IV

ЧЕТВЪРТАТА ЗАПОВЕД

1. Белегът на свободата

Четвъртата заповед, законът за съботата, е важна от гледна точка на нейната пророческа значимост, както и нейното правно положение. Като разглежда формулирането на закона във Второзаконие, Клайн заявява:

Най-забележителното от различията от формата в Декалога както е представена в Изход 20:2-17 е новото формулиране на четвъртото слово. Съботният цикъл на заветния живот символизира принципът на изпълнението характерен за божественото действие. Бог работи, изпълнява Своята цел, и си почива в радост. Изход 20:11 посочва изявлението на принципа на изпълнението в сътворението като първообраз на Съботата; Второзаконие 5:15 сочи към неговото проявление в изкуплението, където божествената победа е в това, че Божиите избрани също са доведени до тяхната почивка. Следователно е напълно уместно Съботата да бъде определена за белег на Божия завет с хората, които Бог изкупи от робство в Египет, за да наследят Ханаанската почивка (ср. Изх. 31:13-17). Новозаветното отнасяне на Съботата към възкресенската победа на Спасителя, чрез която Неговите изкупени хора придобиват заедно с Него вечна почивка, е в съгласие с тълкуванието от Второзаконие на Съботата на основата на развитието на Божията цел на изкуплението.[1]

Моделът на съботата е почивката Бога при сътворението; целта на съботата е почивката на човека в изкуплението.

Няма сведения или данни за съботата преди Изход. Думата „помнете” в заповедта се връща към сътворението и не припомня минало спазване а заповядва на хората отсега нататък да помнят съботата. На другите общества е непознат почивният ден всяка седмица. Днес той съществува само там, където е донесен от библейската вяра и култура. В някои общества на древния свят празнуването на рождените дни на богочовешки цар са били отбелязвани с почивен ден. Но библейското схващане за почивка на изкупление като цел на историята, т.е. съвършен ред, в който работата е напълно благословена и редът е напълно управляван от Бога, е непознато извън библейската вяра. Говорейки чрез Исая, Бог заявява, „А нечестивите са като развълнуваното море, Защото не може да утихне, И водите му изхвърлят тиня и кал. Няма мир за нечестивите, казва моят Бог” (Ис. 57:20, 21). Светът на неновородените е във вечно търсене на съботата, на славната почивка на сътворението, но неговото безнадеждно търсене води само до по-големи проблеми: то само хвърля „кал и пръст.”

Съботата не е посегателство върху свободата на човека, а е освобождение на човека.[2]

Съботата утвърждава принципа на свобода под Бога, или свобода под закона, Божия Закон. Тя призовава човека към покорство към наредбата за почивка, за да освободи човека от него самия и от неговата работа. Същността на хуманизма е неговата вяра в неограничените способности на човека. Вярва се, че човекът е способен да спаси сам себе си, да ръководи еволюцията на самия себе си и на своето общество, да контролира себе си, своя свят, климата и всички други неща. Когато човекът контролира и пренарежда всичко, тогава човекът ще е пресъздал света в рай. Било марксистки, фабиански или демократичен, това е мечтата на хуманизма.

Той е също неизбежността на пролетаризирането на човека. Както Пипер отбелязва, „пролетарий е човек, който е окован към трудовия процес.”[3] Водачите на пролетарската революция мечтаят за освобождаване на човека от труда. За тях това означава също освобождаване на човека от Бога. Според Сталин,

Ако Бог съществува, Той трябва да е наредил робството, феодализма и капитализма. Той трябва да желае човечеството да страда, както монасите винаги ми казваха. Тогава не би имало надежда за трудещите се маси да се освободят от своите потисници. Но когато научих, че няма Бог, разбрах, че човечеството може да извоюва своята свобода.[4]

Ако няма Бог, твърди Сталин, тогава няма божествено Провидение и човекът трябва да работи за да стане провидение сам за себе си. Тоталното Божие управление трябва да бъде заменено от тоталното човешко управление. Това означава огромен труд и жертви. Крайният резултат ще бъде освободен и идеален човек.

При социализма всеки човек, предсказва Сталин, ще се развие до степен, в която той и всички негови съграждани ще надминат гигантите на досоциалистическото минало, като Микеланджело или Гьоте. Но нищо не звучи толкова различно от Микеланджело или Гьоте както споменаванията на Сталин за идеалното бъдещо състояние на човека. Сталин всъщност възнамерява хората на бъдещето да приличат на Новите Съветски Хора от неговото време – работещи усилено, напълно посветени, напълно обезличени, напълно покорни стахановски работници и други герои. Светът ще бъде преобразен в това, което комунистическата идеология в дните на Сталин казва, че трябва да бъде. И това е по естество Сталинска Русия в голям мащаб, разпростряна по целия свят, най-после просперираща и изхвърлила всички освен онези, които се покоряват доброволно и съвършено на съвършените закони на комунизма.[5]

В своето търсене на истинската събота, на истинската почивка на човека, Сталин прави две неща: Първо, той заробва повече хора от кой да е друг тиранин в цялата история, и второ, избива повече хора от кой да е друг човек в цялата история. Опитът на човека да влезе в небето според своите си условия го изпраща всъщност в ада.

За да разгледаме по-конкретно съботните закони, веднага е очевидно, че докато принципът на съботата остава основен за библейския закон, конкретната форма на спазване на съботата се е променила коренно според условията на новия завет в Христос.

Първо, съботата в старозаветния закон не беше предимно ден на поклонение, а ден на почивка. Моделът на седмично поклонение не съществуваше в старозаветния закон. Синагогата го въведе в периода между заветите, а Новият завет очевидно го практикуваше и изискваше (Евр. 10:25). Поклонението в Стария завет беше съсредоточено в семейството и вплетено в тъканта на всекидневния живот. То все още трябва да бъде вградено в обичайния живот на човека, но сега имаме и задължението на общественото поклонение. Но това обществено поклонение не може да бъде обърквано или приравнявано с почивка, макар и двете да са тясно свързани. Почивка тук се отнася за сотериологичната реалност, за факта на изкуплението, освобождението и изцелението на живота. Почивка тук означава увереност в Божието дело, така че да престанем в нашите си дела в символично представяне на нашата пълна увереност в онова, което Бог е направил. Манната в пустинята беше изявление на Божията почивка, и нареждането за спазване на съботата с увереност в достатъчността на манната подчерта този факт на Божия промисъл. Когато такъв Бог работи, човекът може и трябва да почива (Изх. 16:14-36).

Второ, съботната почивка беше налагана чрез сурови закони. Законите изискваха не поклонение, а почивка. Общият закон беше, че в събота не трябва да се върши никаква работа (Изх. 34:21; Вт. 5:12-15; Изх. 20:8-11; Лев. 23:3; Ерем. 17:22). „Да се затворят вратите” (Неем. 13:19). „Седете всеки на мястото си, на седмия ден никой да не излиза от мястото си” (Изх. 16:29). Ослите не трябва да се товарят (Неем. 13:15), нито да се носят товари (Ерем. 17:21, 22), нито да се кладе огън (Изх. 35:3), нито да се внасят снопи (Неем. 13:15), нито да се събират съчки (Чис. 15:32-35), нито да се купуват храни или стоки (Неем. 10:31), нито да се продават (Неем. 13:15), нито да се тъпче грозде в линовете (Неем. 13:15). Но в събота можеше да се спасява живот (Марк 3:4; Лука 6:9), тъй като изкуплението е същността на съботата. Това може да означава изцеляване на болни (Мат. 12:10-13; Марк 3:1-5; Лука 14:3, 4; 6:8-10; 13:14-16; Йоан 7:23) или изваждане на животно, което е паднало в яма (Мат. 12:11; Лука 14:5). Тъй като задоволяването на глада е част от изкуплението, позволено е човек, който е гладен, да „къса и яде класове” в събота (Мат. 12:1-8; Марк 2:23-28; Лука 6:1-5), и същото важи за жаждата, така че жадно животно може да бъде заведено до водата в изпълнение на съботата (Лука 13:15). Тъй като изкуплението означава победа над Божиите врагове, Макавеите в крайна сметка стигат до логичното заключение, че е съобразно със съботата да отблъскват атаките на врага (1 Мак. 2:41).[6] Тези закони изясняват, че същността на съботата е победата на почивката на изкуплението. Тъй като празнува изкуплението чрез Месия, по своето естество молитвата на Мария е съботна песен, и тя правилно представлява част от съботното поклонение:

Величае душата ми Господа,
И зарадва се духът ми в Господа Спасителя мой.
Защото погледна милостиво на низкото положение на слугинята Си; и ето, от сега ще ме облажават всичките родове.
Защото Силният извърши за мене велики дела; и свето е Неговото име.
И, през родове и родове, Неговата милост е върху ония които Му се боят.
Извърши силни дела със Своята мишца; разпръсна ония, които са горделиви в мислите на сърцето си.
Свали владетели от престолите им. И въздигна смирени.
Гладните напълни с блага. А богатите отпрати празни.
Помогна на слугата Си Израиля. За да помни да покаже Милост.
(Както бе говорил на бащите ни). Към Авраама и към неговото потомство до века (Лука 1:46-55).

Трето, в църквата след възкресението няма и следа от поддържане на наказанията свързани със съботата. Тъй като ранните ученици и членове бяха юдеи, те продължиха за известно време да спазват старозаветната събота (Деян. 13:14-26; 16:11-13; 17:2, 3; 18:1, 11). Но християнският ден на поклонение беше в първия ден на седмицата, денят на възкресението, както и на петдесятница (Мат. 28:1; Марк 16:1, 2, 9; Лука 24:1; Йоан 20:1-19; Деян. 20:6-8; 1 Кор. 16:1, 2). Мнозина реформистки църковни дейци изглежда са приели, че единственият закон в Писанието е спазването на съботата. Това определено не идва от Калвин, който в своя „Катехизис към женевските църкви” твърди, че

В. Заповядва ли ни Той да работим шест дни, за да почиваме на седмия?

О. Не абсолютно; но като позволява на човека шест дни за работа, Той изключва седмия, за да бъде посветен на почивка.

В. Това забранява ли ни всякаква работа?

О. Тази заповед има отделна и конкретна причина. Тъй като спазването на почивката е част от старите церемонии, тя е била отменена с идването на Христос.

В. Искате да кажете, че тази заповед по правило се отнася за юдеите и следователно е само временна?

О. Да, тъй като е само церемониална.

В. Тогава какво? Има ли в нея нещо друго освен церемония?

О. Дадена е поради три причини.

В. Кажете ги.

О. За да изобрази духовната почивка; за запазването на реда в църквата; и за облекчаване на робите.

В. Какво имате предвид под духовна почивка?

О. Когато си почиваме от нашите си дела, Бог може да върши Своето дело в нас.

В. Какъв е методът на спазване на този празник?

О. Като разпъваме плътта си – тоест отхвърляме своите си желания, за да бъдем управлявани от Божия Дух.

В. Достатъчно ли е да правим това на седмия ден?

О. Не, постоянно. След като веднъж сме започнали, трябва да продължим да го правим през целия си живот.

В. Тогава защо е определен конкретен ден за да я изобрази?

О. Няма нужда реалността да се съгласява с преобраза във всяко отношение, стига преобразът да е подходящ дотолкова, доколкото е необходимо за целта на изобразяването.

В. Но защо е нареден седмият ден, а не някой друг ден?

О. В Писанието числото седем означава съвършенство. Следователно то обикновено изразява вечност. То в същото време показва, че тази духовна почивка само започва в този живот и няма да бъде съвършена докато не напуснем този свят.

В. Но какво означава, когато чрез Своя собствен пример Господ ни увещава да си почиваме?

О. Като завърши сътворението на света за шест дена, Той посвети седмия на съзерцаване на Своите дела. Той постави пред нас Своя собствен пример, за да ни подтикне към това още по-силно. Защото нищо не е по-желателно от това да сме преобразени по Неговия образ.

В. Но не трябва ли размишляването върху Божиите дела да бъде непрекъснато, или е достатъчно един ден от седем да бъде посветен на него?

О. За нас подобава да се занимаваме всекидневно с това, но поради нашата слабост е специално назначен един ден. И именно това е редът, за който споменах.

В. Тогава какъв ред трябва да се спазва на този ден?

О. Хората се събират да чуят Христовото учение, да се молят заедно и да правят изповед на своята вяра.

В. Сега обяснете какво имате предвид като казвате, че Господ е възнамерил чрез тази заповед да се погрижи също за облекчаване на робите.

О. Да се даде някакво облекчение на онези, които са под властта на други. А това също спомага за поддържане на обществения ред. Защото когато един ден е посветен на почивка, всеки привиква да работи в другите дни.

В. Нека сега да видим доколко тази заповед се отнася за нас.

О. Относно церемонията, аз твърдя, че тя е отменена, тъй като реалността съществува в Христос (Кол. 2:17).

В. Как?

О. Тъй като в Неговата смърт нашият стар човек е разпнат, и сме възкресени за нов живот (Рим. 6:6).

В. Тогава кое от заповедта е останало за нас?

О. Да не пренебрегваме святите наредби, които допринасят за духовния ред в Църквата; особено да посещаваме святите събрания, да слушаме Божието Слово, да празнуваме тайнствата и да участваме в редовните молитви, както е заповядано.

В. Но дали преобразът не ни дава и нещо повече?

О. Да, така е. Трябва да обръщаме внимание на нещото, което той означава; а именно, че бивайки присадени в Христовото тяло и направени негови членове, ние прекратяваме нашите собствени дела и се предаваме на Божието управление.[7]

Св. Павел подчертава, че съботните правила вече нямат своя стар задължителен характер: „Никой да не ви осъжда за това, което ядете, или което пиете, или за някой празник, новолуние или събота; които са само сянка онова, което иде; а тялото е Христово” (Кол. 2:16, 17). Никой не би твърдял, че старото смъртно наказание за нарушаването на съботата е все още в сила, или е било след идването на Христос. Цялостното послание на Новия завет забранява такова тълкувание. Но е също така ясно, че всеки закон, който по едно време е довеждал смъртно наказание при нарушаването му трябва да включва принцип толкова същностен за човека и за природата, че очевидно остава някаква сърцевина, която е задължителна във всяка епоха. (Ще разгледаме това в друга глава.)

Четвърто, не само правното положение на съботата е променено, но и денят на почивка е променен от еврейската събота на християнския ден на възкресението. Законът във Второзаконие (Вт. 5:12-15) пояснява, че еврейската събота празнуваше избавлението от Египет: „И помни, че ти беше роб в Египетската земя, и че Господ твоят Бог те изведе от там със силна ръка и издигната мишца; за това Господ твоят Бог ти заповяда да пазиш съботния ден” (Вт. 5:15). Така в съботата се празнуваше еврейското изкупление; християнската събота празнува победата на Христос над греха и смъртта и следователно се празнува на деня на възкресението, първия ден от седмицата. Да отхвърляме този ден означава да отхвърляме Христовото изкупление и да търсим спасение по някакъв друг, неприемлив начин.

Пето, еврейската събота и съвременната календарна събота не могат да бъдат приравнени. Както ясно показва Къртис Клеър Юинг, календарът на Израел не позволява такова отъждествяване. Календарът на Израел на Синай беше слънчев календар и не трябва да се бърка със съвременния слънчево-лунен календар от 359 от Хр. Юинг насочва вниманието към неправилния превод на някои места на „луна” вместо „месец,” който създава известно объркване. В Писанието се говори за три съботи: съботата на Сътворението; еврейската събота, която празнуваше избавлението от Египет; и християнската събота, която „се спазва като спомен за завършеното възкресение на Христос и е единствената събота, която остава.”[8] Както Юинг посочва, четвъртата заповед заповядва спомняне, тъй като тя припомня съботата на Сътворението, Божията почивка, като модел за заветната почивка:

Помни съботния ден, за да го освещаваш.
Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела;
А на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти;
Защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети (Изх. 20:8-11).

Във Второзаконие не им заповядано да помнят, тъй като вниманието не е върху съботата на Сътворението, а им е заповядано да пазят съботата, като спомен за избавлението на Израел от Египет:

Пази съботния ден, за да го освещаваш, според както Господ твоят Бог ти заповяда.
Шест дена да работиш и да вършиш всичките си дела;
А седмият ден е събота на Господа твоя Бог; в него да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, ни волът ти, ни оселът ти, нито някой твой добитък, ни чужденецът, който е отвътре портите ти, за да си почива слугата ти и слугинята ти, както и ти.
И помни, че ти беше роб в Египетската земя, и че Господ твоят Бог те изведе от там със силна ръка и издигната мишца; за това Господ твоят Бог ти заповяда да пазиш съботния ден (Вт. 5:12-15).

Поради избавлението от Египет, „затова” Израел трябваше да спазва съботата. Значението на задължителната почивка е очертано по-конкретно във Второзаконие.

Еврейският календар започва своето летоброене от избавлението от Египет. Както Юинг посочва, евреите са били запазили египетския календар от 12 месеца от 30 дни, но вместо да добавят петте допълнителни дни в края на годината, те са добавяли три в края на шестия месец и два в края на дванадесетия месец. Петнадесетият ден на Авив, първия месец, е трябвало да бъде събота всяка година, което означава, че първо и осмо число на Авив са били винаги събота, както са били и седемте съботи следващи 15 Авив (Лев. 23:6, 7, 11, 15-16). Така 50-тият ден ще бъде Петдесятница:

След като Съботата на 15 Авив е била определена според датата, следва, че тези седем последователни съботи също трябва да са били на определени дати и ще се паднат както следва: 22 и 29 Авив; 6, 13, 20, 27 Ияр; и 4 Сиван. Няма никаква възможност да има седем пълни съботи от Авив 15 до Сиван 4, ако тези съботи не се падат на точно определени дни от месеците всяка година.[9]

Тъй като датата от месеца е била постоянна, тогава денят от седмицата би бил различен. „Това означава, че веднъж на всеки седем години всяка от тях ще се пада на всеки ден от седмицата, точно както вашият рожден ден винаги се пада в различен ден от седмицата всяка година.”[10] Да цитираме отново Юинг,

Но това не е всичко. Според Изход 12:3, 5, 6, 24 и Левит 23:15, 10-ти, 14-ти и 16-ти Авив не могат никога да бъдат Съботи, тъй като са били работни дни по специална заповед: истинска работа като чистене на къщата, колене на добитък и жътва. Знаем, че всяка от тези дати ще се падне в календарна събота веднъж на седем години, и ако календарната събота беше Събота, ще има конфликт на заповеди. Ще има три дати, на които на Израел е заповядано да работи, падащи се всяка седма година на дни, в които на Израел е заповядано да не работи. Знаем, че това никога не се е случило, тъй като Бог не е създател на хаос.

И така, показахме чрез Писанието и чрез календара, открит в него, че Съботите на Израел бяха определени да се падат на едни и същи дати в месеца всяка година. С тези петнадесет редовни Съботи падащи се на едни и същи дати всяка година и с трите заповядани работни дни, падащи се на една и съща дата всяка година, невъзможно е календарната събота да е Съботата.

Ако годината има 365 дни и разделим 365 на 7, получаваме 52 седмици и един ден остатък. Въпросът тогава е, къде отива този ден в повече? Той е бил включен в 48-часовата Събота на 4 и 5 Сиван, както се вижда от Левит 23:15, 16 и 21. Това е променяло деня от седмицата, в който Съботата се празнува всяка година, но също е запазвало определените съботи на един и същ ден от месеца и 7-дневния цикъл...

В Библията няма нищо, което определя дължината на Съботата. Писанията използват една и съща дума за да опишат: (1) Еднодневна почивка (Изх. 20:8-11; Вт. 5:12-15), (2) Двудневна почивка (Лев. 23:15, 16, 21), (3) Едногодишна почивка (Лев. 25:4, 8), (4) Двугодишна почивка (Лев. 25:8-12), (5) Седемгодишна почивка (2 Лет. 36:21).

Значението на думата „Събота” е прекратяване или почивка. Човек не може да си почива два пъти, ако не е работил между тези почивки. Тази 48-часова Събота не е била две почивки или Съботи, а удължаване на едната почивка или Събота до два дни. Като пример, забележете, че почивката на земята в края на всяка 49-та или 50-та година не беше две почивки на земята, а една почивка на земята за цели две години, следователно една двегодишна Събота веднъж на петдесет години. По същия начин, когато Бог заповяда „седмата Събота” и „следващия ден след седмата Събота” да бъдат Събота, това беше една 48-часова Събота, тъй като между тях нямаше работа.

По същия начин, по закона за необходимостта, знаем, че 3 дни от допълнителните 5 дни в края на годината биваха добавени в края на месец Елул, тъй като показахме, че 1 Тисри трябва да бъде събота всяка година. Последната Събота на Елул е 27-мо число на месеца, което ни оставя още само 3 дни в месеца; но за да имаме 6 дни работа преди следващата Събота, трябва да се добавят 3 дни. По същия начин знаем, че 2 оставащи дни от допълнителните 5 дни са били добавяни в края на месец Адар. Показахме, че 1 Авив всяка година е бил Събота; но последната Събота на Адар е на 26-то число, което оставя 4 дни до 30-то. Така че за да имаме 6 работни дни преди следващата Събота, трябва да вмъкнем два работни дни там.[11]

Внимателно документираното изследване на Юинг, цитирано тук само най-бегло, ясно доказва, че опитите да се разглеждат календарните съботи като истинска Събота, освен че са нехристиянски, са също и небиблейски в тяхното коренно различие от Съботата на Израел.

Шесто, съботата, както видяхме, е ден на почивка, изкупление и освобождение. Великото послание на юбилейната събота е „да прогласите освобождение из цялата земя на всичките й жители” (Лев. 25:10). Но сигурността и „почивката” на робството могат да се окажат лъже-почивка.

Робството може да бъде недоброволно като наказание. Крадец, който не направи реституция, биваше продаван като роб (Изх. 22:3). Човек можеше също да бъде продаден поради дългове (Вт. 15:12). Както Кларк отбелязва, „Робството преставаше, когато е извършена работа равностойна на сумата изисквана за да се направи реституция, и се смята, че тя е бивала ограничена до шест години.”[12]

Човек е можел да се откаже от свободата си и да направи себе си роб. След това е бивал освобождаван на съботната година. Ако избере сигурността на робството, ухото му е бивало пробивано, за да се вижда, че сега е като жена, в постоянно подчинение, и е оставал роб (Изх. 21:5-7). Тъй като невярващите по природа са роби, те са можели да бъдат държани като доживотни роби без тази формалност (Лев. 25:44-45). Робът е можел да бъде бит от господаря (Изх. 21:20; Вт. 23:15), но ако е бивал осакатен поради жестоко отношение, робът, бил той местен или чужденец, е бивал освобождаван (Изх. 21:26-27; Лев. 24:17). Трябвало е да бъдат обрязвани (Изх. 12:44; Бит. 17:12) и са можели да ядат от святите неща (Лев. 22:10ff.; Изх. 12:44). Робът е имал някои права и положение в дома (Бит. 24:2: можел е да участва в наследството (Пр. 17:2). Имал е право да почива в събота, както пояснява четвъртата заповед.

Тъй като освен където става въпрос за дългове или кражба, робът е бил роб по природа или по избор, избягалият роб е оставал свободен, и връщането на такива бегълци е било забранено (Вт. 23:15, 16).

Християните не могат да стават доброволно роби; те не трябва да става роби на хора (1 Кор. 7:23), нито да се „заплитат отново в робско иго” (Гал. 5:1). Пътят на лъжесигурност, на лъжеосвобождение в робство, социализъм и социални грижи е забранен за християнина. Християнската събота не е робството на социализма.

2. Съботата и живота

Смъртните наказания свързани с нарушаването на съботата в Стария завет ни дават два много очевидни извода. Първо, съботният закон включва в себе си принцип толкова важен и основен, че нарушаването му е капитално престъпление. Второ, законът ни съобщава също факта, че нарушаването на съботните закони само по себе си включва смърт, т.е. нарушаването води до смърт. Пророците ясно изявяват този извод. Като следствие, покорството означава живот.

Нашата запознатост с дадена материя понякога причинява незнание, тъй като не си правим труда да я изследваме. Ние също имаме навика да вместваме фактите в рамка, която ни е позната. Така поколения от учители са цитирали като пример за смирение думите, повтаряни към римските военачалници по време на триумф, „Помни, че си човек.” Но реалността е била съвсем различна:

Триумфаторът е бил нещо доста различно дори от най-висшия служител на държавата. В триумфа римският военачалник е бил окичен с най-висшите отличителни белези, които древен Рим е притежавал, белезите на главния бог на държавата, Юпитер. Истина е, че робът, който е държал златния венец над главата на триумфиращия военачалник, докато се е движел в колесница теглена от четири бели коне, е трябвало да му повтаря, „Помни, че си човек,” но това само е означавало, че в момента на неговия триумф военачалникът е бил смятан за равностоен на главния бог на държавата.[13]

За нас тези думи означават, „Помни, че си човек, смъртен”; за римляните те са означавали, „Помни, че си бог.” Следователно, за да разберем каквото и да било, трябва да разбираме контекста.

Исус каза, „Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата; затова Човешкият Син е господар и на съботата” (Марк 2:27-28). Съботата е направена за истинския и съвършен Човек, Исус Христос, Който следователно е Господар на съботата; тя следователно е направена също за изкупените в Христос, за заветния човек, като принцип на живот и новорождение за него.

За да разберем значението на това, вероятно е необходимо да направим две неща, първо, да помним, че принципното предназначение на съботата не е поклонение, а почивка. Само доколкото поклонението се определя като почивка и отмора за човека, както е с истинското поклонение, то е необходима страна на съботната почивка. Но същността на съботата е почивка. Второ, ние гледаме на съботата само от гледна точка на човека отделно, вместо на човека като център, и като следствие пропускаме нейното значение. Когато подхождаме към съботата от гледна точка на земята, можем по-добре да разберем нейното значение.

Заповедта е ясна, че съботният ден на почивка се отнася и за човека, и за животните. Но подробностите на Закона ни казват факта, че за самата земя се изисква съботна година. За нас са от интерес коментарите върху тази съботна година. Така, според Гейлър, „Обичаят земята да бъде оставяна без обработване е разпространен в Изтока, без съмнение необходим поради липсата на торове и познание за правилните методи за ротация на културите.”[14] Няма данни в древни времена да е липсвало познание за торове или ротация на културите; такова познание е от древни времена, макар и в много епохи хората да са го пренебрегвали. Райлърсдам твърди, че „Първоначалната функция на обичая вероятно е религиозна, да умилостиви духовните сили контролиращи земята или да им даде възможност да възстановят нейното плодородие.”[15] Такива „тълкувания” не са никаква екзегетика, а свидетелства за господарско чувство на превъзходство над нашите предци, които са по-долу на еволюционната стълбица на историята.

Законът казва:

Шест години да сееш земята си и да събираш плодовете й;
А в седмата да я оставиш да си почива и да не я работиш за да се хранят сиромасите между людете ти от самораслото, и полските животни нека ядат оставеното от тях. Така да правиш и с лозето си и с маслините си (Изх. 23:10, 11).

Господ говори още на Моисей на Синайската планина, казвайки:
Говори на израилтяните, като им кажеш: Когато влезете в земята, която Аз ви давам, тогава земята да пази една събота за Господа.
Шест години да сееш нивите си и шест години да режеш лозето си и да събираш плода му;
А седмата година да бъде събота за тържествена почивка на земята, събота на Господа; в нея да не сееш нивата си и да не режеш лозето си.
Да не жънеш и саморасла жетва, нито да обираш грозде от нерязано лозе; година за тържествена почивка да бъде на земята.
Произведеното през тая събота на земята ще ви бъде за храна: на тебе, на слугата ти, на слугинята ти, на наемника ти и на чужденеца, който се е заселил при тебе;
На добитъка ти, и на животните, които са в земята ти, всичкото нейно произведение ще бъде за храна (Лев. 25:1-7).

И ако речете: Какво ще ядем в седмата година, като не посеем, нито съберем плодовете си?
Тогава ще заповядам така да се благослови за вас шестата година, щото ще роди плод за три години.
А в осмата година ще сеете и ще ядете от старите плодове до деветата година; догдето се съберат нейните плодове ще ядете старите запаси (Лев. 25:20-22).

Трябва да се отбележи, че тези закони не бяха много добре спазвани през голяма част от историята на Израел. Те бяха пренебрегвани 70 пъти между Изхода и плена във Вавилон, и затова бяха наложени 70 години плен, за да дадат почивка на земята (2 Лет. 36:21). Това означава, че повече от половината време законът не е бил спазван. След плена този закон е спазван (но други са нарушавани), и Тацит (История, v.4) коментира върху него. Юлий Цезар освобождава юдеите от данъци в седмата година с знак на почит към техния обичай (Йосиф Флавий, Юдейска история, XIV. 10, 6). Но според Йолер, юбилеят не е бил спазван, само съботните години.[16]

В съботната година не е трябвало да има подрязване или садене, нито опит да изтребване на насекоми, или някаква друга намеса в естествените процеси в нивата. Плодът е трябвало да остане в нивата освен онова, което минувачи, слуги или собственикът си откъснат да ядат; не е била позволена никаква истинска жътва, само ядене. Тази забрана на всякаква истинска жътва или складиране на запаси е ясно заявена в Левит 25:20.[17]

Но законът има да каже и още относно съботата на земята: юбилейната година. Всяка 50-та година е била юбилейна година, обявявана с тръбен звук в Деня на умилостивението. Тъй като 49-тата година е била съботна година, юбилеят е бележел две съботни години поред:

Да си изброиш седем седмици от години, седем пъти по седем години, та, като ти мине времето на седем седмици от години, сиреч, четиридесет и девет години,
Тогава, на десетия ден от седмия месец, да накараш да се затръби с възклицание; в деня на умилостивението да накарате да се затръби из цялата ви земя.
И да осветите петдесетата година и да прогласите освобождение из цялата земя на всичките й жители; това ще ви бъде юбилей, когато ще се върнете, всеки на притежанието си, и ще се върнете, всеки при семейството си.
Петдесетата година да ви бъде юбилейна година; през нея да не сеете, нито да жънете самораслото, нито да берете нерязаното лозе.
Защото това е юбилей; той нека ви бъде свет; от полето да се храните с произведеното от него (Лев. 25:8-12).

Миклъм смята за „много” любопитно, че юбилеят, за чието съществуване той не е уверен, е започвал в Деня на умилостивението.[18] Отговорът се вижда в закониет, които следват незабавно след този текст:

В тая юбилейна година да се върнете, всеки на притежанието си.
И ако продадеш нещо на ближния си, или купиш нещо от ближния си, да се не онеправдавате едни други;
Но според числото на годините след юбилея да купуваш от ближния си, и според числото на годините на плодосъбирането да ти продава.
Според колкото са по-много годините, ще повишиш цената му, и според колкото са по-малко годините, ще понижиш цената му; защото той ти продава според числото на плодосъбиранията.
Да се не онеправдавате един други; но да се боиш от своя Бог; защото Аз съм Иеова вашият Бог (Лев. 25:13-17).

Ако анализираме това законодателство, явно е, първо, че целта не е, както мнозина твърдят, „хуманитарна.” Определено „бедните сред твоя народ” са ядели от нивата в съботната година, но те са можели да събират от нивите всяка година, така че не е била необходима специална съботна година за да се промисля за бедните. Да се опитваме да обясняваме съботния ден или година с други причини освен самата събота означава да отричаме, че това е отделна заповед, въплъщаваща в себе си конкретна страна от Божията правда и закона. Целта на съботата е съботата, т.е. почивката и облекчението на изкуплението и новорождението.

Второ, във върховното изражение на съботния принцип в Мойсеевото законодателство, юбилейната година, юбилеят започва в Деня на умилостивението със звук на тръба или овнешки рог. Миклъм намира това странно, но обяснението на Гинсбърг в неговия коментар върху Левит 25:9 заявява неговото значение съвсем ясно.

Привечер на великия Ден на умилостивението, когато евреите осъзнават, че имат душевен мир, че техният небесен Баща е отнел техните грехове, и че са съединени отново с Него чрез Неговата простителна милост, всеки израилтянин е призован да прогласи по цялата земя чрез девет звука на тръбата, че той също е дал почивка на земята, че е освободил всяка обременена семейна собственост и че е дал свобода на всеки роб, който сега трябва да се присъедини към своето семейство. Тъй като Бог е простил неговите грехове, той също прощава на своите длъжници.[19]

Съботата припомняше съботата на Сътворението. Институцията на израелската събота припомняше изкуплението и новорождението на Израел. Целта на съботата, както Евреи 3 пояснява, е обещаната земя, новото създание в Исус Христос. Следователно съботата представя обновяването и възстановяването на всичко в Христос. Както във всяка съботна година, в юбилейната година дълговете биваха отменени. Съвременните закони за ограничения върху събирането на дължимото са приложение на този библейски закон. Също, в юбилейната година земеделската собственост се връщаше на първоначалните си собственици; робите биваха освобождавани, както на всяка съботна година. Юбилеят бележеше двегодишен празник, в който заветният човек празнуваше предвкусването на великата събота на новото създание. Тъй като юбилеят започваше привечер на Деня на умилостивението, той правеше ясно видима основата на новото създание, изкупление чрез кръвта на Агнето на Завета. Следователно сътворението и новото създание бяха основополагащи за съботата: човекът почива в Божието завършено дело на изкупление, прогласено преди времето си. Чрез вяра, очаквайки окончателната победа и радвайки се в настоящото избавление, човекът живее чрез вяра в достатъчността на Бога.

Трето, великото дело на възстановяване, на поправяне на последствяита от Падението, включваше също и почвата. Чрез тази почивка почвата също бива възстановена и съживена. Като се позволява на нивата да обрасне в плевели, на полските плевели се дава възможността да извлекат на повърхността минерали и да съживят почвата. На лозята и дърветата се дава свободен растеж, без кастрене и обрязване, и те отново възстановяват своята жизненост. Плодът, който пада и гние, също допринася за почвата. Стойността на съботата за възстановяването на почвата е много голяма. Но когато няма вяра, човекът предпочита своята работа пред Божията работа, и своята въображаема почивка пред Божията събота. Божият метод е наричан първобитен и се използват съвременни оросявания, синтетични торове и други средства, и почвата постепенно бива обеднена и унищожена. Почвата се смята за нещо, което науката може да създава и пресъздава, и дори да се справя без нея. Много малко учени се отнасят към почвата с уважение. Забележителни изключения са Sir Albert Howard, An Agricultural Testament; Friend Sykes, Modern Humus Farming; William A. Albrecht, Soil Fertility and Animal Health; Joseph A. Cocannouer, Weeds, Guardians of the Soil и Water and the Cycle of Life. Тези и други писатели ясно показват прекомерната злоупотреба с почвата, функцията на микроорганизмите в почвата, стойността на естествените торове и на дърветата за възстановяването на почвата, и много повече. Стойността на дивите животни и птици за жизнените цикли на земята дори не е засегната. Земята очевидно се обновява чрез почивка, или бива експлоатирана безмилостно и в крайна сметка бива превърната в пустиня. Много области, които някога са били населени, сега са пустини, както свидетелстват Вавилон и Сахара. Когато Бог нареди Израел и Юда да отидат в плен, това не беше само за да накаже народа, но и за да възстанови земята. Ясно ни се казва, че Юда отиде в плен „за да се изпълни Господното слово, изговорено чрез устата на Еремия, догдето земята се наслаждава със съботите си; защото през цялото време, когато лежеше пуста тя пазеше събота, докле да се изпълнят седемдесет години” (2 Лет. 36:21). Пророчеството от Еремия, за което се говори тук, е Еремия 25:9-12; то е припомнено в Данаил 9:2. Пленът е бил в изпълнение на пророчеството на Закона относно нарушаването на съботите:

Тогава земята ще се радва на съботите си през всичкото време докато е пуста, и докато вие сте в земята на неприятелите си; тогава ще се успокои земята и ще се радва на съботите си (Лев. 26:34).

И земята като ще бъде напусната от тях, ще се радва на съботите си, като стои пуста без тях; и те ще приемат наказанието за беззаконието си, за гдето отхвърлиха съдбите Ми и за гдето душата им се отврати от повеленията Ми (Лев. 26:43).

Тази седемдесетгодишна събота е била Божията милост върху земята и върху Израел. След разпъването на Христос такава милост не е давана на земята и нейната история е история на постепенна ерозия на почвата и хората. Земята и хората изявяват следствията от проклятието. Макар че между плена и разпъването Израел спазваше съботите на земята, в други точки те презряха Бога и разпънаха Неговия Син, така че проклятието падна върху тях, и поради тях върху земята.

Ясно е, че обновяването на земята е основна характеристика на съботата. Обновяването на всичко е основополагащо за съботата, и земята е централна за това обновяване. Хората могат да пренебрегнат съботните изисквания за земята само за да си навлекат осъждение и смърт. Ясно е, че смъртното наказание действа в историята, и народите, които изтощават земята и използват неразумно нейните ресурси, са обречени на смърт. Следователно логическата предпоставка е следната: ако презирането на съботата е толкова сериозно по отношение на земята, не е ли то също толкова сериозно по отношение на човека и животното?

Знаем, че съвременните методи за отглеждане на пилета, с 24-часово осветление на клетките, химически „подсилени” храни за ускоряване на растежа и различни методи използвани за увеличаване на снасянето на яйца, води до кокошки, които вече не са печеливши след първата смяна на перата. Подобно, млекодайните крави днес имат ограничена продължителност на живота. Не е изненада, че продуктите от такива животни вече нямат хранителната стойност, която някога са имали.

По отношение на хората, казват ни, че продължителният стрес води до смърт. Неспособността на човека да почива, неговата липса на истинска събота, липсата на вяра, водят до изпълнен със стрес живот, който завършва със смърт. В наши дни д-р Селье прави обширни изследвания върху стреса от нехристиянска гледна точка.[20]

Човекът се нуждае от почивка; той има нужда от съботата, за да живее истински; но без вяра той не може да има почивка, нито може да даде почивка на другите, на почвата или на животните. Много често в ограничена степен езическите общества са имали превъзходна политика по отношение на почвата от прагматична гледна точка. Но практиката, бивайки чисто прагматична, не е била свързана с подобна мъдра политика по отношение на животните. Доста често езическите общества са били спасявани от цялостно унищожение само поради техните способности в дребните неща.

Когато човекът унищожава почвата, замърсява храната и отравя въздуха и водата, той произнася смъртна присъда против самия себе си. Следствията от замърсяването са много големи и те биват утежнени от увереността на човека, че „науката” някак си ще се справи с него чрез някакво ново изкуствено средство.[21]

Същността на съботата е делото на възстановяване, Божието ново създание; целта на съботата е Божията втора почивка на сътворение. От човека се изисква да почива и да позволи на земята и животните да почиват, за да може Божието възстановяване да работи и творението да се съживи. Всяка съботна почивка сочи към новото създание, обновяването и възстановяването на всичко. Божието дело на възстановяване е отдолу нагоре, и следователно Неговата събота трябва да се приложи и към почвата.

Но, четвърто, съботата не може да се сведе до съхраняване на почвата, също както не може да се сведе до човечност. Тя е „събота на Господа.” Според изявлението на самия Бог тя е също белег на завета:

Затова като ги изведох из Египетската земя, заведох ги в пустинята.
И дадох им повеленията Си и запознах ги със съдбите Си, които като извършва човек, ще живее чрез тях.
Дадох им и съботите Си да бъдат знак между Мене и тях, за да познаят, че Аз Господ ги освещавам.
Но Израилевият дом въстана против Мене в пустинята; не ходиха в повеленията Ми, но отхвърлиха съдбите Ми, които като извършва човек ще живее чрез тях, и твърде много оскверниха съботите Ми. Тогава рекох да излея яростта Си върху тях в пустинята, за да ги изтребя (Езек. 20:10-13).

Следователно съботата извлича своето същностно значение от факта, че тя свидетелства за важен и животворен завет между Бога и човека. Източникът на този живот е Бог, не законът или съботата сами по себе си. След плена Израел спазваше строго съботата, прилагайки я към човека, земята, животните, но формата не даде живот. Те отрекоха съботата като уповаваха на своите си дела и своята кръв (родството им с Авраам), и умряха в слепотата си. Спазването на съботата не спаси онези, които отрекоха и разпънаха Господаря на съботата.

Църковните дейци, които ограничават значението на съботата, или които смятат, че спазването й се състои в поклонение и бездействие, нямат познание за нейното значение. Някои фарисеи са спорели относно уместността на ядене на яйца защото кокошката може да се е трудила над тях в събота, но те не са уповавали в Бога за своето спасение. Тяхното ударение върху „никаква работа” е само по себе си човешко дело, горделиво самохвалство в тяхната способност да спазват един закон, и това същото фарисейство днес се вижда в някои църкви. Съботата е живот за човека, който търси живот от Господа и позволява на Бога да работи в цялото създание като велик пре-Създател. Тя е повече от външно спазване и не може да бъде свързана с никаква хуманистична увереност в човешки дела, или в дела на държавата, като източник на почивка и спасение за човека.

Пето, основна характеристика на съботата е прошката. Заветът на човешката събота е Божията благодат за прощаване на греховете. Тя означава почивка, освобождаване от товара на греха и вината. Господната молитва, която гледа напред към великата събота („да дойде Твоето царство”), има като централна молитва юбилейното освобождаване: „И прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници” (Мат. 6:12). Ленски превежда това, „И отмени ни дълговете, както и ние отменихме на нашите длъжници.”[22] Преводът „прегрешенията” е добър, тъй като сочи по-ясно към нашите грехове; но думата „дългове” често има по-широко значение, както определено е и тук. Както Ленски отбелязва, „Толкова големи са нашите дългове към Бога, че никога не можем да се надяваме да ги изплатим, и нашата единствена помощ е Бог да ги опрости безвъзмездно, като дар, заради Христос.”[23]

Съботата означава почивка, прошка, отмяна на дългове и умора. Тя означава нов живот. Тъй като невярващият е по природа роб, той не бива освобождаван от дългове:

В края на всяка седма година да правиш опрощаване. И ето правилото за опрощаването: всеки заемодавец да опрости заема, който е дал на ближния си; да го не изисква от ближния си или от брата си; защото се провъзгласява опрощаване заради Господа. От чужденеца можеш да го изискваш; но каквото твое има у брата ти, ръката ти да го оставя. Обаче няма да се намери клетник между вас; (защото Господ ще те благославя много в земята, която Господ твоят Бог ти дава в наследство, за да я притежаваш); ако само прилежно слушаш гласа на Господа твоя Бог та внимаваш да изпълняваш всички тия заповеди, които днес ти заповядвам. Защото Господ твоят Бог ще те благославя според както ти се обеща; и ще заемеш на много народи, но няма да вземаш на заем; и ще владееш над много народи, но те няма да владеят над тебе (Вт. 15:1-6)

Божията цел е общество без дългове, което също е без бедност, а това е възможно единствено на основата на Неговия Закон.

Последствията от съботния закон тук са ясно видими в християнския свят. Както Кларк отбелязва:

Съвременните правила за ограничена давност и закони за фалитите изпълняват целта на древния закон за съботно освобождаване – първите като забраняват правно действие срещу дълг след определен брой години, а вторите като позволяват на длъжника да предаде своята собственост за изплащане на дълговете.[24]

Но съвременните правила са дълбоко светски и извратени в своето намерение, и макар да са извлечени от библейския закон за съботното освобождаване, по дух са чужди на него. Съботното освобождаване дава живот, но за онези, които са чужди на Бога, нито съботата, нито нейното освобождаване могат да имат истински смисъл.

3. Съботата и работата

В своя анализ на „Идеята на съботата,” Густав Йолер отбелязва относно нея, че, първо, „както Бога, човекът трябва да работи и да почива; така човешкият живот трябва да е подражание на Божествения живот.” Работата на Божиите хора трябва да служи като средство за възстановяване на божествения ред на земята. Второ,

Божествената работа завършва в щастлива почивка; самото създание е завършено едва когато Създателят си почине удовлетворен в съзерцание на Своите дела. По същия начин, човешкият труд не трябва да се движи в безсмислени кръгове, а да завършва в щастлива хармония на съществуването.

Юбилеят отчасти изявява тази характеристика на съботата. Нещо повече, тъй като „целият ход на човешката история не трябва да продължава в ужасяваща безкрайност,” тъй като целта е славна победа, ние също „трябва да постигнем завършеност в хармоничен и даден от Бога ред,” който „е гарантиран от Съботата на Сътворението, и предварително изобразен в съботните сезони. Съботата на сътворението, за разлика от шестте дни преди нея, не е завършена с вечер. „Божията почивка на седмия ден от сътворението, който няма вечер, се носи над развитието на света, за да може в края на краищата да го присъедини в себе си.”

Работа и цел, усилия и резултат, това са двете схващания, които са основополагащи за идеята за съботата, според Йолер. Съботата дава цел на човешкия живот, тъй като прави труда смислен и целенасочен; тя го свързва с радостен завършек. Съботата, отбелязва Йолер, гледа назад към почивката на сътворението за свой модел и вяра; тя гледа нагоре към Бога в увереност в Неговата благодат и победа; тя гледа напред към великата окончателна събота.

Но пълният смисъл на идеята за съботата не се разбира, докато не се вземе предвид онова господство на греха и смъртта, които са влезли в развитието на човечеството. Едва след като Божието проклятие беше наложено върху земята и човекът осъден да се труди с пот на челото, за да обслужва своето смъртно съществуване, желанието за Божията почивка прие формата на копнеж за изкупление (Бит. 5:29). Като пострада под египетското потисничество без облекчаващо прекъсване, Израел също се научи да въздиша за почивка. Когато техният Бог им даде техния редовен период на почивка като ги изведе от робство, тази наредба също стана благодарна тържественост в спомняне на избавлението, което бяха преживели. Затова във втората версия на Декалога (Вт. 5:15) се казва: „И помни, че ти беше роб в Египетската земя, и че Господ твоят Бог те изведе от там със силна ръка и издигната мишца; за това Господ твоят Бог ти заповяда да пазиш съботния ден.” Този текст не просто налага мотив за специалното задължение да не се спират слугите от почивка на седмия ден, както често се разбира; нито от друга страна съдържа, както често се твърди, правилната обективна причина за освещаването на съботата, която, както вече се каза, е изразена в първата версия на Декалога, Изх. 20:11; но прилага конкретно към спазването на Съботата онова съображение, което е най-дълбоката субективна мотивация за спазване на целия закон. Колко тясно споменът за избавлението от египетското робство е свързан със самата тази институция на съботата е видно от онова, според свидетелството на римските писатели дадени по-горе (Тацит, История, 5.4; Юстин, История, 36.2), което е било известно на езичниците относно причината за празнуването на Съботата.[25]

Насочихме вниманието към факта, че основополагащо за идеята за съботата е възстановяването. Но възстановяването очевидно включва работа. Както Йолер посочва, „остава да се отбележи една точка, важна от нейната етична страна. Съботата има своята значимост единствено като седми ден, предшестван от шест работни дни. . . . Така съботата може да има основание единствено на основата на предшестващия труд в нашето призвание.”[26]

Съботата е белегът на Божия завет с човека, заявяващ Божията благодат и Божието завършено дело в спасението, така че човекът може да почива, „понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празен” (1 Кор. 15:58).

Трябва да се помни, че важна част от четвъртото законово слово е „шест дена да работиш,” тоест шест дни са определени за работа. Следователно има позитивна заповед, да се работи. Мандатът на сътворението заявява на човека, „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята” (Бит. 1:28). Този мандат беше заявен преди падението. Следователно задълженията на умножаване, работа и господство са основани преди падението; те продължават и след падението, но със сериозни пречки. Без новородителна благодат човекът не може да спазва Божия закон и да изпълнява своите задължения. Работата на изкупения човек не е опит да създаде рай на земята, а да изпълнява Божиите изисквания в царството. Изкупеният човек е гражданин на Божието царство и живее според неговите закони: това е неговата работа, неговото задължение и неговият път към господство. Фактът на съботата има за своя предпоставка факта на работата.

Връзката между съботата и работата е връзка, която довежда всичко до общение с Бога и в посвещение към Него. Нищо не може да бъде извън Бога, нито да бъде обявявано за извън Бога. В известен смисъл не само заветният човек, но и неговата цяла работа трябва да бъде обрязана, или кръстена в царството. Обичаят на първите плодове е част от това. Но един друг закон говори дори много по-ясно по този въпрос:

Когато влезете в земята и посадите от всякакъв вид плодно дърво, то да имате плода му като необрязан; три години да ви бъде като необрязан; да се не яде. А в четвъртата година всичкият му плод да бъде свет, за да хвалите с него Господа. И в петата година яжте плода му, за да ви се умножава раждането му. Аз съм Господ вашият Бог (Лев. 19:23-25).

Този закон е ясно свързан с преди разгледаните закони, които говорят за запазване на почвата, плодовитост на дърветата и зачитане на живота на всяко създание. Коментарите на Гинсбърг превъзходно изявяват това:

Дървета, които дават плод негоден за човешка храна, които растат сами по себе си, или които са засадени за огради или дървен материал, не попадат под този закон.

Да имате плода му като необрязан. — Буквално, тогава да обрежете необрязаното, плода му, тоест, отсечете или отрежете неговото необрязване, което самият текст обяснява като „плода му.” Така самият текст обяснява метафоричната употреба на обрязването: той определя плода като безполезен или негоден. В 26:41 същата метафора се използва за сърце, което е упорито или неузряло да слуша Божествените увещания. А в други текстове на Писанието се използва по отношение на уста (Изх. 6:12, 30) и уши (Ерем. 6:10), които не изпълняват своите природни функции.[27]

През първите три години плодът трябва да се обрули и да остане да гние на земята. В четвъртата година може да се яде, ако е откупен от Господаря чрез плащане на неговата стойност плюс една пета: той принадлежи на Бога. В петата година плодът може да се бере, както и през следващите пет години, или до следващата съботна година.

Този закон се занимава със запазването на живота чрез дължимата почит към жизнените условия, но тук има и повече, тъй като думата необрязан е използвана съзнателно или целенасочено. Тя означава, че земята наистина е проклета поради човека, поради греха му, и че без Бога целият труд на човека е напразен и необрязан.

Относно необрязания плод, коментарът на Пийк е показателен за нелепостта на неверието:

Вероятно идеята е, че през първите три години той е табу и трябва да не се докосва; възможно е първоначално да е бил оставян за духовете на полето. Забележете, че първородните от животните също не се използват преди третата година. Арабите умилостивяват джина с кръв, когато парче земя бива изоравано за първи път.[28]

Този шедьовър на безсмислието е толкова харесван от модернистичното мислене, че Натаниъл Миклъм го увековечава едно поколение по-късно като цитира Пийк в своя коментар върху Левит 19:23-25.[29] Боунър, когото нито Пийк, нито Миклъм биха признали за коментатор, тъй като той взема насериозно Божия закон, отбелязва:

Дали това постановление не е припомняне за Забраненото дърво в рая? Всяко плодно дърво трябваше да остане неизползвано в продължение на три години, като изпитание за тяхното покорство всеки чужденец е можел да види в овощните градини и лозята на Израел доказателство за тяхното покорство към техния върховен Господа – свидетелство за Него.[30]

Запазването на почвата и запазването на плодовитостта на дървото са важни: те са в основата на този факт на необрязването. Земята е на Господа и трябва да се използва според Неговите условия и под Неговия закон. Съботата не се спазва просто чрез бездействие, нито може някой човек да спечели благоволение от Бога като се въздържа от яйца, над които кокошката се е трудила в събота. Съботата предполага работа, работа изпълняваща Божия мандат на сътворението и извършвана под Божия закон, а съботата е радостната почивка от упражняване на това богоугодно господство. В събота човекът се радва, че земята е на Господа, и всичко, което е в нея (Пс. 24:1). Човекът почива именно в тази увереност, и в тази радост гледа на делото на ръцете си, като знае, че „трудът му не е напразен в Господа” (1 Кор. 15:58). На този ден и в съботно време той се въздържа от плода и дървото, сега като забраненото дърво за него, тъй като Господ, Който заповядва работа, за да може човекът да упражнява господство, също е поставил граници на това господство.

Човекът знае, че неговият „труд не е напразен в Господа” (1 Кор. 15:58), защото върховният Бог прави всичко да съдейства за добро на онези, които Го обичат, които са призвани съобразно Неговото намерение (Рим. 8:28). Заветният човек признава, или е призван да признае, че да наруши закона в една точка означава да наруши целия закон (Яков 2:10), защото да пренебрегнем закона в коя да точка означава да поставим себе си в положение на богове относно тази точка. Фактът, че Адам и Ева спазиха всички други точки, но не се покориха по отношение на едно дърво, не им даде благоприятен баланс относно Бога. В тази точка те открита нов действащ принцип: да бъдат като богове, познавайки или определяйки добро и зло сами за себе си (Бит. 3:5). И работата, и почивката трябва да бъдат за Господа, и тяхната презумпция трябва да бъде върховенството на триединния Бог.

4. Съботата и властта

В Писанието има едно описание на брака, което често предизвиква недоволно сумтене в жените. Ноемин, когато планира женитба за Рут, заявява, „Дъщерьо моя, да не потърся ли почивка за теб та да благоденствуваш?” (Рут 3:1). Думата почивка използвана тук в еврейския е manaoch, място за почивка, почивка, докато почивката, която говори за прекратяване или събота, на еврейски е shabbathon. Въпреки това, макар да има много важна разлика между двете думи и съботната почивка има в себе си пълнота, която липсва в другата дума, има също и връзка между тях.

Не е уместно да кажем, че бракът беше почивка за Рут защото преди това е събирала пабирък. Почивката за Рут беше в това, че в брака тя ще е под грижите и властта на мъж, както почивката на мъжа е да бъде под Христос, „защото глава на всеки мъж е Христос; а глава на жената е мъжът” (1 Кор. 11:3). Истинската почивка съществува в този брак, където въпреки тежкия труд, който може да е съдбата на мъжа и жената, всеки е под власт и ходи в увереността на тази власт. Дългата коса на жената и покритата глава са белег на покорство под власт, и тази власт е „власт над главата й.” Те означават и нейното покорство на властта и силата и закрилата, които тази власт й дава. Исторически и психологически, жената без закрила е смятана за лесна плячка.

Споменаванията на почивка, shabbathon (Изх. 16:23; 31:15; 35:2; Лев. 16:31; 23:3, 23; 25:4, 5), говорят за нея като „свята” почивка, или „почивка на Господа,” или „свята на Господа,” или подобни. Тъй като е белег на завета, съботата е белег на покорство на Бога, или приемане на Божията власт при Божиите условия. „Дадох им и съботите Си да бъдат знак между Мене и тях, за да познаят, че Аз Господ ги освещавам” (Езек. 20:12).

Съботите са както следва:

1. Седмичните Съботи

2. Съботите на новолунията, Числа 28:11-15, когато работата не беше забранена, но бяха заповядани жертви. По-късно, според Амос 8:5, стана обичай да се прекратява работата, но първоначалният закон не го изисква. По-рано те бяха ден на семейно поклонение (1 Царе 20:5ff.). Денят на тръбите, или Нова година, също беше събота.

3. Съботната и Юбилейната година (Изх. 23:10ff.; Лев 25:1-7; 25:8-10; Вт. 15:1-11; 31:10-13, и т.н.). Дълговете можеха да се договарят само за шестгодишен период; седмата година беше събота и година на освобождаване (Вт. 15:1-11).

4. Пасхата (Изх. 12:1-28, 43-49; 13:3-9; 23:15; Лев. 23:5ff.; Чис 28:16-25; Вт. 16:1ff.).

5. Празникът на безквасните хлябове (седем дни) (Изх. 13:17).

6. Празникът на седмиците (Петдесятница) празнуван седем седмици след Пасхата (Лев. 23:15ff.). Това беше благодарение от жътвата, на 16 Нисан.

7. Празникът на скиниите, празнуван седем дни с живеене в колиби направени от клони, припомнящ пътуването на Изхода (Лев. 23:36, 42). Той завършваше земеделската година с празнуване и пируване.

И така, има голяма разлика между съботите. На седмичната събота не можеше дори да се кладе огън, храната трябваше да се готви предишния ден. От друга страна, съботите на новолунията първоначално не изискваха прекратяване на работата, така че почивката не е същността на всяка събота; същността е празнуване и вяра. Другите съботи бяха предимно времена на пируване и празнуване. Всички съботи трябваше да бъдат удоволствие за заветните хора.

Връщайки се към връзката на съботата с властта, Езекиил я цитира като тясно свързана с богоугодния живот, като говори за свещениците: „И в препирните те нека стоят да съдят; според Моите съдби нека ги съдят; и нека пазят законите Ми и повеленията Ми във всичките Ми определени празници; и нека освещават съботите Ми” (Езек. 44:24). Просто външната почивка на съботата беше важна, но дори по-дълбока и по-основополагаща почивка беше почивката в Божията власт и дела, и насладата на човека в тях. Заповедта не просто изисква прекратяване на работата, а „Помнете . . . за да я освещавате” (Изх. 20:8). И работата, и почивката са под власт и отделени или осветени за Господа. По своето естество святостта предполага власт: тя е отделяне и посвещение към Бога.

От горното се виждат три неща. Първо, почивката на съботата идва от факта, че заветният човек е под власт. Второ, съботата се пази като „събота на Йеова твоя Бог” (Изх. 20:10), както Буш цитира,[31] като белег на завета. Трето, съботата е свята на Господа. Всички три показват ясно основополагащия факт на Божието върховенство и власт, така че съботата трябва да изявява Божието върховенство и власт, иначе не е истинска събота.

В това отношение развитието на поклонението в синагогата и църквата изглежда логично развитие на съботата. Макар да не присъства в първоначалната събота, то все пак е необходимо и логично развитие. Да бъдеш под власт и да признаваш върховенство изисква познание. Левитите от много рано четяха Закона, а пророческите училища бяха учебни центрове за учителско служение. Следствието беше синагогата, така че Ерусалимският събор можеше да отбележи, „Защото още от старо време по всичките градове е имало такива, които са проповядвали Моисеевия закон, който се и прочита всяка събота в синагогите” (Деян. 15:21).

Следователно израстването в познание за Бога и Неговото законово Слово е важно за празнуване на съботата, и свидетелството на Новия завет красноречиво показва този факт. Така християнската събота е ориентирана към познание като важна страна на съботната почивка. Следователно, първа и централна характеристика на християнската събота е, че тя е ден за прогласяване на Божието Слово, ден, в който се изучава неговия смисъл и се развива познанието за неговото приложение. Радостта и песните свързани със съботата са свързани с това познание. Познанието за спасението и увереността в Божественото законово слово дават на хората на завета наслада и сигурност изразени в песни и хваление.

Второ, макар християнската събота да е неизбежно и тясно свързана със съботата на Израел, все пак има много важна разлика. Думите на св. Павел в Колосяни 2:16, 17 изясняват, че старата наредба е преминала през коренна промяна. Калвин коментира върху текста в Колосяни:

Съди тук означава да ни държат виновни за престъпление, или да наложат угризение на съвестта, така че вече не сме свободни. Следователно той казва, че не е във властта на хората да ни подчиняват на спазване на ритуали, които Христос е отменил чрез Своята смърт и ни освобождава от тяхното иго, за да не позволим да бъдем оковани чрез законите, които те налагат. Но той по подразбиране противопоставя Христос на цялото човечество, за да не би някой да превъзвиси себе си толкова дръзко, че да се опита да отнеме онова, което му е дал.

. . . Причината Той да освобождава християните от тяхното спазване е, че те са били сенки във време, когато Христос в известен смисъл е отсъствал. Защото той противопоставя сенките на откровението, и отсъствието на изявлението. Следователно онези, които все още се придържат към тези сенки, действат като някой, който съди за човека по неговата сянка, докато в същото време човекът лично е пред неговия поглед. Защото Христос сега ни е изявен, и затова Му се наслаждаваме като присъстващ при нас. Тялото, казва той, е Христово, тоест В Христос.[32]

Лутер цитира старата събота „сред церемониите, които са били необходими за Мойсеевия народ, но не са задължителни за нас.”[33] Коментарът на Калвин върху Закона изявява важността на старото, както и промяната към новото:

И преди всичко Павел ясно поучава, че това е било церемониално постановление, като го нарича сянка на тези неща, тялото на което е единствено Христос (Кол. 2:17). Но ако външната почивка не е нищо освен церемония, същността на която трябва да се търси в Христос, сега остава да размислим как Христос в действителност изявява онова, което тогава е било преобразно показано; и същият Апостол заявява това, когато казва, че „нашият стар човек е разпънат с Христос,” и че сме погребани с Него, та Неговото възкресение да бъде за нас нов живот (Рим. 6:4). Без съмнение от много текстове може да се разбере, че спазването на съботата е било сериозен въпрос, тъй като Бог не споменава никоя друга заповед по-често, нито по-строго изисква спазване на някоя друга; и отново, когато се оплаква, че е презиран, и че евреите са изпаднали в изключително безбожие, Той просто казва, че Неговите „съботи са осквернени,” като че ли религията се състои главно в тяхното спазване (Ерем. 17:24; Езек. 20:21; 22:8; 23:38). Нещо повече, ако в съботата нямаше някакво особено превъзходно качество, би изглеждало като действие на жестока несправедливост да се заповяда смъртно наказание за човека, който е събирал съчки на този ден (Чис. 15:32). Следователно трябва да се заключи, че същността на съботата, която Павел обявява като съществуваща в Христос, трябва да е била нещо необикновено добро.[34]

Тези думи на Калвин са в забележително противоречие с въображаемите диви гонения приписвани на Калвин от антихристиянски автори. „Дивата суровост” на Калвин е мит.[35] Неделните закони и други морални постановления са били средновековни закон в сила в Женева когато Калвин не е бил там, и са били наложени от хора, които често са били категорични противници на Калвин.[36]

Да се върнем на идеята на Калвин, закон, който преди време е изисквал смърт, е включвал нещо много важно и необикновено добро. Христос е това голямо добро, и нашата почивка в Него. Както Калвин отбелязва, „Съботата бива нарушавана дори чрез добри дела, докато ги смятаме за наши собствени.”[37] Същността на съботата е нашата почивка в Христос и нашето израстване в познанието за това спасение чрез Неговата благодат.

Точката на различие между съботата на Израел и християнската събота не е само в деня, а в края на старите ограничения. Първият ден на седмицата е бил работен ден в Палестина и из цялата Римска империя. Църквата обикновено се е събирала вечерта на първия ден, тъй като членовете са работели през деня. В един от случаите изморен църковен член заспива, пада от прозореца и се пребива (Деян. 20:7-12). Очевидно, ако работата на Господния ден беше незаконна, Новият завет би имал да каже много относно това. Явно тук старият закон е бил променен. Задължението сега, както е заявено от св. Павел, е да „не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай да престават” (Евр. 10:25).

Но някои наричат работата на ранните християни „работа по принуда.” В едно чуждо общество тяхната работа е сравнима в известен смисъл с принудителен труд, робски труд. Има добро основание за това. Когато биват установени християнски държави, веднага последват някакви форми на задължително спазване на съботата. Когато съботните закони започват да отпадат, реакцията е била тревожна, както свидетелства Робърт Мъри Макчейн в една известна проповед от 18 декември 1841:

Скъпи сънародници, в този мрачен и облачен ден като Божий слуга се чувствам принуден да издигна гласа си в защита на Господния ден. Дръзката атака, която сега се отправя от някои от директорите на Единбургската и Глазгоуска железница против Божия закон и мира на нашата шотландска събота, богохулното предложение, което те имат намерение да направят пред акционерите през идещия февруари, и нечестивите памфлети, които сега се разпространяват с хиляди, пълни с всякакви лъжи и нечестия, призовават силно за спокойното, осъзнато свидетелство на всички верни църковни служители и обикновени християни в защита на Божия свят ден. От името на всички Божии хора в този град и в тази земя, представям на вашето внимание следните причини да обичаме Господния ден.[38]

След това Макчейн красноречиво дава причини, да подчертаем, „да обичаме” Господния ден. Макар да се противопоставя на неделните влакове и да ги нарича нарушаване на съботата, той не може да постави това изцяло на старозаветно ниво. С 24-часовата работа на електроцентралите, превоза на храни и подобни, светът прави схващането на Макчейн за съботата незащитимо. Но съвременното схващане за никаква събота е също толкова незащитимо и разрушително за мира на човека. Съботата на Израел е отменена, а също и нейните закони, но християнската събота изисква християнски ред, и една характеристика на този ред е християнската събота.

Но съботата е белег на завета, тя не е закон за хуманистична държава и няма никакво значение за нея, нито може да бъде изисквана от нея. В християнската държава тя не може да бъде направена като нищо, което прилича на съботата на Израел. Тя трябва да бъде ден на почивка, и на мир и спокойствие, но основното ударение е върху Божията власт, познанието за Бога и почивка в Неговото управление и спасение. Преместването на вниманието от значението на съботата върху правилата за съботата определено не почита съботата. Думите на св. Павел в Колосяни 2:16, 17 остават верни: ако никой човек не може да ни съди по отношение на съботите, тогава и ние не можем да съдим никого.

Но, трето, вместо да бъдат съдии и законодатели над другите по отношение на съботата, онези, които са членове на завета, са всъщност щастливи пазители на деня. За тях той е наистина ден на почивка, защото единствено те са способни наистина да почиват. За тях той е ден, в който Бог работи в тях чрез Своето Слово и Своя Дух, така че те израстват в благодат и мъдрост, и в благоволение пред Бога и пред хората.

Псалм 1 заявява много ясно връзката на човека със Закона:

Блажен оня човек, който не ходи по съвета на нечестивите, и в пътя на грешните не стои, и в събранието на присмивателите не седи; но се наслаждава в закона на Йеова, и в Неговия закон се поучава ден и нощ. Ще бъде като дърво посадено при потоци води, което дава плода си на времето си, и чийто лист не повяхва; във всичко що върши ще благоуспява.

Не е така с нечестивите; но те са като плявата, която вятърът отвява. Затова, нечестивите няма да устоят в съда, нито грешните в събора на праведните; защото Йеова наблюдава пътя на праведните; а пътят на нечестивите ще бъде погибел.[39]

Жизнеността на вярата е тази, която се радва в съботата, и която процъфтява поради съботната почивка. Да почиваме в Господа означава да приемаме Неговата власт и да уповаваме в Него.

5. Съботата и Законът

Св. Августин говори за целта на историята като „великата Събота, която няма вечер.”[40] Той завършва своите Изповеди с изявление относно значението на съботата като цел на историята:

(ХХХV.) 50. О, Господи Боже, дай ни мир: (защото си ни дал всичко;) мирът на почивката, мирът на Съботата, която няма вечер. Защото тази толкова добра поредица от много добри неща, когато завършат своя живот, ще преминат, защото в тях има утро и вечер.

(ХХХVІ.) 51. Но седмият ден нямаше вечер, нито имаше край; защото Ти си го осветил за вечна продължителност; та това, което Ти направи след Твоите дела, които бяха много добри, да си починеш на седмия ден, макар да ги направи без да спираш да си починеш, за да може гласът на Твоята Книга да ни обяви предварително, че след нашите дела (също много добри, тъй като Ти си ни ги дал), ние също ще си починем в Теб в Съботата на вечния живот.

(ХХХVІІ.) 52. Защото тогава и Ти така ще си починеш в нас, както сега работиш в нас; и така ще бъде Твоята почивка чрез нас, както това са Твоите дела чрез нас. Но Ти, Господи, винаги работиш, и винаги почиваш. Ти не виждаш във времето, не се движиш във времето, нито почиваш във времето; но правиш неща видими във времето, и дори самите времена, и почивката, която следва от времето.

(ХХХVІІІ.) 53. Затова виждаме тези, които Ти си направил, защото те са; но те са, защото Ти ги виждаш. И ние виждаме външно, че те са, и вътрешно, че те са добри, но Ти ги видя тогава, когато ги правеше, където си ги видял преди да ги направиш. И по-късно ние сме били подбудени да вършим добро, след като нашите сърца са заченали от Твоя Дух; но в предишните времена сме били подбуждани да вършим зло, забравяйки Теб; но Ти, Единият, Добрият Бог, никога не престана да вършиш добро. И ние също имаме някои добри дела, дар от Теб, но не вечни; след тях ние уповаваме да си починем в Твоето велико освещение. Но Ти, бивайки Доброто, което не се нуждае от добро, винаги почиваш, защото Твоята почивка си Ти самият. И кой човек може да учи друг човек да разбере това? Или кой ангел да учи ангел? Или кой ангел да учи човек? Нека то да бъде искано от Теб, търсено в Теб, почуквано за да бъде получено от Теб; и така ще бъде получено, ще бъде намерено, ще бъде отворено. Амин.[41]

Уесткот говори за съботната почивка в Евреи 4:9 като „почивка, която завършва многобройните форми на земна подготовка и работа (Хекзамерона на човешкия труд): не изолирана събота, а събота-живот. . . . съботната почивка отговаря на сътворението като негово законно изпълнение.” След това, цитирайки св. Августин, Уесткот насочва вниманието към равинските коментари:

Еврейските учители размишляват много върху символичното значение на Съботата като преобраз на „идещия свят.” Може да се даде един текст цитиран от Шьотген и други: „Народът на Израел каза: Господарю на целия свят, покажи ни идещия свят. Бог, благословен да е, отговори: Такъв образ е Съботата” (Ялк. Рув. стр. 95, 4). В тази връзка двойното основание, което се дава за спазване на съботата, Божията почивка (Изх. 20:11) и избавлението от Египет (Вт. 5:15) намира своето духовно потвърждение. Окончателната почивка на човека отговаря на идеята на Сътворение реализирано след Падението чрез Изкуплението.[42]

Този възглед за съботата е учение не само на църковните бащи като Августин, и на равините, но също и на съвременните протестантски коментатори. Ленски, който посочва, че „Бог си почина ‘от Своите Си дела’ (не ‘от Своя труд’),” отбелязва, че това беше наредената от преди сътворението вечна почивка.[43] Шнайдер отбелязва още, че „тази ‘почивка’ не е отвлечено блаженство изличаващо всякаква дейност. Тя е по-скоро ‘активната почивка’ (Лутер), в която усъвършенстваната Църква се покланя и хвали Бога.”[44]

Евреи 3 и 4 са основата за това тълкуване на съботата. Ханаан, Обещаната земя, беше предвкусване на истинската събота, но истинската събота не може да се отъждестви с нея. Отвъд всякакви преобрази, „Следователно за Божиите хора остава една почивка” (Евр. 4:9), или, може да се преведе, за Божиите хора остава една събота или съботна почивка. Както Молтън отбелязва за Евреи 4:10, „Съботната почивка на човека започва когато той влезе в Божията почивка (Бит. 2:2); тъй като това беше целта на работата на сътворението, така за Божиите хора тази почивка е целта на техния живот на ‘дела.’”[45]

Сега могат да се направят няколко общи бележки относно съботата. Първо, горното изяснява, че съботата винаги се е отнасяла за бъдещето. Моделът на съботата е в миналото, от съботата на сътворението. Влизането в съботата също е в миналото; за Израел то е изкуплението от Египет; за Църквата то е във възкресението. Изпълнението на съботата е в новото създание. Съботата е настояща почивка, основана върху минали събития, с бъдеща цел и изпълнение.

Второ, и тясно свързано с бъдещата цел на съботата, законът за съботата изисква предвидливост, т.е. предвидливи хора. Поради краткосрочното естество на дълга, могат да се вземат само дългове за спешни случаи. Във всеки век шестнадесет години са били съботи, включително две юбилейни години. Макар Бог да обещава изобилна жътва за вярност към Неговия Закон, все още е необходимо човекът да използва това изобилие предвидливо, иначе няма да може да живее. Предвидливостта в управлението означава очевидно ориентиран към бъдещето поглед. Вместо ориентирана към миналото и съсредоточена върху потреблението икономика, съботата произвежда съсредоточено върху производството, ориентирано към бъдещето, и осъзнаващо почивката общество. Предвидливото общество може да почива в мир и сигурност, и производителното общество е най-способно да се наслаждава на почивката.

Трето, ориентираното към съботата общество най-добре дава почивка. Преди едно поколение железопътните работници в Съединените щати са работели седем дни в седмицата, десет часа на ден, всеки ден от годината. Очевидно такива условия на работа са антибиблейски и според библейския закон са престъпни. Не е изненада, като цяло железопътните магнати са били група от дълбоко извратени хора. Когато Четвъртата заповед определя за незаконно да се отказва съботата дори на земята и на домашните животни, колко повече е незаконно отказването на почивка на хората? И все пак очевидно е, че намаленото работно време, платените отпуски, петдневните работни седмици на осемчасов работен ден не успяват да дадат на хората истинска почивка. Нарастването на сърдечните удари, язвите и други причинени от стрес болести дават ясно да се разбере, че промяната в трудовите условия не е от никаква полза за човека. Тъй като старият ред, колкото и безбожен да е бил, все пак е бил по-близо до християнската вяра и ред, даже при беззаконните трудови условия човекът е имал по-голяма способност да си почива от човека в края на двадесети век. В едно ориентирано към съботата общество предвидливият човек, живеейки без дългове, намирайки почивка в Христос, и способен и да работи, и да си почива, има мир и радост в живота, които липсват в едно изнервено поколение.

Но, четвърто, тъй като всеки закон се отнася за бъдещето и по същество е план за бъдещето, съботният закон е план за бъдещето на света. Библейският закон работи за да премахне злото и да отмени бедността и дълга. Работата на съботния закон е пре-създаването на човека, животните и земята, цялото създание. Така съботата разкрива устройството и посоката на целия закон: тя е изявление на бъдещето, което Законът установява.

И така, докато Колосяни 2:16, 17 изяснява, че формалностите на старозаветните правила са прекратени, същността на закона е в сила и е основополагаща за всеки библейски закон.

Когато е ориентирано към бъдещето, нехристиянското мислене се сблъсква с два проблема. Първо, то е вързано за миналото. Революцията на „гражданските права,” например, има напълно неясно разбиране за товара на отговорността, която всеки човек мислещ на основата на реалността и бъдещето трябва да има. Вместо това революционерите на „гражданските права” говорят безкрайно за минали злини, не просто реалните или въображаемите злини на техния собствен опит, но всички злини, които те вярват, че техните предци са преживели. Подобно, някои профсъюзни дейци, и американските индианци, живеят непрекъснато върху миналата история, вместо върху настоящата реалност. Тази неспособност да живеят в настоящето означава коренна неспособност да се справят с бъдещето.

Второ, когато се изправя пред бъдещето, нехристиянинът е в най-добрия случай утопичен и нереалистичен. Както Мъмфорд отбелязва, „всяка утопия е била затворено общество за предотвратяване на човешкия растеж.”[46] Човекът е сведен до икономически човек и на него се гледа само външно, което унищожава човека.[47] Утопизмът не само представлява илюзорна или опасна картина на бъдещето, но той също изкривява настоящето. Така утопизмът не дава на човека никаква помощ, докато той работи към бъдещето: той му дава илюзии, които произвеждат само ненужни жертви и труд и произвеждат нищо освен обществен хаос.

---

[1] Kline, Treaty of the Great King, p. 63f.

[2] За изследване на „Съботата, сатанизма и пролетарската революция,” виж R. J. Rushdoony, The Politics of Guilt and Pity, Studies in Political Justification (Nutley, N. J.: The Craig Press, 1970), sec. I, chap. 7.

[3] Josef Pieper, Leisure, the Basis of Culture (New York: Mentor-Omega, [1952] 1963), p. 50.

[4] Сталин във Финский вестник (17 декември, 1928), стр. 11; цитирано в Francis B. Randall, Stalin’s Russia (New York: The Free Press, 1965), p. 65.

[5] Randall, p. 94. За възгледите на Сталин относно бъдещия човек, Финский вестник (17 декември, 1928), стр. 41. Маркс и Троцки поддържат същия възглед.

[6] Clark, Biblical Law, p. 210f.

[7] John Calvin, Tracts and Treatises (Grand Rapids: Eerdmans, 1958), II, 61-63.

[8] Curtis Clair Ewing, Israel’s Calendar and the True Sabbath (Los Angeles: The National Message Ministry, n.d.), p. 9.

[9] Ibid., p. 14.

[10] Ibid., p. 15.

[11] Ibid., p. 15f.

[12] Clark, Biblical Law, p. 268.

[13] Heinz Kahler, The Art of Rome and Her Empire (New York: Crown Publishers, 1963), p. 65.

[14] Roger Sherman Galer, Old Testament Law for Bible Students (New York: Macmillan, 1922), p. 105.

[15] J. C. Rylaarsdam, “Exodus,” in Interpreter’s Bible, I, 1012.

[16] Oehler, Theology of the O.T., p. 344.

[17] C. D. Ginsburg, “Leviticus,” in Ellicott, op. cit., I, 453.

[18] Nathaniel Micklem, “Leviticus,” in Interpreter’s Bible, II, 121.

[19] C. D. Ginsburg, “Leviticus,” in Ellicott, I, 454.

[20] Hans Selye, M.D., The Stress of Life (New York: McGraw-Hill, 1956).

[21] За описание на замърсяванията, виж J. I. Rodale and Staff, Our Poisoned Earth and Sky (Emmaus, Penna.: Rodale Books, 1964).

[22] R. C. H. Lenski, The Interpretation of St. Matthew’s Gospel (Columbus, Ohio: The Wartburg Press, 1943), p. 269.

[23] Ibid., p. 269.

[24] Clark, Biblical Law, p. 179.

[25] Oehler, Theology of the O.T., p. 332f.

[26] Ibid., p. 333.

[27] Ginsburg, “Leviticus,” in Ellicott, I, 426.

[28] Arthur S. Peake, A Commentary on the Bible (London: T. C. & E. C. Jack, 1920), p. 208.

[29] Micklem, “Leviticus,” Interpreter’s Bible, II, 98.

[30] Bonar, Leviticus, p. 351.

[31] George Bush, Notes, Critical and Practical, on the Book of Exodus (Boston: Henry A. Young, 1870), I, 270.

[32] John Calvin, Commentaries on the Epistles of Paul to the Philippians, Colossians, and Thessalonians (Grand Rapids: Eerdmans, 1957), p. 191ff.

[33] Luther, Lectures on Deuteronomy, p. 81.

[34] Calvin, Commentaries on the Four Last Books of Moses in the Form of a Harmony, II, 435.

[35] Виж G. Rattray Taylor, Sex in History (New York: The Vanguard Press, 1954), p. 162.

[36] Виж Phillip E. Hughes, “Introduction,” in Hughes, The Register of the Company of Pastors of Geneva in the Time of Calvin (Grand Rapids: Eerdmans, 1966), pp. 3-31.

[37] Calvin, Commentaries on the Four Last Books of Moses, II, 436.

[38] Andrew A. Bonar, ed., Memoirs of McCheyne, Including His Letters and Messages (Chicago: Moody Press, 1947), p. 393.

[39] От английския превод на Theodore M. Jackman, Psalms for Today (Taylors, S. C.: 1968), p. 7.

[40] Св. Августин, Божият град, книга XXII, глава xxx.

[41] Св. Августин, Изповеди, книга ХІІІ.

[42] B. F. Westcott, The Epistle to the Hebrews (Grand Rapids: Eerdmans, 1952), p. 98f.

[43] R. C. H. Lenski, The Interpretation of the Epistle to the Hebrews and the Epistle of James (Columbus, Ohio: Wartburg Press, 1937, 1946), p. 132f.

[44] Johannes Schneider, The Letter to the Hebrews (Grand Rapids: Eerdmans, 1957), p. 30.

[45] W. F. Moulton, “Hebrews,” in Ellicott, VIII, 297.

[46] Lewis Mumford, The Story of Utopias (New York: The Viking Press, 1922, 1963), p. 4.

[47] Ibid., pp. 239, 247.