|
| |||||||
|
ГЛАВА ОСМА
Християните са изгубили контрола върху проблемите и моралните основи, по които трябва да се управляват градовете на тази земя. Вместо да седят на владетелски престоли и да установяват правилата на обществения ред на хората, ние, без никакъв смисъл, сме станали управлявани, а не управляващи.[1] Ние, за нещастие, сме спечелили правото си да бъдем ненужни. Престанали сме да действуваме като сол и светлина в градовете на нашия народ и сме се оттеглили в своите християнски гета, изпълнявайки думите на Господаря:
Църквата не може да обучава и да води народите, ако е постоянно в отстъпление! Управителите не бягат, а бягащите не управляват. Толкова сме се увлекли в приготовления да напуснем планетата, че ако трябваше действително сега да посрещнем Господа във въздуха, не бих бил изненадан, ако светът въобще не забележи, че сме си заминали! Исусовата Църква трябва да бъде победоносна и настъпателна. Никой отстъпващ не е бил някога победоносен. Само войските, които вървят напред, намират победата. Християнските освободители са мъже и жени, които вярват, че Исус е прав, когато каза, “Ще изградя Моята Църква; и вратите на ада няма да й надделеят” (Матея 16:18). Пазители на града Нашите градове се управляват от онези, които са убедили мнозинството от гласуващите, че точно те трябва да бъдат избрани. Непрекъснатите свидетелства за корупция, насилие и молбите на истинските нуждаещи се са ясно заявление, че тези избрани ръководители не пазят много добре вратите на нашите градове. Колко християни познавате, които са се кандидатирали за държавен пост на последните избори? Колко мъже с “презвитерско” качество познавате, които искат вашето доверие за способността им да управляват тези врати и да осигуряват сигурност и справедливост за вас? Те почти не съществуват, защото не знаят, че трябва да бъдат там. Повечето християни са изгубили видението за Царството и не са донесли благовестието до институцията на държавната власт. Ние не сме се подчинили на “Великото Поръчение”[2] да учим народите да се покоряват на Неговите закони. Божиите ръководители защитават градовете Ръководителите в старозаветния Израил са разбирали своята политическа отговорност “да седят в градските врати,” надзиравайки живота вътре в града. Тази чест е била върховното място на обществена почит. Добродетелната жена от Притчи 31 счита за свое най-голямо богатство факта, че нейния съпруг “седи в градските врати,” знак за Господнето благоволение върху тях двамата.[3] Старейшините са съдели като легитимно упълномощени юридически управници. Бог е държал тези старейшини отговорни както за непрекъсващото благосъстояние на гражданите, така и за защита на гражданите от зло, идващо отвън вратите. Ако крадец или безскрупулен бизнесмен са наранявали или мамели жителите на града, жителите са имали право да поискат сметка от старейшините защо въобще е било позволено на такива хора да влязат в града. Старейшините са били Божията първа защитна линия за сигурността и благосъстоянието на хората.[4] Смятате ли, че вашите избрани управници са загрижени предимно за вашата сигурност и благосъстояние? Едва ли. Ние не прилагаме нашето морално ръководство в градовете на нашия народ, довеждайки въпросите на правдата и справедливостта на улиците според библейското изискване. Тъжно е, че не виждаме съвременната Църква да изпълнява тези стихове, стремейки се да ръководи управлението на нашето общество:
Трябва още сега да прекратим своето оттегляне. Запазването на нашия народ и на света зависи от това, дали църковните ръководители ще се върнат при “градските врати” и ще правят онова, което се изисква от моралните ръководители. “Дайте ни справедливост и мир,” викаме ние. Откъде другаде може да дойде справедливостта, ако не от Църквата? Не можем да очакваме справедливостта да дойде от неспасените и техните неморални закони, които често са основани на най-ниските човешки стандарти на силните на деня и извратените. Ако Църквата оттегли своите праведни ръководители, градовете са обречени и Църквата ще бъде отговорна за това. Нека освободителите да дойдат! Избавянето на пленниците от нечестието очаква Божието управление, което ще ги освободи. Ако сме небесни посланици, можем ли да им откажем нашето изпълнено с любов служение? Кой ще ръководи градовете: Църквата или държавата? В крайния конфликт на идеи виждаме, че двамата институционални врагове са Църквата и светската държава. Наградата е земята, а инструментът за победата е предаността на хората. Позиционната война ще се води в градовете на всяка страна. Местната власт е целта на тази война. Светската държава, заради отстъплението на Църквата, има сега предимство. Тя е нарастнала в пряко съотношение на оттеглянето на Църквата. Тя се е стремила, без да срещне никакво противопоставяне, да наложи себе си в очите на хората като истински пастир и пазител на тяхното благосъстояние. Тя е погълнала Църквата и по много начини си е присвоила истинската работа на Църквата. Защо да не го направи, след като Църквата се е оттеглила от грижата за народите? Някоя институция трябва да ръководи и да представи себе си за пазител на човечеството. В своето самоотлъчване от обществото Църквата едва ли има право да се оплаква, ако над “града на хълма” не се развява Христовото знаме, а знамето на централизираната светска власт. Божиите задължения на Църквата към народите Повече не можем да си позволим да бягаме от нашите задължения. Залогът е съдбата на света. Определените от Бога задължения на Църквата към народите и техните градове са тези:
Точно тези четири служения (учител, свещеник, юрист и създател на благосъстояние) са узурпирани от светската държава. Тя твърди, че Църквата трябва да спазва своите задължения по “сделката” и да стои настрана от всяка върховна управленческа длъжност, свързана с тези четири функции. “Стойте си в религиозното гето и оставете грижата за земята на правителството. Църквата трябва да се вижда, но не и да се чува, като добро момче,” покровителствено ни наставляват те. Именно тези функции и това кой ги упражнява, е това, което в края на краищата ще реши съдбата на тази планета. Църквата като Учител
“Църквата да учи народите?,” казва хуманистът. “Сигурно се шегувате: Църквата е политически импотентна. Църквата е разделена, Църквата е безнадеждно невежа относно сложността на проблемите на социалната и външната политика и често е непрактична и с опростенческо мислене в предлаганите решения на сложните проблеми.” Първото нещо, което Църквата трябва да направи, когато срещне такива обвинения, е да се признае за виновна и да се покае. Не е ли вярно, че сме изпълнили Господнето описание за нас: “Човеците на тоя век са по-умни спрямо своето поколение от просветените чрез светлината”?[5] Може би. Но това е заради нашето невежество и безотговорност, а не заради Божието предназначение за нас. Да го кажем направо: Бог ни е определил да поучаваме народите. Светската държава си е присвоила това право, защото ние сме й позволили. Можем да спрем тази злоупотреба с властта точно сега, като възприемем ролята, която Бог е определил за нас. Второто нещо, което Църквата трябва да направи, е да приеме огромната отговорност да бъде учител на света и да позволи този товар да ни възрастява и обединява.
Погрешно е, когато държавата си присвои правото да оценява и отсъжда действителността от името на всички други човешки институции. Правилно е, когато Църквата поеме това задължение. “Народът на Книгата” трябва да води народите като свещеник-учител на света. Не можем вече да позволяваме на лъжепророците на светската система да налагат своята идеология на народите. Апостол Павел каза, че е видял великата Божия тайна: Църквата.[6] Той видя примирено непримиримото (юдеи и езичници, предишните смъртни врагове). Той видя тази нова световна общност (Църквата), определена от Бога да бъде учител, изцелител и настойник на Божието Царство, управляваща Божията тайна в Духа чрез светиите. Павел видя в Църквата целите, които бяха възложени на юдеите, но които те никога не разбраха ясно, да обучават народите. “Научете народите и ги учете да пазят” е заповедта на Господаря към Църквата. Неговата любов към народите и сигурното знание, че те ще бъдат държани отговорни пред Бога, изискват те да имат безкомпромисен учител, който ще ги наставлява в пътя, по който трябва да вървят. При едно демократично управление работата на гражданите на царството е да убедят мнозинството от гласоподавателите да изберат хора и да прокарат закони колкото е възможно повече съобразени с библейските принципи и завети. Хуманистите и марксистите и хората от другите религии се състезават за учителския стол. Църквата е била готова да се откаже от него; Тя не е искала отговорността. Тя е искала да избяга от трудностите на света, нежелаеща да бъде отговорна пред Бога за състоянието на света. Последиците са, че лъжелевити са поучавали лъжезакони и постановления на хората. Държавата, вместо Църквата, е обучила народите на земята. Трябва да се организираме, за да променим това сега. Църквата като Свещеник Църквата също е призвана да бъде свещеник на народа. Петър ни нарече “народ от свещеници.”[7] Църквата трябва да прогласява праведност на индивидите, но тя трябва да прогласява праведност и на народите. Като свещеник към народите, Църквата е Божият инструмент за примирение. Трябва да примиряваме хората с Бога и човек с човека. Ние трябва внимателно да наложим изцелителната билка на прошката, съчувствието и истината върху раните на нашия ближен. Ние сме призвани да правим онова, което светската държава с всичките си закони никога не може да направи:
Кой е помазан от Бога да направи тези чудесни неща? Светската държава? Никога! Това е Христос, надеждата на славата чрез нас. Работа на Църквата е, не на държавата, да обърне сърцата на богатите към бедните, на мъжа към жена му, на детето към родителите му и на всички хора към техния общ Създател. Нека изцелителното масло на Църквата да тече като река по улиците на нашите градове. Освободителите идват! Църквата трябва да се обръща към цели народи и цели градове. Исая, Еремия и Езекиил са класически примери за хора, които говореха на земните народи като съдии и изцелители. Църквата като Изцелител Светската държава вярва, че тя има властта не само да поучава, но и да изцелява. Жестокостта на тази заблуда продължава да расте. Класическият случай е това, което стана във връзка с расовите проблеми между бели и негри в Съединените Щати. Тъй като по-голямата част от Църквата беше заспала и твърде заета с други неща, когато Святият Дух повдигна въпроса за расизма, само част от Църквата – и то предимно черната част – реагира. Кой застана в пролома, претендирайки да бъде примирител и изцелител, твърдейки, че ще реши проблемите законово и икономически? Държавата. Фалшивият лекар. Бог не я е определил да бъде нито учител, нито изцелител. Днес положението на негрите в тази страна все още е бедствено. Негърското семейство е напълно унищожено. Гетата все още стоят, а победите през 60-те за расова справедливост изглеждат някак безсмислени. Защо? Защото държавата не може да лекува. Само благовестието може да лекува и само Църквата, като свещеник на обществото, е помазана да прави това. Но за срам на Църквата, тя е била твърде заета с “небесните неща.” Тя не е научила своите посетители да бъдат християни, посветени да доведат изцеление на цялото човечество. Църквата като Адвокат Държавата не е свободна да установява свои собствени закони независимо от Бога, без да пострада от наказанията за своето непокорство. Светската система иска да играе бог на земята и да установява законите за хората. Тя иска да определи свои собствени законови условия за “справедливост” и “свобода,” различни от Божиите. Но Бог е Законодателят и Църквата е Неговият адвокат, упълномощен да представлява Неговите интереси и постановления като Негов земен агент на недвижима собственост. Църквата трябва да знае Неговите закони толкова добре, че да може напълно да наставлява съдебния, законодателния и изпълнителния клонове на управлението за това как да ги прилагат за растежа, просперитета и запазването на народите. Държавното управление не може да направи хората праведни, защото праведността идва отвътре. Това, което то трябва да направи, чрез съдействието на Църквата, е само праведни хора да имат право да управляват държавата. Колко праведни познавате в днешното държавно управление? Подозирам, че не много. Работата на гражданите на Царството да осигурят праведни хора начело на държавното управление. Гражданинът на Царството признава, че пастирът не е по-важен за Бога от бащата за семейството, праведния ръководител за държавното управление или определения от Бога бизнесмен за икономиката. Те всички са еднакво важни за техните определени от Бога сфери на отговорност. Държавното управление трябва да гарантира на своите граждани мир и свобода от страха от престъпно насилие. Но тъй като светската държава е против Божиите закони, тя е направила престъпника и морално извратения обект на своята специална закрила. Тя осигурява защитата на правата на тези закононарушители за сметка на сигурността на своите граждани. Държавното управление е морален престъпник винаги когато защитава престъпниците и създава атмосфера на страх и недоволство сред обикновените граждани. Правителството трябва да установи предсказуема законова рамка, така че неговите граждани да знаят, че ще получат честно и справедливо отношение в училищата. “Справедливост и свобода за всички” в тази нация? Никакъв шанс. Тъй като гражданите на царството си стоят в Църквата, вместо да налагат тези въпроси на държавата, те са гарантирали специална грижа само за престъпника, богатия и онези, които успеят да пробият чрез чист бюрократичен успех. Църквата като Защитник на семейството Под праведния закон държавата трябва да защитава семейството. Тя трябва да зачита брачния завет – тъй като стабилните семейства са крайъгълния камък на стабилните нации – и в съответствие с това да установява своите държавни закони. В почитането на този завет нейните закони трябва да установяват и налагат наказанията за изоставяне и физическо насилие в дома. Може би най-лошата услуга, която светското управление е направило на семейството, е прокарването на законите за развод “по взаимно съгласие.” Когато този небиблейски стандарт беше разрешен в Съединените Щати през 60-те години, темпът на разрушаване на семействата стана неконтролируем. Половината от браковете в този народ завършват с развод и почти половината от децата на този народ нямат установена семейна база, от която да започват своето развитие. Самотните родители са заробени доживот, едва балансирайки между ниските заплати, времето за семейството, домакинството, обществения живот и общуването с други семейства. Определено Църквата е отговорна за това, защото гражданите на Царството не направиха нищо срещу законите за развод “по взаимно съгласие.” Те бяха твърде заети със своите църковни събирания. Просперитетът идва от семейството, не от държавата Светската държава казва, че тя има силата да благославя народите, като създава богатство. Държавата казва, че ако наеме много хора да работят за нея, народите ще станат богати и ще излязат от бедността и робството. Тя, изглежда, не иска да отчете една грозна истина: държавата не може да създава благосъстояние, тя може само, чрез данъчно облагане, да преразпределя благосъстояние, което други са създали. Държавата печата пари, които не са обезпечени със злато, сребро или реални стоки, които да подкрепят обещанието на държавата, че парите са обезпечени със стойност. Библията казва, че благосъстоянието на народите идва от семейството:
Усилено работещите семейства създават реално благосъстояние. Ето защо светската държава атакува традиционното семейство като създател на благосъстояние чрез насърчаване на разводите по взаимно съгласие, порнографията, абортите, социални подаяния за самотни майки и подтиснически високи данъци върху наследството. Държавата в нейните по-развити социалистически форми не иска семействата да създават благосъстояние; тя иска да създава фалшиво благосъстояние чрез своите печатни преси и нарастваща заетост за своите граждани. Светската държава мрази християните, които казват тези неща. Но много от нас вече виждат, че кралят е гол. Той може само да облага с данъци благосъстоянието на своите трудолюбиви поданици. Той прахосва вашите пари и след това се опитва да ви каже, “правителството помага за задоволяване нуждите на гражданите, създавайки нови работни места.” Докато Църквата не види достатъчно ясно тези истини, за да промени нещата, дълговете ще се натрупват и семейството, като Божият създател на благосъстояние, ще отслабва. От особен интерес за семейството в последните години е колебанието или нежеланието за действие на държавата в четири основни области: проституцията, порнографията, наркотиците и хомосексуалността. Тези четири тирани ограбват населението, като атакуват семейството. Порнографията е бизнес с 8 милиарда долара годишни продажби, добиваща повече годишни приходи от общите продажби на трите основни телевизионни мрежи. Детската порнография наброява повече от половин милиард долара годишно. Невъзможно е да се оцени точно количеството пари, което американците дават днес за наркотици. А хомосексуализмът, освен че е самоубийство със самоналожена болест, сега заплашва цялото население с медицински епидемии с безпрецедентни размери. Консервативните оценки предвиждат жертвите от СПИН през следващите пет години да наброяват три до четири милиона души! Икономическите последствия от тези атаки върху семейството са невъзможни за изчисляване. Да призовем държавната власт към Божиите стандарти за религиозна свобода Държавната власт трябва да гарантира религиозната свобода. Тази гаранция означава, че никой човек няма да бъде принуждаван да вярва в определени доктрини. В определени времена в миналото Църквата е била също толкова виновна за религиозна тирания, колкото и светското правителство. Отговорност на правителството е да предпазва обществото от деноминационна война. Обаче, тъй като всички закони трябва да са основани на библейските принципи, държавата е заветно отговорна да постанови библейски основани закони, които не са определени от някоя деноминация. Държавното управление трябва да поиска от Църквата, пастирите и ръководителите да увещават своите членове да поемат своите обществени отговорности като действуващи членове на Божието Царство. Църквата трябва да произведе добри граждани и държавата трябва да ги взема за своите служби. Божият мир
Това, което прави Исус щастлив, ме прави силен. Американското християнство е прекалено заето с личния мир. Християните искат да бъдат “щастливи.” Твърде често те се интересуват повече от това, което Исус може да направи за тях, отколкото от това как биха могли по-добре да Му служат. Мое най-дълбоко убеждение е, че истинската радост идва само при тези, които живеят живота в угода на Господаря. Държавното управление, както всички други институции, трябва да се занимава със служение на Господа в обществения живот. Ако прави това, неговите граждани ще имат чувство на лична радост, защото тяхното правителство създава за тях политическа атмосфера, която не само угажда на Бога, но и предлага на своите граждани свободата да изследват своето собствено призвание и предназначение в Господа. То трябва да изпълни това писание:
Ако моето правителство не ме защитава физически от престъпниците, не мога да имам нито мир, нито радост. Ако моето правителство не ме защитава в международен план, ще бъда обзет от страхове и безпокойство относно военно нахлуване от страна на враговете. Ако моето правителство не ме защитава икономически, няма да имам свободата да подобря моя живот и живота на моето семейство чрез лични усилия и саможертва. Накратко, държавното управление трябва да създаде атмосфера на мир в обществения живот аналогична на мира, който бащата трябва да осигури на своето семейство, църковният ръководител трябва да осигури на своята местна църква и бизнес ръководителят трябва да осигури в своето икономическо предприятие. Държавата, следвайки наставленията на Църквата, трябва да създаде атмосфера, в която индивидът, семейството или бизнесът да могат да изградят благосъстояние в мир, знаейки, че никой индивид или управленческа организация ще ограби законните доходи, които са спечелили. Държавното управление трябва да осигурява атмосфера, в която те могат да поемат икономически рискове с мир. Собствеността трябва да бъде охранявана и достъпът до работа и заетост разрешен за всички. Насърчаване на традиционните ценности Еволюцията, марксизмът, фабианският социализъм, сиентизмът, фройдизмът и други “изми” са съучастници в “новата действителност,” която е просто старите илюзии, облечени в нови костюми. Имаме Новия Национализъм (Теди Рузвелт), Новата Свобода (Уудроу Уилсън), Новия Договор (Франклин Рузвелт) и Новите Хоризонти (Джон Ф. Кенеди). Те всички в края на краищата се оказаха лоши “новини.” Виждали сме всичко това и преди. Случило се е и с римските императори след 200 г. от Хр. Има цяла поредица от такива императори, всеки от които е обявявал началото на нова епоха и повечето от тях са загинали от насилствена смърт. Римската империя се е разпадала, но всеки нов император е обещавал чудеса. “Чудото” е защо въобще психически зрави хора са искали да станат императори. И отговорът е: Едва ли психически зрав човек би искал. Но тогава е нямало недостиг на “психически болни” кандидати. Ние се нуждаем от управление под Бога, което ще обърне това опасно заблуждение и ще ни даде традиционните ценности, които насърчават и закрилят правата на индивида, семействата, икономическата самодостатъчност и обществената стабилност. Божието управление носи надежда за нашите градове Как трябва да бъдат освобождавани градовете на нашия народ? Само чрез обновяване на характера на хората и последвалото от това прехвърляне на авторитета към Божия народ. Ако християнското управление ви притеснява, какво би могло да бъде по-лошо от смъртоносния път, на който са повечето от големите градове на този народ, крачейки безцелно по затворническите етажи на насилието, арогантността и бедността? Техните ръководители винаги се явяват с нов “отговор” как да ни измъкнат от тъмницата. Но в действителност веригите се стягат още повече. И те ще се стягат докато Църквата във всеки град не започне да действува като учител, свещеник, съдия, насърчител на благосъстояние. Когато Църквата поведе атаката срещу адовите врати на подтисничеството, те ще се отворят, обеща Исус. Освободителите идват! Е, какво, ако говорим практически, трябва да започнем да правим, за да служим на нуждите на нашите градове? Приниципът е прост, макар програмите и реакциите да са различни: църковните ръководители и всички християни трябва да се запитат къде в техния град трябва да се проведе поучение, основано на библейската истина. Те трябва да се запитат къде е необходимо служение на свещеническо помирение. Те трябва да се запитат как могат да представят Божия закон като Негов адвокат и да помогнат да се донесе справедливост чрез налагането на Божиите закони. И трябва да насочат своята енергия към насърчаване на стабилност и просперитет чрез подкрепа за семейството. Когато Църквата започне да служи на градовете, възстановявайки своята законна роля в тези четири служения, тогава наистина ще видим изпълнено писанието:
[1] Второзаконие 28:44 [2] Матея 28:18-20 [3] Притчи 31:23 [4] Второзаконие 19:11-12; Исая 20:4; Притчи 8:1-3; 31:23 [5] Лука 16:8 [6] Ефесяни 3:9-10 [7] 1 Петрово 2:9,10 |
| Copyright © 1993 Dennis Peacocke превод Copyright © 1998 Божидар Маринов |