, в Глава 4, св. Йоан вижда Престола, крепен от Херувимите и обграден от царското свещенство, всички пеещи Божиите хваления придружени от светкавици и гласове и гръмове като при Синай. Не трябва да сме изненадани да открием, че тази величествена последователност от образи при сключване на завет достига своя връх във видението за заветен/договорен документ, написан отпред и отзад, в ръката на Седящия на Престола. Книгата не е нищо друго освен Заветът на възкръсналия и възнесен Христос: Новият Завет.

Но идването на Новия Завет означава преминаването на Стария Завет и съд върху отстъпилия Израел. Както видяхме във Въведението, библейските пророци говорят според заветната структура на мирния договор, действувайки като обвинители от името на божествения Владетел, водейки съдебен процес срещу Израел. Образът на документа, написан от двете страни, се използва в пророчеството на Езекиил, по което св. Йоан е формирал своето пророчество. Езекиил ни казва за получаването на свитък, съдържащ списък с присъдите срещу Израел:

И рече ми: Сине човешки, Аз те изпращам при израилтяните, при бунтовни хора, които възстанаха против Мене; те и бащите им са престъпвали Моите думи дори до този днешен ден. . . . И като погледнах, ето ръка простряна към мене, и ето в нея свитък Книга, и Той го разви пред мене. Писаното беше отвътре и отвън, в което бяха написани плачове, ридание и горко. (Езек. 2:3-10)

Тъй като св. Йоан вижда отварянето на Новия Завет, той също ще види проклятията на Стария Завет изпълнени върху отстъпилия народ на Завета. Това заключение става още по-ясно, когато видим цялостното развитие на пророчеството. Седемте Печата на Книгата са счупени, за да разкрият съдържанието на Книгата; но счупването на Седмия Печат поставя началото на прозвучаването на Седемте Тръби (8:1-2). Последното видение от раздела с Тръбите завършва с ужасната сцена за големия Гроздобер, в който човешки “гроздове на гнева” биват смачкани и цялата Земя е наводнена с потоци от кръв (14:19-20). Това води пряко до последния раздел в Откровение, в който св. Йоан вижда кръвта от Лина да се излива от Седемте Чаши на гнева (16:1-21). Така изглежда, че ние трябва да разберем, че Седемте Чаши са съдържанието на Седмата Тръба, “последното Горко,” което се изсипва върху Земята (ср. 8:13; 9:12; 11:14-15; 12:12). Всичко това – Печати, Тръби и Чаши – е съдържанието на книгата със седем печата, Новият Завет.

Но има един проблем: Никой в цялото създание – в небесата, на земята или под земята – не може (или както обяснява св. Йоан, не е достоен) да отвори Книгата, нито да гледа в нея. Никой не може да изпълни условията, изисквани от Посредника на Новия Завет. Всички предишни посредници – Адам, Мойсей, Давид и останалите – се оказаха в крайна сметка неспособни за задачата. Никой не може да отнеме греха и смъртта; защото всички съгрешиха и завинаги отпаднаха от Божията Слава (Римл. 3:23). Жертвата на животни не можеше наистина да отнеме греховете, защото такова нещо е невъзможно (Евр. 10:4); и самият първосвещеник, който принасяше жертвите, беше грешник, “обиколен с немощ” (Евр. 5:1-3; 7:27), и имаше нужда да бъде заместван с друг след своята смърт (7:23). Не можеше да се открие никой, който да подпечата по-добър завет. Виждайки пророческия копнеж и тъгата на Старозаветната Църква, св. Йоан започна много да плаче. Новият Завет бива предложен от Седящия на Престола, но никой не е достоен да действува от Божия и от човешка страна, за да подпечата Завета. Книгата със седемте печата остава заключена.

5-7 Св. Йоан бива утешаван от един от старците, който казва (както се чете буквално): Спри да плачеш; виж, Той победи! Така Църквата проповядва Евангелието на св. Йоан; и сякаш старецът е толкова възхитен от своето послание, че веднага стига до най-важното нещо преди дори да обясни кой е победил. Той продължава да описва Христос Победителя: Лъвът от Юдовото племе, силното и могъща изпълнение на древното пророчество на Яков към четвъртия му син:

Млад лъв е Юда;
От плячка, сине мой, си се въздигнал;
Легнал и разпрострял се е като лъв
И като лъвица; кой ще го възбуди?
Не ще липсва скиптър от Юда,
Нито управителев жезъл отсред нозете му,
Докле дойде Сило;
И нему ще се покоряват племената. (Бит. 49:9-10)

Давид, побеждаващият Лъв на Юда в Стария Завет, беше този, на когото Бог разкри плана за Храма (1 Лет. 28:11-19) и плана за вечния завет, “Хартата за Човечеството,” с която идващият Свещеник-Цар щеше да донесе Авраамовото благословение на всички народи (2 Царе 7:18-29; 23:2-5; 1 Лет. 17:16-27; Пс. 16; 110; Деян. 2:25-36).[5] Най-после великият Давидов Син дойде и победи, установявайки вечно господство и отваряне на Завета. Въплъщавайки и изпълнявайки всичките обещания на Завета, Той е Онзи, “Комуто принадлежи.”

Христос е наречен също Коренът Давидов – странен израз, според нашия начин на мислене. По-лесно можем да разберем думите на Исая: “пръчка из Иесевия пън” (Ис. 11:1). Като наследник на Есей и Давид, Исус можеше да бъде наричан “клонка” (Ер. 23:5; Зах. 3:8); но как е възможно да бъде наричан Корена? Нашата обърканост произхожда от нашите небиблейски възгледи относно това как действува историята. Свикнали сме да мислим за историята като че ли е някаква машина на Руб Голдбърг: Освобождаваме лоста от единия край, и серия от колелца и нещица се блъскат едно в друго, произвеждайки накрая някаква джунджурийка в другия край на машината. Само с причинно-следствена връзка, всяко събитие причинява други събития, в пряка хронологична последователност.

Това е вярно – но не е цялата истина. Всъщност взето отделно и автономно, това въобще не е вярно, защото такава теза е еволюционна в своите презумпции, а не библейска. Историята не е за това как миналото причинява бъдещето; също е вярно, че бъдещето причинява миналото, както обяснява Р. Дж. Ръшдуни: “Движението на времето, според Библията, е от вечността, тъй като е създадено от Бога и се движи според Неговата вечна наредба . . . . Тъй като времето е предопределено, и тъй като неговото начало и край са вече установени, времето не се развива според еволюционен модел от миналото през настоящето към бъдещето. Обратното, то се развива от бъдещето към настоящето към миналото.”[6]

Един прост пример може да ни помогне да разберем това. Да речем, някой ви намира как опаковате чанта с храна през една топла съботна сутрин, и ви пита защо го правите. Вие отговаряте, “Понеже ще ходя на пикник в парка днес.” Какво се е случило? В известен смисъл бъдещето – планираният пикник – е определило миналото. Тъй като искате пикник в парка, затова планирате обяд. Логически, пикникът предшествува и причинява правенето на обяда, макар да го следва хронологично. По същия начин Бог е пожелал да се прослави в Исус Христос; затова Той създаде Есей и Давид и всички други прародители на Христовата човешка природа, за да доведе Своя Син на света. Коренът на самото съществуване на Давид е Давидовият Син, Исус Христос. “Следствието” предопределя “причината”![7]

Така Господ Исус Христос ни е представен по най-радикалния възможен начин като Центърът на цялата история, божественият Корен, както и Потомък, Началото и Края, Алфа и Омега. И като побеждаващ Лъв и предопределящ Корен Той победи, за да отвори Книгата с нейните седем печата.

Св. Йоан се обръща, за да види Описания по този начин – и вместо да види Лъв или Корен, вижда Агне, стоящо пред Престола. Това е моделът, който първо забелязахме в 1:11, където Йоан първо чува, и после вижда. Очевидно, Този, за Когото св. Йоан чува в стих 5, е еднакъв с Този, Когото сега вижда в стих 6. Лъвът е Агнето.

В какъв смисъл Исус Христос е Агне? Текстът не се отнася за Исус в Неговото естество – Той не е “като агне” в смисъла да е добричък, сладък, или мек, както някои погрешно разбират този текст.[8] Христос е наречен Агне не поради Неговата Личност (която популярната теология така или иначе принизява до съвременния възглед за “личностност”), но поради Неговото дело. Той е Агнето, което беше заклано, “което носи греха на света” (Йоан 1:29). Така, центърът на историята е завършеното, жертвено дело на Христос. Основата на Неговото посредническо царуване (Христос като Лъв) е Неговата посредническа жертва (Христос като Агне). Именно поради Неговата жертва Той е бил възвисен до мястото на върховно управление и власт. Христос спечели победа чрез Своето жертвено страдание и смърт заради нас.

Св. Йоан набляга върху това чрез своя особен език: Агне, стоящо като заклано. Филип Карингтън предполага, че гръцката дума стоящо (hestēkos) e “приблизителен гръцки превод на еврейската дума Tamid, която означава ‘постоянен’ или ‘непреставащ,’ и се отнася до всекидневните изгаряния на жертви в Храма. Това е обикновено техническо понятие, и образува заглавието на частта от Мишна, която се занимава с тази жертва. Агнето на Tamid е разбираем израз, който вероятно е превърнат в Arnion Hestēkos на гръцки. Гръцката дума Hestēkos не означава ‘непреставащ,’ а само ‘стоящ’ в буквалния смисъл; но би могла да бъде приблизителна равностойност като Christos (помазан), което е превод на Месия. Arnion Hestēkos така може да бъде ‘завален’ гръцки за ‘Жертвено Агне.’”

“Думата Arnion също е породила дискусия. Нашият Господ е наречен Божият Агнец в четвъртото евангелие (1:29), точно както Той е наречен тук Агне на Tamid; но двете думи са различни, Arnion тук и Amnos в евангелието. Възможно е, докато Amnos е по-обща и естествена дума за Агне, Arnion Hestēkos да е техническо понятие от юдейския храм. . . .”[9]

Св. Йоан продължава със символните образи: Христос Агнето има седем рога. Рогът в Писанието е разбираем символ за сила и власт (ср. Пс. 75:10); но има нещо повече, мисленето на запознатия с Библията читател би било раздвижено с напомняне за седемте овнешки рога, които бяха използвани, за да прогласят съда на Бога над Неговите врагове и победата и спасението на заветния народ в историческата битка за Ерихон (Ис.Нав. 6:2-5). По същия начин, великото Жертвено Агне, към което сочат всички други жертви, сега дава власт и сила и победа за Своя народ в неговата война за господство над земята. Категоричната победа на Христос гарантира прогресивните победи на Църквата и окончателната й власт над цялата територия, която й е дадена – която в тази епоха е не само Палестина, а целият свят (Мат. 28:18-20).

Агнето има също седем очи, които са седемте Божии духове, изпратени по цялата земя (ср. Зах. 6:5). За да разберем това, трябва да се върнем към Битие 1, където намираме първото споменаване на Духа: носещ се над земята, творящ над нея, оформящ и изпълващ я, извиквайки в съществувание живота. С напредването на сътворението, Духът изпълнява седем действия на гледане – седемте очи на Духа, ако желаете. Седем пъти ни се казва, че “Бог видя, че беше добро” (Бит. 1:4, 10, 12, 18, 21, 25, 31). Когато Бог създаваше Своя свят, Той също го съдеше, оценявайки и одобрявайки го, докато беше дадена окончателната, кулминационна оценка като въведение към началото на седмия ден.[10] Тук в Откровение Христос е представен като Център на историята, Победителят, Който приема Новия Завет за хората; и като такъв, Той е видян като Създател и Съдия, с пълнотата на знанието, чрез Неговото неизмеримо притежание на виждащия и разпознаващ Дух (Йоан 3:34). Още в началото, когато Духът излезе, за да оформи земята и да я оцени, Той “произтичаше от Бащата и от Сина.” Христовото разбиране за сътворението и историята произлиза не от самата история, а от факта, че Той е Създател и Изкупител на света. Така, поради Неговата Личност, Неговото дело и Неговото възвишено положение като Спасител и Владетел на света, Исус Христос се възвиси на небето, излезе пред Престола на Своя Баща, и взе Книгата от десницата на Седещия на Престола. Ето как пророкът Даниил описва това:

Гледах в нощните видения,
И ето, един като Човешки Син
Идеше с небесните облаци
И стигна до Стария по Дни;
И доведоха Го пред Него.
И Нему се даде владичество,
Слава и царство,
За да Му слугуват
Всичките племена, народи и езици.
Неговото владичество е вечно владичество,
Което няма да премине,
И царството Му е царство,
Което няма да се разруши. (Дан. 7:13-14)

Централното послание на Библията е спасение чрез Исус Христос, Посредника на Новия Завет. Без Неговото дело, чрез което Той придоби и вечно притежава Завета, няма надежда за човечеството. Той победи съкрушително, така че да отвори Мирния Договор на Великия Цар; и чрез Него ние също сме повече от победители.

8-10  В този миг, събранието от светии и ангели в небесата избухва в хваление: Четирите живи създания и двадесет и четирите старци се покланят пред Агнето, падайки в обожание, като се приготвят да Го хвалят в песен, като всеки има арфа. Друго важно нещо в сцената включва златните чаши, пълни с тамян, които са (т.е. които представляват, или които представят символично) молитвите на светиите (ср. Пс. 141:2; Лука 1:10). Геерхардус Вос обяснявя: “Символизмът лежи отчасти в това, че димът е пречистената същност на жертвата, и отчасти в нейното възнесение. Това че олтарът с тамяна беше най-близо до завесата пред Пресветото място отбелязва религиозната характерност на молитвата като идваща най-близо до Божието сърце. Жертвата беше постоянна. Идеята за приятния мирис на горящия тамян в ноздрите на Йеова е доста далеч от нашите собствени представи за религиозна образност, но това не е причина да бъде пренебрегнато, тъй като в еврейската представа за религия то не е считано ни най-малко за неподходящо.”[11]

Тогава живите създания и старците пеят Нова Песен, и отново е използвана хорова част за обяснение на символите. Всъщност, нашето тълкувание се потвърждава от израза, който св. Йоан използва тук. Новата Песен се споменава седем пъти в Стария Завет (Пс. 33:3; 40:3; 96:1; 98:1; 144:9; 149:1; Ис. 42:10), винаги във връзка с Божиите изкупителни/творчески дела в историята. Новата песен празнува сключването на Завета и предсказва идването на Христос, за да донесе спасение на народите и повсеместна победа за праведните:

Пейте на Господа нова песен,
Защото Той извърши чудесни дела:
Неговата десница и Неговата света мишца Му спечелиха победа.
Господ изяви победата Си,
Откри правдата Си пред народите.
Спомни милостта Си и верността Си към Израилевия дом;
Всичките земни краища видяха спасението, извършено от нашия Бог.
(Пс. 98:1-3)

Пейте на Господа нова песен,
Хвалата Му от краищата на земята! . . .
Нека отдават слава на Господа,
И нека възвестят хвалата му в островите,
Господ ще излезе като силен мъж,
Ще възбуди ревнивостта Си като войник,
Ще извика, Да! ще изреве.
Ще надделее над враговете Си. (Ис. 42:10-13)

Всеки път, когато се достига нов етап от изкупителната история в Библията (като Изхода, основаването на теократичното царство и пр.), има съответствуващ период на канонично откровение; както казва Геерхардус Вос, “Откровението следва събитията.”[12] По-конкретно, появата на канонично Писание придружава Божието победоносно изкупление на Неговия народ, както посочва Мередит Клайн относно “раждането на Библията”: “Посред падналия свят и пред лицето на сатанинската враждебност, изявена в различни исторически проявления, Божият народ не би могъл да стигне до положение на царство без изкупителните присъди, освобождаващи го от властта на противника. Само когато Господ Бог е завършил Своята спасителна победа, ще бъде приготвен пътят да провъзгласи Своето царство-договор, установявайки Своите заповеди сред Своя избран народ и заповядвайки съществуването на тяхното царство под властта на Неговата върховна воля . . . .”

“Заветното откровение вече е било отправено към Авраам, Исак и Яков и техните семейства, предлагайки им като обещание царството. Но Писанието изисква за неговото появяване нещо повече от обещание за царство. Беше необходимо обещанието и клетвата, дадени на патриарсите, да бъдат изпълнени; избраният народ трябва действително да достигне характер на народ. Докато Бог не създаде царството-народа на Израел, изведен от Фараоновата тирания към Синайското събрание, Той не можеше да даде каноничен завет от библейския тип. Така появата на канонично Писание трябваше да чака победата на Яхве при изхода. Тази победа даде сигнал за пълнотата на времето за раждането на Божието договорно Слово.”

“Насрочването на раждането на писаното Слово точно в тази историческа точка ни насочва към особеното качество на каноничното Писание. Тъй като води началото си от величественото изявяване на властта на Яхве в спасение и съд, според пророческите обещания, дадени на патриарсите, Писанието от началото носи характера на слово на победно изпълнение. Неоспорима изявление е, че името на Израилевия Бог е Яхве, могъщият Господар на завета. Макар Мойсеевото царство, установено на Синай, да беше само временно и само обещание относно Месианската действителност на новозаветната епоха, все пак без съмнение старозаветното Божие Слово, което провъзгласи Израилевото царство, беше за пред-Месианския етап от изкупителната история слово за видимо изпълнени обещания и за победното царуване на Яхве, решително и драматично изявено. Затова от своето първо появяване като следствие от победа, каноничното Писание застава пред хората като божествено победно слово.”[13]

Това, което Синай показа във временна форма, Голгота и Елеонският хълм показаха в окончателна форма: победоносното изкупление на Божия избран народ в Новия Завет, когато Лъвът от Юдовото племе победи, за да отвори Книгата. И тъй като Исус Христос придоби Новия Завет за Своя народ, Той нареди написването на каноничното Писание на Новия Завет като решително и драматично изявление на Своето победно царуване, Своето “божествено победно слово.”

Заедно с новото писмено откровение, този нов и окончателен етап от изкупителната история, въведен с Новия Завет, призовава за Нова песен, нов литургичен отговор от Божието хвалещо събрание. Точно както предишните епохи в заветната история породиха Нова песен,[14] окончателното установяване на нов народ със свое ново царство-договор поражда необходимостта от ново поклонение, такова, което ще бъде истинско изпълнение на старото, надминаващо всичко, което то предизвести. Новото вино на Новия Завет не би могло да се побере в меховете на Старото; новото изкупление изисква от нас пълно и правилно изразяване на Новата песен на християнската литургия. Точно това възвестява Новата песен като своя основа:

Царство-Договор: Достоен си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й.
Изкупление: Защото си бил заклан, и със Своята кръв си ни изкупил.
Народност: И направил си ги на нашия Бог царство и свещеници.
Господство: И те ще царуват на земята.

Един момент от песента е породил сериозен тълкувателен проблем: Както отбелязахме при 4:4, Нед Стоунхаус (и множество други) твърди, че двадесет и четирите старци са вид ангели. Основата на мнението на Стоунхаус се свежда до факта, че един ръкопис на гръцкия нов завет съдържа текстов вариант, който, както твърди той, посочва това. Докато повечето ръкописи казват, че Христос ни е изкупил, варианът, предпочетен от Стоунхаус, казва, че Христос е изкупил хора. Очевидно разликата е, че певците при първия случай са категорично наредени сред изкупените, докато певците във втория вариант не са непременно включени сред изкупените от Христовата кръв.

За нещастие на тълкуванието на Стоунхаус, има два факта, които от самото начало говорят срещу него. На първо място, дори ако всички ръкописи съдържат предпочетения вариант от Стоунхаус, той не доказва неговата теза; Стоунхаус просто прави предположение, което може (но не е задължително) да следва от неговата предпоставка. (В края на краищата, всеки вярващ може все още да се моли за “Църквата” или за “Божия народ,” без да изключва себе си; самият факт, че старците благодарят на Бога за изкупването на “хора,” не означава по необходимост, че те самите не са между изкупените.)

Второ, все пак, от стотиците ръкописи, съдържащи Книгата Откровение, само един съдържа тези изключително несигурни думи. Вариантът не се намира в никое “семейство” от ръкописи, и определено не е в нищо, което би могло да се нарече ръкописна “традиция”; среща се само в един единствен ръкопис. Да се основава едно тълкувание върху такава нестабилна основа е, меко казано, крайно субективен и произволен метод за изучаване на Библията.

Без съмнение, традиционният вариант (“ни”) е верният. Но казването на това повдига още два проблема: (1) За четирите живи същества, които не изглежда да представляват Църквата, се казва, че пеят тази песен; (2) песента преминава в трето лице между стихове 9 и 10. В стих 9 четем: “Ти си ни изкупил”; а в стих 10 четем: “И си ги направил царство . . . и те ще царуват.” В действителност, тези два проблема се решават един с друг. Очевидно това е пример за това, което вече видяхме в тази книга, което ще става все по-познато, като продължаваме в нея: ответното хваление. Този модел от хорови отговори продължава в тази глава (ср. ст. 11-14). Една вероятна схема на тази част от небесната литургия би била следната:

Старци и живи създания: Достоен си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й.

Старци: Защото си бил заклан, и със Своята кръв си ни купил за Бога от всяко племе, език, люде и народ.

Живи създания: И направил си ги на нашия Бог царство и свещеници; и те царуват на земята.[15]

Христос е изкупил Своите хора от народите, не само за да ги освободи от греха, но да им даде възможност да изпълнят първоначалния Божий Мандат за Господство на човека. Като Втори Адам, Христос поставя на Своето Ново Създание задачата, в която Адам се провали – но този път на основа на непоклатимата основа на Неговата смърт, възкресение и възнасяне. Спасението има цел, спасяване за, както и спасяване от. Христос направи Своите хора да бъдат царе и свещеници на нашия Бог, и гарантира тяхното бъдеще: Те ще царуват на земята. Това ни показва посоката на историята: Изкупените на Господа, вече народ от царско свещенство, се движат напред към пълното господство, което Бог е замислил като Своя първоначална програма за човека. В Адам тя беше загубена; Исус Христос, Вторият Адам, ни освободи и ни възстанови към нашето царско свещенство, така че ще царуваме на земята. Чрез делото на Христос беше спечелена първоначалната победа над Сатана. На нас ни са обещани нарастващи победи, и нарастващо управление и господство, като правим да се умножават Благовестието и Законът на великия Цар по целия свят.

11-14  В отговор на хвалението на четирите живи същества и двадесет и четиримата старци, целият хор от ангели, съставен от десетки хиляди по десетки хиляди,[16] и хиляди по хиляди, се присъединява със силен глас, прогласявайки, че Агнето, което беше заклано, е, на основа на Неговата Личност и дело, достойно да наследи всички неща (седемте изброени неща, посочващи пълнота) на небето и на земята: сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение. И сякаш в радостен отговор на това велико изявление на всеобхватното наследство на Христос, цялото (четирикратно) създание отговаря с хваление като кулминационна точка на тази част от литургията. Всяко създание, което е а) в небесата и б) на земята и в) под земята и г) в морето, и всички неща в тях – цялата сътворена реалност става част от космическия хор, пеещ: На Седящия на Престола, и на Агнето да бъде а) благословение и б) почит и в) слава и г) господство до вечни векове. Един ден цялото създание ще признае Христос като Господ (Фил. 2:10-11); принципно, обаче, това вече е установено чрез жертвата и победата на Агнето. Св. Йоан отново ни открива целта на историята като всеобхватно признаване на Христовото Господство и вечната слава на Бога чрез Исус Христос.

Църквата по времето на св. Йоан е щяла да преживее дни на сериозни изпитания и гонения. Те вече са виждали нещо, което едва ли би могло и да се помисли в една нормална епоха: съюз между Израел и антихристиянския Звяр на Рим. Тези християни е трябвало да разберат историята като нещо не управлявано от случайността или злите сили, или дори и дявола, а от Божия Престол от Исус Христос. Трябвало е да видят, че Исус царува сега, че Той вече е изтръгнал света от хватката на Сатана, и че дори сега всички неща в небето и на земята са принудени да Го признаят за Цар. Те е трябвало да видят себе си в истинската светлина: Не като забравени войски в откъснат преден пост, водещи една изгубена битка, но вече като царе и свещеници, водещи война и побеждаващи, предопределени за победа, с абсолютната увереност за победа и господство с Върховния Цар на цялата земя. Те са се нуждаели от библейска философия на историята: че цялата история, сътворена и управлявана от Божието лично и пълно управление, се движи неумолимо към световното господство на Господ Исус Христос. Новата и последна епоха на историята е започнала; Новият Завет дойде. Ето, Той победи!

---

[1] Theodor Zahn, Introduction to the New Testament, Vol. III, pp. 393f.; цитиран в G. R. Beasley-Murray, The Book of Revelation (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., revised ed., 1978), p. 121.

[2] Казвайки това приемам, че средностатистическият християнин от първи век е бил по-смислен от средностатистическия коментатор през двадесети век. Едва ли има и един коментар, който поне бегло споменава Десетте Заповеди в тази връзка.

[3] Виж Meredith G. Kline, Treaty of the Great King: The Covenant Structure of Deuteronomy (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1963), pp. 13ff.; idem, The Structure of Biblical Authority (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., second ed., 1975), pp. 113ff.

[4] Kline, Treaty of the Great King, pp. 21, 24; The Structure of Biblical Authority, pp. 123f., 127.

[5] Виж Walter C. Kaiser Jr., “The Blessing of David: The Charter for Humanity,” in John H. Skilton ed., The Law and the Prophets: Old Testament Studies Prepared in Honor of Oswald Thompson Allis (Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1974), pp. 298-318.

[6] Rousas John Rushdoony, The Biblical Philosophy of History (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1969), p. 11; Rushdoony, The One and the Many, p. 145; St. Augustine, The City of God, Bk. XII, Chap. 13-15; Nathan R. Wood, The Secret of the Universe (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., [1936] 1955), pp. 43-45.

[7] Едно от най-ясното изразяване на тази идея е в Gordon H. Clark, Biblical Predestination (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1969), esp. pp. 18-30.

[8] Хал Линдзи говори в тази връзка за Христовата “като на агне кротост и нежност” в There’s a New World Coming: A Prophetic Odyssey (Eugene, OR: Harvest House Publishers, 1973), p. 94.

[9] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation (London: SPCK, 1931), pp. 119f.

[10] Виж Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), pp. 107ff.

[11] Geerhardus Vos, Biblical Theology: Old and New Testaments (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1948), p. 168.

[12] Ibid., p. 203.

[13] Meredith G. Kline, The Structure of Biblical Authority (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., second ed., 1975), pp. 77ff.

[14] Песни, произлезли от изкуплението на Изхода включват записаните в Изх. 15, Вт. 32 и Пс. 90; новата организация на теократичното царство под човешки управител, и събитията водещи към основаването на Храма, имат като резултат Псалтира (завършеният сборник от “нови песни”под Стария Завет).

[15] Тази схема е предложена също от Moses Stuart, A Commentary on the Apocalypse, 2 vols. (Andover: Allen, Merrill and Wardwell, 1845), Vol. 2, p. 134.

[16] Буквално, мириад е 10 000; но често, особено в множествено число, се използва в по-общ смисъл като “много голям брой.” Мириади по мириади очевидно означава “безбройни множества.”