V

ПЕТАТА ЗАПОВЕД

1. Властта на семейството

Преди да анализираме библейския закон по отношение на почитане на родителите и тяхната власт, необходимо е да отбележим разпространеното омаловажаване на библейското учение за семейството. Четири закона в Десетте заповеди се отнасят за семейството, три от тях пряко: „Почитай баща си и майка си,” „Не прелюбодействай,” „Не кради” и „Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито нищо, което е на ближния ти” (Изх. 20:12, 14, 15, 17). Фактът, че собствеността (и следователно кражбата) е съсредоточена в семейството, се вижда не само в целия Закон, но и в Десетата заповед: да пожелаваш било собствеността, жената или слугите на другия е грях против семейството на ближния ти. Семейството определено е централно за библейския начин на живот, и именно семейството под Бога е това, което държи това централно място.

Но трябва да се добави, че този библейски възглед е чужд за дарвинисткия мироглед. Еволюционното мислене признава централността на семейството, но само като исторически факт. На семейството се гледа като на голямата първобитна институция, която сега бързо отмира, но е важна за изследвания на еволюционното минало на човека. На семейството се гледа като на стара колективност или колективизъм, която трябва да отстъпи пред „новата колективност.”[1] Като стар колективизъм, който се противи на промяната, семейството е постоянно атакувано от еволюционни социолози, образователни и църковни дейци.

След Дарвин, еволюционната антропология, която е в основата на тази атака, дължи много на Уилям Робъртсън Смит (1846-1894), Религията на семитите (William Robertson Smith, The Religion of the Semites). От своя страна Дарвин и Смит дават на Зигмунд Фройд (1856-1939) неговите основни предпоставки. Според този възглед, както е представен от Фройд (но също направен популярен от Sir James G. Frazer, The Golden Bough), произходът на семейството е в първобитното минало на човека, а не в Божието намерение при сътворението. „Първичната орда,” или първобитното общество, е било доминирано от „силния първичен баща,” който изгонва синовете и си присвоява изключително сексуално притежание над майката и дъщерите. „Произходът на морала във всеки един от нас” идва от едиповия комплекс.[2] Бунтовните синове, които завиждат на бащата и се боят от него, се съюзяват, убиват и изяждат бащата, и след това сексуално вземат за себе си майката и сестрите. Тяхното разкаяние и вина от техните действия създават трите основни табута на човека, отцеубийство, канибализъм и кръвосмешение. В християнството според Фройд синът извършва изкупление на кръста защото е убил бащата, а канибализмът е преобразен в тайнство, причастието.[3]

Като имаме това предвид можем да разберем защо антрополозите могат да кажат, „Семейството е най-основната от всички обществени групи, и тя е повсеместна в своето разпространение.” Следващото изречение ни осведомява, обаче, че семейството е „културно обусловена” обществена форма,[4] т.е. тя е изцяло еволюционен продукт на човешката култура. Затова предметът „Религия и ритуали” бива въведен по време на анализ на „Разширяване на рода.”[5] Властта на родителя и сигурността на семейството биват изобразени на фона на враждебната среда, за да получат право на родово участие и да облагодетелстване за човека.

Затова ни се казва, че има два вида религия, религия на бащата и религия на майката.

Така, Ван дер Лию пише,

„Няма нищо по-свято на земята от религията на майката, защото тя ни връща към най-дълбоката лична тайна в нашите души, връзката между детето и неговата майка”; с тези думи Ото Керн кристализира същността на нашата тема. Вярвайки, че зад Силата може да различи очертанията на Форма, човекът разпознава в нея чертите на своята майка; така, когато се срещне със Силата, неговата самота се преобразява в близко взаимоотношение с майката.[6]

Произходът на култовете на плодородието се вижда в поклонението към майката, призоваване на плодородие както и връщане към сигурността на утробата. Култът към майката в края на краищата води към култ към бащата. Според Ван дер Лию, „За всеки човек неговата майка е богиня, както неговият баща е бог.”[7] Нещо повече, „Майката създава живот: бащата история,”[8] т.е. религиите на култа към плодородието са въпрос на предисторията и на първобитните общества, докато бащата като бог е етап от развитието на човека в историята. Като коментира върху Исая 63:16 и 64:8 Ван дер Лию признава, че библейският Бог „не е фигура на родител, а на създател, чието взаимоотношение с човека е точно обратното на роднинска връзка, и пред чиято воля човекът се прекланя в дълбока, но уповаваща зависимост,”[9] но след като отбелязва това, той се връща към своята еволюционна теза.

Така религията е смятана за продължение на семейството, и следователно за да бъде унищожена религията, трябва да бъде унищожено семейството. Но това не е всичко. По същия начин частната собственост е смятана за продължение на семейството, и премахването на частната собственост изисква премахването на семейството като необходимо условие. Ван дер Лию говори за връзката между семейството и собствеността:

Нещо повече, сред много народи собствеността също играе роля като разпространен елемент на семейството. Защото собствеността не е просто предметът, който собственикът притежава. Той е власт, и е наистина обществена власт. . . . Така намираме общия елемент на семейството свързан с кръвта и със собствеността; но то не е ограничено до тях, защото е свещено, и следователно не може да бъде извлечено от тях без никакъв остатък от първоначалните условия.[10]

Според Хьобел,

Същностното естество на собствеността се намира в обществените взаимоотношения, а не в някакво присъщо качество на нещото или предмета, които наричаме собственост. С други думи, собствеността не е нещо, а мрежа от обществени взаимоотношения, която управлява поведението на хората по отношение на употребата и използването на нещата.[11]

Това е типичната малка хитрост на съвременния хуманистичен интелектуалец: да решава проблема чрез дефиниция, която отрича проблема! За Хьобел собствеността не е „нещо, а мрежа от обществени взаимоотношения.” И какво управляват тези обществени взаимоотношения? Последните думи на Хьобел изясняват: те управляват неща! Какво са тези неща, ако не собственост?

Но Фридрих Енгелс е този, който най-ясно заявява позицията на хуманизма (и марксистката „теза”) относно връзката между собствеността и семейството. Моногамното семейство, твърди той, „е основано върху превъзходството на мъжа, като изричната цел е да произведе деца с неоспоримо бащинство; такова бащинство е задължително, защото по-късно тези деца ще влязат в притежание на собствеността на бащата като негови естествени наследници.”[12] Моногамията е принизила важността на жените и е довела до „бруталността към жените, разпространила се след въвеждането на моногамията.”[13] Моногамията и съвременното индивидуално семейство почиват върху или са „основани върху открито или прикрито домашно робство на жената.”[14] Първоначалният групов брак е отстъпил на брака по двойки и в края на краищата на моногамията, чиито спътници са „прелюбодейството и проституцията.”[15] Комунизмът ще премахне както традиционната моногамия, така и частната собственост:

Ние сега наближаваме социална революция, в която икономическите основи на моногамията, както са съществували досега, ще изчезнат също така сигурно както тези на нейния спътник – проституцията. Моногамията е възникнала от концентрацията на значително богатство в ръцете на един единствен индивид – мъж – и от необходимостта да се завещае това богатство на децата на този мъж и никой друг. . . . След като е възникнала по икономически причини, няма ли моногамията да изчезне, когато тези причини изчезнат?

Може да се отговори, и не без основание: в никакъв случай няма да изчезне, обратното, ще се реализира напълно. Защото с преобразуването на средствата за производство в обществена собственост ще изчезне също и наемният труд, пролетариатът, и следователно необходимостта определен – статистически предсказуем – брой жени да се продават за пари. Изчезва проституцията; моногамията, вместо да се срине, най-после става реалност – включително и за мъжете.

. . . С преобразуването на средствата за производство в обща собственост единичното семейство престава да бъде икономическата единица на обществото. Частното домакинство се преобразува в обществена индустрия. Грижата и образованието на децата стават обществено дело; обществото отглежда децата еднакво, независимо дали са законни или не. Това премахва цялата тревога относно „последствията,” която днес е най-същественият социален – морален, както и икономически – фактор, който възпира момичето да се отдаде напълно на мъжа, когото обича. Това няма ли да е достатъчно да предизвика постепенното нарастване на неограничени сексуални взаимоотношения и с тях на по-толерантно обществено мнение относно девическата чест и срама на жената? И накрая, не видяхме ли, че в съвременния свят моногамията и проституцията наистина са противоречия, но неразделни противоречия, полюси на едно и също състояние на обществото? Може ли проституцията да изчезне без да повлече със себе си в бездната и моногамията?[16]

Възгледът на Енгелс за брака е, че той е връзка, която лесно се разтрогва, основана единствено на любов, със свобода за всякакви връзки без наказание.[17] Много ясно, с премахването на частната собственост трябва да се премахне и библейският брак.

Става явно защо съвременното хуманистично образование, и особено марксисткото образование, е толкова враждебно на семейството и така явно посветено на заместване на „старата колективност” на семейството с „новата колективност,” държавата. От тяхна гледна точка унищожаването на моногамното библейско семейство означава унищожаване първо, на религията, и второ, на частната собственост. Марксистът иска да „еманципира” жената като я направи заводски работник.[18] Това е „еманципация” по определение, тъй като освобождава жената от комплекса на библейска религия-брак-собственост.

За да се противопостави на тези хуманистични схващания за семейството и ролята на родителите, трябва да се разбира библейското учение за семейството, което е явно съсредоточено върху Бога. Хуманистичното учение за семейството е съсредоточено върху човека и върху обществото. Семейството се смята за обществена институция, която в хода на еволюцията е дала първоначалната и „стара колективност,” и сега трябва да отстъпи на „новата колективност,” тъй като човечеството става истинско човешко семейство. Както вече отбелязахме, първата характеристика на библейското учение е, че на семейството се гледа на основата на съсредоточени върху Бога функция и произход. Семейството е част от Божието предназначение за човека и в своята истинна форма то служи за Божия слава, както и дава на човека неговата себереализация под Бога.

Второ, Битие 1:27-30 изяснява, че Бог създаде човека за да покори земята и да упражнява господство над нея под Бога. Макар първоначално само Адам да беше създаден (Бит. 2:7), мандатът на сътворението е явно даден на човека в неговото женено състояние, имайки предвид създаването на жената. Така, съществен за функцията на семейството под Бога и за ролята на мъжа като глава на семейството е призивът да покорява земята и да упражнява господство над нея. Това дава на семейството притежателна функция: да покорява земята и да упражнява господство над нея ясно включва частната собственост от библейска гледна точка. Човекът трябва да доведе Божия законов ред до цялото създание, упражнявайки власт над създанието в Божието име. Земята е създадена „много добра,” но е била все още неразвита от гледна точка на покоряване и притежаване от човека, назначения от Бога управител. Това управление е призванието конкретно на мъжа като съпруг и баща, и на семейството като институция. Падението на човека не е променило това призвание, макар и да направи изпълнението му невъзможно без новораждащото дело на Христос.

Трето, това упражняване на господство и притежание ясно включва отговорност и власт. Човекът е отговорен пред Бога за използването на земята, и като верен управител трябва да изпълнява своето призвание само според царските постановления или словото на своя Владетел. Неговото призвание също възлага власт. Бог дава на мъжа власт над неговото семейство и над земята. В марксистката схема прехвърлянето на властта от семейството към държавата прави смешно всяко говорене за семейството като институция. Семейството е практически премахнато винаги, когато държавата определя образованието, професията, религията и дисциплината на детето. Така единствената функция, която остава за родителите, е възпроизвеждането, и чрез регулациите за контрол върху раждаемостта това също е намаляваща роля. В такова общество семейството е просто реликва от стария ред, оцеляваща тайно и незаконно, и по всяко време подложена на властта на държавата да се намесва. Във всички съвременни общества в различни степени е извършено прехвърляне на власт от семейството към държавата.

В библейския възглед властта на семейството е основополагаща за обществото, и тя е съсредоточена върху Бога власт. От това идва общото разделение на заповедите на две плочи, или две страни от по пет всяка, като Петата заповед е поставена заедно с онези, които се отнасят за задълженията на човека към Бога.

Така значението на семейството не трябва да се търси във възпроизвеждане, а в съсредоточени върху Бога власт и отговорност, според призванието на човека да покорява земята и да упражнява господство над нея.

Четвърто, функцията на жената в тази част от Божия законов ред е да бъде подходящ помощник на мъжа в упражняването на неговото господство и власт. Тя носи общение в неговото призвание (Бит. 2:18), така че има общение във властта, като ясното върховенство е в мъжа. Грехът на мъжа е, че се опита да си присвои Божията власт, а грехът на жената е, че се опита да си присвои властта на мъжа си, и двата опита бяха смъртоносен неуспех. Ева упражни водачество в поддаването на изкушението; тя води Адам, вместо да бъде водена; Адам се поддаде на желанието да бъде като Бог (Бит. 3:5), докато действаше като по-малко от мъж в подчиняването на ръководството на Ева.

Но властта на жената като помощник е също толкова реална както е властта на министър-председател на някой цар; министър-председателят не е роб само защото не е цар, нито жената е роб само защото не е мъж. Описанието на добродетелната жена, или богоугодната съпруга, в Притчи 31:10-31 не е описание на безпомощен роб или красив паразит, а на много компетентна съпруга, мениджър, ръководител на бизнеса и майка – личност с истинска власт.

Следователно ключът към библейското учение за семейството трябва да се намери във факта на неговата централна власт и нейното значение.

2. Обещание за живот

Петата заповед носи значително обещание за покорните, обещание за живот:

Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ твоят Бог (Изх. 20:12).

Почитай баща си и майка си, според както ти заповяда Господ твоят Бог, за да се продължат дните ти и да благоденствуваш на земята, която Господ твоят Бог ти дава (Вт. 5:16).

Изход заявява, а Второзаконие повтаря това обещание за живот в разширена форма. Преди да анализираме смисъла на това обещание, необходимо е да разберем условието, почитането на родителите.

Коментарът на Риларсдъм е забавен пример на модернистично тълкуване. Неговото тълкуване на Изход 20:12 казва:

Петата (Четвъртата) заповед е точно на прехода от общественото към гражданското право. Почитането на родителите е форма на благочестие, макар и не на култова практика. Във Вт. 5:16 към обещанието за дълги дни в земята, дадено тук, е добавено и преуспяване. Малките деца са задължени да се покоряват безусловно (21:15, 17; Лев. 20:9; Пр. 30:17). Тази заповед най-специално се отнася за отношението към безпомощни възрастни родители. Те не трябва да бъдат изоставяни да бъдат изядени от зверове или да умрат от глад, както е било в някои общества. Притежаването на земята, която твоят Бог ти дава („дава,” „ще даде” – тъй като във Второзаконие мястото е Синай), зависи от поддържането на семейните стандарти.[19]

С една дума, родителите биват почитани, ако не бъдат оставени да умрат от глад! Определено обичаите на ескимосите не са били обичаите на древния Близък Изток, и това тълкуване е съзнателно погрешно във всяко отношение. Изискването тук е първо, религиозно почитане на родителите, и второ, то е включвало общо уважение към възрастните. Това ясно е заповядано в Левит 19:32: „Пред белокосия да ставаш, и старческото лице да почиташ, и от Бога си да се боиш. Аз съм Господ.” Специално е отбелязано уважението към възрастните; според Притчи 16:31, „Белите коси са венец на слава, когато се намират по пътя на правдата.” Но както Левит 19:32 изяснява, независимо от моралния характер на по-старото поколение, дължат се основно уважение и почит. Правдата добавя „венец на слава” към старото поколение.

Възрастта изисква уважение. Павел можеше да се позове на своята възраст като фактор, когато се опитва да убеди Филимон: „Пак, заради любовта, предпочитам да те моля. Аз прочее, който съм Павел старец, а сега и затворник за Христа Исуса” (Филим. 9). Любовта, възрастта и затворничеството за Христос, всички те дават на Павел морална власт. Поради това задължително уважение към възрастта, още по-необходимо е с възрастта да израстваме в мъдрост. Затова Павел съветва, „Старците да бъдат самообладани, сериозни, разбрани, здрави във вярата, в любовта, в търпението; също и старите жени да имат благоговейно поведение, да не са клеветници, нито предадени много на винопийство, да поучават това, което е добро” (Тит 2:2, 3).

Това ни води до първия общ принцип, същностен за този закон: почитта към родителите и към всички по-възрастни е неизбежна част от основния закон за наследяването. Това, което наследяваме от нашите родители, е самият живот, а също и мъдростта на тяхната вяра и опит, когато те ни я предават. Приемствеността в историята се основава върху тази почит и наследство. Революционната епоха скъсва с миналото и се нахвърля върху родителите с враждебност и жлъч: тя сама лишава себе си от наследство. Да уважаваме всички възрастни, не само нашите родители, означава да уважаваме всичко, което е добро в нашето обществено наследство. Светът определено не е съвършен, нито дори спазващ закона, но макар да сме дошли в света голи, не идваме в празен свят. Къщите, градините, нивите и стадата са произведение на миналото, и поради това минало ние сме по-богати и трябва да го почитаме. Особено нашите родители, които се грижат за нас и ни хранят, трябва да бъдат почитани над другите, защото ако не го правим, съгрешаваме против Бога и лишаваме сами себе си от наследство. Както ще видим по-късно, има тясна връзка между лишаването от наследство в семейната собственост и непочитането на родителите, отхвърлянето на тяхната почит и тяхното обществено наследство. Когато родителите и възрастните не биват почитани, основното и централно наследство на обществото и всичко, което то включва, вяра, обучение, мъдрост, богатство, любов, взаимоотношения и традиции, биват откъснати и изгубени. Трагичният факт е, че много родители отказват да признаят, че техните деца вече са лишили сами себе си от наследство.

Втори общ принцип същностен за този закон е принципът за прогрес основан върху миналото, или наследството като основа за прогреса. Говорейки към възрастни, заповедта призовава за почит, не за покорство. За децата изискването е покорство: „Деца, покорявайте се на родителите си в Господа, защото това е право” (Еф. 6:1). „Деца, покорявайте се на родителите си във всичко, защото това е угодно на Господа” (Кол. 3:20). Тълкуванието на Ходж на Ефесяни 6:1 е превъзходно:

Естеството или характерът на това покорство се изразява чрез думите, в Господа. То трябва да бъде религиозно; произлизащо от убеждението, че такова покорство е Господната воля. Това го прави да бъде по-висше служение отколкото ако покорството идваше от страх или от обикновена естествена привързаност. Така е сигурно, че то е незабавно, от сърце, и всеобхватно. От целия контекст е ясно, че Kurios тук се отнася за Христос. В предната глава, 5:21, имаме общото увещание, под което е включено това специално нареждане към децата, и покорството, което се изисква там, идва от страх от Христос. Също и в следващите стихове Kurios има същото отнасяне, и следователно трябва да го приемем и тук. Основанието за задължението за синовно покорство е изразено в думите, защото така е право. Не заради личния характер на родителя, нито заради неговата доброта, нито поради целесъобразност, а защото е право; задължение произлизащо от естеството на взаимоотношението между родители и деца, и което трябва да съществува навсякъде, където съществува това взаимоотношение.[20]

Много общества имат религиозно почитане на родителите, но това обикновено е свързано с поклонение към предците и е задушаващ, умъртвяващ фактор в обществото. Неуспехът на Китай в продължение на векове да постигне напредък се дължи от една страна на техния релативизъм, и от друга на обществената парализа създадена от тяхната семейна система.

В библейската вяра семейството наследява от миналото, за да расте уверено в бъдещето. Мъжът и жената стават една плът; в своя брак те имат обща физическа, сексуална връзка, която ги прави една плът. Затова Писанието заявява, „Човек ще напусне баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът” (Бит. 2:24). Бракът призовава мъжа и неговата съпруга за крачка напред; те скъсват със старите семейства, за да създадат ново. Те остават свързани със старите семейства в това, че и двамата представляват обществено наследство от две конкретни семейства. Те също остават свързани чрез религиозното задължение да почитат своите родители. Израстването е реално, и зависимостта е реална: новото очевидно и ясно израства от старото и реализира неговия потенциал.

По тази причина в Писанието за Църквата ясно се говори като за семейство. Св. Павел нарича себе си като баща на вярващите в Коринт, „Защото, ако имахме десетки хиляди наставници в Христа, пак мнозина бащи нямате; понеже аз ви родих в Христа Исуса чрез благовестието” (1 Кор. 4:15). Отново, той пише във Филимон 10, „моля ти се за моето дете Онисим, когото родих в оковите си.” Църквата е семейството на верните, и връзките на вярата са много тесни връзки. Връзките в семейството са още по-силни, ако връзката е едновременно връзка на кръв и на вяра.

Още една страна на почитта ще бъде разгледана отделно под заглавието „Икономика на семейството.”

Нашето внимание сега е върху последната част на това законово слово, обещанието за дълъг живот и преуспяване. Соломон повтаря това обещание на закона, обобщавайки го по този начин, „Слушай, сине мой, и приеми думите ми, и годините на живота ти ще се умножат” (Пр. 4:10). Наистина, като цяло Притчи 1-5 говори за това обещание за живот.

Като анализира това обещание, Ходж отбелязва:

В Стария завет самото обещание има теократична форма. Тоест, то конкретно говори за преуспяване и дълги дни в земята, която Бог е дал на Своя народ за тяхно наследство. Апостолът го прави общо като изпуска заключителните думи и прави обещанието ограничено не до една земя или народ, а за покорните деца навсякъде. А ако се запита дали покорните деца наистина се отличават така с дълъг живот и преуспяване? Отговорът е, че това, както и други такива обещания, е откровение за общото Божие намерение, и ни казва какъв ще бъде обичайният ход на провидението. Че някои покорни деца са неудачници и живеят кратко не е по-несъответстващо на това обещание отколкото фактът, че някои трудолюбиви хора са бедни, е несъответстващ на обещанието, „Ръката на работния го прави богат.” Като общо правило трудолюбието дава богатства; и като общо правило покорните деца са преуспяващи и щастливи. Общото обещание се изпълнява по отношение на отделните хора само доколкото „служи за Божията слава и за тяхно собствено добро.”[21]

Повдигнат е въпросът относно приложението на обещанието: дали е за народа, или е обещание към отделните хора? Както Ролинсън отбелязва:

Обещанието може да се разбира в два доста различни смисъла. (1) То може да се приеме като гарантиращо дълговечност на народа, в който като цяло се спазва синовно уважение и покорство; или (2) може да се разбира в по-простия и по-буквален смисъл на обещание, че като общо правило покорните деца ще получат като своя награда благословението на дългия живот. В полза на първия възглед са представени фактите на дълговечността на римската и китайската нации, заедно с вероятността, че Израел изгуби своите притежания в Ханаан като следствие от постоянно нарушаване на тази заповед. В полза на втория възглед може да се приведе приложението на текста от св. Павел (Еф. 6:3), което е чисто лично, а не етническо; и екзегетиката на сина на Сирах (Ис. Сир. 3:6), която е подобна. Заслужава си също да отбележим, че един египетски мъдрец, който пише много преди Мойсей, заявява като следствие от своя опит, че покорните синове наистина са стигали до преклонна възраст в Египет, и полага като обобщение принципа, че „синът, който слуша думите на баща си, ще живее до старост поради тях.”[22]

Споменаването на Бен Сирах е относно това изречение, „Който почита баща си ще има дълъг живот; и който е покорен на Господа ще бъде утеха за майка си” (Ис. Сир. 3:6). Това не е просто повторение на закона, а наблюдение на факт. Житейска реалност е, че който обича живота и почита Бога, Който е създал живота, като почита Неговия Закон и своите родители под Бога, като правило живее най-истински, най-щастливо и най-дълго. Да презираш родителите си или да ги мразиш и не почиташ означава да презираш прекия източник на своя живот; това е форма на себеомраза, и е съзнателно презрение против основното наследство на живота. От пасторския опит мога да добавя, че онези, които когато бъдат смъмрени за тяхната омраза и непочитание към родителите надменно отговарят, „Не съм искал да бъда роден,” имат ограничена продължителност на живота, или поне имат нещастен живот. Тяхното поведение е самоубийствено. Те на практика казват, „Не искам да живея.”

Същото това обещание за живот за почитане на прекия източник на живота присъства във Второзаконие 22:6, 7 и Левит 22:28:

А крава или овца да не заколите в един ден с малкото й (Лев. 22:28).

Ако се случи птиче гнездо да бъде на пътя ти, на някое дърво или на земята, и в него пилета или яйца, и майката лежи на пилетата или на яйцата, да не вземеш майката заедно с малките. Непременно да пуснеш майката, а малките бива да вземеш за себе си; за да ти бъде добре и да се продължат дните ти (Вт. 22:6, 7).

Подобен закон има в Изход 23:19: „Да не свариш яре в млякото на майка му.” Езикът на обещанието ясно свързва тези с Петата заповед. За Второзаконие 22:6, 7 се отбелязва: „Заповедта е поставена на същото ниво като заповедта отнасяща се за родителите чрез факта, че и в двата случая хората биват насърчавани към покорство чрез едно и също обещание.”[23] Но случаят е нещо повече от „поставени на едно и също ниво”; ясно е показан фактът, че става въпрос за един и същи основен закон. Отново, няма смисъл да се казва, както прави Алигзандър, че „Тези предписания са предназначени да насърчат човечност към по-нисшите животни.”[24] В Петата заповед е утвърдена основополагаща презумпция; в тези закони за птици, крави, овце и кози този принцип бива утвърден в минимални случаи, за да илюстрира максималния обхват на закона. Земята Господна и целият живот е дело на Господа. Човекът не може да се отнася към живота на никакво ниво, ако не е под закон, Божия Закон. Забележителен е викът на някои потиснати перси от друго поколение, „Ние сме хора, и искаме закони!”[25] Човекът се нуждае от Божия закон, и Господният Закон изисква от нас да почитаме нашето наследство на всяко ниво. Да опустошаваме нашето наследство, било в животинския свят или на нивото на нашето семейство, означава да отричаме живота. То означава да играем бог; да си въобразяваме, че сме направили самите себе си и можем да пресъздадем нашия свят. Павел можеше да заповяда покорство от децата към техните родители, като каза, „Това е право,” защото то е по естество задължително и правилно.

В Левит 19:1-3 почитането на родителите е поставено на същото ниво като спазването на съботата:

Господ говори още на Моисея, казвайки:
Кажи на цялото общество израилтяни, като им речеш: Свети бъдете, защото Аз Господ, вашият Бог, съм свет.
Да се боите всеки от майка си и от баща си; и съботите Ми да пазите. Аз съм Господ вашият Бог.

Както Гинсбърг посочва, само два пъти в целия закон се използва изразът, „Кажи на цялото общество израилтяни,” в Изход 12:3 при учредяването на Пасхата, и тук. За стих 3, „да се боите всеки от майка си и баща си,” Гинсбърг пише:

Първото средство за постигане на святостта, която ще направи израилтяните да отразяват Божията святост, е всички без изключение да почитат своите родители. Така групата от постановления съдържащи се в тази глава започва с Петата заповед в Декалога (Изх. 20:12, или както Апостолът я нарича, първата заповед с обещание (Еф. 6:2). Още по време на втория Храм духовните власт обръщат внимание на забележителния факт, че този е един от трите случая в Писанието, където противно на обичайната практика, майката е спомената преди бащата; другите два са Бит. 44:20 и Лев. 21:2. Тъй като обикновено децата се боят от бащата и обичат майката, затова според тях тук се дава първенство на майката, за да се втълпи дългът да се боят и от двамата. Но те приемат израза „боите” да включва следното: —(1) Да не стоят или седят на мястото определено за родителите; (2) да не възразяват и да не се противопоставят на техните думи; и (3) да не ги наричат с техните имена, а да ги наричат или татко или майко, или господарю или господарке. Докато изразът „почитайте” който е използван в паралелния текст в Изх. 20:12 те разбират като включващ (1) да ги осигуряват с храна и дрехи, и (2) да ги придружават. Родителите, настояват те, са Божии представители на земята; следователно както Бог трябва да бъде „почитан” с нашите притежания (Пр. 3:9) и трябва да се „боим” от Него (Вт. 6:13), така и нашите родители трябва да бъдат „почитани” (Изх. 20:12) и да се „боим” от тях (Лев. 19:3); и както онзи, който хули Божието име, бива убит с камъни (Лев. 29:16), така който кълне баща си или майка си, бива убит с камъни (Лев. 20:9).[26]

Както Гинсбърг посочва, хуленето на Бога и кълненето на родителите са ясно приравнени в Закона. За да отразява Божията святост, човек трябва да започне с почитане на родителите.

След това Гинсбърг отбелязва относно втората клауза на Левит 19:3, „и да пазите съботите Ми,”

Свързана с тази Пета заповед е Четвъртата от Декалога. Образованието на децата, което в ранните етапи на еврейското общество е зависело от родителите, е било изпълнявано от тях особено в съботните дни.[27]

Тук Гинсбърг пропуска теологичния смисъл на текста и се позовава на исторически случай. Очевидно в текста Бог е свързан с родителите; и двете трябва да бъдат почитани, Бог абсолютно, родителите под Бога. И хулата против Бога, и кълненето на родителите заслужават смърт. И двете са атака против основната власт и реда. Нещо повече, съботата като почивка и сигурност в Бога е свързана с Петата заповед в това, че родителите осигуряват, колкото и несъвършена да е, някаква почивка и сигурност за детето. На детето е даден живот и изхранване. Домът представлява почивка, и богоугодният дом е наистина почивка от света, сигурност и залог за победа против света. И съботата, и родителите представляват наследство от Бога на почивка, мир и победа. Затова те са тясно свързани в този закон.

В светлината на това нека да се върнем към Второзаконие 22:6, 7, птицата и нейните яйца или пилета. Съвсем очевидно, същият основен принцип е приложен дори към животинския свят. Човекът не може изцяло или напълно да експлоатира земните ресурси. Самият живот, който му е даден за храна, трябва да се използва под Закона. Но дори ако въпросната птица не е годна за ядене, важи същият принцип. Въпросът тук не е запазването на хранителните ресурси на човека, а почтителната употреба на нашето наследство в Господа. Не може да има никакъв прогрес без почит към миналото и към нашето наследство в него.

Трети общ принцип се съдържа в обещанието за живот за покорството. Някои тълкувания на това обещание вече бяха отбелязани. Интересно е тълкуванието и на Талмуда:

МИШНА. Човек не може да вземе майката с малките дори за да очисти прокажен. (За тези очистващи ритуали се изискват две птици, едната трябва да се заколи, а другата да се пусне в открито поле, ср. Лев. 14:4ff.) Ако по отношение на толкова леко предписание, която се занимава с нещо, което не струва и един исар, Тора казва, за да преуспяваш и да се удължат дните ти, колко повече (трябва да е наградата) за спазването на по-трудните предписания на Тора!

Гемара. Учено е: Р. Яков казва, Няма предписание в Тора, в което също е спомената и наградата, от което да не можете да изведете учението за възкресение от мъртвите. Така по отношение на почитане на родителите е писано, За да се удължат дните ти и да преуспяваш. Отново във връзка със закона да оставяш (майката) да избяга от гнездото е писано, „За да преуспяваш и да се удължат дните ти.” Но в случай когато бащата на някой му каже, „Иди на върха на сградата и донеси малко пилета,” и той отиде на върха на сградата, пусне майката и вземе малките, и на връщане падне и се пребие—къде са дългите дни на такъв човек, и къде е щастието на такъв човек? Но „да се удължат дните ти” се отнася за свят, който е съвършено дълъг, и „да преуспяваш” се отнася за свят, който е съвършено добър.[28]

Бележката под линия от редактора към това казва, „Обещанието за благословение се изпълнява в идещия свят и човек не трябва да очаква да получи наградата за добро дело в този свят.”[29] Това дава коренно нематериално тълкувание, което не дава правилното обяснение на закона.

Изследването на другите обещания за живот в Закона дава ясно да се види колко явно земно е това обещание:

Ако прилежно слушаш гласа на Господа своя Бог, и вършиш онова, което Му е угодно, и слушаш заповедите Му, и пазиш всичките Му повеления, то не ще ти нанеса ни една от болестите, които нанесох върху египтяните; защото Аз съм Господ, Който те изцелявам (Изх. 15:26).

Да се не кланяш на техните богове, нито да им служиш, нито да вършиш според делата им; а да ги събаряш съвсем, и да изпотрошиш стълбовете им.
Но да служиш на Господа вашия Бог, и Той ще благославя хляба ти и водата ти; и Аз ще отмахвам всяка болест помежду ви.
Не ще има пометкиня или бездетна в земята ти, числото на дните ти ще направя пълно (Изх. 23:24-26).

И пази повеленията Му и заповедите Му, които днес ти заповядвам, за да благоденствуваш, ти и потомците ти след тебе, и за всегда да се продължат дните ти на земята, която Господ твоят Бог ти дава (Вт. 4:40).

Да ходите по всичките пътища, които Господ вашият Бог ви заповяда, за да живеете и да благоденствувате, и да се продължат дните ви на земята, която ще притежавате (Вт. 5:29).

И ако слушате тия съдби и ги пазите и вършите, Господ твоят Бог ще пази за тебе завета и милостта, за която се е клел на бащите ти;
И ще те възлюби, ще те благослови и ще те умножи; ще благослови и плода на утробата ти и плода на земята ти, житото ти, виното ти и маслото ти, и рожбите от говедата ти и малките от овците ти, в земята, за която се е клел на бащите ти да я даде на тебе.
Ще бъдеш благословен повече от всичките племена; не ще има неплоден или неплодна между вас или между добитъка ви (Вт. 7:12-14).

Ако не внимаваш да изпълняваш всичките думи на тоя закон, които са написани в тая книга, и не се боиш от това славно и страшно име ИЕОВА ТВОЯ БОГ,
Тогава Господ ще направи ужасни язвите върху тебе и язвите върху потомството ти, язви големи и непрестанни, и болести зли и непрестанни. И ще навлече върху тебе всичките египетски болести, от които ти се боеше, и те ще се залепят за тебе;
Още и всяка болест и всяка язва, която не е написана в книгата на тоя закон, Господ ще ги нанесе на тебе догде бъдеш изтребен.
Ще останете малцина на брой, докато по множество бяхте като звездите на небето; защото ти не послуша гласа на Господа твоя Бог.
И както бе драго на Господа да ви струва добро и да ви умножава, така ще бъде драго на Господа да ви изтребва и да ви погубва; и ще бъдете изкоренени от земята, в която отивате да я завладеете (Вт. 28:58-63).

Обърнете сърцата си към всички тия думи, които днес ви заявявам, за които да заръчате и на чадата си да внимават да вършат всичките думи на тоя закон.
Защото за вас това не е празно нещо; понеже то е животът ви, и с това ще се продължи животът ви на земята, към която минавате през Йордан, за да я завладеете (Вт. 32:46, 47).

Дори бегъл прочит на тези текстове (а могат да се цитират и повече) ясно изявява няколко точки. Първо, обещанието за живот се дава за целия Закон. Петата заповед има първенство в това обещание, но целият Закон дава живот. Второ, обещанието за живот е явно материално и в този свят. Обещанието за вечен живот е ясно очертано на други места в Писанието, но не може да бъде прочетено в тези текстове. Трето, обещанието не е само към заветния човек, ако той се покорява, но е и към неговия добитък, ниви и дървета. То означава свобода от язви и болести. То означава плодородие и безопасно раждане на децата. Означава дълъг живот за заветния човек и неговия дом. Така Законът е очевидно обещание за живот за заветния човек, когато той ходи във вяра и покорство. Четвърто, Законът също е обещание за смърт, за болести, безплодие и язви върху непокорните. Да бъде сведен Законът, както някои антиномисти правят, само до обещание за смърт, означава да бъде отречено неговото значение и в крайна сметка неговото осъждение. Законът не е просто отрицание: неговото предназначение е да забрани греха и да закриля и подкрепя правдата. Само в това отношение Законът е обещание за живот. Законът против убийството е обещание за смърт към убиеца и обещание за живот и закрила в живота за праведния. Да отнемем обещанието за живот от праведния означава едновременно с това да отнемем обещанието за смърт от убиеца. Когато крадците и убийците бъдат премахнати от обществото, с това животът и собствеността са защитени и насърчени. Когато антиномистите сведат Закона до просто негативна функция, смърт за греха, те несъзнателно премахват и това смъртно наказание и създават условия любовта, а не Бог, да стане изкупител и даряващ живот. Те го премахват като правят нов принцип, любовта, да бъде даряващ живот, Божията любов към човека и човешката любов към Бога; тогава смъртта става лишаване от любов, а любовта е всемогъщото лекарство за всяко липсващо нещо. Но библейското учение за изкуплението ясно заявява, че спасението на човека е чрез Христовите дела по Закона, Неговото съвършено покорство като наш представител и заветна глава, и Неговото заместителско поемане на нашата смъртна присъда. Ние сме осъдени на смърт по Закона, и сме направени праведни пред Бога по Закона, но приемаме този факт чрез вяра. Вярата не премахва правното действие, нито изискването отсега нататък да изявяваме плодовете на спасението, праведни дела. Вярата почива върху основата на Закона. Пето, обещанието за живот, което Законът дава, не е просто премахване на условията на смърт, т.е. премахването на например на убийците, макар и това да е важно. То е също фактът, че като даряващ живот, Бог прави нашия живот да преуспява и ни прави да преуспяваме в него. Както заявява Исус Христос, „Дойдох за да имат живот, и да го имат изобилно” (Йоан 10:10).

Така обещанието за живот за покорство е основна предпоставка на Закона, защото Законът е неразделен от живота. Законът е основополагащо условие за живота.

Четвърти общ принцип в основата на Петата заповед е, че непочитането на родителите е непочитане на самия себе си и покана за смърт; подобно, непочитането на самия себе си е непочитане на родителите. Според Левит 21:9, „И ако дъщерята на някой свещеник се омърси с блудство, тя омърсява баща си; с огън да се изгори.” Гинсбърг коментира:

Докато омъжената дъщеря на мирянин, която е съгрешила, беше наказвана със смърт чрез удушаване (виж Лев. 20:10; Вт. 22:23, 24), дъщерята на свещеник, която е омърсила себе си, трябва да се наказва с по-суровата смърт на изгаряне. Макар че съдбата на виновния съучастник в престъплението не е спомената тук, неговата присъда е била смърт чрез удушаване.[30]

Така нейният грях съставлява тройно престъпление, грях против Бога, против нейния баща и против самата нея. Така Законът е в известен смисъл обещание за живот за живите; мъртвите ще се отвърнат от него, защото техният мотив не е живот, а омърсяване.

3. Икономика на семейството

Думата собственост (property), едно време една от високо ценените думи в английския език, в последните години е придобила лош оттенък поради съзнателната атака от социалистите върху понятието за собственост. Но думата е била достатъчно важна, за да бъде основна характеристика на свободата на хората по време на Войната за независимост, когато бойният вик е бил „Свобода и собственост.” Но сега дори онези, който най-силно защитават собствеността, се мръщят на нейната по-широка употреба, собствеността върху хора. Така повечето жени биха се възмутили, ако бъдат описани като собственост. Но всъщност на думата собственост трябва да се гледа като на понятие на висока привързаност и пристрастие, отколкото като на нещо студено. В английския език тя идва от латинското прилагателно proprius, означаващо „несподелян с другите, собствено специален, отделен, индивидуален, особен, специален.” Има също смисъл на „дълготраен, постоянен, траен, вечен.” Св. Павел изяснява, че по отношение на секса съпругът и съпругата имат право на собственост един върху друг (1 Кор. 7:4, 5). Нещо повече, може да се каже, че мъжът държи жена си като своя собственост, а също и децата си. Но тъй като неговата жена и деца имат определени индивидуални, особени, специални и дълготрайни права върху него, те имат право на собственост върху него. В различни времена законите са подчертавали тези права на собственост върху хора; така някои щати не позволяват на бащата да лиши някое дете от наследство; на децата е дадена степен на вечно право на собственост върху бащата. Подобно, повечето щати не позволяват жената да бъде лишена от наследство; нейното право на собственост върху съпруга й е закриляно от закона. Сега държавата си присвоява право на собственост върху всеки човек чрез законите за наследство. През даден период от историята римските закони са позволявали на бащата да продава децата си на основата на неговото право на собственост, власт, която е много често срещана в историята. Основанието за такава власт е закрилата на семейството: за да поддържа продължаващия живот на семейството във време на икономическа криза, по-млад член на семейството, често момиче, на основание на принципа, че е по-добре за семейството да оцелее през кризата като изгуби един член, отколкото всички да умрат от глад. Продаването на дъщерите на домове за проституция за оцеляване по време на икономическа криза все още се практикува в Япония.

Такива практики са били обичайни и нормални в библейските времена. Те са били забранени за евреите според библейския закон:

Да няма блудница от Израилевите дъщери, нито да има мъжеложник от Израилевите синове (Вт. 23:17).

Да не оскверниш дъщеря си, като й допуснеш да стане блудница, да не би земята да изпадне в блудодеяние, и земята да се напълни с беззаконие.
Съботите Ми да пазите, и светилището Ми да почитате. Аз съм Господ (Лев. 19:29, 30).

Така този начин за излизане от икономическа криза е строго забранен по Закона. Дори по-значителен е фактът, че в Левит 19:29, 30 тази забрана върху проституцията е ясно свързана със спазването на съботата и почитта към светилището; двата стиха са по същество един закон и са отделени от другите стихове с думите: „Аз съм Господ.” Почивката на човека в Господа изисква богоугодна грижа и настойничество по отношение на децата, и почитта към светилището е несъвместима с продаването на деца за проституция. Само в един смисъл бащата би могъл под библейския закон да „продаде” дъщеря си, и това е бракът. Това се вижда в Изход 21:7-11:

Ако някой продаде дъщеря си за робиня, тя няма да излезе така както излизат робите.
Ако не бъде угодна на господаря си, който се е сгодил за нея, то нека я остави да бъде откупена; той не ще има власт да я продаде на чужденци, тъй като й е изневерил.
Но ако я е сгодил за сина си, то нека постъпи с нея, както е обичайно с дъщерите.
Ако си вземе още една жена, да не лиши оная от храната й, от дрехите й и от съпружеско задължение към нея.
И ако не й направи тия трите, тогава тя нека си излезе даром, без откуп.

Бракът нормално е бил чрез зестра: младоженецът е давал на невястата зестра, която е съставлявала нейната закрила и наследството на нейните деца. Ако е нямало зестра, е нямало и брак, само наложничество. Но тук е очевидно, че става въпрос за брак, и използваната дума е брак. Момичето бива взета за съпруга или на мъжа, или на един от синовете му. Тя е законово защитена от това да бъде наложница или робиня; дори не може да бъде изпратена на нивата като робите. Момичето очевидно притежава привилегиите на съпруга със зестра, защото има зестра. В този случай зестрата отива при семейството на момичето, не при нея и нейните деца. Ако вероятният съпруг реши да не се ожени за нея, тогава зестрата му бива възстановена; момичето е „изкупено.” Ако човекът или негов син се ожени за нея и след това й откаже съпружеското право, тя има законово основание за развод и напуска без да върне зестрата. Думите „съпружеско задължение” означават нейното право на съпружеско съжителство.

Ако въпросното момиче не се хареса на новото семейство след годежа и преди брака, тя остава с това семейство докато зестрата не бъде върната от нейното семейство, или от друг възможен съпруг. Това е явно от Левит 19:20, където „не откупена” се превежда по-точно „не напълно или изцяло откупена.”[31] Ако през това време момичето бъде или прелъстено, или виновно за блудство, „тя да бъде наказана,” или по-точно, „ще има посещение или разследване” за да се определи истината по въпроса. „Това наказание (бичуване) . . . тя получава само когато се докаже, че е била доброволен съучастник в греха” (Лев. 19:20-22).[32]

Зестрата е била важна част от брака. Виждаме я най-напред при Яков, който работи седем години за Лаван, за да спечели зестра за Рахил (Бит. 29:18). Плащането за това слугуване принадлежеше на невястата като нейна зестра, и Рахил и Лия имаха право да са възмутени, че са били „продадени” от баща си, тъй като той беше задържал техните зестри (Бит. 31:14, 15). Тя беше семейният капитал; тя представляваше сигурността на съпругата в случай на развод по вина на съпруга. Ако вината е нейна, тя губи зестрата. Тя не можеше да отнема зестрата от децата си. Има данни, че нормалната зестра се равняваше на тригодишна заплата. Следователно зестрата представляваше средства дадени от бащата на младоженеца, или от младоженеца чрез работа, използвани за да подобрят икономическия живот на новото семейство. Ако бащата на невястата добавеше към това, това беше негова привилегия и обичай, но основната зестра беше от младоженеца или неговото семейство. Така зестрата беше благословение от бащата върху брака на сина му, или изпитание за характера на младежа, когато я е изработил. Една необичайна зестра се вижда в изискването на Саул към Давид, сто филистимски краекожия (1 Царе 18:25-27). Саул наложи изпитание, което смяташе, че ще бъде твърде трудно за Давид, но Давид го изпълни.

Европейската зестра е обръщане на библейския принцип: бащата на момичето дава зестрата като подарък за младоженеца. Това води до нездравословна ситуация по отношение на брака и семейството. В такава система момичетата стават икономически пасив. В Италия през 14 и 15 век „бащите са се ужасявали и раждането на момиче, като се има предвид голямата зестра, която трябва да й осигурят, и всяка година цените на женитбения пазар са нараствали.” Това е довело до практическо унищожаване на семейството, докато библейската зестра прави семейството по-силно. Младоженецът е искал най-високата цена преди да приеме момичето, а бащата е търсел на пазара някой, който няма да го доведе до фалит със своите искания. Протестите на свещениците са били безплодни.[33]

В своята библейска форма предназначението на зестрата е било да стане икономическата основа за новото семейство. Тази характеристика на зестрата е оцеляла много дълго в Америка. „Според стар американски обичай, бащата на невястата й е давал крава, която е трябвало да бъде майка на ново стадо, което да снабдява новото семейство с мляко и месо.”[34]

В случаите на прелъстяване и изнасилване виновният е трябвало да дари на момичето зестра като за девица. Ако е последвал брак, той е губел завинаги правото си на развод (Изх. 22:16, 17; Вт. 22:28, 29). Ако не, в такъв случай момичето е влизало в брак с друг мъж с двойна зестра, 50 сикли от прелъстителя, и зестра от съпруга.

Зестрата на невястата е била не само каквото нейният баща й даде и каквото й е подарено от нейния съпруг, но също мъдростта, уменията и характерът, които тя е донасяла в брака. Както Бен Сирах пише, „Мъдра дъщеря носи наследство на съпруга си; но която живее нечестно е товар за баща си” (Ис. Сир. 22:4).

Важността за семейството на добра съпруга и праведна снаха се вижда лесно във всяко общество, но нейната стойност е още по-голяма в общество, съсредоточено около семейството. Бен Сирах много ясно коментира върху тези неща:

Зла жена е волски хомот, който се движи насам и натам; който я взима, е също като оня, който хваща скорпия. Голямо тегло е предадената на пиянство жена, и тя не ще скрие своя срам. Жена, наклонна към блудство, се познава по дигането на очите и клепачите й.
Над безсрамна дъщеря постави яка стража, за да не би, като улучи слабост, да злоупотреби със себе си. Пази се от безсрамно око и не се учудвай, ако то съгреши против тебе: както мъченият от жажда пътник отваря уста и пие всяка близка вода, тъй и тя сяда срещу всяка шатра и пред стрелата отваря колчан.
Любезността на жената ще услади мъжа й, и благоразумието й ще затлъсти костите му. Кротка жена е дар от Господа, и благовъзпитана душа цена няма. Срамежлива жена е благодат въз благодат, и няма достойна мярка за въздържаната душа. Каквото е възлязлото на височините Господни слънце, това е хубостта на добра жена в наредбата на къщата й; каквото е светилото, което свети върху светия светилник, това е хубостта на нейното лице в зряла възраст; каквото са златни стълбове върху сребърни подложки, това са прекрасните й нозе върху яките й пети (Ис. Сир. 26:9-23).

Това очевидно отразява популярен еврейски стандарт; библейската позиция е по-добре заявена в Притчи 31:10-31. Една видима разлика е, че Бен Сирах отразява общото предпочитание към мълчалива жена; това не е библейското изискване, което казва, „Отваря устата си с мъдрост, и законът на езика й е благ” (Пр. 31:26). Бен Сирах иска мълчалива жена; вместо това Бог говори за говореща жена, но която говори с мъдрост и благост. Като грешници мъжете предпочитат стандарта на Бен Сирах, а жените искат привилегията и правото да говорят без изискването за мъдрост и благост.

Преди да напуснем предмета за зестрата, трябва да се добави, че тъй като това често е засягало семейството, семейството е упражнявало значителна власт и често е избирало жената. В случая с Исак неговата съпруга Ревека беше избрана от баща му, който осигури зестрата; Исак хареса своята избрана невяста. В случая с Яков, самият Яков избра Рахил и сам си осигури зестрата. Елементът на родителски избор не отсъстваше в случая с Яков, тъй като и Ревека, и Исак изпратиха Яков в Падан-арам за да се ожени (Бит. 27:46-28:9). Но и съгласието на младоженеца в родителския избор не липсваше от уредения брак. Цялата идея на закона в Изход 21:7-11, „продажбата” на дъщеря, се отнасяше за следното: момичето в дома на новото семейство може и да не придобие одобрението на вероятния жених; и ако не, тя трябваше да бъде „откупена.”

Друга основна характеристика на икономиката на семейството е фактът на издръжката. Това има две страни. Първо, родителите имат задължение да се грижат за децата, да ги издържат материално и духовно. Християнското образование е съществена част от тази издръжка. Родителите имат задължение да хранят и обличат детето, тяло и душа, и са отговорни пред Бога за изпълнението на това задължение. Второ, като възрастни децата също имат задължение в това отношение, да се грижат за своите родители материално и духовно според нуждите. Бен Сирах говори за това задължение в Исус Сирахов 3:12, 16. това задължение е силно подчертано от Исус Христос, Който от кръста възложи Своят майка на св. Йоан за грижа и издръжка, „Жено, ето синът ти! След това каза на ученика, Ето майка ти!” (Йоан 19:26, 27). Устните изявления на умиращия престъпник бяха считани за правно завещание, както Бъклър посочва:

Далман показва, че сред правата и отговорностите на умиращия престъпник беше разпореждането с наследството на неговата собственост и права. Например:

Еврейското брачно законодателство настоява, че всичко трябва да се уреди окончателно преди да е твърде късно. Случвало се е, например, някой, който ще бъде разпънат, малко преди да умре да даде на съпругата си свобода да се омъжи отново, и е можело да се напише разводно писмо, което й е давало правото да се омъжи за друг мъж преди действителната смърт на настоящия съпруг.

Случаят с нашия Господ беше подобен на този на женен мъж, тъй като става въпрос за принципа на dominium. Като първороден на Мария Той е имал властта и отговорността, които биха се прехвърлили върху нейния втори син, Яков. очевидно Той не е желаел това автоматично прехвърляне, затова нашият Господ използва властта, която е имал като умиращ престъпник, да я възложи на грижите на някой, на когото може да се довери – възлюбения ученик.[35]

По подразбиране, до този момент Исус е изпълнявал отговорността за грижите за Своята овдовяла майка. Другите деца може и да са помагали, но управлението на този проблем е било в ръцете на Исус.

Исус също осъжда онези, които дават на Бога, но не изпълняват своята отговорност да издържат своите родители:

А Той им рече: Добре е пророкувал Исаия за вас лицемерите, както е писано:

Тези хора Ме почитат с устните си,
Но сърцето им отстои далеч от Мене.
Обаче напразно Ме почитат
Като преподават за поучения човешки заповеди.

Вие оставяте Божията заповед и държите човешкото предание, [измивания на шулци и на чаши; и много други неща правите]. И каза им: Хубаво! вие осуетявате Божията заповед за да спазите своето предание! Защото Моисей рече: “Почитай баща си и майка си” и: “Който злослови баща или майка, непременно да се умъртви”. Но вие казвате: Ако рече човек на баща си или на майка си: Това мое имане, с което би могъл да си помогнеш, е курбан сиреч, подарено Богу, това прави разлика; вие не го оставяте вече да стори нищо за баща си или за майка си. И тъй, осуетявате Божието слово заради вашето предание, което сте предали и вършите много такива неща подобни на това (Марк 7:6-13).

Исус като най-голям син и главен наследник направи Йоан най-голям син и главен наследник на Свое място и му даде отговорността за издръжката на Мария, макар и Йоан да беше само братовчед, а не брат.

Това ясно показва една централна характеристика на закона за библейското семейство и за библейското наследство: главният наследник издържа и се грижи се грижи за родителите, според нуждите. Авраам живееше с Исак и Яков, не с Исмаил или със синовете си от Хетура. Исак живя с Яков, не с Исав, а Яков живя под грижите и издръжката на Йосиф и затова даде на Йосиф двоен дял като осинови синовете на Йосиф за свои наследници при равни условия с всички други синове (Бит. 48:5, 6).

Обратното е също толкова вярно: детето, което издържа и се грижи за остарелите родители, е главният или истински наследник. Против богоугодния ред е родителите или държавата да разпореждат нещо друго. Наследството не е въпрос на жалост или чувства, а на богоугоден ред, и да се пренебрегва този принцип е грях.

Въпросът за наследството и завещанията може да се разбере най-лесно ако изследваме библейската дума за завещание или наследство: благословение. Наследството е точно това, благословение, и ако родителят възлага благословение или централното благословение на невярващо дете, или на бунтовно и непокорно дете, той благославя злото. Макар някои части от библейските завещания да съдържат елементи на божествено пророчество както и разпореждане с наследство, важно е да отбележим, че те съчетават благословения с проклятия, както свидетелстват думите на Яков към Рувим, Симеон и Леви (Бит. 48:2-7). Отсичането на детето от наследството е пълно проклятие.

Общото правило за наследството беше ограничено право на първородство, т.е. най-големият син, който има задължението да се грижи за цялото семейство в случай на нужда, или да управлява клана, получава двоен дял. Ако има двама синове, наследството се разделя на три дяла, като по-младият получава една трета. Родителите имат задължение да осигурят наследство, според възможностите си (2 Кор. 12:14). Бащата не може да лиши от наследство праведен първороден поради лични чувства, например поради неприязън към майката на сина и предпочитание към втора съпруга (Вт. 21:15-17). Нито може да е пристрастен към неправеден син, непоправим млад престъпник, който заслужава да умре (Вт. 21:18-21). Когато няма син, наследството отива при дъщерята или дъщерите (Чис. 27:1-11). Ако по причина на непокорство или неверие в сина човекът на практика няма син, тогава дъщерята става наследник или като син. Ако няма нито синове, нито дъщери, наследява най-близкият роднина (Чис. 27:9-11). Синът на наложницата може да наследи, освен ако не е отпратен или обезщетен (Бит. 21:10; 25:1-6). Слугинята може да бъде наследничка на господарката си (Пр. 30:23), и робът също може да наследи (Бит. 15:1-4), тъй като той в истински смисъл е член на семейството. Роби чужденци могат да бъдат наследявани (Лев. 25:46). Наследството на едно племе не може да се прехвърли на друго, т.е. земята в една област не може да отчуждавана (Чис. 36:1-12). Князът може да дава собственост на синовете си като тяхно наследство, но не на слуга, за да не би това да стане средство за награда на слугите във вреда на неговото семейство (Езек. 46:16, 17). Ако князът дава земя на слуга, в годината на освобождаване тя се връща на синовете на княза. Князът не може да конфискува наследството на хората върху земята, т.е. държавата не може да си присвоява собственост или да я конфискува (Езек. 46:18).

Последното е важна точка от гледна точка на съвременното положение. Библейските закони за наследството са Божий закон; съвременните закони за наследството са държавен закон. Нещо повече, държавата все повече прави себе главен, и понякога в някои страни единствен наследник. Държавата на практика казва, че тя ще получи благословение над всички други. Но в положението на държавата има извращаване на справедливостта и логиката, тъй като тя си присвоява двойната роля на родител и дете. Тя предлага да образова всички деца и да издържа всички нуждаещи се семейства като великия баща на всички. Предлага издръжка на възрастните като истински син и наследник, който има правото да получи цялото наследство като свое. Но и в двете роли тя извращава всичко и е във война с Божия установен ред, семейството.

Последна страна на икономиката на семейството: през цялата история семейството е било основната агенция за социални грижи. Като се грижи за своите болни и нуждаещи се членове, като образова децата, като се грижи за родителите и като се справя със спешни ситуации и бедствия, семейството е правило и прави повече, отколкото държавата някога е правила или може да направи. Нахлуването на държавата в областта на социалните грижи и образованието води до фалит на народа и самата държава и до постепенното разлагане на моралния характер. Семейството става по-силно от изпълняване на същите тези задължения, които водят до упадък на социалните държави. Семейството е основната, и най-силната единица на обществото. Обществото не може да преуспява, когато отслабва семейството, било чрез премахване на отговорностите на семейството за образование и социални грижи, или чрез ограничаване на контрола на семейството върху неговата собственост и наследство, чрез присвояване на този контрол.

Последна точка, библейският закон за първородството е управляван от по-върховен стандарт на морални и религиозни изисквания. Докато в западноевропейската история първородството е било стандарт почти без изключение, в библейската история изключенията са почти правило. В Библията е рядко наследството по първородство без морални качества. Много пъти първородният е пренебрегнат поради морален провал. Така много очевидно наследството е управлявано от духовни и морални съображения, от дните на патриарсите до завещателното разпореждане на Христос за Мария от кръста.

4. Образование и семейство

Основополагаща характеристика на издръжката дължима към детето от родителите е образованието в най-широкия смисъл на думата. това първо включва наказание. Според Притчи 13:24, „Който щади тоягата си, мрази сина си, а който го обича наказва го на време.” И отново, „Наказвай сина си докато има надежда, и да не го щади душата ти за викането му” (Пр. 19:18); и тогава както сега родителите са били склонни да бъдат мекосърдечни, но необходимостта от наказание не може да бъде пренебрегвана поради неразумна жалост. Наказанието може да спаси живота на детето: „Да не ти се свиди да наказваш детето, защото, ако и да го биеш с пръчка, то няма да умре. Ти, като го биеш с пръчката, ще избавиш душата му от ада” (Пр. 23:13, 14). Наказанието е необходимо, както Киднър посочва, защото според Притчи,

Първо, „безумието е вързано в душата на детето”; ще е необходимо повече от просто думи за да бъде извадено от там (22:15). Второ, характерът (в който е въплътена мъдростта) е растение, което израства по-здраво ако бъде подрязвано (ср. 15:32, 33; 5:11, 12; Евр. 12:11) – и то от най-ранни дни (13:24: „на време”; ср. 22:6: „Възпитавай детето отрано в подходящия за него път, и не ще се отклони от него, дори когато остарее”). В „пренебрегнатото дете” единственият предсказуем резултат е срам (29:15).[36]

Но наказанието не е заместител на здравословно наставление, на надлежно поучение. Следователно, второ, родителите имат задължението да осигурят на детето богоугодно образование. „Страх от Господа е начало на мъдростта” (Пр. 1:7); „Страх от Господа е начало на мъдростта” (Пр. 9:10). Мъдростта се основава на вярата, а истинското познание има за своя предпоставка върховния Бог. Не може да има неутралност в образованието. Образованието от държавата ще има целите на държавата. Образованието от църквата ще бъде настроено да налага целите на църквата. Училището не може да бъде подчинено нито на църквата, нито на държавата.[37] Църквата от времето на Христос учеше хората да дават на църквата, привидно на Бога, вместо да издържат родителите си (Марк 7:7-13). Така грехът беше преподаван като добродетел.

От децата се изисква да се покоряват на своите родители. На това съответства задължението на родителите да учат своите деца на основите на покорството, Божия Закон. Самият Закон изисква това:

Защото кой народ е толкова велик че да има бог тъй близо при себе си, колкото е Йеова нашият Бог близо при нас всеки път, когато Го призоваваме?
Или кой народ е толкова велик че да има такива справедливи повеления и съдби, какъвто е целият тоя закон, който излагам пред вас днес?
Само внимавай на себе си и пази добре душата си, да не би да забравиш делата, които очите ти са видели, и да не би да се изгубят от сърцето ти, през всичките дни на живота ти; но предавай ги на децата си и на внуците си (Вт. 4:7-9).

Тия думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти;
И на тях да учиш прилежно децата си, и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш (Вт. 6:6, 7).

Веднъж на всеки седем години, в съботната година, децата заедно с възрастните трябваше да слушат четенето на целия Закон (Вт. 31:10-13).

От много рано религиозните водачи на Израел предприемат задачата за образование. Пророк Натан стана учител на младия Едедия (Възлюбен на Йеова) или Соломон (2 Царе 12:25).[38]

Трето, тъй като Законът е силно практически, еврейското образование беше силно практическо. Общоприетото мнение е било, че човек, който не учи сина си на Закона и на занаят, способност да работи, го възпитава като глупак и крадец. Казва се, че Симеон, бащата на прочутия Гамалиил, отбелязва: „Не ученето, а правенето е главното.”[39] В своя труд Против Апион Йосиф Флавий сравнява образованието на евреите с образованието на гърците. Гръцкото образование се люшка между строго практическото и строго абстрактното и теоретическото, посочва той, докато библейският Закон съдържа здравословно взаимоотношение между принцип и практика.

Четвърто, бивайки съсредоточено върху семейството и наблягайки на отговорността на родители и деца, библейското образование произвежда отговорни хора. Човек възпитан и образован в учението, че има отговорност да се грижи за своите родители, когато възникне необходимост, да се грижи за своите деца, и доколкото е способен, да остави наследство на морална дисциплина и пример, както и на материално богатство, е човек високо настроен да поема отговорност. В такава образователна система не държавата, а семейството е отговорна страна, и мъжът има задължение да бъде способна и разумна глава на своя дом, а жената умел помощник на своя съпруг. Изоставянето на семейно ориентираното образование води до унищожаване на мъжествеността, и прави жените или луксозно наслаждение за мъжете, или техни агресивни конкуренти. Изгубили своята функция, мъжете и жените се колебаят без посока и без основателно усещане за полезност. Съвременното образование прави образованието отвлечено; специалистът се гордее, че не знае нищо извън своята област, и носи като почетна значка своя отказ да свърже своето познание с други области на познанието. Ако ученият търси практическа свързаност в обществото, това отново е без трансцендентен принцип, и следствието е потапяне в социален процес без ценностна структура; всичко друго е отписано като безсмислено освен самият процес, който в момента става въплътена структура сам по себе си.

В съвременното образование държавата е образовател, и не човекът, а държавата е смятана за отговорна агенция. Не към индивида или семейството, а към държавата се гледа за морални решения и действия, а моралната роля на индивида е да се съгласява и да се прекланя пред държавата. Етатисткото образование е в най-добрия случай същностно антибиблейско, дори когато дава на Библията място в учебната програма.

Пето, да бъде член на семейство е основополагащо за призванието на всяко дете. Почти всички деца един ден ще станат съпрузи или съпруги, и бащи или майки. Държавното образование унищожава това призвание. Неговите опити да задоволи тази нужда са по същността си външни и механични, т.е. курсове по икономика на семейството, сексуално образование и подобни. Но същностното бучение по семеен живот е семейният живот и съсредоточено върху семейството училище и общество. Това означава библейско образование. То означава дисциплина и обучение в богоугодна отговорност.

Нещо повече, държавното училище по същество обучава жените да бъдат мъже; не е изненадващо, че толкова много от тях не са щастливи, че са жени.[40] Мъжете също не са по-щастливи, тъй като господството в съвременното образование е прехвърлено от мъжа на държавата, и мъжът бива постепенно лишаван от мъжественост. Главната жертва на съвременното образование е ученикът от мъжки пол. Тъй като според Божието творческо намерение господството е основна характеристика на мъжа всяко образование, което принизява призванието на мъжа да упражнява господство, до същата степен принизява и самия мъж.

Шесто, библейското образование набляга на учението, праведното учение. Еврейските поговорки подчертават това. Вече споменахме една, „Както човек трябва да учи сина си на Тора, така трябва да го учи и на занаят.” Нещо повече, „Който учи сина на съседа си на Тора, е като негов баща.” Но преди всичко, „Невежата не може да бъде свят.”[41] Тъй като святостта не е самозараждащо се действие, и смисълът на действителността идва не от фактите, а от Създателя, във всяка област познанието изисква като своя презумпция познание за Бога, страхът от Който е начало на мъдростта и познанието.

Повече от всякога трябва да се наблегне, че най-добрите и най-истинни учители са родителите под Бога. Най-великото училище е семейството. По отношение на ученето, никое действие на преподаване в кое да е училище или университет може да се сравни с обикновената задача на майката да научи на майчиния език за толкова кратко време бебе, което не говори никакъв език. Никоя друга задача в образованието не е равностойна на тази. Моралното обучение на детето, дисциплината на добрите навици, е наследство от родителите към детето, което превъзхожда всички други наследства. Семейството е първото и основно училище на човека.

5. Семейство и престъпност

Проблемът на детската престъпност се вижда в един закон с централна важност, който за съжаление е пренебрегван от коментаторите, доколкото става въпрос за приложимост в нашето общество. Законът казва:

Ако има някой упорит и непокорен син, който не слуша думите на баща си или думите на майка си, и при все, че те го наказват, пак той не ще да ги слуша,
Тогава баща му и майка му да го хванат и да го заведат при старейшините на града му и при портата на местожителството му,
И да кажат на старейшините на града му: Тоя наш син е упорит и непокорен; не слуша думите ни, разблуден е и пияница.
Тогава всичките мъже от града му да го убият с камъни, та да умре; така да отмахнеш злото отсред себе си; и целият Израил ще чуе и ще се убои (Вт. 21:18-21).

Законът е достатъчно ясен; само ако коментаторите бяха толкова ясни!

На това място виждаме талмудичното тълкуване в своето най-лошо състояние. То съдържа дълги извъртания относно какво е син; определението е на основата на брада и косми по срамните части. Например, „Р. Хисда казва: Ако непълнолетен има син, той не попада в категорията на упорит и непокорен син, защото е писано, Ако човек има син, но не и ако син (т.е. който не е достигнал пълнолетие) има син.” Отбелязано е също разискване относно възрастта, на която сексуалната активност на момчето престава да бъде „невинна” и става грешна. Порнографската дискусия, която следва, не хвърля светлина върху текста, а отразява легалистичните опити да се изкриви значението на думите в чужд на тях смисъл.[42] Както юристите в наши дни, и както Върховния съд на САЩ, правят се всякакви опити законът да бъде направен безсилен като се ограничава обхвата на неговото прилагане, т.е. синът не е виновен, ако пие скъпи вина, защото тогава той не би могъл да изпие твърде много, така че той трябва да се отнася само за евтино италианско вино! И отново, казва ни се, че ако престъпникът е бил лишен от способност за сексуален контакт поради нещастен случай при раждането, тогава той очевидно не е син.[43]

Когато анализираме този закон, трябва да се осъзнават определени неща. Първо, той показва ограничение върху властта на семейството. Римският баща е имал власт на живот и смърт над своите деца. Можел е да се отърве от тях като бебета, и да ги убие като младежи, и тази власт се вижда в много общества. Родителят като бог дава живот, и като бог го отнема. Но както Клайн отбелязва, „Наказването с пръчка е било границата на налагането на властта на родителите от самите родители (ст. 18).”[44] Всъщност,

На това място законите сочат не само към защитата, но и към ограниченията на родителската власт. Ако нечий син е неуправляем и непокорен, и не слуша гласа на своите родители дори когато го наказват, баща му и майка му трябва да го заведат до старейшините при градските врата. Тук старейшините не са смятани за съдии в тесния смисъл на думата, а за управители, които трябва да защитят родителската власт и да наложат обществената политика.[45]

В библейския закон целия живот е под Бога и Неговия Закон. Под римското право родителят е бил източник и господар на живота. Бащата е можел да абортира детето, или да го убие след раждането. Властта за аборт и властта за убиване вървят заедно, било в ръцете на родителя или в ръцете на държавата. Когато се предявяват претенции за едното, те са претенции и за другото. Да се възстанови абортът като юридическо право означава да се възстанови съдебното или родителското убийство. Забележително е, че когато бива убит невинен човек и на убиеца не се наложи смъртно наказание, същите хора, които защитават живота на убиеца, също искат „правото” за аборт. Гари Норт забелязва в голям университет един и същи демонстратор да носи плакат един ден, „Отменете смъртното наказание,” а на друг ден „Узаконете аборта.” Когато това бива посочено на един либерален професор, неговият отговор е, „В това няма противоречие.” Той е прав: тезата е да се осъдят невинните и да се оневинят виновните.

Второ, законът изисква семейството да застане на страната на закона и реда, а не на страната на престъпния член на семейството. Райт твърди, че „Малко вероятно е родителите някога да се позовавали на такъв закон.”[46] Родителите не са оплакващи се свидетели в обичайния смисъл, и като следствие от тях не се е изисквало да бъдат екзекутори, както свидетелите нормално са били (Вт. 17:7). „Градските мъже” са били екзекуторите, и следователно това в много реален смисъл е оплакване на обществото срещу престъпен член на обществото. Тук няма смисъл да се говори за човечност. В съседните общества в онези дни бащата е имал властта да убива децата си и често го е правел. Макар евреите да са имали различен стандарт, нито техният закон, нито техният живот са били движени според правилата на съвременната човечност.

Ако родителите откажат да се оплачат от сина си, те са виновни за толерантност и/или съучастие в неговите престъпления. Следователно тяхната роля е била формална, но необходима: дали семейството ще застане на страната на справедливостта или на страната на кръвните връзки? Като се има предвид силата на семейната преданост, участието на родителите е било необходимо за да е сигурно, че няма да има семейни вражди, и семейството твърдо да застане против своите престъпни членове. Родител отказващ да отправи оплакване в такъв случай би станал съучастник в престъпление и защитник на престъпността. Задължителният принцип е напълно ясен: не кръвта, а законът трябва да владее.

Трето, библейският закон е казусен закон, и този закон не се занимава само със синове. Той означава, че ако син, когото родителите обичат и е техен наследник, трябва да бъде отхвърлен заради престъплението си, колко повече други роднини? Семейство, което предава своя син на закона, ще предаде и всеки друг. Следователно дъщерите очевидно също са включени в него. Законът казва, „Да няма блудница от Израилевите дъщери, нито да има мъжеложник от Израилевите синове” (Вт. 23:17). „Да не оскверниш дъщеря си, като й допуснеш да стане блудница” (Лев. 19:29). Свидетелствата показват, че никое еврейско момиче не би могло да стане непоправим престъпник и в периоди на законност и ред да остане жива. Забележително е, че думата използвана в Притчи за блудница е чужденка. Това има две възможни тълкувания. Възможно е дъщерята, която е станала блудница, да е изхвърлена от семейството и народа и вече да не е член на заветния народ, а чужденка. По-вероятно е, както буквалният текст ясно показва, блудницата да е била наистина чужденка.

И така, очевидно е, че намерението на този закон е всички непоправими престъпници и рецидивисти да бъдат екзекутирани. Ако син, който е престъпник, трябва да бъде екзекутиран, колко повече съсед или друг евреин, който е станал непоправим престъпник? Ако семейството трябва да застане на страната на екзекутиране на непоправимо престъпен син, няма ли то да поиска смъртта на рецидивист в обществото?

Че такова е намерението на закона се вижда от неговата заявена цел, „така да отмахнеш злото отсред себе си; и целият Израил ще чуе и ще се убои.” Целта на закона е да се премахне изцяло от обществото неговият престъпен елемент, класата от професионални престъпници. На семейството не е позволена нечестивата привилегия да каже, „Ще защитим момчето си, каквото и да става”; самото семейство трябва да се присъедини към войната против престъпността. Тъй като Законът е план за бъдещето, този план ясно означава премахването на престъпността като значителен фактор в богоугодното общество.

Този закон е имал своето въздействие върху американското право, тъй като рецидивистите все още технически могат да бъдат осъдени на доживотен затвор след определен брой присъди, но тези закони са отслабено и избледняващо отражение на библейския закон. В началото на Съединените Щати рецидивистите са можели да бъдат екзекутирани, и някои щати все още имат такова законодателство, поне на книга.

Тъй като библейското право няма присъда затвор, а само реституция, неговият възглед за престъплението е, че престъпното деяние се извършва не от професионален престъпник, а от по-слаб гражданин, който трябва да възстанови откраднатото плюс поне същата стойност, за да бъдат възстановени неговите граждански права в обществото. Библейското право не признава професионален престъпен елемент: потенциалният рецидивист трябва да бъде екзекутиран веднага когато даде ясно доказателство за този факт.

Четвърто, тук се появява факторът на жалостта. Общият хуманистичен възглед е, че такъв закон е безжалостен. Библейската гледна точка е, че той не е, че всъщност съвременната гледна точка отразява не жалост, а криворазбрана жалост. Кого трябва да съжаляваме, престъпника или обществото? Библейският закон изисква жалост за жертвата, не за престъпника.

Всъщност, в определени случаи жалостта е забранена като зло. Очевидно в закона относно престъпния син е забранена жалостта към сина. Но в други закони жалостта е конкретно спомената като забранена:

За това, да изтребиш всичките племена, които Господ твоят Бог ти предава; окото ти да ги не пожали; и на боговете им да не служиш, защото това ще ти бъде примка (Вт. 7:16).

Брат ти, син на майка ти, или синът ти, или дъщеря ти, или жената, която почива на пазухата ти, или приятелят, който ти е като душата ти, ако те изкуси тайно, като рече: Да идем и да служим на други богове, които нито ти си знаел, нито бащите ти,
Измежду боговете на племената, които са около вас, близо при тебе, или далеч от тебе, от единия край на света до другия,
Да не се съгласиш с него нито да го слушаш, нито да го пощади окото ти, нито да го пожалиш нито да го укриеш;
Но непременно да го умъртвиш; твоята ръка да бъде първа на него, за да го убиеш, и после ръката на всичките люде (Вт. 13:6-9).

Но човек, ако има омраза към ближния си и го причака, и, като се спусне на него, удари го, та умре, и той побегне в един от тия градове,
Тогава старейшините на града му да пратят и го вземат от там, и да го предадат в ръката на мъздовъздателя за кръвта, за да умре.
Окото ти да го не пожали, но да отмахнеш от Израиля проливането на невинна кръв, за да ти бъде добре (Вт. 19:11-13).

Да го не пожали окото ти; живот ще се даде за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, крак за крак (Вт. 19:21).

Ако се сбият мъже помежду си, и жената на единия, като пристъпи да освободи мъжа си от ръката на този, който го бие, простре ръката си та го хване за срамните му части,
Тогава да отсечеш ръката й; окото ти да я не пожали (Вт. 25:11-12).

Във Второзаконие 7:16 е забранена жалостта към нечестивите обитатели на Ханаан; Божията жалост и Божието търпение към тях са продължавали векове. Времето за жалост е свършило: сега е време за съд и смърт.

Във Второзаконие 13:6-9 е забранена жалостта към онзи, който руши вярата, дори когато такъв човек е близък и скъп роднина. В опасност са основите на праведния ред, и жалостта тук е зло.

Във Второзаконие 19:11-13 е забранена жалостта към убиец в случай на предумишлено убийство. Никакви облекчаващи вината обстоятелства не могат да се привеждат в случай на предумишлено убийство.

Във Второзаконие 19:21 е заявен общият закон на правосъдието: наказанието трябва да съответства на престъплението; трябва да има съответстваща реституция или смърт. Жалостта не може да се използва за пренебрегване на справедливостта.

Във Второзаконие 25:11-12 никоя жена, когато защитава своя съпруг, който се бие с друг мъж, не може да се опитва да помага на мъжа си чрез осакатяване на сексуалността на другия мъж. Това е единственият случай в библейския закон, където наказанието е осакатяване, и неговото значение е от централна важност. Съпругата е под Бога за подходящ помощник на мъжа си, но само и винаги под Божия Закон. В свада между двама мъже тя не може да атакува нечестно противника на своя съпруг. Вярата изисква да останем в рамките на Божия Закон, и жената не може никога да помага на своя съпруг беззаконно. Ако това беше позволено, тогава мъжът може да се оттегли и да остави жена си безнаказано да нарушава закона вместо него. Беззаконната любов е под присъдата на Закона. Йоав обичаше Давид както никой друг с изключение на Йонатан, и Йоав често беше прав където Давид грешеше, но любовта на Йоав често беше беззаконна любов и той само си спечели омразата на своя роднина Давид и в крайна сметка осъждение. В случая с беззаконната съпруга, фактът на осакатяването е мрачно публично предупреждение: беззаконната ръка или помощник въобще не е ръка или помощник. Нейната отсечена ръка е мрачно напомняне за всички за забраната върху беззаконната любов. Тя не трябва да бъде съжалявана, защото жалостта също трябва да действа според условията на Закона, иначе става оправдание за зло. Независимо дали става въпрос за съпруга, съпруг или син, жалостта никога не трябва да става беззаконна.

Пето, престъплението на непокорния син означава атака или война против основополагаща власт. Шрьодер пише за Второзаконие 21:18: „Той оспорва родителската, т.е. божествената власт в обществения ред и в живота, и дори, макар това да му е било обяснено, го прави с пълно познание и преднамерено.” За стих 19 той добавя, „Заедно с родителската бива застрашена и обществената власт, и следователно случаят бива предаден от едната на другата.”[47] Нещо повече, както Манли отбелязва, „Като знаем, че за децата родителите са Божии представители, упорното непокорство се смята за равностойно на богохулство и се осъжда на същото наказание.”[48]

Шесто, тук е включен принципът на смъртното наказание (за което ще говорим повече по-късно). Животът е създаден от Бога, управляван от Неговия Закон, и трябва да се живее само според условията на Неговото законово слово. Всяко престъпление ще получи окончателно осъждение; капиталните престъпления изискват смъртно наказание тук и сега, от държавните власти. Нито родителите, нито държавата са създатели на живот, и следователно те не могат да определят условията за живот. В този факт е най-голямата закрила на човешката свобода; праведната държава наистина се справя сурово с престъпниците, но тя строго ограничава властта на държавата във всички точки според условията на Божието Слово. По същия начин в богоугодния обществен ред властта на родителите е ограничена: библейското семейство никога няма деспотичната власт на римското или китайското семейство. По всяко време родителите са ограничени от Божието законово слово. Библейският закон ясно облагодетелства праведните и се отнася сурово към беззаконните. Както Уолър пише за закона относно престъпния син, „Ако бъде изпълнявано, това постановление очевидно ще бъде значителна закрила за страната против беззаконни и разюздани типове, и ще я отърве от един много голям елемент от опасните класи.”[49]

Седмо, от особен интерес е формалното обвинение против сина. Отбелязахме фундаменталната атака против властта, описана от думите „упорит и непокорен.” Според Уолър, „Тези еврейски думи са станали пословични като най-лоша форма на порицание.”[50] „Лакомник и пияница” (ср. Пр. 23:20-22, където се намират същите две думи) добавя към картината на бунтовен, антисоциален и непоправим престъпник. Като претълкува всяка дума, Талмудът прави закона практически неприложим към когото и да било. Със своето обобщение законът описва непоправим престъпник, чието общо поведение потвърждава неговата беззаконна природа. Освен всичко друго, потвърденият характер на сина установява следното: престъпният и непокорен син е отрекъл своето наследство на вяра и закон; в своя върховен смисъл този бунт против неговото духовно наследство е бунт против самия живот. От това следва смъртното наказание. Той не е слаб характер, той е силен, но неговият характер е посветен на зло. Семейството е люлката на живота на земята, и праведното семейство дава наследство на живот. Отричането на това наследство е в крайна сметка отричане на живота. Не всеки бунтовен син отива дотам в своя бунт, но принципът на неговото непокорство е все пак отхвърляне на неговото наследство в пълния смисъл на тази дума.

Осмо, както видяхме, законът е форма на война. По закона определени действия са отменени, и хората извършващи тези действия биват или екзекутирани, или принудени да се съобразяват със закона. Така законът закриля определена класа, спазващите закона, и по същество всеки законов ред е подкрепа за хората на закона. Ако законът се провали в налагането на тази закрила, с течение на времето той унищожава себе си. Провалът на закона да екзекутира непоправимия и професионален престъпник създава сериозна обществена криза и води все повече до анархия. Например, през 1968 в Лос Анджелис, Калифорния, става трудно използването на пързалките в градските паркове от малки деца. Млади хулигани заравят счупени бутилки с острите краища нагоре в пясъка под пързалките. Младите хулигани участват в толкова много други дейности, че последвалото положение се оказва извън ефективния контрол на полицията. Отново,

Употребата на марихуана е толкова огромна в Бей Ерия, че просто не е във възможностите на силите на закона да я спрат.

В Бъркли всяка събота вечер може би има към 2,000 събирания, където се пуши марихуана – можем ли да имаме осведомител или полицай на всяко едно?[51]

В почти всяка област на престъпна дейност непоправимият нарушител и професионалният престъпник бързо придобиват по-голяма ударна сила. Те превишават по брой полицията и са огромна армия от посветени нарушители на закона. Като правят осъждането им трудно, съдилищата всъщност субсидират престъпността и воюват против онези, които спазват закона.

6. Принципът на властта

Държавното образование и държавната намеса в живота на семейството водят постепенно до разпадането на семейството. Това не е изненада, тъй като залогът в семейството е принципът на властта.

Семейството не е само първата среда на детето, то е също неговото първо училище, където то получава основното си образование; неговата първа църква, където е учено на своите първи и основополагащи уроци относно Бога и човека; първата държава, където се учи на елементите на закона и реда и им се покорява; и първата професия, където на детето се дава работа и отговорности свързани с тази работа. По същество светът на малкото дете е семейството, конкретно баща му и майка му. Мередит умело обобщава този въпрос: „В очите на малкото дете родителят замества самия Бог! Защото родителят е издръжка, закрила, любов, учител и законодател за детето.”[52]

Именно поради това през вековете теолозите поучават покорство на държавните власти и на всички законно учредени власти под Петата заповед. Правилно се е виждало колко дълбоко всяка власт е засегната от властта на родителите. Унищожаването на положението и властта на семейството означава унищожаване на цялото общество и въвеждане на анархия.

Но въвеждането на радикална анархия е също именно онова, което систематично следва атаката върху семейството. Студентската революция от 60-те имаше в основата си анархизъм. Затова 23-годишният Йорге Имендорф от Германия призовава за революция, а не за реформация, защото „не можеш да подобриш боклук – така че революцията е единственото решение.” Необходимо е да се „започне отначало” само с един стандарт, „самия живот.” Антъни Дъкуърт, 21-годишен, от Англия, заявява, че „младите учители в Оксфорд и Кембридж искат ръководят административната политика, да решават относно книги и предмети, стаи и хранене. Те искат да поемат властта.” Нещо повече, според Джон Д. Рокфелер ІІІ, 62-годишен, „Вместо да се притесняваме как да спрем революцията на младежта, ние от старото поколение трябва да се притесняваме как да я продължим.” Този младежки „идеализъм” трябва да се поддържа, според Рокфелер, и продължава.[53] Но какво е това, което Рокфелер иска да поддържаме и приемаме? Първо, студентската и младежка революция има неморална предпоставка, т.е. твърдението, че младежта има „правото” да контролира и управлява чужда собственост. Ако някой университет принадлежи на държавата, на църква или на частно сдружение, студентът може да получи там образование според условията на училището. Той е свободен да създава своя собствена институция, но като студент или преподавател той е в училището под условията определени от онези, чии права на собственост управляват училището. Студентите се оплакват от „насилие,”, но техните действия са сред най-насилствените през този век. Детето няма право да владее над своите родители, студентите над своето училище, нито служителите над своя работодател. Второ, целта на студентската революция е просто неморална власт, не „идеалистични” надежди. Да направим „самия живот” стандарт означава да кажем, че няма друг стандарт освен анархията. Да искаме да „започнем отначало” означава да искаме унищожаването на всякакъв закон и ред така че анархистът да може да си присвои собствеността на сегашните собственици. Трето, този анархизъм е неизбежен в едно поколение на студенти, които не са били учени на покорство нито към родителите, нито към законните власти, нито са били учени да почитат онези, на които се дължи почит. Отново да цитираме Мередит,

Оригиналната заповед да „почитаме” баща си и майка си важи за всички нас през целия ни живот. Но на това място е казано конкретно на децата (Еф. 6:1, 2) да се покоряват на своите родители „в Господа.”

Поради неговата пълна липса на опит, абсолютно задължително е детето да бъде учено да се ПОКОРЯВА на своите родители незабавно и безпрекословно. От време на време на детето може и трябва да се дават обяснения и причини за това. Но в момента, в който родителят отправя заповедта, може и да няма време или възможност да се даде причината за нея!

Следователно е задължително детето да бъде учено на НАВИКА на безпрекословно подчинение към неговите родители. Защото докато малкото дете не е още развито, за него неговите родители заместват Бога. И Бог ги държи ОТГОВОРНИ за правилното обучение и наставление на детето.

Като пряко следствие, родителят е задължен от Петата заповед да направи себе си достоен за почит. Защото за да бъде почитан, човек трябва да бъде достоен за почит.

Всеки родител трябва да осъзнае, че за своето дете той представлява Бога![54]

Родителят представлява Бога, защото представлява Божия законов ред. В Закона съдиите, както пророците, са наречени „богове” (Изх. 21:6; 22:8; 1 Царе 28:13; Пс. 82:1, 6; Йоан 10:35). Тъй като родителите представляват Божия законов ред, те от една страна трябва да бъдат покорни на този законов ред, и от друга страна децата да им се покоряват като представители на това царство.

В Изход 21:6 King James Version превежда съдии където еврейският казва Елохим, богове; същото важи за Изход 22:8: American Revised Version и Masoretic Text Version пишат „Бог” и поставят „съдии” в бележка под линия. В 1 Царе 28:13, като вижда Самуил, ендорската вещица извиква, „Видях богове да се издигат от земята,” или, както е в ARV, „Видях бог идващ от земята.” Ясно става въпрос за пророка. В Псалм 82:1, 6 държавните власти са наречени „богове,” значение потвърдено от Исус Христос (Йоан 10:35). По тази причина, тъй като всички законни власти представляват Божия законов ред, Петата заповед често е свързвана с първата плоча на Закона, т.е. с онези заповеди, които говорят за нашите задължения към Бога, за разлика от втората плоча, заповедите говорещи за нашите задължения към ближния. В това разделяне на две плочи има някакво основание, макар да не може да се настоява твърде много на него и то е до известна степен изкуствено, тъй като всички заповеди говорят за нашите задължения към Бога.

Калвин смята отнасянето на тази заповед към първата плоча за глупаво.[55] Любопитно е, че той се опитва да използва в подкрепа на своята позиция Римляни 13:9, както и Матей 19:19, но тези текстове не са категорични по този въпрос. По приложими са различните закони, които разгледахме по-горе, които свързват покорството към родителите със спазването на съботата и избягването на идолопоклонството (ср. Лев. 19:1-4).

Но да се върнем към по-важната идея, въпроса за покорството: хуманистичният ум обикновено твърди, че безпрекословното и вярно покорство изисквано от децата според закона е разрушително за ума. Твърди се, че свободният човек е плод на бунт, на постоянно предизвикателство против властта, и истинското образование трябва да подтиква децата и младежите да се противят на властта и да отхвърлят нейните претенции. Младежката „култура” днес е това търсене на незабавна реализация съчетано с бунт против властта. В Младите и тяхната култура (Ross Snyder, Young People and Their Culture) Рос Снайдър пише, че „младите в наши дни са доста уверени, че са предназначени да се реализират точно сега. И че са във възможно най-голямата пълнота възможна за тях в техния период на развитие.”[56] Това искане за незабавна реализация е характерно за инфантилизма. Бебето плаче, когато е гладно, и се изхожда по всяко време. То вика раздразнено, когато задоволяването не е мигновено. Не е изненада, че едно поколение отгледано без дисциплина има висока склонност към разрушителен и революционен гняв, често съпътстван от ликуващо публично уриниране и изхождане, и ниска способност за дисциплинирана работа и учене. Същността на революционния ум е искането за незабавна утопия, за мигновено задоволяване, и разрушителен инфантилен гняв против всеки ред, който не ги осигури. Фройд измисля понятията орална и анална личност; понятията са неприложими за зряла възраст или за зрели мъже; те са добри в описването на неустановената личност на възрастта на инфантилност и безотговорност и хората в тази възраст.

Но корените са по-дълбоки. Чрез своето схващане за чистата дъска Джон Лок формулира лишената от корени психология на хуманистичната вяра. Истинското образование, твърди той, изисква умът да бъде изчистен от всякакви предварителни схващания, по подразбиране ученията на родителите, религията и обществото. Според схващането и психологията на Лок, образованието трябва да бъде революционно. Добавете към това естествения човек на Русо, и всички предварителни схващания, всички форми на наследство от миналото стават вериги, които трябва да бъдат строшени. Маркс и Фройд извличат логическите изводи от философиите на Лок, Русо и Дарвин. Със своята еволюционна вяра Дарвин свежда всичко в миналото до по-ниско и по-първобитно ниво, и така дава оправдание на исканията за пълно изчистване, за революция. Тази враждебност към дисциплината и покорството е завладяла почти всяка област на дейност през двадесети век. В изкуствата способността за овладяване и използване на уменията в употребата на цветовете и в графиката е пренебрегвана в полза на „спонтанното” и „подсъзнателно” изразяване, което няма нито смисъл, нито форма. В религията преживяването владее над учението или го замества. В политиката властта идва от долу, от най-ниското ниво, и „харизматичен” водач е този, който може най-добре да задоволява масите. В музиката най-високо ценена е недисциплинираната емоционалност, и така нататък. Враждебността към покорството и дисциплината е повсеместно и вкоренено.

Но най-добре функциониращият ум е покорният и дисциплиниран ум. Детето, което е дисциплинирано в покорство, не е сервилен младеж, а свободен човек. Поради своята дисциплина за покорство то е най-способно да владее себе си и най-способно да владее в своята област на дейност.

Старият хуманизъм, възникнал в контекста на християнската дисциплина, е можел да произведе дисциплиниран ум. Съветвайки относно образованието на детето, Монтен (р. 1533) говори без никакъв намек, че говори непознати неща, когато описва доброто обучение по неговото време:

Само няколко години от живота са запазени за образование, не повече от първите петнадесет или шестнадесет; използвайте добре тези години, възрастни, ако искате да образовате детето в правилната зрялост. Оставете повърхностните неща. Ако искате да правите нещо съзидателно, дайте на детето философски беседи, които не са твърде сложни, разбира се, но които си заслужават да бъдат обяснявани. Разглеждайте тези беседи в подробности; детето е способно да поема тази материя от мига, в който може повече или по-малко да владее себе си (действителните думи на Монтен са: „от момента на отбиването,” но вероятно не е имал предвид това буквално); във всеки случай детето ще може да издържа на философски беседи много по-добре отколкото на опитите да бъде научено да чете или да пише; тези е по-добре да почакат.[57]

Тъй като по времето на Монтен детето не е било отбивано така прибързано както в наши дни, няма причина да се съмняваме в твърдението на Монтен. В пуританска Америка децата обикновено са били учени от техните майки да четат на възраст между две и четири.

Ван дер Берг цитира два примера за зрели деца от епохата на Монтен и по-късно. Те заслужават да бъдат цитирани в подробности:

Ние всъщност имаме известни данни за детската природа по времето на Монтен – животът на Теодор Агрипа д`Обине, хугенот, приятел на Анри ІV, роден през 1550. Монтен е роден през 1533 така е бил пълнолетен когато д`Обине все още е бил дете. В наблюденията си на младите съвременници на този д`Обине, Монтен не забелязва нищо относно зрялостта. За д`Обине се казва, че на шест години е четял гръцки, латински и еврейски, и е превеждал Платон на френски преди още да е навършил осем.

Платон. Монтен препоръчва да се четат и обясняват философски беседи на децата – е, ако осемгодишно дете може да превежда Платон, какви възражения може да има да се чете превод на Платон на четиригодишно дете?

Когато д`Обине е бил още на осем години, пътувайки заедно с баща си той минава през град Амбоаз малко след като група хугеноти са екзекутирани там. Той вижда обезглавените тела; и по искане на баща си полага клетва да отмъсти за тях. Две години по-късно заловен от инквизиторите; реакцията на десетгодишното момче на заплахата от смърт на клада е била танц на радост пред огъня. Ужасът на католическото причастие е отнел от него страха от огъня, е неговият коментар след време – като че ли едно десетгодишно дете може да знае какво означават тези думи. И все пак дете, което е превеждало Платон и в продължение на четири години е свикнало да чете класически произведения, не би ли могло такова дете да знае какво иска и какво прави? Но той едва ли може да бъде наречен дете. Човек, който съзнателно наблюдава последствията от екзекуция, който полага клетва, на която остава верен през целия си живот, който осъзнава сам за себе си тълкуването на Светото Причастие, и който осъзнава ужаса от смърт на клада – това не е дете, това е мъж.

По времето, когато Монтен умира, друго дете се намира на прага на велики открития: Блез Паскал, роден през 1625, на дванадесетгодишна възраст пише без чужда помощ трактат върху природата на звука, който е приет сериозно от експертите по негово време. По същото време той случайно чува думата математика; пита баща си какво означава тя, и получава непълен отговор (непълен, защото баща му се бои, че интересът в математиката може да намали интереса в други науки): „Математиката, за която ще ти кажа повече по-късно, е науката, която се занимава с построяването на съвършени фигури и с откриването на качествата, които те притежават.” Малкият Паскал размишлява върху този отговор през свободното си време и без чужда помощ чертае окръжности и триъгълници, което го води да откриването на качествата, които баща му може би е имал предвид – например, че сборът от ъглите в триъгълника винаги е равен на два прави ъгъла.[58]

Трябва да признаем, че д`Обине и Паскал са били забележителни мъже и деца-чудо. Но трябва да се добави, че по онова време децата-чудо в музиката, природните науки и много други области са се срещали далеч по-често отколкото сега. Трябва също да осъзнаваме, че тогавашното интелектуално ниво е било доста високо дори сред простолюдието. Нивото на проповядване е изобилно доказателство за това. Добре документирана е способността на църковните членове да слушат дълги двучасови проповеди, да си припомнят вярно всички тридесет или четиридесет точки по-късно през седмицата и да спорят по тях или да ги обсъждат. В онази епоха е нямало липса на беззаконие, но също е имало висок ред на дисциплина, и тази дисциплина е спомагала за използването на ума. Както в ранните векове на християнската епоха, така и по време на Реформацията и по-късни епохи, хората, които са положили основите на Западната цивилизация и свободата са били хора на вяра и дисциплина, хора обучени в академията на покорството.

Писанието изисква богоугодно уважение към властта и авторитета както са законно учредени и наредени от Бога. Така Изход 22:28 заявява, „Да не хулиш боговете, нито да кълнеш началник на хората си.” И отново, ARV превежда „богове” като „Бог” и поставя „съдии” в бележка под линия. За този текст, Левит 19:32, Второзаконие 16:18 и 20:9 Калвин отбелязва, „в Петата заповед се съдържат по обобщение всички началници с власт.”[59]

Преди всичко Той заповядва да мислим и говорим почтително за съдии и други, които изпълняват служение на управител: нито може да се оспорва, че според обичайния метод в еврейския език, Той повтаря едно и също нещо два пъти; и следователно едни и същи хора са наречени „богове” и „началници на хората.” Божието име всъщност е използвано преобразно, но най-основателно се прилага за управителите, на които като служители на Неговата власт, Той е приписал белега на Своята слава. Защото както видяхме, че на бащите се дължи почит, защото Бог ги отъждествява със Себе Си в притежаването на името „бащи,” така и тук Неговото достойнство се приписва на съдиите, за да могат хората да ги почитат, защото те са представители на Бога като Негови сътрудници и наместници. И така най-надеждният тълкувател, Христос, когато цитира текста от Псалм 82:6, обяснява, „Аз казах, богове сте вие, всички сте деца на Всевишния” (Йоан 10:34), а именно, „при които е дошло Божието Слово, са наречени богове,” което трябва да се разбира не за общото поучение отправено към всички Божии деца, а за специалната заповед към управителите.

Отличително възвишаване на управителите е това, че Бог не само ги поставя наред с родителите, но и ни ги представя удостоени с Неговото собствено име; откъдето също ясно се вижда, че трябва да им се покоряваме не само поради страх от наказание, „но и заради съвестта” (Рим. 13:5), и да ги почитаме, за да не би презирайки тях да презрем Бога. Ако някой възрази, че би било погрешно да хвалим пороците на онези, които според нас злоупотребяват с властта си; отговорът е лесен, че макар съдиите да трябва да бъдат търпени дори ако не са най-добрите, все пак тази почит, която им се дава, не е покривало за пороци. Нито Бог ни заповядва да приветстваме техните недостатъци, а по-добре хората да ги оплакват в мълчаливо съжаление, отколкото да предизвикват смутове в невъздържан и бунтовен дух, и така да подриват политическата власт.[60]

Че такова богоугодно покорство не съставлява одобряване или покорство на злото е изобилно видно от историята на старозаветните пророци и от историята на Църквата. Обратното, богоугодното покорство е най-добрата основа за съпротива против злото, тъй като то се основава предимно на по-висше покорство към Бога, и следователно в покорството е независимо, а в съпротивата против тираните е покорно на по-висшата Божия власт.

Но в една точка коментарът на Калвин отразява (в първото изречение на втория абзац по-горе) не библейско, а римско мислене, когато той сравнява владетелите с родителите и им приписва родителска власт. Общото между родители, владетели, учители и господари не е родителството, а властта. Сериозна грешка е да се приписва родителска власт на владетеля и на държавата. Родителите представлява Божията власт пред детето; владетелят или управителят представлява Божията власт като обществен законов ред пред гражданите; общото между родители и управители е властта, не родителството, и дори по отношение на властта, това са два различни вида власт. Римското право, тъй като обожествява държавата, прави държавата и нейния владетел на практика бог на народа, а хората деца на този бог. Императорът е баща на своята страна, и това е значителна страна на държавната теология.

Дълбокото класическо образование на учените на Средновековието и Реформацията често ги е подвеждало. Един често цитиран стих като свидетелство за родителската роля на държавата е Исая 49:23. но този стих се отнася за остатъка от Израел, който ще бъде възстановен в Ерусалим и установен наново като държава под закрилата на други държави, които ще бъдат като „хранители” и „кърмилници.” Това е отнасяне към възстановяването на еврейската общност под Неемия, под закрилата на Мидо-Персийската империя. Символиката няма нищо общо с родителската роля на държавата и има всичко общо с превъзхождащата закриляща роля на велика империя за учредяването наново на по-малка държавна власт.

Първостепенната и основополагаща власт в Божия законов ред е семейството. Всички други законни власти представляват по подобен начин Божия законов ред, но в различни области. Ако родителите не получават покорство от децата, никоя друга власт няма да получи покорство или почит. Затова Законът говори за ключовата власт, на основата на която се държи целият обществен ред. Основополагащо за властта във всяка област е представянето на Божия законов ред.

Затова е установена държавата, да раздава Божията справедливост. Според Второзаконие 16:18-20,

Да си поставяш между племената си съдии и надзиратели във всичките си градове, които ти дава Господ твоят Бог; и те да съдят хората справедливо.
Да не изкривяваш съд, да не гледаш на лице, нито да приемаш дар; защото дарът заслепява очите на мъдрите и превръща думите на справедливите.
По правдата, по правдата да се водиш, за да живееш и да наследиш земята, която Господ твоят Бог ти дава.

Би било смехотворно да поставяме бащинството като цел на този закон: неговата цел е общественото правосъдие. Основополагаща за установяването на това правосъдие е властта.

И така, когато говори за родителите, и по подразбиране за всички наредени от Бога власти, Петата заповед установява преди всичко Божията власт. В края на краищата Бог знае, че родители и управители, църковни служители, учители и господари, всички са грешници. Бог няма интерес да установява грешници: изгонването от Едем и постоянните осъждения в историята са красноречиво свидетелство за това. Но Божият начин за премахване на грешниците и установяване на Божия законов ред е да изисква да се покоряваме на властите. Това покорство преди всичко се дължи на Бога и е част от установяването на Божия ред. Грехът води до революционна анархия; праведното покорство води до праведен ред.

7. Семейство и власт

Римляните завладяват Юдея, но по-късно, когато християнството завладява Рим, римляните казват за тази вяра от еврейски произход, “Victi victoribus leges dederunt,” „Победените дадоха законите си на победителите.”[61] Правото на късната Римска империя и на християнския Запад са били до голяма степен променени от библейския Закон, и основополагаща за тази промяна е промяната на семейното право.

Основната християнска правна реформа е извършена от Юстиниан и неговата императрица Теодора през 6 век. Цимерман обобщава основните християнски реформи по отношение на секса и семейството. Първо, „публично позволени са само хетеросексуални взаимоотношения в брака.” Всички други сексуални взаимоотношения освен нормалните брачни отношения сега са незаконни и грешни. Второ, това определяне на всички други форми на сексуалност като „непозволени” бива „приложена за всяка обществена класа” без разлика. Семейството става нормалният и законен начин на живот за всички. Предговорът към тази част на кодекса Novellae заявява:

Предишното законодателство се занимава само частично с отделни страни на тези въпроси. Сега ние се опитваме да ги съберем и да дадем на хората определени ясни правила на поведение, така че да направим семейството (de nuptiis) стандартната форма на живот за всички човешки същества за всички времена и навсякъде. Целта на това е да се гарантира изкуственото безсмъртие на човешкия род. Това е християнският начин на живот.

Трето, забранените сексуални дейности става наказуеми по закон, особено формите на комерсиализиран секс. Четвърто, и Цимерман отбелязва, „фундаментално,” „договорите включващи несемейни сексуални дейности като плащане за издръжка или подаръци са направени незаконни.” Всички страни в такъв договор стават съучастници в незаконно деяние. Освен другите неща, наложничеството изгубва своя правен статут. Пето, тези правни стъпки са „част от по-голямо движение да се направи семейството категоричен обществен начин на живот и положение.” Следствието от това законодателство е промяната на посоката на цивилизацията. То е създаването на „семейна система, която най-добре ще съответства на планирано величие. Авторите никога не са имали предвид съвършени хора. Те са се опитвали да въвлекат обикновения човек в обществена система, която е можела да постигне голямо единство на цивилизования свят.”[62]

Последствията от това законодателство са били всеобхватни. Две важни области на промяна са наследството и собствеността. Законите за наследството вече са управлявани от семейните съображения, като законната съпруга и нейните деца имат статут, който никога не е бил даван на наложницата или любовницата и нейните деца. Ограничаването на наследството до законното семейство прави семейството значима сила и власт по отношение на собствеността. Сега семейството е далеч повече от основна обществена единица: то по същество е самата обществена система. Но то е било обществената система без задушаващата и неморална власт на семейната система на поклонение към предците. При поклонението към предците семейството е вързано към миналото и враждебно на бъдещето. В християнската семейна система, Мойсеевия Закон тълкуван на основа на новозаветните постановления относно семейството, погледът е към християнското бъдеще, към Божието царство и неговите изисквания за днешния и утрешния ден.

Без властта на семейството обществото бързо отива към обществена анархия. Източникът на властта на семейството е Бог; непосредственото местоположение на властта е бащата или съпругът (1 Кор. 11:1-15). Изоставянето от страна на бащата на неговата власт, или отричането на неговата власт, води до обществената анархия описана в Исая 3:12. Жените владеят над мъжете; децата придобиват незаконна свобода и власт и стават потисници над своите родители; немъжествените управители в такъв обществен ред подвеждат хората и унищожават тъканта на обществото. Крайният резултат е срив на обществото и плен (Ис. 3:16-26), и състояние на опасност и разруха за жените, време за „укор” и „позор,” в което преди независимите и феминистични жени са смирени в гордостта си и търсят закрилата и безопасността на мъжа. Наистина, казва Исая, седем жени търсят сред развалините един мъж, всяка умолявайки за брак и готова да издържа сама себе си, само да се махне от нея позорът и срамът, които са върху самотната и беззащитна жена (Ис. 4:1).[63]

Исая ясно вижда отсъствието на властта на мъжа като причина за обществен хаос. Мъжът като глава на семейството е необходим принцип на ред, както и главно действащо лице в реда. Божият принцип за човека над природата (Бит. 1:28) и за мъжа в личността на бащата и съпруга в семейството (1 Кор. 11:1-15) е господството. Господството като природа и прерогатив на мъжа може да се намери навсякъде в животинския свят като част от Божията наредба при сътворението. Както Ардри посочва, при животните господството е над сексуалния и други нагони. „Идва време, когато мъжкият губи всякакъв интерес от секс; но той все още се бие за своя статут.” Всъщност, „при обществените животни господството е повсеместен инстинкт независим от секса.”[64] Този мъжки инстинкт за господство се изявява в животните по три начина: първо, в териториалност, т.е. в инстинкт и нагон за собственост, второ, в статут, нагон за установяване на господство като положение в строг йерархичен ред, и трето, оцеляване, и ред като средство за оцеляване. Това важи за животните в естествената им среда; животните в зоологическата градина, намирайки се в общество на социални грижи, са повече отдадени на секса.[65] При мъжкия господството води до увеличена сексуална потентност и дълъг живот.[66] Нещо повече, „Любопитна особеност на инстинктите към ред е, че повечето са мъжки.”[67] Женските сексуални и майчински инстинкти са лични и следователно в известен смисъл анархистични.

Тези характеристики важат и за човешкия живот. Жената е загрижена за проблемите на законността и реда по личен начин, т.е. когато разпадането на обществения ред заплашват нейното семейство и неговата безопасност. Мъжът е загрижен за обществените проблеми отделно от състоянието на криза; жената става загрижена когато разпадането на обществото има лично въздействие, и това е нейната главна загриженост.

Мъжът и жената се нуждаят един от друг, и праведният ред означава брак, съюз между мъж и жена под Бога и за Негова слава и в служение към Бога. Един без друг, или в неприязън и вражда един против друг, загрижеността на мъжа и на жената стават едностранчиви. Вероятно най-показателен пример за това от всички, краен почти до карикатурни размери, е този на английския крал Хенри VІІІ и кралица Катерина.

Катерина много повече от сър Томас Мор заслужава да стане католически светия на своето време. Мор е хуманист от начало до край; Катерина е благочестива жена със силна вяра и смелост. Дъщеря на великата кралица Изабела Испанска, заедно със своята сестра, погрешно наричана Хуана Лудата, тя е имала почти невероятна вглъбеност в чисто личностната страна на всички проблеми. Поради това нейният извратен баща Фердинанд, когото Катерина е обичала сляпо, е можел да използва Катерина като пионка за мощта на Испания, и почти за унищожението на Англия. (Фердинанд убива съпруга на Хуана и узурпира престола на Хуана, и е нямал никакви скрупули относно използването на кой да е роднина.) Катерина е била също толкова сляпа в отношението си към своя съпруг Хенри, където става въпрос за повече от чисто личностни проблеми.[68]

От друга страна, Хенри VІІІ не може да бъде разглеждан от чисто личностна (и женска) гледна точка, като някой зает основно със своите похоти. Определено Хенри е бил грешник в това отношение, но неговият основен мотив е било желанието да предпази кралството от анархия като придобие мъжки наследник. В продължение на дълго време преди качването на неговия баща на престола Англия е била раздирана и опустошавана от кървава и непрекъсната война за наследство.[69] Основната загриженост на Хенри е била да запази реда чрез сигурно и здраво династично наследяване, което за него е означавало наследник от мъжки пол. Това е за Хенри основното морално съображение, точно както за Катерина основното морално съображение са били личните взаимоотношения.

Хенри тълкува всички събития на основата на този принцип и оправдава всяка стъпка според него. Талантлив и интелигентен мъж, той е също незрял и себеправеден.[70] Но той не е единственият да разглежда положението на Англия и на самия себе си на основата на безличностните въпроси на реда и наследството. И Лутер, и Меланхтон са били готови да виждат отговора на проблемите на Хенри в законна бигамия, и папа Климент VІІ прави подобно предложение. Правени са опити да бъдат оправдани тези хора, но има малка полза от тези опити; каквито и да са били техните основания, тези религиозни водачи са направили такива предложения. Всички те като мъже са били загрижени относно политическата сцена и проблема за реда в Англия, против чисто личностния проблем на закона и реда между Катерина и Хенри.

В своята острота и крайност този епизод разкрива различните природи на мъжа и на жената. Но мъжете участващи в това тъжно събитие поне са търсели някакъв вид ред, макар и понякога неморално. Днешните мъже, изоставили напълно своята мъжественост, са по-малко загрижени относно реда и повече относно удоволствията. Като следствие жените, тъй като тяхната безопасност и безопасността на техните деца са в опасност, биват въвлечени в проблема за разпадането на обществото и закона и реда. Така обществената и политическата дейност стават належаща женска грижа. Загрижеността на жените подчертава гнилостта на обществото и провала на мъжете. Когато жените са загрижени относно своята защита, това обикновено означава, че или външен нашественик застрашава обществото, или вътре в обществения ред мъжете са престанали да действат като мъже. Тогава като заместител на нормалния законов ред се развива матриархална власт.

Следователно матриархалното общество е разложено или разпаднало се общество. Силно матриархалният характер на живота на негрите се дължи на моралния провал на негърските мъже, техния провал да бъдат отговорни, да издържат семейството или да бъде власт. Същото важи за индианските племена в Америка, които днес също са матриархални. В такива общества жените осигуряват значителен дял от семейните доходи, защото това е станало необходимо поради моралното разлагане на мъжете. Във възпитанието на децата преобладава силно либерален елемент, и моралният провал на мъжа се предава на следващото поколение.

Същата тенденция към матриархално общество се вижда в Западното общество днес. Трябва да се подчертае, че противно на общоприетото мнение, матриархално общество не е общество, в което жените управляват, а общество, в което мъжете не упражняват своето господство, така върху жените лежи двойна отговорност. Те трябва да вършат своята работа, а също да работят да предотвратят анархията създадена от моралния провал на мъжете. В матриархалното общество жените са обременени, не издигнати; те са онеправдани, не възнаградени.

Принципите на християнския семеен ред са очертани през 1840 от Матю Сорин:

Задълженията произлизащи от брачните взаимоотношения. . . .

1. Взаимна любов. Според реда и устройството на божественото управление, мъжът е определен да управлява делата в този живот. Негов прерогатив е да държи юздите на домашното управление и да насочва интересите на семейството, така че да ги довежда до щастливо и почтено изпълнение. Тази Божия наредба има своето начало в реда на сътворението; и нейната уместност е изявена в реда на грехопадението. Но все пак, както е право на съпруга да управлява, така е негово задължение да управлява с въздържание и любов – да обича своята жена „както Христос възлюби Църквата,” (Еф. 5:25). И така също, покорството на жената не трябва да бъде неохотния принос на нелюбезен дух, а радостното служение на съзнателен ум, „та ако някой не се покорява на Словото, да бъде спечелен без Словото, поради обходата на жената,” 1 Петър 3:1-5.

2. Взаимно доверие. Нищо не е, нито може да бъде от повече важност от това, да се поддържа брачната привързаност с активно и енергично усилие. Унищожаването на доверието означава премахване на основите на всичко, което е превъзходно или скъпоценно в семейството. . . .

3. Взаимно внимание и уважение. Не празното представление на показно внимание, което видимо се налага в семейството при определени случаи, очевидно повече за да угоди на зрителите, отколкото да изрази истинните чувства на душата. Говорим за онова просто, неподправено и непреднамерено уважение и внимание, което е вдъхновено от истинската любов.

4. Взаимна помощ. Първата жена е била дадена на мъжа не за да живее от неговия труд, нито да работи за да се издържа; тя е била предназначена на бъде едно с него, да споделя наравно с него неговата тъга и радости, да бъде негов помощник. . . . Има три вида помощ, които женените дължат един на друг в даването на полза и радост на семейството.

1. Помощ в работата за материалните интереси на семейството.

2. Също, има взаимна помощ в поддържането на реда – в образованието и управлението на децата. . . .

Правата на двамата родители в техните деца са равнопоставени. Ако децата са почтени и преуспяващи в света, това е щастие и за двамата. Ако са безпътни и нечестиви, това също толкова голямо нещастие за единия, колкото и за другия.

Следователно е самоочевидно задължение, и най-сериозно поставено върху родителите, да допринесат своите обединени умения, влияние и власт, за да „възпитат децата в подходящия за тях път.”

3. Има също взаимна помощ в насърчаване на духовното благосъстояние един на друг. . . .

В допълнение към тези общи възгледи тук можем с основание да отбележим някои други специални задължения, които са взаимни между мъжа и жената. И така, на жената е заповядано да показва дух на покорство и да се покорява на мъжа си, Еф. 5:22. Но също от мъжа се изисква да обича и закриля жена си – да има най-нежна привързаност към нея – да я закриля според силите си, като личност, здраве, собственост и добро име. Трябва да й се дава всичко отнасящо се за нейното благосъстояние, доколкото е по силите му, с готовност и радост. „Да обича жена си както Христос възлюби Църквата,” Еф. 5:25. „Както се изисква от жената, да почита мъжа си, не да владее над него, а той е владее над нея в управлението на дома; и следователно тя да не си присвоява власт над мъжа, защото първо Адам беше направен, а после Ева,” 1 Тим. 2:11-14. Така също е задължително за мъжа да не се показва смешен и достоен за презрение в очите на жена си чрез неприлично говорене или чрез злобни и дребни заяждания. Той трябва да поддържа мястото си не толкова чрез физическа мощ или груба сила, колкото чрез превъзходството на своя пример, и онези качества на умствено и морално превъзходство и по-голяма мъдрост в управлението на делата, които е разумно да се очакват от неговото положение, и които в повечето случаи ще осигурят желателно и радостно покорство на неговата власт. 1 Петър 3:3-7. И отново, тъй като е задължение на жената да бъде домакиня и да не се скита навън от своето място като нещастен дух търсещ и не намиращ покой, Тит 2:5, така най-безспорно е задължение на мъжа да направи този дом възможно най-интересен и весел. . . .[71]

Думите на Сорин са цитирани не защото са забележителни или необикновено добри в тълкуването на Писанието, а защото те отразяват вярата и практиката на християнска Америка през 40-те години на 19 век. Както Боуд отбелязва:

Книгата е ценна не само защото дава характерни съвети, но и защото тя описва семейния живот в Америка на нивото на средната класа. Сорин е роден в чужбина, така че той ни е наблюдавал по-отблизо, по-малко е приемал нещата за даденост, отколкото би го направил някой роден в страната. Той се извинява за недостатъците на книгата като казва, че тя би могла да бъде по-добре написана „от някой специално приспособен към принципите и навиците на обществото в тази страна,” но той е твърде скромен. Неговата обективност е подсилена от неговата значителна проницателност.[72]

Семейният ред описан от Сорин е именно това, срещу което е насочена революционната дейност. Разглезеността удря право в родителската власт и е революционно схващане както в дома, така и в училището. Преобладаването на разглезеността предотвратява растежа на самодисциплината. Липсата на самодисциплина е смятана от мнозина за причината за настоящата детска престъпност. Тази престъпност следва от „липса на самодисциплина и степен на егоизъм, която е невероятна за пълнолетни, които сами зачитат правата на другите и мислят за тях преди да действат.” Блейн добавя,

Самодисциплината не израства сама по себе си, а е следствие от двуетапен процес, в който родителите са главните действащи лица. Църквата, училището, връстниците и героите също имат своята роля, но крайъгълният камък се полага в дома.[73]

Липсата на самодисциплина води до усещане за себе-важност. Като нямат авторитетен критерий за преценка освен самите себе си, разглезените младежи нямат надежден критерий за себеоценка. В други епохи юношите са били възрастни, и мъже на двадесет и тридесет години са били делови мъже. Младостта на мъжете в Конституционния Конвент е свидетелство за ранна зрялост и ранна способност за дисциплинирана дейност и развитие на мъжете през онази епоха. Но тази зрялост върви ръка за ръка с отговорност и самостоятелност, самоиздръжка и самодисциплина: Всички те са били естествено и единно цяло. Разглезените младежи настояват, „Послушайте ни,” и претендират за зрялост на основата на физически растеж без никаква съпътстваща зрялост на ума и делата.[74] Резултатът е усещане за себеважност основано върху хуманистичния стандарт, че си човешко същество, личност. Тази коренна вътрешна незрялост води до престъпност сред непълнолетните, престъпност сред пълнолетните, повече разводи и незаконородени деца.[75]

Както вече казахме, тази себеважност на човека като човек унищожава всякакви стандарти освен стандарта на човешкото естество. Така когато млади студенти посещават Съветския съюз, те не успяват да видят същностното естество на този ред, защото нямат критерий за оценка освен хуманизма. Те заключават,

Хората са хора, без значение от коя страна на Желязната завеса наричат своя дом. Това поне изглежда да е откритието направено от група от 16 студенти от Северна Калифорния и техните учители-ръководители след завръщане от шестседмично учебно пътуване из Съветския съюз.[76]

Това „откритие” можеше да бъде направено и без да ходят до Съветския съюз! Но когато човекът е единственият стандарт, когато открием, че другите също са хора, членове на същото човечество, съвместното съществуване става морална необходимост. Не се мисли за моралния характер на хората, тъй като не се признава никакъв закон отвъд самия човек. Затова един важен брой на Liberation атакува всяка „незаконна власт,” т.е. всяко схващане за трансцендентен закон. Напълно уместно, авторите виждат като враг всяко схващане за закон, зад което се спотайва Бог. Неморалното за тях е „обезчовечаването,” всичко, което ограничава човека. Тъй като при този хуманистичен възглед всеки човек е господар и закон сам за себе си, Пол Гудман задава въпроса, „Може би ‘върховенство’ и ‘закон’ в американския смисъл на тези думи вече са отживели понятия.”[77] Този анархизъм отива дотам, че „един военен съд в САЩ постановява, че убежденията на съвестта могат да бъдат валидна защита срещу обвинение в непозволено отсъствие.” Случаят засяга работник по зареждане с гориво на реактивни самолети, който е „отсъствал 41 дни от своя пост.”[78] Този анархизъм е характеристика и на млади, и на стари: младите просто довеждат анархизма на своето време една стъпка по-нататък. Смехотворен пример за анархизма на родителите е случаят на жена разделена със съпруга си от шест години, която все още да празнува 25-годишнината от сватбата с голямо парти.[79]

Този анархизъм подкопава семейството и неговата власт във всяка епоха. Той свежда бащата до несъществуващ и дава на майката невъзможен товар, да бъде семейство за децата. Лесно може да се покаже докъде е стигнало това юридическо изчезване и лична абдикация на бащата. Докато едно време бащата като източник на власт нормално е поемал настойничеството над децата, днес само шест щати, Аляска, Джорджия, Луизиана, Северна Каролина, Оклахома и Тексас, „продължават да обявяват бащата за ‘предпочитания естествен настойник.’”[80] Дори по-показателно е израелското право, което отказва еврейска националност на всеки евреин, чиято майка не е еврейка, защото според това право децата са определяни според тяхната майка, а не техния баща.[81]

Всичко това е ерозия и тя е много реална. Но също има и юридическа атака. Защото отвътре в Църквата идва изискването за „истински плурализъм на сексуалното поведение,”, който, според както ни се казва, „определено ще се случи в две основни области.” Първо, ще имаме „разпадане на схващането, че сексът и бракът са неразделно и изключително свързани един с друг.”[82] Второ, ще имаме

Постепенното обществено приемане, ако не и легализиране, на бигамията (или полигамията) и полиандрията. В следващите едно-две десетилетия такава бигамия най-вероятно ще прилича на стария обичай неомъжените лели да живеят със семейството. Общественото приемане на такава „естествена бигамия” може и да бъде единственият начин да се започнат необходимите промени. Психолозите загрижени за умственото здраве на по-възрастните препоръчват узаконяване на бигамията за хора над шестдесетгодишна възраст. Разбира се, засега Църквата мълчи. Тя няма реални планове за престарелите, нито за онези, които са самотни не по своя вина. Нека да се надяваме, че тя няма да чака твърде дълго преди дори да разгледа ползите от полигамията (и полиандрията) в посрещане на нуждите на милиони хора, за които тя не може да предложи никаква надежда.[83]

Но това е меко в сравнение с възгледите на един шведски лекар, който иска не само равни законови права, но и специални законови субсидии за онези, които практикуват кръвосмешение, ексхибиционизъм, педофилия, салиромания, мазохизъм, хомосексуализъм, воайорство и други сексуални отклонения.[84] Системата на Улерстам е враждебна на християнския законов ред и ще нанесе тежки поражения на християнския законов ред в брака.

Освен тези теоретични предложения, правните стъпки са достатъчно сериозни. В много страни има движения за узаконяване на хомосексуалните бракове; законите против хомосексуализма са до голяма степен премахнати, така че негласната законност вече съществува. Подобно, и други извращения са оставени без съдебно действие. Правната закрила на семейството все повече бива отнемана, така че обществото отново е заплашено от анархията на антисемейната държава и нейното узаконено беззаконие. В името на равноправието, жените биват лишени от закрилата на семейството и остават без нищо освен извратената конкуренция на сексуалния пазар, където крайностите, извращенията, отклоненията и агресивността са предпочитани. Жените, които печелят от равноправието, са очевидно онези, които са враждебни на християнското право.

Трябва да се помни, че законът е война против онова, което се определя като зло, и закрила на онова, което се смята за добро. В развиващото се правно устройство на хуманизма войната негласно се води против семейството и родителите като зли, а закрила се дава на извратените и нарушителите на закона с предпоставката, че техните „права” трябва да бъдат защитавани.[85]

8. Святото семейство

Не е случайно, че Исус Христос, втората Личност на Триединството, също беше член на земно семейство. Въплъщението беше реалност, и основополагащо за неговата реалност беше раждането на Исус в еврейско семейство и като наследник на царско родословие. Христос се роди в изпълнение на пророчество и според основополагащи за семейството закони.

Незабавно се виждат няколко страни на този факт. Първо, Исус Христос се роди като наследник на Давидовия престол и в изпълнение на обещанията относно бъдещото значение на този престол. Във 2 Царе 7:12 Бог заявява на Давид, „Когато се навършат дните ти и заспиш с бащите си, ще въздигна потомеца ти подир тебе, който ще излезе из чреслата ти, и ще утвърдя царството му.” Това обещание е отбелязано в Псалм 89 и Псалм 132. Това царство на Месия е „неговото царство” (2 Царе 7:12) и е дефинирано по Давид.

Второ, Христовото царство е възстановяването на властта, закона и реда. Както е обещано в Исая на верните, „И ще възстановя съдиите ти както по-преди, и съветниците ти както отначало; подир което ще се наречеш Град на правда, Верен град” (Ис. 1:26). Тъй като съдиите или властите бяха установени на Синай, или като следствие от Синай, така Божият Закон ще бъде установен отново като следствие от новия Синай, Голгота, чрез по-великия Мойсей, Исус Христос. За това за Месия се говори като за някой, в Когото и под Когото законът и редът биват доведени до изпълнение. Той е „Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира. Управлението Му и мирът непрестанно ще се увеличават на Давидовия престол и на неговото царство, за да го утвърди и поддържа, чрез правосъдие и чрез правда, от сега и до века” (Ис. 9:6, 7). Също ни се казва относно този Отрасъл от Есеевия пън, че „с правда ще съди сиромасите, и с правота ще решава за смирените на страната” (Ис. 11:4). Той идва да донесе справедливост и „да умъртви нечестивия” (Ис. 11:4), да възстанови рая, така че преобразно казано вълкът и агнето да живеят заедно (Ис. 11:6, 9), и земята бъде възстановена до по-голямо плодородие и благословеност: „Пустото и безводното място ще се развеселят, и пустинята ще се възрадва и ще цъфне като крем” (Ис. 35:1).[86]

Трето, за разлика от Давидовото, Христовото царство не е ограничено до Ханаан: то покрива земята. Христос каза на Своите ученици, „Блажени са кротките, защото те ще наследят земята” (Мат. 5:5). Св. Павел казва, „Понеже обещанието към Авраам или към потомството му, че ще бъде наследник на света, не стана чрез закон, но чрез правдата от вяра” (Рим. 4:13). Според Ходж това важно заявление означава:

В Писанието думата наследник често означава сигурен притежател, Евр. 1:2; 6:17; 11:7 и т.н. Тази употреба на думата вероятно произлиза от факта, че сред евреите притежаването по наследство е било много по-сигурно и вечно от придобитото чрез покупка. Обещанието беше не към Авраам, нито към неговото потомство. . . . т.е. нито към единия, нито към другия. И двамата са включени в обещанието. И неговото потомство тук не означава Христос, както в Гал. 3:16, а неговите духовни деца.[87]

Втората половина на стиха, както Мъри посочва, разглеждайки Римляни 4:13 по отношение на 4:16, 17, изяснява значението на закона и вярата по отношение на наследниците. Истинските наследници са чрез вяра:

А тези стихове също установяват, че значението на думата не е относно естествените потомци на Авраам, а всички, обрязани и необрязани, които са „от Авраамовата вяра” (ст. 16). Следователно „обещанието” е дадено на всички, които вярват, и всички, които вярват, са Авраамово потомство.[88]

Истинските наследници на Авраам не са по кръв или по закон, а които имат същата вяра. Те получават своето наследство от Царя, Исус Христос. „И ако сте Христови, то сте Авраамово потомство, наследници по обещание” (Гал. 3:29).[89]

Някои се опитват да отрекат царската власт на Христос над земята като цитират Йоан 18:36: „Моето царство не е от този свят. . . .” Малко стихове в Библията са тълкувани по-неправилно от този. Както отбелязва Уесткот, „Той все пак заявява за Себе Си върховна власт, власт, чийто източник и извор не е земята, а небето.”[90] „Моето царство не е от този свят” означава, че то „не извлича своя произход или подкрепа от земни източници.”[91] С други думи, Христовото царство не произлиза от този свят, защото то е от Бога и над света.

Четвърто, чрез Своето раждане от девица Христос е ново създание, нов Адам: както Адам, Той е чудо, създание пряко от Бога, но за разлика от Адам, който няма връзка с хора преди него, Христос е свързан със старото човечество чрез Своето раждане от Мария. Св. Лука цитира и Адам, и Исус като „Божий син” (Лука 1:34, 35; 3:38). Така Христос е „вторият човек” или „последният Адам” (1 Кор. 15:45-47), първоизточникът на ново човечество. Чрез Своето раждане от Святия Дух и от девицата Мария Исус Христос е главата на нова раса, като нов Адам, за да даде на земята ново потомство, което да замени старата Адамова раса.[92] Първият Адам беше изкушаван в рая и пропадна. Навият Адам беше изкушаван в Адамовата пустиня и там започна възстановяването на рая: Той „ходеше с дивите зверове и ангели Му служеха” (Марк 1:13). „Вторият човек” възстанови общението с небесните ангели и земните животни. Като истински Адам Той упражнява господство (Бит. 1:28), и като Господар на земята издаде Своя закон на планината, потвърждавайки закона, който преди беше дал чрез Мойсей (Мат. 5:1-7-29). В древния свят царят е законодател, и следователно законодателят е или самият цар, или представител на царя, както в случая с Мойсей. Като заявява в Проповедта на планината, „Аз ви казвам,” Исус обявява Себе Си за Цар, и чрез Своето Велико поръчение ясно показва, че Неговата царска власт е над цялата земя (Мат. 28:18-19).[93]

Пето, като Цар над земята, Исус Христос има право на господство. Това означава, че Той атакува и събаря всички онези, които отричат Неговото господство. Както Бог заявява, „Аз ще я катурна, катурна, катурна, та и това няма да трае, докле дойде оня, комуто принадлежи; и нему ще я дам” (Езек. 21:27). Това събаряне на Неговите врагове продължава и днес (Евр. 12:25-29).

Шесто, Исус Христос е роден под Закона и в Закона, за да изпълни Закона. Това изпълняване Той започна от Своето раждане, чрез Своето членство в святото семейство, където като примерен син Той спазва Петата заповед през всичките Си дни. Като законен наследник на царски престол, Той предяви претенции към дадените от Бога обещания, и като законен Цар над земята Той е в процес на лишаване от собственост всички лъжливи наследници и всички врагове от Своите притежания.

Седмо, Исус Христос спази семейния закон. Като примерен син, от кръста Той разпореди относно Своята майка. Йоан беше даден на Мария като неин нов син; да се грижи за нея. Но новият „син,” който Христос даде на Мария, беше според законите на семейството от вяра (Йоан 19:25-27), и така Христос показа, че истинското наследство (тъй като наследникът наследява отговорностите) е повече чрез вяра, отколкото чрез кръв. По-рано Той заявява същия този принцип по отношение на Своята майка и братя. Когато техните съмнения ги доведоха до състояние на страх относно Неговото призвание, Той заяви, че Неговото истинско семейство са „които вършат волята на Баща Ми” (Мат. 12:49). С това Той не избягва от отговорностите Си относно Своята майка, тъй като в смъртта Си Той се погрижи за нея. Следователно библейският закон за семейството ясно се изявява в святото семейство. Особено в Своето положение на наследник, Исус Христос демонстрира отговорността на наследник. Като наследник на семейство, Той изпълни своите семейни отговорности; като наследник на престол, Той изпълни Своите царски отговорности; като наследник на родово наследство като втори Адам, Той изпълни Своите задължения към рода. Така Той показа, че наследството е отговорност.

9. Ограничение върху човешката власт

Проблемът на властта е основополагащ за естеството на всяко общество. Ако неговото учение за властта бъде съборено, обществото се срутва, или трябва да бъде държано сплотено чрез тотален терор. Станало е общоприето учените да избягват факта, че властта е религиозен въпрос; богът или върховната сила на дадена система е също власт и законодател на тази система.

В съгласие с хуманистично избягване на естеството на властта, Айвърак започва своя анализ като заявява, че „Думата ‘власт,’ както се използва в обичайния език, винаги предполага определена степен на принуда. Най-общото значение е мощта да се налага подчинение.”[94] Това по същество е вярно, но е лъжливо поради неправилното ударение. То е като да дефинираме човека като създание, което е без козина, има палец и върви изправено; техническо това определение е правилно; практически не ни казва нищо и избягва централните факти относно човека. Айвърак осъзнава това ограничение и затова стъпка по стъпка води аргумента до заключението, че „В края на краищата всяка власт е Божествена власт. Това е вярно независимо дали гледаме на света от теистична или от пантеистична гледна точка.”[95] Тъй като отправната точка на всяка власт е религиозна, тогава отправната точка на всички дискусии относно властта трябва да бъде религиозна. Бог не е крайното звено във властта, а алфа и омега на всяка власт.

Всяка власт е по същество религиозна власт; естеството на властта зависи от естеството на религията. Ако религията е библейска, тогава във всяка точка властта е пряката или представителната власт на триединния Бог. Ако религията е хуманистична, тогава навсякъде властта е открито или прикрито автономното съзнание на човека. Хората се покоряват или не се покоряват на властта на религиозна основа. Адам и Ева бяха също толкова религиозни в своето непокорство, колкото и в своето покорство. Когато приеха, че човекът е автономен и има свобода на избор по отношение на Божия Закон, и свободата да определя кое ще бъде закон, те взеха морално и религиозно решение и действаха в покорство на своите нови религиозни презумпции. Непокорството на съществуваща власт означава, че има нова власт. Неуважението на непокорството е религиозно предизвикателство към власт; то е отричане на тази власт в името на друга власт. Когато детето предизвиква своя родител казвайки, „Аз не искам, и аз няма да го направя,” то замества родителската, и религиозната, власт със своята собствена воля; то противопоставя своето искане за автономност и морална независимост на претенциите на Бога и Неговото Слово, и на своите родители като Божии представители. Ако детето се покорява само от страх, това все още е религиозно покорство, в смисъл, че силата или наказанието е религиозната движеща сила в неговия живот. Религиите са различни, но фактът, че властта е религиозна, остава постоянен.

Властта е законна сила; тя е господство и правосъдие. Хората реагират на призната власт; те не харесват да се покоряват на власти, които не признават за власти. Първосвещениците и старейшините зададоха на Исус правилния въпрос с неправилна цел, не желаейки да признаят какво е тяхното собствено учение за властта. Но въпросът остава: „С каква власт правиш тези неща? И кой Ти даде тази власт?” (Мат. 21:23). Те вече бяха видели каква е Неговата заявена власт, и бяха отбелязали, „бивайки човек, правиш Себе Си бог” (Йоан 10:23). Исус основа Своята власт върху Своя Баща, и върху Себе Си като въплътен Бог.

Никой ред не може да устои без обосновано учение за властта. Напразно е да се позоваваме на чувства или благодарност: човекът или е обвързан от религиозно учение за властта, или не е обвързан, освен по свое удоволствие или удобство, което не е никакво обвързване. Нека да се обърнем отново към египетските морални наставления за примери за това, както свидетелстват „Наставленията” на баща към неговия син:

Удвои храната, която даваш на майка си, носи я както тя те е носила. Ти й беше тежък товар, но тя не го остави на мен. След като ти се роди, тя все още те носеше; гърдата й беше в устата ти три години, и макар твоята мръсотия да беше отвратителна, нейното сърце не се отврати. Когато си вземаш съпруга, помни как майка ти те е родила, и как те е отгледала; не прави така, че жена ти да те обвинява, нито да издига ръцете си към бога.

Да видим също думите на Птахотеп от Четвъртата династия:

Ако си човек с добро име, трябва да основеш дом и да обичаш жена си в дома си, както подобава. Пълни стомаха й и обличай гърба й; масло е предписанието за нейното тяло. Направи сърцето й радостно, защото тя е печеливша нива за своя господар.[96]

Тези думи са красиви и трогателни, и моралното чувство е похвално, но напразно. Позоваването е към чувства, а не към морален закон. Тук няма абсолютна религиозна и морална власт в основата на семейството и защитаваща майка и съпруга, нито има държавна власт да налага този религиозен закон: благосъстоянието на майката и съпругата е оставено на желанието на индивида, и следователно призивът е безплоден опит да бъде трогнато сърцето: той е призив без власт.

Ако учението за властта съдържа в себе си противоречия, тогава то в крайна сметка е обречено да се разпадне, докато различните тенденции воюват една с друга. Това е било постоянна част от различните кризи в Западната цивилизация. Тъй като библейското учение за властта е било примесено с гръко-римски хуманизъм, противоречията във властта са били остри и дълбоки. Както Кларк пише по отношение на властта в Съединените щати,

Учение и на Мойсеевото, и на християнското право е, че управлението е божествено наредено и извлича своята власт от Бога. В Стария завет се утвърждава, че „властта принадлежи на Бога” (Пс. 62:11), че Бог „събаря царе и поставя царе” (Дан. 2:21), и че „Всевишният владее над човешкото царство и го дава на когото ще” (Дан. 4:32). Подобно в Новия завет се заявява, че „. . . всяка власт от Бога, и каквато и власт да има, тя е от Бога” (Рим. 13:1).

В римското право първоначално се е смятало, че властта на императора му е дадена от народа, но когато Рим става християнска държава, неговата власт започва да се смята като идваща от Бога. Също и в Америка Бог е признаван като източник на властта, макар да е общоприето да се смята, че при републиканско или демократично управление „всяка власт лежи в народа.”[97]

В ранна Америка е било безспорно, че каквато и да е формата на държавно управление, всяка законна власт произтича от Бога. Влиянието на класическата традиция съживява властта на народа, която в историята е еднакво съвместима с монархия, олигархия, диктатура или демокрация, но не е съвместима с учението за властта на Бога. Като следствие в Америка Божията власт бива все повече изместена от властта на новия бог, народа. Когато Бог бива призоваван, Той е смятан за някой, който се покланя на народа, като Бог, Който копнее за демокрация.

Същото важи и на други места. Така в Англия, в своето Рождественско послание за 1968 кралица Елизабет ІІ заявява, „Същинското послание на Рождество е, че ние всички принадлежим на великото човешко братство. . . . Ако наистина вярваме, че човешкото братство има стойност за бъдещето на света, тогава трябва да се стремим да поддържаме онези международни организации, които насърчават разбиране между хората и народите.”[98] Христос, Който дойде да раздели хората поради Себе Си, е смятан от кралицата за някой, който дойде да обедини хората заради тяхното човешко естество. Тъй като нямат тази шизофренична и/или лицемерна позиция, марксистите са по-способни да действат уверено и систематично. Марксистката власт е строго хуманистична и се налага чрез неприкрит тотален терор.

Тъй като „всички власти са отредени от Бога” (Рим 13:1), при библейското учение за властта всяка власт, било в дома, училището, държавата, църквата или коя да е друга област, е подчинена власт и е под Бога и е подчинена на Неговото Слово. Това означава, първо, че всяко покорство е подчинено на предварителното покорство на Бога и Неговото Слово, защото „подобава да се покоряваме на Бога, а не на хора” (Деян. 5:29; ср. 4:19). Макар конкретно да е заповядано покорство към държавата (Мат. 23:2, 3; Рим. 13:1-5; Тит 3:1; Евр. 13:7, 17; 1 Пет. 2:13-16; Мат. 22:21; Марк 12:17; Лука 20:25, и т.н.), също толкова видно е, че приоритетът трябва да е върху предварителното покорство към Бога. Така, апостолите имаха заповед от своя Цар да прогласяват Благовестието, и затова отказаха да бъдат задължени да мълчат от законовите власти (Деян. 4:18; 5:29; ср. 1 Макав. 2:22).

Второ, всяка власт на земята, бивайки под Бога и не сама по себе си Бог, е естествено и неизбежно ограничена власт. Това ограничено естество на всяка подчинена власт е категорично заявено в много закони, от които интересен е Второзаконие 25:1-3:

Ако се появи разпра между човеци, и дойдат пред съда, и съдиите ги съдят, тогава нека оправдаят правия и осъдят виновния.
И ако виновният е заслужил за бой, съдията да заповяда да го повалят долу и да му ударят удари пред него, с брой, според престъплението му.
Четиридесет удара може да му ударят, а не повече; да не би, като превишават и му ударят много повече от тия удари, брат ти да бъде унижен пред очите ти.

В KJV последният израз е преведен “seem vile,” „да изглежда противен.” Райт отбелязва относно този израз,

Seem vile (KJV) е неправилно; виж RSV. На еврейски думите са буквално „да бъде направен лек.” Да се даде на човек дължимото наказание за неговото престъпление означава той да не бъде унижаван като брат израилтянин, но да бъде бит безобразно пред други означава да се отнасят към него като към животно, а не с уважението дължимо към човешко същество.[99]

Тази точка е важна. Тъй като библейският Закон не позволява появата във време на покорство на класа от професионални престъпници и непоправими нарушители, „виновният” не е извратен престъпник, а изпаднал в грях гражданин и ближен. Той се подлага на наказанието и бива възстановен в обществото; наказанието не го прави противен, или изроден, лек, в очите на обществото или на властите. Всъщност, в по-късни времена според Уолър наказанието „се е изпълнявало в синагогата, и през това е бил четен законът от Второзаконие 28:58, 59, с един-два други текста.”[100] Четенето на Второзаконие 28:58, 59 е важно: с това се заявява, че целта на наказването на човека е да се изпълни Божието изискване и да се избегне Божието наказание, защото „Ако не внимаваш да пазиш всичките думи на този закон. . . . тогава Господ ще направи язвите ти чудни” (или извънредни).

Това ни представя значителна страна от намерението на Закона. Като изисква смъртно наказание за непоправими престъпници, Законът премахва враговете на праведното общество, прочиства ги от обществото. Това е убиващата страна на Закона. От друга страна, като изисква реституция от други значителни нарушители, и телесно наказание (тоягите) от дребни нарушители, Законът работи да възстанови човека в обществото, да пречиства и изцелява. Човекът, който е направил реституция, или който е получил своите тояги, е платил своя дълг към ощетения и към обществото, и е възстановен в граждански права. Четенето на Второзаконие 28:58, 59 има предвид избягването на унищожителното Божие осъждение чрез прилагането на Божието изцелително осъждение.

Когато Законът дава решение без убиване, той изцелява. Хирургът трябва да премахне безнадеждно болен орган за да спаси тялото, за да го изцели от инфекцията. Но леко инфектиран пръст не се отрязва; той бива прочистен от инфекцията, за да се запази като действаща част от тялото. Било в убиване или в изцеляване, властта на държавното управление е строго управлявана и ограничена от Божието Слово.

Така властта на съдиите е ограничена власт: максимум четиридесет удара, за да не се създаде отчуждение между съдията и хората, за да не би съгрешилият гражданин да бъде подчинен на съдията, вместо и двамата да са подчинени на Бога Цар. Наказанието винаги е подчинено на Божия Закон; нормалната присъда е реституция; в дребни случаи на личен спор е телесно наказание, биене. Видът нарушения наказвани с телесно наказание, освен много други, е Левит 19:14, „Да не хулиш глухия, нито да туриш препънка пред слепия, но да се боиш от Бога си. Аз съм Господ.” Според Гинсбърг, „Понятието глух включва също и отсъстващия, и следователно неспособен да чуе изговореното.” Нещо повече,

Според управлението на Закона по времена втория Храм тази забрана е била насочена срещу всякакво хулене. Защото, казват те, ако е забранено да хулиш някой, който не може да чуе, и следователно не може да се обиди, колко повече е забранено да се хули някой, който чува, и който бива разгневен и обиден.

Да не поставяш препънка пред слепия. Във Вт. 27:18 е произнесено проклятие върху онези, които подвеждат слепите. Да се помага на недъгавите винаги е било смятано за похвално деяние. Затова сред благотворителните деяния, за които Йов разказва на своите съседи, той казва, „бях очи за слепите” (Йов 22:15). Според тълкуванието, което е преобладаващо по времето на Христос, това трябва да се разбира преобразно. То забранява да се мамят невежите, или да се подвеждат търсещите съвет, което ще ги направи да се провалят. Подобна благост към слабите е заповядана и от Апостола: „никой да не полага на брата си спънка или съблазън” (Рим. 14:13).[101]

Трето, Законът утвърждава върховенството на писаното законово слово на Бога. Властта на човека е под Бога и ограничена; Божията власт е неограничена. Хората нямат право да тълкуват Божията воля според своите искания и желания; Божията воля за човека е заявена в Божието законово слово. Формата на държавен ред може да е различна: тя може да е общност управлявана от съдии или управители (Вт. 17:8-13), или монархия (Вт. 17:14-20), но върховенството на Божия Закон и власт остава. Единствената власт във всяка област на управление, дом, църква, държава, училище или други, е писаното Божие Слово (Вт. 17:9-11). Това законово слово трябва да се прилага към различните условия на човека и различните обществени обстоятелства. „Писаното Слово е веригата, която ни обвързва. Разнообразието в отношенията между изпълнителна и законодателна власт не променя този принцип.”[102] Човекът, който откаже да приеме властта на Божието законово слово като задължителна върху самия себе си, когато е произнесена присъдата, бива екзекутиран, „за да се отмахне злото от Израел,” или да се прочисти от земята .Вт. 17:12, 13).

Ако има цар, който управлява, той трябваше да бъде (а) един от хората на завета, т.е. вярващ, тъй като заветът изисква вяра; (б) не трябваше да „умножава коне,” т.е. оръжия за нападателно вместо отбранително воюване, нито да „умножава жени” (полигамия), и „нито да умножава твърде много за себе си сребро и злато,” защото неговата цел трябва да бъде преуспяването на хората под Бог вместо неговото собствено богатство; богата държава означава бедни хора; (в) царят трябва да притежава, да чете и да изследва Божието законово слово, „през всичките дни на живота си, за да не научи да се бои от Господа своя Бог, да пази всичките думи на този закон и тези постановления, за да ги върши”; и (г) целта на това изучаване е не само да поддържа Божия законов ред, но също „сърцето му да не се възвишава над братята му,” тъй като и той като тях е подчинен на Бога, и за да управлява в покорство под Бога през всичките си дни (Вт. 17:14-20). Бивайки истинският Цар, Исус Христос дойде да изпълни Божието законово слово и да установи Божието господство: „Тогава рекох: Ето, дойдох; в свитъка на книгата е предписано на мене); драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля; да! законът Ти е дълбоко в сърцето ми” (Пс. 40:7; Евр. 10:7, 9). Според Райт, когато пише относно Второзаконие 17:14-20, „Невъзможно е да си представим това написано в някой друг народ в древния Близък Изток. Царската власт е също толкова подчинена на божествения закон както са и всички други служения в народа.” Но в библейския Закон царят, съдията, свещеникът, бащата и всички хора са под писаното Божие законово слово, и колкото по-високо е положението, толкова по-важно е покорството.

Така, четвърто, както вече е явно, личните прищевки не могат да бъдат приоритет над Божия Закон, дори когато става въпрос за нашата собственост. Законният и праведен наследник не може да бъде лишен от наследство в полза на друг син, просто защото бащата обича втория син. Това е специално посочено в случай на полигамен брак, където първородният може да бъде син на необичаната съпруга (Вт. 12:15-17). Във всеки случай бащата няма пълното право да използва лични и нерелигиозни причини като критерий за наследяване. Божият Закон трябва да бъде приоритет. Единствените законови основания за наследяване са религиозните.

Следователно трябва да заключим, че властта е не само религиозно понятие, но и всеобхватно. Тя включва признаването на Божия абсолютен законов ред във всяка точка от нашия живот. Отправната точка на това признаване е в семейството: „Почитай баща си и майка си.” От тази заповед, с нейното изискване децата да се подчиняват и да се покоряват на властта на своите родители под Бога, идва първостепенното и основно обучение в религиозна власт. Ако властта на семейството бъде отречена, това означава, че човекът е в революция против тъканта и устройството на живота и против самия живот. Така покорството носи със себе си обещание за живот.

---

[1] Ch. Letourneau, The Evolution of Marriage. The Contemporary Science Series (London: The Walter Scott Publ. Co., 1911, 3rd edition), p. 356.

[2] Sigmund Freud, “The Economic Problem in Masochism” (1924), in Collected Papers (New York: Basic Books, 1959), II, 265.

[3] Sigmund Freud, “Totem and Taboo,” in The Basic Writings of Sigmund Freud, A. A. Brell, translator (New York: Modern Library, 1938).

[4] E. Adamson Hoebel, Man in the Primitive World, 2nd edition (New York: McGraw-Hill, 1958), p. 318.

[5] Ibid., p. 351.

[6] Gerardus Van der Leeuw, Religion in Essence & Manifestation, A Study in Phenomenology. Trans. By J. E. Turner (New York: Macmillan, 1938), p. 91.

[7] Ibid., p. 99.

[8] Ibid., p. 100.

[9] Ibid., p. 179.

[10] Ibid., p. 249.

[11] Hoebel, Man in the Primitive World, p. 448.

[12] Frederick Engels, The Origins of the Family, Private Property and the State, In the light of the researches of Lewis H. Morgan (New York: International Publishers, 1964), p. 55. (български превод, Фридрих Енгелс, Произход на семейството, частната собственост и държавата.)

[13] Ibid., p. 64.

[14] Ibid., p. 65.

[15] Ibid., p. 66.

[16] Ibid., p. 67.

[17] Ibid., p. 73.

[18] Ibid., p. 148.

[19] J. C. Rylaarsdam, “Exodus,” in Interpreter’s Bible, I. 985.

[20] Charles Hodge, Commentary on the Epistle to the Ephesians (Grand Rapids: Eerdmans [1856], 1950), p. 356f.

[21] Ibid., p. 358f.

[22] George Rawlinson, “Exodus,” in Ellicott, op. cit., I, 262f.

[23] Keil and Delitzsch, The Pentateuch, III, 410.

[24] W. L. Alexander in Canon H. D. M. Spence and Rev. Joseph. S. Exell, eds., The Pulpit Commentary: Deuteronomy (New York: Funk and Wagnalls, n.d.), p. 355.

[25] AndrewHarper, Deuteronomy (New York: George H. Doran, n.d.), p. 304.

[26] Ginsburg, “Leviticus,” in Ellicott, I, 421f.

[27] Ibid., p. 422.

[28] Rabbi Dr. Epstein, ed., The Babylonian Talmud, Seder Kodashim, II, 823; Hullin 142a (London: Sonicino Press, 1948).

[29] Ibid., p. 823n.

[30] Ginsburg, “Leviticus,” in Ellicott, I, 434f.

[31] Ginsburg, “Leviticus,” in Ellicott, I, 426.

[32] Ibid.

[33] Iris Origo, The World of San Bernardino (New York: Harcourt, Brace and World, 1962), p. 52f.

[34] Clark, Biblical Law, 130n.

[35] F. W. Buckler, “Eli, Eli, Lama Sabachtani?” in The American Journal of Semitic Languages and Literatures, vol. LV, no. 4 (October, 1938), p. 387.

[36] Derek Kidner, Proverbs, and Introduction and Commentary (Chicago: Inervarsity Press, 1964), p. 51.

[37] Виж R. J. Rushdoony, Intellectual Schizophrenia, 1961 (превод на български, Р. Дж. Ръшдуни, Интелектуална шизофрения), и The Messianic Character of the American Education, 1963 (Philadelphia: Presbyterian and Reformed Publishing Co.).

[38] A. R. S. Kennedy, “Education,” in James Hastings, A Dictionary of the Bible, I. 647.

[39] Ibid., I. 646.

[40] Carle C. Zimmerman, Lucius F. Cervantes, Marriage and the Family (Chicago: Regnery, 1956), p. 310f.

[41] Julius B. Maller, “The Role of Education in Jewish History,” in Louis Finkelstein, The Jews, Their History, Culture, and Religion, Third edition (New York: Harper and Brothers, 1960), II, 1240f.

[42] Babylonian Talmud, Seder NEzikin, vol. III, Sanhedrin VIII; pp. 465-488.

[43] Seder Nezikin, vol. II, Baba Bathra 126b; p. 527.

[44] Kline, Treaty of the Great King, p. 109.

[45] Keil and Delitzsch, Pentateuch, III, 407.

[46] G. Ernest Wright, “Deuteronomy,” Interpreter’s Bible, II, 462.

[47] F. W. J. Schroeder, “Deuteronomy,” in John Peter Lange, Commentary on the Holy Scriptures, Numbers-Deuteronomy (Grand Rapids: Zondervan, n.d.), p. 161.

[48] G. T. Manley, “Deuteronomy,” in Davidson, Stibbs, and Kevan, The New Bible Commentary, p. 215.

[49] C. H. Waller, “Deuteronomy,” in Ellicott, II, 59f.

[50] Waller, in Ibid., II, 60.

[51] Robert McLaughlin, “A Policeman’s Nightmare: Mountains of Marijuana,” (quoting David Kershaw), in Los Angeles Herald-Examiner, Friday, December 6, 1968, p. A-13.

[52] Roderick C. Meredith, The Ten Commandments, p. 35.

[53] “The Student Rebels,” in This Week Magazine (December 1, 1968), pp. 1, 10.

[54] Meredith, op. cit., p. 35.

[55] Calvin, Commentaries on the Four Last Books of Moses, III, 7.

[56] Цитирано в Religious Book Club Bulletin, vol. 41, no. 15 (December, 1968), p. 2.

[57] J. H. van der Berg, The Changing Nature of Man (New York: Dell [1961], 1964), p. 21.

[58] Ibid., pp. 26-28. Авторът, Ян Хендрик ван дер Берг, е професор по психология в Лайденския университет.

[59] Calvin, op. cit., p. 17.

[60] Ibid., III, 17f.

[61] A. Reifenberg, Israel’s History in Coins, From the Maccabees to the Roman Conquest (London: East and West Library, 1953), p. 7.

[62] Carle C. Zimmerman in C. C. Zimmerman and Lucius F Cervantes, Marriage and the Family (Chicago: Henry Regnery, 1956), pp. 61-63.

[63] Показателно за слепотата на коментаторите относно контекста на Писанието е, че „укор” постоянно се приема да означава „бездетност.” То често наистина означава това при омъжена жена; но тук неомъжени жени в състояние на анархия и плен виждат своето положение като „укор” или „позор,” защото са напълно беззащитни и без закрила против отвличане, нападения, грабеж и бременност извън брака.

[64] Robert Ardrey, African Genesis (New York: Atheneum, 1961), p. 11.

[65] Ibid., p. 118.

[66] Ibid., p. 109.

[67] Ibid., p. 133.

[68] За благоразположено изследване на Катерина, виж Mary M. Luke, Catherine, The Queen (New York: Coward-McCann, 1967).

[69] A. L. Rowse, Bosworth Field, From Medieval to Tudor England (Garden City, New York: Doubleday, 1966).

[70] Виж J. J. Scarisbrick, Henry VIII (Berkeley: University of California Press), 1968.

[71] Цитирано от Matthew Sorin, The Domestic Circle: or, Moral and Social Duties Explained and Enforced (Philadelphia, 1840), pp. 38-61; by Carl Bode, editor, American Life in the 1840’s (New York: New York University Press, 1967), pp. 59-70.

[72] Bode, p. 58.

[73] Graham B. Blaine, Jr., Youth and the Hazards of Affluence (New York: Harper and Row, 1966), p. 3.

[74] Peggy King, “ ‘Listen to us’ students plead,” in Oakland, California, Tribune (Saturday, October 26, 1968), p. 5-B.

[75] “An Even Bigger Crime Explosion?,” U.S. News & World Report, vol. LXV, no. 15 (October 7, 1968), p. 16.

[76] Laure Mitchell, “Students Visit Russia: People Are People Behind Soviet Iron Curtain, Too,” in Van Nuys, California, The Valley News and Valley Green Sheet, vol. 58, no. 27 (Thursday, August 29, 1968), p. 1.

[77] Paul Goodman, “Reflections on Civil Disobedience,” in Liberation, vol. XIII, no. 3 (July-August, 1968), p. 15.

[78] “Conscientious Objection ‘Valid’ in AWOL Defense,” in Santa Ana, California, The Register (August 18, 1968, Thursday [m]), p. A-7.

[79] Abigail Van Buren, “Dear Abby” column, Santa Ana, California, The Register (Wednesday [m], September 20, 1967), p. B-4.

[80] Mildred Adams, The Right to Be People (Philadelphia: J. B. Lippincott, 1967), p. 232.

[81] “ ‘Who’s a Jew?’ Controversy, Supreme Court wants ‘nationality’ dropped from identity cards,” in The Jerusalem Post Weekly (Monday, November 25, 1968), p. 4.

[82] Rustum and Della Roy, Honest Sex (New York: The American Library, 1968), p. 138.

[83] Ibid., p. 140.

[84] Lars Ullerstam, M.D., The Erotic Minorities (New York: Grove Press, 1966).

[85] За анализ на подкопаването на християнския законов ред виж George S. Schuyler, “The Fall From Decency to Degradation,” in American Opinion, vol. XII, no. 1 (January, 1969), pp. 21-30.

[86] Виж A. G. Hebert, The Throne of David, A Study of the Fulfillment of the Old Testament in Jesus Christ and His Church (New York: Morehouse-Gorham, 1941), pp. 39-49.

[87] Charles Hodge, Commentary on the Epistle to the Romans (New York: Armstrong, 1893).

[88] John Murray, The Epistle to the Romans (Grand Rapids: Eerdmans, 1959), I, 142.

[89] За анализ на наследниците на Авраам като хората на завета, виж Martin J. Wyngaarden, The Future of the Kingdom in Prophecy and Fulfillment (Grand Rapids: Baker Book House, 1955), pp. 97-107.

[90] B. F. Westcott, The Gospel According to St. John (Grand Rapids: Eerdmans, [1881] 1954), p. 260.

[91] Ibid.

[92] Виж Douglas Edwards, The Virgin Birth in History and Faith (London: Faber and Faber, 1943).

[93] За анализ на царската власт на Христос, виж Roderick Campbell, Israel and the New Covenant (Philadelphia: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1954).

[94] James Iverach, “Authority,” in HERE, II, 249.

[95] Ibid., II, 253.

[96] Barbara Metz, Temples, Tombs and Hieroglyphs, The Story of Egyptology (New York: Coward-McCann, 1964), p. 333f.

[97] H. B. Clark: Biblical Law, p. 51f.

[98] “Queen in TV Appeal For Brotherhood,” Los Angeles Herald-Examiner (Wednesday, December 25, 1968), p. A-13.

[99] G. Ernest Wright, “Deuteronomy,” in Interpreter’s Bible, II, 479.

[100] C. H. Waller, “Deuteronomy,” in Ellicott, II, 67.

[101] C. D. Ginsburg, “Leviticus,” in Ellicott, I, 423f.

[102] C. H. Waller, “Deuteronomy,” in Ellicott, II, 51.