ПРИЛОЖЕНИЯ

1. Новият Завет като закон

Според Х. Л. Хоу, в продължение на известно време църквата е празнувала като своя годишна християнска Пасха (или причастие) не съвременното Възкресение, а еврейската Пасха, и празникът на възкресението е бил според деня на Пасхата, независимо на какъв ден се е падала.[1] Има доста сведения, че ранната църква е продължавала да празнува Пасхата и да намира в старозаветния ритуал новозаветното изискване. Бингъм дава сведения, че ранната църква наистина е спазвала „Пасхалния празник” по същото време като еврейската Пасха.[2] Преподобният Беде споменава папски порицания към шотландците през седми век за това, че спазват еврейската Пасха като единствено правилната дата за „пазене на деня на Възкресението.”[3] Враждебността между християни и евреи помага двата празника да бъдат разграничени, и отстъпничеството на някои християни към юдаизма[4] допълнително насърчава скъсването със Закона. Анонимното „Послание към Диогнет” дава превъзходен пример за тази враждебност, и за сериозността на проблема за някои църковни дейци от онова време:

Глава ІV. Но относно тяхната прекалена съвестност относно месата, и тяхното суеверие относно съботите, и тяхното самохвалство с обрязването, и техните измислици относно пости и новолуния, които са напълно смешни и недостойни за внимание – не мисля, че искаш да научиш нещо от мен. Защото, да приемат някои от тези неща, които са направени от Бога за да бъдат употребявани от хората като уместно направени, и да отхвърлят други като безполезни и повтарящи се – как може това да бъде законно? И да говорят лъжливо за Бога, като че ли Той ни е забранил да вършим добро в събота – как е това безбожно? И да се хвалят в обрязването на плътта като доказателство за избор, като че ли заради него те са специално възлюбени от Бога – как това да не е предмет на присмех? И колкото до тяхното спазване на месеци и дни, като че ли уповават на звездите и на луната; и тяхното разпределяне според техните си страсти на Божиите назначения, на смяната на сезоните, някои за празнуване, други за жалеене – кой би определил това част от божественото поклонение, а не по-скоро проява на глупост? Тогава предполагам, че си достатъчно убеден, че за християните е правилно да се въздържат от суетата и заблудата присъщи на юдеите и на езичниците, и от духа на сплетни и празно самохвалство на юдеите; но не трябва да се надяваш да научиш тайната на техния особен начин на поклонение на Бога от кой да е смъртен.[5]

Имало е и още много в този дух – опити за обезсърчаване като се осмива християнското спазване на старозаветните практики, и обезсърчаване на посещаването от християни едновременно и на църквата, и на синагогата, обичай, който Бингъм отбелязва. Съвсем очевидно, християните не само са спазвали законите относно храната, но също са спазвали законите за спазване на съботата и обрязването. Ясно е, че църквата е имала някои проблеми с антиномизъм, но тя също е имала много членове ревностни да спазват целия Божий Закон без никакво отклонение от еврейските практики.

Лесно е да се види причината за това. В апостолската литература силно се набляга на Закона.[6] Така, във Варнава четем,

Развържете всяка връзка на несправедливост, развържете възлите на насилствено наложени договорености. Освободете потиснатите с прошка, и скъсайте всеки несправедлив договор. Раздавайте храната си на гладните, и ако видите някой гол, облечете го. Довеждайте бездомните в дома си, и ако видите някой от по-низше съсловие, не го презирайте, нито презирайте някой във вашия си дом. . . . Давайте храната си на бедните без лицемерие, и имайте милост към по-низшите.[7]

Нещо повече, Варнава набляга на факта, че „християните са приели завета (не нов завет) чрез Исус,” да цитираме думите на Крафт.[8] Заветът остава същият, но старият народ е заменен с „нов народ.”[9] Като разглежда образността на обрязването, Варнава не отхвърля обрязването само по себе си; той просто твърди, че „обрязването е въпрос на разбиране и покорство” (Крафт).[10] Като разглежда старозаветните ограничения върху храната, Варнава има подобна загриженост относно образността. Той наистина осъжда Израел за тяхното вярване, че същностният смисъл на диетичните закони е „действителната храна,” а не духовният смисъл, но не може да нарече добро онова, което символично изобразява зло, или обратното.[11] Дидахията казва по този въпрос, „А относно храната, спазвайте преданията възможно най-строго.”[12] Това не е увлечение; то следва изискването на Павел диетичните закони да не се използват да се създава препятствие за невярващите, които биват евангелизирани, но да бъдат спазвани като праведен съвет.

Нещо повече, образността набляга на важността на оригиналния закон, и затова въпреки неодобрението, оригиналният закон никога не изчезва напълно. Очевидно, обрязването е било заменено с кръщението, но обрязването е било широко разпространено „по здравословни причини,” което има полубиблейско основание. Опитите за възстановяване на еврейската събота са били чести през вековете, както и усилията да се наложат еврейските ограничения върху християнската събота.

Така два импулса са били непрекъснат фактор. Първо, враждебността към юдаизма води до враждебност към Закона и отхвърляне на част от закона или на целия Закон, т.е. до антиномизъм в различна степен; второ, зачитането на Писанието като Божие Слово води до нежелание да се приеме коя да е част от Закона като заменена от идването на Христос или променена от Неговото тълкуване. Като следствие от това, от време на време е имало наблягане върху Стария Завет и запазване на практики в тяхната предновозаветна форма.

Да отричаме, че еврейската събота няма власт над нас не е същото като да изоставяме съботата. Отричането на обрязването като заветен ритуал няма нужда да омаловажава неговата здравословна стойност. Да осъзнаваме централното място и властта на Закона изисква да разбираме Закона на основата на цялото Писание. В ранните векове самите Евангелия са били смятани за книги на Закона, тъй като са били слова на Царя. Както посочва Дерет, Милиндапанха, будистки труд от около 150 от Хр. споменава Евангеията и думите на Христос върху данъчното облагане (Мат. 17:24-27) като правен прецедент в Далечния изток.[13] Словото на Царя е винаги законово слово, и като такова е неизбежна част от законовия кодекс. Чрез чудесата, извършени чрез апостолите, словото и властта на Царя бяха заявени като присъстващи и в тях. Така целият Нов Завет говори като едно цяло със Закона даден в Стария Завет.

Именно тази характеристика на царската власт е което е пренебрегвано в последните години, тъй като в съвременната държава царската власт е до голяма степен украшение, а не действаща власт. Но древната власт на царя е била неразделна от неговата власт да прави закони. Неговото слово е било буквално закон. Защото когато Исус заявява, че е Месия-Цар над целия свят, това означава, че самият Той счита всяка Своя дума за неизбежен закон. За повярвалите в древния свят Христовото слово е било закон, и презрението към закона на царя е било сериозно престъпление. Дори крадецът на кръста е имал увереност в законовото слово на този Цар (Лука 23:39-43), и неговата увереност е отбелязана от Христос и от другите хора. Фактът, че този Цар постави Своя авторитет в подкрепа на Мойсеевия Закон (Мат. 5:17-19; Лука 16:17) е правело трудно църквата да пренебрегне този Закон. Като следствие в продължение на векове в много части на църквата оцеляват най-строгите видове спазване на законите.

По-горе се спомена практиката на много християни да посещават и синагогата, и църквата, и да спазват и еврейската, и християнската събота. В Канон ХХІХ Лаодикийският събор, 348-381 от Хр., споменава за тази практика:

Християните не трябва да юдействат като почиват в съботата, а трябва да работят на този ден, и вместо него да почитат Господния ден; и ако могат, да почиват на него като християни. Но ако се открият такива, които юдействат, нека да бъде на тях анатема от Христос.[14]

Този канон не само разкрива продължаващата практика, но също отразява промяната в спазването на съботата отбелязано от св. Павел. „Ако могат,” християните трябва да почиват, но техният живот под враждебна държава и икономика е правило такова спазване понякога или обикновено невъзможно. Но властта на Закона е била толкова силна сред християните, че мнозина са грешали от прекалено покорство, като са спазвали и еврейската, и християнската събота.

Интересен е също отговорът на Тимотей, Александрийски епископ, на Първия Константинополски събор през 381 от Хр, на Въпрос ХІІІ от поредица въпроси зададени към него:

Кога мъжът и жената трябва да се въздържат от съпружеско сношение?
Отговор: В събота, и на Господния ден; защото на тези дни се принася духовна жертва.[15]

Източникът на това постановление е Изход 19:5, заповед, която е била предназначена на предпази библейската религия от всякакво объркване с практиките на култовете на плодородието по времето, когато е бил даден Законът. Тук отново имаме пример за вярването, колкото и заблудено да е било понякога, че Законът все още е задължителен за вярващите.

2. Следствията от 1 Царе 8

1 Царе 8 е била популярна глава в Писанието от времето, когато Западната цивилизация отхвърля монархията като форма на управление, и е била използвана като свидетелство за антимонархистки възгледи в Библията. Несъгласните с този възглед търсят в Писанията про-монархистка гледна точка, или виждат свидетелство и за двата възгледа.

Но дали главната идея на тази глава е монархията? Не е ли всъщност отхвърлянето на Божието управление в полза на човешко управление? Господ каза на Самуил, „Не отхвърлиха теб, но Мен отхвърлиха, за да не царувам над тях” (1 Царе 8:7). Така много ясно Бог вижда решението на Израел като предимно и по същество отхвърляне на Неговото управление. Нещо повече, отхвърлянето е по същество религиозно, и е било отхвърляне независимо от формата на управление, която Израел би могъл да избере. „Според всичките дела, които те са вършили от деня, когато съм ги извел от Египет дори до тоя ден, като са Ме оставяли и са служили на други богове, така правят и на теб” (1 Царе 8:8). Очевидно, независимо дали Израел е щял да избере монархия, република, демокрация, диктатура или каквато и да е друга форма на държавно управление, това е било изоставяне на Бога. Като избират цар, те открито правят онова, което многократно са правели в периода на Съдиите. Праведният цар ще възстанови Божието управление, както Давид и други направиха, но същинското намерение на искането на народа за цар беше да бъде управляван като другите народи (1 Царе 8:5, 20). Оплакването против синовете на Самуил не беше искане за реформи (ст. 1-5); покварата на синовете на Самуил беше оправдание за тяхното искане за централизирано управление и професионален воин-владетел и неговите въоръжени мъже (ст. 20). Това беше предаване на Божия законов ред в полза на хуманистичен законов ред.

По заповед от Бога Самуил направи пред тях преглед на следствията от новия ред (ст. 11-17). В основата на този преглед е първо новата форма на данъчно облагане, която ще бъде облагане отнемане на синовете и дъщерите чрез задължителна служба, на нивите, реколтата, добитъка и слугите. Второ, споменат е десятъкът, и им е напомнено, че данъчното облагане на техния нов ред ще бъде безмилостно облагане и на капитала, и на доходите.

Тук е същността на разликата между двата реда. Божието управление взема само поголовен данък за държавата (Изх. 30:11-16), и може би глоби; останалите държавни функции са покрити от десятъка, което осигурява децентрализирано общество, както и общество управлявано от Божиите принципи и от Божия данък.

Ако не разберем тази глава като официално отхвърляне на Божия законов ред в полза на друг законов ред, ще пропуснем смисъла на това централно и революционно събитие. Хората очевидно отхвърлиха управлението на Бога (ст. 19-20), противно на ясното предупреждение от Бога, че Той ще ги отхвърли (ст. 18). Макар да се опитваха да поддържат формална вярност на Бога, в действителност те Го отхвърлиха. Беше възможно да имат цар и все пак да запазят Божия Закон, както Самуил показа ясно (1 Царе 12:14-15); ключът беше да не се бунтуват „против Господната заповед,” т.е. да запазят Божия Закон като законът за обществения ред.

Пленът дойде, както Еремия заяви, защото народът изостави Божия Закон, и бяха постановени седемдесет години на плен, за да се дадат на земята съботите, които са й били отказани (Ер. 25:9, 10; 29:10). Бол пише относно подобното на това твърдение във 2 Летописи 36:21,

Нямаме никакво право да изкривяваме думите на святия автор, в смисъл да приемаме, че той има предвид, че когато Ерусалим беше завзет от халдейците, са били пренебрегнати точно седемдесет съботни години – тоест че законът в това отношение не е бил спазван в продължение на 490 години (70 × 7), или от времето на установяване на монархията в Израел (490 + 588 = 1,078).[16]

Противно на Бол, нямаме право да отричаме, това именно е каквото Еремия и летописецът ни казват, когато те ясно го казват. Следователно, казва ни се, че при монархията съботите на земята не са били спазвани. Следствието от 1 Царе 8 е, че десятъкът също не е бил спазван, тъй като бяха предупредени, че държавният данък ще представлява нов десятък, и то много по-голям.

И така, очевидно е, че макар Израел да възнамеряваше да бъде „морален,” т.е. да отхвърли прелюбодействата, убийствата и кражбите, той също възнамеряваше да изостави Божия Закон като абсолютно и управляващо правило за човека и обществото. Летописецът ни казва за цената, която Израел плати за това.

3. Настойничество, инвестиране и лихварство:
Финансиране на Божието царство

от Гари Норт

Но аз се надявам, че никога няма да се чуе оплакването, че служителите на Благовестието чрез своето греховно мълчание са съучастници в престъпления, които отричат учението на Бога нашия Спасител, сред народ, който е под особено задължение да го украсява. Никога не трябва да се чува оплакването, че църковните служители така ограничаваме себе си да проповядваме Вяра и Покаяние, че по наша вина хората да забравят Моралната Честност.

Котън Мейдър
Честни отношения между длъжник и кредитор (1716)

Въпросът за лихварството е въпрос, който е поставял предизвикателство пред екзегетичните умения на християнски коментатори в продължение на две хиляди години. Значителна част от трудовете посветени на практическото приложение на християнските принципи – казуистика – е посветена именно на този въпрос, от 12 до 17 век. Преди християнската епоха еврейските водачи и пророци се борят против постоянния натиск на лихварството. Пророците преди и след плена предупреждават своите съвременници против продължаващите нарушения на Мойсеевите наредби относно заемите. Като осъжда своите братя за гоненията против него самия, Еремия посочва своята невинност относно престъплението на лихварството: „Аз нито съм давал с лихва, нито са ми давали с лихва, все пак, обаче, всеки от тях ме кълне” (Ер. 15:10). Неемия предупреждава владетелите на своето време да не извличат никакви лихварски печалби от Божия народ, защото те са били потиснати от опустошенията на глада и от разходите за откупване на техните братя от робство (Неем. 5:1-13). Владетелите са били достатъчно мъдри да послушат неговото предупреждение, отивайки дотам да върнат и главницата, и лихвата на длъжниците (5:11-12). Малко вероятно е този пример да бъде последван в нашите съвременни, просветени християнски кръгове.

Лихварство, лихва и благотворителност

Забраната против лихварство, както се явява в Мойсеевия Закон, се отнася конкретно за брат, който е беден: „Ако дадеш в заем пари на някой свой беден съсед между Моите хора . . .” (Изх. 22:25); „Ако осиромашее брат ти . . .” (Лев. 25:35). Беше законно да се взема печалба над заетата сума от чужденец по религия (Вт. 23:20). Една десета от тази печалба ще отиде за десятък към Бога, което ще извлече от неновородените поне част от десятъка, който всички хора дължат към Бога. Като роб на греха, чужденецът не беше защитен от робството налагано на бедния от всеки лихварски договор. Но към бедния еврейски брат неговият брат заемодател трябваше да показва милост; кредиторът не можеше законно да изисква никаква печалба от никакъв вид върху първоначално дадените пари или стоки (Лев. 25:37).

В историята тези ограничения не са били признавани като задължителни от еврейската общност. Продължаващото нарушаване на всички части на Мойсеевия Закон е довеждало осъждение върху народа. Бог не ги оставя без предупреждение:

Ако не дава с лихва и не взема придобивка, оттегля ръката си от неправда, върши правосъдие между човека и човека, ходи в повеленията Ми и пази съдбите Ми за да постъпва вярно; такъв човек е праведен, непременно той ще живее, казва Господ Иеова. . . . дава с лихва и взема придобивка; такъв човек ще живее ли? Няма да живее. Като е сторил всички тия мерзости, непременно ще умре; кръвта му ще бъде върху него (Езек. 18:8-9, 13).

Библейското определение за лихварство е съвсем точно: всяка печалба придобита от бедните в замяна на отпускане на заем. Няма библейско свидетелство, нито християнските казуисти като цяло твърдят, че забраната се отнася и за лихвата добивана от бизнес заеми, доколкото заемодателят споделя рисковете от неуспех заедно със заемополучателя. Това тълкуване на забраната против лихварството е било в основата на тълкуванията на средновековните и ранните протестантски казуисти.[17] Като споделя риска в бизнес ориентиран към печалба, заемодателят е имал право да участва в дял от печалбите. Проблемът за казуистите идва едва когато на заемодателя е била гарантирана възвръщаемост върху инвестициите независимо от успеха или провала на предприятието.[18]

Забраната на лихварството, както се явява в Библията, е съчетана с изискване праведните да дават назаем на всички братя в истински трудни обстоятелства (Вт. 15:7ff.). Ако бъде истински спазвано, това изискване ще има определено въздействие върху незаконния, неморален лихварски пазар. Хората в критични обстоятелства биха имали достъп до повече пари и стоки, отколкото ако изискването за даване назаем не беше дадено от Бога. Християните с повече средства биха влезли на пазара за заеми за кризисни ситуации без икономически съображения. С повече налични средства, нуждите на отчаяните заемополучатели биха били задоволени по-лесно. Така преобладаващата възвръщаемост на лихварския пазар ще бъде принудена да спадне: получателите на благотворителни заеми няма защо да влизат на лихварския пазар, и следователно тяхното присъствие няма да вдига лихвите на този незаконен пазар. Те няма да повишават лихвените проценти, тъй като техните нужди ще бъдат задоволени извън този пазар.

Трябва обаче да се подчертае, че кризисната ситуация, описана от тези текстове, е истинска кризисна ситуация. Тя възниква когато на бедния не е останало нищо повече от връхната му дреха, и дори тя може законно да бъде изисквана като залог през светлата част на денонощието (което не позволява на длъжника да използва един и същ залог за да вземе много заеми). Кризата е състояние на отчаяние; праведните не трябва да влизат в дълг за нещо по-малко от това. „Не оставайте никому длъжни в нищо, освен един друг да се обичате” е задължително правило за всички некризисни обстоятелства (Рим. 13:8). Изискването към заможните вярващи е за благотворителни заеми; не се споменават потребителски безлихвени заеми. Никой не трябва да иска такива заеми, затова и няма изискване те да се дават за нулева печалба. Приема се, че потребителските заеми са плод на робско мислене. От етичния роб – чужденеца – е законно да се взема лихва. От онези, които не смятат себе си за роби, се очаква да се вслушват в думите на Соломон: „Богатият властвува над сиромасите, и който взема на заем е слуга на заемодавеца” (Пр. 22:7).

Както всички цени, на практика лихвеният процент е плод на търсене и предлагане. В непарична икономика той ще отразява търсенето и предлагането на стоки и услуги; присъствието на парите до известна степен обърква картината като добавя още един фактор към уравнението: търсенето и предлагането на пари. Фактът, че тези две страни присъстват в един единствен лихвен процент може да доведе до много конкретни практически проблеми, а именно цикъла на растеж и спад на инфлацията и депресията.[19] За целите на тази статия не е необходимо да разглеждаме тази дуалистична страна на лихвения процент. Проблемът тук е по-прост: Защо хората очакват да получат печалба над заетия капитал, и защо други са готови да я плащат?

Този силно теоретичен проблем затруднява икономистите в продължение на векове. Професионалните икономисти все още не са единодушни по проблема, но през последните сто години се появява обобщено решение. Човек може да изисква печалба върху дадените назаем пари или стоки по три причини. Първо, защото се отказва от употребата на парите за определен период от време. Това е така нареченият фактор на времевите предпочитания, също наречен първичен лихвен процент. Употребата на една вещ днес е по-ценна за човека от обещанието да използва тази стока в бъдеще време (ако приемем, че вкусовете не се променят, разбира се). Всеки рационален човек поставя отстъпка върху стойността на бъдещите икономически стоки. Хората са смъртни; те са подвластни на товара на времето. Всеки човек поставя премия върху употребата на своето богатство във времето; той няма доброволно да се откаже от тази употреба без някакво възнаграждение. Неговото лично времево предпочитание определя размера на отстъпката за употребата на неговите бъдещи стоки и услуги, които неговите пари могат да купят незабавно. Това ниво на отстъпка определя лихвения процент, който той ще поиска от някой, който иска да наеме неговите пари. Тъй като парите са по-ценени сега, отколкото същата сума бъдещи е ценена сега (ако приемем стабилна покупателна сила за парите,” някои хора са готови да платят, за да получат достъп до парите сега.

Ориентираното към бъдещето общество ще показва по-нисък лихвен процент. Такива хора не ценят настоящето толкова много в сравнение с бъдещето; като следствие, ценовата разлика между настоящите пари и бъдещите пари е по-малка. Това е една възможна посока на изследвания отворена за всеки, който се интересува да обясни бързите темпове на растеж през последния един век в Запада, и особено в протестантския Запад. Ориентираното към бъдещето общество произвежда по-ниски лихвени проценти, което за капиталистическите предприемачи означава по-лесен достъп до средства за икономическо развитие.[20]

Втората съставка на лихвения процент е премията за риск. Заемодателят знае, че може и да не получи обратно парите си. Длъжникът може да фалира, или може да избяга с парите. За да възнагради заемодателя за риска – фактор, който може да се изчисли с известна точност със съвременните статистически техники – той изисква плащане над печалбата за своята времева ориентация. Естествено, в общество, което зачита исканията на кредитора, премията за риск ще бъде по-ниска. Моралът наистина влияе върху лихвения процент. Общество, което взема на сериозно предупреждението на псалмиста по отношение на даването и вземането на заеми, ще намери праведна „политика на лесни пари,” а не кейнсианска, инфлационна политика: „Нечестивият взема на заем, и не отплаща; а праведният постъпва благо и дава” (37:21). Както вече видяхме, милостивият заемодател спомага да поддържането на нисък процент на незаконно лихварство, а честният длъжник в бизнеса спомага да се поддържа ниска премията за риск. Християнските народи, които не са се поддали на антиномизъм, трябва да имат по-малък черен пазар за заеми (лихварски заеми, за критични ситуации) и по-нисък лихвен процент за търговски заеми.

Третият фактор е премията за инфлация. Заемодателят иска да получи обратно пари, които ще купят също толкова стоки, колкото и парите, които е дал назаем. В общество с инфлация заемодателят ще добави и ново изискване: достатъчно пари, за да бъде обезщетен за очаквания спад в стойността на националната валута. Отново, ако обществото обръща внимание на осъждането от Исая на обезценените скъпоценни метали (използвани от древните царства като пари), и ако спазва Мойсеевия Закон против множественото задлъжняване (и така задушавайки инфлацията създавана от съвременния частичен банков резерв), то няма да има голяма ценова инфлация.[21] Всъщност развиващата се икономика, ако има относително фиксирано предлагане на пари, ще произведе постепенно падащи нива на цените.[22] Те мога да паднат достатъчно, за да снижат паричния лихвен процент (макар и не действителният лихвен процент от гледна точка на покупателна сила). Възможно е дори обществото да произведе отрицателен лихвен процент върху парите, ако стойността на покупателната сила на парите нараства по-бързо от пазарното ниво на времеви предпочитания плюс премията за риск. Ако можете да купите повече с парите, които ще получите в бъдещето, може да има нужда само да поискате връщане на същата сума книжни пари или монети.[23]

Като имаме предвид тази основа за теорията за лихвата, трябва да е по-лесно да схванем следствията от благотворителния заем, който попада под забраната против лихварството. Заемодателят е изправен пред сигурна загуба върху своя заем. Първо, той носи рисковете свързани със заеми към бедни, защото не може да поиска допълнително плащане като премия за риск към лихвата. Второ, получава обратно стоки в бъдещето, но бъдещите стоки са по-малко ценни за човека от същите стоки в настоящето. Следователно той се отказва от употребата на своите си стоки за известно време без никакво възнаграждение. Получава обратно по-малко ценни стоки, защото е изгубил единственото нещо, което създанията не могат да възстановят: времето. Трето, във времена на инфлация той също губи покупателна сила, ако неговият заем е сключен на основа на книжни пари, както обикновено е. Следователно той понася два, възможно три разхода върху заема. Това е същността на неговата благотворителност. Той понася загуба в полза на своя нуждаещ се брат. Бог е Който изисква от него тази загуба.

Настойничество, инвестиции и благотворителност

Схващането за християнското настойничество е основополагащ принцип на християнския обществен ред. Библията заявява, че Бог е върховен собственик на цялото Свое създание.[24] Той възложи отговорността за грижата за земята на Адам, представителния глава на човечеството (Бит. 1:28). През цялата Библия човекът е предупреждаван да упражнява господство над земята според Божиите изисквания; Божият законов ред е средството, чрез което човекът трябва да покорява земята. Всяко отклонение от този законов ред въвлича човека в бунт против Бога и в унищожаване на Божията собственост. Големият враг на Бога, Сатана, е изобразен в притчата за плевелите като нарушаващ правилата за сеене, за да предизвика Бога и да осуети Божия план (Мат. 13:24ff.). Притчата за стопанина, който подготвя лозето си и след това го поверява на слуги, които се оказват неверни крадци, показва враждебността на Бога против онези, които нарушават Неговите права на собственост (Мат. 21:33ff.). Верният служител е онзи, който се отнася с уважение към Божията вселена, като я прави да процъфтява и да нараства в производителност. Той е който мъдро инвестира парите на Господа, създавайки честна печалба, увеличавайки стойността на благата, които са му поверени (Мат. 25:14ff.).[25] Но той също е човек, който е милостив в отношенията си с другите, както Бог е бил милостив към него (Мат. 18:23ff.).

Следователно вярното настойничество като минимум включва следното: (1) признаване на господството на Бога над Неговото създание; (2) покорство на законовия ред, който Бог е установил за управление на Своето създание; (3) производително, плодотворно управление на професията или призванието на човека; (4) признаване на законността на десятъка, на теория и практика; (5) доброволно даване на милостиня, чрез подбор на праведна основа.[26] Настойничеството може да се обобщи с два общи принципа: призвание и благотворителност. Първата от петте точки на настойничеството – признаването на Божието върховенство – е основата и на призванието, и на благотворителността.

Благотворителността и призванието са свързани, и все пак са отделни. Принципът заявен от Исус, „на когото много е дадено, от него много ще се изисква,” показва връзката (Лука 12:48). Бог дава изобилие на хората, Неговите наместници на земята, но очаква от тях честност и благотворителност. Хората специално са предупредени против голямата опасност да се възползват от отворената Божия ръка само за да забравят върховните изисквания на даващия; последствието от това ще бъде погибел (Вт. 8:11f.). Но разграничението между инвестиция и лихварство е напомняне против намесата на благотворителността в областта на призванието. Човек не може да си изкарва хляба чрез заеми към нуждаещи се братя; такава печалба е мерзост пред Бога. Не е вярно, както един защитник на напълно свободен пазар се опитва да твърди, че най-добрата форма на благотворителност е печеливша инвестиция в капитал, която ще създаде работни места.[27] За да приеме тази презумпция, християнинът ще трябва да заличи дадените от Бога граници между бизнес и доброволна благотворителност. Бизнесът включва икономическа възвръщаемост (или поне възможност за печалба) за инвеститора; благотворителността означава прехвърляне на оскъдни икономически ресурси към друг, без никаква мисъл за възвръщаемост (Мат. 10:8; Лука 6:35).

Човек едва ли може да нарече себе си верен настойник, ако абсолютно изключи благотворителността от бизнеса. Бизнесът трябва да носи печалби, за да бъде успешен, както показват няколко притчи на Исус. Но в притчите също се осъжда безмилостната конкуренция, която е напълно лишена от милост. Но фактът, че на младия управител беше казано да продаде цялата си собственост и да даде всичко на бедните, не е изискване за всеки настойник. Нито примерът с църквата в Ерусалим в Деяния 4:32 трябва да се наложи като модел за всички църкви. Човек трябва да внимава да не удави Божието откровение в собствените си думи, слушайки единствено притчите за печалба или само притчите за тотална бедност. Той е отговорен пред Бога да отговори на водителството на Божия Дух в различните времена и във всяка стъпка в житейския път. Чрез материалните притчи за икономическо настойничество сме предупреждавани да израстваме духовно. Фактът, че Бог може да изиска от някой човек да се откаже от всичко, което има, не означава, че Бог одобрява моралната валидност на постоянните икономически загуби. Това, което Бог казва, е, че човек не трябва да бъде морално безмилостен в бизнеса, нито морално прахоснически в благотворителността. „Споделянето на благосъстояние” е библейски принцип, и нормалният начин за това споделяне е десятъкът. Общият принцип не е „унищожете всяко благосъстояние” чрез всеобщо, безразборно даване. Накратко, бизнесът не благотворителност, но може и трябва да бъде милостив. Благотворителността трябва да бъде внимателно управлявана „като бизнес” – с честно счетоводство, бюджет и т.н. – но тя не е бизнес, т.е. не е икономическо предприятие ориентирано към печалба. Те са отделни области на действие. Техните разлики трябва да бъдат зачитани.

Една важна разлика е в самото бюрократично устройство произвеждано от всяка форма на настойничество. Професор Мизес разграничава два основни модела на мениджмънт. Първият е моделът на бизнеса, основан върху отчетите за печалби и загуби. Той ще се характеризира с централна предприемаческа йерархия, която взема основните решения относно общите цели на корпорацията. Тези цели се предават на по-нисшите нива от професионални мениджъри, които получават заплати, но не участват в истинските икономически печалби. (Печалбите са остатъка след покриване на всички разходи: данъци, заплати, лихви и суровини. Те са остатък основан върху правилно предсказване на предварително неизвестни събития; превъзходните предсказатели на бъдещето жънат печалби, докато по-малко ефективните понасят загуби.[28]) Нисшите нива на бюрокрация са оставени относително свободни да правят всичко, което ще донесе печалби във всеки отдел, в рамките на общите цели на компанията. На по-ниските нива има далеч повече гъвкавост именно защото размерът на печалбите и загубите не е строго фиксиран предварително. Противоположна на този гъвкав, ориентиран към рискове мениджмънт на свободния пазар е държавната бюрокрация, или бюрократичната структура на благотворителната организация с идеална цел. Те работят на основата на фиксирани бюджети определяни от данъкоплатците или дарителите. Тези бюрокрации имат далеч по-малко гъвкави бюджети, защото са финансирани отгоре. Те не произвеждат печалби и не понасят загуби, поне не в смисъла на печалбите и загубите на фирма на конкурентния пазар. Единственият начин за увеличаване на приходите е да се извлекат повече пари от данъкоплатците или от дарителите. Този вид бюрокрация позволява далеч по-малко свобода за бюрократите на по-ниските нива да харчат както решат; те трябва да следват внимателно очертани бюджети, които са фиксирани предварително. Тези хора са по-малко гъвкави от своите колеги на свободния пазар, защото техните бюджети са централно определени, далеч по-малко гъвкави, и като следствие участниците не са подложени на пряката конкуренция на пазара.[29]

До ограничена степен данъчната структура на Съединените Щати признава валидността на анализа на Мизес и на библейското разделение между бизнеса и благотворителността. Организациите с идеална цел трябва да бъдат по същество благотворителни – образователни, грижи за нуждаещи се, ориентирани към служение, културни, и т.н. – и служителите в тях са именно това – служители на заплата. На тях им се плаща според услужите, които дават за функционирането на корпорацията. Не им се позволява да получават остатъка след като са платени всички разходи, и по тази причина държавата дава право на тези организации да избягват един много важен работен разход: данъците. Но облаганият с данъци бизнес има право да задържа печалбите за собствениците, разпределяйки тези печалби по начин, който собствениците решат.[30] Благотворителните организации плащат за получените услуги; корпорациите на печалба и загуба се опитват да спечелят за собствениците си възможно най-големи печалби. Печалбите от първите са ограничени в крайна сметка от държавния закон; печалбите от вторите, освен в случаите на регулирани монополи или полумонополи, не са ограничени. Данъчните закони признават разликата между плащане за услуга и възвръщаемост върху инвестиции. Благотворителността не е бизнес.

Божият институционален монопол

Тук е задължително да признаем и друго разграничение. Точно както настойничеството обхваща и призвание, и благотворителност, така понятието Божие царство включва работата на институционалната църква и праведната дейност на християните във всички други законни човешки институции. Тази идея бива изяснена от великия холандски мислител Абрахам Куйпер, когато той развива своето схващане за власт в различните сфери. Римокатолическата църква греши когато приравнява Божието царство с институционалната църква; царството е нещо много по-обширно от просто отслужване на тайнствата. То включва работата на християните във всички техни различни дейности.[31]

Тук се появява един важен въпрос. Дали институционалната църква попада предимно под правилата управляващи онези страни на царството свързани с бизнеса за печалба, или е по правило под правилата управляващи благотворителните организации? Официалният отговор на църквите трябва да е, че валидна е втората алтернатива. Бизнесът на църквата не е бизнес на печалби и загуби; работата на църквата е разпространяването на Благовестието, колективно поклонение под праведна дисциплина, и отслужването на тайнствата. Грижата на институционалната църква е духовна печалба и икономическо даване; за разлика от християнския бизнес, нейната грижа не е духовна печалба чрез икономически остатък.

За разлика от твърдението на американските фундаменталисти, че „пълното християнско служение” е ограничено до делата на институционалната църква или нейните мисионерски клонове, калвинистът признава валидността на всички праведни призвания като пълно християнско служение. Но принципът на ограничените власти изисква да разграничаваме естеството на всяко призвание по отношение на другите призвания. Това, което е валидно за християнския бизнесмен, не винаги е валидно за църковен презвитер или за администратор в семинария. Само защото всички праведни призвания са валидни не означава, че ни е позволено да заключим, че всички те са еднакви. Те са управлявани от различни правила, и техният успех или провал се оценява по различни стандарти.

Ако в Библията има първостепенен пример за това, той е разказът за Христос и среброменителите в храма. Както името им показва, среброменителите са били в бизнеса на обмен на валута. Част от годишните изисквания на Мойсеевия Закон за жертвоприношения беше приносът на поголовния данък от половин сребърен сикъл (Изх. 30:12-15). Ерусалим беше наводнен с евреи дошли от цялото Средиземноморие по време на Пасхата, заедно с местното население, което и без това е било много разнородно (ср. Деян. 2:5ff.). За правилния принос, половин сикъл, е трябвало да се разменят различни монети от много страни. Среброменителите са извършвали тази услуга, и както показва враждебността на Исус, са го правели за печалба.

Какво е било тяхното престъпление? Добиването на печалба от сделки с чуждестранна валута е стара и уважавана професия. Дори най-строгите от средновековните коментатори са позволявали на банките да правят печалби от тази услуга; това е било считано за най-законната функция на банките.[32] Тогава каква е била причината за суровата враждебност на Исус против тях? Причината почти сигурно се намира в мястото, където са били разположени техните маси. Те са били разположени във външния двор на храма.[33] Присъствието на храма е добавяло очевидна, забележима аура на святост върху хората, които са предлагали своите услуги там. Гостуващите евреи няма защо да работят с външните езически среброменители. Можели да се доверят на хората в храма, или поне така са смятали. Управителите на храма са отправяли неизказано, и по всяка вероятност дори и официално изискване: жертвите изисквани от Бога е трябвало да бъдат купувани от среброменителите (и продавачите на гълъби) вътре в границите на Господния дом. Среброменителите са имали монопол поради своите тесни връзки с институционалната църква. Не са били подложени на конкурентен натиск на свободния пазар на обмяна на пари. Били са защитени чрез Божието име. Като са използвали по такъв начин името на Бога, те са хвърляли позор върху Него. Монополните печалби не могат да се печелят по такъв начин.

Можем само да предполагаме, че обменните нива са били доста неблагоприятни в сравнение с онези извън двора на храма. Можем само да признаем факта, че властта за придобиване на монополни икономически печалби е власт, която е малко вероятно да остане неизползвана за дълъг период от време. Отново, можем само да предполагаме, че среброменителите са давали част от своите печалби на властите в храма. Изглежда логично властите в храма да изискват дял от монополните печалби, чийто произход произтича от авторитета на самия храм. Възможно е дори среброменителите да са били служители на заплата към храма. Но каквито и да са били конкретните икономически обстоятелства, думите на Христос правят напълно ясно тяхното положение пред Божия поглед: „Писано е: Домът ми ще се нарече молитвен дом, а вие го правите разбойнически вертеп” (Мат. 21:13). Продавачите на гълъби, среброменителите, купувачите, продавачите; Исус изхвърли всички тях от двора. Такива икономически сделки са мерзост. Божият дом се издържаше от десятъците и приносите на Божиите хора; Бог не одобрява търгашество в Неговото име като средство за увеличаване на „светите” приходи.

Институционалната църква е средството за проповядване на Благовестието, дисциплиниране на светиите и отслужване на тайнствата. Тя съвсем очевидно е духовен монопол. Тя е монополът в човешките дела. Христос ясно показа, че тази позиция на монопол не трябва да се експлоатира от хората за тяхна печалба. Плащането на определените от Бога служители в служение на институционалната църква е за извършените услуги. Икономическите приходи на църквата не трябва да бъдат на основата на принципа популяризиран от книгата на Франк Норис, Октопод: „Всичко, което трафикът ще понесе.” Институционалната църква не е бизнес – не е бизнес за обмен на валута, не е бинго, не е застрахователен бизнес. Тя е молитвен дом.

Хората, които идват в Господното име и които си приписват прерогативите дадени на ръкоположени от Господа, трябва да бъдат много внимателни да разграничават своето ориентирано към печалба призвание от своето призвание към служение. Павел правеше шатри. Той не използва своето положение като апостол за да добива монополни печалби от братята. Не изнасяше на пазара своята стока от името на местната църква, искайки по-висока цена от пазарната, защото е ръкоположен. Той запази занаята си защото желаеше да освободи институционалната църква от икономическия товар да бъде издържан, а не защото възнамеряваше да основе Апостолски Шатри ООД (за контакти: вашата местна църква).

Институционалната църква и свързаните с нея институции притежават законна, но ограничена власт. Когато ограниченията върху тази власт – дадена като монополно право от Бога – бъдат престъпени, това е нарушение на Божия законов ред. Тогава институционалната църква става унищожител, крадец. Институционалната църква не е бизнес. Тя е молитвен дом.

Християнско лихварство

С това като основа, време е да разгледаме онази практика, която е евфемистично известна като „християнска програма за настойничество.” Тя има много страни, и много, много участници. Включва почти всяка протестантска деноминация. Включва мисионерски общества, християнски учебни институции, организации за здравни услуги и християнски благотворителни организации. Почти всяко деноминационно списание съдържа призиви за различни заеми във всеки брой. Има едно съвременно списание, официална публикация на една предполагаемо реформистка деноминация с около 250,000 членове, което публикува десетина такива реклами във всеки брой.

Когато започнах да събирам данни за тези програми за „настойничество,” изпратих искания към различни протестантски организации за брошури, диаграми или друга информация. Пристигна изобилие от данни, и винаги с първокласна поща. Бяха изпратени лични писма, и всяко писмо обещаваше допълнителна информация при поискване. След това започнаха телефонните обаждания и личните посещения от съветници по „настойничество.” В рамките на първия месец имах две такива посещения, а аз живея в изолирана част на града на много мили от офисите на тези хора, които дойдоха да разговарят с мен. през първите си десет години като християнин съм имал само едно посещение от презвитери от местната църква. То беше предизвикано от искането на мултимилионера на деноминацията, който настоя те да ме посетят. По онова време не бях у дома, и те никога след това не се върнаха, нито ми се обадиха. Но какъв интерес беше проявен, когато поисках да науча за „настойничеството”! Сега бях човек, чиято християнска душа се нуждае от възвишаващото преживяване на истинското християнско общение! За това нещо си заслужаваше тези хора да пътуват цели 130 километра. Човек може да си помисли, че Бог греши – че ние всъщност можем да служим едновременно и на Бога, и на мамона. Сякаш Бог каза, че е дошъл за да имат хората печалби, и да ги имат изобилно. Наистина, ето ги хората, които наистина се занимаваха с „пълно християнско служение”!

Това, което първоначално ме изненада, беше забележителната прилика между тези програми. Явно данъчните закони създават тази еднаквост. Някои от тези програми използват една и съща брошура, като на плика е отпечатано само името на програмата. Те предлагат на бъдещия „настойник” много начини за „даване.” Ето някои от заглавията на брошурите: Вярно настойничество чрез християнско инвестиране (World Vision); Християнски живот – настойническо даване, неразделно свързани (Christian and Missionary Alliance); Ефективно даване чрез годишни дарителски ренти (Bible Study Hour). Гротескната връзка между „инвестиране,” „настойничество” и „даване” е толкова откровена, толкова невероятно безсрамна, че би трябвало да шокира чувствата на всички християни. Очевидно не е така. Трудно е да се намери толкова дълбоко, толкова съзнателно, и толкова финансово печелившо (краткосрочно) объркване на библейските категории. Предполагаемо консервативните, ортодоксални деноминации и служения са се върнали в света на Бурните Двадесет на Брус Бартън, когато Исус може сериозно да бъде смятан за „Основателят на съвременния бизнес.”[34]

Според библейското определение лихварството е заемане на пари на нуждаещ се брат и след това искане на връщане на главницата плюс лихва. Тогава възниква въпросът относно институционалната църква; предполагам вече е доказано, че тази институция не трябва да бъде смятана за ориентиран към печалба бизнес. Следователно искането да се плаща лихва от църквата за какъвто и да е заем даден на църквата е лихварство. Църковната йерархия е също толкова виновна, защото Библията ясно казва, че е неморално да се влиза в такава сделка, било като заемодател или длъжник (Ер. 15:10). Институционалната църква трябва да се смята за благотворително служение, нищо издържано от десятъците или приносите на своите членове. Тя не може да се сравнява с корпорация. Тя не трябва да се финансира с маркетингови методи на търгаши, които предлагат лъжливи надежди на възрастни семейства (както възнамерявам да покажа), и им предлагат лихварски договори, „гарантирани” доживотни годишни ренти или коя да е друга от множеството схеми измислени от застрахователните компании и данъчните комисии на Конгреса.

Лихва може да се изисква от бизнесмени, които имат нужда да съберат пари, за да започнат предприятие, за което се надяват да е печелившо. От библейска гледна точка лихвата става лихварство, когато се иска от благотворителни, не ориентирани към печалба организации, които не действат на конкурентния пазар за да увеличават приходите си, а всъщност разпределят приходи в Божието име. Несъмнено в издръжката на църквата и нейните организации има настойничество, но то е настойничество на благотворителност, а не настойничество на печеливш бизнес. Прехвърлянето на идеята за настойничество на бизнес върху благотворителна организация, и с това оправдаването на договори за лихварски заеми, не е нищо друго освен богохулство. Който приема такъв заем е също толкова виновен, както който го предлага.

Искането на заеми за издръжка на работата на църквата е законно в критична ситуация, точно както е законно за обеднял човек. В друг случай то не е законно. Но искането за заем с лихва е винаги лихварство, винаги неморално, и винаги под Божието проклятие, ако се прави под условията на благотворителност. Хората могат да затворят очите си и да запушат ушите си, но това е, което Библията казва. Истината не може да бъде избягната; Бог само забавя осъждението.

Въпросът за така наречените „договори за доживотни приходи” не е така лесен за преценка, поне за човек, който няма никакво обучение по икономическа теория. Да разгледаме брошурата издадена от “Charitable Giving Publications” и разпространявана от водеща консервативна семинария и от Bible Study Hour. Написана е от Робърт Шарп; изданието на семинарията е с дата 1967, а изданието на Bible Study Hour е с дата 1968. Тя дава описание на „дарителски анюитети.” Тези договори включват плащането на първоначална сума в брой; институцията използва тези средства и плаща на инвеститора определена годишна рента в долари до неговата смърт. При смъртта му оставащите в сметката пари (ако има останали) се прехвърлят на живия съпруг или съпруга, или отиват при институцията, в зависимост от вида на подписания договор. Брошурата ни казва следното:

С дарителския анюитет постигате две цели.

Първо . . . Правите дарение към благотворителна, образователна или друга организация с идеална цел. Такива организации трябва да изпълняват определени условия за вашето дарение, за да могат да ви предложат данъчните предимства разглеждани по-долу.

Второ . . . Осигурявате си редовен и сигурен доход.

И двете твърдения са лъжливи. Дарение е жертва направена към благотворителна организация или човек без никаква мисъл за възвръщаемост. Морално или юридически, то не е същото като наследство (както всеки данъчен инспектор внимателно ще ви обясни). Дарението е жертва от страна на жив дарител, не жертва от страна на неговите живи роднини след смъртта му. Поне това е библейската идея за дарение. Инвестицията също не е дарение. Например, договор за анюитет може да се сключи със застрахователна компания, факт, който брошурата признава. Това трябва ли да се смята за „дарение” към Пруденшъл или към Джон Ханкок? Не е ли то по-скоро поемане на риск, като застрахователната компания залага, че няма да надживеете средната продължителност на живота за някой от вашата възрастова група и пол? Не залага ли компанията, че натрупаната лихва върху вашите пари плюс главницата ще бъде по-голяма при вашата смърт от плащанията извършени към вас през вашия живот?

Ако договорите са същите, защо човек да отива в църква или мисионерска организация за да си осигурява „доживотен приход”? Защото църквата идва при него в Господното име. Църквата нарича неговата инвестиция „дарение,” нарича неговото поемане на риск „благотворително настойничество,” и нарича неговото лихварство „похвално.” Пазарната застрахователна организация не носи името на Христос и трябва да плаща данъци върху своите печалби. Тя не е толкова конкурентна сред вярващите както е църковната застрахователна схема. Както среброменителите, църковните застрахователни агенти (и заемни брокери) са „в храмовия двор.” Църквата притежава този важен духовен монопол, и нейните администратори са научили, че такъв духовен монопол може лесно да се обърне в много успешен (краткосрочно) икономически монопол.

Дали това е преувеличение? Чуйте думите на г-н Стенли Бьорнсон от Christian and Missionary Alliance, в официалната брошура на тази организация, рекламираща програмата „Съкровища за утрешния ден”:

Наричаме я „Съкровища за утрешния ден,” по примера на заповедта на Христос да „си събираме съкровища на небето.” Разбира се, много финансови планове предлагани от Алианса дават възможности да приходи в близкото бъдеще, други за по-далечни години. Но всички те са инвестиции за Божието дело, които Бог е обещал да благослови (курсивът в оригинал).

Естествено, тези организации предпочитат пряко дарение пред инвестиция, която изисква от тях да платят на инвеститора в бъдещето. Но дарителите не винаги могат да задоволят нуждите на различните организации, така че потенциалните лихвари сред слушателите трябва да бъдат насърчавани да тръгнат по нов, по-пряко печеливш път за „благотворително даване.” Езекиил без съмнение беше прав да осъжда подобни практики, но по негово време той беше „под закон, не под благодат.” Ние предполагаемо живеем в нова диспенсация, както показва г-н Бьорнсон:

Разбира се, възможно най-доброто дарение е прякото дарение, което може да се използва незабавно; но мнозина християни „копнеят да дават, но са им нужни печалби, за да живеят.” За тях са предпочитани и полезни дарения произвеждащи приходи, анюитети или тръстове. Нашето искрено желание е да служим на всички, които желаят да „си събират съкровища на небето” като дават и инвестират в Господното дело днес.[35]

Християните, които си играят такива словесни игрички, несъмнено си събират нещо в небето, и може би са достатъчно умели да убедят сами себе си (на земята), че нещото събрано за тях на небето е „съкровище,” но идва ден на разплата. Дали събраното от тях са съкровища или не, ще бъде опитано чрез огън (1 Кор. 3:12ff.).

Така пастирите на стадото правят овцете лихвари. За да съберат средства за техните „проекти на царството,” пасторите са превърнали молитвения дом в разбойнически вертеп – с добри намерения, разбира се. Истинността на библейската позиция против лихварството дори не е тема за разискване. Хора умели в най-мъчителния вид подробна библейска екзегетика, обучени в оригиналните библейски езици, хора, които могат за миг да открият някой проблем в изповед на вярата, се оказват безразлични към практическия проблем с лихварството. Това е пагубното влияние на антиномисткия пиетизъм: прецизност в тясно теологичните неща, пълна слепота относно всичко извън бележките под линия. Плодът от това е обществено безсилие. Годините на съзнателна непрактичност започват да се отразяват на църквата; пасторите вече не са способни да прилагат библейските норми дори в тесните граници на институционалната църква. Приема се по презумпция, че стандартите на света на висшите финанси се прилагат като върховни принципи в света на институционалната църква. Ако данъчните власти (наричани едно време бирници) дават на корпорации с идеална цел определени данъчни преференции по анюитети, това се приема като Божие одобрение на такива практики. И задлъжнялостта, като наркотик, е много трудно да бъде изоставена веднъж като практиката бъде започната. Тези доживотни ренти трябва да се изплащат отчасти с финансирането на повече доживотни ренти. Това е съвременният метод. „Никому не оставайте длъжни в нищо, но се обичайте един друг” е пренебрегнато; това е било за Рим през първи век, не за нашите дни. Ние живеем в нова диспенсация.

Инфлация и ренти

Рискът е в основата на целия живот. Нищо на земята не е „сигурно нещо.” Обществото е създало много институции за да предсказва бъдещето и да разпределя риска, и застрахователната компания е най-забележителната от тези институции. „Безрисков договор” е противоречие: компаниите фалират, случват се бедствия, хората крадат пари и изчезват, държавите обезценяват парите или замразяват банкови сметки. Има нискорискови инвестиции, но никога няма безрискови инвестиции.

Да разгледаме следствията от твърдението на г-н Бьорнсон в отговор на въпроса, „Какво е благотворителен анюитет?”:

Това е прехвърлянето на пари, ценни книжа или собственост на благотворителна организация в замяна на гарантиран доживотен приход. Размерът на фиксирания приход зависи от възрастта на дарителя в момента на дарението. В допълнение към определени данъчни преференции дарителят има увереността на редовен приход, свободен от инвестиционни грижи и икономически колебания (курсивът в оригинал).

Организацията World Vision е почти също толкова безочлива в своите обещания относно сигурността на така нареченото „дарение” на „дарителя”:

Анюитетът осигурява фиксиран доживотен приход и премахва необходимостта да се занимавате с лично управление на прехвърлените средства. Анюитетът предлага финансова сигурност, и чрез спестяванията от данъци ви дава допълнителни средства за Господното дело.[36]

Ах, чудесата на безрискови живот, дарителство и инвестиране! Масово произвежданата брошура Ефективно даване чрез дарителски анюитети на [еди кой си] изобразява естеството на договора с бляскави думи:

1. Имате доход, който не можете да надживеете – той е ваш доживотно, а заедно с това подкрепяте тази организация.

2. Имате приход, който никога няма да намалее – той се определя в момента, в който правите дарението, и не може да се промени.

Ето отговорът на финансовия свят на проблема с вечния двигател. „Приход, който никога няма да намалее!” Какво чудесно обещание на някое възрастно семейство. Те са преживели депресията, и както толкова много от тяхното поколение, това преживяване е оставило дълбоки следи върху тях. Те си представят икономическата катастрофа като спадащи цени и ниски заплати. Европейците от същото поколение знаят по-добре. По-нормалната форма на икономическа катастрофа е инфлацията, където пенсии и спестовни сметки биват заличени от обезценяването на националната валута. Но в Америка се позовават на наличния страх, а този страх е липса на парични приходи. Така че брошурата за Ефективно даване представя на читателя едно напълно безсмислено икономическо твърдение: „Американската икономика все повече се основава върху доходи, а не върху богатство.” И тогава се прави предложението за продажба на основата на гарантиран доход. Простите биват насърчавани да подпишат неотменимия договор; техните спестявания биват по закон завинаги прехвърлени към организацията, в замяна на фиксирано парично плащане (годишно, шестмесечно или тримесечно).

В основата на обещанието за постоянни доходи лежи една неизказана презумпция: приходът в долари е икономически равностоен на приход в стоки и услуги. Купувачът на договора – така нареченият „дарител” – прави допускането, че покупателната сила на паричния приход ще остане стабилна през остатъка от живота му. Той се захваща с форма на хазарт, макар че незапознатият човек може и да не осъзнава, че това е хазарт. Той залага своите спестявания на големия залог, че вече няма да има парична инфлация от страна на държавата, и следователно цените ще останат стабилни или дори ще спаднат. След 1965 това залагане се оказва много несполучливо. Дори по-зле от несполучливо; то е самоубийствено. От 1958 до 1968 увеличението на паричното предлагане в Америка надвишава 90 процента. Цените нарастват годишно с шест процента; това нарастване ще бъде много по-високо през 70-те и 80-те. Само контролът върху цените и заплатите ще може да забави това видимо увеличение на цените, и контролът ще унищожи много сегменти от нашата свободна пазарна икономика.[37] Инфлацията е станала начин на живот за американците, политически и икономически.

Лихварството е престъпление против Бога. Днес християните са станали лихвари в отговор на призивите на своите водачи. Без съмнение те съгрешават от незнание. Но остава фактът, че те са въвлечени в бунт против Божия законов ред, и идва съд. Чудото на Божията вселена е нейната чудна закономерност; нейното съобразяване със закона е отвъд човешкото разбиране.[38] Онези, които са закупили такива лихварски договори, са взели икономически неотменимо решение. Техните надежди ще бъдат изядени от инфлацията. Техните реални приходи спадат със спадането на стойността на парите. Лихварите биват унищожени от инфлаторите. Бог не е за подиграване.

Американският институт за икономически изследвания, уважавана инвестиционна агенция, е характерен със своето консервативно отношение към високо спекулативните инвестиции. Институтът публикува изследване на различните форми на анюитети, като оценява отделно всеки един от тях. Пенсионните анюитети, при които човек отделя голяма сума пари, прехвърля я към въпросната корпорация и чака да речем 25 години до падежа, при който получава фиксирано плащане до края на живота си, са оценени както следва:

От инвестиционна гледна точка лихвата спечелена върху годишните премии не е особено благоприятна, тъй като гарантираната възвръщаемост в дълъг период е по-малка от плащаната от повечето спестовни банкови сметки. . . . Ако има някакво значително подобрение в средната продължителност на живота в бъдещето, изборът на анюитет може да има стойност. От друга страна, вероятната инфлация и заплахата от нова девалвация на долара показват, че отложените договори от такова естество може и да не са благоприятни.[39]

Доклади предоставени наскоро на новинарските агенции от федералното правителство заявяват, че се наблюдава забележителен спад в средната продължителност на живота на мъжете с над пет години. Натискът на индустриалния живот, съчетан (както може да се подозира) с физически израждащите последствия от фабричните храни, се съчетават за да снижат с пет години средната продължителност на живота на мъжете. Така че купувачът на отложен анюитет губи по два начина: живее по-къс живот и получава плащания в обезценени пари.

„Просто като инвестиция,” продължава институтът, „повечето пенсионни анюитети не са особено желателни. Лихвената възвръщаемост при падежа на полицата е по-ниска от онази, която вероятно може да се получи от разумен избор на други инвестиции.” Изследването добавя това предупреждение: „Във време на инфлация средствата трябва да се инвестират главно във видове ценности, които ще запазват своята покупателна сила.” Публикациите изпращани от института след публикуването на тези думи показват, че по мнението на екипа на института, неконтролираната инфлация сега е подчертана опасност. Колкото по-висок е темпът на инфлацията, толкова по-несполучливо е инвестирането в каквито и да било анюитети. Екипът на института препоръчва възрастните хора да купуват единствено швейцарски анюитети (19 април 1971).

Тъй като икономическото въздействие на инфлацията върху анюитети и други видове застрахователни договори, както и върху дългосрочни заеми, е унищожаване на капитала на инвеститора, трябва ли църквите да продължават да рекламират такива договори (дори ако не бяха лихварски, както те са)? Могат ли църковните водачи да си позволяват да не анализират причините и следствията от инфлацията, и да не предупреждават своите събрания? Тази част от проповядването не попада ли под общото изискване да се проповядва пълното Божие послание? Отговорът на повечето пастори е прост: не.

Когато Р. Дж. Ръшдуни говори на специална конференция в една църква относно естеството на инфлацията, той получи писмо от пастор, който критикува факта, че такова послание въобще е било представено в рамките на сградата на църквата.[40] В друг такъв случай един църковен служител заплаши да поиска неговото публично наказание в деноминацията за това, че е написал скрипт за кратък филм, който е критичен към инфлационната политика на Федералния резерв. Срещу този вид проповядване антиномистките свещеници могат да използват всякакви аргументи: „Разделение на църквата и държавата (и не обръщайте внимание на нашите данъчни преференции)!” Библията не говори относно инфлацията!” „Библията не е учебник по икономика.” „Ние сме под благодат, не под закон.” И така те продължават да водят своите неосведомени, доверчиви събрания към лихварство и икономическо самоунищожение. Не се дават никакви предупреждения, не се правят никакви опити за изоставяне на договорите за заеми. Има изобилни свидетелства за юридическа слепота в нашите църкви днес, проклятие, което е сравнимо с проклятието обещано от Исая и нанесено от Христос: „С уши ще чуете, а никак няма да разберете; и с очи ще гледате, а никак няма да видите” (Мат. 13:14).

В контекста на масовата инфлация неотменимите доживотни анюитети са неотменимо икономическо самоубийство. Пастор, който откаже да предупреди своето паство за този факт и да изложи на показ лъжите напечатани на търгашеските брошури на неговата собствена деноминация, не е нищо друго освен погубител – вълк в овча кожа, който се стреми да доведе до крайна бедност най-слабите членове на своето събрание. Пасторите са станали защитници на обедняването, насърчители на лихварството. Те са посредници на икономическо блудство. Като узаконяват напълно незаконното прехвърляне на морални бизнес практики в областта на институционалната църква, те са станали финансови сводници.

Йерархична автономност

В своята превъзходна книга Пътят към робството (българско издание: Издателство МаК, 2004; бел. прев.) Хайек включва глава озаглавена, „Защо най-лошите се оказват на върха.” Неговият аргумент е, че централизираната власт, особено икономическата власт, е примамка за най-безскрупулните хора в обществото. Той вярва, че със самия факт на съсредоточаване на икономическа власт в областта на държавната власт се създава силен импулс към тоталитарно управление. Онова, което той казва относно държавната власт, може лесно да се приложи към всяка непазарна, същностно неконкурентна религиозна институция. Колкото повече икономическа власт бъде предадена на висшите нива на бюрократичната йерархия, толкова по-малко чувствителни ще бъдат водачите към изискванията на членовете. Дайте на коя да е такава организация голяма степен на финансова автономност, и тя става вероятна цел за превземане от безскрупулните.

Двадесети век е свидетел на либерализиране на почти всяка християнска църква, протестантска и католическа. Теологичният либерализъм и политическият либерализъм си сътрудничат като партньори.[41] Главен фактор в успеха на обръщането на църквите към неортодоксални вярвания и действия очевидно са сърцата на членовете на църквите. Те слушат лъжепророците от амвоните, възразявайки само когато радикализмът на техните водачи престъпва границите на някоя обществена или икономическа традиция скъпа за сърцата на конкретни членове. Но един жизнено важен институционален фактор за това завземане е съществуването на привилегировани агенции в църквите: мисионерски съвети, образователни институции, деноминационни издателства и така нататък. Финансовата автономност от седмичните приноси на членовете е основно средство за подривна дейност.[42] Част от тази автономност се осигурява чрез неотменимите анюитетни схеми и дългосрочни заемни договори. Те подпомагат увековечаването на въпросната институция без значение какво е нейното теологично посвещение. Нейното бъдеще предполагаемо почива повече на приходи от „мъдри инвестиции,” отколкото на запазването на нейните първоначални теологични стандарти. Разбира се, това е неизбежно, като се има предвид естеството на възложителските договори, както се вижда от следната рекламна тактика:

Дълго след като сте отишли у дома на небето, вашето влияние може да остане да живее . . . тук на земята. Дарение за мисии – за продължаващото дело на църквата по целия свят – може да означава, че вашето християнски влияние ще остане през годините в посветените сърца, ръце и нозе на Христовите служители по далечните краища на земята.[43]

Какъв завладяващ призив за някоя възрастна неинформирана вдовица, която е спестила няколко хиляди долара! И какво проклятие за организацията, която отправя този призив; тя подпечатва теологично своята смърт. Структурите могат и да оцелеят, но целите ще се променят. Доживотните ренти и тръстове обръщат обратно обещанието на Соломон: „богатството на грешния се запазва за праведния” (Пр. 13:22). Вместо това откриваме, че богатството на праведния се запазва за грешния.

Трябва да е явно лицемерието на призива към възрастния християнин да се раздели с парите си по този начин. Дарителят (или в този случай лихварят) е подведен да вярва, че институцията сама по себе си може да поддържа и наистина ще поддържа своето посвещение към установяването на Божието царство. На дарителя се казва, че това, от което институцията има нужда, е постоянен фонд. Важен е фондът, а не посвещението към теологията. Теологията ще се погрижи сама за себе си; това, което е необходимо, са парите! Фондът трябва да се разширява, дори ако това означава, че християните биват превръщани в лихвари, и при това икономически неразумни лихвари (като се има предвид фактът на инфлацията). Ако може да се изгради фондът, тогава водачите ще могат да действат независимо от враждебността на членовете; заплахата от спиране на средствата вече не може да има същата сила. Бог да пази фонда!

Финансовата автономност на йерархията на дадена институция предвещава смърт за оригиналните цели на тази институция. Имаше много причини в Стария Завет всички дългове да бъдат анулирани на седмата година. Определено това е била една от тях: на държавата, банките (в каквато и да е форма да са били тогава), заемодателите, длъжниците и всички други институции е било забранено да живеят на постоянен дълг и „неотменими анюитети,” били те светски или лихварски. Забраната определено е спомагала да се запази отговорността на всякакви бюрократи към желанията на хората, точно както изискването за десятъка е възпирало хората да не станат тирани. Множествените власти са били защитавани от различните постановления на Закона; всяка е имала своите права, и всяка е имала своите ограничения. Никоя не е можела да стане вечна без продължаващо обновление от Бога и продължаващо признаване на Неговото върховенство като абсолютно.

Същността на християнското настойничество е просто това: непрекъсната, неотменима, лична отговорност пред Бога. По своето естество неотменимите тръстове и анюитети въвличат и „дарителя” (лихваря), и длъжника в отменима теологична отговорност. Лихвеният процент може и да е неотменим и напълно безличностен, но това е само част от договореността. На християните не е позволен луксът на такова „настойничество,” защото такова неотменимо финансиране е унищожаване на християнското настойничество.

Във всичко това се проявява Божията справедливост. Църквите, които са били твърде меки и „толерантни” да изискват десятъци от своите членове (разбира се, не единсвено към църквата, което наистина би било библейски незаконно), в края на краищата правят своите членове лихвари, защото средствата са толкова оскъдни. Твърде мекосърдечни за да налагат закона за десятъка, те са напълно безмилостни в измислянето на цял комплекс от схеми за лихварство. Но като правят това, те свързват своето безличностно икономическо бъдеще – своята отменима външна „закрила” – с оцеляването на инфлационната икономика. Когато бъде наложен контрол върху цените и заплатите, даренията превърнати в „ценни книжа” бързо ще се превърнат в „безстойностни книжа”: такъв контрол унищожава и акциите, и облигациите.[44] Тъй като нашите християнски институции участват в „икономическия дух” на съвременния свят, те ще загинат заедно с този дух. За своя неприятна изненада ще научат, че както гарантирания доход за вдовиците, гарантираният просперитет не е така лесен както изглежда. Дълговете сключени с вярата за вечен икономически растеж не могат да не се провалят в дълъг период; няма такова нещо като линеен, необратим, неотменим растеж – на населението, на парите в банката, на нови членове, или на лихвения процент. Математическите закони ни казват, че в дадена точка експоненциалната крива става хоризонтална или тръгва надолу.[45] Осъждението идва

Капаните на търгашеството

Къде ще свърши всичко това? Един показател за посоката, в която се движим, дойде при мен по пощата без да съм го поискал, под печата „платена поща” на организация с идеална цел. Организацията е Pallotine Missionaries от Балтимор, Мерилънд. Ще цитирам от самия пощенски плик: „Съдържание: Информация за лотарийни билети. ЛОТАРИЙНИ ПЕЧАЛБИ НА СТОЙНОСТ $14,000. Имате пет шанса да спечелите 112 НАГРАДИ.” На гърба на плика: „ДВА АВТОМОБИЛА ОЛДСМОБИЛ ИЛИ $3500 В БРОЙ . . . 100 ФОТОАПАРАТА КОДАК ИЛИ $35 . . . ДЕСЕТ ЦВЕТНИ ТЕЛЕВИЗОРА ИЛИ $350 В БРОЙ.” Вътре беше рекламата:

Днес може да е вашият щастлив ден . . . Защо такива фантастични подаръци??? Защото група поддръжници на Pallotine Missions се събраха и измислиха блестящата идея да дарят всички награди [освободени от данъци, разбира се—Г.Н.] . . . Бог да ги благослови . . . и само помислете, вие може да сте спечелилият. Защо лотарийни печалби??? Просто за да привлечем вниманието по драматичен начин към нуждите на бедните, гладни и болни деца в Pallotine Missions. . . . Изпратете ни вашето дарение днес. . . . Човек със сърце изпълнено с любов винаги има нещо да даде, особено за да помогне на деца . . . Точно както любовта никога не изпразва сърцето – даването никога не изпразва кесията.

Когато Брус Бартън написа преди половин век Човекът, когото никой не познава, той се опитваше да внесе някаква степен на осветеност в света на бизнеса. Той се опитваше да докаже, колкото и нелепо да е, че Исус е бил успешен организатор и заслужава да Му се подражава, дори ако човек е в бизнеса. Либералната теология на Бартън поне му е позволявала да се опитва да вкара етика в бизнеса, макар и това да е изисквало пренаписване на църковната история. Днес всички добри пастори, либерални или консервативни, официално осмиват книгата на Бартън (ако въобще са чували за нея). Но те са станали далеч по-извратени от Бартън. Те не казват на бизнесмена на подражава на Исус; те се опитват да убедят последователите на Исус да подражават на бизнесмена, и то не на етичния бизнесмен, а на търгаша. Кажи само половината истина (фиксиран приход, вечен, доживотен), само и само договорът да бъде подписан! Обещавай цветни телевизори, само и само овцете да изпразнят портфейлите, които никога не се изпразват! „Ще ти кажа какво ще направя . . . Тази седмица, и то само тази седмица . . . Всичките ти пари в аванс, и после ще си ги получаваш цял живот. . . .”

Институционалната църква не е застрахователна компания. Тя не е лотария. Не е място за бинго, даже и протестантско бинго. Тя е молитвен дом.

Вестник Press-Enterprise (29 август 1970) в Ривърсайд, Калифорния, публикува статия от пастор Лестър Кинсолвинг в раздела „Религията днес.” Статията е публикувана под заглавие: „Стригане на овцете.” Г-н Кинсолвинг дава цяла галерия от ръкоположени фундаменталистки служители, които рекламират продажбите на облигации, в този случай баптистки облигации. Пазарът за църковни облигации днес е на стойност 500,000,000 долара. Кинсолвинг пише:

Но потенциалните инвеститори се обещава възможност да „изпълнят своя християнски дълг” (при седем процента) като инвестират в облигации издавани от BBU [Bethel Baptist University], „висококачествен акредитиран университет, който не се подиграва на Бога, не преподава ‘маймунизъм’ . . . и не съсипва вярата на студентите.”

Благочестиви инвеститори са излели повече от един милион долара в това предприятие от Оклахома, само за да разберат, след изчезването на агентите, че то никога не е било акредитирано, и че последната година в него са се записали четирима студенти.

Такова стригане на овцете не е рядкост:

Един рекламен агент урежда пускане на облигации за $20,000 за малка църква в Арканзас – но продава облигации за $40,000, прибирайки разликата за себе си.

Golden Circle Gospel Federation продават за $44,000 нещо, за което те твърдят, че са църковни облигации – и след това се опитват да вложат парите във фирма за нефтени проучвания в Санта Барбара, когато биват хванати от Комисията по ценни книжа и борси.

Клод Бонд, от Gideon Church Builders, получава доживотна забрана да продава облигации издадени от 30 църкви в областта на Далас-Форт Уърт. Комисията по ценни книжа и борси решава, че Бонд е заблуждавал инвеститорите като им е казвал, че „никога е нямало фалирала църковна облигация.”

Не само инвеститори, но и много щатски и местни управления се оказват изключително наивни относно такива практики. Защото църковното спонсорство на такива облигационни емисии често означава, че няма изискване ценните книжа да бъдат регистрирани или подкрепени с доказателства за платежоспособността на институцията.

Ужасяващо? Необичайно? Какво друго да очакват християните, когато църквите насърчават нарушаване на наложените от Бога ограничения върху членовете, йерархията, и вида финансиране законно за всяка област на Божието царство? Протестантите могат да възразят, че такива примери за измама или търгашество не са често срещани. Но проблемът не е в това. Важен е не фактът, че тези фундаменталистки „предприемачи” вероятно контролират само малък процент от средствата на църковните тръстове; важното е, че църквите въобще създават такива фондове. Не просто че църквите не са така ефективни като Дженеръл Мотърс в управлението на своя външен и вътрешен дълг; нетърпимото е, че въобще подражават на дълговите договори, които Дженеръл Мотърс като ориентиран към печалба бизнес намира за печелившо да подпише. Дженеръл Мотърс не е институционалната църква, и не е под същите ограничения относно даването и вземането на лихва. За разлика от институционалната църква, Дженеръл Мотърс не е молитвен дом.

4. Икономика на спазването на съботата

от Гари Норт

Шест дена да се работи; а седмият ден да ви бъде свет, събота за почивка посветена на Господа; всеки, който работи в тоя ден, да се умъртви. В съботен ден да не кладете огън в никое от жилищата си (Изх. 35:2, 3).

Една от малкото старозаветни церемониални наредби, които съвременните християни все още претендират, че спазват, е съботата. Обикновено защитата на задължителната почивка в събота се прави на основата на аргумента за „наредбата на сътворението,” а не просто на основата на Четвъртата заповед (Изх. 20:8-11). Твърди се, че Бог си е починал на седмия ден от сътворението, и това служи като пример за следване от всички хора във всички общества. Особено се изисква от Божия заветен народ да се въздържа от всякаква светска работа в неделя. Никои печалби, направени в неделя, не могат да бъдат законни. Само на онези хора, които работят в професии оказващи помощ на хората в критична ситуация, е позволено да се трудят в съботата. Това включва лекари, полицаи, пожарникари, войници на служба и телефонните оператори на спешна помощ. (Рядко се обяснява защо тези хора трябва да получават заплащане за такива услуги. Христос защити правото на човека да извади товарно животно от яма, но не каза, че хората трябва да организират компании за „изваждане на товарни животни” в събота с цел печалба. Пуританските проповедници понякога са виждали това по-ясно. Томас Гудж, съвременник на Оуен и Бакстър в Англия през 17 век, хвали като светли примери няколко християнски лекари, които са отказвали заплащане за работа в неделя.)[46]

Въпреки своето официално позоваване на аргумента на „наредбата на сътворението,” съвременните съботяни неизменно се позовават също на конкретни старозаветни текстове, за да подкрепят своето тълкуване на изискванията за спазването на съботата. Същите стихове, цитирани в препратките на Уестминстърската изповед на вярата и Подробния Катехизис, се използват и днес, три века по-късно.[47] Честа препратка е Исая 58:13, както и Еремия 17:21-27. Изглежда, че никога не ги смущава фактът, че тези „еврейски” приложения на съботата идват сравнително късно в английската Реформация. Съботянството е било незначителна част от средновековния католицизъм, и каквато и строгост в това отношение да е била заявена на теория от католическите коментатори, е получила яростна съпротива от лолардите и от Лутер. Те не са желаели да одобрят каквото и да е нещо, което възвеличава авторитета на римската църква.[48] Калвин следва традицията установена от Ириней и Августин, тълкувайки съботата като алегория за почивката на вярващия в Христос от робството на греха, почивка, която ще бъде съвършена във вечността.[49] Разбира се, това е просто учението на Евреи 4, и Калвин не е желаел да скъса с този възглед. Той е играел кегли след църква в неделя, факт, който по-късните съботяни предпочитат да не забелязват. Англиканската църква възприема позиция по средата между лутеранската и католическата църкви: отхвърля суеверните празнувания, но запазва неделя като ден за почивка, макар че различни забавления са били смятани за законни, за ужас на по-късните пуритани. Едва през 90-те години на 16 век англиканците, реагирайки против строгите пуритански съботяни, се връща към възгледа на римската църква с нейните дни на почивка в дните на определени светии.[50] Професор Напен, най-значителният авторитет по пуританството в Англия през 16 век, стига до този извод:

Следователно съвременното английско съботянство не е нито реформистко, нито калвинистко по своя произход. Доколкото има някаква теоретична основа, тя се намира в средновековната доктрина, която е оцеляла в англиканското учение и законодателство, че денят трябва да се посвещава изцяло на религиозни дейности. Това остава официалното учение на църквата при Елизабет, излагано в проповеди, катехизис и предписания. Но поведението на кралицата не се е съобразявало с такива стандарти. . . . Като е позволявала на своите църковни дейци да увековечават строго учение по този предмет и след това го е пренебрегвала, Елизабет е предизвикала реакция, която в края на краищата приема формата на дори по-строго учение.[51]

Според Напен реакцията започва когато ямата за борба с мечки в Парис Гардън се срутва в неделя, 13 януари 1583, и убива осем човека. Пастор Джон Фийлд започва борбата и обвинява за това събитие нарушаването на съботата, приравнявайки християнската събота с еврейската събота, една напълно нова идея.[52] След това други го последват. Враждебността към каквато и да е форма на забавления в съботата се проявява в много пуритански трудове през последното десетилетие на 16 век, най-забележително Учението за съботата (1595) на Никълъс Баунд и Трактат за съботата (1592) на Ричард Грийнхам.[53] Пуританският възглед абсолютно заповядва труд през последните шест дни в седмицата, и абсолютно забранява каквото и да е забавление на първия ден. Обхватът на тяхната враждебност към всичко, което прилича на „петдневна работна седмица,” е отразен в постановление, което се намира в записите от 11 май 1659 на Генералния съд на Масачузетс, една от малкото политически власти, които пуританите някога са контролирали:

За предотвратяване на безредици възникнали на няколко места в тази територия по причина, че някои все още спазват празници, които суеверно се спазват в други страни, за голямо неуважение към Бога и оскърбление на другите хора, този Съд и неговата власт заповядват който се намери да спазва такива дни като Рождество и други, като се въздържа от труд, или празнува, или по някакъв друг начин, по причини споменати по-горе, всеки такъв нарушител ще плаща за всяко такова нарушение пет шилинга, като глоба към окръга.[54]

Подробният Катехизис, съставен между 1643 и 1647 от Уестминстърското събрание, е достатъчно откровен. Той забранява „всякакво оскверняване на деня чрез лентяйство, извършване на нещо грешно или чрез всякакви ненужни дела, думи и мисли, свързани със светските ни дейности или развлечения” (О. 119). Защитата на такава неделна строгост се позовава на многобройни старозаветни цитати. В главата върху „Употреба на съботянството” английският историк Кристофър Хил коментира: „Някои от крайностите, към които прибягва късното съботянство, възникват от вярата в буквалната вдъхновеност на Библията и приравняването на неделята с еврейската събота. Но тези крайни възгледи идват по-късно, след като йерархията скъсва с почти пълното единодушие на ранния елизабетински период по въпроса за спазването на неделята. . . .”[55] Възходът на строгото съботянство не може да бъде отделен от политическите и църковните сблъсъци в Англия от 1590 до 1660. Съвременният съботянин, който е незапознат с произхода на своето особено наследство, пропуска да види размера на това отклонение от августинско-калвинистката традиция.[56]

Онова, което съвременните съботяни обикновено твърдят, е, че така наречените „чисто церемониални” страни на съботата са били временни. Това включва самата основа на еврейското съботно поклонение, а именно, наказанието за всички нарушения, смъртното наказание. Фактът, че налагането на това наказание е било абсолютно и неизменно свързано със спазването на съботата, не смущава нашите съвременни строги тълкуватели ни най-малко. По-строг отколкото би било позволено от Новия Завет, съвременният съботянин все пак е твърде хуманистичен, за да позволи нещо като непроменим старозаветен закон да се меси в неговия нестрог възглед за законовото налагане на съботата. Не се предлага никаква екзегетична аргументация, която да обясни защо да се нарушава единството на старозаветното спазване на съботата и неговото обществено налагане; това просто се приема за даденост. Съботяните просто приемат, че Бог някак бива почитан с техните самоналожени неудобства в неделя, докато заедно с това нарушаването на Неговите конкретни постановления за обществено налагане на съботата носи на Бога много слава.

Също толкова „церемониални” са постановленията за дълговете за съботните години, в които през седмата година всички роби трябва да бъдат освободени и всички дългове анулирани. Земята трябва също да остане необработвана. Така виждаме самопровъзгласени строги съботяни, които са в дългове за седем пъти по седем години, или немилостиво експлоатират земята; и въпреки това те се гордеят със своята строгост. Тяхната гордост почива на факта, че не са наети за печалба в неделя, и че не гледат в неделя по телевизията мача между Грийн Бей Пакърс и Кливлънд Браунс. Някои от тях не биха дори слушали новините и не биха чели неделния вестник. А истински святите между тях не четат и вестника в понеделник сутрин, като знаят, че е бил отпечатан в неделя.

Естествено, понеделничните фенове съботяни, които поне се наслаждават да четат за мача между Пакърс и Браунс, макар да е неморално да мачът да бъде гледан или дори игран, не харесват строгостта на своите съботянски братя, които отказват да четат дори описанието на мача в понеделник следобед (както вече споменах, сутрешният брой остава непрочетен). Те смятат другите за „легалисти,” докато екстремистите, които следват следствията от своите възгледи, естествено гледат на своите по-слаби братя като „потенциални антиномисти.” Такава е човешката природа: който не харесва да го настъпват по пръстите, нарича брата си легалист; който се наслаждава да настъпва другите, не харесва очевидната непоследователност на всички други. Въпросът твърде често е чий вол е убоден (или за да изпълним аналогията, чий вол е паднал в коя яма).

Какви са следствията от спазването на съботата? Без съмнение тя е означавала много повече за древното еврейско общество отколкото кой да е от нас може да осъзнае. В съвременния свят бихме открили, че пълното налагане на съботната почивка както е било практикувано в древния Израел е изключително смущаващо за познатите ни житейски навици. Затова съм избрал да огранича моето изследване само до най-очевидните следствия за областта на икономиката. Този тесен фокус по никакъв начин не пренебрегва всеобхватното въздействие на старозаветните съботни постановления за другите области на човешкото общество – семейство, държава, войска и така нататък. Във всеки случай, следствията от спазването на съботата за тясната област на икономическите дела ще бъде достатъчно разстройващо за онези, които обичат да се смятат за строги съботяни. Да се надяваме, че ще бъдат принудени да преразгледат или своите действия, или своето определение на съботата и нейното приложение в нашата епоха.

Текстът в началото на тази статия, Изход 35:2, 3, представя общите постановления за налагането на еврейската събота. Било е капитално престъпление да се кладе огън в събота. Ортодоксалните коментатори възприемат два основни възгледа относно този текст. Първо, това „кладене” трябва да означава започване на огън, буквално и преобразно, от самото начало. Било е трудно да се накладе огън веднъж като е угаснал, и това е съставлявало допълнителен труд, който е можел да бъде избегнат просто като се поддържа домашното огнище, в което огънят трябва да е накладен предишния ден. Вторият възглед твърди, че това „кладене” се отнася за огън използван в бизнеса, както в огън на ковач. Вторият възглед е особено неубедителен. (Третата възможност, че в Израел в събота не е имало никакви огньове, дори в студената зима, е малко вероятна, особено като се има предвид широкото тълкуване от Исус на спазването на съботата [Мат. 12:1ff.]). Така изглежда разумно да приемем, че е било незаконно да се започва огън в събота, но е било законно да се поддържа огънят от предишния ден.

Случаят представен в Числа 15 трябва да се тълкува в тази светлина. Забраната против кладене на огън е трябвало да важи също за събирането на материал, който може да се използва за кладенето на огън. Бог показа ясно на евреите, че се изисква такова разширение на общия принцип.

Когато израилтяните бяха в пустинята, намериха един човек, който събираше дърва в съботен ден. И ония, които го намериха като събираше дърва, доведоха го при Моисей и Аарон и при цялото общество. И туриха го под стража, понеже не беше още изявено що трябваше да сторят с него. И Господ каза на Моисей: Човекът непременно трябва да се умъртви; цялото общество да го убие с камъни вън от стана. И тъй, цялото общество го изведе вън от стана и го уби с камъни, та умря, според както Господ заповяда на Моисей (Чис. 15:32-36).

Този текст е жизнено важен за разбирането на това какво изискваха съботните наредби от Божия заветен народ. Нарушаването на съботата в толкова „малко” нещо като събиране на дърва означаваше смъртно наказание за нарушителя. Юридически нямаше разлика между това престъпление и убийството. И двете изискваха смъртно наказание. Като цитира старозаветните препратки към съботата в подкрепа на своя възглед, съвременният съботянин неизбежно свързва своя възглед с този текст. Той е задължен да гледа на най-малкото нарушение на съботата със същия ужас както би гледал на убийството на член от неговото семейство. Всички престъпления, от събирането на дърва до професионалния футбол, трябва да бъдат считани за капитални престъпления. Няма бягство от това положение: ако стандартите на еврейската практика си заслужават да бъдат прогласявани, тогава изискванията на еврейското законодателство си заслужават да бъдат налагани. Докато нашите съвременни правни кодекси днес не налагат смъртно наказание на нарушители на съботата, последователните съботяни не трябва да имат покой през другите шест дни от седмицата, докато държавата не бъде убедена да наложи такава санкция против нарушителите. Ако заветният закон е задължителен, тогава и налагането на заветния закон е също толкова задължително. От библейска гледна точка човекът, който се отклонява от това правило, е антиномист.[57] Всяка така наречена „хуманитарна” снизходителност в налагането на библейския Закон е не по-малко нарушение на Божиите абсолютни стандарти за праведност от откритото отричане на валидността на въпросните законови стандарти. Най-малкото, на основата на целесъобразност, докато се променят държавните закони, всяка деноминация или събрание, които прогласяват съботния закон като задължителен, трябва да налагат съботния закон на всички свои членове чрез заплаха от отлъчване. Ако еврейските стандарти за спазване на съботата по някакъв начин са приемани за приложими в новозаветните времена, тогава църквите трябва да гледат на нарушителите на съботата със същото отвращение, както гледат (или трябва да гледат) на убийци, похитители и содомити.

Както всеки знае, църквите сега или когато и да било не са гледали така на нарушителите на съботата. Павел отива дотам да обяви учението, че „Някой уважава един ден повече от друг ден; а друг човек уважава всеки ден еднакво. Всеки да бъде напълно уверен в своя ум” (Рим. 14:5). Трябва да се отбележи, че той не каза, че въпросният ден или дни са нещо наречено „еврейски новолуния или съботи,” както се опитват да твърдят отчаяни съботянски коментатори. Той просто казва ден.[58] Такъв свободен избор на християнската съвест не беше даден на събирачите на дърва в Числа 15. Това трябва да ни води до извода, че приложението на съботния принцип в новозаветни времена е радикално различно от онова, което се изискваше в старозаветни времена. Подобно, Павел иска от индивидуалния християнин да реши; църковната система, която нарушава това право на съвестта, е в открито нарушение на новозаветния стандарт. Църквата може да изисква посещаване на неделната служба; тя няма право да прави повече от това. В този конкретен случай правата на индивидуалната съвест не могат да бъдат нарушавани от никоя църковна власт.

Ако се приеме изкривената екзегетика на съботяните, и ако призивът на Павел към съвестта не се смята за приложим към седмичната събота (с прилагане на изкривена екзегетика и към Кол. 2:16, 17), тогава се появява сериозна дилема: или църковните стандарти за спазване на съботата са в открито нарушение на старозаветните далеч по-строги стандарти, или хипотетично правилните постановления в изповедите на вярата днес не биват налагани, и не са били налагани от поне два века. Нещо повече: Очевидно те са напълно невъзможни за налагане. Изповедите на вярата са по-малко строги от Стария Завет; правилата на съвременната църква са по-малко строги от изповедите на вярата. Съботянинът, който се опитва да избегне тази истина, заблуждава сам себе си. Нещо повече, онова, което става в случая на налагане от държавата на тези постановления – старозаветни или на изповедите – е много по-лошо. Съботянинът не може да избегне и този проблем. Ако намира за лесно да пренебрегне отказа на държавата да налага съботните закони, тогава трябва да бъде също така незагрижен от отказа на държавата да налага библейските закони относно брака, проституцията, хомосексуализма, кражбата и почти всичко, с което се занимават Десетте заповеди. Човекът, който приема спокойно снизходителността на държавата в налагането на един или всички от тези закони, е просто антиномист. Ако вярва, че съботните закони важат, но въобще не се притеснява от мисълта, че държавата не си е свършила работата в тази област, тогава той отрича библейския законов принцип: закон, който заслужава да бъде прогласяван, заслужава също да бъде налаган.

Трябва също да се отбележи, че петдневната работна седмица е открито нарушение на съботните закони. Господ не предложи на никого възможността да си почива един ден през седмицата. „Шест дни да работиш,” заповяда Той, без значение какво казват профсъюзите. Да видим как църквата ще наложи това! Пуританите са го били наложили; заплашвали са със затвор проповядването или следването на петдневна работна седмица.[59] Те са поели този риск.

Съботяни и гориво

Събирането на дърва е прекрасен пример за еврейското казусно право, приложено в светлината на общите изисквания на Декалога. То показва, може би по-добре от кой да е друг случай, следствията от Четвъртата заповед за еврейския народ. Нека да разгледаме икономическите следствия. Какво означава събирането на дърва? Дървата могат да се използват поне за четири цели:

1. Отопление на дома
2. Осветление на дома
3. Готвене на яденето
4. Продажба на дърва за цели 1-3

Относно същинската употреба, случаят в Числа 15 важи повече за всекидневния живот на еврейските жени отколкото за мъжете в семейството. Вниманието на съвременния съботянин по-често е насочено към мъжа и неговата работа, но това не е задължително в селската, доиндустраилна икономика. Събирането на дърва по-вероятно е било задача на децата; жените е трябвало да ги използват за домашната работа, след като са събрани. Мъжете са се възползвали от ползите от събирането и същинската употреба на дървата, но като цяло те не са се занимавали много с действителната работа с дървата. Разбира се, би могло да има няколко изключения, но едно изключение изглежда далеч по-вероятно, а именно, това на професионалния събирач на дърва. Неговата работа ще има най-голямо търсене в събота, точно в деня, в който се налага забраната против работа. Жената, която не успее да събере дърва по-рано през седмицата, може да купи дърва от професионалист.

Не ни се казва, че човекът в Числа 15 е бил такъв професионалист, но строгостта на наказанието очевидно би направила появата на такава класа от професионалисти далеч по-опасна. Имало е нужда от сурово наказание, като се има предвид какви са хората. Когато човек е грешник, винаги има някаква наслада в нарушаване на Божиите заповеди; ако такова нарушение също носи със себе си определени допълнителни ползи отвъд удоволствието от непокорството, толкова по-добре. Съботните забрани включват тежки разходи за покорните; налагането на съботата изисква строги наказания, което налага на нарушителите високи разходи във формата на високи рискове.

Какви са били разходите от съботата? За мъжа това е била загубата на всякакъв доход – паричен (по-малко вероятно в селско общество), психологически, или във физическа собственост – за този ден. Но жените също са понасяли разходи. Трябвало е да събират дърва по-рано през седмицата. Това е означавало повече работа през седмицата, било в по-дълги работни дни или с по-усилена работа през работния ден – или и двете. Ако работният ден не бъде удължен или работата направена по-усилена, тогава трябва да се изоставят други задачи, които е желателно да бъдат изпълнени, а това, както всяка жена, също включва разходи (особено ако мъжът или свекървата забележат въпросния пропуск). Винаги ще има изкушение да бъде изоставено събирането на дърва през седмицата, особено ако наблизо има професионалист с товар дърва в събота за разумно ниска цена. Ако тази цена е по-ниска от преценката на жената за разходите за събирането на дърва по-рано през седмицата, трябва да се очаква сделка. Като налага сурова и безвъзвратна форма на наказание върху нарушителя, обществото е способно да вдигне цената на дървата; рисковете ще бъдат толкова високи, че малко професионалисти ще могат да оцелеят. Колко жени биха могли да платят или биха понесли такива разходи? Би било по-евтино за тях да ги купят или съберат по-рано през седмицата. Събирането на дърва е било направено много несигурен източник на печеливша работа в събота. Тъй като пазарът за дърва е бил ограничен поради високите цени за дървата (поради рисковете), с това възможностите за поддаване на изкушението са били сведени до минимум. Не е било рентабилно да се нарушава съботата, и е било твърде скъпо да се наеме някой да я нарушава.

До степента, до която наказанията бъдат смекчени в случай като този, до тази степен става въпрос на съвест дали човек нарушава съботата или плаща на някого да го прави. Съвестта остава без закрилата на по-високите икономически разходи, които държат човека да действа по свят начин. В средата на двадесети век почивката в неделя е основана предимно върху традицията и профсъюзите; когато и тези ограничения бъдат преодолени, съвестта е единствената преграда срещу нарушаването на старозаветното приложение на съботния принцип. Хората, които ценят свободното време по-малко от други форми на доход, обикновено ще търсят да работят в съботата, особено когато пазарът е ограничен, по една или друга причина, за навлизане на конкурентни работници. Плащанията на „извънредно работно време” добавят стимул към това.

Ако приемем принципа, че грешно да наемаме друг човек за да извърши престъпление в наша полза и за негова печалба, от това имаме някои следствия. Нарушенията на съботата са били капитални престъпления. Ако строгите съботяни гледат на старозаветните постановления като задължителни за християните, тогава е също толкова грешно да наемаме човек да нарушава съботата, както е да наемаме някой от Убийци ООД да убие съседа ни. Извършването на престъплението и вината на възложителя са еднакви и двата случая. Капиталните престъпления са сериозни престъпления. Ако еврейската събота е морално задължителна днес, нейните следствия и приложения са също толкова задължителни.

Чувал съм християни да обвиняват свои братя християни в нарушаване на съботата, защото са посмели да отидат на ресторант след края на църковната служба. Същото предполагаемо важи за онези, които купуват храна в супермаркета в съботата. Защо това да е нарушение? Очевидно, единствено на основа на това, че е нарушение на съботата да насърчаваме друг да нарушава съботата, като му плащаме да отваря бизнеса си за работа. Ако стандартите на еврейската събота са задължителни, тогава от морална гледна точка влизането в място за бизнес в съботата е капитално престъпление, и мерзост пред Господа. Следователно пасторите и презвитерите трябва да кажат на своите събрания да се въздържат от всякаква търговия в съботата.[60] Ако човек желае да вземе дори стандартите на Уестминстърската изповед на вярата (документ от доиндустриалната епоха, да отбележим) в цялата им доиндустриална строгост, тогава трябва да насърчи своите презвитери да наложат нейните постановления. Разбира се, постановленията на Изповедта дори не се доближават до изискванията на Числа 15, т.е. истинските библейски стандарти в очите на последователния съботянин, но поне са нещо. Ако изповедите са валидни в тяхното тълкуване от 1646, тогава трябва да се приложат стандартите за налагане на закона от 1646. Ако такива стандарти не бъдат наложени, тогава това е ясно признание, че църквата вече не признава като валидно определението за съботата от 1646.

Нека да проведем с необходимата строгост обвинението против „ресторантьорите.” Същите хора, които отправят обвинението, се гордеят със своето спазване на съботата, защото те не ходят на ресторант в съботата. Те не пазаруват в супермаркети. Те са се запасили с храна, за да ядат у дома. Напълно правилно, ако човек е съботянин, защото самото естество на спазването на съботата е човек да събира предварително запаси за съботата. Но Старият Завет изисква повече от простото складиране на храни. Текстът, за който говорим, Числа 15, ясно показва, че не само храната, а и горивото трябва да се складира предварително; горивото за отопление на дома, за готвене на яденето и за осветление на стаята трябваше да се събира предварително. Беше капитално престъпление в очите на праведния и свят Бог да се събират дърва – гориво – на Неговата събота. Съвременният съботянин си мисли, че спазва святия Божий завет просто защото си купува храната предварително; неговият брат в Христос предполагаемо е нечестив грешник, защото не го е направил. Но под постановленията на Числа 15 и двамата еднакво подлежат на смърт, защото и двамата плащат на специализирани производители на гориво да работят в съботата. Има само тази разлика, обаче: човекът, който влиза в ресторанта, не е себеправеден относно своето предполагаемо спазване на съботата, и не отправя обвинения против своите братя християни. Той несъмнено е нарушил съботните постановления на Числа 15, но неговата вина се простира дотам. Съвременните съботяни, които съм срещал, твърде често нарушават и съботата, и заповедта против одумването, или поне се впускат в „осъждението на вдигнатите вежди и цъкащия език.” Те пренебрегват предупреждението на Христос: „Не съдете, за да не бъдете съдени. Защото с каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят . . .” (Мат. 7:1, 2).

Самата архитектура на нашите църкви е открито свидетелство за нежеланието на съвременните християни да приемат следствията от съботата. Ние изпълваме нашите сгради с всякакви електрически уреди; отопляваме и охлаждаме стаите до удобна стайна температура, и през зимата, и през лятото. Често се гордеем с ефективността на съвременните технологии, забравяйки, че много хора трябва да ходят на работа и да управляват машините, които осигуряват енергията – горивото – за нашите уреди. Всяка неделя тези работници извършват капитални престъпления против съботата, а също и всеки християнски съботянин, който използва тези уреди, освен когато има някаква законна критична ситуация, изпраща хората в ада всяка неделя, сутрин и вечер, докато седи в комфорта на своята църква с климатична инсталация. Ако изповедите на вярата на съботянина са правилни, тогава съботяните всяка седмица осъждат други на пламъците на вечното мъчение, само за да седят в комфортна стайна температура.

Естествено, съботяните винаги могат да защитават комфортната стайна температура в името на жизнена критична ситуация. Тя може да се счете от някои за равностойна на вол, който е паднал в ямата. Мразовитите църкви ще изгонят вярващите през зимата; задушните църкви ще направят същото през лятото. Възможно е този аргумент да е законен, ако това наистина е причината да отопляваме нашите църкви. Или може би нашите тела не могат да издържа на онова, през което са преминали нашите пуритански предци, за да основат реформисткото поклонение в Америка; може би не можем да понесем толкова студени църкви, че хлябът на причастието да замръзва в тях. Възможно е да умрем, ако днешните технологични удобства бъдат отнети от нас (както апокалиптичните песимисти твърдят, че е възможно в близкото бъдеще). Но ако само удобството е нашата защита за нашите отоплителни системи употребяващи енергия, тогава не отдаваме твърде много внимание на нашите съботянски изповеди на вярата. Станало е напълно модерно да се приспособява тълкуването на съботата към всяко ново технологично изобретение; съботяните се придържат религиозно към стандарти написани преди векове, докато редовно нарушават условията на тези изповеди на вярата. Това е шизофренично. Думите на изповедите трябва да бъдат променени, или съботяните трябва да променят своето лесно приемане на радикално несъботянските технологии.

Този призив не трябва да се смята за нещо ново. Той е направен от един от най-строгите и най-последователни съботяни в историята на протестантската църква след Реформацията, Робърт Мъри Макчейни. Той не се скъпи на думи в своето осъждане на своите братя християни:

Не знаете ли, и цялата софистика на ада не може да опровергае това, че същият Бог, Който казва, „Не убивай,” казва също, „Помни съботния ден и го освещавай”? Убиецът, когото влачат към бесилката, и изисканият нарушител на съботата са еднакви пред Божия поглед.

Андрю Бонар е съхранил поученията на Макчейни по въпроса за съботата в своите Спомени за Макчейни, и самопровъзгласеният строг съботянин ще направи добре, ако се позамисли върху онова, което Макчейни пише. Ако стандартите на Числа 15 са все още в сила, как може човек, който прогласява съботата, да избяга от значението на думите на Макчейни? Макчейни е видял съвсем ясно какво ще означава индустриалната революция. Той отправя предизвикателство против правото на железниците да пътуват в неделя, но не е последван от своите съботянски колеги в Шотландия. Както съботяните оттогава досега, те избират да обърнат гръб на следствията от тяхната собствена изповед на вярата, докато напразно прогласяват валидността на тази изповед. Макчейни има какво да каже на онези, които днес се наслаждават другите да работят за тях в съботата, за да им осигуряват гориво на разумни цени:

Виновни хора, които под Сатана водите зловещата мрачна фаланга на нарушителите на съботата, вие сте в тежко положение. Вие сте грабители. Ограбвате святия ден на Бога. Вие сте убийци. Убивате душите на вашите слуги. Бог каза, „Да не вършиш никаква работа, нито ти, нито слугата ти”; но вие принуждавате вашите слуги да нарушават Божия Закон, и да продават душите си за печалба.

Съботяните трябва да се вслушат в предупреждението на Макчейни. Онези, които се гордеят със своите съботянски възгледи, трябва да размислят върху следствията от тези възгледи. Бог не е за подиграване!

Когато постановленията на Уестминстърската изповед на вярата бъдат строго наложени, тогава дебатът относно съботата може да има някакъв смисъл отвъд просто теологичните игрички. Тогава и само тогава проблемите ще бъдат очертани ясно и честно. Когато църковните презвитери започнат да следват съботянските стандарти на Стария Завет в своите собствени домове, и когато наложат такива стандарти върху своите своеволни съпруги, които си харесват кухненската печка, топлата вода и климатичните системи, тогава несъботяните ще бъдат впечатлени. Нека да изключат електрическите уреди или да си купят генератор за електроенергията. Нека да изключат природния газ, или да си купят пропан-бутан предварително. Нека да престанат да се обаждат на своите приятели за „християнско общение,” така че телефонните линии да се пазят единствено за истински спешни обаждания. Нека да престанат да използват обществената поща в петък, събота и неделя, така че да не се налага пощенските раздавачи и сортировачите да пропускат своето спазване на съботата. Накратко, нека да затворят очите си за нарушенията на другите, докато църквата като дисциплинираща сила не започне да налага по-строги изисквания върху всички членове, започвайки от върха на йерархията и продължавайки надолу. Нека всяка себеправедност бъде изоставена, докато не се приемат напълно пълните следствия от икономиката на спазването на съботата. Докато това време дойде, несъботяните ще продължават едновременно да се забавляват и възмущават от претенциозното мислене и себеправедната самоувереност на онези, които лицемерно наричат себе си строги съботяни, но са неверни към самите стандарти, които се опитват да наложат на другите. Те твърде много приличат на двуличните юдаисти от Галатяни 6:12, 13. Несъботянинът няма да може да вземе насериозно строгите съботяни, докато те не наложат върху самите себе си значителните икономически разходи от спазването на съботата. Дотогава дебатът относно съботата ще остане в най-добрия случай фарс, а в най-лошия срам за Христовата църква.

Преосмислянето на въпроса за съботата ще означава преосмисляне на цялата Западна индустриална цивилизация. То очевидно ще означава да поставим под въпрос последните два века на бърз икономически растеж. Строгите съботяни поне трябва да осъзнават възможните последствия от техните предложения. Ако светът трябва да бъде съобразен с християнските стандарти на библейския Закон, и ако стандартите на еврейската съботна практика действително са все още правилото за християнската епоха, как биха могли тези стандарти да се наложат върху цялото население? Това няма ли да направи невъзможна нашата съвременна версия на индустриално, специализирано общество? С други думи, ако такива стандарти бяха налагани през последните два века, би ли могла въобще да се появи тази цивилизация, която повечето християни приемат, доколкото става въпрос за нейните технологични удобства? Колко от нашите икономически печеливши, ефективни неделни технологии ще бъдем принудени да унищожим?[61] Предполагам, че разходите ще бъдат значителни. Време е строгите съботяни да отчетат тези разходи.

5. В защита на библейския подкуп

от Гари Норт

трите ереси на хуманизма, морализма и легализма често се проявяват едновременно, дори в предполагаемо християнски кръгове. И трите се съсредоточават върху човека. Първостепенната презумпция на хуманизма е, че човекът – неговите цели, нужди, желания, стандарти – е централният фокус на живота. Той твърди, че човекът не е просто Божий наместник над създанието, трудещ се да постигне господство над земята за Божия слава, а че земята трябва да бъде покорена „от хората, за хората,” като че ли създанието е „от хората.” Морализмът е основан върху учението, че човекът е способен да покаже своята стойност пред Бога чрез дела на благотворителност и себеотричане. Моралистите се стремят да „бъдат добри” чрез дела на вътрешна доброта. Легализмът обикновено е паралелно вярване на морализма. Бог е смятан за обвързан от същите закони, които обвързват човечеството; както Своето създание, Бог също е под закон и следователно трябва да се съобразява с желанията и изискванията на хората, които действат според Неговия закон. Легализмът е кръвен роднина на магията, тъй като магьосникът също се стреми да манипулира действителността чрез заучени заклинания и себеотричане, принуждавайки тайните сили да действат според предварително определени формули. Легализмът трябва да приеме за даденост валидността на морализма, а двата са по същество хуманистични: спасението на човека се постига чрез делата на човека.

Ортодоксалното християнство по определение отрича и трите възгледа. Против хуманизма християнството утвърждава Божието върховенство. Цялото създание трябва да отдава на Бога цялата слава, защото именно това е неговата функция (Ис. 45:22, 23; Рим. 14:11; Фил. 2:10, 11). Против морализма християнството казва, че в човека няма нищо, което някога да може да заслужи благоволение в Божиите очи; човекът е напълно покварен. Цялата ни правда е като мръсни дрипи (Ис. 64:6). Следователно освещението е също толкова дар от Бога, колкото е и оправданието. „Сърцето на човека начертава пътя му, но Господ оправя стъпките му” (Пр. 16:9). Накратко, тъй като настоява на същностната стойност на човека, морализмът е заблуда. Накрая, християнството отхвърля легализма, точно както отхвърля магията. Бог е над Своето създание; законът е под Бога, не над Него. Разбира се, Бог сключва завет с човека, но извратеността и бунтът на човека неизменно водят до състояние, в което Божиите заветни благословения биват дадени единствено поради върховната праведност на Христос; човекът получава благословения само поради своето участие в завета чрез вяра, или ако няма спасителна вяра, само защото живее във вселена временно защитена от Божия гняв поради зачитането от Бога на Христос, на Христовите хора и на Христовото дело във времето (Калвин, Институти на християнската религия, ІІ, 7, 4). Бог по никакъв начин не е обвързан да зачита виковете на човека от слабите опити за праведност на легалиста или манипулациите на магьосника. Бог може да се противи на легалистичните манипулации на хората. Пропускът да осъзнаят този основополагащ факт подведе Йов, както и неговите трима утешители, към грешно тълкуване на Божия върховен план (Йов 32-41). Ортодоксалното християнство заявява, че Бог е напълно върховен владетел над Своето създание; Той може да прави с него каквото Му е угодно, давайки гняв или благодат както Му е угодно. Той може да прави светлина или тъмнина, мир или зло (Ис. 45:9), и никой не може да Го обвини в грях или грешки (Рим. 9:19ff.). Целите на Божиите закони са неизменно теоцентрични, не хуманистични.

Всеки християнин, който дава мълчаливо одобрението си по принцип на това, което беше казано по-горе, може да изпита себе си на основата на няколко конкретни въпроса в Библията. Законът наистина ли е теоцентричен? Трябва ли нашето покорство да бъде на основата на структура на заветен закон, чиято цел е единствено Божията слава? Ако е така, по какъв начин да гледаме на действията на Рахав?

Трябва да посочим, че Библията не се колебае в своята похвала на Рахав. И авторът на Евреи (11:31), и Яков (2:25) свидетелстват за нейната мъдрост в решението на скрие еврейските съгледвачи, и не се дава никаква критика на нейния метод да го направи. Конкретно ни се казва, че тя получава награда за своите действия (Ис. Нав. 6:25). Тя сключва завет с двамата представители на еврейския народ (Ис. Нав. 2:12ff.) и по подразбиране с Бога на евреите. Тя е оправдана чрез вяра, като показва своята вяра чрез своите дела: това е посланието на Рахав през вековете. Блудницата, която е присадена в заветното родословие на Христос (Мат. 1:5), единственият оцелял, заедно със семейството си, от падането на Ерихон, очевидно е получила Божието благоволение. Никъде в Библията няма дори най-малък намек, че коя да е част от нейната защита на еврейските съгледвачи по някакъв начин подлежи на критика. Калвинистите, включително самият Калвин, са се втурнали там, където и ангелите не смеят да стъпват; легализмът бушува дълбоко в бунтовните сърца на хората.

Виждаме, че Рахав трябваше да прибегне към лъжа, за да защити своите гости (Ис. Нав. 2:3ff.). В своето обяснение на стих 4 Калвин пише относно нейното предателство в изоставянето на нейния си народ, че „няма никакво престъпление в изоставянето им.” Обаче нейната лъжа не може да бъде така лесно пренебрегната:

Колкото до лъжата, трябва да признаем, че макар да е извършена за добра цел, тя не е безгрешна. Защото онези, които твърдят, че онова, което се нарича „необходима лъжа,” е напълно оправдано, не оценяват достатъчно колко скъпоценна е истината в Божия поглед. . . . И все пак конкретната грешка не лишава напълно делото от заслугите на святата ревност; защото по Божията милост грешката бива потисната и не се взема под внимание. Рахав съгрешава, когато лъжливо заявява, че пратениците са заминали, и все пак главното действие е угодно на Бога, защото лошото, което е примесено с доброто, не се вменява.[62]

Калвин установява прецедент, и калвинистките коментатори обикновено следват неговия пример. Много малко място е посветено на предателството на Рахав, но лъжата, която тя използва за да извърши предателство, бива внимателно изследвана. Матю Пул, пуритански коментатор от 17 век, не се скъпи на думи: „Не знам къде са: нейният отговор, съдържащ се в тези и следващите думи, е очевидно лъжлив, и следователно безспорно греховен; обаче намерението в него е добро: виж Рим. 3:8.”[63] Но един съвременен коментатор е този, който довежда калвинисткия легализъм до най-висшата точка в разглеждането на Рахав, макар че той би отрекъл, че е легалист според определението по-горе. Толкова отчаяно се стреми той да избегне очевидните следствия от примера на Рахав – че лъжата е законна в някои случаи и че Бог може да бъде прославен с лъжа – че прибягва до най-нелицеприятния вид екзегетично гърчене:

Защитата на съзнателната неистина при определени обстоятелства получава по-правдоподобна подкрепа от случая с блудницата Рахав. Очевидно е, че Рахав произнесе откровена лъжа. . . . Как може нейното поведение по отношение на съгледвачите да бъде така похвалено, можем да кажем, ако неистината, чрез която ги защити, е сама по себе си грешна?

Не трябва да остане незабелязано, че новозаветните писания, които хвалят Рахав за нейната вяра и дела, се позовават единствено на факта, че е приела съгледвачите и ги е изпратила по друг път. Не може да се повдига никакъв въпрос относно правилността на тези действия или относно скриването на съгледвачите от пратениците на царя на Ерихон. И логически, или според аналогията дадена ни от Писанието, одобрението на тези действия не носи със себе си одобрение на конкретната неистина, изговорена към царя на Ерихон. Странна е онази теология, която ще настоява, че одобрението на нейната вяра и дела в приемането на съгледвачите и помощта да избягат трябва да включва одобрение на всички действия свързани с нейното похвално поведение. И ако се възрази, че запазването на съгледвачите и последващото им изпращане по друг път не биха могли да бъдат постигнати без произнесената неистина, и че неистината е съществена за успешния изход от нейните действия, трябва да се имат предвид три неща. (1) Ние си представяме твърде много по отношение на Божието провидение, когато казваме, че неистината е била необходима за успешния изход от нейното дело на вяра. (2) Дори да приемем, че във фактическото Божие провидение неистината беше едно от средствата, чрез които съгледвачите се избавиха, от това не следва, че Рахав е морално оправдана да използва този метод. Бог изпълнява Своята свята, върховна воля чрез нашите несвяти дела. . . . [Точка трета сравнява лъжата на Яков към Исак и последвалото благословение: благословението е оправдано, но лъжата е грешна.] Следователно виждаме, че нито самото Писание, нито теологичните изводи, които вземаме от Писанието ни дават какво да е основание да оправдаем неистината на Рахав, и следователно този случай не подкрепя възгледа, че при определени обстоятелства можем основателно да произнесем неистина.[64]

Обратното, онова, което виждаме, е трудността да наложим върху разказа за Рахав легалистичните ограничения на принудената екзегетика. Голямата вяра и великите дела на Рахав разкъсват такива легалистични ограничения също както Самсон разкъса своите въжета. Тази свръхпредпазлива екзегетика просто отказва да приеме ясното учение на Писанието: Рахав беше оправдана в Божиите очи, и в препратките в цялото Писание няма нито една дума, която да намеква за каквото и да било зло дело от нейна страна. И забележете твърдението на автора, че „Не може да се повдига никакъв въпрос относно правилността на тези действия или относно скриването на съгледвачите от пратениците на царя на Ерихон.” Накратко, при дадените обстоятелства предателството беше съвършено нормално, напълно разумно. Но грехът на лъжата – колко ужасно! Легализмът прецежда етичния комар и поглъща етичната камила. Да се върнем към израза на самия автор, това наистина е „странна теология.” Авторът изглежда не осъзнава степента, до която е посветен на самия легализъм, който неговата собствена теология на благодатта по принцип отрича.

„Само ако не беше излъгала!” изглежда казват нашите коментатори. Тогава тя щеше да бъде наистина свята! Наистина свята; би била по-свята отколкото Бог изисква от нея, което е крайната цел на всеки последователно прилаган легализъм. По всички стандарти на древния свят нейната лъжа я въвлича в предателство против боговете на нейния град. Заветът с Бога на Израел неизбежно означава богохулство и предателство против боговете на установеното общество, факт, който е бил неизбежно ясен на християните в Римската империя.[65] Дори най-посветеният легалист не може да избегне този факт, така че легалистите не критикуват Рахав за предателство (защото то било необходимо по дефиниция), а само за нейната лъжа (която „някак” не е необходима). Капиталното престъпление на предателство е понякога законно, признава легалистът; грехът на казване на лъжа е винаги неправеден. Светът на легализма е обърната с главата надолу вселена. Трябва да очакваме това, защото всички форми на хуманизъм обръщат реда в създанието.

Може да се възрази, че такава екзегетика на Рахав, каквато представлява цитираният по-горе пример, не е легалистична, ако се има предвид определението дадено в началото на тази статия. Няма изрично твърдение, че Бог е обвързан с определени закони, и че човекът може да манипулира Бога по някакъв начин. Така е, наистина; няма такова изрично твърдение. Но ясно е заявено, че „Ние си представяме твърде много по отношение на Божието провидение, когато казваме, че неистината е била необходима за успешния изход от нейното дело на вяра.” Критиците на лъжата на Рахав очевидно смятат, че нейният случай е аналогичен на прелюбодейството на Давид с Витсавия, съюз, който в крайна сметка произведе Соломон. Разбира се, ние нямаме намерение да хвалим действията на Давид само защото царуването на Соломон произведа много желани резултати (като построяването на Божия храм). Конкретно ни се казва, че прелюбодейството на Давид е омразно в Божия поглед; не ни се казва същото относно действията на Рахав. Екзегетически е опасно да четем в разказа за Рахав грях, за който не ни е казано изрично, че съществува, особено когато имаме такава изобилна библейска похвала на нейните действия. Така, виждаме критиците на Рахав да твърдят, че по някакъв неназован начин тя е можела да каже истината или да замълчи, като едновременно с това запази живота на съгледвачите. Бог просто е трябвало да има алтернативен план, който да вкара в действие! Ако тя не беше излъгала царските мъже, щеше пак да оцелее, и съгледвачите щяха да избягат, и Ерихон пак щеше да падне. С други думи, тъй като човекът върши добро, Бог трябва да направи така, че и Неговият план произвежда добро. Така Бог е задължен да зачита добрия отговор на човека, независимо какви са очевидните последствия от това добро действие (напр. екзекуция на всички виновници от царя). Това означава някаква манипулация на Бога и на Неговия план от човека. Никога не се казва какво е трябвало да направи, но предателство с лъжа, за разлика от предателство без лъжа, е зло. Легалистите не искат да виждат въпрос в никаква друга светлина.

Ако наложената екзегетика на легализма беше валидна, тогава трябва да очакваме най-голямата библейска похвала да бъде хвърлена върху мълчаливите предатели в Писанието: предателят от Съдии 1:24-26 или цареубийството в Съдии 3:12ff. От гледна точка на легалиста кой може да спори с факта, че във втория пример „израилтяните пратиха подарък на моавския цар Еглон” (3:15)? „Подаръкът” може да е меч в корема, но никой не се оплаква, че Аод придоби достъп до покоите на царя като обеща да му занесе този подарък. „Зависи как го наричаме. Рахав каза лъжа, което е грешно; Аод занесе остър подарък, което беше съвършено честно.” Но Библията не запазва най-високата похвала за тези хора; Рахав е многократно примерът за праведно покорство. Този факт трябва да ни предупреди против последствията от екзегетично подправяне на ясната истина на Писанието. По стандартите на Ерихон Рахав беше блудница и предателка. Библията я смята за покорна светица. Легалистите я смятат за непослушно момиче: казала е бяла лъжа. Легализмът пропуска да види адекватните проблеми, било от гледна точка на ерихонските власти, или от гледна точка на заветната история на Божия народ. Легализмът си губи времето с периферните неща в живота, докато истинският живот на хората се определя от кризисните ситуации. Където процъфтява легализмът, християните стават етично свръхпредпазливи и обществено безсилни.

С това като основа, стигаме до същността на тази статия. Подкупът е грях, ако въобще е грях, с далеч по-малко въздействие от предателството, макар да признаваме, че изглежда далеч по-опасен от казване на „бели лъжи.” Дали някой пастор някога проповядва от американски амвон за законността християнин да даде подкуп на държавен служител при определени обстоятелства? Ще посъветва ли някого за такова нещо в частен разговор? Вероятно никой пастор никога няма и да помисли да даде такъв съвет, поне докато не дойде някаква криза – и тогава без съмнение ще се чувства виновен. Затова принципите на екзегетичния легализъм трябва да се съсредоточат върху огромната задача да се обяснят като несъществуващи следните стихове: „Подаръкът е като скъпоценен камък в очите на притежателя му; накъдето и да се обърне, преуспява” (Пр. 17:8) и „Тайният подарък укротява ярост, и подаръкът в пазвата укротява силен гняв” (Пр. 21:14). Авторът на тези притчи ни дава своя съвет, но малко пастори биха били склонни да го следват. Толкова дълбоко е окопан легализмът в съвременното християнство. Очевидно е по-добре да не се преуспява, отколкото да се плаща подкуп; по-добре да не се укроти гнева на някой корумпиран държавен чиновник, отколкото да бъде подкупен: това е неизбежната съвкупност от изводи, които последователната легалистична екзегетика трябва да произведе. Човек се чуди защо въобще Соломон се занимава да пише тези редове; като че ли го е направил само за да създава кошмари на легалистичните коментатори. Църквата, която слуша проповядването на легализъм, може един ден да се окаже заплашена от отстъпническа държава съзнателно преследваща християните, и тази църква ще се окаже безпомощна. Тя ще умре също така сигурно, както и двамата съгледвачи биха умрели, ако Рахав не беше толкова „непослушна” в обстоятелствата, в които Бог ги беше поставил. Махнете повърхността на легалиста, и отдолу ще откриете лицемерно набожен щраус. Легализмът закоравява сърцето и смекчава ума. Той води до обществено безсилие.

Това, което Библията осъжда, е приемането на подкуп, тъй като се приема, че праведните хора ще налагат Божиите закони без да искат плащане. Не може да се приема подкуп да собствена печалба, било за извращаване на правосъдието или са справедливо отсъждане. Но Библията никъде не осъжда даването на подкупи с цел да се забави растежът на отстъпнически управления. „Подкупът” сам по себе си не заслужава повече осъждане от „предателството” само по себе си; всичко зависи от това чии закони биват нарушени и кой народ бива предаван. Не може да има неутрално, универсално приложение на дума като „подкуп,” защото за да направим такова универсално определение, ще трябва да приемем съществуването на някакъв универсален, неутрален и напълно общоприет законов кодекс. Това е основополагащата презумпция на хуманизма, но християнството отрича такава неутралност. Неутралността не съществува. Всичко трябва да се тълкува на основата на това, което Бог е изявил. Хуманистичната цел на неутралния език (и следователно на неутралния закон) беше осуетена при Вавеловата кула. Нашите дефиниции трябва да бъдат на основата на библейското откровение. Съпротивата против неправедните закони не е анархия; съпротивата на праведните закони е анархия. Рахав беше права, макар че нейната отстъпническа държава би я счела за предателка; Юда Искариот съгреши, макар отстъпническата държава да счете неговите действия за достойни за пример и го възнагради богато. Няма универсално определение за понятие като „предателство.” Божият Закон и Божието конкретно водителство определят какво е или не е предателско и анархистко. Рахав е светица, а Юда е предател. Екзегетиката на легализма неизбежно принуждава своите последователи да заключат, че официално непокорната нелегална църква в дните на Хитлер или в комунистически Китай днес е всъщност в същото положение както официално непокорната партия на Черните пантери или съвременните сатанистки култове; без съмнение ще се цитира Римляни 13, а Деяния 5:29 ще се пренебрегне напълно. „Каквото за единия, такова и за другия,” твърдят легализмът и другите форми на хуманизъм. Християнството отрича това, защото християнството отрича неговата презумпция: не може да има универсални, неутрални принципи за закона, езика или обществото.

Божието изискване за хората е да покоряват земята на основата на структурата на Неговия изявен Закон, и да го правят за Негова слава. Това означава, че винаги когато християните са в положение на власт в кое да е управление – семейно, държавно, образователно, финансово, църковно – те трябва да съдят според Божиите стандарти. (Това може би обяснява защо ранните християнски църкви често са забранявали на своите членове да служат на постове на висша отговорност в държавната власт; едва след възцаряването на Константин на императорския престол става позволено християните да служат като висши държавни служители.) Затова Бог показа ясно на еврейските управители, че според Неговия Закон всяко вземане на подкупи е незаконно. Хората трябваше да управляват в Божието държавно управление по праведен начин и за Божия слава. Личната печалба чрез подкупи е незаконна. Святото общество приема за даденост, че всички случаи на вземане на подкупи са мотивирани от желание за извращаване на Божия съд за лична печалба. Когато изследваме различните текстове занимаващи се с подкупи, които се намират в Закона, откриваме, че подкупите са свързани с неправеден съд. Основната формула относно вземането на подкупи се намира в Изх. 23:8: „Да не приемаш подаръци; защото подаръците заслепяват видещите и извръщат душите на праведните.” Паралелен и дори по-откровен текст е Второзаконие 16:18, 19. Управителите трябва да бъдат „способни мъже, които се боят от Бога, обичат истината и мразят несправедливата печалба . . .” (Изх. 18:21). Извращаването на Божия съд за лична печалба е което бива осъдено, и не трябва да бъде изненада, че само на няколко изречения от съвета на Соломон да даваме подкуп (Пр. 17:8) намираме това предупреждение: „Нечестивият приема подарък изпод пазуха, за да изкриви пътищата на правосъдието” (17:23). Същото това извращаване на правосъдието беше грехът на синовете на Самуил (1 Царе 8:3). Това е грехът споменат в Исая 1:23, Амос 5:12, Псалм 26:10 и 1 Царе 12:3.

Божията критика е ясна: хората са нечестиви, ако вземат подкупи, за да извращават праведното правосъдие. Божиите закони са нашият единствен стандарт; ние трябва да следваме Бог по правилния начин, точно както създанията трябва да Го следват, аналогично: „Затова нека бъде върху вас страх от Господа; внимавайте в делата си; защото у Господа нашия Бог няма неправда, нито лицеприятие, нито приемане на дарове” (2 Лет. 19:7). Но в същата тази книга, 32:23, ни се казва, че Бог приема дарове. Следователно трябва да гледаме на злото да приемането на дарове като свързано с неправеден съд и лицеприятие; не вземането само по себе си е зло. В Писанията приемането на подкуп е синоним на извращаване на правосъдието; то е забранено в делата на държавното правосъдие. Примерът на бащата, който приема дар от детето си, е аналогичен на приемането на дарове от Бога във 2 Летописи 32:23: той не трябва да облагодетелства детето с правосъдие противно на Божия Закон заради даровете.

Обстоятелствата, в които Бог положи Своя Закон, бяха установяването на земно царство. В новозаветните времена държавната власт беше дадена на езически владетел. Промяната в обстоятелствата изискваше различно ударение върху отговорностите на управляваните. Показателна за това е Исусовата притча за неправедния съдия. Преди всичко, съдията „от Бога се не боеше и човека не зачиташе” (Лука 18:2). Вдовицата идва при него за да бъде възмездена против своя противник, и непрекъснато досажда на съдията. Накрая той не може да издържи. В отчаянието си той заявява: „При все, че от Бога не се боя и хората не зачитам, пак, понеже тая вдовица ми досажда, ще й отдам правото, да не би да ме измори с безкрайното си идване” (ст. 4, 5). За вдовица с праведно дело е етично правилно да досажда на неправеден съдия, ако вярва, че като прави това, ще получи праведна присъда. Това по никакъв начин не одобрява на извратена жена да смущава мира на праведен съдия, който наистина е твърде зает, за да обърне незабавно внимание на нейното дело. В много истински смисъл жената в притчата предлага на съдията подкуп: ако той даде праведна присъда, тя ще му даде мир.

Легалистът обикновено е смаян от следствията от определени части от Проповедта на планината. Исус дава някои забележителни предложения – забележителни от гледна точка на легалиста – за поведението във всекидневния живот. Това, което Исус дава на Своите ученици, е поредица от препоръки за етичното поведение на народ в плен. Например, „Спогаждай се с противника си по-скоро, догдето си на пътя с него към съдилището, да не би противникът ти да те предаде на съдията, а съдията те предаде на служителя, и да бъдеш хвърлен в тъмница” (Мат. 5:25). Това беше мъдро правило в юдейските земи по времето на Римската империя. То не трябва да ни води да вярваме, че християнското отношение към Божиите врагове трябва винаги да бъде вечно прощаване и безкрайна толерантност, когато християните имат силата и властта да ги съдят в съда и да ги осъдят. Ако християните като Божий народ получат силата на меча, тогава Божиите врагове трябва да приемат насериозно предупреждението на Матей 5:25: нека те да се съгласят с християнина, за да не би поради тяхното външно беззаконие в несъгласието християнинът да направи така, че да бъде произнесена праведна присъда в съдебно дело, и противниците да бъдат сурово наказани.

От друга страна, когато положението на християнина в кой да е период във времето прилича на положението на християните под римско управление, тогава той трябва да внимава. Под властта на Хитлер или Сталин правилният отговор на християнина е външно покорство. Той трябва да подкупва служителите на диктатора, да лъже, ако е необходимо, да се присъедини към християнската нелегална съпротива, и чрез лъжи и подкупи да добие свобода на действие за да продължи да проповядва и пише. И ако както в случая с Аод християните трябва да се справят със зъл победоносен нашественик (както християните в Нидерландия и други страни по време на Втората световна война), правилното действие може да е успешното екзекутиране на нашественика. Дайте му „подаръка”; той го заслужава.

Христос изрично предупреди Своите хора: „На този, който би поискал да се съди с тебе и да ти вземе ризата, остави му и горната дреха. Който те принуди да вървиш с него една миля, иди с него две” (Мат. 5:40, 41). Затова Христос съветва Своите последователи, че трябва да дават на онези, които имат власт над тях (т.е., ако някой те принуди), допълнително количество стоки и услуги над първоначалното искане. Ако такъв дар беше доброволен, можем да наречем такова действие бакшиш или благотворителност. Тогава как да наречем такова действие при условия на физическа принуда? Има дума за това, разбира се, но легалистите се боят от нея. Това, което Исус препоръчва, е християните да подкупват беззакония чиновник. Подкупът е подарък над това, което е законно изисквано – подарък, който ще насърчи беззаконната страна да остави на мира християнина и църквата. Той дава на християнина възможност да избегне пълната сила на гнева, който по принцип последователният езичник би наложил върху християните, ако осъзнаваше колко цялостно Христос и Неговото царство са във война против Сатана и неговото царство. С други думи, подкупът успокоява получателя, точно както Соломон казва. Етиката на Проповедта на планината е основана върху принципа, че праведният подкуп (в стоки или услуги) понякога е най-добрият начин за християните да си осигурят временен мир и свобода за себе си и за църквата, ако приемем, че Божиите врагове имат превъзхождаща сила. Такъв подкуп трябва да се дава със спокойна съвест за постигане на праведна цел. С това на християнските граждани или слуги не се дава позволение да предлагат на управителите подкупи за постигане на неправедни цели. И все пак този факт трябва да е очевиден: обръщането на другата буза е подкуп. То е валидна форма на действие само докато християнинът е безсилен политически или военно. Като обръща другата буза, християнинът дава на злия насилник повече мир и по-малко земни опасности, отколкото той заслужава. Каквато и икономическа дефиниция да използваме, такова действие е подарък: то е допълнителен подарък към насилника, който се дава само заради неговата сила. Премахнете неговата сила, и той заслужава наказание: око за око, зъб за зъб. Премахнете неговата сила, и потисканият християнин или трябва да го смаже от бой, или да го завлече пред магистрата, а вероятно и двете.

Само в период на обществено безсилие християните са под правилото да „не се противят на злото” (Мат. 5:39). Когато на християните се даде власт в държавните дела, тогава положението е различно, и се налага друго правило: „И тъй, покорявайте се на Бога, но противете се на дявола, и той ще бяга от вас” (Яков 4:7). Същото важи и за учениците на дявола. Мартин Лутер веднъж видял дявола, или нещо, което помислил за дявола, и хвърлил мастилница по него. Имал е и други идеи, дори по-материални, как трябва да се справяме с дявола. Това трябва да бъде отношението на всички християни, които притежават власт. Плащаме подкупи до деня, когато Божиите противници изгубят властта, но нито ден повече.

6. Бунт и десятък

През 11 век манихейските идеи се разпространяват бързо в северна Италия и южна Франция, след като идват там от северна Африка, Византия и България. Главната квартира на това движение в Европа е била в Босна, откъдето според сведенията водач или „папа” е ръководел своите последователи. Повечето от тези последователи са били известни като катари. Катарите са атакували християнската църква като църква на Сатана, подигравали са се на детското кръщение, причастието и ортодоксалното учение. Те са твърдели, че материалният свят е създаден от Сатана, отстъпилият син на Бога, докато човешките души принадлежат на истинското небесно царство.

Конкретно, катарите удрят в основите на християнството като говорят против десятъка и увещават хората да не плащат десятък. Само този факт „привлича привърженици в много области.”[66]

Нещо повече, този факт допринася за промяна на отношението на църквата към такива групи, и започва потискане на тези движения. Рунеберг вижда връзка между катарското движение, което става нелегално, и възхода на чародейството.[67] Катарите очевидно се съюзяват с древните религиозни практики и суеверия на земеделските народи и им дават манихейско развитие. Така древното и умиращо езичество бива превърнато в агресивна ерес, която удря в основите на християнството като атакува десятъка.

Така е имало две тенденции, първо, атака срещу християнството чрез атака срещу неговата материална опора, десятъка, и второ, опит да бъде свързан десятъкът твърде тясно с църквата, което също подрива жизнеността на християнското обновление. Докато десятъкът свободно тече към реформиращи агенции, обновлението е постоянно. Когато бъде свързан с църквата, това усилва властта на църквата, но не и жизнеността на християнството.

Но в Англия монашеските фондации си присвояват десятъците от местните свещеници, които от дълго време са отдавали съзнателно внимание на десятъка за бедните. В началото на 12 век това вече създава проблеми. Когато монашеските фондации престават да се грижат за бедните, в парламента има оплаквания против такова присвояване. Въпреки това местните църкви все още са правели много, за да служат на бедните.[68] Безмилостните конфискации на манастирска собственост от Хенри VІІІ стават възможно отчасти поради тази история. След това паричната инфлация на режимите на Тюдорите унищожава способността на местните църкви да служат на бедните със съществуващите средства, и самите свещеници попадат в положението на нуждаещи се.[69]

Следователно десятъкът може да бъде подкопан по няколко начина. Може да бъде подкопан чрез атака срещу закона за десятъка. Може да бъде подкопан чрез присвояване на десятъка за църквата (или държавата), а не за Господното дело пряко от Божиите хора. Може да бъде унищожен чрез парична инфлация, с което дарените средства бъдат свеждани до нищожност, и дългосрочната предвидливост става безсмислена.

Без десятъкът, нуждата от обществено финансиране остава, и тогава държавните данъци се намесват, както и държавната корупция и злоупотреби. Ограничена държава без десятък е невъзможна, и политическите консерватори, които мечтаят за такъв ред, са глупци и мечтатели, както са и анархистите, които мечтаят за съществуване без никаква държава. Обществото, което е силно семейно и даващо десятък, може да създаде огромно разнообразие от институции, училища и агенции, които могат да поемат основните функции на църква, училище, здравеопазване и социални грижи, и с това да намалят държавата до нейните правилни измерения. Общественото финансиране е необходимо: или Божиите хора ще го предприемат, или държавата.

7. Бележки

1. Един важен въпрос по отношение на хомосексуализма е повдигнат в 1 Коринтяни 6:9-11. Римляни 1:24-32 споменава хомосексуализма като връх на отстъпничеството и разжегване на мъжете, докато 1 Коринтяни 6:9-11 изглежда отваря врата за спасение за „мъжеложниците.” В този текст Павел изброява десет представителни форми на неправедност, които затварят вратата за хората към Божието царство, освен ако Божията благодат не се намеси в някои случаи. Една от тези, „малакийците,” се отнася за сластолюбците.[70] Списъкът с грехове обхваща „лъжерелигия и неверие, . . . сексуални пороци, грехове против собствеността, и грехове на езика.”[71] Св. Павел казва на коринтяните за видовете престъпления, които отделят хората от Бога. Той не обвинява коринтяните в извършване на всички тези грехове. Всички бяха изкупени грешници, но „някои от вас,” напомня им св. Павел, са били виновни за по-чудовищни грехове преди своето обръщане. Според Ходж, относно ст. 11, „и такива бяха някои от вас.” „Естественото обяснение е, че апостолът съзнателно избягва да обвинява за току-що споменатите чудовищни неморалности всички коринтяни в тяхното предишно състояние.”[72] Този стих не ни казва, че сред изкупените в коринтската църква има бивши хомосексуалисти. Но може да се отбележи, че в гръцкото образование младежите обикновено са били прелъстявани към хомосексуални практики от своите наставници и учители, обвинение, което много по-рано е основателно отправено против Сократ. Разжегването на мъжете описано в Римляни не трябва да се бърка с греховете на някои от тези коринтяни като млади момчета в ръцете на извратени учители. Вероятно 1 Коринтяни 6:9-11 покрива хора прелъстени към такива порочни практики и опитности, и така прави тяхното изкупление открит въпрос, докато Римляни 1:26-32 представя хомосексуалиста като разжегнат и извратен ум в действие, и като връхна точка на отстъпничеството и покварата.

2. През юли 1562 Трентският събор разглежда въпроса за децата и причастието и излиза с изявление, една от четири точки върху тайнството, с четири анатеми. Тази четвърта точка, както и всички четири анатеми, казват следното:

ІV. Децата под възрастта на разума не са задължени да приемат тайнството на Причастието, тъй като на тази възраст те не могат да изгубят благодатта. Но обратният обичай, който е древен и е запазен на някои места, не трябва да бъде осъждан, тъй като без съмнение се вярва, че той не се прави като необходим за спасението, а по някаква друга причина.

В съгласие с това учение четирите анатеми казват:

І. Против всеки, който казва, че всички вярващи трябва да приемат Евхаристията и в двата елемента, било по божествена заповед или като необходима за тяхното спасение.

ІІ. Против всеки, който казва, че католическата църква няма основание или греши като дава на миряните и на онези, които не празнуват Литургията, Причастие единствено във формата на хляб.

ІІІ. Против всеки, който отрича, че Христос, източник и начинател на всяка благодат, бива приет единствено под формата на хляб.

ІV. Против всеки, който казва, че тайнството на Евхаристията е задължително за децата под възрастта на разума.[73]

От значение е, че Трентският събор признава, че причастието на деца е обичай „древен и е запазен на някои места,” и „не трябва да бъде осъждан.” Калвин, който до известно време се противопоставя на практиката, оставя място за нея на своето последно причастие, но с увещание да се пази вечерята от „всички, които са бунтовни против бащи и майки.”[74]

3. Нарастващото обществено искане за реституция към жертвите печели вниманието на юристите и дори има ограничено прилагане. Броят на Trial от май/юни 1972 (vol. 8, no. 3), списанието за юристи, издавано от Американската асоциация на съдебните юристи, беше посветен изцяло на обезщетението. Основната идея обаче е обезщетение от държавата към жертвата, а не реституция от престъпника към жертвата.

4. Самюъл Уилърд, пуритански теолог в Нова Англия, е пример за пуританския възглед върху Закона. Той е твърдял, че нормата за освещение е Божият Закон и се е противопоставял на антиномисткия възглед за Закона. Виж Seymour Van Dyken, Samuel Willard, 1640-1707: Preacher of Orthodoxy in an Era of Change (Grand Rapids: Eerdmans, 1972), p. 131.

---

[1] Herman L. Hoeh, “Four Thousand Years of Easter,” in Tomorrow’s World, vol. III, no. 3 (March, 1971), pp. 42-46.

[2] Joseph Bingham, The Antiquities of the Christian Church, vol. II, bk. XX, chap. V, sec. 1-4.

[3] The Veerable Bede, The Ecclesiastical History of the English Nation (London: J. M. Dent, 1913, 1939), II, 19; p. 100.

[4] Bingham, op. cit., II; bk. XVI, chap. VI, sec. 1-3.

[5] “The Epistle to Diognetus,” in Ante-Nicene Christian Library, vol. I, The Apostolic Fathers (Edinburgh: T. & T. Clark, 1867), p. 306f.

[6] “The First Epistle of Clement,” in ibid., chap. I, II, XXI, pp. 8f., 22f.

[7] “Barnabas,” III: 3, 5; in Robert A. Kraft, The Apostolic Fathers, A New Translation and Commentary, vol. 3, Barnabas and the Didache (New York: Thomas Nelson & Sons, 1965), p. 86f.

[8] Ibid., p. 90f.

[9] Ibid., V, 7, p. 94.

[10] Ibid., IX:I-X:12, pp. 106-109.

[11] Ibid., 10:1-12; pp. 109-114.

[12] Ibid., “Didache,” 6:3; p. 163.

[13] John Duncan Martin Derrett, Law in the New Testament (London: Darton, Longman & Todd, 1970), p. 255.

[14] H. R. Percival, The Seven Ecumenical Councils, p. 148.

[15] Ibid., p. 613.

[16] C. J. Ball, “II Chronicles,” in Ellicott, III, 453.

[17] J. Gilcrist, The Church and Economic Activity in the Middle Ages (New York: St. Martin’s, 1969), pp. 65ff. Ср. John T. Noonan, The Scholastic Analysis of Usury (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1957), pp. 40, 41, 46, 59, 136. Както показва Нунан, приемането в края на 15 век от римокатолическите теолози на валидността на contactus Trinus – съдружие, в което единият съдружник носи всички рискове от неуспех и плаща на другите фиксирана възвръщаемост върху заем, независимо от провала или успеха на предприятието – унищожава средновековните възражения против лихварството. Един от защитниците на този либерален договор е Йохан Ек, наемник за немската банкова фирма на Фугерс, и най-забележителният теологичен опонент на Мартин Лутер. Именно против това либерализиране на забраната против лихварството Лутер реагира така яростно. Виж Martin Luther, “Trade and Usury” (1524), in Luther’s Works (Philadelphia: Muhlenberg Press, 1962), vol. 45, pp. 249-305. Нунан проследява либерализирането на законите за лихварството в сбита статия, “The Amendment of Papal Teaching by Theologians,” in Charles E. Curran, ed., Contraception: Authority and Dissent (New York: Herder & Herder, 1969), pp. 41-75. За традиционното, консервативно, полусредновековно отношение на калвинистките мислители, виж Charles H. George, “English Calvinist Opinion on Usury, 1600-1640,” Journal of the History of Ideas, XVIII (1957), 455-474. В своето масивно изследване, A Christian Directory (1673), Ричард Бакстър започва отхлабване на предишните ограничения. Той се придържа към библейската позиция: бедният брат не е задължен да плаща лихва, но лихва може да се взема от някой, който прави печалба от взети назаем пари. Richard Baxter, Chapters from A Christian Directory, edited by Jeanette Tawney (London: Bell, 1925), pp. 119ff., 130-131. Както пише Ричард Шлатър, „Теолозите на Реставрацията няма революционен принос към дискусията за заемите.” Richard Schlatter, The Social Ideas of Religious Leaders, 1660-1688 (London: Oxford University Press, 1940), p. 217. Съвременниците на Бакстър не са осъзнали хитростта на Бакстър.

[18] Това, разбира се, е точно взаимоотношението установено от contactus trinus. Това е същността на съвременния банков договор: фиксирана, гарантирана, съставна лихва. Невъзможно е да бъдат гарантирани такива печалби за дълги периоди от време, тъй като в този свят печалбите не могат да бъдат гарантирани, и следователно такава гарантирана възвръщаемост е измама. Или банката в края на краищата ще фалира, или ще изплаща дълговете си в обезценени декретни пари. Ср. Gary North, “The Theology of the Exponential Curve,” The Freeman, May, 1970, pp. 305-306. Това списание излиза всеки месец, с безплатен абонамент, от Foundation for Economic Education, Irvington-on-Hudson, New York, 10533.

[19] Ludwig von Mises, Human Action (New Haven, Conn.: Yale University Press, 1949), chap. 20. Ревизираната версия на тази книга в момента се издава от Henry Regnery Co., Chicago. За въведение в литературата подкрепяща теорията на Мизес за икономическите цикли, виж Gary North, “Repressed Depression,” The Freeman, April, 1969.

[20] За разликата между обществата на „висшата класа” и „нисшата класа” от гледна точка на „ориентация към бъдещето” срещу „ориентация към настоящето,” виж Edward C. Banfield, The Unheavenly City (Boston: Little, Brown, 1970).

[21] Обезценяването на парите е забранено в Исая 1:22; ср. Gary North, “The Sin of Debased Currency,” Christian Economics, Oct. 31, 1967, p. 4. Частичният банков резерв е забранен, тъй като той е особено проявление на множествена задлъжнялост – повече висящи дългове от ресурси за плащане на тези задължения при поискване, ако всички бъдат поискани едновременно. Множествената задлъжнялост е забранена в Изх. 22:25ff.: връхната дреха взета като залог не може да се използва от длъжника, за да получи заеми и от други хора.

[22] Gary North, “Downward Price Flexibility and Economic Growth,” The Freeman, May, 1971. Ср. Mises, The Theory of Money and Credit (New Haven, Conn.: Yales University Press, [1912] 1953), p. 417; F. A. Hayek, Prices and Production (London: Routledge & Kegan Paul, [1931] 1960), p. 105.

[23] Държавите винаги са увеличавали паричното предлагане, така че това твърдение не може да бъде проверено исторически в наши дни. Но през 30-те години лихвата върху почти безрисковите федерални облигации в Съединените Щати спада до половин процент. С падането на цените, нарастващата безработица и фалиращите фирми, парите увеличават покупателната си сила. Така паричната лихва спада почти до нула. Много инвеститори са смятали за по-сигурно да купят държавни облигации, отколкото да държат парите в брой.

[24] Лев. 25:23; Пс. 24:1; 50:10-12; Аг. 2:8. Ср. Gustave Oehler, Theology of the Old Testament (Grand Rapids, Mich.: Zondervan, 1883), p. 235; Milton G. Evans, “Biblical Teaching on the Righteous Acquisition of Property,” Biblical World, XVII (1906), p. 277; Vernon Bartlet, “The Biblical and Early Christian Idea of Property,” in Charles Gore, ed., Property: Its Duties and Its Rights (New York: Macmillan, 1915), p. 86ff.

[25] Думата в Мат. 25:27 преведена като „лихварство” (“usury”) от английските преводачи от началото на 17 век, трябва да се превежда „лихва,”, тъй като се отнася за законна бизнес сделка, а не за кризисен благотворителен заем към бедняци. Пристрастието на преводачите против всяка форма на лихва се вижда от техния избор на предубеденото понятие „лихварство.”

[26] За подборът на пуританското даване на помощи, виж жизнено важното изследване на Джордан, W. K. Jordan, Philanthropy in England, 1480-1660 (London: George Allen & Unwin, 1959). Джордан пише: „Децата на бедните е трябвало да бъдат учени на занаят и наемани на работа; във всяка енория са били събирани доброволни помощи за издръжка на безпомощните бедни; докато безусловната милостиня, толкова характерна за средновековната набожност, е била обявена за вредна и е била внимателно ограничавана.” (p. 85).

[27] F. A. Harper, “The Greatest Economic Charity,” in Mary Sennholz, ed., On Freedom and Free Enterprise (Princeton: Van Nostrand, 1956), pp. 94-107.

[28] Естеството на печалбата при капитализма е анализирано за първи път в класическото изследване, Frank H. Knight, Risk, Uncertainty and Profit (New York: Harper Torchbook, [1921] 1965). Ср. Mises, Human Action, pp. 286-297. Йозеф Шумпетер, който учи икономика заедно с Мизес при Бьом-Баверк, подчертава ролята на предприемача като новатор: Joseph Schumpeter, The Theory of Economic Development (New York: Oxford University Press, [1934] 1961), chap. 4. Трябва да е ясно, че и правилното предсказване, и задоволяването на очакваното търсене чрез ефективни, новаторски методи са част от ориентираната към печалби дейност на предприемача.

[29] Mises, Bureaucracy (New Rochelle, N. Y.: Arlington House, [1944] 1969). Ср. Gary North, “Statist Bureaucracy in the Modern Economy,” The Freeman, Jan., 1970.

[30] Ако не беше налагането на държавните закони за ограничена отговорност, собствениците на корпорации биха били далеч по-отговорни за делата на корпорациите. „Разделението между собствеността и контрола,” което притеснява мнозина учени – Джеймс Бърхам, Бърл, Гарднър Мийнс – би било далеч по-малко вероятно. Ср. Rushdoony, Politics of Guilt and Pity (Nutley, N. J.: Craig Press, 1970), p. 254ff. Шумпетер твърди, че такова разделение между собствеността е контрола в големите корпорации е унищожило стария смисъл на собствеността и отговорността, което помага да полагане на пътя към социализма: Joseph Schumpeter, Capitalism, Socialism and Democracy (3rd. ed.; New York: Harper Torchbook, [1950] 1962), p. 139ff. По-добре да беше казал, че отслабването на личната отговорност присъстващо в законите за ограничена отговорност и създадено от тях е довело до създаване на големите компании с техните огромни емисии на ценни книжа. Съдружието на пряко управляваната корпорация би било резултат от истински отговорна собственост. Хората не биха рискували всичките си активи в огромни, безличностни корпорации с неясна отговорност.

[31] Kuyper, Lectures on Calvinism (Grand Rapids: Eerdmans, [1898] 1961); Henry R. Van Til, The Calvinistic Concept of Culture (Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1959).

[32] Raymond de Roover, The Rise and Decline of the Medici Bank, 1397-1494 (New York: Norton, 1963), p. 10ff.

[33] Matthew Poole, A Commentary on the Holy Bible (London: Banner of Truth Trust, [1685] 1969), III, 98.

[34] Bruce Barton, The Man Nobody Knows (New York: Grosset & Dunlap, 1924). Това е преиздадено в The Book and the Man Nobody Knows (Indianapolis: Bobbs-Merrill, 1959). Сбити версии на книгата излизат в Reader’s Digest през март и юни 1965! Думите на Бартън звучат почти невероятно днес: „Със сигурност никой не би счел, че ни липсва страхопочитание, ако кажем, че всеки един от ‘принципите на съвременните продажби,’ с които бизнесмените се гордеят, са блестящо изобразени в живота и делото на Исус Христос” (Grosset & Dunlap, p. 104). И отново: „Сигурен съм, че днес Той би бил национален рекламен агент, както в Своите дни беше велик рекламен агент” (p. 140). Книгата на Бартън е само една от множество такива книги. Най-пълната – може би три пъти по-голяма – е Charles Francis Stocking and William Wesley Totheroth (Chicago: Maestro Co., 1923), която минава през поне пет издания в годината на своето издаване, една година преди издаването на The Man Nobody Knows. Напълно забравена днес, тя слисва въображението. Главата за Йоан Кръстител е озаглавена, „Появата на подготвящия почвата агент.” Проповедта на планината: „Даване на правилника за бизнеса”; и „Разкриване на метода и тайните.” Но отправната точка на книгата, както и на тази на Бартън, е либерално протестантство.

[35] Christian Living – Stewardship Giving, Inseparably Linked (n.d.).

[36] Faithful Stewardship Through Christian Investments, p. 4.

[37] Gary North, “Price-Wage Controls: Effects and Counter-Effects,” The Commercial and Financial Chronicle, Aug. 21, 1969, p. 13; North, “Inflation and the Return of the Craftsman,” The Whole Earth Catalog, Jan., 1971, p. 8.

[38] Ср. Eugene P. Wigner, “The Unreasonable Effectiveness of Mathematics in Natural Sciences,” Communications on Pure and Applied Mathematics, XIII (1960), pp. 1-13. Уигнър е носител на Нобелова награда за физика.

[39] AIER, Life Insurance and Annuities from the Buyer’s Point of View, Aug., 1969, p. 25. Институтът не твърди, че анюитетите са напълно неразумни икономически инвестиции, а само че човек трябва да инвестира само част от своите активи в тях. Колкото по-голям е темпът на инфлация, толкова по-малко трябва да се инвестира в тях.

[40] R. J. Rushdoony, The Biblical Philosophy of History (Nutley, N. J.: The Craig Press, 1969), p. 141.

[41] Най-прякото заявление за връзката между политическия либерализъм и теологичния либерализъм се намира в R. J. Rushdoony, Politics of Guilt and Pity, sec. IV, особено в pp. 313-317. Ср. J. Gresham Machen, Christianity and Liberalism (Grand Rapids: Eerdmans, [1923]), Introduction. За исторически сведения за паралелното развитие на двата вида либерализъм в Америка, виж Rushdoony, The Nature of the American System (Nutley, N. J.: The Craig Press, 1965), chap. 6; C. Gregg Singer, A Theological Interpretation of American History (Nutley, N. J.: The Craig Press, 1964). Главният недостатък в книгата на Сингър е неговото прекомерно наблягане на ролята на деизма в избухването на Американската революция. Това движение е било по същество християнска контрареволюция: Rushdoony, This Independent Republic (Nutley, N. J.: The Craig Press, 1964); Carl Bridenbaugh, Mitre and Sceptre (New York: Oxford University Press, 1962); Alice M. Baldwin, The New England Clergy and the American Revolution (New York: Ungar, [1928] 1958); Edmund S. Morgan, “The Puritan Ethic and the American Revolution,” William and Mary Quarterly, XXIV (1967), pp. 3-43.

[42] Друг важен фактор за завземането на протестантските църкви от либерализма е отношението, което най-добре се описва като „протестантско жречество.” То смята пастора за превъзхождащ и отделен от ръкоположените презвитери, и също смята миряните не просто за функционално подчинени, но също и интелектуално непълноценни. Ср. Paul Ramsey, Who Speaks for the Churches? (Nashville: Abington, 1968). За Класически пример за арогантността на пасторите, чиито гласове поставят деноминациите в подкрепа на радикални възгледи, противно на заявените възгледи на мнозинството от членовете, виж John Bennett, “Christian Responsibility in a Time the Calls for Revolutionary Change,” in John C. Raines and Thomas Dean, eds., Marxism and Radical Religion (Philadelphia: Temple University Press, 1970), pp. 75-76. Превъзходна критика на протестантското жречество има в E. L. Hebden Taylor, Reformation or Revolution (Nutley, N. J.: The Craig Press, 1970), p. 413ff.

[43] Боб Пиърс, основател на World Vision, в своето уводно обръщение към Faithful Stewardship Through Christian Investment, p. 1.

[44] Gary North, “Price Wage Controls: Effects and Counter-Effects,” Commercial & Financial Chronicle, Aug. 21, 1969, p. 13.

[45] Gary North, “The Theology of the Exponential Curve,” The Freeman, May, 1970. Ср. Garrett Hardin, “The Cybernetics of Competition: A Biologist’s View of Society,” in Helmut Schoeck and James W. Wiggins, eds., Central Planning and Neomercantilism (Princeton: Van Nostrand, 1964), pp. 60-90.

[46] Относно Гудж виж Richard Schlatter, The Social Ideas of Religious Leaders, 1660-1688 (London: Oxford University Press, 1940), pp. 129, 137.

[47] Уестминстърска изповед на вярата, гл. ХХІ, Подробен катехизис, въпроси 115-121.

[48] M. M. Knappen, Tudor Puritanism (Chicago: University of Chicago Press, [1939] 1965), pp. 444-445.

[49] За Августин и Ириней, виж Knappen, ibid., p. 443. Възгледът на Калвин може да се види в неговия Коментар върху Евреи, глава 4; ср. Tracts and Treatises (Grand Rapids: Eerdmans, 3 vols., 1958), II, 61-62. Неговото колебание в Tracts се различава рязко от неговата по-строга екзегетика на Изход 20:8ff.

[50] Christopher Hill, Society and Puritanism in Pre-Revolutionary England (New York: Schoecken, 1967), p. 155ff.

[51] Knappen, Tudor Puritanism, p. 447.

[52] Ibid., p. 448.

[53] Hill, Society and Puritanism, pp. 168, 170.

[54] Nathaniel B. Shurtleff, ed., Records of the Governor and Company of the Massachusetts Bay in New England (Boston: Commonwealth of Massachusetts, 1854), vol. IV, pt. I, p. 366.

[55] Hill, Society and Puritanism, p. 159.

[56] Хил погрешно приписва по-късния пуритански съботянски възглед на Калвин, макар да е принуден да признае, че желанието на Калвин да играе кегли в неделя притеснява по-ревностните съботяни. За разлика от Напен, Хил не дава белези да е чел писанията на Калвин относно съботата. Той пише в бележка под линия на същата страница, че „[Ричард] Бакстър също е малко неспокоен в своите опити да обяснява липсата на строгост при Калвин и Беза.” Hill, ibid., p. 170. Вероятно може да се очаква Хил, като марксистки учен специализирал в история на Англия през 17 век, да не е запознат с подробностите на трудовете на Калвин. Но няма оправдание за твърдението на професор Джон Мъри от Уестминстърската семинария, в отчаян опит да избегне значението на възгледа на Калвин върху съботата, че възгледите на Калвин просто са били неправилно изтълкувани. Шотландското наследство на Мъри просто не иска да се съобразява с „нестрогите” учения на Калвин, затова той предпочита да пренапише Калвин. Виж писмото на Мъри към редактора, The Presbyterian Guardian, June, 1969. За фантастичната, смехотворна строгост на шотландските съботяни от 17 век, виж Hill, p. 183.

[57] Това е моето главно обвинение към нео-дойевердците както в Холандия, така и в англоговорящата калвинистка общност. За подробности, виж моята статия, Gary North, “Social Antinomianism,” International Reformed Bulletin, Oct. 1967.

[58] Има сведения, че преводът на King James на гръцките и еврейските думи за „месец” е неправилно даден като „луна” в ограничен брой случаи, включително Кол. 2:16. По този въпрос, виж Curtis Clair Ewing, Israel’s Calendar and the True Sabbath (Los Angeles: The National Message Ministry, 1958), pp. 7-8.

[59] Hill, Society and Puritanism, p. 155ff.

[60] Крайното объркване на много съботянски пастори се вижда в тяхната забрана да се плаща за каквато и да е книга купена от църковната книжарница в неделя. Книгите могат да бъдат взети у дома, но не и да бъдат платени до понеделник или по-късно. Икономическа сделка на кредит не се смята за икономическа сделка, когато се извършва в църковната книжарница. Но покупката на бензин или други стоки на кредит в неделя се смята от същите тези пастори за нагло нарушение на съботата. Всеки, който може да намери логиката в тези две позиции, е равностоен по способности на средновековните схоластически теолози.

[61] Очевиден пример е стоманодобивната промишленост. Разходите за спиране и пускане на металургичен комбинат са огромни. Стоманата не може да се произвежда при такива условия. Енергията необходима за нагряване на пещите, да не говорим за изгубените човекочасове, ще принудят производителите на стомана да прекратят производството. Отново, съботяните ще трябва да гледат на производството на стомана като извънреден случай. Така всъщност всичко, което ще донесе повече неудобства, отколкото съботяните във всяко поколение са свикнали да понасят, бива хвърлено в тази непрестанно нарастваща всеобхватна класификация, „извънредна ситуация.”

[62] John Calvin, Commentaries on the Book of Joshua (Grand Rapids: Eerdmans, 1949), pp. 47-48.

[63] Matthew Poole, A Commentary on the Whole Bible (London: Banner of Truth Trust, [1685] 1962), I, 411. Тази екзегетика по никакъв начин не е представителна за повечето пуритански мислители по въпроса за законната лъжа. Водещите пуритански казуисти, Уилям Пъркинс и Уилям Еймс, приемат валидността на dolus bonus (добрата заблуда), и те са следвани в това от главния англикански казуист, Джеръми Тейлър. За различните пуритански възгледи относно приемливостта на лъжата, особено от магистратите, виж George L. Mosse, The Holy Pretence (Oxford: Basil Blackwell, 1957). Ключовият новозаветен текст относно използването от Бога на заблуда в Неговия план е 2 Сол. 2:10-12. Неправедните са направени от Бога да повярват в лъжа.

[64] John Murray, Principles of Conduct (Grand Rapids: Eerdmans, 1957), pp. 138-139.

[65] По този въпрос виж Ethelbert Stauffer, Christ and the Caesars (Philadelphia: Westminster Press, 1955). За тясната връзка между държавата и боговете на древния град-държава, виж Fustel de Coulanges, The Ancient City (Garden City, N. Y.: Doubleday, [1864] 1936). За изследване на теологичната война между ранното християнство и хуманизма на древния град-държава, виж R. J. Rushdoony, The Foundations of Social Order (Nutley, N. J.: The Craig Press, 1968).

[66] Societas Scientarum Fennica, Commentationes Humanarum Litterarum XIV, 4, Arne Runeberg, Witches, Demons and Fertility Cults (Helsingfors, 1947), p. 21.

[67] Ibid., p. 22ff.

[68] W. K. Jordan, Philanthropy in England, 1480-1660 (New York: Russell Sage Foundation, [1959] 1964), pp. 80-83.

[69] Ibid., pp. 308-310.

[70] R. C. H. Lenski, The Interpretation of St. Paul’s First and Second Epistle to the Corinthians (Columbus, Ohio: Wartburg Press, [1937] 1946), p. 248.

[71] Ibid., p. 249.

[72] Charles Hodge, An Exposition of the First Epistle to the Corinthians (Grand Rapids: Eerdmans, 1950), p. 99.

[73] Sarpi, History of Benefices, and Selections from History of the Council of Trent, Peter Burke, trans., ed. (New York: Washington Square Press, 1967), p. 220.

[74] Charles W. Baird, The Presbyterian Liturgies (Grand Rapids: Baker, 1957), p. 53.