II. Заветна йерархия

4

УПРАЖНЯВАНЕ НА ВЪРХОВНА ВЛАСТ

Тогава Исус се приближи при тях и им говори, казвайки: Даде ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всичките народи (Матей 28:18-19а).

Както отбелязах в Глава 3, Великото поръчение е царско поръчение, изявяващо върховната власт на Царя на царете и Господаря на господарите.

В тази глава ще видим по-отблизо изводите от върховното царско даване на власт, получена от Христос, което е юридическата основа на Великото поръчение. Като правим това, ще открием посредничеството на властта при това заветно върховенство.

Заветната йерархия е изложена ясно в Матей 28:18-19а (цитирано по-горе). Тук виждаме йерархичното движение на властта:

(1) Първоначално властта е в триединния Бог и произхожда от Него (“даде Ми се всяка власт”, очевидно от Бога).

(2) Посредническата власт е дадена на Богочовека, Исус Христос, като изкупителна награда (“даде Ми се”).

(3) Христос възлага на християните да утвърждават покорството на тази власт административно (“И тъй, идете”).[1]

(4) Съзнателното покоряване на тази власт трябва да се разпространи по целия свят (“научете всичките народи”).

Затова вестителите на Христовото царство са наречени “посланици.”[2]

Твърдението на Христос във Великото поръчение, че е получил от Бога “всяка власт на небето и на земята” официализира юридически това, което вече е вярно метафизически – Божието управление е над всичко.[3] Т.е. Христос в Своята вечна личност като Бог Син винаги притежава власт в Себе Си; това е присъщо на божествената Му същност.[4] Но от гледна точка на наредбата за изкуплението (изработването на спасението), втората Личност от Триединството смири Себе Си от Своето възвишено положение и “се отказа от всичко” (Фил. 2:7), като прие човешко тяло и душа.[5] Направи го, за да осигури изкупление за хората Си, като живя под Закона и понесе юридическите последствия от нарушаването му от тяхна страна.[6] Юридическата декларация на приемането на изкупителното дело от Бащата беше при възкресението, което историческо събитие доведе до даването на “всяка власт” като на побеждаващ Цар.

Но какво представлява даването на “всяка власт на небето и на земята”? И каква трябва да бъде програмата за евангелизиране на Църквата на основа на това даване?

Източникът на власт

Този, Който произнася Великото поръчение пред Своя народ, е същият, който притежава “всяка власт на небето и на земята.” Същата терминология е отнесена и към самия Бог Баща: Той е “Господа на небето и земята” (Мат. 11:25). Бог е Господ и Владетел на всичко.[7] Силният фараон беше издигнат за да бъде унищожен, за да донесе слава на Бога (Изх. 9:16). Могъщата Асирийска империя беше само жезъл на гняв в неговите ръце.[8] Могъщият вавилонски цар Навуходоносор беше негов “служител.”[9] Побеждаващият персийски цар Кир беше използван от Бога като “пастир” и “помазаник” за Неговото свято намерение.[10] Мидийците му бяха оръжие.[11] Наистина, Той е Царят на цялата земя.[12]

Божието господство в Писанието е неограничено. И във Великото поръчение Христос предявява претенции към тази безгранична власт. Оттук идва и божественото естество на поръчението. Това не е власт дадена църковно, традиционно, философски или политически, а извлечена от Бога. Великото поръчение идва при нас с много смело твърдение: “Така казва Господ.”

Възкресението беше първата стъпка в Христовото възвеличаване; възнасянето беше заключителната стъпка.[13] Всъщност “По същество възнасянето се предполага от възкресението. Двете събития са съчетани в един факт на Христовото възвеличаване. Възкресението е коренът и началото на възнасянето; възнасянето е цветът и короната на възкресението... Възкресението бележи навлизането в небесното състояние; възнасянето – в небесната област.”[14]

Броени дни след възкресението Христос завърши Своето двуетапно възвеличаване, когато се възнесе в небето в изпълнение на Данаил 7:13, 14. В тази връзка текстът е много важен, макар често да е разбиран неправилно. Според редица учени от различни мисловни школи текстът от Данаил 7 оформя пророческия фон на Великото поръчение, както се вижда още при Иполит (170-236 от Хр.).[15] Данаил 7:13-14 гласи:

Гледах в нощните видения,
и ето, един като Човешкия Син
идеше с небесните облаци
и стигна до Древния по дни;
и доведоха Го пред Него.
И на Него се даде власт
слава и царство,
за да Му слугуват
всичките племена, народи и езици.
Неговото господство е вечно господство,
което няма да премине,
и царството Му е царство,
което няма да се разруши.

Очевидно това “идване” е възнасянето Му в небето: “стигна до Древния по дни.” Също толкова очевидно е Неговото възцаряване като цар: “на Него се даде власт.” Затова то носи атмосфера на световна власт: “да Му слугуват всичките народи.” Така то е свързано с Великото поръчение, защото на Човешкия Син беше дадена “всяка власт на небето и на земята.”

Посредничеството на властта

Относно осъществяване на практика на делото, дадено на Църквата от нашия Господ и за важната функция на подчиненото изречение “и тъй, идете” в поръчението, пуританският коментатор Матю Пул пише преди време: .”..като обяви Своята власт, Той я делегира.”[16] Всъщност “доколкото касае земята, властта е само въпрос на право или теория, задача, която трябва да се изпълни. Останалото следва оттук.”[17] Заповедта може да бъде перифразирана: “Даде Ми се цялата власт на небето и на земята, и тъй, идете и направете властта действителност.”[18]

Съюзът “и тъй,” поставен между обявяването на “всяка власт” и призива “идете” и “научете” е най-уместен и важен. Той има “особена роля в настоящата връзка; той прави заключение от даването на Исус на всяка власт. Той поставя цялата Му власт и авторитет зад заповедта да се евангелизира светът. Това показва, че онова, което иначе би било абсолютно невъзможно, сега става славно възможно, да, сигурна реалност.”[19] Поставената пред тази малка група мъже[20] задача би била твърде тежка, ако нямаше за основа световната власт, заявена от Христос. Оттук следва значението на “и така”, свързващо стих 18 и стих 19.

Един точен, буквален превод от гръцки на стих 19а гласи: “Затова, отивайки, научете вие всичките народи.”[21] “Идете” е превод на причастие в гръцкия. Макар да изразяват действие, причастията не са истински глаголи, а по-скоро глаголни прилагателни. На чисто граматическа основа за своето пълно значение причастията зависят от основните глаголи. Те не могат да стоят в текста сами (оттук идва големият страх на писателите от “висящото причастие”!).

Заради граматиката тук някои изследователи твърдят, че след като преведената “идете” (буквално “отивайки”) дума е причастие, тя не може с право да се смята за заповед за учениците, защото причастията нямат наклонение.[22] Те посочват, че ако думата е била предназначена да изрази заповед да се отиде, то тя е щяла да бъде глагол в заповедно наклонение. Позицията, изведена от този граматически аргумент, е, че Христовата заповед на практика трябва да бъде разбрана като: “Където и да се случи да се намирате, правете ученици.”

Разбира се, вярно е, че “където и да се случи” да се намираме, е задължително да правим ученици. Независимо от това, граматически причастието може да носи действието на основния глагол. Причастието до такава степен е свързано с основния глагол, че в известен смисъл участва в силата му. А причастието тук контекстуално има заповедната сила на основния глагол, макар и самото то да не притежава заповедна форма.[23]

Нещо повече, че това в действителност е заповед да се “отиде”, може да се види и в историята на ранната църква, записана в Деяния. Там ставаме свидетели на “отиването” на учениците в света. В допълнение, сходните поръчения на Христос, които изискват напредването на Благовестието от Ерусалим към целия свят, свидетелстват за отправената навън, простираща се, войнствена експанзия на Христовите интереси и предполагат това разбиране за Матей 28:19.[24]

След всичко казано и направено заключението е, че Христос очаква Неговият новозаветен народ да отиде, т.е. да бъде войнствен в разпространението на истинската вяра. Под Стария Завет Израел като народ беше ограничен от земя с ясно определени граници.[25] Той трябваше да упражнява своето влияние сред народите от самата земя и чрез пример, но докато си остава “в земята” (Вт. 4:5-8).[26] Никога не е бил упълномощаван от Бога да завладява народите извън тези граници с цел анексиране.[27] Всъщност, вместо Израел да отиде при народите, народите трябваше да дойдат при него.[28]

Сега, с трансформацията на Църквата в нейната новозаветна фаза[29] и развитието й от незрялост към зрялост (Гал. 3:23-26), усилията й се характеризират със завоевателски дух. Тя трябва да излезе и да сее семе в целия свят, без оковите на географски съображения.[30] Църквата е “в света” (Йоан 17:15) с много важна цел: да излезе с царска власт, за да се изправи с Божиите изисквания срещу народите. Така Поръчението говори за Неговата власт над “земята” (ст. 18б) и нашето задължение да наложим тази власт над “народите” (ст. 19а).

Великото поръчение сваля задължението върху Божия народ отгоре надолу. То вече не може да бъде окачествено само като “добра идея”, както Десетте заповеди не могат да бъдат смятани единствено за десет предложения. То не е въпрос на избор за Божиите хора. То е задължителна задача, възложена върху онези, които не само са създадени по Божия образ (както са всички хора[31]), но които са и етично обновени в този образ чрез спасителните милости на Христос.[32] Това е задължение, което е възложено върху Неговите хора, които живеят на земята тук и сега, защото “Господня е земята и всичко, що има в нея.”[33]

Чрез йерархичната заветна наредба ние имаме задължението да информираме хората по света за Божията собственост над всички неща и за властта на Божия Син над всичко. Трябва да прогласяваме, че изкуплението е необходимо, за да бъдем приети от Бога и да се спасим от вечен съд. Трябва да научим хората на отговорността им да служат на Бога в целия живот, която следва от това славно изкупление.

Разпространяване на властта

Според самите думи на Поръчението това, което наистина може да бъде наречено велико в него, е неговата мисия. Христос заповядва: “И тъй, идете и научете всичките народи.” Но какво означава това? Значението на думата “народи” има сериозни последствия. Значението й се е превърнало в спорен въпрос в съвременния дебат между евангелските християни.[34]

Поради това, което отбелязахме по-горе, трябва да видим йерархичното задължение на Великото поръчение в заповедта му “Идете . . . научете всички народи.” Тази заповед тук е отличителна заради контраста с по-ранната Христова заповед: “Не отивайте при езичниците.”[35] Благовестието на спасението първоначално беше “първо за юдеина”,[36] затова беше необходимо то да започне своето дело и влияние в Ерусалим.[37]

Но сведенията на Матей за появата на неюдейски мъдреци от “Изтока” (Мат. 2:1-2), учението на Христос за пристигането в царството на хора от изток и запад (Мат. 8:11), притчите за царството, включващи света (Мат. 13), и т. н. изясняват, че Христовото служение винаги е очаквало включването впоследствие и на неюдейските народи. Това не e някаква нова и неочаквана смяна на програмата, защото дори Старият Завет съдържа обещание за спасението на неюдеите.[38] Всъщност, апостолите често цитират старозаветните пророчества за да обосноват призоваването на езичниците.[39]

Но някои евангелски християни имат склонността да разбират заповедта като нищо повече от: “като разпространявате благовестието, без да пропускате никоя част от света.”[40] Това разбиране означава единствено, че “предназначението на Църквата в настоящата епоха [е] на свидетел.”[41] Твърди се, че Великото поръчение включва спасението на “отделни хора” между народите, защото “да научиш някого в библейски смисъл е нещо индивидуално.”[42]

Кой от нас не би се съгласил с тези твърдения – сами по себе си? Със сигурност Христовите думи “И тъй, идете и научете всичките народи” не могат да означават по-малко от това, че Благовестието е всеобхватно Благовестие, което трябва да се проповядва на хора от всички народи. И също толкова сигурно всички евангелски християни вярват, че Великото поръчение изисква спасението на отделни грешници от собствените им грехове.

Но това ли е всичко, което включва Великото поръчение? Нима то означава да се търси единствено разгласяването на Благовестието на всички народи? Тоест, нима то говори само за спасението на отделни хора от целия свят? Или тук има нещо повече от това, което сме предполагали?

Христовата заповед е да научим всичките “народи.” Гръцката дума, преведена “народи” тук е ethne (множествено число на ethnos) – интересна дума, изпълняваща във Великото поръчение жизненоважна функция. Нека да разгледаме значението на самата дума, и след това да отбележим как тя е по-подходящата в случая от всички други подобни думи, които биха могли да се използват.

Значението на етнос

1.Етимологичен произход. Думата ethnos е била често употребявана в гръцкия език от древни времена. Сред етимолозите е широко разпространено мнението, че тя е извлечена от друга гръцка дума – ethos, което означава “‘маса’ или ‘множество,’ свързано с едни и същи нрави, обичаи и други отличителни характеристики,”[43] и в крайна сметка произхожда от санкскритската дума svadha, което означава “собствено състояние, навик.”[44] Затова еthos обхваща “група хора, живеещи според едни и същи обичаи и правила.”[45] Всъщност, самата дума ethos присъства в Новия Завет и означава “навик, обичай” (Лука 22:39; Деян. 25:16).

Връщайки се към конкретната дума, намираща се във Великото поръчение, гръцкият лексикограф Джоузеф Тайер изброява пет нюанса на думата ethnos: (1) “Множество . . . свързано или живеещо заедно.” (2) “Множество от отделни хора, от една и съща природа или род.” (3) “Раса, народ.” (4) “Чужди народи, които не се покланят на истинския Бог: неверници, езичници.” (5) “Християни сред езичниците.”[46] Следователно, думата ethnos говори не толкова за разпръснати отделни хора, а по-скоро за колективни маси от отделни хора, обединени от общи връзки, както е в едно общество, общност или народ.

2. Неговата новозаветна употреба. Коренната идея на думата ethnos се разграничава лесно в Деян. 17:26: “И направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята.” Същото важи за Откровение 7:9, където множеството на светиите е събрано “от всеки народ и от всичките племена, люде и езици.” Национално-обществено-колективното значение на думата се изтъква от употребата на ethnos на редица места извън Матей в Новия Завет.[47] Дори юдеите като отделно общество и национална цялост са наречени ethnos в много места на Новия Завет,[48] което показва, че думата не означава непременно “езичник” в смисъла на “неюдеин.”[49]

Всъщност думата ethnos, когато се отправя от юдеи към други хора, е с цел да разграничи националната общност (включваща религия, традиция, обичаи и пр.) на нееврейските народи от юдейската национална общност.[50] Тя съдържа колективна или корпоративна идея за общество от хора и не е свързана само с откъснати отделни хора. В допълнение, изразът “всички народи” в Матей 28:19 се среща в същата форма и в няколко други стихове. В тези стихове се говори за национални единици от цели общества.[51]

3. Функцията на думата в Матей. Интересно, изследването на употреба на Матей на думата ethnos дава статистическо доказателство в наша полза. В девет от четиринадесет появи на думата (или 71% от случаите, в които се среща) тя е използвана по начин, който ясно говори за народи: Матей 4:15; 10:18[52]; 12:18, 21[53]; 20:25; 21:43[54]; 24:7, 9, 14. В два други случая (или 14%) думата вероятно трябва да се разбира като означаваща “народ”: Мат. 6:32[55] и 25:32.[56] Двата пъти (или 14%), които вероятно включват обобщеното схващане “езичници” или “хора”[57] са Мат. 10:5 и 20:19. Последният случай се намира във въпросния текст Матей 28:19. Трябва да отбележим също, че думата, използвана във всички основни английски преводи е “народи”, а не “езичници.”[58]

Ленски ясно отнася множественото число ta ethne на Матей 28:19 към “народи”, когато настоява за водно кръщение на деца от този текст на основа на факта, че децата съставляват “такава голяма част от всеки народ.”[59] Ланге се придържа към същия възглед, когато коментира израза: “народите като народи трябва да бъдат християнизирани.”[60] В своя Lexicon Арндт и Гингрич дават две значения при обясняването на думата ethnos: (1) “народ, хора” и (2) “eзичници.” Под първото значение те поставят Матей 28:19.[61]

Важността на еthnos

Изглежда думата ethnos, която Христос използва във Великото поръчение, има важно значение. Той призовава последователите Си да “научат всичките народи.” Той не казва просто “научете всички хора” (макар и тази второстепенна идея да е вярна). В този случай Той би избрал гръцката дума anthropos, която би позволила сведението да означава хора като отделни човешки същества, а не като колективни раси, общества, общности или народи. Нито призовава да бъдат научени “всичките царства” (basileia), като че ли предявява претенции само към политическата власт. Вместо това призовава да се научат “всичките народи” (ethnos), определяйки хората като отделни индивиди, но обединени в социокултурните си дела и отношения.

Следователно делото на обучение на Великото поръчение е към цялостното прилагане на Христовата власт над хората чрез тяхното обръщане. Когато броят на обърнатите нарасне, това провиденчески води до подчиняването под властта на Христос на цели институции, общества, общности и правителства. Както казва преди векове Матю Хенри: “Християнството трябва да се вплете в националните конституции, . . . земните царства трябва да станат Христови царства, и техните царе бащи-хранители на Църквата. . . . [Д]айте всичко от себе си, за да направите народите християнски народи. . . . Христос Посредникът изгражда царство в света, доведете народите да станат негови поданици.”[62]

Целта на властта

Разбирането на йерархичното управление на върховната власт във Великото поръчение ни помага да схванем някои от всеобхватно звучащите текстове, говорещи за изкупление. Христос със сигурност спасява отделни хора. Слава на Бога за тази славна истина – аз самият съм отделен човек! Но Неговият план и цел е да спаси и множества от отделни хора, и обществата, възникващи от техните дела. Неговият план е за цялостно спасение. Това може да се види в някои обобщаващи текстове. Макар да сме склонни да говорим за Христос като “моя личен Спасител”, ние твърде често пренебрегваме факта, че той е обявен и като “Спасителят на света.” Има няколко текста, които описват световния обхват на изкуплението.

Световно спасение

В Йоан 1:29 Йоан Кръстител вижда Исус и произнася думите: “Ето Божия Агнец, Който носи греха на света!” В 1 Йоан 4:14 четем: “Отец прати Сина да бъде Спасител на света” Йоан 3:16-17 казва “Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот. Понеже Бог не е пратил Сина в света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (ср. Йоан 12:47). 1 Йоан 2:2 учи, че “Той е умилостивението за нашите грехове, и не само за нашите, но и за греховете на целия свят.” Във 2 Коринтяни 5:19 Павел разбира така активния труд на Христос: “Бог в Христа примири света със Себе Си.”

Тези текстове ясно представят Христос в Неговото изкупително дело. Научаваме, че: Той е наречен Божий Агнец; Той отнема греха; Неговата цел при идването беше да спасява; Той осигурява умилостивение за грешника; Той примирява грешниците със Себе Си.

Но какво означава гръцката дума kosmos (преведена “свят”) в текстовете, които говорят за обхвата на изкуплението? Това съществително първоначално е означавало сграда, изградена от отделни части, за да оформи едно цяло. То започва да се прилага към отношенията между хората, като нареждане на войници във войски и власти в държавни дела. Накрая kosmos започва да обозначава добре подредена вселена и става важно понятие в гръцката философия.

В Новия Завет думата kosmos означава сбора от всичко създадено, включително одушевено и неодушевено. Деян. 17:24 говори за Бог, създаващ “света и всичко, което има в него.” Бог създаде подредено творение, както се вижда от Битие 1. Тоест, Той създаде kosmos.

Следователно думата “свят”, както е използвана в предишните текстове относно световното спасение, се отнася за света като подредена система от хора и неща. Тоест, светът, който Бог създаде и обикна, е Негово творение, както Той го е замислил: свят подчинен на човека, който на свой ред трябва да е подчинен на Бога (Пс. 8).

Една често пренебрегвана идея в по-горе цитираните текстове е, че те ясно говорят за световния обхват на Неговото върховно изкупление. Във всеки от текстовете, минаващи през нашата внимателна проверка, имаме сведение за стремежа към пълно и безплатно спасение за космоса, света като система. Тоест, Христовото изкупително дело е предназначено за създадения ред от хора и неща. Затова заповедта на Великото поръчение да бъдат научени “всичките народи” включва не само всички хора като хора (anthropos), но всички хора в техните обществени взаимоотношения (ethnos) (Мат. 28:19), защото Христос е “Господ на всичко” (Деян. 10:36). Цялото общество трябва да бъде подчинено на благовестието на върховния владетел Христос.

Както се удивлява А. Т. Робъртсън: “Най-величественото от всички представления е да се види възкръсналият Христос, без да разполага с пари, войска или държава, да възлага на тази група от петстотин мъже и жени завладяване на света, да ги доведе до там да вярват, че то е възможно, и те да го предприемат със сериозна страст и сила.”[63] Именно това направи Христос. Както се изразява Чамблин, когато говори за даването на такава власт на Христос: “Бог Баща . . . сега желае настоящата власт на Исус (7:29; 8:9) да бъде упражнявана по целия свят.”[64]

Обществено изкупление

Спасението е предназначено за “света като система” (kosmos), включваща хората в техните обществени отношения (ethnos). Оттук очевидно следва, че резултатите му трябва да се отразят във всяка област на живота и обществото, а не само вътре в отделната личност.[65] Всъщност Христовото поръчение претендира именно за това в два много важни израза.

(1) Когато Христос заявява за Себе Си “всяка власт”, Той заявява всеобхватността на Своята власт. Тук Христос заявява претенции за “всяка форма на власт [и] изисква всички необходими мерки за напредването на Божието царство.”[66] Или казано по друг начин, Той претендира за “неограничена власт във всяка област.”[67] Никоя форма на власт не убягва от Неговата върховна власт.

(2) Когато добавя “на небето и на земята”, Той обявява областта на действие на Своята власт. Той заявява, че Неговата власт е също толкова силна на земята, както е на небесата. С други думи, властта, която държи в небето над делата на изкупените му обитатели и светите ангели, се упражнява и в земните дела, над хората. На Исус Христос е дадена “всяка власт на небето . . . така че да използва всички ресурси на небето [и] цялата власт на земята . . . така че да държи отговорни всяка институция, управление и човек на земята.”[68]

Наистина Христос претендира за неограничена власт над всяка област. Той не претендира само над ограничената област на вътрешния живот на човека, или над няколко избрани области като семейството или църквата. Това става ясно от различните съдържателни изрази в това отношение по-късно в Новия Завет. Филипяни 2:9-11 съдържа силно заявление в това отношение:

Затова и Бог Го превъзвиши[69] и Му подари име, което е над всяко друго име; така че в името на Исуса да се преклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца. (Курсивът е мой).

Това отговаря добре на написаното в Ефесяни 1:20-22:

Той Го възкреси от мъртвите и Го сложи да седне от дясната Си страна на небесата, далеч по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и всеки чин, с който се именуват не само в този свят, но и в бъдещия. И всичко покори под нозете Му, и постави Го глава над всичко за църквата. (Курсивът е мой)

Тези текстове са допълнени и от други стихове,[70] както и от твърдението на Откровение, че той е “Господ на господарите и Цар на царете.”[71]

Относно гражданско-политическата област на човешкото общество, която е може би най-деликатната страна на въпроса, това обяснява защо царете са задължени да управляват чрез Него,[72] под Него[73] и като Негови “служители”, за да издигат Неговия закон[74] според славното благовестие на благословения Бог.[75] Земната политическа власт, за която Сатана арогантно предяви претенции, чрез която угнетяваше народите и която предложи на Христос,[76] беше праведно спечелена чрез славното изкупително дело на Христос.

Неговите думи “всяка власт” над “всичките народи” изискват да проповядваме Неговите царски права над всички хора и всичките им институции, общества, общности и народи. Спасяването на множества от отделни хора накрая трябва да доведе до обществена християнизация под Христовото управление и за Негова слава чрез Неговото провидение, в съобразност с Божията цел при сътворението. Този световен ред е определен да човекът да владее над света, за Божия слава.[77] Ето защо в самото начало на човешката история несъгрешилият човек беше социално създание.[78]

Спасението, донесено от осъществяването на Великото поръчение, не включва просто статично влизане в Книгата на живота на Агнето; а и преобразяваща живота промяна на центъра на човешкото същество.[79] Тоест, то не е просто нещо, което се вписва в дневника на небето, за да промени състоянието на човека (юридическо оправдание на основа на завършеното дело на Христос).[80] Със сигурност то означава това, но и нещо повече. То включва и нещо извършено в човека на земята, нещо, което да промени неговия характер (духовното освещение, породено от продължаващото дело на Святия Дух).[81]

Христовото спасително дело върховно обгръща човека и поражда в него “новорождение”,[82] правейки вярващия “ново създание”[83] или “нов човек”,[84] създавайки в него нов характер[85] заради това, че е бил възкресен и съживен от духовна смърт.[86] То му донася “всички духовни благословения”,[87] слага го под силата на благодатта,[88] осигурява в него обитаването на Святия Дух[89] и на Христос[90], Който му влага Божията сила[91] и му сигурява застъпничеството на Христос.[92]

Всичко това трябва да води до сблъсък с и променяне на нехристиянското общество, защото Павел заповядва: “Изработвайте спасението си със страх и трепет, защото Бог е, Който според благоволението Си действува във вас да желаете това и да го изработвате” (Фил. 2:12-13). Павел не казва, че ние трябва да “работим за нашето спасение” (като че ли виновните грешници можеха да заслужат Божието благоволение!), но че спасението, което ние притежаваме, трябва да се “изработва” във всяка област на нашия живот. Накратко, ние трябва да изработваме спасението, което вече е наше. Ние сме подтиквани от божествено задължение и спасителен дълг да “разобличаваме делата на тъмнината” (Еф. 5:11) като сме “солта на земята” и “светлината на света” (Мат. 5:13, 14). Следователно спасението оказва постепенно, динамично и преобразяващо влияние върху живота на отделния вярващ в Христос. Това е прогресивно освещаване. Но този процес не е ограничен до хипотетична, изключително лична етична област. Когато спасението се разпространява върху други хора, то установява мотивирано, енергично царство на верните, които са организирани да действат като “народ, даващ плодовете на” царството.[93]

Така във 2 Коринтяни 10:4, 5 четем:

Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но чрез Бога са силни за събаряне на крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа.

Този, Който претендира за “всяка власт на небето и на земята” и на Когото е дадено “име над всяко друго име,” е същият, Който ни е упълномощил да унищожаваме “всичко, което се издига високо против познанието на Бога” и да пленяваме “всеки разум да се покорява на Христа” – не само някои или само вътрешните мисли. Това трябва да става незабележимо отвътре[94], а не чрез въоръжена революция отвън,[95] докато “работим” докле той идва (Лука 19:13).

Има и друг ъгъл, от който можем да очакваме преобразяващото влияние на изкуплението в обществото: негативният ъгъл, поправянето на греха. Както е казано поетично във великия химн за Рождество, “Joy to the World”:

Грехът и скърбите вече не растат,
нито тръни изобилстват по земята;
Той идва, за да направи благословения да текат,
докъдето се намира проклятието.

Спасението, което Христос довежда, е спасение от греха. Неговото изкупление е предназначено да тече “докъдето се намира проклятието.” Ангелът, който се яви на Йосиф му каза: “Когото ще наречеш Исус; защото Той е, Който ще спаси хората Си от греховете им” (Мат. 1:21б).

Но докъде стига проклятието на греха? Колко всеобхватен е грехът? Проклятието на греха се намира навсякъде по света! То прониква и изкривява всяка област от живота на човека! По тази причина поръчението на Христос към Неговата Църква, предадено в Лука 24:47 (и както се подразбира в Мат. 28:18-20), гласи: “Така е писано, че Помазаникът трябва да пострада и да възкръсне от мъртвите в третия ден, и че трябва да се проповядва в Негово име покаяние и опрощение на греховете между всичките народи, като се започне от Ерусалим.” Отново се срещаме със спасение – тук чрез покаяние от греха – за “всичките народи.”

Ако човек е напълно покварен,[96] тогава тази поквара се простира и допринася за цялостната поквара на всичките му обществени дела. Вместо да превръща всичко в злато, падналият човек повлиява лошо на всичко, до което се докосне. Допирът на грешника намалява качеството, стойността и ефективността на всичко, което прави, в сравнение с това, което би правил, ако нямаше грях. Със сигурност спасението от греха включва спасение от всички последствия на греха, включително институционалните, културните, обществените и политическите грехове. И точно толкова сигурно е, че християнинът трябва да се изправя срещу греховното поведение и дела с власт, за да ги замени с праведната алтернатива.

Невероятно, един добре продаващ се евангелски автор дори остро критикува Йоан Кръстител заради неговото проповядване срещу греха на политическата власт в неговата област, цар Ирод Антипа!

Йоан Кръстител изобличи Ирод Антипа заради това, че взе жената на своя полубрат Филип. . . . Възможно ли е Йоан, който беше задържан в затвора и по-късно обезглавен от Ирод заради това изобличение, да е съкратил ненужно служението си към Израел, като е отправял своите забележки към погрешната цел?[97]

Този погрешен аргумент логично води до това да изобличим самия Христос, че е нарекъл същия Ирод “лисица” (Лука 13:32)! Възможно ли е Исус “ненужно да е съкратил своето служение към Израел, като отправи Своите забележки към погрешната цел”? Със сигурност не!

Заключение

Видяхме, че Великото поръчение нарежда на християните да разпространяват Христовата върховна власт над хората чрез спасението. Наистина, то насочва нашия труд към изкупване не само на отделни хора, но на целия живот на тези хора, който създава тяхното общество. Христос избягва понятия, на които лесно би могла да се придаде по-малка важност, когато заповядва на последователите Си да “научат всичките народи.” Той се грижи да разберем Поръчението правилно, като го подкрепя с изкупителната действителност, че притежава “всяка власт на небето и на земята.” (Ще се върна на тази тема, за да подчертая очакването за Неговата победа в Глава 7, където ще разглеждам темата за наследяването на завета.)

Хершел Хобс е запазил за нас проницателна бележка, която е най-уместна за нашето изследване: “Др. Гейнс Добинс беше запитан ‘Но не е ли обръщането крайната цел на спасението?’ Той отговори, ‘Да, но погледнато от кой край?’”[98] Това е въпросът и пред нас.

---

[1] Това подчертава заветния статут на християните в историята. Виж Мат. 5:5; 1 Кор. 3:21-23; Еф. 1:3; 2:6.

[2] 2 Кор. 5:20; Еф. 6:20. Някои учени предполагат лек неправилен правопис в текста от Филемон 9, който позволява думата “старец” (presbutes) да се преведе също като “посланик” (presbeutes). Например Дж. Б. Лайтфут, Ч. Ф. Д. Маул, Б. Ф. Уесткот, Ф. Дж. А. Хорт, Е. Хаупт, Е. Ломейър, У. О. Е. Остърли и Джордж Абът-Смит. Виж: W. F. Arndt and F. W. Gingrich, A Greek-English Lexicon of the New Testament and Other Early Christian Literature (Chicago: University of Chicago, 1957), p. 707.

[3] Въпреки скорошната смяна в евангелското християнство от юридически подход към подход, основан на любовта, юридическият елемент в Писанието е изключително силен. За кратко разглеждане на тази печална смяна на парадигмата, виж: Robert Brow, “Evangelical Megashift,” Christianity Today (February, 1990) 12-17. Виж също Gary North, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1989), pp. 631-643.

[4] Всъщност гръцката дума за “власт” е exousia, която етимологически произхожда от ek (“извън”) и ousia (“съществуване”).

[5] Забележете йерархичния ред в 1 Кор. 11:3: “Но желая да знаете, че глава на всеки мъж е Христос, а глава на жената е мъжът, глава пък на Христа е Бог.”

[6] Виж: Мат. 20:28; Марк 10:45; Йоан 1:14; Римл. 1:3; 8:3; 15:8; 2 Кор. 8:9; Гал. 3:10.; 4:4; Фил. 2:5-11; Евр. 2:9-17; 10:5; 12:2.

[7] Амос 1:3-2:3; Авд. 1; Ис. 10:5-34.

[8] Ис. 10:5.

[9] Ер. 25:9; 27:6; 43:10. Виж също: Ер. 51:20.

[10] Ис. 44:28-45:13.

[11] Ер. 51:11, 20.

[12] Пс. 29:10; 47:2; 95:3; 96:10; 97:10; 103:19; 115:3; 145:11-13; Дан. 2:47; 43:5; Ис. 6:5; Ер. 46:18.

[13] John Peter Lange, Matthew (3rd ed.), in Commentary on the Holy Scriptures: Critical, Doctrinal and Homiletical, ed. and trans. by Philip Schaff (Grand Rapids: Zondervan, rep. n.d. [1861]), 15:561-562.

[14] Ibid., p. 556.

[15] Hyppolytus, Treatise on Christ and Antichrist, 26. Макар че той отнася Дан. 7 към бъдещето, т.е. Второто пришествие. Матей 28:18-20 “е формулирано твърде съзнателно според” Данаил 7:13-14 (Lloyd Gaston, No Stone on Another: Studies in the Significance of the Fall of Jerusalem in the Synoptic Gospels; Leiden: E. J. Brill, 1970), p. 385. Виж също следните коментатори от различни школи: D. A. Carson, “Matthew,” in Frank E. Gaebelein, ed., The Expositor’s Bible Commentary (Grand Rapids: Zondervan, 1984), 8:595. Henry Alford, The Greek Testament, 4 vols., (London 1849-1861), 1:308. Hendriksen, Matthew, p. 998. R. T. France, Jesus and the Old Testament: His Application of Old Testament Passages to Himself and His Mission (London: Tyndale, 1971), pp. 142-143. W. F. Albright and C. S. Mann, Matthew, in W. F. Albright and D. N. Freedman, eds., The Anchor Bible (Garden City, NY: Doubleday 1971), p. 362. B. T. D. Smith, The Gospel According to St. Matthew, in A. Nairne, ed., The Cambridge Bible for Schools and Colleges (Cambridge: University Press, 1933), 40:178. Frank Stagg, Matthew-Mark, in Clifton J. Allen, ed., The Broadman Commentary (Nashville: Broadman, 1969), 8:253. R. H. Fuller, “Matthew,” in James L. Mays, ed., Harper’s Bible Commentary (San Francisco: Harper and Row, 1988), p. 981. W. C. Allen, Matthew, in S. R. Driver, Alfred Plummer, and A. H. Briggs, eds., The International Critical Commentary (3rd ed.: Edinburgh: T. and T. Clark, 1912), 40:305. John A. Broadus, Commentary on the Gospel of Matthew, in Alvah Hovey, ed., An American Commentary (Valley Forge: Judson Press, rep. n.d. [1886]), p. 592.

[16] Matthew Pool, Annotations Upon the Holy Bible (New York: Robert Carter, 1856), p. 146.

[17] A. B. Bruce, “The Synoptic Gospels,” in Roger Nicole, ed., Englishman’s Greek Testament (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans, rep. 1980 [n.d.]), 1:339.

[18] Ibid.

[19] R. C. H. Lenski, The Interpretation of St. Matthew’s Gospel (Columbus, OH: Wartburg Press, 1943), p. 1172.

[20] Има известен дебат относно броя на присъстващите при Христос хора, когато е дадено Поръчението. Някои коментатори сочат към сведението за “единадесетте” в стих 16. Други твърдят, че стихът конкретизира присъствието на всички останали първоначални ученици в частност, но не изключва възможността там да е имало и други хора. Често се твърди, че появата на Христос на 500 братя (1 Кор. 15:6) трябва да е била по това време, поради (1) трудността тя да се отнесе към някое друго място и (2) трудността да се обясни “съмнението,” изразено от някои присъстващи, ако там са били само единадесетте ученика (Мат. 28:17). Например, A. T. Robertson, Word Pictures in the New Testament, 6 vols. (Nashville: Broadman, 1930), 1:244. Независимо от това остава идеята: в сравнение със задачата броят им бил твърде малък.

[21] Alfred Marshall, The Interlinear Greek-English New Testament (2nd ed.: Grand Rapids: Zondervan, 1959), p. 136.

[22] Robert O. Culver, “What Is the Church’s Commission?,” Bibliotheca Sacra 125 [1968] 239-253.

[23] Виж: William Hendriksen, The Gospel of Matthew (New Testament Commentary) (Grand Rapids: Baker, 1973), p. 999. Cleon Rogers, “The Great Commission,” Bibliotheca Sacra 130 [1973], 258-267.

[24] Лука 24:47; Марк 16:15-20; Деян. 1:8. Св. Йероним (340-420 от Хр.) пише за Ерусалим: “Би било досадно да изброяваме всички пророци и святи мъже, които са били изпратени от това място.” Jerome, Letter 46 To Marcella.

[25] Бит. 15:18; Изх. 23:31; Числ. 34:3-12; Вт. 11:31; Ис.Нав. 1:4; 3 Царе 4:20-21. Тази конкретна земя беше взета от ханаанците и дадена на Израел на основа на божествените санкции на Божия Закон срещу ужасната извратеност на ханаанците в тяхното нарушаване на Божия Закон (Лев. 18:24-30).

[26] Виж 3 Царе 5:7; Ис. 2:10-11; 119:45; Ис. 51:4. За Вт. 4:5-8 Ридербос коментира: “Целта на неговото поучение е Израел да пази тези закони, когато влезе в Ханаан. Спазването на тези декрети и закони ще бъде пример за мъдростта и благоразумието на Израел пред очите на народите. Поради тази причина изразът ‘велик народ’ отразява уважението, което останалите ще имат към Израел. Мисионерската задача на Израел в езическия свят е посочена по един прикрит начин: Това уважение към Израел подразбира уважение към Този, от Когото Израел е получил тези закони. Тази мисионерска задача по-късно е допълнително развита в пророчествата, особено там, където Израел е пророчески описан като служител на Господа, посланик, изпратен (Ис. 42:19) да прогласява Неговата хвала (43:21), наречен ‘Негов свидетел’ (43:10), в чиято уста са положени словата Му (51:16).” J. Ridderbos, Deuteronomy (Bible Student’s Commentary (Grand Rapids: Regency Reference Library, 1984), p. 83.

[27] По отношение на това трябва да отбележим: (1) На царя на Израел беше забранено да “ умножава конете” (Вт. 17:16), забрана, очевидно дължаща се на факта, че в неравния терен на Израел конете можеха да бъдат полезни само на цар, решен да разширява своите граници и да насочи военни сили към чужди страни. (2) Бог установява в Своя закон защити, които да запазят цялостта на синорите (Вт. 19:14; 27:18; Пр. 22:28; 23:10). (3) Изявена е пророческа присъда върху Амон заради опит да “разширят своя предел” (Амос 1:13). (4) Пророческите видения предупреждават за Божия гняв срещу народите, склонни към имперско завладяване (Дан. 2; 7). В светлината на всичко това, законът във Вт. 20:10-11 (относно войната срещу народите отвъд Израел) изглежда има предвид война “със справедлив повод,” т.е. отбранителна война; виж: Robert Jamieson, A. R. Faussett, David Brown, 2 vols., A Commentary, Critical and Explanatory on the Old and New Testaments (Hartford S. S. Scranton, n.d.), 1:134.

[28] Например, 3 Царе 10; 2 Лет. 9. Виж използваната образност в месианските пророчества, които изобразяват света като идващ към Ерусалим, Ис. 2:3; Мих. 4:2; Зах. 8:2.

[29] Новият Завет е свързан с Църквата: Ер. 31:31-34; Мат. 26:28; Марк 14:24; Лука 22:20; 1 Кор. 11:25; 2 Кор. 3:6; Евр. 7:22; 8:6-13; 9:15-16; 12:24.

[30] Ср. Мат. 13:1-52; Мат. 28:19; Марк 16:15; Лука 24:47; Деян. 1:8; 13:47.

[31] Бит. 1:26-27; 5:1, 3; 9:6; 1 Кор. 11:7; Яков 3:9. Макар думата “образ” да отсъства, идеята се съдържа също в Псалм 8 и Деяния 17:28.

[32] Римл. 8:29; Кол. 3:10; Еф. 4:24.

[33] Това славно изявление е повторено многократно в Писанието. Например виж: Изх. 9:29; 19:5; Лев. 25:23; Вт. 10:14; 1 Царе 2:8; 2 Лет. 29:11, 14; Йов 41:11; Пс. 24:1; 50:12; 89:11; Пс. 115:16; 1 Кор. 10:26-28.

[34] Виж Hal Lindsey, The Road to Holocaust (New York: Bantam, 1989), pp. 49, 277; Dave Hunt, Whatever Happened to Heaven? (Eugene, OR: Harvest, 1899), pp. 231-235; H. Wayne House and Thomas D. Ice, Dominion Theology: Blessing or Curse? (Portland, OR: Multnomah, 1988), pp. 150-161; Albert James Dager, “Kingdom Theology Part III,” Media Spotlight (January-June, 1987), p. 11.

[35] Мат. 10:5, 6; виж Мат. 15:24.

[36] Римл. 1:16; 2:10; Йоан 4:22.

[37] Лука 24:47; Деян. 1:8; 3:26.

[38] Бит. 12:3; 22:18; Пс. 22:27; 86:9; Ис. 5:26; 45:22; 49:6; 60:1-3; Ер. 16:19; Мих. 4:2; Зах. 8:22-23; Мал. 1:11.

[39] Деян. 13:47; 15:15-17; Римл. 4:17; 9:24-26; 15:10-12; Гал. 3:8.

[40] Howard Vos, Mark, p. 141.

[41] House and Ice, Dominion Theology, p. 165. Виж също: Anthony A. Hoekema, The Bible and the Future (Grand Rapids: Wm B. Eerdmans, 1979), p. 138.

[42] Lindsey, Road to Holocaust, p. 277. В друг контекст, Дж. Д. Пентъкост осъзнава съмнителността на диспенсационалистическата индивидуализация на термина “ethnos” и се опитва да изгради защитна аргументация (Pentecost, Things to Come, p. 421).

[43] Karl Ludwig Schmid, “ethnos” in Gerhard Kittle, ed., Theological Dictionary of the New Testament, 10 vols., trans. by Geoffery W. Bromiley (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans, 1964), 2:369. Виж също: Ernest Klein, A Comprehensive Etymological Dictionary of the English Language (New York: Elsevier, 1966), 1:547.

[44] Robert K. Barnhart, The Barnhart Dictionary of Etymology (Bronx, NY: H. W. Wilson, 1988), p. 345. Виж също: Carl Darling Buck, A Dictionary of Selected Synonyms in the Principal Indo-European Languages (Chicago: University of Chicago Press, 1949), entry 119.22, p. 1315. Старозаветната еврейска дума, която е преведена в гръцкия вариант на Стария Завет, Септуагинта, като ethne, е goi, използвана “в основния смисъл на свързано тяло” (J. A. Selbie, “Gentiles” in James Hastings, ed., Dictionary of the Bible Dealing with its Language, Literature, and Contents Including the Biblical Theology; Edinburgh: T. and T. Clark, rep. 1955 [1899], 2:149). Тази еврейска дума означава “прииждаме заедно, като тълпа, и била първоначално използвана в общ смисъл за всеки народ” (John M’Clintock and James Strong, Cyclopedia of Biblical, Theological, and Ecclesiastical Literature (Grand Rapids: Baker, rep. 1969 [1887]), 3:788.

[45] Richard Chenevix Trench, Synonyms of the New Testament (9th ed.: Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans, 1969 [1380]), p. 368. Думата е “основана върху такива идеи като.... общо ‘раждане,’ ‘обичаи’ или ‘език,’ или са думи за ‘страна,’ използвани също за нейния ‘народ.’” Buck, Dictionary, Entry 19.22, p. 1315.

[46] Joseph Henry Thayer, A Greek-English Lexicon of the New Testament (New York: American Book Co., 1889), p. 168.

[47] Според Arndt-Gingrich, p. 217, тези стихове включват: Марк 10:42; 11:17; 13:8, 10; Лука 12:30; 21:10; 22:25; Деян. 8:9; 9:15; 10:35; 13:19; 17:26. Също виж: Йосиф Флавий, Юдейска история 11:215; 12:6, 135; 18:25; Ерма, Сравнения 9:17:2; Варнава 13:2; Филон, Декалог 96; 1 Климент 59:4; 2 Климент 13:2.

[48] Виж: Лука 7:5; 23:2; Йоан 11:48-52; 18:35; Деян. 10:22; 24:2, 10, 17; 26:4; 28:19.

[49] Самата дума “езичник” дори и в английския език е извлечена от латинското gentilis, gens, което означава “народ” или “племе.” Виж: The Compact Edition of the Oxford English Dictionary, 2 vols., (Oxford: Oxford University Press, 1971), 1:1130.

[50] Интересно е, че вместо да използва ethnos, Новият завет най-често употребява гръцката дума hellenes (“грък”), когато разграничава юдеина от другите. Виж Йоан 7:35; 12:20; Деян. 6:1; 9:29; 11:20; 14:1; 16:1, 3; 17:4, 12; 18:5; 19:10, 17; 20:21; 21:28; Римл. 1:14, 16; 2:9, 10; 3:9; 10:12; 1 Кор. 1:22, 24; 10:32; 12:13; Гал. 2:3; 3:28; Кол. 3:11.

[51] Мат. 24:14; 25:32(?); Марк 11:17; Лука 21:24; 24:47; Римл. 16:26; Гал. 3:8; Откр. 12:5; 14:8; 15:4; 18:3, 23. Дори амилениалният теолог Антъни Хьокема признава, че “народи” в Матей 28:19 се отнася за събрани хора на различни континенти, макар да свежда значението на Поръчението само до свидетелство. Виж: Anthony Hoekema, The Bible and the Future (Grand Rapids: Wm B. Eerdmans, 1979), p. 139.

[52] Забележете контекстуалната препратка към владетели и царе. Сравнете също това пророчество със сведенията на Деяния за гонение.

[53] Старозаветният текст е от Ис. 42:1-3, където NASV съдържа “народи.” Този текст говори за “справедливост” (Ис.- 42:1, 3, 4), грижа на националните общности.

[54] Тук се поставя контраст между неверния Израел и новозаветната Църква, като се сравняват два народа.

[55] Забележете обстановката, която противопоставя ethnos на “Божието царство” (Мат. 6:33). Освен това със сигурност и Израел се включва в онези, които търсят дрехи и храна (Мат. 6:31-32), а не само неюдеите (“езичниците”).

[56] Дори някои диспенсационалисти настояват, че това сведение се отнася за отделни политически единици (A. C. Gaebelein, Matthew, 2:247). Думата е преведена “народ” в следните версии: NASV, NIV, NEB, NKJV, RSV, ASV, Moffatt, Williams, Beck и Phillips.

[57] Както е в Today’s English Version (TEV).

[58] Виж: KJV, NASV, NIV, NKJV, RSV, Williams, Moffatt, Weymouth, Phillips и Amplified.

[59] Lenski, Matthew, pp. 1178-1179.

[60] Lange, Matthew, p. 557.

[61] W. F. Arndt and F. W. Gingrich, A Greek-English Lexicon of the New Testament and Other Early Christian Literature (Chicago: University of Chicago, 1957), p. 217.

[62] Matthew Henry, Matthew Henry’s Commentary on the Whole Bible (Old Tappan, NJ: Fleming H. Revell, n.d. [1721]), 5:446. Трябва да се отбележи, че Хенри казва: Християнството, не институционалната църква, трябва да бъде вплетено в националните конституции. Най-доброто съвременно разглеждане на това учение се намира в North, Political Polytheism, op. cit. Обратно на някои мнения, дори и Мойсеевият закон не налага сливане или съюз на църквата и държавата. Вместо това той нарежда хармония и взаимно зачитане на църквата и държавата под Бога. Дори в старозаветния Израел имаше силно разграничение между църква и държава. Имаше ясно разграничение между свещеник и цар; имаше разлика между храма и двореца. Израел беше организиран като народ при Мойсей. Мойсей беше държавен управител на Израел; Аарон, а не Мойсей, беше бащата на свещеническото родословие. Фактът, че Бог запази разделени църковните и държавните служби в Израел, е ясен от такива текстове като 1 Царе 13:11-13, 2 Лет. 19:5-11 и 2 Лет. 26:16-21. Следователно МакКлейн допуска голяма грешка, когато твърди “Под Мойсеевия закон религиозната и държавната власт бяха едно. Нямаше разделение между църква и държава.” Alva J. McClain, Law and Grace (Chicago: Moody, 1954), p. 14.

[63] A. T. Robertson, Word Pictures in the New Testament (Nashville: Broadman, 1930), 1:244-245.

[64] Chamblin, Matthew, p. 760.

[65] Gary North, “Comprehensive Redemption: A Theology for Social Action” (1981) in North, Is the World Running Down? Crisis in the Christian Worldview (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), Appendix C.

[66] A. B. Bruce, “Matthew,” in W. Robertson Nicoll, ed., Englishman’s Greek Testament (Grand Rapids; Wm. B. Eerdmans, rep. 1980 [n.d.]), 1:339. Виж също: Hendriksen, Matthew, p. 998.

[67] Cleon Rogers, “The Great Commission” in Bibliotheca Sacra 130 (Jul.-Sept., 1973), 256.

[68] James Morison, Commentary on the Gospel According to Matthew (London: Hamilton, Adams, 1870), p. 679.

[69] “В настоящия текст се използва глагол, който в Новия Завет се среща само в този единствен случай и се отнася само до него, именно самият “превъзвишен.” William Hendriksen, Philippians (New Testament Commentary) (Grand Raapids: Baker, 1962), p 113. Ср. Деян. 2:33; 5:31; Евр. 7:26; Еф. 4:10.

[70] Например Кол. 2:10; Римл. 14:9, 12; 1 Кор. 15:27; Евр. 1:4 и 1 Пет. 3:22.

[71] Откр. 17:14; 19:16.

[72] 2 Лет. 20:6; Пр. 8:15; Лука 18:8.

[73] Пс. 2:10-12; Пс. 47:2, 7, 8; 72:8-11; 148:11; Дан. 4:1, 25-27, 37; 6:25.; Деян. 17:7; Откр. 1:5.

[74] Римл. 13:4, 6. Други религиозни наименования са отнесени към държавни владетели, като “служител” и “помазан.” Виж Ис. 44:28; 45:1; Ер. 25:9; 27:6; 43:10.

[75] Римл. 13:4-9; 1 Тим. 1:8-11.

[76] Мат. 4:8-9; Лука 4:5, 6.

[77] Бит. 1:26-28; 9:2; Йов. 35:11; Пс. 8; 115:16; Евр. 2:6-8.

[78] Виж дискусията в Глава 1.

[79] Важно е да осъзнаем, че наскоро подновеният дебат, наречен “Спорът за господството” отново показва, че някои евангелски християни не разбират правилно нито естеството на есхатологията (изработването на космическото изкупление), нито естеството на сотериологията (изработването на личното изкупление). Възгледът срещу господството, поддържан от някои евангелски християни като Чарлз Райри и Зейн Ходжис не обръща достатъчно внимание на истинската промяна, извършена от Святия Дух, изработена в сърцето на избрания грешник в момента на новорождението. Виж Charles C. Ryrie, So Great Salvation (Wheaton, IL: Victor, 1990) и Zane C. Hodges, Absolutely Free! (Grand Rapids: Zondervan, 1989). За по-библейско разбиране виж: Kenneth L. Gentry, Jr., “The Great Option: A Study of the Lordship Controversy” in Baptist Reformation Review, 5:1 (Spring, 1976) 49-79; John F. MacArthur, Jr., The Gospel According to Jesus (Grand Rapids: Zondervan, 1988); и John Murray, The Epistle to the Romans (New International Commentary on the New Testament) (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans, 1959 [rep. 1968]), p. 211-238.

[80] Римл. 4:25; 5:1, 9; 1 Кор. 6:11; Гал. 2:16; 3:24; Тит 3:7.

[81] Римл. 6:3-14; 8:10, 14; Еф. 2:10; Фил. 1:6; 2:13; 1 Сол. 5:23-24; 2 Сол. 2:13; Тит 3:5; 1 Пет. 1:2.

[82] Йоан 1:13; 3:3; 1 Кор. 4:15; Тит 3:5; Яков 1:18; 1 Пет. 1:3, 23; 1 Йоан 2:29.

[83] 2 Кор. 5:17; Гал. 6:15; Еф. 2:10.

[84] Еф. 4:22-24; Кол. 3:9-10.

[85] Ер. 31:33; Езек. 11:19; 36:26; Римл. 7:6; 2 Кор. 3:3; Евр. 8:10; 10:16.

[86] Йоан 3:36; 5:21, 24; 6:67; Римл. 6:4-9; Еф. 2:1, 5; Кол. 2:12, 13; 3:1; 1 Йоан 5:11.

[87] Римл. 8:32;1 Кор. 3:21; Еф. 1:3; 2 Пет. 1:3.

[88] Римл. 6:14; 7:5, 6; Еф. 1:19; 1 Йоан 5:18.

[89] Римл. 8:9-11; 1 Кор. 3:16; 6:19; 2 Кор. 6:16; Гал. 4:6; Еф. 2:22; 2 Тим. 1:14; 1 Йоан 4:13.

[90] Римл. 8:10; Гал. 2:20; Фил. 1:19.

[91] 1 Кор. 12:6; Еф. 1:19; Фил. 2:12-13; Тит 3:5; 1 Йоан 5:4-5.

[92] Римл. 8:34; Евр. 7:25; 9:24; 1 Йоан 2:1.

[93] Мат. 21:43; виж 1 Пет. 2:9; Откр. 1:6.

[94] Мат. 13:33; Лука 17:21. “Основната нужда и днес, както винаги, е нуждата от широко разпространено лично покаяние пред Бога. Затова се нуждаем от християнско съживление, задействано от Святия Дух, за да разширим Божието царство по лицето на земята.” North, Political Polytheism, p. 611 (виж също pp. 133, 157, 585-6).

[95] Зах. 4:6; Мат. 26:51-52; Йоан 18:36-37; 2 Кор. 10:45.

[96] “Пълна поквареност” означава, че човек е заразен от греха във всяка част от своето същество, включително неговата воля, емоции, интелект, сила и пр. Виж Бит. 6:5; 8:21; Екл. 9:3; Ер. 17:9; Марк 7:21-23; Йоан 3:19; Римл. 8:7, 8; 1 Кор. 2:14; Еф. 4:17-19; 5:8; Тит 3:5. Човекът е “мъртъв в престъпления и грехове;” той не е болен (Еф. 2:1, 5; ср. Йоан 5:24; Римл. 6:13; Кол. 2:13).

[97] Hunt, Whatever Happened to Heaven?, p. 82.

[98] Hershell H. Hobbs, An Exposition of the Gospel of Matthew (Grand Rapids: Baker: Book House, 1956), p. 421.