X

ДЕСЕТАТА ЗАПОВЕД

1. Пожелание

Десетата заповед е едно от най-дългите изявления на принцип в Декалога. Нейните две версии казват:

Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти (Изх. 20:17).

Не пожелавай жената на ближния си; ни да пожелаваш къщата на ближния си, ни нивата му, ни слугата му, ни слугинята му, ни вола му, ни осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти (Вт. 5:12).

Много е било казано от глупави дребнавци относно мястото на жената във всяко от тези изречения, преди и след къщата, и също, че тя е предполагаемо на същото ниво като вола и магарето. Глупците трябва да бъдат оставени на своята глупост; мъдрите ще заемат времето си с други неща.

Смисълът на този закон зависи от значението на думата пожелавам. Останалата част от Закона се занимава с действията на хората; дали в този случай Законът се занимава с човешките емоции, или може би ние разбираме неправилно смисъла на пожелавам? Нот посочва, че пожелавам всъщност наистина означава много повече от емоцията на пожелаване.

Заповедта в ст. 17 е формулирана с глагол, който се превежда „пожелавам.” Но той описва не само емоцията на пожелаване, но също включва опит за незаконно присвояване на нещо. Следователно заповедта се занимава с всички възможни начинания, които включват придобиване на власт над вещите и притежанията на „ближния,” било чрез кражба или чрез всякакви нечестни замисли. Първият споменат предмет е къщата на ближния. Понятието „къща” в тесен и специален смисъл може да опише обиталището, предимно построената къща, но също във всеки случай и палатката-„къща” на номада; но също може да се използва в повече или по-малко широк и преносен смисъл да означава например семейството, или да обобщи всичко, което се намира в къщата.[1]

Така, когато Изход започва като забранява пожелаването на къщата на ближния, под къща се има предвид, както след това продължава като посочва конкретно, жената, слугите, животните и всички други притежания на ближния. Първо се използва общото понятие къща, а след това са описани конкретните активи на „къщата.” Във Второзаконие очевидно всички изброени неща са конкретни, включително „къщата.”

Фон Рад пише за „пожелавам” със също толкова показателни думи:

Ако в последната заповед преводът на глагола като „пожелавам” е правилен, това би бил единственият случай, в който декалогът се занимава не с действие, а с вътрешен подтик, и следователно с грях на намерение. Но съответната еврейска дума (хамад) има две значения, пожелавам и вземам. Тя включва конкретни незаконни действия, означаващи присвояване (Ис. Нав. 7:21; Мих. 2:2, и т.н.).[2]

Когато Исус цитира Десетата заповед в Марк 10:19, Той ясно я цитира като грях на действие, и гръцкият текст използва думата апостересис, отнемане с измама, и в King James Version е преведена като „мамя.”

Наблюденията на Нот и Фон Рад не представляват някакво ново тълкувание. Очевидно нашият Господ дава същия смисъл на думата, и също толкова очевидно, това е било известно на християнските учени в по-ранните епохи. Така великият англикански учен от 17 век д-р Айзък Бароу, като пише за Десетата заповед, отбелязва:

Този закон е всеобхватен и обобщаващ за отношението към нашия ближен, заповядвайки цялостна справедливост към него (поради което св. Марк, изглежда, има предвид да предаде с една дума . . . не отнемайте, или не ограбвайте ближния си от каквото и да е; Марк 10:19) и това не само във външни дела и сделки, но и във вътрешни мисли и желания, изворът, от който външните дела идват. . . .[3]

Адам Кларк също осъзнава смисъла на пожелавам, и заявява:

Не пожелавай, ст. 17 . . . ло тахемод—думата . . . хамад означава настойчиво и силно желание към предмет, върху който са съсредоточени и устремени всички страсти, независимо дали предметът е добър или лош. Това е което обикновено наричаме пожелание, която дума се приема и в добър, и в лош смисъл. Така когато Писанието казва, че пожеланието е идолопоклонство; то също казва, пожелавайте настойчиво най-доброто; така откриваме, че това отношение е грешно или свято според предмета, върху който е съсредоточено. В тази заповед е забранено и осъдено пожеланието, което е съсредоточено върху забранени предмети. В този смисъл пожелавам е силно копнея за пожелания човек или нещо, за да им се наслаждавам като собственост. Тази заповед се нарушава от онзи, който по някакъв начин се стреми да лиши човек от неговата къща или стопанство, чрез някаква тайна или прикрита сделка с първоначалния собственик; което в някои страни се нарича, отнемане на къщата и стопанството на човека без негово знание. Тази заповед също се нарушава от онзи, който гледа похотливо на жената на ближния и се стреми да спечели нейното благоразположение като се стреми да принизи съпруга й в нейните очи:—и също онзи, който се стреми да си присвои слугите, добитъка и т.н. на друг по някакъв прикрит и несправедлив начин. Това е най-превъзходно морално предписание, спазването на което ще предотврати всички обществени престъпления: защото онзи, който усеща силата на закона, който забранява прекомерното пожелаване на всяко нещо, което е чужда собственост, няма никога да наруши мира в обществото чрез деяние на неправда дори към най-слабите членове на обществото.[4]

Неправилното схващане на този закон започва с пиетизма, който ограничава Божия Закон до морални предписания. Религията бива направена вътрешен проблем и следователно действията престават да бъдат така важни както „сърцето.” Освен това бива разпространена идеята, че всяка печалба е някак си „недуховна,” така че пожеланието възприема изключително зъл смисъл.

Авакум 2:9 ни дава пример за факта, че Писанието разграничава между добро и зло пожелание:

Горко на онзи, който придобива неправедна печалба за дома си, за да постави гнездото си на високо, а да се избави от силата на бедствието!

Тук пожеланието е приравнено с печалбата; злото пожелание или печалба е това, което се осъжда. Честната печалба и праведното пожелание очевидно не се осъждат.

В 1 Коринтяни 12:31 св. Павел използва думата „пожелавам” в добрия смисъл: „желайте по-големите дарби”; Berkeley Version превежда „желайте” като „стремете се усилено към,” работете целенасочено и ревностно за по-големите дарби.

И така, онова, което очевидно е осъдено от Десетата заповед, е всеки опит да се придобие чрез измама, насилие или заблуда онова, което принадлежи на ближния ни. На основата на този принцип едно време делата за отчуждаване от привързаност [англ. alienation of affection] са били част от закона на земята. Злоупотребата с тях в епоха на беззаконие води до тяхната отмяна, но принципът е основателен. Човек, който работи систематично за да отчужди съпруг или съпруга от привързаност за да го спечели за себе си, понякога заедно с парични активи, е виновен за нарушаване на този закон.

Така Законът забранява присвояването чрез измама или заблуда на онова, което принадлежи на ближния ни. Следователно Десетата заповед обобщава заповедите от Шеста до Девета и им дава допълнителна дълбочина. Другите заповеди очевидно се занимават с незаконни действия, т.е. очевидни нарушения на Закона. Десетата заповед може да бъде нарушена в рамките на тези заповеди. Да цитираме библейски пример. Давид извърши прелюбодейство с Витсавия, очевидно незаконно действие. Неговите последващи действия бяха технически в рамките на Закона: Урия беше поставен на челно място в битката и бяха дадени нареждания да се осигури неговата смърт в битката. Технически това не беше убийство, но очевидно беше заговор за убийство, като и Давид, и Йоав бяха виновни за убийството.

Затова множество закони в Западната цивилизация са основани върху този принцип за измамна употреба на закона за измама или нанасяне на щети. Много от тези закони говорят против заговора за измама. Те установяват правила против отнемането на притежанията на ближния чрез зли, макар и понякога законови действия. Така законът против нечестната печалба е много важен, и Десетата заповед е основополагаща за него, а не е просто неясна добавка към Закона.

Бог насочва този закон за нечестната печалба не само към индивида, но и към държавата и всички институции. Държавата може да бъде и често е толкова виновна, колкото са и индивидите, и държавата често се използва като законово средство, чрез което биват ограбвани притежанията на другите. Следователно законът против злото пожелание е особено необходим през 20 век. Пиетизмът, който в миналото е подкопал този закон, сега е станал всеобщо обществено отношение.

Пиетизмът набляга на сърцето, на човешките отношения, и подценява важността на действията на човека. Неговите корени са в езическото, гръцко и стоическо, подценяване на материята в сравнение с духа. Целта в тези философии е била човек да бъде безстрастен. Истинският философ е над усещането за скръб по материални неща: къщата му може да изгори, жена му и децата му могат да умрат, той ще се стреми да бъде незасегнат. Предполагаемо го интересуват само онези неща, които са свързани с ума и с духа.

Влиянието на тези философии върху църквата прави всяко пожелание зло. за да бъде свят, човекът трябва да бъде без всякакво желание. Да бъде амбициозен означава да бъде зъл, защото това представлява желание по отношение на материални неща. Шекспир и Флетчър отразяват това в своята пиеса Хенри VІІІ, в която кардинал Улси казва,

Виж падението ми, и това, което ми причини разруха.
Кромуел, умолявам те, отхвърли амбициите:
Поради този грях паднаха ангелите; как тогава човекът,
Образът на своя Създател, би спечелил чрез тях?
Обичай себе си последен: приемай онези сърца, които те мразят.
(действие ІІІ, сцена ІІ).

Такава философия означава, че амбициите нямат законност в християнството, и че желанието за по-добри неща е винаги грях. Като следствие единствените законни амбиции и желания са онези, които отхвърлят християнството в полза на хуманизма. И преди, и след Реформацията пиетизмът води християнството в лъжливите пътища на враждебно чувство към цялостния живот.

Пиетизмът, който по произход е езически и хуманистичен, навлиза отново в хуманизма в съвременната епоха. Като следствие либералите, които нямат истинска любов към негри, индианци и други, прелитат от кауза на кауза като повдигат потоп от емоции като реално решение на всички проблеми. Последствията от такъв пиетистичен емоционализъм не е истински напредък в ничия кауза, а само емоционална баня за хуманистичните пиетисти.

2. Законът в действие

В Проповедта на планината Исус прилага някои от законите в Писанието към човешкото сърце, т.е. заявява, че Законът има изисквания не само към действията на човека, но и към човешкото сърце. Тъй като е цялостен в Своето върховенство, Бог има цялостен Закон.

Някои от следствията от Закона, както са заявени в Проповедта на планината, не са в обхвата на държавното право (Мат. 5:21, 22, 27, 28). Омразата към брата, похотта към жена, това са престъпления, които Бог може да съди, но съдилищата могат да съдят само ако от тези чувства следва някакво действие.

Някои от следствията от Закона, когато доведат до действие, са под Десетата заповед. Вече споменахме делата за отчуждаване от привързаност.

Дори по-често срещани са онези действия, които макар да са технически в рамките на Закона, нарушават духа на Закона, действия, чрез които човек си присвоява чужда собственост като злоупотребява с буквата на Закона. Законът трябва да бъде „потвърден,” т.е. вложен в действие във всичките си приложения, а не в безплоден легализъм, който използва Закона за да нарушава Закона. Това ясно се изисква от Второзаконие 27:26:

Проклет, който не потвърждава думите на тоя закон, като ги изпълнява. И всичките люде да кажат: Амин!

Да цитираме пример за това, Законът изисква дълговете да се изплащат; отказът от плащане е форма на кражба, както и лъжесвидетелство в съда. Заемодателят има нужда от защита в бизнес заемите, защото много хора са мошеници и са доста склонни да мамят своите кредитори. Но договорите днес обикновено са нечестни поради многото клаузи, които макар да са предназначени да защитават против измамници, стават средство за измама на несъобразителните и невежите. „Дребният шрифт” на договорите днес може да включва неща като клаузи за отказ от защита, отговорност за непредвидени случаи, писмени уведомления, признание за вина, отказ от отговорност и предварително здравно състояние, всички които наказват индивида против компанията. В свят на ограничена отговорност много от тези договори въвеждат незаконна форма на неограничена отговорност. Християнинът трябва да подкрепя неограничената отговорност, но не по този едностранчив начин. И двете страни в договора трябва да бъдат подчинени на нейните условия.

Като анализира такива договори, Джийн Карпър пише:

Нежелаейки да продадат къщата, в която са живели 35 години, съпрузи в източен щат подписва договор за 2,500 долара за ремонт и обновяване. За нещастие след три седмици предприемачът, който трябва да извърши ремонта, почива от сърдечен удар, и работата така и не започва.

Скоро след това съпрузите получават уведомление от финансова компания, която изисква месечни плащания за изпълнение на договора от 2,500 долара. Съпрузите пишат обяснение на ситуацията, не плащат нищо, и повече не се занимават с това. След два месеца шерифът им представя документи, които ги уведомяват, че финансовата компания е наложила запор върху къщата и ще я постави на търг – освен ако те платят парите за договора, плюс съдебните разноски. Те търсят помощ навсякъде, но не успяват да съберат парите. Така, невероятно – за работа, която никога не е свършена – тяхната къща бива продадена на търг. Оценена на около 30,000 долара, тя бива продадена на служител на финансовата компания за 20,000 долара.

В друг щат 56-годишна вдовица купува автомобилна застраховка от компания, която й е препоръчана от нейния застрахователен агент. След година полицата бива анулирана без никакво обяснение. След това, три години по-късно, тя получава писмо от адвокат, нареждащо да плати 291.49 долара на щата, защото е солидарно отговорна за искания към вече фалиралата компания, която преди време е застраховала автомобила й. От своите незначителни доходи тя е принудена да плаща по малко всеки месец, докато изплати цялата сума.

Как са възможни такива неща? Обяснението е: „дребния шрифт.” Той се появява върху договори за инсталиране, застрахователни полици, кредитни карти – на почти всеки правен документ, който подписвате. Както мнозина са открили, неговата способност да причинява бедствия не може да бъде подценявана.[5]

В първия случай съпрузите са били подписали договор с отказ от съдебна защита, без да осъзнават какво означава това. Във втория случай, според госпожица Карпър, вдовицата е подписала с компания, която има отговорност при непредвидени обстоятелства, което „по същество прави притежателя на полица частичен собственик в компанията и следователно отговорен за нейните дългове.”[6] Госпожица Карпър цитира много други подобни примери на договори, които мамят невнимателните.

Тези договори имат обща характеристика: правната терминология включва отговорности, за които подписващият не знае. За средния човек с кредитна карта, заем или дълг е необходим адвокат, за да обясни капаните в такива договори. Но именно такива хора са които не могат да си позволят адвокат. Така самите хора, които се нуждаят от надзор на юридически консултант, са същите, които практически нямат достъп до такъв.

От горните примери се вижда и друга страна на договорите. Държавата очевидно участва и в двата случая, както и съдилищата. Политиката на държавните съдилища е все повече политиката на държавата, и на могъщи кредитори срещу безпомощни и неразумни хора. Когато поставена под натиск, държавата забрани една форма на кражба чрез постановления, тя оставя вратички в закона за няколко други. Правните реформи през последните две поколения, предназначени да „закрилят” дребния американец, „малките хора,” само оставиха такива хора по-уязвими. Нещо повече, федералното правителство даде възможности за по-лесни кредити и следователно повече експлоатация. Така федералното правителство се хвали, че е направило притежаването на жилища по-достъпно чрез по-ниски ограничения върху кредитите, но 30 и 35-годишните заеми водят до некачествени строежи, множество измами и дълбоко прикрита експлоатация на хората. Реформите на държава, която отрича Бога, заслужават също толкова доверие, колкото реформите на човек с пистолет в ръката си, който ограбва парите ни.

Това не отрича, че определени ограничени правни начинания са за добро, нито че някои съдии въвеждат честни мерки. Нашата загриженост за главната посока на развитие на правото. (Един таксиметров шофьор в Ню Йорк съобщава, че крадецът, който му взел колата и парите, му върнал пари за билет за метрото, за да се прибере у дома, и то с вид на благородство и щедрост.)

Пример за реформа от видимо загрижен съдия е работата на съдията М. Питър Кацуфракис в съда за дребни оплаквания на 4 отдел на градския съд на Лос Анджелис.

Съдът за дребни оплаквания, замислен като съд за обикновени хора с дребни оплаквания и без средства за високи съдебни разходи, е станал като цяло агенция за събиране на дългове за финансови компании, магазини и комунални услуги. Повечето от техните дела биват спечелени по презумпция, тъй като ответникът не се явява на делото. Хората не се явяват, защото различните ответници могат да живеят навсякъде в Калифорния от границата с Орегон до мексиканската граница, и не могат да си позволят да пътуват до Лос Анджелис за делото. Въпросната компания започва съдебно дирене в Лос Анджелис, където е нейният главен офис, като знае, че може да спечели по презумпция. Съдия Кацуфракис нарежда всички такива случаи да бъдат разглеждани на територията, на която живее ответникът, или на която е станало подписването на договора. Шоу съобщава за размяната на реплики по време на едно дело:

Представител на предприемач влиза в договорни отношения с младо семейство, и сега предприемачът съди семейството.

„Предприемачът не извърши всичко, което неговият представител каза, че ще направи,” казва съпругът пред съда.

„Аз не съм обвързан от това, което той ви е казал,” отговаря предприемачът, посочвайки към своя представител. „Той не е бил упълномощен да сключва каквито и да е договорености. Той не е мой представител. Той. . . .”

„Чакайте малко, хора,” прекъсва го Кацуфракис. „Не опитвайте тази игра с мен.. виждал съм този човек да ви представлява тук преди, и ако сега ми казвате, че той не е ваш упълномощен представител, ще се върна към предишните дела и ще анулирам всяко дело, в което той е участвал.”[7]

Но повечето съдилища за дребни оплаквания не са ръководени с много зачитане на правосъдието и се смятат от съдиите за неприятна позиция, от която те се надяват да могат да се издигнат.

Характерът на съдилищата, съдиите и правната система не може да се поддържа дълго, ако характерът на хората е престъпен и изроден. Съдилищата и съдиите не съществуват във вакуум: те са част от вярата, културата и моралните стандарти на хората като цяло, на нацията, от която те са част. Принципът на революционера е, че съществува дълбоко морално несъответствие, че властта е по естество и същност зла, а хората са невинни и добри. Този революционен принцип е в основата на почти всеки радикализъм и консерватизъм, и води до мислене, което приписва всички злини на конспирации и почти нищо на грешното естество на човека. Ортодоксалният християнин отрича, че съществува морално несъответствие между властта и хората; моралното несъответствие е между всички неновородени хора, големи и малки, и Божиите изкупени. Това морално несъответствие не може да се превъзмогне чрез революция, а само чрез новорождение. Прибягването до оръжието не е отговор. Когато в миналото християните са прибягвали към оръжие, това обикновено е било в самозащита, а не като инструмент за новорождение.

Десетата заповед забранява нечестната употреба на Закона за измама на ближния. Общество, което е основано върху принцип на нечестност, върху беззаконна, противна на Бога основа, неизбежно ще направи държавната алчност начин на живот, и неговият принцип на придобиване на богатство все повече ще бъде чрез законово присвояване на чужда собственост.

Второзаконие 27:26 изисква от нас да вложим Закона в действие. Това ни забранява да се „покоряваме” на Закона само чрез отрицание. Не можем да бъдем „бегачи през пресечена местност,” избягвайки умело всички нарушения на Закона. В това няма никаква святост. Върху всички, които не влагат Закона в действие, е произнесено проклятие, върху онези, които отказват да го направят действен, или да „потвърдят” Закона като му се покоряват в най-пълния смисъл на думата. Трябва да се покоряваме на Закона от сърцата си.

3. Специална привилегия

В Римляни 7:7 и 13:9 се появява думата „пожелавам,” превод на гръцка дума означаваща желание, склонност, копнеж. Думата „пожелавам” в тези стихове се отнася за стремеж към забранени неща, но смисълът на „пожелавам” може да бъде добър или лош според контекста. Законът във Второзаконие 5:21 осъжда пожелаването, желанието или отнемането чрез насилие на онова, което не е наше по право.

Ако всяко пожелаване и отнемане чрез насилие или чрез закон на онова, което е на ближния ни, е строго противно на Божия Закон, тогава следва, че организирането на такава алчност в система е създаване на противно на Бога общество. Следователно икономиката на социалните грижи – социализъм, комунизъм или каквато и да е форма на обществен ред, която отнема от една група за да даде на друга – е беззаконие организирано в система.

В такова общество можем чрез такава беззаконна конфискация да вземем онова, което принадлежи на ближния ни, като поискаме от държавата да служи като наше оръдие за конфискация; да пожелаваме чрез законови средства е също толкова тежък грях.

Едно от често срещаните оправдания за такова общество на пожелаване е, че то е предполагаемо морално необходимо за война против специалните привилегии. Специална привилегия е сред онези понятия, с които най-много се злоупотребява, както също е най-опасното название. То предизвиква картини на експлоатация и злоупотреби, и създава предубеждения винаги, когато бъде използвано. То е причинило не малка вреда; бивайки любима обида на левицата, то е възприето и широко използвано от десницата. Ако едно нещо бъде наречено „специална привилегия,” в повечето случаи това е достатъчно за да възбуди враждебност към него.

Истината е, че никое общество никога не е съществувало без специални привилегии, нито има вероятност да съществува такова общество. Специалните привилегии могат да бъдат добри или лоши, според ситуацията. Президентът има специални привилегии; съпругата и съпругът имат специални привилегии един към друг; специалните привилегии са неизбежна част от живота.

Нека да разгледаме възможните обществени редове и тяхното отношение към специалните привилегии.

Първата възможна форма на обществен ред е тоталното равенство. Марксистките държави официално се придържат към принципа, от всекиго според способностите, всекиму според потребностите. В различни степени всички социални и социалистически общества се придържат към този принцип, макар че неговото строго тълкуване е изоставено дори от комунистическите страни. Но в действителност този марксистки принцип не премахва нито специалните привилегии, нито неравенството. Дори ако бъде приложен най-строго марксисткият принцип означава равенство на богатството, не на работата. Богатството на успешните се дава на неуспешните. Така се дават специални привилегии на некадърните, неуспешните, мързеливите. Колкото по-строго марксисткото общество, или коя да е държава, се стремят да бъдат егалитарни, толкова по-радикални неравенства и специални привилегии създават. Няма „равенство” в ред, в който способните хора са възпрепятствани или ограничавани. Специалните привилегии не са премахнати в Русия: един умерено насилствен и често несправедлив ред на специални привилегии е бил заменен с обществен ред на тотална принуда, радикална несправедливост и очевидни специални привилегии.

Втори възможен обществен ред е това, което се нарича меритокрация. Това до голяма степен е целта на фабианските социалистически държави, конкретно Великобритания. Принципът на държавните служби се прилага към целия обществен ред. Паркинсън посочва китайския произход на конкурсите чрез писмени изпити.[8] Първоначално целта на писмения изпит е била да се изпита класическото образование на кандидатите; постепенно изпитите биват модернизирани и започват да изпитват пригодност, психологически фактори и обща интелигентност.

Така меритокрацията настоява на изпити и е враждебна към семейството, защото в цялата история семейството главното оръдие на раздаване на специални привилегии на своите членове. Гьоте изразява нещата по следния начин:

За да можеш да притежаваш това, което наследяваш
трябва първо да го спечелиш по заслуги.

Това означава, че трябва да се използват данъци върху наследството, за да се унищожи желанието на семейството да раздава специални привилегии на своите членове. В своята сатира върху меритокрацията Майкъл Янг ясно изявява проблема:

Аристократичното влияние никога не би оцеляло толкова дълго, дори в Англия, без подкрепата на семейството: феодализмът и семейството вървят заедно. Семейството винаги е било стълб на наследството. Обикновеният родител (не съвсем неизвестен днес, трябва скръбно да признаем) иска да предаде своите пари на своите деца вместо на чужди хора или на държавата; детето е част от него, и като му завещава собственост, бащата си осигурява някакъв вид безсмъртие: бащата с наследници никога не умира. Ако родителите имат семеен бизнес, който в известен смисъл въплъщава тях самите, те са дори още по-загрижени да го предадат на някой с тяхната собствена кръв, за да го управлява. Като контролират собствеността, родителите също контролират своите деца; заплахата на лишаване на дете от наследство е почти толкова ефективно заявление на власт в индустриална Англия, както е била в селскостопанска Англия. . . .

В продължение на векове обществото е било бойно поле между два големи принципа – принципът на избор по семейство и принципът на избор по заслуги. . . .

Трябваше да се съобразяваме с недостатъците на семейството. Трябваше да осъзнаваме, че почти всички родители ще се опитват да спечелят нечестни предимства за своето потомство. Функциите на обществото, чиято ефективност зависи от спазването на принципите на избор по заслуги, е да попречи на такъв егоизъм да причини някаква сериозна вреда. Семейството е попечител на индивидите, държавата е попечител на колективната ефективност, и държавата е способна да изпълнява тази функция защото самите граждани са разделени в своите интереси. Като членове на конкретно семейство те искат техните деца да имат всякакви привилегии. . . . Ние подценяваме съпротивата на семейството. Домът все още е най-плодородната почва за реакцията.[9]

В едно семейно-ориентирано общество хората не само облагодетелстват своите роднини и приятели, но също добавят към фактора на специалните привилегии като увеличават предимствата на онези, които са напреднали или са трудолюбиви и приятни за общуване. Най-дръзкото заявление за специални привилегии, което някога е било правено, вероятно са думите на Исус Христос, „Защото на всекиго, който има, ще се даде, и той ще има изобилие; а от този, който няма от него ще се отнеме и това, което има” (Мат. 25:29). Това дръзко възнаграждаване на инициативата и успеха за мнозина е повод за възмущение.

При меритокрацията строга система на изпити решава кой ще има повече образование и напреднало обучение и кой ще навлезе в трудовия свят. Предлагането на превъзходен интелект е ограничено, а всички професии се нуждаят от превъзходни умове. Системата от изпити е предназначена да открива и развива такива умове. Тъй като меритокрацията има предполагаемо научен метод за изпитване за определяне на интелекта и пригодността, това означава, че онези, които се провалят, са провал в истинския смисъл на думата. В общество на специални привилегии, отбелязва Янг, неудачниците могат да обвиняват системата и твърдят, че никога са нямали възможности; при меритокрацията са принудени да заключат на научно основание, че са непълноценни. Следователно така нареченото равенство на метода на изпитване създава по-дълбоко разделение.[10]

Не само че меритокрацията създава по-дълбоко усещане за неравенство, но и тя не успява да изведе най-добрите способности до върха. От значение е, че методът за изпитване идва от средите на държавните служби. Той определя и насърчава бюрократичното мислене, но не и изобретателя или предприемача. Той е настроен за мисленето на тоталната държава, не за християнски или свободен ум.

Така меритокрацията създава нов елит, специално привилегирована класа от интелектуалци и бюрократи, които процъфтяват при системата на изпити. Тя създава нова управляваща класа строго организирана на основата на тези нови стандарти. Великобритания замества своите стари лордове с нова Камара на лордовете, съставена от интелектуалци и лейбъристки политици. Специалните привилегии не са избегнати: те просто са прехвърлени от една група към друга. Нещо повече, във всяко социалистическо общество държавните длъжностни лица дават специални привилегии на своите деца; така семейството отново утвърждава себе си, но сега подкрепено от властта на монолитната държава.

Възходът на меритокрацията е свързан със студентските бунтове от втората половина на 20 век. Като продукт на държавните училища, студентите вярват в авторитета на науката и машината. Тежест има компютърът и неговите тестове. Според меритокрацията, мнозина виждат себе си като потенциален провал. Техният първи лозунг на бунта беше взет от компютъра: „Не прегъвай, не пробивай, не разглобявай.” Страхувайки се от провал в нечовешкия свят на меритокрацията, те „отпадат.” Компютърът и неговите изпити ще разкрият, че те са „простаци”? В протест против това те стават мръсни и чорлави. Противно на фабианската социалистическа меритокрация, те биват привлечени от първобитния комунистически егалитаризъм.[11]

Третата форма на общество, библейска по своя характер, е семейно ориентирана. Държавата е ограничена до служение на правосъдие, и е дадена свобода за развитие на свободното предприемачество и личната инициатива. На държавата е забранено всякакво лицеприятие в юридическия процес. Тогава всяка дейност над държавата се занимава с правосъдие, не със специални привилегии. Семействата, организациите и работодателите са свободни да дават специални привилегии както намерят за подходящо.

В притчата за работниците на лозето Исус разказва за стопанин, който наема хора рано сутринта, в късната сутрин, на обед и следобед, и накрая плаща на всички една и съща заплата. Вероятно има икономическо основание за неговото действие. Често поради времето гроздето трябва да се бере за един ден. С напредването на деня вероятно е станало по-наложително да вземе все още наличните работници преди другите да ги наемат. Обикновено в такава ситуация цената на работната сила се вдига. Но притчата не дава каквото и да е основание за такова тълкуване. По-късните работници са стоели без работа, ненаети. Гроздоберачите протестират, че им се плаща една и съща надница; надниците не са били по-ниски от стандартните. Техният протест е атака срещу специалните привилегии на наетите по-късно, които получават същата надница като тях. Отговорът на Исус е важен и като религиозен, и като икономически принцип, всъщност принцип за целия живот: „Не ми ли е позволено да сторя със своето каквото искам? Или твоето око е завистливо, защото аз съм добър?” (Мат. 20:15). Договорът с първите наети е бил честно изплатен. Право на стопанина е да даде каквото пожелае на кой да е човек. Правото да раздава специални привилегии е основна характеристика на свободата, и на частната собственост. Ако свободата на индивида да раздава специални привилегии бъде отречена, тогава биват отречени свободата и частната собственост.

Нещо повече, тогава светът бива сведен до безличностен и механистичен свят. Специалните привилегии съществуват защото съществуват хората. Трудолюбивите биват възнаграждавани като получават нещо специално в добавка към тяхното възнаграждение като действие на благодарност, или като стимулиране.

Враждебността към семейството в социалистическите държави се дължи на факта, че семейството е група ориентирана към специалните привилегии. Семейството ще бъде по-сурово към своите членове отколкото обществото, и по-щедро. В семейно ориентирано общество църквите, организациите и общностите обикновено биват ръководени от семейно мотивиран морал и ще бъдат личностни. Тогава специалните привилегии ще бъдат нормална част от живота. Конант показва ясно своята враждебност към семейството като „аристократична” институция, т.е. институция на специални привилегии. За него то е враждебно на демокрацията.[12] За Конант и други като него държавното училище е агенция за разширяване на демокрацията и ограничаване властта на семейството.

Отношението на гроздоберачите в притчата е отношение на пожелание; то включва желание да се попречи на другите да получат онова, което е по право тяхно. То беше атака срещу „специалните привилегии.” Всяка такава атака е опит за беззаконна принуда, за да се разпределят привилегиите според нашите собствени желания.

Всеки закон, който се стреми да управлява извън Божия Закон, е закон на беззаконна принуда. Примерите за такива закони са множество. Търнър дава показателна илюстрация:

Ако двама човека вървят по улицата през 1930 – един с бутилка уиски под мишница, а другият с кюлче злато в джоба си, човекът с уискито ще бъде престъпник, докато човекът с кюлчето злато ще бъде счетен за добър спазващ законите гражданин. Ако същото нещо стане в кой да е град в САЩ през 1970, човекът с уискито ще бъде спазващия закона гражданин, а човекът с кюлчето злато ще бъде престъпникът.[13]

Такива закони разширяват беззаконието, тъй като нарушават основен принцип на библейския Закон, че всички присъди и всяко законодателство почиват върху Божията праведност, а не върху човешка воля и политиката на държавата.

4. Престъпления против ближния

Както Деветата, Десетата заповед споменава нашия ближен, нашия брат. В Десетата заповед думата „ближен” се явява три пъти (Изх. 20:17; Вт. 5:21). Очевидно цялата втора половина на Закона се занимава с престъпления против ближния, но Десетата заповед е особено категорична в това отношение.

В Изход 20:17 се използва една дума за „пожелавам.” Във Второзаконие 5:21 се използват две думи, първата преведена „желая,” означаваща наслаждавам се, искам, желая; втората, преведена „пожелавам,” означава похот, според традиционната екзегетика. Както отбелязахме, Фон Рад показва, че думата пожелавам „има две значения, пожелавам и вземам.”[14] Тогава защо смисълът е станал ограничен до едната страна, умственото отношение? Причината лежи в същностния дуализъм на езическото мислене и в елинистките философии, които до голяма степен са повлияли на Западното мислене, включително на теологията. Умът и тялото са разделени в две отделни области, и това разделяне е довело до сериозни последствия. Биват разделени намерението и действието, и последствията от действията биват разделени от последствията от мисленето. Понякога действията биват лишени от практически смисъл, защото умът става основополагащ като дефиниция на човека. Друг път умът е свободен да се впуска във всякакви приумици, защото само на действията се приписва отговорност. Така дуализмът води до същностна безотговорност.

Като закон тази заповед се занимава с действията на хората, незаконно и неморално заграбване на онова, което по право принадлежи на ближния ни. Тя основава тази разновидност на беззаконно действие в намерението на човека, в неговия ум. Неморалното действие започва с беззаконна мисъл, и двете са неразделни. Д-р Деймън ни дава илюстрация за това:

Момчетата са клюкари; повярвай ми, аз знам. Те се хвалят със своите сексуални победи. Тайно те може и да се чувстват виновни, ако са били първи с някое момиче; това ги води извратено да казват на друго момче колко много тя го е искала и да го увещават „да я опита.” Момчето иска някой да сподели вината му. Скоро момичето, което позволява интимност или интимности, дори ако има щастието да не забременее, открива, че плаща ужасно наказание: става евтина. Дори ако напусне едно училище и отиде в друго и се опита да погребе грешките си, нейното минало на евтино момиче намира начин да я намери.[15]

Виновните мъже (и виновните жени) искат да сведат другите до своето ниво. Това е важна страна от тяхната философия и поведение. Така един автор, като изследва сексуалните нрави сред длъжностните лица във Вашингтон, открива, че сексуалният грях там не е достатъчен, за да го задоволи. Неговият отговор на световните и националните проблеми е повече сексуален грях, тъй като тогава ще има по-малко стандарти, които да ни разделят. Той вярва, че без стандарти ще имаме повече мир. Така за него общата вина е средство за всеобщ мир. Това, че национално списание от видимо превъзходна величина публикува тази статия е интересно свидетелство за нашето време. Но нека позволим на Джон Кори да говори сам за себе си:

Би било впечатляващо за страната, ако президентът, неговият кабинет и всички други важни хора във Вашингтон, например Дж. Едгар Хувър, от време бъдат заключвани в публичен дом, не някой изтънчен публичен дом в горен Ийстсайд в Ню Йорк, а нещо по-пикантно и по-оригинално, където някой като Жан Жене е идеалният мъж. Това няма да направи важните мъже там по-умни, но може да ги направи по-съчувствителни с останалите от нас. Вашингтон не приема за даденост слабостите на плътта, и понякога дори не ги признава. Важните мъже във Вашингтон не са свикнали да се чувстват виновни по начина, по който останалите от нас се чувстват, притеснявайки се през цялото време дали вършим нещо неправилно, но ако се почувстват така, това може да промени развитието на страната, а също тези важни мъже биха могли да научат нещо за нас. Вината те прави по-любезен и по-толерантен към другите, и истинската вина от посещение в публичен дом може да извърши чудеса върху, да речем, Департамента по правосъдието. Стром Търмънд ще се загрижи за негрите, либералите ще уволнят профсъюзите, и всеки ще поиска да излезе от Виетнам още утре.[16]

Ако вината прави хората „по-любезни и по-толерантни към другите,” както Кори вярва, тогава е странно, че историята не дава свидетелство за това. От древните тирани, римските императори и владетелите на Ренесанса, до съвременните бюрократи, комунистически управители и диктатори, вината произвежда само повече вина и крайна бруталност.

Заблудата на Кори е отчасти в неговия дуализъм. Той не успява да осъзнае, че виновният ум ще продължи да произвежда виновни деяния, и че ще има нарастване едновременно на злото и на вината.

Десетте заповеди не позволяват такъв дуализъм, какъвто Кори представя. Божият Закон свързва ума и тялото на човека със Закона, и свързва спазването на Закона от човека с неговото спазване на завета с Бога.

В Общия молитвеник, молитвата, която предхожда четенето на Закона, набляга на това единство на мислене и действие:

Всемогъщи Боже, пред Когото всички сърца са отворени, всички желания са известни, и от Когото не може да се скрие никаква тайна: очисти помислите на сърцата ни чрез вдъхновението на Твоя Святи Дух, за да можем да Те обичаме съвършено и достойно да величаем Твоето свято име; чрез Христо нашия Господ. Амин.

Отговорът на хората на Закона е по същия начин основан върху това единство: „Господи, бъди милостив към нас, и склони сърцата ни да спазват този Закон.” (Горната молитва е също част от редовната молитва за литургията в римокатолическата служба.)

Тъй като Юдея е била толкова дълбоко елинизирана в периода между двата Завета, част от Проповедта на планината е отделена за отхвърляне на дуализма в името на Закона. Исус цитира връзката между ума на човека и убийството и прелюбодейството като показателна за този факт (Мат. 5:21-28). В друг случай Той заявява, „това, което излиза от устата, то осквернява човека” (Мат. 15:11). Обяснявайки това на неразбиращите ученици, Той добавя, „онова, което излиза из устата, произхожда от сърцето, и то осквернява човека. Защото от сърцето произхождат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули. Тия са нещата, които оскверняват човека” (Мат. 15:18-20).

Следователно беззаконното мислене не е просто факт без последствия: то е първата стъпка в цялостния живот на човека, и тази първа стъпка или довежда до беззаконно действие, или бива поправена от друга стъпка към спазване на завета. Нашите мисли в крайна сметка имат въздействие върху нашия ближен.

Следователно Десетата заповед предполага и въплъщава важна философия за човека и Закона.

5. Системата

Както видяхме, пожелавам означава и желая, и отнемам. Забранено ни е незаконно да желаем и отнемаме жената на ближния, къщата му, нивата, слугите, добитъка или каквото и да е нещо, което е на ближния ни. В Ефесяни 5:5 св. Павел нарича такова пожелание форма на идолопоклонство. При злото пожелание човек предприема беззаконно действие и го редефинира като оправдано действие. Хората са винаги склонни да оправдават всяко деяние. Оправданието е необходимо покривало за човека, и като следствие хората ще се опитат да оправдаят дори най-отвратителните престъпления.

Ейбрахам Рюф, като описва действията, които го довеждат до централно положение на власт и корупция в политиката на Сан Франциско в началото на двадесети век, оправдава своето положение като описва глупостта на демокрацията. Рюф завършва с пълно отбичие Калифорнийския университет и юридическия факултет на Калифорнийския университет. „Неговото първо присъствие на политическо събрание, ни казва той в своите Изповеди, му показва, че представителното управление е фарс.” От организатор на клуб за граждански реформи той незабавно се превръща в „момче за поръчки” на могъщи и корумпирани политически босове.[17]

Принципът в основата на такива действия беше добре изразен от човек, който говори с автора на тази книга преди няколко години. Той оправда политическата корупция, като каза, „Когато хората са крадливи, те заслужават да бъдат мамени, и все някой ще се намери да ги мами.” Но това, че някой е крадец, не е оправдание за нас да го ограбваме. Лекарството за корупцията в обществото не е повече корупция.

Кариерата на Рюф показва добре действието на древна политическа структура известна още от времето на Авраам от писмените паметници на Нузи, която Хичбърн нарича „системата.” „Системата” е организиране на корупцията и рушветите във форма на политически ред. Профсъюзите, бизнесът и държавата се обединяват за да формират система на дълбоко вкопана кражба и алчност, която експлоатира хората. Но „системата” почива върху факта на вече съществуващата корупция в самите хора. Където тази „система” съществува, там много се говори за реформа, но тя никога или рядко се желае наистина, защото всеки човек има вложени интереси в небрежно правораздаване, в корупция и в увековечаване на злото.[18]

Една група от богати хора, начело с Рудолф Спрекълс и Джеймс Д. Фелън започва разследване, което води до частично излагане на показ на „системата.” „Реформата,” която мнозина преди това изискват, става непопулярна, когато нейните последствия започват да стават явни, и Спрекълс и Фелън стават обект на враждебност. Враждебността срещу Фелън стига дори до Вашингтон, и става причина той да не получи пост в кабинета на администрацията на Уилсън.[19] Моралът на Рюф е грешен, но в това отношение неговата преценка е здраво основана: хората не искат честно управление. Всеки честен човек е заплаха за крадеца, а почтеният човек е неприятен за лъжеца, защото честността и почтеността са постоянна присъда върху злотворците.

Лъжецът, крадецът, прелюбодеецът и човекът, който пожелава, отказват да се променят, и дори най-добрите стимули не са достатъчни, за да ги реформират. Един забавен епизод в живота на художника Брюгел показва този факт. За Брюгел ни се казва, че

Докато живее в Антверп, той наема къща и слугиня. Той би се оженил за слугинята, ако не е фактът, че поради нейната значителна неприязън към истината тя има навика да лъже, нещо, което той въобще не харесва. Той сключва с нея съглашение или договореност, че ще вземе пръчка и ще прави в нея нарез за всяка лъжа, която тя казва, по която причина той съзнателно избира доста дълга пръчка. Ако след време цялата пръчка стане покрита с нарези, бракът ще се разтрогне, и по това няма да има възражения. И наистина след кратко време това става.[20]

Вместо да се промени, грешникът се стреми да пресъздаде света по своя собствен образ. Последствието е принуда и пожелание. Алчният човек атакува честността или щастието на другите. Исус характеризира това отношение с тези думи: „Или твоето око е завистливо, защото аз съм добър?” (Мат. 20:15). Мофат го превежда, „Недоволен си, защото аз съм щедър?”

Създаването и пресъздаването на човека и света е привилегия на Бога Създател. На човека Бог дава възможността да участва в това пресъздаване чрез работа и чрез Закона, наредените от Бога средства за установяване на господство и довеждане на всички неща в плен на Христос. Нечестиво алчният човек стъпва извън тази законна пътека и се стреми чрез беззаконни средства да пресъздаде своя живот и света; и от това следват неговите посегателства върху собствеността, дома и жената на ближния.

Следователно алчният човек също има своя „система”; той иска състояние, в което последствията от законността се придобиват чрез незаконни средства. Той иска общество, което насърчава неговото беззаконие, но и го закриля в беззаконието. Точно като политическата „система” е организиране на корупцията и рушветите във форма на политически ред, така личната „система” е използване на пожеланието и беззаконието като средство за нова форма на личен и обществен ред. Вместо ред, следствието е морален анархизъм и срив на обществото.

Названията на обществата, в които хората могат да пожелават всичко, което е на ближния им, могат да са различни: социализъм, комунизъм, социални грижи, краен индивидуализъм, фашизъм и националсоциализъм са някои от названията, познати от историята. Тяхната цел е една и съща: зад фасадата на морал се създава система, която заграбва онова, което е по право на ближния. Не е изненада, че такава система винаги показва общ упадък в морала. Кражбите, убийствата, прелюбодейството и лъжесвидетелството нарастват, защото човекът е едно цяло. Ако може да узакони и „оправдае” отнемането на богатството или собствеността на ближния, той логично ще узакони и оправдае и отнемането на неговата жена.

Колкото по-себеправедна става неговата изповед на морал, толкова по-широка е пропастта между тази изповед и делата му. Така, 20 век е свидетел на широко разпространена почит към живота, премахване на смъртното наказание и многобройни движение за мир. В същото време той също е свидетел същите тези водачи да създават свят на масивни замърсявания и унищожаване на живота, повече убийства от преди, дивашки световни войни и национални войни, затворнически лагери, употреба на изтезания, заробване и убийства, и всичко това докато изповядват най-благороден морал.

Към това да добавим движението за узаконяване на абортите. Конгресменът Джон Шмиц съобщава,

Тук в Конгреса е въведено за разглеждане законодателство и в Камарата на представителите, и в Сената, да се позволи убиването на неродени деца в целите Съединени Щати, и да се премахне федералния данък върху доходите за всички деца след второто. Едно свидетелство пред конгресната комисия за междущатска и външна търговия разкрива, че в щатското законодателно събрание на Флорида е депозиран проектозакон, който ще узакони убиването на възрастни хора („евтаназия”), а проектозакон в законодателното събрание на Хаваи ще направи задължителна стерилизацията на всички жени след като са родили своето второ дете. Такова законодателство прогласява идването на нов нацизъм в нашата страна.[21]

По думите на св. Павел, „Като се представяха за мъдри, те глупееха” (Рим. 1:22). Като представят себе си за обичащи живота и човечеството, те се разкриват като човекомразци и човекоубийци.

---

[1] Martin Noth, Exodus (Philadelphia: Westminster Press, 1962), p. 166.

[2] Gerhard Von Rad, Deuteronomy, A Commentary (Philadelphia: Westminster Press, 1966), p. 59.

[3] Isaac Barrow, Works (New York: John C. Riker, 1845), III, 39.

[4] Adam Clarke, Discourses on Various Subjects, II, 36f.

[5] Jean Carper, “Before You Sign—Read the Fine Print,” in Family Weekly, supplement to the Santa Ana (Calif.) Register, April 12, 1970, p. 13.

[6] Ibid.

[7] David Shaw, “Fair Shake. Small Claims Court Judge Leads Revolt,” in Los Angeles Times, LXXXIX (Wednesday morning, June 10, 1970), pp. 1, 18, 19.

[8] C. Northcote Parkinson, Parkinson’s Law (Cambridge: The Riverside Press, 1957), p. 49f.

[9] Michael Young, The Rise of Meritocracy, 1870-2033, An Essay on Education and Equality (London: Thamse and Hudson, 1958), p. 24f.

[10] Ibid., pp. 83-100.

[11] Относно заслугите виж F. A. Hayek, The Constitution of Liberty (University of Chicago Press, 1960), pp. 85-102.

[12] James Bryant Conant, Education in a Divided World, The Function of the Public Schools in Our Unique Society (Cambridge: Harvard University Press, 1948), p. 8.

[13] W. W. Turner, The Amazing Story of the British Sovereign (Nashville, Tenn.: 1970), p. 4.

[14] Von Rad, Deuteronomy, p. 59.

[15] Virgil G. Damon, M.D., and Isabella Taves, I Learned About Women From Them (New York: David McKay Company, 1962), p. 243.

[16] John Corry, “Washington, Sex, and Power,” in Harper’s Magazine, vol. 241, no. 1442 (July, 1970), p. 68.

[17] Franklin Hichborn, “The System,” as Uncovered by the San Francisco Graft Prosecution (San Francisco: James H. Barry Company, 1915), p. 13f., ft.

[18] Виж Ovid Demaris, The Captive City; Lincoln Steffens, The Shame of the Cities (New York: Sagamore Press, 1904, 1957); Walter Bean, Boss Ruef’s San Francisco (Berkeley: University of California Press, 1952, 1967); Frank Gibney, The Operators (New York: Harper, 1960); важното изследване е това на Хичбърн.

[19] Hichborn, p. 456.

[20] F. Grossmann, Breugel, The Paintings (London: Phaidon Press, 1955; rev. ed., 1966), p. 7f.

[21] John G. Schmitz, “Government Against Life,” Weekly News Report, Aug. 19, 1970.