III. Заветна етика

5

УСЛОВИЯТА НА ВЪРХОВНАТА ВЛАСТ

Научете всичките народи, . . . като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:19а, 20а).

Третата характеристика на завета, към която се обръщаме, е етиката. В дела за етиката на един завет се излага моделът на живота, стандартите за поведение, очаквани от върховния Автор на завета. Много е важно да осъзнаем, че “принципът е, че законът е в сърцето на Божия завет. Бог иска Неговите хора да виждат етична връзка между причина и следствие: бъди верен и преуспявай.”[1] Това важи и за Великото поръчение, защото то е заветно действие. Христос действа като Велик Пророк[2] като обявява авторитетно Божията воля.

Ученичество в живота

Във Великото поръчение виждаме три причастия на оригиналния гръцки език: “отиващи”, “кръщаващи” и “учещи.” Основната глаголна заповед, около която се въртят тези причастия, е “научете”: “И тъй, идете и научете всичките народи.” Какво означава да “научим”? Как това включва етиката? Като се има предвид известното объркване по целия въпрос, това са важни и практически въпроси.

Някои евангелски християни неволно смекчават призива. Например Чарлз Лий Файнберг пише, че “Нищо не може да бъде по-ясно в Новия Завет от това, че в тази епоха на благодат Бог използва църквата, членовете на Христовото тяло, за да бъдат свидетели по цялата земя (Мат. 28:18-20; Деян. 1:8).”[3]

В една книга, написана от Уейн Хаус и Томас Айс, се появява интересно твърдение в това отношение. В абзаца, следващ непосредствено споменаването на Великото поръчение от Матей 28, виждаме следното: “Първа е думата ‘ученици’ (Матей 28:19).” Няколко изречения по-нататък те пишат: “Гръцката дума mathetes [ученик] означава просто ‘учещ’ или ‘ученик,’ и е едно от общите понятия, използвано да обозначи вярващия в Христос. . . . Ученик е всеки, който е вярващ, който изучава Божието слово и израства.”[4]

Какво да кажем за твърдения като тези? Дали са точни обобщения на заповедта на Великото поръчение да се създават ученици? Всъщност цитираните твърдения са неточни и непълни още на пръв поглед. И са показателни за широко разпространеното неправилно разбиране на най-благородната задача, възложена на църквата.

Файнберг погрешно цитира Матей 28:19-20 като пример, в който “нищо не може да бъде по-ясно” от това, че християните трябва да “бъдат свидетели по цялата земя.” Както ще видим, “нищо не може да бъде по-ясно” от това, че Файнберг тълкува неправилно Христовата заповед към християните да “създават ученици,” като казва, че те трябва да си останат само “свидетели.”

Хаус и Айс се справят малко по-добре. Макар от контекста им да е ясно, че става дума за Матей 28:19, те говорят така, сякаш заповедта използва съществителното “ученик”, вместо глагола “научавам.” Така стигат до мъчноопределимото разбиране за “ученик”: Всеки, който е “вярващ”, който “израства.” Израства в какво? В разбиране за новорождението? Всъщност това осакатено разбиране действително се изтъква като истинското значение от някои хора. Джак Хайлс, фундаменталисткият пастир на мегацърква,[5] пише за Великото поръчение: “Забележете четирите основни глагола: (1) Идете. (2) Проповядвайте. (3) Кръщавайте. (4) Учете ги отново. Можете да ги научите на нещо, след като сте ги спасили и кръстили. На какво ги учите? Да . . . ‘спазват всички неща, които съм ви заповядал.’ . . . Е, Той какво ни заповяда да направим? Да отидем, да проповядваме, да кръщаваме и след това да ги научим на това, което ни е заповядал. Така ние ги научаваме да отидат, да проповядват и да кръщават, за да могат да научат техните новоповярвали да отидат, да проповядват и да кръщават.”[6]

Дали обучаващото дело на Великото поръчение не е много повече от това да помогнеш на хората да “израстват”? Разбирането за следствията от новия живот в спасението не включва ли обучение в прилагането на Божието Слово към целия живот, защото заявената от Христос власт е “на небето и на земята”, насочена към “всичките народи”?

Мисията на църквата е много повече от това да бъде само свидетел, макар че тя със сигурност трябва да бъде поне това (Деян. 1:8). Както отбелязва Бетнер: “На учениците беше заповядано не само да проповядват, но да научат всичките народи.”[7] Ако мисията във Великото поръчение беше само да се “проповядва”, Господ щеше да използва гръцката дума kerusso (както е в Марк 16:15). Ако беше предвидил хората си единствено за “свидетелство”, щеше да използва думата marturia (както е в Деяния 1:8). Но в Матей 28:19 не е използвал нито едната от двете. И този факт е ужасно важен.

Д. А. Карсън правилно отбелязва, че “matheteuo (‘научавам’) съдържа в себе си проповядване и отговор.”[8] Разбира се, прогласяването на истината там е необходимо. Но идеята за обучение включва прогласяването на истината с цел тя да задейства в ученика правилния отговор. Всъщност “да научим един човек в Христос означава да го поставим в отношение ученик към учител [върховна власт], ‘да поеме Неговото иго’ на обучение с власт (11:29) [йерархия], да приеме това, което Той казва, за вярно, защото Той го е казал, и да се подчини на Неговите изисквания [етика], понеже Той ги е постановил.”[9]

Обучението включва обръщането на хората от греховен бунт срещу Бога към вярно посвещение на Христос[10] и упражняването му през целия им живот във вяра,[11] а не просто неопределено “израстване.”

Уилиям Хендриксен отбелязва проницателно: “Думата ‘правя ученици’ поставя доста повече ударение върху факта, че умът, както сърцето и волята, трябва да бъде спечелен за Бога.”[12] С други думи, той е предназначен да спечели подчинение в целия живот на ученика. Ученикът трябва да поддържа етичен заветен начин на живот. Но как църквата ще спечели сърцето му за Бога? Как може волята на човека да бъде обърната да следва Божията воля? И след като служението на църквата е да разпространява поклонението към Бога през целия живот, къде да търсим Божията воля за този живот? В мистично размишление? В харизматично пророчество? В човешка логика? В топли чувства? В прагматични съображения?

За ортодоксалния християнин отговорът трябва да бъде очевиден: Определяме Божията воля чрез благословено от Духа изучаване на написаното Божие Слово, Библията.[13] Както казва Господ: “И тъй, идете и научете всичките народи, . . . като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Мат. 28:18-19).

Поучаване в словото

Християнската вяра е “религия на книгата.” Всъщност цялата Библия е заветен документ. Ортодоксалният християнин вярва, че Библията е “боговдъхновена и полезна за поучение, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело” (2 Тим. 3:16-17). Той е уверен, че “пророчество никога не е идвало от човешка воля, но хора движени от Святия Дух са говорили от Бога” (2 Пет. 1:21). Християнинът уверено почива върху “така казва Господ” на Писанието, понеже пророците и апостолите говорят “не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа” (1 Кор. 2:13а).

Християнинът приема апостолското слово “не като човешко слово, а като Божие слово, каквото е наистина и което действа между вас, вярващите” (1 Сол. 2:13). Затова той стои с Христос и Мойсей в уверението, че “не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което идва от Божията уста” (Мат. 4:4; ср. Вт. 8:3, защото Божиите думи са “думи на живот.”[14] Следователно ортодоксалният християнин се придържа към абсолютния авторитет, непогрешимост и безгрешност на Писанието. Той вярва, че Великото поръчение се позовава на “всяка власт на небето и на земята”, която означава “неограничена власт във всяка област” на живота.[15]

Божието слово има основополагащо значение за боящия се от Бога християнин. Изговореното слово не само доведе до съществуването на цялата действителност,[16] но могъщо поддържа вселената[17] и извършва Божията воля в историята.[18] Значението на Божието Слово е такова, че Божият Син, Господ Исус Христос, е наречен “Словото”,[19] защото открива невидимия Бог на човека.[20] Написаното Слово притежава в живота същата власт, с каквато изговореното Слово упражни творческа сила във вселената.

Тук, във Великото поръчение, Божието Слово бива издигнато, когато Христос наставлява Своите последователи: “като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал.” Но какво означава “всичко”? Със сигурност поне поученията, които Той изрично е оставил – и това включва много повече от просто: “отиване, проповядване, кръщаване”, както твърдят Джак Хайлс, Джон Р. Райс и други. Това трябва да е очевидно от пръв поглед, защото Той ги увещава да обучават във “всичко (гр.: panta), които съм ви заповядал.” Понеже той е Бог,[21] Неговият глас е глас на власт.[22] Затова всичките Му думи, които стигат до нас чрез Писанието, идват с повеляваща власт.[23]

Твърди се, че “фактът, че Исус даде заповеди (enteilamen) говори за [!] Неговата власт да издава обвързващи и трайни наредби. . . .”[24] Тези наредби “обвързват” и “регулират” поведението на християнина в целия Божи свят. Всъщност заповедта е: “научете ги да пазят всичко, което съм ви заповядал.” Тук “Исус ни задължава с всичко, което е заповядал, а не само с една-две подробности”,[25] както често смятат много християни. Твърде много християни ограничават заповедта само до конкретно евангелизаторска дейност или до някоя лична страна от християнските задължения.

Източникът на поучението

Задължението да се научи “всичко заповядано” се простира дори отвъд изричните думи на Христос. Първо, въпреки мнението на някои, ограничаващи обхвата на тази заповед,[26] трябва да се отбележи, че тази заповед включва цялото учение в Писанието, което е предшествало Неговото земно служение.[27] Христос внимаваше да издига в служението Си целостта и приложимостта на Божието Слово в Стария Завет. Отбележете, че: (1) Той дойде, за да живее според Божия закон,[28] нарушен от човека.[29] (2) Той поучаваше фундаменталното единство на двата завета (Йоан 10:35), като Старият Завет беше основата на учението му.[30] (3) Той спазваше закона във всекидневния Си живот.[31] (4) Заповяда на последователите си да пазят закона.[32] (5) Дори издигна неговата валидност в държавните дела (напр. Мат. 15:3-6[33]). (6) Той определи богоугодната любов чрез закона,[34] както направиха и апостолите.[35]

Важно е да помним, че самите апостоли следваха Учителя като разчитаха на етичната цялост и приложимост на Божия закон за потвърждение на своето учение.[36] Трябва да отбележим също, че по самото си естество истинското евангелизиране изисква проповядването на закона. Истинското предизвикателство на Благовестието трябва да се занимава с въпроса за греха, а грехът се определя от Божия закон.[37] В деня на съда хората ще бъдат съдени според праведните изисквания на закона.[38]

Второ, Неговата заповед включва бъдещото проповядване на апостолите. Преди да напусне този свят Той остави обещанието, че ще насочва откровението, което ще дойде чрез Святия Дух.[39] Христос е Който дава Духа.[40] Святият Дух беше даден на Неговите апостоли, за да ги ръководи в написването на Писанието.[41]

В светлината на това се вижда, че като ни увещава да поучаваме “всичко, което ни е заповядал”, Великото поръчение нарежда да разпространяваме “цялата Божия воля” (Деян. 20:27). А цялата Божия воля се намира в учението на Мойсей и на пророците (старозаветното писание), в учението на Христос (евангелията) и в учението на апостолите Му (останалата част от Новия завет).[42]

Обхватът на обучението

Абсолютно авторитетното Божие/Христово Слово е наръчникът с инструкции на всеки вярващ в целия му живот в Божия свят. Следователно истинското ученичество и поклонение, както са заповядани в Христовото Велико поръчение, включват разпространение на цялостен християнски възглед за света и живота.[43] Христовото поръчение включва пълно посвещение в цялото Писание и разпространението му като “полезно . . . за да бъде Божият човек съвършено приготвен за всяко добро дело.”[44]

Павел, най-великият мисионер на християнството, дава важен пример в прилагането на този принцип от Великото поръчение: “Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но чрез Бога са силни за събаряне помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа” (2 Кор. 10:4-5, курсивът е мой).

Павел не ни призовава да се съобразяваме със света, а напротив, призовава за радикална промяна на ума чрез утвърждаване на Божията воля (Римл. 12:1, 2). Той насърчава да изобличаваме делата на тъмнината (Еф. 5:11), където и да се намират, във всяка област на живота, защото безбожните мисли и дела са невежество и суета.[45] Той предизвиква интелектуалните основи на нехристиянското общество, като увещава те да бъдат “унищожени” (не чрез меч, но чрез духовните средства дадени в Божието Слово) и заменени с “покорство” към Христос. Павел твърдо вярва, че единствен Христос е “истината”,[46] истинското знание и мъдрост.[47]

Христос учи, че повярвалите в Него трябва да го следват (Йоан 10:27) по нов път (Мат. 7:13-14). Той претендира, че е “пътят, истината и животът” (Йоан 14:6). Затова ранните християни са наричани “хора на пътя,”[48] понеже следвали нов начин на живот. Били са известни и като “ученици”, защото са били обучени в истината и в прилагане на този “път.”[49] Те не просто са приели „свидетелство” или чули „проповядване.” Те са откликнали положително на това свидетелство и проповеди; те са били „научени” в нова вяра, нов подход към целия живот.[50]

Съпротива срещу Поръчението

Наскоро няколко евангелски християни изненадващо изразиха тревога относно нарастването броя на хората, които подкрепят Божията воля във всички човешки дела, а не само във вътрешния духовен живот на отделни лица и семейства.[51] Тези автори са притеснени, че подобни вярващи се стремят да утвърдят християнската вяра да тържествува и упражнява господство над всички човешки дела. Тези автори оставят впечатление, че подобно мислене призовава към политическа революция, обществени размирици и поощрява сливането на църквата с държавата. Това е напълно погрешно.

Бойният призив на загрижените християни въобще не е призив за господство чрез политическа манипулация и военно нашествие. Издигането на царските права на цар Исус,[52] както можем да го изразим, е чрез евангелизаторския призив на Великото поръчение да се научат народите. Ясно е, че целта на господството на Христос в света не е да упражнява духовно влияние чрез плътска война или политически размирици,[53] а чрез Своя народ.

Напомня ни се още веднъж, че “думата ‘научавам’ поставя ударение върху факта, че умът, както сърцето и волята, трябва да бъде спечелен за Бога.”[54] Причината е, че Христовото царство “не е от този свят”, тоест то не получава своята власт и не упражнява своето влияние като земните царства (Йоан 18:36). То действа „отвътре,” а не отвън.[55] Трябва да помним, че Христовата власт е “на небето и на земята”, тя идва отгоре и работи отвътре.

Заповедта да обучаваме е заповед да научим хората “да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Мат. 28:20а). Трябва да призоваваме за утвърждаване на християнската теория и практика. Върху теоретичната основа на Великото поръчение (“всяка власт”) израстват практическите задължения (“идете”, “научете”, “кръщавайте”, “учете ги да пазят”). Важно е да отбележим общия ред на наставлението в новозаветните послания. Те имат обща тенденция първо да полагат доктринални основи (теория), и след това върху тези здрави основи да издигат нравствени наставления (практика).[56] Тоест присъства призивът да “практикуваме това, което проповядваме.”[57]

Отново ни се напомня, че обръщането към християнската вяра включва приемането на нов начин на живот.[58] Както отбелязах по-рано, Христос твърди, че е пътят на живота (Йоан 14:6). Той ни задължава да го „следваме.”[59] Обещава ни благословения, ако изградим живота си върху Него и Неговото учение, и ни предупреждава, че отказът да го сторим ще доведе до разруха.[60] Така тук с право ни е заповядано да приложим изискванията на Неговата истина във всяко начинание и дейност в живота.

Тези, които пренебрегват обществените и културните последствия на Христовото Слово, поставят Писанието в положение на практическа безсмисленост по отношение на големите житейски проблеми. Както Старият, така и Новият Завет издигат християнски възглед за обществен дълг и участие в обществения живот. Разбира се, той се занимава с брака и развода (Мат. 5:27-32; Лука 16:18; 1 Кор. 7:1-10), семейните отношения (Еф. 5:22-33; Кол. 3:18-20), и възпитанието на децата (Еф. 6:1-4; Кол. 3:21), с което всички са съгласни. Но ни наставлява и относно задълженията на богатия към бедния (Мат. 25:31-46; Лука 16:19-25; 2 Кор. 8:13), отношенията между работодател и работник (Еф. 6:5-9; Лука 17:10), справедливите надници (1 Тим. 5:18; Лука 10:7), търговията на свободния пазар (Мат. 20:1-15), правата на частна собственост (Деян. 5:4), богоугодното гражданско поведение и правилната функция на държавата (Римл. 13:1-7; 1 Пет. 2:13-17), семейството като основна агенция за социални грижи (1 Тим. 5:8), правилната употреба на финансите (Мат. 25:14), опасностите от дълговете (Римл. 13:8), моралността на инвестициите (Мат. 25:14-30), задължението да се оставя наследство (2 Кор. 12:14), наказателните мерки срещу престъпниците (Римл. 13:4; 1 Тим. 1:8-10), съдебните процеси (1 Кор. 6:1-8) и др. Новият Завет отразява и допълва обществено-културната загриженост на Стария Завет, увещавайки Божиите хора да поставят под властта на Христос целия си живот, а не само областите на вътрешния личен живот, семейството и църквата. Оттук следва и заповедта да “пазят всичко, което съм ви заповядал.”

Но евангелските кръгове има хора, които се опитват да разубедят вярващия от необходимостта от пълно обществено участие. Един учебник за мисии прави това:

Христос е най-мъдрият от всички философи. Той е Божията мъдрост, но не основа философска школа. Христос е най-великият от всички учени и образователни дейци, но не учреди образователна система. Христос е най-големият благодетел и филантроп, но не основа благотворителни общества и институции или филантропски фондации. Христос беше “християнското присъствие” с най-дълбока загриженост за свобода, обществено издигане, равенство, морална реформация и икономическа справедливост. Но Христос не основа организация или институция за да породи, пропагандира или наложи идеите, които въплъщаваше. . . . Христос не участва в демонстрации срещу римските господари, робството, обществената и икономическата несправедливост, нито в походи за граждански права, по-високи заплати или по-добро образование.[61]

Тази книга продължава:

Ние не сме изпратени да проповядваме социология, а спасение; не икономика, а евангелизиране; не реформа, а изкупление; не култура, а обръщане; не нов световен ред и революция, а новорождение; не обновление, а съживление; не съживяване, а възкресение; не нова организация, а ново създание; не демокрация, а благовестие; не цивилизация, а Христос; ние сме посланици, не дипломати.[62]

Но не трябва ли да проповядваме библейска социология, за да знаят получателите на спасението как да се държат в обществото? Не трябва ли да проповядваме „библейска икономика” на евангелизираните, за да знаят как да бъдат добри настойници на ресурсите, които Бог им е поверил и които те всеки ден използват? Не трябва ли да говорим „библейска култура” на онези, които са обърнати, за да работят за преобразяването на безбожното общество в почитащо Бога общество? Можем да продължим още в тази посока.

Дори и християнски колежи се рекламират на тази основа. Следната реклама се среща в Faith for the Family, рекламираща християнски университет: “Християнизиране на света? ЗАБРАВЕТЕ! . . . Опитайте се да наложите християнски ценности, етика, правила и стандарти на един изгубен свят и ще си пропилеете времето. . . . Евангелизирайте – проповядвай благовестието; грабвайте хората като главни из огъня. . . . Цялото ви проповядване няма да промени света, но благовестието е ‘Божия сила за спасение на всеки, който вярва.’”[63] (Можем да попитаме: Каква академична може да се възложи, която би била последователна с подобен възглед за християнската мисъл? Какви учебници възлага за четене този университет? Отговорът е очевиден: учебници, написани или от хуманисти, или от християни, които не споделят презумпциите на този университет. Между другото, просто за сведение, преди “инфлацията на имената” от 70-те университетът беше академична институция, която дава докторска степен – Г. Н.)

Друг евангелски автор се съгласява, като коментира Великото поръчение: “Това, на което трябва да се покоряваме, ни е показано в примерите от живота на Христос и апостолите. Те не призоваваха за политическа революция, не организираха политическа партия, нито замисляха систематично завладяване на обществото. Те отдадоха енергията си на спасяването на души и за променянето на живота на вярващите така, че да станат граждани на Божието духовно царство.”[64] За нещастие начинът, по който това изречение е съставено (“революция”, “политическа партия”, “завладяване”) хвърля най-лошата светлина върху духовния призив за обществено-културно участие. Нашите оръжия не са плътски за политическа революция, а духовни (2 Кор. 10:4-5). Нашата ефективност не е чрез политически партии, а чрез Църквата (Еф. 1:19-21), молитвата (1 Тим. 2:2-5; 1 Пет. 3:12), и богоугодния труд (Лука 19:13; 1 Пет. 2:15-16). Нашата цел не е да “завладяваме” чрез преврат, а да спечелим чрез могъщо слово (Евр. 4:12; Еф. 6:17). Както се изразява един автор: “трудът е от нас; завладяването е от Него.”[65]

Заключение

Великото поръчение ни призовава да живеем целия си живот за слава на Христос, да пазим всички неща, които ни е заповядал в Своето Слово. Трябва да правим всичко за Божия слава,[66] защото всички хора и предмети са сътворени за Негова слава, и се очаква да Му носят слава.[67] Трябва да обичаме Бога “с цялото си сърце, целия си ум, цялата си душа и всичката си сила,”[68] защото Той ни е изкупил, за да ни очисти от “всяко беззаконие” (Тит 2:14, гр.), да бъдем „ревностни за добри дела” през целия си живот.[69] Спечелването на ума и волята на изгубените включва обучението им във всичко, което Христос учи в Своето Слово и в Стария, и в Новия Завет.

---

[1] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1987), p. 17.

[2] Вт. 18:18; Йоан 6:14; ср. Мат. 13:57; 21:11; Лука 24:19; Йоан 1:25, 45; Деян. 3:20-25.

[3] Charles Lee Fainberg, “The Jew After the Rapture” in Feinberg, ed., Prophecy and the Seventies (Chicago: Moody Press, 1971), p. 182.

[4] H. Wayne House and Thomas D. Ice, Dominion Theology: Blessing or Curse? (Portland, OR: Multnomah, 1983), p. 153.

[5] Хайлс е пастор на най-голямата църква в Америка, според Lyle E. Schaller, “Megachurch!,” Christianity Today, March 5, 1990, p. 22. Макар че има известно съмнение относно точността на броя на посетителите, посочен от самия Хайлс. Виж: Letter to the editor, from Vernon J. Norman, Christianity Today, May 14, 1990, p. 10.

[6] Jack Hyles, Let’s Go Soul Winning (Murfreesboro, TN: Sword of the Lord, 1962), p. 22. Джон Р. Райс се съгласява в John R. Rice, Why Our Churches Do Not Win Souls (Murfreesboro: Sword of the Lord, 1966), p. 22.

[7] Loraine Boettner, The Millennium (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed, 1957), p. 15.

[8] D. A. Carson, “Matthew,” in Frank E. Gaebelein, The Expositor’s Bible Commentary (Grand Rapids: Regency Reference Library, 1984), 8:597.

[9] John A. Broadus, Commentary on the Gospel of Matthew in Alvah Hovey, ed., An American Commentary (Valley Forge: Judson Press, 1886 [rep.]), p. 593. Думите в скоби са мои, К. Л. Дж.

[10] Деян. 20:21; 26:18.

[11] Деян. 20:27; Кол. 3:17; 2 Кор. 10:31; Евр. 5:11-14.

[12] William Hendriksen, Matthew (New Testament Commentary) (Grand Rapids: Baker, 1973), p. 999.

[13] Мат. 4:4; Йоан 17:17; Деян. 17:11; 2 Тим. 3:5-17; 1 Пет. 2:2; Евр. 4:12. Виж: John Murray, “The Guidance of the Holy Spirit” in Collected Writings of John Murray, vol. 1: The Claims of Truth (Edinburgh: Banner of Truth, 1976), pp. 186-189. Garry Friesen, Decision Making & the Will of God: A Biblical Alternative to the Traditional View (Portland, OR: Multnomah, 1980).

[14] Йоан 6:68; Деян. 5:20; Фил. 2:16.

[15] Cleon Rogers, “The Great Commission,” Bibliotheca Sacra 130-519 (July-Sept, 1973), 265.

[16] Бит. 1; Пс. 33:6; 2 Кор. 4:6; Евр. 11:1.

[17] Ис. 40:26-28; Евр. 1:3; Неем. 9:6; Деян. 17:28; 2 Пет. 3:5, 7.

[18] Ис. 55:11; Еф. 1:11; Откр. 19:15, 21.

[19] Йоан 1:1, 14; 1 Йоан 1:1; Откр. 19:13.

[20] Мат. 11:27; Лука 10:22; Йоан 1:18; 6:46; 14:9; 17:6; 1 Йоан 5:20.

[21] Йоан 1:1; 14:9; 20:28.

[22] Мат. 7:29; Марк 1:22, 27; Лука 4:36, 32.

[23] Трябва да се отбележи, че не всички думи на Христос са записани в Писанието, Йоан 21:25. За дискусия по въпроса за тяхното потенциално откриване и включване в канона, виж Kenneth L. Gentry, Jr., The Charismatic Gift of Prophecy: A Reformed Response to Wayne Grudem (2nd ed.: Memphis, TN: Footstool Publications, 1989), ch. 10, “The Problem of the ‘Open Canon.’”

[24] Rogers, “Great Commission,” p. 265.

[25] Lenski, Matthew, p. 1179.

[26] D. A. Carson, “Matthew,” in Frank E. Gaebelein, The Expositor’s Bible Commentary (Grand Rapids: Regency Reference Library, 1984), 8:598: “Фокусът е върху Исусовите заповеди, а не върху старозаветния закон.”

[27] Greg L. Bahnsen, By This Standard: The Authority of God’s Law Today (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1985).

[28] Пс. 40:7; Евр. 10:5.

[29] Римл. 3:19; Гал. 3:13; 4:4-5; 1 Йоан 3:4.

[30] Напр. Мат. 4:10; Йоан 8:17.

[31] Мат. 3:15; 4:4; Йоан 8:46.

[32] Мат. 5:17-20; 19:16-26; Лука 16:17; Йоан 14:15, 21; 15:10.

[33] Случаят с “жената, заловена в прелюбодейство” (Йоан 8:1-11), вместо доказателство, че Той призовава за отхвърляне на изискванията на закона, показва загриженост към най-точното му спазване (както може да се очаква от Мат. 5:17-19). За прелюбодейство законът заповядва смъртно наказание (Лев. 20:10). Христос не отхвърли тук този закон. Забележете, Той не казва “Не я умъртвявайте с камъни.” Когато каза “Който от вас е невинен, нека пръв хвърли камък върху нея” (ст. 7), той настоя за запазването на законовите защити, необходими в съдебните процеси за смъртно наказание. В обвинения в смъртно наказание Божият закон изисква свидетелите да бъдат невинни за въпросното престъпление или грях (Вт. 19:15) и да бъдат първите, които ще започнат изпълнението на наказанието (Вт. 17:7). Всички “свидетели” срещу жената си тръгнаха след като чуха това (Йоан 8:9), макар според тях да я бяха хванали “в самото дело” (но къде е мъжът?).

[34] Мат. 7:12; 22:36-40.

[35] Римл. 13:9-10; Гал. 5:14; Яков 2:8.

[36] 1 Тим. 5:17 (ср. Вт. 25:4); 2 Кор. 6:14 (ср. Вт. 22:10); Деян. 23:1-5 (ср. Изх. 22:28; Лев. 19:15). Виж също Гал. 5:14; 1 Кор. 7:19; 14:34; 1 Йоан 2:3; 5:3.

[37] Римл. 3:20; 7:7, 13; Яков 2:9-11; 1 Йоан 3:4.

[38] Мат. 7:23; 13:41; Лука 13:27; Римл. 2:12-15; 3:19.

[39] Йоан 14:15-18, 26; 15:26-27; 16:5-15.

[40] Лука 24:49; Деян. 2:32-33; Еф. 4:8.

[41] Ср. 1 Кор. 2:13; 1 Сол. 1:5.

[42] Тя не се намира в никое днешно мнимо харизматично пророчество. Църквата е изградена върху твърдата основа на окончателната истина, донесена от авторитетните апостоли и пророци, като Исус Христос е главният крайъгълен камък (Еф. 2:20-21). Христос доведе учениците Си при “всяка истина” (Йоан 16:13). Следователно завършеното Писание е всичко, което е необходимо за “съвършена подготовка” на вярващия за “всяко добро дело” (2 Тим. 3:16-17). Вярата “веднъж завинаги беше предадена на светиите” (Юда 3). Виж: Kenneth L. Gentry, Jr., The Charismatic Gift of Prophecy: A Reformed Response to Wayne Grudem (2nd ed.: Memphis, TN: Footstool, 1989).

[43] За примерно приложение на Писанието към различни академични дисциплини, виж: Kenneth L. Gentry, Jr. “The Greatness of the Great Commission” in Journal of Christian Reconstruction, VII:2 (Winter, 1981), 42-45; Gary North, ed., Foundations of Christian Scholarship: Essays in the Van Til Perspective (Vallecito, CA: Ross House, 1976); и новаторската 10-томна Серия Библейски инструкции под редакцията на Гари Норт (Biblical Blueprint Series, Gary North ed., Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1986-1987). За статии върху различни страни от християнския мироглед виж също моята книга, Light for the World: Studies in Reformed Theology (Alberta, Canada: Still Waters Revival Press, предстояща).

[44] 2 Тим. 3:16-17; виж 2 Тим. 2:21; Евр. 13:21.

[45] Римл. 1:21; Еф. 4:17; Кол. 2:18.

[46] Йоан 14:6; ср. Йоан 17:17.

[47] Кол. 2:3, 9; ср. Пр. 1:7; 9:10.

[48] Деян. 9:2; 19:9, 23; 24:14, 22.

[49] Деян. 1:15; 6:1, 2, 7; 9:1, 10, 19, 25, 26, 36, 38; 11:26, 29; 13:52; 14:20, 22, 28; 15:10; 16:1; 18:23, 27; 19:1, 9, 30; 20:1; 20:7, 30; 21:4, 16.

[50] Дори юдеите се учеха на “нов” път, защото отдавна бяха изоставили написания Божий закон в полза на “преданието на старейшините,” напр. Мат. 15:1. Виж Gary North, The Judeo-Christian Tradition (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1989), chaps. 6, 7, за анализ на антибиблейското естество на юдейския Талмуд.

[51] David Wilkerson, Set The Trumpet to Thy Mouth (Lindale, TX: World Challenge, 1985); Jimmy Swaggert, “The Coming Kingdom,” The Evangelist (September, 1986), pp. 412; House and Ice, Dominion Theology; Hal Lindsey, The Road to Holocaust (New York: Bantam, 1989).

[52] Деян. 17:7; Откр. 1:5, 6.

[53] “Основа за изграждането на християнско общество са евангелизирането и мисиите, които ще доведат до широко разпространено християнско съживление така, че голяма част от обитателите на земята ще се поставят под закрилата на Христос и след това доброволно ще използват Неговите заветни закони за себеуправление. Християнската реконструкция започва с личното обръщане към Христос и себеуправление под Божия закон; след това тя се разпространява до други чрез съживление; и само по-късно довежда до цялостни промени в държавните закони, когато мнозинството от гласоподавателите доброволно се съгласяват да живеят под библейските инструкции.” Gary North, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1989), pp. 585-586.

[54] William Hendriksen, Matthew (New Testament Commentary) (Grand Rapids: Baker, 1973), p. 999.

[55] Мат. 13:33; Лука 17:21; 1 Кор. 4:20; 2 Кор. 10:4, 5.

[56] Макар това да не е строго правило без никакви пропуски, такава тенденция е особено забележителна в Павловите писания. Павел призовава за конкретно поведение въз основа на конкретни доктринални съображения, често чрез използването на думата “затова” (Римл. 1-11; ср. 12:1; Еф. 1-3; ср. 5:1; Фил. 1-3; ср. 4:1; Кол. 1-2, ср. 3:1.)

[57] Виж Мат. 7:24; 21:28-32; 23:3; Яков 2:22.

[58] Лука 3:8; Римл. 6:18; 1 Кор. 6:10-11; Еф. 2:2-3; 4:17, 22, 28; 5:8; Кол. 3:5-8; 1 Сол. 1:9.

[59] Мат. 10:38; 16:24; Йоан 8:12; 10:27; 12:26.

[60] Мат. 7:24-27; Лука 11:28; Йоан 13:17; 14:15, 23, 24; Йоан 15:14.

[61] George W. Peters, A Biblical Theology of Missions (Chicago: Moody Press, 1972), p. 211.

[62] Ibid., p. 209.

[63] Цитирано в Herbert W. Bowsher, “Will Christ Return ‘At Any Moment’?” in The Journal of Christian Reconstruction 7:2 (Winter, 1981) 48.

[64] Lindsey, Road to Holocaust, p. 279.

[65] Hershell H. Hobbs, An Exposition of the Gospel of Matthew (Grand Rapids: Baker, 1965), p. 422.

[66] Римл. 14:7-9; 1 Кор. 10:31; Кол. 3:17; 1 Пет. 4:11.

[67] Екл. 12:13; Деян. 17:26-31; Кол. 1:16; Откр. 4:11.

[68] Мат. 22:37; Марк 12:30, 33; Лука 10:27.

[69] Тит 2:14; Еф. 2:10.