ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Да се свети Твоето име. Да дойде Твоето царство. Да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята. . . . Защото царството е Твое и силата, и славата, завинаги. Амин. (Матей 6:9-10, 13б).

Завърших един доста подробен анализ на Великото поръчение. Надявам се, че съм дал солидни и основани на Библията отговори на трите ни отправни въпроса:

Какво е Великото поръчение?
Каква е целта на Великото поръчение?
Какво е естеството на Великото поръчение?

Вярвам, че дадените отговори ще засилят надеждата, ще разширят видението и ще насърчат работата.

Смятам, че промяната, която е най-необходима днес в християнските кръгове, за да възстановим величието на Великото поръчение, е сериозна промяна към практично, приложно християнство. Съвременната църква е сполетяна от три разлагащи фактора:

(1) Широко разпространена, усмихната повърхностност, толкова характерна за мегаслуженията и голямата част от християнските публикации, радио и телевизионни излъчвания, която до голяма степен е следствие от пренебрегване на Великото поръчение.

(2) Обществено отстъпление от десетилетия насам, което до голяма степен се е зародило от неправилно разбиране на Великото поръчение.

(3) Отричане на времевата перспектива на Великото поръчение.

Църквата и повърхностността

Относно проблема с повърхностността, Джон А. Спраул се оплаква: “Трагедията днес . . . е очевидната липса на интерес към проповядването на учения в църквата . . . Пленена от манията за ‘християнски’ забавления и психология, църквата още повече се влошава.”[1] Относно все по-бързите промени в тази насока в американските евангелски църкви, Дейвис Уелс предупреждава, че: “Тласъкът към промяна идва отвън, а не отвътре, и този тласък е предимно социологически, не теологичен.”[2]

Твърде голяма част от популярната нагласа за църковен растеж принизява ролята на библейското проповядване и поучаване в полза на харесващи се на тълпата кривения с цел да се привлекат в църквите ориентираните към забавления маси.[3] След това тези маси трябва постоянно да бъдат забавлявани чрез хвърляне на християнската теология на лъвовете. Вайсбергер пише за влиятелния евангелизатор Дуайт Мууди през миналия век: “той завърши свеждането на евангелизирането до въпрос на техника и персоналност.”[4] Коментарът на Норт е уместен:

Чудно ли е, че в проповедите днес не се набляга на доктрината за вечното осъждение? Чудно ли е, че за Бог се говори най-вече като за Бог на любовта, и рядко като за Бог на неописуемия вечен гняв? Д. Л. Мууди, американски евангелизатор от началото на века, дава пример като отказва да проповядва за ада. Той изказва абсурдното твърдение: “Досега страхът никога не е довел човек при Бога” Това, че един известен евангелизатор може да направи такова теологично неподкрепено твърдение и да очаква някой да го приеме сериозно, свидетелства за теологично изроденото състояние на съвременното евангелско християнство. То не се е подобрило от времето, когато той го е казал.[5]

Ако християнският живот не е стъпил на здрава доктринална основа, няма правилна отправна точка за цялостна християнска вяра.

Църквата и отстъплението

Относно проблема с отстъплението, Франсис А. Шефър пише:

Основният проблем на християните в тази страна приблизително от осемдесет години насам е, че по отношение на обществото и по отношение на властта те гледат на нещата като части, вместо като едно цяло. . . .

Защо християните схващат толкова бавно . . . ? Това идва от неправилна, “платонистка” духовност. Тя е платонистка в смисъл, че пиетизмът рязко разделя “духовния” и “материалния” свят – като отдава малка или никаква важност на „материалния” свят. . . .

Християнството и духовността се ограничават до малка, изолирана част от живота.[6]

Изолирайки живота в тесни кутийки и издигайки “духовното” над “материалното,” Църквата се е отказала от света и се е оттеглила зад четирите си стени. Самият факт, че църквите често организират “оттегляния” (англ. “retreats”; игра на думи, „уединение,” но също „отстъпление”) неволно показва приемането на този начин на мислене. Когато има тенденция към отстъпление, няма правилна практика за цялостна християнска вяра.

Тялото на Христос (Църквата) опасно атрофира заради хроничното отстъпление и атаката на остра повърхностност през последните години. А възстановяването истинската сила на семейството, църквата и държавата ще отнеме усилия и време. За щастие Великото поръчение, когато е правилно разбирано, ни дава силата, необходима за усилията (“Аз съм с вас”, обещава Този, Който има “всяка власт”) и времето, необходимо за задачата (“до края на века”).

Църквата и времето

Малко неща са действали по-разрушително върху прилагането на завършен, библейски основан християнски мироглед от времевите очаквания на човека. Класически, макар неволен пример на това се вижда от интервю с евангелизатора Били Греъм, правено преди няколко години.

В. Ако трябваше да живеете отново живота си, какво бихте направили по различен начин?

О. Едно от нещата, за които съжалявам най-много, е че не съм учил достатъчно. Бих желал да бях учил повече и да проповядвах по-малко. . . . Доналд Барнхаус казваше, че ако знаел, че Господ ще дойде след три години, щял да прекара две от тях в учене и една в проповядване. Опитвам се да наваксам това.[7]

Подобен проблем признава и Тим Лахей. Много християни обзети от приближаването на края на времето с всичките му ужаси (според техния диспенсационалистичен възглед):

Повечето добре осведомени християни очакват второто идване на Христос и периода на скръбта, който Той предсказа преди края на епохата. Понеже настоящото положение в света прилича на онова, което Библията пророкува за последните дни. . . , те заключават, че завладяването на нашето общество от силите на злото е неизбежно; затова не правят нищо, за да му се съпротивят.[8]

Голяма част от съвременното разпространение на тази съкратена времева перспектива може да се проследи до движението на Братята през 30-те години на 19 век. У. Блеър Нийтби дава интересен анализ на посвещението на “братята” към този възглед:

Движението на Братята се основава на изучаването на неизпълнените пророчества и на очакването на непосредственото завръщане на Спасителя. Ако някой беше казал на първите “братя”, че три четвърти от века може да изминат и църквата все още да си стои на земята, отговорът вероятно би бил усмивка, отчасти от съжаление, отчасти от несъгласие, изцяло от неверие. А точно така се и оказа. Невъзможно е да не уважаваме надежди, толкова близки до пламенно посвещение, но сега е ясно, че Движението на братята се оформя под влияние на заблуда и тази заблуда е оставила своите следи върху най-отличителните характеристики на системата.[9]

Били Греъм, Тим ЛаХей и милиони други християни приемат възгледа за идването на Христос “всеки момент”, което съкращава тяхната историческа перспектива. Някои са довели този възглед до логични, но неудобни крайности. Виждаме най-ясните примери в книгата на Едгар Уайзнънт, 88 причини да вярвам, че грабването е през 1988[10] и Хал Линдзи, 80-те: Предстартово броене до Армагедон.[11] Скоро към тях ще се присъедини Ричард Рулинг със своята книга Меч над Америка, за която се говори, че сочи началото на 90-те като времето за Армагедонската битка.[12]

Тъжно е, но тези хора вървят по стъпките на поредица от провалили се пророци. Този възглед за “всеки момент” е поддържал Греъм да работи прилежно, дори и ако не се е приготвял старателно да го прави дълго време. Той е държал твърде много други християни да не правят нищо, далеч от огъня (освен в малкото забележителни изключения като анти-порнографията и защитата на неродените деца), докато очакват края. Но дългият, свързан с растежа, изпълнен с надежда възглед за историята е основополагащ за всеки сериозен библейски подход към живота.[13] Ако има тенденция за прогласяване на “блокирано бъдеще”, няма има прогласяване на цялостна християнска вяра.

Заключение

Правилното разбиране на Великото поръчение е съществено за Църквата, за да се съсредоточи в подготовката за 90-те и предизвикателствата на новия век. Макар да чуваме много слухове за “смайващия растеж на църквата в бивши не-християнски части на света” и “в цяла Азия и в по-голямата част от Африка безпрецедентен брой хора идват към Христос,”[14] за което сме благодарни, не трябва да ставаме лениви в прогласяването на здравото учение и практика. В един скорошен доклад популярни теолози като Дж. Н. Д. Андерсън, Кларк Пинък и Чарлз Крафт допускат, че “ако някой неевангелизиран човек се покае и пожелае Божията милост, той ще бъде спасен чрез делото на Христос дори ако е невежа относно това дело.”[15] Видни евангелски християни като Дж. И. Пакър и Роджър Никол допускат “известна възможност за спасението на неевангелизираните”, докато Доналд Блош „потвърждава възможността за обръщане след смъртта.”[16]

Християните трябва да започнат да прилагат Великото поръчение, всъщност цялото Писание, към основните институции на обществения ред: семейството, църквата и държавата. Това важи особено за американските християни, които сега не само от една страна имат светско хуманистично управление, но от друга също и едно все повече нехристиянско общество. “Сега в САЩ има повече мюсюлмани, отколкото методисти.”[17] Всъщност само за десет години мюсюлманското население се е увеличило с 300%.[18]

За семейството трябва да помним, че ако “обучаваме детето в пътя, в който трябва да ходи”, “то няма да се отдели от него, дори когато остарее” (Пр. 22:6).

За Църквата трябва да помним, че “дойде времето да се започне съдът от Божието домочадие” (1 Петр. 4:17а).

Относно държавата трябва да осъзнаваме, че “ако народът Ми, който се нарича с Моето име, смири себе си, та се помоли, и потърси лицето Ми, и се върне от нечестивите си пътища, тогава ще послушам от небето, ще му простя и ще изцеля земята му” (2 Лет. 7:14).

Във всичко това трябва да се покоряваме на Този, Който има “всяка власт на небето и на земята.” Трябва да правим това като се покоряваме на Неговите заповеди: “и тъй, идете, и научете народите, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал.” Ако правим това, винаги можем да се радваме в уверената надежда: “Ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века”. И когато се захванем със задачата, можем уверено да заявим, “Амин” (евр.: “така да бъде”). Защото това е величието на Великото поръчение, намиращо се в Матей 28:18-20.

---

[1] John A. Sproule in John S. Feinberg, ed., Continuity and Discontinuity: Perspectives on the Relationship Between the Old and New Testament (Westchester, IL: Crossway Books, 1988), p. 318. Джеймз Дейвисън Хънтър пише силна критика на теологичните отклонения в евангелското християнство: James Davison Hunter, Evangelicalism: The Coming Generation (University of Chicago Press, 1987). В статия върху книгата на Хънтър, “Theological Drift: Christian Higher Ed the Culprit?,” Ранди Фрейм отбелязва: “В книгата Хънтър твърди, че съвременното евангелско християнство се отдалечава от догмите и практиката, които отдавна се считат за ортодоксални. Някои казват, че настоящият конфликт в Grace Theological Seminary е пример за наблюденията на Хънтър. . . .” (Christianity Today, April, 9, 1990, p. 43). Виж статия по същия въпрос: “Trouble at Grace: Making Waves or Guarding the Truth?,” p. 46.

[2] David Wells, “Assaulted by Modernity,” Christianity Today 34:3 (February 19, 1990) 16. Забележителна илюстрация на това може да се види в консервативния PCA Messenger на Презвитерианската църква в Америка. Един читател, Карл Гоугър, се оплаква в писмо до редактора: “Намирам в статията . . . допълнително потвърждение за тревожната тенденция в евангелското християнство. Макар да продължаваме да изразяваме увереност в непогрешимостта на Библията, имаме склонността да я използваме все по-малко и по-малко. . . . В тази статия . . . не ни е даден никакъв предлог да вярваме [на презумпциите на автора] на основата на някакъв библейски авторитет. Достатъчно разочароващо е да се види психологията да парадира в одежди на неправилно цитирани библейски стихове, но когато дори външната претенция за библейски авторитет е премахната, мисля, че Божият народ трябва да се надигне и да извика.” Редакторът Боб Суит отговаря (отчасти): “Проверявате ли така критично всичко, което четете? Изисквате ли ‘библейски авторитет’ за всичко?” (стр. 3, 4). “Тласъкът за промяна” на Уелс идва най-вече от светски психологически теории.

[3] Виж Richard Quebadeaux, By What Authority: The Rise of Personality Cults in American Christianity (San Francisco: Harper and Row, 1982). За важни корективи на този труд, виж критиката на Michael R. Gilstrap, “Media Theo-Pop,” in James B. Jordan, ed., The Failure of the American Baptist Culture, vol. 1 of Christianity and Civilization (Tyler, TX: Geneva Divinity School, 1982), pp. 99-110.

[4] Bernard Wisberger, They Gathered at the River (Boston: Little, Brown, 1958), p. 177. За проблемите, създадени от съживлението на Мууди, виж George Dollar, A History of Fundamentalism in America (Greenville, SC: Bob Jones University, 1973), ch. 5, “New Winds Blowing.”

[5] Gary North, Tools of Dominion: The Case Laws of Exodus (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1990), p. 167; превод на български: Гари Норт, Средство за господство: Казусните закони на Изход. Норт взема този цитат от Станли Н. Гъндри, който е цитиран от Джордж М. Марсден. След това той коментира: “Може би някой ще цитира мен и това ще бъде тристепенна вяра в бележки под линия” (p. 167, n. 126). Считайте го за направено!

[6] Francis A. Schaeffer, A Christian Manifesto (Westchester, IL: Crossway Books, 1981), pp. 17, 18, 19. Виж също Franky Schaeffer, Addicted to Mediocrity: 20th Century Christians and the Arts (Westchester, IL: Crossway Books, 1981); Gary North, ed., Biblical Blueprint Series (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1986-1987), 10 volumes.

[7] “Taking the World’s Temperature” (no author) in Christianity Today (Sept. 23, 1977), p. 19.

[8] Tim LaHaye, The Battle for the Mind (Old Tappen, NJ: Revell, 1980), p. 217.

[9] W. Blair Neatby, “Discussion Paper No. 3: The Delusion of Imminence!” (unpublished manuscript, June 30, 1988), p. 1.

[10] Edgar C. Whisenant, 88 Reasons Why the Rapture Is in 1988 (Nashville, TN: World Bible Society, 1988). Уайзенант твърди, че е издал няколко милиона екземпляри от този труд. След първоначалния провал (грабването не стана през септември 1988, както той предсказа), той дори се опита да го ревизира на януари 1989, след това на септември 1989. Скоро загуби своите последователи.

[11] Hal Lindsey, The 1980s: Countdown to Armageddon (New York: Bantam, 1980). Макар Линдзи да не е толкова смел, неговата сензационна книга води в същата насока, с твърдения като: „Десетилетието на 80-те наистина може да бъде последното десетилетие на историята такава, каквато я познаваме” (р. 8, курсивът е негов).

[12] Виж: Jim Ashley, “Ruhling Believes ‘Crisis’ Events Near,” Chattanooga News-Free Press, October 7, 1989, Church News Section.

[13] “Християнството е сила за пълна промяна, дори на сътворения ред (Римл. 8:18-22). Независимо от това, то не е съзнателно революционно. То не се стреми да свали държавните власти чрез наложена от елита сила. Вместо това то постепенно превзема всички власти – лични, семейни, църковни и държавни – чрез натрупващото си разпространение на Благовестието и процеса на институционално заместване. Това е новозаветният принцип на царството за кваса (Мат. 13:33).” North, Tools of Dominion, p. 189; превод на български, Гари Норт, Средство за господство, Глава 4, „Библейската теология на робството.” Очевидно тази програма изисква много време.

[14] Terry C. Muck, “Many Mansions?” in Christianity Today 34:8 (May 14, 1990) 14.

[15] John Sanders “The Perennial Debate” in Christianity Today 34:8 (May 14, 1990) 21. Тази статия се занимава с “въпроса за спасението на онези, които никога не са чули за Христос.” (р. 21).

[16] Ibid.

[17] Colin Chapman, “The Riddle of Religions,” in Christianity Today, 34:8 (May 14, 1990) 16.

[18] Ibid., p. 19.