11

КРАЯТ НА НАЧАЛОТО

Двамата свидетели срещу Ерусалим (11:1-14)

1	И даде ми се тръстика като тояга; и един каза: Стани та измери Божия храм и олтара и ония, които се кланят в него;
2	но двора, който е извън храма, остави, и недей го измерва, защото той е даден на народите, които ще тъпчат светия град четиридесет и два месеца.
3	А на двамата си свидетели ще дам да пророкуват хиляда двесте и шестдесет дни, облечени във вретища.
4	Те са двете маслини и двата светилника, които стоят пред Господаря на земята.
5	И ако някой поиска да ги повреди, огън излиза от устата им, та изяжда неприятелите им; и ако поиска някой да ги повреди, така трябва той да бъде убит.
6	Те имат власт да заключат небето, та да не вали дъжд през времето, за което те пророкуваха; и имат власт над водите да ги превръщат на кръв и да поразяват земята с всяка язва, колкото пъти биха поискали.
7	И когато свършат свидетелствуването си, звярът, който възлиза от бездната, ще воюва против тях, ще ги победи и ще ги убие.
8	И труповете им ще лежат по улиците на големия град, който духовно се нарича Содом и Египет, гдето и техният Господ биде разпнат.
9	И мнозина измежду людете, племената, езиците и народите ще гледат труповете им три дни и половина и не ще позволят да бъдат положени труповете им в гроб.
10	И земните жители ще се зарадват за тях, ще се развеселят, и един на друг ще си правят подаръци, защото тия два пророка са мъчили жителите на земята.
11	А след трите и половина дни влезе в тях жизнено дишане от Бога, и те се изправиха на нозете си; и голям страх обзе онези, които ги гледаха.
12	А те чуха силен глас от небето, който им казваше: Възлезте тука. И възлязоха на небето в облак; и неприятелите им ги видяха.
13	И на часа стана голям тръс, и десетата част от града падна, та измряха в тръса седем хиляди човека; и останалите се уплашиха, та отдадоха слава на небесния Бог.
14	Второто горко премина; ето, иде скоро третото горко.

1-2 На св. Йоан е заповядано да измери Божия Храм (буквално, вътрешното светилище на Храма, светото място), и олтара, и онези, които се покланят в него. Образът е взет от Езекиил 40-43, където ангелският свещеник измерва идеалния Храм, Божият народ на Новия Завет, Църквата (ср. Марк 14:58; Йоан 2:19; 1 Кор. 3:16; Еф. 2:19-22; 1 Тим. 3:15; Евр. 3:6; 1 Пет. 2:5; Откр. 3:12). Р. Дж. Макелви обяснява как идеята за Храма се тълкува в Посланието към Евреите: “Според автора на посланието до евреите, светилището в небето е модел (typos), т.е. оригиналът (ср. Изх. 25:8f.), а този на земята, използван от юдейството е ‘подражание и сянка’ (Евр. 8:5, RSV). Следователно небесното светилище е истинското светилище (Евр. 9:24). То принадлежи на хората на новия завет (Евр. 6:19-20). Нещо повече, фактът, че Христос нашият Първосвещеник е в това светилище, означава, че ние, макар все още на земята, вече участвуваме в неговото поклонение (10:19ff., 12:22ff.). Какъв е този Храм? Авторът ни подсеща, когато казва, че небесното светилище е било очистено (9:23), т.е. пригодено за използване (ср. Чис. 7:1). Събранието на първородните (Евр. 12:23), тържествуващата Църква, е небесният Храм.”[1]

Трябва да е ясно, че това е имал предвид св. Йоан, и от това, което вече видяхме, защото голяма част от действието в тази книга се извършва или произтича от вътрешното светилище. Още повече, онези, които се покланят при олтара на тамяна в Святото Място, са свещеници (Изх. 28:43; 29:44): Св. Йоан ни е казал, че ние сме царство от свещеници (1:6; 5:10; ср. Мат. 27:51; Евр. 10:19-20), и ни е показал Божиите хора принасящи своите молитви при олтара на тамяна (5:8; 6:9-10; 8:3-4).

Св. Йоан трябва да измери вътрешния двор, Църквата, но трябва да остави двора, който е извън Храма, и конкретно му е заповядано: Не го измервай. Измерването е символично действие използвано в Писанието да “разграничи святото от светското” и така да покаже божествената закрила от унищожение (виж Езек. 22:26; 40-43; Зах. 2:1-5; ср. Ер. 10:16; 51:19; Откр. 21:15-16). “В цялото Писание свещениците са онези, които измерват размерите на Божия храм, като най-очевидният пример е човекът с мерилото от Езекиил 40ff. Такова измерване, както даването на свидетелство, съдържа виждане, и е предпоставка за съд, както видяхме тези неща в Божиите заветни действия в Битие 1. Свещеническата характеристика на измерването и свидетелствуването може да се види в това, че то е свързано с пазенето, защото поставя и утвърждава граници и дава свидетелство дали тези граници са спазвани. Можем да кажем, че царската функция е свързана със запълването, а свещеническата с разделянето, първата с подобряването, а втората с ревността, благоприличието и закрилата.”[2]

Между Шестия и Седмия Печат, 144 000 светии от Истинкия Израел са защитени от идващия съд (7:1-8). Това действие тук съответствува на измерването на вътрешния двор от св. Йоан между Шестата и Седмата Тръби, защитавайки сега Истинския Храм от изливането на Божия гняв. Външният двор (“дворът на езичниците”) съответно представлява отстъпилия Израел (ср. Ис. 1:12), който ще бъде отсечен от верния Заветен народ, Божието обиталище. На св. Йоан, като упълномощено свещеник на Новия Завет, е заповядано да остави (отлъчи) невярващите. Този глагол (ekballō) е използван общо в Евангелията за изгонване на зли духове (ср. Марк 1:34, 39; 3:15; 6:13); той също се използва, когато Христос изгонва среброменителите от Храма (Мат. 21:12; Марк 11:15; Йоан 2:15). Исус предупреди, че невярващият Израел ще бъде напълно изхвърлен от Църквата, докато вярващите езичници ще се съберат в Царството и ще получат благословенията, обещани на Потомството на Авраам:

Подвизавайте се да влезете през тесните врата; защото ви казвам, мнозина ще се стараят да влязат, и не ще могат, след като стане домакинът и затвори вратата, и вие, като останете вън, почнете да хлопате на вратата и да казвате: “Господи, отвори!”

А Той в отговор ви каже: “Не ви зная откъде сте.”

Тогава ще почнете да казвате: “Ядохме и пихме пред Тебе; и в нашите улици си поучавал.”

А Той ще рече: “Казвам ви, не зная откъде сте; махнете се от Мене всички вие, които вършите неправда.”

Там ще бъде плач и скърцане със зъби, когато видите Авраам, Исаак и Яков и всички пророци в Божието царство, а себе си, изпъдени вън [ekballō].” И ще дойдат от изток и запад, от север и юг, и ще седнат в Божието царство. (Лука 13:24-29; ср. Мат. 8:11-12)

Невярващият Израел е изключен от защитното измерване, защото е бил даден на народите, и те ще тъпчат с крака святия град за четиридесет и два месеца (виж Лука 21:24). Бог гарантира Своята защита на Църквата, но Ерусалим е бил предаден за разрушение. Четиридесет и два месеца (които са равни на 1260 дни и три години и половина) са взети от Данаил 7:25, където символизират ограничен период, през който нечестивите тържествуват; той също говори за време на гняв и съд поради отстъпничество, напомняне за трите години и половина суша между първата поява на Илия и поражението на Ваал при хълма Кармил (3 Царе 17-18; ср. Яков 5:17). Докато седем се използва, за да представи цялостност и завършеност, три и половина изглежда като строшена седмица: скръб, смърт и разрушение (ср. Дан. 9:24; 12:7; Откр. 12:6, 14; 13:5). Периодите от време, споменати в раздела с Тръбите, са подредени обратно паралелно, още един признак за тяхната символична същност:

А. 11:2 – четиридесет и два месеца
    Б. 11:3 – хиляда двеста и шестдесет дни
        В. 11:9 – три дни и половина
        В. 11:11 – три дни и половина
    Б. 12:6 – хиляда двеста и шестдесет дни
А. 13:5 – четиридесет и два месеца

Този вид образност се използва в цялата Библия.[3] В своето Евангелие св. Матей отделя място, за да привлече нашето внимание към числото четиридесет и две, подреждайки така своя списък от предци на Христос, че да се получи именно това число: “И така, всичките родове от Авраам до Давид са четиринадесет; от Давид до преселението във Вавилон, четиринадесет рода; и от преселението във Вавилон до Христос, четиринадесет рода” (Мат. 1:17)[4] – общо четиридесет и две, числото на очакването от обещанието до изпълнението, от робството до изкуплението. Но сега в Откровение, времето се съкращава: Църквата няма нужда да чака четиридесет и две поколения, а само четиридесет и два месеца. Така посланието на тези стихове е, че Църквата ще бъде спасена през идващата Голяма Скръб, по време на която Ерусалим ще бъде унищожен от нашествие на езичници. Краят на този период ще означава пълното установяване на Царството. Така текстът съответствува на Елеонската беседа (Мат. 24; Марк 13; Лука 21), където Исус пророкува разрушаването на Ерусалим, изпълнено в Римското нашествие през 70 г. от Хр.[5]

3-4 Но преди Ерусалим да бъде разрушен, св. Йоан чува още едно свидетелство за неговата вина, обобщение на отстъпническата история на Града, съсредоточено върху вечното гонение на пророците. Бог казва на св. Йоан, че Той е заповядал на двама Свидетели да пророкуват за хиляда двеста и шестдесет дни, броят на дните в идеализираните четиридесет и два месеца (всеки по тридесет дни). Следователно това число се свързва (но не е идентично) на четиридесет и двата месеца, и продължава да изразява същността “четиридесет и две” на периода, предшествуващ пълното установяване на Царството.[6] Свидетелите са облечени във вретище, традиционното облекло на пророците от Илия до Йоан Кръстител, символизиращо тяхното страдание поради националното отстъпничество (4 Царе 1:8; Ис. 20:2; Йона 3:6; Зах. 13:4; Мат. 3:4; Марк 1:6). Библейският закон изискваше двама свидетели (Чис. 35:30; Вт. 17:6; 19:15; Мат. 18:16; ср. Изх. 7:15-25; 8-11; Лука 10:1); идеята е повтаряща се тема в библейските пророчества и символизъм. Така едно предварително заключение относно двамата Свидетели е, че те представляват редицата от пророци, завършила в Йоан Кръстител, които свидетелствуваха срещу Ерусалим през цялата история на Израел.

Двамата Свидетели са определени като двете маслинени дървета и двата светилника, които стоят пред Господаря на земята. В този момент образите стават много по-сложни. Св. Йоан се връща отново към пророчеството на Захария за светилника (Зах. 4:1-5; ср. Откр. 1:4, 13, 20; 4:5). Седемте светила на светилника са свързани с двете маслинови дървета (ср. Пс. 52:8; Ер. 11:16), от които тече непрекъснатият поток от масло, символизиращ изпълващото и даващо сила дело на Святия Дух във водачите на Неговия заветен народ. Значението на символа се обобщава в Захария 4:6: “Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Духа Ми, казва Господ на Силите.” Същият текст в Захария също говори за двама Свидетели, двама синове на маслото (“помазани”), които водят Божия народ: Исус свещеникът и Зоровавел царят (Зах. 3-4; ср. Ездра 3, 5-6; Аг. 1-2). Накратко, Захария ни казва за съвкупност от маслинено дърво/светилник, представляваща служителите на завета: два Свидетелски образа, царският дом и на свещеничеството. Книгата Откровение свободно свързва всичко това, говорейки за два светещи светилника, които са двете маслинови дървета, които са също двамата Свидетели, цар и свещеник – всички представляващи вдъхновеното от Духа пророческо свидетелство на Царството от свещеници (Изх. 19:6). (Както видяхме, главна част от посланието на св. Йоан е, че новозаветната Църква напълно наследява обещанията като истинско Царство на свещеници, царското свещенство, в което “всички Господни хора са пророци.”) Че тези Свидетели са членове на Стария Завет, а не на Новия, се показва, освен останалите признаци, от вретището – облеклото, характерно за старозаветното лишение, а не за новозаветната пълнота.

5-6 Сега св. Йоан говори за двамата Свидетели като за двамата велики свидетели на Стария Завет, Мойсей и Илия – Законът и Пророците. Ако някой желае да ги повреди, огън излиза от техните уста и поглъща враговете им. В Числа 16:35 огън излезе от небето по думата на Мойсей и погълна лъжепоклонниците, които се разбунтуваха срещу него; и подобно, огън падна от небето и погълна враговете на Илия, когато той говори словото (4 Царе 1:9-12). Това се превръща в стандартен символ за властта на пророческото Слово, като че наистина огън излиза от устата на Божиите Свидетели. Както Господ каза на Еремия, “Ето, Аз ще направя Моите слова в устата ти огън, и тия хора дърва, и ще ги пояде” (Ер. 5:14).

Разширявайки образите, св. Йоан казва, че Свидетелите имат властта да затворят небето, за да не вали дъжд по време на тяхното пророкуване, т.е., за хиляда двеста и шестдесет дни (три и половина години) – същото времетраене на сушата, причинена от Илия в 3 Царе 17 (виж Лука 4:25; Яков 5:17). Като Мойсей (Изх. 7-13), Свидетелите имат властта над водите, да ги превръщат в кръв, и да поразяват земята със всякакво бедствие колкото често те пожелаят.

И двата пророчески образа сочат отвъд себе си към Великия Пророк, Исус Христос. Последното послание на Стария Завет ги споменава заедно в пророчеството за идването на Христос: “Помнете закона на слугата Ми Мойсей. . . . Ето, Аз ще ви изпратя пророк Илия. . . .” (Мал. 4:4-5). Малахия продължава, за да каже, че служението на Илия ще се повтори в дните на Йоан Кръстител (Мал. 4:5-6; ср. Мат. 11:14; 17:10-13; Лука 1:15-17). Но Йоан, като Илия, беше само Предвестник, приготвящ пътя за Този, Който идеше след него, Първородния, който имаше двоен – всъщност безмерен – дял от Духа (ср. Вт. 21:17; 4 Царе 2:9; Йоан 3:27-34). И като при Мойсей, след Йоан следваше “Исус Навиев,” Исус Победителят, който щеше да заведе заветния народ в тяхното обещано наследство. Следователно, двамата Свидетели обобщават всички свидетели на Стария Завет, завършили в свидетелството на Йоан.

7 Сега сцената се сменя: Свидетелите са – както изглежда – победени и смазани. Когато те завършват своето свидетелствуване, Звярът, който идва от Бездната, ще воюва срещу тях, ще ги победи и ще ги убие. Това е първото споменаване на Звяра в тази книга, но св. Йоан определено очаква от своите читатели да разберат за какво говори. Наистина, темата за Звяра е позната в библейската история. В началото ни се казва как Адам и Ева отказаха да станат “богове” чрез покорство към Бога,[7] и вместо това потърсиха автономен и върховен начин да станат богове. Като се покориха на един звяр (Змията), те самите станаха “зверове” вместо богове, с белега на бунта на Звяра, изобразен на челата им (Бит. 3:19); дори при изкуплението те останаха облечени в кожите на зверове (Бит. 3:21).[8] По-късна картина на Падението е показана в падението на Навуходоносор, който беше като Адам, “цар на царете, на когото небесният Бог даде царство и сила, могъщество и слава” (Дан. 2:37). Но заради гордост, заради търсенето на автономна божественост, той беше осъден: “Той беше изгонен измежду човеците, ядеше трева като говедата, и тялото му се мокреше от небесната роса догдето космите му пораснаха като на орли, и ноктите му като на птици” (Дан. 4:33). Бунтът на човека срещу Бога също се изразява чрез бунта на животните срещу човека; така нечестивите гонители на Христос при разпъването са наречени “кучета” и “васански бикове,” и са оприличени с “грабещ и ревящ лъв” (Пс. 22:12-13, 16).

Друг израз на “зверството” на бунта се съдържа в старозаветните жертвени/диетични изисквания срещу “нечистите” животни, както отбелязва Джеймс Джордан: “Всички нечисти животни приличат на змията по три начина. Те ядат ‘пръст’ (гниеща мърша, тор, отпадъци). Те се движат докосвайки ‘пръстта’ (пълзят по корем, плътта по краката им допира земята, без люспи, които да пазят кожата от допир с водната среда). Те се бунтуват срещу човешкото господство, като убиват хора и други зверове. В символизма на Стария Завет такива сатанински зверове представляват сатанинските народи (Лев. 20:22-26), защото животните ‘изобразяват’ хора.[9] Да се ядат сатанински животни в Стария Завет е било да се ‘яде’ сатанински начин на живот, да се ‘яде’ смърт и бунт.”[10]

Затова врагът на Бога и на Църквата винаги е Звяр, в различните му исторически проявления. Пророците често говорят за езическите държави като ужасяващи зверове, които воюват срещу Заветния народ (Пс. 87:4; 89:10; Ис. 51:9; Дан. 7:3-8, 16-25). Всичко това ще бъде събрано заедно в Йоановото описание на Рим и отстъпилия Израел в Откровение 13. Но трябва да помним, че тези гонители са само непосредствени проявления на вековния враг на Църквата – Змея, който официално бива представен в 12:3,[11] но който е добре познат на всеки библейско грамотен човек сред читателите на св. Йоан. Християните вече са знаели истинското лице на Звяра, който се надига от Бездната. Това е Левиатан, Змеят и старовременната Змия, която многократно излиза от своя затвор в морето, за да мъчи Божия народ. Бездната, тъмните, бушуващи Дълбини, е мястото, където Сатана и неговите зли духове са държани затворени, освен при временни пускания, за да мъчат хората, когато те отстъпват от вярата.[12] (Забележете, легионът зли духове в демонично обладания герасинец молеше да остане извън Бездната; с божествена заблуда, Исус ги изпрати в стадо свине, и свинете се втурнаха право към морето: Лука 8:31-33). Гонението на Заветния народ никога не е било само “политически” спор, независимо по какъв начин се опитват нечестивите държави да украсят своите нечестиви действия. То винаги започва от дълбините на ада.

През цялата история на изкуплението Звярът воюва против Църквата, конкретно против нейните пророчески свидетели. Върховният пример в старозаветния период е войната на Ирод срещу Йоан Предвестника, когото той победи и уби (Марк 6:14-29); и кулминацията на тази война срещу пророците беше убийството на Христос, окончателния Пророк, на Когото всички останали пророци бяха образи, и Чието свидетелство те носеха. Христос беше разпнат от съюза на римските и юдейските власти, и това съдружничество в гонението продължи през цялата история на ранната Църква (виж Деян. 17:5-8; 1 Сол. 2:14-17).[13]

8-10 Мъртвите тела на старозаветните Свидетели “от праведния Авел до Захария” (Мат. 23:35) лежат метафорично по улицата на Големия Град, който духовно [т.е. чрез откровение от Святия Дух] се нарича Содом и Египет. Този град, разбира се, е Ерусалим; св. Йоан обяснява, че това също е мястото, където техният Господ е бил разпнат (за Израел като Содом, виж Вт. 29:22-28; 32:32; Ис. 1:10, 21; 3:9; Ер. 23:14; Езек. 16:46). Коментаторите като цяло са неспособни да намерят библейски сведения, сравняващи Израел (или Ерусалим) с Египет, но това е старият проблем да не се вижда гората заради дърветата, защото доказателството се съдържа в цялото послание на Новия Завет. Исус постоянно е считан за новия Мойсей (Деян. 3:20-23; Евр. 3-4), новия Израел (Мат. 2:15), новият Храм (Йоан 1:14; 2:19-21) и в действителност живо повторение/картина на цялата история на Изхода (ср. 1 Кор. 10:1-4).[14] На Планината на Преображението (Лука 9:31) Той говори с Мойсей и Илия (друга връзка с този текст), наричайки Своите бъдещи смърт и възкресение “Изход” (гръцката дума е exodon). Следствие от всичко това е езикът на самото Откровение, който говори за египетските язви, изливащи се над Израел (8:6-12; 16:2-12). Войната на Свидетелите с отстъпилия Израел и езическите държави е описана в същите изрази като първоначалния Изход от Египет (ср. също Облака и огнения стълп в 10:1). Ерусалим, святият преди, сега отстъпил град, е станал езически и извратен, угнетител на истинските хора на Завета, съюзен със Звяра в атаките върху тях и тяхното умъртвяване. Ерусалим е този, който е виновен за кръвта на старозаветните Свидетели; той е върховният убиец на пророци (Мат. 21:33-43; 23:34-38). Всъщност, каза Исус, “не е възможно пророк да загине вън от Ерусалим” (Лука 13:33).

При смъртта на Свидетелите, техният глас на осъждение замлъква; и сега онези от хората и племената и езиците и народите считат самата Църква за мъртва, открито показвайки своята ненавист към Божиите хора, чиито мъртви тела лежат непогребани по улицата, под очевидно проклятие, защото те няма да позволят техните тела да се положат в гроб (ср. 3 Царе 13:20-22; Ер. 8:1-2; 14:16; 16:3-4). Желанието за влизане в Обещаната Земя при смъртта беше главна грижа на верните Свидетели от Стария Завет, като залог за тяхното бъдещо възкресение (Бит. 23; 47:29-31; 49:28-33; 50:1-14, 24-26; Изх. 13:19; Ис.Нав. 24:32; 1 Царе 31:7-13; Деян. 7:15-16; Евр. 11:22). Угнетяването на Царството от свещеници от страна на езичници често се изразява със следните думи:

Боже, народите дойдоха в наследството Ти,
Оскверниха светия Твой храм,
Обърнаха Ерусалим на развалини,
Мъртвите тела на слугите Ти дадоха за ястие на небесните птици,
Месата на светиите Ти на земните зверове,
Проляха кръвта им като вода около Ерусалим;
И нямаше кой да ги погребва. (Пс. 79:1-3)

Но сега иронията е, че именно тези, които обитават в Земята – самите юдеи (ср. 3:10) – се съюзяват с езическите народи в угнетяването на праведните. Отстъпниците на Израел се радват и поздравяват; и те ще изпращат подаръци един на друг, защото двата пророка измъчваха онези, които обитаваха Земята (ср. празненството на Ирод, по време на което Йоан беше заловен и обезглавен: Мат. 14:3-12). Цената на световния мир е унищожаването на пророческото Свидетелство; Израел и езическият свят се обединиха в своето злорадство при погубването на пророците, чието вярно двойно свидетелство е измъчвало непокорните с изобличение за грях, принуждавайки ги да извършат убийство (ср. Бит. 4:3-8; 1 Йоан 3:11-12; Деян. 7:54-60). Естествени врагове се помиряват един с друг чрез своето съюзяване в убийството на пророците. Това е особено вярно при убийството на Христос: “В същия ден Ирод и Пилат се сприятелиха помежду си; защото преди това враждуваха един против друг” (Лука 23:12). При Христовата смърт всякакви хора се радваха и подиграваха: управителите, свещениците, враждуващите религиозни групи, римските войници, слугите, престъпниците; всички се събраха да се радват на Неговата смърт (ср. Мат. 27:27-31, 39-44; Марк 15:29-32; Лука 22:63-65; 23:8-12, 35-39); всички се съюзиха със Звяра срещу Агнето (Йоан 19:15). Опитът да бъдат унищожени Свидетелите изглежда успешен, не само за смълчаването на отделните пророци, но и за премахването на самото Свидетелство на Завета. Нарастващата война срещу Словото достига своя връх с убийството на Христос; това е върховното престъпление, което доведе разрушението на Ерусалим. Мойсей беше научил народа на Израел за идещия Пророк, предупреждавайки ги, че ще бъдат проклети, ако откажат да Го послушат (Вт. 18:15-19); мъченикът Стефан цитира това пророчество (Деян. 7:37), и заключи:

Коравовратни и с необрязано сърце и уши! Вие всякога се противите на Святия Дух; както правеха бащите ви, така правите и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? А още и избиха ония, които предизвестиха за идването на Този Праведник, на Когото вие сега станахте предатели и убийци. (Деян. 7:51-52)

Засега гонителите са победоносни, и се радват в продължение на три и половина дни. Както предишните числа, 42 месеца и 1260 дни, това също не е буквален период. Както отбелязахме, “три и половина” представлява пречупена седмица, период на тъга и угнетяване. Във всеки раздел на Откровение числата на св. Йоан са в съгласие едно с друго: Присъдите на Печатите са на четвърти, присъдите на Тръбите са над третини, а числата в глави 11-13 отговарят на три и половина (42 месеца и 1260 дни са равни на три и половина години). Поетичната симетрия на св. Йоан продължава този символизъм: Дните, по време на които праведните са угнетявани и техните тела са обругавани, са три и половина, време на скръб, когато нечестивите тържествуват. Но злото време е кратко, ограничено до само три и половина дни. Така тук се събират няколко образни линии; и св. Йоан запазва този период в общо съгласие с трите дни на слизането на Христос в ада. В Неговата смърт цялата Заветна общност и нейното Свидетелство лежат мъртви по улиците на Ерусалим, под Проклятие.

11-12 След трите и половина дни Свидетелите биват възкресени: Дъхът на живота от Бога влезе в тях в Новото Създание (ср. Бит. 2:7; Езек. 37:1-14; Йоан 20:22) и те се изправиха на своите крака (ср. Деян. 7:55), причинявайки ужас и смайване в своите врагове. Голям страх обзема онези, които ги виждат (ср. Деян. 2:43; 5:5; 19:17; обратно на Йоан 7:13; 12:42; 19:38; 20:19) и има причина за това: Чрез възкресението на Христос стана невъзможно Църквата и нейното Свидетелство да бъдат спрени. В единство с Христос в Неговото Възнасяне в слава (Еф. 2:6), те стигнаха до небесата в Облака, и техните врагове ги видяха.[15] Свидетелите не оцеляха по време на гонението; те умряха. Но в Христовото възкресение те се издигнаха до сила и господство, които съществуваха не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Божия Дух, самият дъх на живота от Бога. “Ние не сме господари на историята и не управляваме последствията от нея, но имаме увереността, че има господар на историята и той управлява последствията. Нуждаем се от теологично тълкувание на бедствията, което признава, че Бог действува в такива събития като плен, поражения и разпятия. Библията може да бъде тълкувана като поредица от Божии победи, преоблечени като катастрофи.”[16]

Св. Йоан очертава тук важно съответствие, което не трябва да бъде пропускано, защото е близо до същността на значението на текста. Възнасянето на Свидетелите е описано със същите думи като възнасянето на самия св. Йоан:

4:1 След това видях, и ето врата отворени на небето; и предишния Глас, който бях чул да говори с мене като тръба, казваше: Възлез тук. . . .

11:11-12 А след трите и половина дни . . . те чуха силен глас от небето, който им казваше: Възлезте тука. . . .

Следователно разказът за двамата Свидетели е разказ за свидетелствуващата Църква, която е получила божествената заповед Възлез тук, и е възлязла с Христос в небесния Облак, при Престола (Еф. 1:20-22; 2:6; Евр. 12:22-24): Сега тя притежава имперско разрешение да управлява над земните краища, да научи народите на покорството на вярата (Мат. 28:18-20; Рим. 1:5).

13-14 Едно от последствията от възнасянето на Христос, както Той предсказа, ще бъде гибелта на отстъпилия Израел, разтърсването на небето и на земята. Писанието свързва като едно теологично Събите – Пришествието – Христовото раждане, живот, смърт, възкресение, възнасяне и изливането на Неговия Дух върху Църквата през 30 г. от Хр., и изливането на Неговия гняв върху Израел през Холокоста от 66-70 от Хр.: Така в този Ден имаше голямо земетресение (ср. Откр. 6:12; Езек. 38:19-20; Аг. 2:6-7; Зах. 14:5; Мат. 27:51-53; Евр. 12:26-28). Тъй като победата на Христос означава поражението на Неговите врагове, една десета от града падна. В действителност, целият град Ерусалим пада през 70 г. от Хр.; но както видяхме, присъдите на Тръбите не се простират още до действителния край на Ерусалим, но (очевидно) се отнасят само до първата обсада на Ерусалим, от Цестий. В съответствие с естеството на Тръбата като предупреждение, Божието вземане на “десятък” от Ерусалим през първата обсада е било предупреждение към Града.

По явно символични, библейско-теологични причини, св. Йоан ни казва, че седем хиляди души са били убити при земетресението. В крайна сметка разтърсването на Земята и на Небето, донесено от Новия Завет, убива много повече от седем хиляди. Но числото представлява точно обратната ситуация на тази в дните на Илия. В 3 Царе 19:18 Бог каза на Илия, че 7000 в Израел са останали верни на завета. Дори тогава това най-вероятно е било символично число, показващо съвършенство (седем) умножено по много (хиляда). С други думи, Илия не трябва да бъде обезсърчен, защото не е сам. Божиите праведни избрани са многобройни, и целият им брой е налице и е преброен. От друга страна, обаче, те са малцинство. Но сега, при Новия Завет, положението е обратното. Илиевците от последните дни, верните свидетели в Църквата, не трябва да бъдат разтревожени, когато нещата изглеждат сякаш Бог унищожава целия Израел, а верните са твърде малко. Защото този път отстъпниците, поклонниците на Ваал са тези, които са “седем хиляди в Израел.” Нещата са обърнати. В Стария Завет съществуваха само “7000” верни; в Новия Завет само “7000” са нечестиви. Те биват унищожени, а останалите – преобладаващото мнозинство – се обръщат и са спасени: Останалите бяха ужасени и отдадоха слава на небесния Бог – библейският език за обръщане и вяра (ср. Ис.Нав. 7:19; Ис. 26:9; 42:12; Ер. 13:16; Мат. 5:16; Лука 17:15-19; 18:43; 1 Пет. 2:12; Откр. 14:7; 15:4; 16:9; 19:7; 21:24). Посоката в новозаветната епоха е осъждение към спасение.

Св. Йоан завършва раздела на Шестата Тръба с тези думи: Второто Горко премина; ето, иде скоро третото Горко. Св. Йоан не ни казва точно кога пристига Третото Горко. Тъй като Първото и Второто Горко се отнасяха за предупрежденията, които Израел получи в цялостната демонична атака върху Земята (9:1-12) и при първото Римско нашествие на Цестий (9:13-21), възможно е Третото Горко да се приеме за Падането на самия Ерусалим; шест Горко (в три двойки) са изброени в бърза последователност в 18:10, 16, 19. Обаче, повече в съответствие на литературната постройка на св. Йоан е да се вижда Третото Горко като следствие от Седмата Тръба (точно както Първото и Второто горко отговарят на Петата и Шестата Тръба: ср. 8:13; 9:12); Горкото се обявява в 12:12, след поражението на Змея от Михаил, и продължава до края на Глава 14, показвайки “големия гняв” на Змея през неговото “кратко време” на надмощие.

Седмата тръба (11:15-19)

15	И като затръби седмият ангел, станаха силни гласове на небесата, които казваха: Световното царство стана царство на нашия Господ и на Неговия Христос; и Той ще царува до вечни векове.
16	И двадесет и четири старци, седящи пред Бога на престолите си, паднаха на лицата си та се поклониха Богу, казвайки:
17	Благодарим Ти, Господи Всемогъщи, Който си, и Който си бил, загдето си взел голямата Си сила и царуваш.
18	Народите се разгневиха; но дойде Твоят гняв и времето да се съдят мъртвите, и да дадеш наградата на слугите Си пророците и на светиите и на ония, които се боят от Твоето име, малки и големи, и да погубиш губителите на земята.
19	И отвори се Божият храм, който е на небето, и видя се в храма ковчегът на Божия завет; и настанаха светкавици и гласове, гръмове и тръс и силен град.

15 В съответствие с библейския модел на обединяване на идеите на съботата и Свършека, Тръбата на седмия ангел прогласява, че “Божията Тайна” е била изпълнена и завършена (ср. 10:6-7). В този момент в историята Божият план става явен: Той е направил юдеите и езичниците равноправни в Завета. Унищожаването на отстъпническия Израел и Храма разкриват, че Бог е създал нов народ, нов Храм, както Исус беше пророкувал на юдейските ръководители: “Затова ви казвам, че Божието царство ще се отнеме от вас, и ще се даде на народ, който принася плодовете Му” (Мат. 21:43). По-късно Исус каза на Своите ученици какво ще бъде последствието от разрушаването на Ерусалим: “Тогава ще се яви знамението на Човешкия Син на небето” (Мат. 24:30). Марселъс Кик обяснява: “Съдът над Израел беше знамение за факта, че Човешкият Син царува в небесата. Имало е неразбиране заради думите на този стих, като някои смятат, че е ‘знамение в небето.’ Но стихът не казва това; той казва знамението на Човешкия Син на небето. Изразът ‘на небето’ определя мястото на Човешкия Син, а не на знамението. Няма да се появи знамение на небето, а разрушаването на Ерусалим трябва да покаже управлението на Човешкия Син в небето.”[17]

Кик продължава: “Апостол Павел заявява в единадесетата глава на Римляните, че падането на юдеите беше благословение за останалия свят. Той говори за него като обогатяване на езичниците и примирение на света. Бедствието на Ерусалим наистина даде начало на започването на ново и световно царство, отбелязвайки пълното отделяне на християнската Църква от легалистичния юдаизъм. Цялата система на поклонение, толкова близо свързвана с Ерусалим и с Храма, получи, така да се каже, смъртоносен удар от самия Бог. Бог вече приключи със Стария Завет, направен при Синай: вече напълно е валиден белегът на Новия Завет.”[18]

Така Божието царство, “Петото Царство” пророкувано в Данаил 2, става световно, както пее небесното хваление: Световното царство стана Царство на нашия Господ, и на Неговия Христос; и Той ще царува до вечни векове. Пълното разграничение на християнството от юдаизма означава, че сега то е световна религия. Царството на Христос сега започва процес на обхващане и завземане на всички царства на света. Земята ще бъде новородена. Това става ясно при падането на Ерусалим, знамението, че Христос наистина се е възнесъл към Своя небесен престол и сега управлява народите, изливайки гняв и скърби върху Своите врагове по молба на Неговата молеща се Църква. Римските войски, които унищожиха Ерусалим, избивайки и поробвайки неговите обитатели, бяха Неговите войски (Дан. 9:26), изпълняващи Неговото слово (Вт. 28:49-68).

Според библейския календар, “седмата тръба” тръби на първи Тишри, първия ден от седмия месец в литургичната година, и в първия месец от гражданската година: Рош Хашанах, Денят на Тръбите. Ърнест Мартин посочва редица интересни страни на Деня на Тръбите, които пряко се отнасят за значението на Седмата Тръба в Откровение: “Преди периода на Изхода по времето на Мойсей, това е бил денят, в който очевидно е започвала библейската година. Също изглежда, че това е бил денят, когато много хора са ставали с една година по-големи – независимо в кой месец на годината са били действително родени. Забележете, патриархът Ной стана на 601 години ‘в първия месец [Тишри], първия ден на месеца [по-късно наречен Денят на Тръбите]’ (Бит. 8:13). Това беше същият ден, когато ‘Ной отвори капака на ковчега, и ето, и видя лицето на земята беше сухо’ (ст. 13). Това не е бил само официалният рожден ден на Ной, това е станало и нов рожден ден за земята. . . . Дори първият ден на сътворението, споменат в Битие 1 :1-5, може да се счита за същия този ден. . . . Тъй като очевидно с есента са започвали всички библейски години преди Изхода, и тъй като плодът е бил на дърветата готов за Адам и Ева да го ядат (Бит. 1:29; 2:9, 16-18), това предполага, че . . . първият ден на сътворението, споменат в Битие, е бил също първият ден на Тишри (поне Мойсей без съмнение е възнамерявал да създаде това впечатление). Това означава, че не само раждането на новата земя в дните на Ной е това, което по-късно става Деня на Тръбите, но това също е бил денят, в който започва първоначалното сътворение на земята.”

”. . . . Преобладаващото мнозинство от юдейските водачи (което все още е ръководело службите в синагогите) е считало, че Денят на Тръбите е възпоменателен ден, който отбелязва началото на света. Преобладавало е официалното мнение, че първият ден на Тишри е първият ден от Битие 1:1-5. Той ‘започва да бъде смятан за рожден ден на света’ (M’Clintock & Strong, Cyclopaedia, vol. X, p. 568). Той е бил дори повече от годишнина на физическото сътворение. ‘Юдаизмът счита Деня на Новата година не само като годишнина от сътворението, но – по-важно – като негово обновление. Това е когато светът се възражда’ (Theodor H. Gaster, Festivals of the Jewish Year, p. 109). . . .”

“Всеки от юдейските месеци е бил официално започван с надуване на тръби (Чис. 10:10). Тъй като празничната година (в която се празнуват всички Мойсееви празници) е била дълга седем месеца, последният месец (Тишри) е бил последният месец за започване чрез тръби. Това е една от причините денят да бъде наречен ‘Ден на тръбите.’ ‘Последната тръба’ в поредицата вече е била прогласена на този ден – следователно, това е бил последният ден на тръбите (Лев. 23:24; Чис. 29:1).”

“Точно това е бил денят, който много от древните царе и управници на Юдея са отчитали за първи ден на своето управление. . . . Дори, било е обичай последната церемония при коронясването на царете да бъде свирене с тръби. За Соломон: ‘Засвирете с тръба и кажете: Да живее цар Соломон’ (3 Царе 1:34). За Ииуй: ‘И засвириха с тръба и рекоха: Ииуй се възцари’ (4 Царе 9:13). При коронясването на Йоас: ‘Всичките люде от страната се радваха и свиреха с тръбите’ (4 Царе 11:14).”[19]

Гулдър обобщава значението на Рош Хашанах: “Нова Година е юдейският еквивалент на християнското Пришествие: тя съчетава радостта при мисълта за окончателното идване на Божието царуване с покаяние при мисълта за съда, който това царуване ще доведе. Тя се отбелязва чрез надуване на Шофар (Лев. 23:24), за да обяви деня (kēryxate, Йоил 2:15); и чрез три определени благословения, Малкиот, Зикронот и Шофарот. Всеки един от тях обхваща десет стиха от Писанието: първият за царуването на Бога, с очакване за Неговото пълно царуване (напр. Зах. 14:9); вторият за Божието спомняне на човешките дела, за да ги съди или възнагради, и неговото спомняне на Неговия завет; третият за свиренето на Шофар, от Синай до последната тръба, която ще събере разпръснатите в Ерусалим.”[20]

Всичко това естествено би дошло в ума на св. Йоан и на неговите читатели от първи век при споменаването на великата Седма Тръба. Сега той добавя ново измерение към символизма, като показва християнското значение на Рош Хашанах, към което той винаги е сочел: Денят на Тръбите е Началото на Новия Свят, Новото Създание, денят на коронацията на Царя на царете, когато Той е възцарен като върховен Съдия над целия свят. Всъщност, както ще видим в Глава 12, св. Йоан смята Тишри 1 – теологично, ако не “действително” – за рожден ден на Исус Христос. Засега, обаче, той го представя като Рожден Ден на Новото Създание, плода на Възкресението и Възнасянето на Христос и Неговите светии.

16-18 Към хоровото обявяване на световното Господство на Христос и на световното тържество на Неговото царство се присъединяват двадесет и четирите старци, които седят на своите престоли пред Бога. (Забележете архитектурното сведение: Характерната поза на учителя/управника в Новия Завет е седенето на престол; Исус стана да чете от Писанието и седна да поучава, Лука 4:16, 20). Тези старци паднаха върху своите лица и се поклониха на Бога, казвайки: Благодарим Ти, Господи Всемогъщи. Глаголът, с който е изразено благодарим е eucharisteō, използван в цялата християнска история за Причастието с Господното Тяло и Кръв: Господната вечеря. Това понятие придобива своето техническо значение много рано (ср. Дидахия 9-10), основано върху неговото използване в новозаветните разкази за Господната Вечеря (Мат. 26:26-27; Марк 14:22-23; Лука 22:17, 19; 1 Кор. 11:24). Трябва наистина да сме слепи, за да не я видим тук. Защото св. Йоан ни показва, че моделът на Божието изкупително действие в историята е същият като този, който се изпълнява на всеки Господен ден: Църквата, умряла и възкръснала в Христос (ст. 7-11), се възнася сред космически съд в небесата по божествена заповед (ст. 12-14). Заобиколени от небесно множество пеещо хваления (ст. 15), Старците падат пред Божието величие, прогласявайки: Eucharistoumen! Благодарим! (ст. 16-17).

Старците продължават службата с изповед на вяра, хвалейки Господа за въвеждането на Неговото Царство: Взел си голямата Си сила и царуваш. Именно Христос Господ подбуди народите от Римската империя да воюват срещу Израел, защото Израел преследва и убива Неговите светии. Така народите се разгневиха, и Твоят гняв дойде, и отстъпническият, гонителски Ерусалим понася яростта и на двете; и дойде времето мъртвите да бъдат отмъстени, и времето да им се даде наградата на Твоите слуги, пророците, и на светиите, и на тези, които се боят от Твоето име, малки и големи. Това е просто повторение на думите на Христос към Ерусалим при Неговата последна открита беседа: “За да дойде върху вас всичката праведна кръв, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария, Варахиевия син, когото убихте между светилището и олтара. Истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху това поколение” (Мат. 23:35-36). Божиите слуги, пророците (тъждествени понятия в Откровение: виж 1:1; 10:7; 16:6; 18:24; 19:2, 10; ср. Дан. 9:6, 10; Амос 3:7; Зах. 1:6), щяха да бъдат отмъстени и наградени в идещия съд – не при крайния съд в Последния Ден, а историческото въздаяние и отмъщение за убитите светии, които бяха пострадали от ръцете на нечестивия Израел, както Исус предсказа.[21] Точно преди падането на Израел Апостол Павел писа за юдеите, които постоянно гонеха християните, че “безконечният гняв ги настигна” (1 Сол. 2:16). Сега, Йоановият поглед в близкото бъдеще показва, че когато Божият въздържан гняв пада с цялата си ярост, Църквата се радва. Отразявайки познатата тема за изгонването от Едем, песента завършва с наблюдението, че унищожението на Израел послужи да погуби погубителите на Земята (ср. Лев. 18:24-30).

19 Тук е обобщено теологичното значение на падането на Израел: То означава, че Божият Храм в небето е отворен (Мат. 27:51; Еф. 2:19-22; Евр. 8:1-6; 9:8). Земният Храм премина, и сега остава само истинският Храм. Божият храм се открива като Църквата; и сега ковчегът на Неговия завет се появява в Неговия Храм, когато Божието обитаващо присъствие е изявено там (Еф. 2:22). Технически, “светия” е някой, който има достъп до светилището, човек с привилегии в светилището. В Новия Завет всички сме светии; ние всички имаме достъп до Престола (Евр. 4:16; 10:19-25), бивайки възнесени в Христос (първоначално при Неговото Възнасяне, прогресивно при всеки Господен Ден в поклонение). В Стария Завет Десетте Заповеди бяха “скрити” в Светилището, и на никого не беше позволено да влиза (макар Божието откровение да беше обявено временно чрез Мойсей). Но сега, в Новия Завет, Тайната е открито прогласена, и в Христос човекът има достъп. С прозвучаването на Седмата Тръба откровението е завършено и окончателно; Тайната вече не е скрита. Св. Павел поздравява светиите от Рим: “На Този, Който може да ви утвърди според моето благовестие и проповедта за Исуса Христа, според откриването на тайната, която е била замълчана от вечни времена, а сега се е явила, и чрез пророческите писания по заповедта на вечния Бог е станала позната на всичките народи за тяхно покоряване на вярата” (Рим. 16:25-26).

По тази причина всички метеорологични явления, които са били свързвани с Облака в старозаветното откровение (ср. Пс. 18), сега се изговарят от св. Йоан във връзка с Църквата: настанаха светкавици и гласове, гръмове и тръс и силен град. В Църквата на Исус Христос небесната врата е отворена за нас. Нашето освещение е чрез Църквата, чрез нейното служение и тайнства, както пише св. Иреней: “Ние получаваме нашата вяра от Църквата и я пазим; и тя е като скъпоценно съкровище, съхранявано в изящен съд, винаги подновяваща своята жизненост чрез Божия Дух, и причиняваща обновлението на съда, в който е пазена. Защото този дар от Бога е бил поверен на Църквата, както дъхът на живот е поверен на създадения човек, с цел всички членове, като я получат, да бъдат съживени. И в това ни е дарено средството за общуване с Христос, а именно Святия Дух, залогът на безсмъртието, подкрепата на нашата вяра, стълбата, по която ние се качваме при Бога. Защото Апостолът казва ‘Бог е установил в Църквата апостоли, пророци, учители’ [1 Кор. 12:28] и всички други средства на действието на Духа. Но нямат дял в този Дух онези, които не се присъединят в живота на Църквата. . . . Защото където е Църквата, там е Божият Дух; а където е Божият Дух, там е Църквата и всяка благодат. Духът е истина. Следователно онези, които нямат дял в Духа, не са хранени и не получават живот от своята майка; нито се радват на искрящия извор, който извира от тялото на Христос.”[22]

Ранните християни, които първи са прочели Книгата Откровение, особено тези от юдейско потекло, е трябвало да разберат, че разрушаването на Ерусалим не означава края на завета или на Царството. Падането на стария Израел не е било “началото на края.” Вместо това, то е било знамението, че Христовото световно царство наистина е започнало, и че техният Господ управлява народите от Своя небесен престол, и че окончателното завладяване на всички народи от Христовите войски е сигурно. За тези смирени, страдащи вярващи, обещаната епоха на Месианско царуване е дошла. И това, което са щели да видят при падането на Израел, е бил краят на Началото.

---

[1] R. J. McKelvey, “Temple,” in J. D. Douglas, ed., The New Bible Dictionary (William B. Eerdmans Publishing Co., [1962] 1965), p. 1249.

[2] James B. Jordan, “Rebellion, Tyranny, and Dominion in the Book of Genesis,” in Gary North, ed., Tactics of Christian Resistance, Christianity and Civilization No.3 (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1983), p. 42.

[3] Например, на Данаил е казано: “От времето, когато се премахне всегдашната жертва, и се постави мерзостта, която докарва запустение ще има хиляда двеста и деветдесет дни. Блажен, който изтърпи и стигне до хиляда и триста и тридесет и петте дни.” (Дан. 12:11-12). Тези числа се основават на 430-годишния период на подтисничество в Египет (Изх. 12:40), и на 45 години от робството към завземането на Земята (Ис.Нав. 14:6-10); символите посочват, че идещият период на подтисничество, сравнен с този в Египет, ще бъде кратък (дни за разлика от години), но три пъти по-усилен (3 х 430 = 1290). Но онези, които устоят във вяра, ще достигнат до 1335-ия ден на победата и господството.

[4] Вероятно св. Матей решава да раздели родословието на три групи от четиринадесет, за да подчертае името на Давид, което има числена стойност 14 на еврейски. Давид е централната фигура в родословието на Христос, и Христос е представен из цялото Писание като по-великият Давид (ср. Деян. 2:25-36). Но за да стигне до тази симетрична подредба, св. Матей пропуска три поколения между Йорам и Озия в ст. 8 (Охозия, Йоас и Амасия; ср. 4 Царе 8:25; 11:21; 14:1), и брои Ехония два пъти в ст. 11-12. Св. Матей не е бил глупав: Той е можел правилно да събира числа (той е бил данъчен чиновник!); нещо повече, той е знаел, че неговите читатели имат достъп до действителните родословия. Но той пише своето Евангелие за да даде Христология, а не хронология. Неговият списък е написан, за да изобрази числото “четиридесет и две” в периода, водещ до идването на Христос, и числото “четиридесет и две” на самия Христос – разкривайки Спасителя като “син на Давид, син на Авраам” (1:1).

[5] Интересно, римската обсада на Ерусалим от Веспасиан и Тит трае буквални три и половина години, от 67 до 70. Но основната идея на израза е неговото символично значение, което се основава на неговата употреба от пророците. Както при много други случаи, очевидно Бог осъществява историческите събития по начин, който е в съгласие с библейския символизъм, който Той е установил.

[6] За някои интересни страни на числото 1260 и неговата връзка с числото на Звяра (666), виж коментарите за 13:18.

[7] Християнското учение на обожествяването (ср. Пс. 82:6; Йоан 10:34-36; Рим. 8:29-30; Еф. 4:13, 24; Евр. 2:10-13; 12:9-10; 2 Пет. 1:4; 1 Йоан 3:2) е като цяло известна в западните църкви чрез понятията освещаване и прославяне, отнасящи се до пълното наследяване на Божия образ от човека. Това учение (което няма абсолютно нищо общо с езическите реалистични теории за единството на битието, хуманистичните идеи за “божествената искра” в човека или Мормонските политеистични басни относно еволюцията на човека в божество) е общоприето в писанията на Църковните Бащи; виж напр. Georgios I. Mantzaridis, The Deification of Man: St. Gregory Palamas and the Orthodox Tradition, Liadain Sherrard, trans. (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1984). Св. Атанасий пише: “Словото не е от създадените неща, но Самото То е по-скоро техен Създател. Защото затова Той прие сътворено човешко тяло, та като го обнови като негов Създател, Той да го обожестви в Себе Си, и така да ни доведе всички до Небесното царство чрез нашето подобие на Него. Защото човек не би могъл да бъде обожествен, ако е присъединен към създание, освен ако Синът не беше истински Бог; нито човек би могъл да бъде отведен в присъствието на Бащата, ако не беше Неговото естествено и истинско Слово, Което се облече в тялото. И както ние не бихме могли да бъдем освободени от греха и от проклятието, ако плътта, която Словото прие, не беше по естество човешка (защото не бихме имали нищо общо с това, което е чуждо на нас); така също човешкото не би било обожествено, ако Словото, Което стана плът, не беше по природа извлечено от Бащата, и истинско и принадлежащо на Него. Защото затова съединението беше такова, за да може Той да съедини това, което по естество е човек, с Него, Който по естество принадлежи на Божеството, така че неговото спасение и обожествяване да бъдат сигурни” (Речи против арианите, ii.70). Той се изразява по-кратко в един известен израз от неговия класически труд, За въплъщението на Божието Слово (54): “Словото стана човек, за да можем ние да станем богове.”

[8] Представяйки възстановения Божий образ, свещениците бяха облечени в растения (лен), а не в животни (вълна); беше им забранено да носят кожи от зверове, защото те изпотяваха (Езек. 44:17-18; ср. Бит. 3:19). За “юридическото обожествяване” и обличането на Адам и Ева с кожи, виж James B. Jordan, “Rebellion, Tyranny, and Dominion in the Book of Genesis,” in Gary North, ed., Christianity and Civilization 3 (1983): Tactics of Christian Resistance, pp. 43-47.

[9] Ср. Пр. 6:6; 26:11; 30:15, 19, 24-31; Дан. 5:21; Изх. 13:2, 13.

[10] James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), p. 122.

[11] Тясно свързана с библейското учение за Звяра е “динозавърската теология” на Библията; за това, виж моите коментари по 12:3.

[12] Виж по-горе 9:1-6.

[13] Опитът на Звяра да изличи свидетелството на Божиите свидетели в края на краищата води до неговата атака срещу Земята на Израел, родното място на Църквата; Тит е предполагал, че може да унищожи християнството като унищожи Храма през 70 г. от Хр. (виж относно 17:14). Централният религиозен мотив зад войната на Рим срещу юдеите е била дълбоко вкоренената омраза срещу християнската Църква.

[14] Свидетелствата са твърде много, за да бъдат повторени тук, но виж Meredith G. Kline, The Structure of Biblical Authority (Eerdmans, 2nd ed., 1975), pp. 183-95; виж също Robert D. Brinsmead, The Pattern of Redemptive History (Fallbrook, CA: Verdict Publications, 1979), pp. 23-33.

[15] Това има известна прилика с преживяното от Илия, с една голяма разлика, че не враговете му, а неговият приятел видя неговото възнасяне (4 Царе 2:9-14).

[16] Herbert Schlossberg, Idols for Destruction: Christian Faith and Its Confrontation with American Society (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1983), p. 304.

[17] Marcellus Kik, An Eschatology of Victory (Nutley, NJ: The Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1971), p. 137. Общоприетият превод в съвременните варианти на Библията (“тогава знамението на Човешкия Син ще се появи в небето”) просто отразява небиблейските пристрастия на няколко преводачи и редактори. По-буквалният превод в King James Version е това, което гръцкият текст наистина казва. Виж дискусията в Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 97-105.

[18] Ibid., p. 138.

[19] Ernest L. Martin, The Birth of Christ Recalculated (Pasadena: Foundation for Biblical Research, second ed., 1980), pp. 155ff.

[20] M. D. Goulder, The Evangelists’ Calendar: A Lectionary Explanation of the Developtment of Scripture (London: SPCK, 1978), pp. 245f.

[21] Думата съд, когато се използва за Божиите хора, обикновено означава отмъщение и въздаяние от тяхно име (виж 1 Царе 24:15; 2 Царе 18:19, 31; Пс. 10:18; 26:1; 43:1; Ис. 1:17; Евр. 10:30-39).

[22] Св. Иреней, Против ересите, iii.xxiv.1; trans. by Henry Bettenson, ed., The Early Christian Fathers (Oxford: Oxford University Press, 1956, 1969), p. 83.