Освобождение за планетата Земя
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Заключение

Библиография

   

Освобождение за планетата Земя
  Home     Гари Норт  

 

3

ВРАГОВЕТЕ НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Никой не може да слугува на двама господари, защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира. Не може да слугувате на Бога и на мамона (Матей 6:24).

Робството е неизбежна реалност. Въпросът никога не е “робство или не робство.” Въпросът винаги е робство под кого.

Исус предупреждава против слугуване на мамона. Какво беше мамон? Пари? Да. Власт? Да. Нещо в сърцето на човека, което той издига над Бога? Да. Исус просто повтори предизвикателството, което пророк Илия отправи към народа на Израил около 800 години преди Него:

Тогава Илия дойде при всичките хора и каза: Докога ще се колебаете между две мнения? Йеова ако е Бог следвайте Го, но ако е Ваал, следвайте него. А хората не му отговориха нито дума (3 Царе 18:21).

Хората се опитваха да “играят на сигурно.” Те не искаха да изберат Бога на основата на Божието слово и дори на основата на всички чудеса, които Бог им беше показал, когато избави техните прадеди от Египет 700 години преди това. Не, те искаха да видят кои жертвени животни огънят ще да погълне, Илиевите или на лъжепророците. Те искаха знамение от Бога. Те се покланяха на властта, затова искаха знамение за власт.

Поклонение на властта

Същото предизвикателство стои и днес: поклонение на Бога или поклонение на властта. Не че Бог няма власт. Той има цялата власт. Но Той иска хората да Му се покланят защото е праведен, не просто защото има власт. Сатана, точно обратното, иска хората да се покланят на властта, а не на Бога, защото Сатана няма праведност, а има ограничена, макар и силно съсредоточена власт. За кратки периоди в историята видимата власт на Сатана е по-голяма от видимата власт на Божиите хора. Във време на отстъпничество и бунт, Бог отнема властта от Своите хора. Затова Сатана призовава хората да мислят за властта, да се страхуват от властта и да се стремят към властта. Исус разбираше тази слабост в сърцата на хората и затова предупреди:

Но търсете първо Божието царство и Неговата правда и всичко това ще ви се прибави (Матей 6:33).

Исус предупреждава и още нещо:

Това, което ви говоря в тъмно, кажете го на светло, и което чуете на ухо, прогласете го от покрива. Не бойте се от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият, но по-скоро бойте се от Онзи, Който може и душа и тяло да погуби в пъкъла (Матей 10:27, 28).

Сатанистите се покланят на властта, но нямат власт над хората след гроба. Затова трябва да съсредоточат ограничената власт, която притежават, в историята. Те правят всичко, което могат, за да съсредоточат очите на хората върху земната власт. Те искат да ни плашат до смърт със своята власт.

Какъв е правилният отговор на християните? Да вземат властта на сериозно, но да не й се покланят. Да разбират, че в молитвата християните имат достъп до самия Божий престол. Християните могат да призовават Бога, Който има цялата власт. Те могат да правят това в личната молитва, могат да го правят и в общо поклонение (виж Псалм 83 като пример за такава обществена молитва). Християните се покланят на Бога, не на мамона. Те се покланят на Този, Който може да унищожи и тялото и душата в ада, не просто на мамона, който може най-много да унищожи тялото в историята. И дори за това Сатана трябва първо да получи разрешение от Бога (Йов 1).

Морално ли е за християните да се стремят към властта? Ако не, защо не? Ако да, при какви условия е морално това? Това е отдавнашен спор в историята на християнството.

Три религиозни мирогледа

Днес преобладават три основни възгледа относно властта. Два от тях са противни на освобождението; един е за освобождение. От двете системи, които са против освобождението, едната говори в полза на властта, а другата за избягване на властта. Тези религиозни мирогледи отдавна са врагове. Те са във война един с друг и въпреки това влизат във временни съюзи един с друг откакто има история. Аз ги наричам религия на силата, религия на бягството и религия на праведното господство.

Да видим еврейските роби в Египет. Те искаха да избягат от робството, и затова въздишаха. Бог чу техните въздишки (Изход 2:24; 6:5). Но когато изпрати Мойсей и Аарон да ги изведат, какъв беше отговорът на израилските ръководители? Те се опитаха да накарат Мойсей да престане да се противи на Фараона.

И като излизаха от фараоновото присъствие срещнаха Мойсей и Аарон, които се намериха на пътя и рекоха им: “Господ да погледне на вас и да съди, защото вие ни направихте омразни на фараона и на слугите му и турихте меч в ръката им, за да ни избият” (Изход 5:20, 21).

Те се страхуваха от меча на Фараона повече отколкото от робството под Фараона. Но това също означава, че се страхуват от боговете на Египет повече, отколкото от Бога на Авраам, Исак и Яков. Затова Бог трябваше да покаже Своята сила върху боговете на Египет с десетте язви. И все още израилтяните се страхуваха от Фараона. Затова Бог ги избави от Фараона и издави египтяните в морето. Тогава те започнаха да се страхуват от далеч по-слабите ханаанци. Те живееха под страх, защото се покланяха на властта повече, отколкото се покланяха на Бога. Искаха да избягат от дадените им от Бога отговорности, а това означава поклонение на властта на царствата на Сатана. Тяхната религия на бягството ги направи съюзници на религията на силата на Сатана.

Историята на човека може да бъде разбрана като нарастваща религиозна самоосъзнатост на човека. Следователно в наши дни тези два въпроса – сила срещу бягство – са станали още по-остри и по-трудни за избягване. Необходимо е подробно да разгледаме трите възгледа.

1. Религията на силата

Това е религиозен възглед, който твърди, че най-важната цел за човек, група или вид е завземането и задържането на властта. Властта се разглежда като същностно качество на Бога или, ако религията е официално атеистична, същностно качество на човека. Този възглед е сатанинско извращаване на Божията заповед към човека да упражнява господство над цялото създание (Битие 1:26-28).[1] Това е опит за упражняване на господство без заветно подчинение към истинския Бог Създател.

Това, което разграничава библейската религия на господството от сатанинската религия на силата, е етиката. Дали човекът, който се стреми към властта, прави това за Божия слава и едва след това за себе си, и само доколкото е Божий законен и заветно верен представител? Ако е така, той ще действува според Божиите етични стандарти и според своята изповед на вяра в Бога. В историята Църквата е осъзнала това двойно изискване и е постановила двойно изискване за членство: изповед на вяра и праведен живот.

Противно на това, религията на силата е религия на автономията. Тя твърди: “Моята сила и мощта на моята ръка са ми спечелили това богатство” (Второзаконие 8:17). Тя се стреми към власт или богатство, за да докаже това твърдение.

Богатството и властта са съставни части на двете религии. Богатството и властта са заветни свидетелства за успеха на двата противни религиозни възгледи. Затова Бог предупреждава Своите хора да не мислят, че техните автономни действия са им спечелили благословенията: “Но да помниш Господа твоя Бог, защото Той е Който ти дава сила да придобиваш богатство, за да утвърди завета, за който се е клел на бащите ти, както прави днес” (Второзаконие 8:18). Трябва да осъзнаваме, че противниците на Бога също искат видимо потвърждение на валидността на техния завет със смъртта, но Бог ги предупреждава, че “богатството на нечестивия се пази за праведния” (Притчи 13:22). Влизането на евреите в Ханаан трябваше да им напомни тази истина: ханаанците са били построили жилища и лозя, от които няма да се ползват; техните врагове, евреите, ги наследиха (Исус Навиев 24:13).

Онези, които вярват в религията на силата, отказват да видят, че дългосрочното благосъстояние във всяко общество е плод на етичното съобразяване с Божия закон. Те искат благословенията на Божия завет, но отричат валидността и вечно задължителните етични стандарти на този завет. Накратко, те объркват плодовете на християнството с корените. Опитват се да отсекат корените, но да запазят плодовете.

2. Религията на бягството

Това е втората голяма традиция на антихристиянската религия. Виждайки, че упражняването на автономна сила е примка и заблуда, защитниците на религията на бягството се стремят да се изолират от обществото – общество, основано върху властта. Те бягат от отговорностите за господство над света, дори и местно господство, с надеждата, че Бог ще ги освободи от задълженията на общия завет за господство.

Християнската версия на религията на бягството понякога бива наричана “пиетизъм,” но нейните теологични корени могат да се проследят назад до древната ерес на мистицизма. Вместо да прогласява изискването за етично единство с Исус Христос, съвършения човек, мистикът призовава за метафизично единство с един монистичен, единен бог. В ранната църква е имало много видове мистицизъм, но най-опасната враждебна религия, която непрекъснато е прониквала в църквата, е бил гностицизмът. Той е прогласявал много учения, но същността на гностичната вяра е радикалният индивидуализъм: оттегляне от материалната реалност и бягство в по-висша, по-чиста духовна реалност чрез техники на самоусъвършенствуване – аскетизъм, висше съзнание и посвещаване в скрити тайни. Гностицизмът е оцелял като начин на мислене и действие (или отказ от действие) и до днес. Същността на тази вяра е нейният антиномизъм – anti (против) nomos (закон). Гностиците презират Божия закон. Но тяхната омраза към Божия закон ги води да приемат държавните закони. За да избягат от Божия закон, те приемат закона на хуманизма.

Основната идея зад религията на бягството е отричането на завета за господството. Вярващият в религията на бягството вярва, че техниките на самодисциплина, било под Бога или без Бога (будизъм), дават власт само в ограничени области от живота. Те се опитват да запазят своята власт като съсредоточават своята етична загриженост върху прогресивно (регресивно) стесняващи се области на лична отговорност. “Истинският вярващ” смята, че ще придобие по-голяма власт над себе си и над своята ограничена среда като стеснява границите на отговорност, които сам си е наложил. Неговата цел е изцяло собственото “аз”; неговият опит да избяга от отговорност извън тесните граници на собственото “аз” е програма за придобиване на власт над себе си. Това е религия на дела, на себеспасение. Човек “смирява” себе си – признава, че има ограничения върху неговата власт и следователно ограничения върху обхвата на неговата отговорност – само за да издигне себе си до ниво на въображаема, богоподобна духовност.

Религията на бягството проповядва институционален мир – “мир на всяка цена.” Езекиил отговаря на такова твърдение в Божието име: “. . . понеже измамиха хората Ми като казваха: Мир! – а пък няма мир” (Езекиил 13:10). Пламенните думи на Патрик Хенри са взети от Еремия: “Повърхностно са лекували раната на людете ми като са казвали Мир, мир! – а пък няма мир” (Еремия 6:14). Тази враждебна религия прогласява мир, защото не се интересува от систематичните усилия, необходими за пречистване на институциите като подготовка за възстановяване на обществото.

Накратко, религията на бягството призовава към бягство от света. Нейните защитници могат да крият своите истински възгледи – систематичното напускане на един свят, който според тях е извратен до такава степен, че не може да се направи нищо за победа над широкоразпространеното обществено зло – като се позовават на своята морална отговорност за “свидетелствуване на Христос към света” или “изграждане на Църквата” вместо възстановяване на цивилизацията, но тяхната крайна цел е личното бягство от отговорност. Ръшдуни нарича това бунт срещу зрелостта.

3. Религия на праведното господство

Това е ортодоксалната вяра. Тя прогласява върховенството на Бога, надеждността на историческите изповеди на вярата, необходимостта от отстояване на принципи и изискването верните хора да поемат рискове в Божието име. Тя проповядва, че чрез упражняване на спасителна вяра и чрез етично съобразяване с Божия изявен закон новородените хора ще разширяват господството си над земята. Това е религия на завладяване – завладяване чрез етика. Целта е етично съобразяване с Бога, а плодовете от това съобразяване включват господство – над законни подчинени, над етичните бунтовници и над природата. Това е посланието на Второзаконие 28:1-14. Това също е посланието и на Исус Христос, Който ходеше съвършено в Божиите повеления и в Божия Дух, и на Когото Бащата даде всяка власт над цялото създание (Матей 28:18). Не говоря тук за Втората Личност на Триединството преди въплъщението, Който винаги е имал пълна власт; говоря за Въплътения Христос, съвършения човек, Който придоби цялата власт чрез етично съобразяване с Бога и чрез Своята смърт и възкресение.

Религията на господството осъзнава връзката между праведност и власт, между заветна вярност и заветни благословения. Онези, които са верни в малките неща, получават повече власт. Това е смисълът на Христовата притча за талантите (Матей 26:14-30). Процесът на прогресивното господство е следствие от прогресивното морално освещаване, личностно-индивидуално и институционално (семейство, църква, бизнес, училище, държавна власт и т.н.).

Заветната религия винаги е открито, пряко основана на изповед на вярата; тя има открита теология. Религията на силата и тази на бягството могат да имат или да нямат открито верую. Независимо от това, всеки мироглед има верую, даже ако това неизменно верую заявява, че “няма неизменно верую.” Изповедта на вярата е неизбежна реалност. Никога не стои въпросът “има ли изповед или не”; въпросът винаги е за каква изповед.

Но ние трябва да знаем, че религията на силата рядко обявява себе си като изповедна религия, макар нацизмът и комунизмът да са изключения от това общо правило. В “либералния” Запад защитниците на религията на силата рядко обявяват открито своите намерения до последните етапи на завземането на институционалната власт.

Исторически християнството се разделя на представители на религията на господството и религията на бягството. Например европейските пиетисти – менонити и амити (Amish) – се характеризират с оттеглянето си от политиката и обществото. Тези две групи също са пацифисти. Днешните християнски ескейписти (пиетистични фундаменталисти) искат само да забавят сблъсъка “сила срещу бягство” докато Исус се върне и реши проблемите на обществото чрез Своята сила. Тази теология на отложена обществена отговорност видимо се провали през 80-те години на 20 век.

Предизвикателството на Миранда

Марксистките теолози на освобождението осъзнават този стремеж към бягство в популярното християнство. Те осмиват християнството с аргумента, че тази религия на бягството е същността на християнството, единствената алтернатива на революционния социализъм. Това е лъжа. Марксистите пренебрегват теологията на господството. Те заблуждават, че такава алтернатива не съществува и никога не е съществувала. Но тя съществува.

Марксисткият теолог на освобождението Хосе Миранда проповядва обща собственост на всички блага. Той отправя предизвикателство срещу християните, които защитават настоящия некомунистически обществен ред. Всички те са ескейписти, казва той. Всички са защитници на една обществено несъстоятелна и исторически безсилна вяра. Той осъзнава безсилието на ескейписткото християнство.

И така, изразът на Матей, “небесното царство,” е единственият, който служи на теолозите на бягството като причина за твърдението им, че царството трябва да се осъществи на онзи свят. Но дори и текстовете за слава или влизане в слава не им осигуряват подкрепа, защото Псалмите изрично поучават: “Спасението е близо до онези, които се боят от Него, за да обитава слава в нашата земя” (Псалм 85:9).[2]

Следователно това, което вероятно раят, или единството с Христос, или Авраамовото лоно, или богатството на небесата, е въпрос, който можем уверено да оставим настрана, понеже това, което има значение за нас, е същинското царство, което съставлява централното съдържание на посланието на Исус. Да оставим рая на ескейпистите.[3]

Да говорим за Божие Царство на онзи свят означава не само да основем нова религия, нямаща никакво отношение към учението на Христос (защото никой от текстовете използвани от теологията на бягството, не споменава царството); това е да твърдим точно противоположното на това, което Христос поучава: “Царството е дошло върху вас” и “Да дойде Твоето царство.” Фактът, че традицията е учела в продължение на векове, че царството се намира на онзи свят, само показва, че тази традиция е предала Исус и е основала напълно различна нова религия.[4]

Силната привлекателност на теологията на освобождението в Южна Америка (и в семинариите в Съединените Щати) произтича от нейната способност да използва могъщите понятия на Библията в полза на революционното марксистко видение. Миранда е прав относно отвлечеността на фундаменталистката и традиционна религия на бягството. Той не е прав относно предполагаемия комунизъм на благовестието. Но е нужна степен на теологична изтънченост, която не е често срещана в християнските кръгове, за да бъдат посочени неговите грешки и да бъдат опровергани чрез позоваване на Библията, без това да унищожи основата на ескейпистките версии на християнството. Така предизвикателството на теологията на освобождението не среща отговор от онези, които имат в ръцете си най-добрата алтернатива (Библията), но не разбират какво казва тя за Божието царство на земята и в историята.

В наше време религия на силата е хуманистичният елитизъм (включително комунизмът), който има за цел автономният човек да завладее природата (включително човечеството). При тези си усилия, той често злоупотребява с интелектуалната дисциплина на науката. Срещу хуманистичния елитизъм воюват религията на бягството, както и основаната върху етика религия на господство. Тайно вътре в себе си и двамата противници на християнството са против идеята, че е възможен законен дългосрочен прогрес преди идването на Христос в сила. Библията предлага като алтернатива идеята за господство с дългосрочен научен, икономически и интелектуален прогрес, който може да преодолее повечето (макар и не всички) ограничения, поставени от Бога върху Неговото създание като част от Неговото проклятие.

Етика и освобождение

Ние трябва да поемем Христовото иго върху себе си. Трябва да направим завет с Бога. Бог, Който освободи евреите от робството в Египет и египетските богове, предлага освобождение и на хората днес. Но това освобождение винаги е заветно. То е на основата на завет. Това не е беззаконен завет; това е законов завет. Христос ни призовава да бъдем Негови слуги.

Трябва ли да се стремим към политическа власт и свобода? Разбира се. Свободните хора са отговорни хора. Те имат повече възможности да служат на Бога. Павел ни казва следното:

Нека всеки един остане в призванието, в което е бил призван. Призван ли си бил, докато си бил роб? Да не те е грижа за това; но, ако можеш да се освободиш, по-добре се възползвай. Защото този, който е призован в Господа, докато е бил роб, е свободен човек в Господа. По подобен начин, този, който е призован докато е бил свободен, е Христов слуга. С цена сте били купени; не ставайте слуги на хора (1 Коринтяни 7:20-23).

Трябва ли да се оплакваме на Бога, че нямаме някаква абсолютна свобода, някаква обещана автономия (собствен закон). Не, защото това е пътят към робство под Сатана, греха и политическото слугуване. Това е начинът, по който ставаме роби на хора. От това трябва да се предпазим. Трябва да се стремим да се съобразяваме етично с Бога; тогава ще ни бъде прибавена свобода. Трябва да търсим първите неща на първо място.

Обобщение

Онези, които казват на хората, че Бог, комунизмът, хуманизмът или някакъв друг източник на власт може да освободи хората от всякаква отговорност към някоя или всички институции, проповядват лъжлива религия. Мечтата на Маркс за изчезването на държавата довежда до кошмара на тоталитарната комунистическа държава. Хората трябва да служат на Бога или на някаква друга власт, различна от Бога. Човекът е създаден да служи. Но той е създаден също и да господствува. Той трябва да служи на Бога и да упражнява господство. Той трябва да е подчинен на Бога, но да владее като Божий представител над създанието. Всяко движение, което успешно примамва хората да се подчинят на нещо друго, различно от Бога на Библията, неизбежно води своите последователи в грях и следователно до тирания.

Трябва да изберем на кого да служим; Ваал или Бог, Мамон или Бог. Спорът между библейската теология на освобождението и марксистката теология на освобождението се съсредоточава върху този избор.

Като обобщение:

  1. Робството е неизбежна реалност.
  2. Въпросът винаги е: “На кого ще служа?”
  3. Поклонниците на силата се покланят на Сатана, който има по-малко сила от Бога.
  4. Предупредени сме да се страхуваме от Този, Който може да унищожи тялото и душата във вечно осъждение.
  5. Има три религиозни мирогледа: религия на силата, религия на бягството и библейската религия на господството.
  6. Религията на силата е религия на автономност: собствен закон без Бога.
  7. Религията на бягството е религия на антиномизъм: отричане на властта на Божия закон.
  8. Тя е също религия на себеспасение: аскетизъм за спасение.
  9. Религията на господството е етична религия, която утвърждава силата на Божия закон: завоюване чрез етика.
  10. Религията на господството утвърждава реалността на времето.
  11. Господството е чрез прогресивно морално освещение: лично и институционално.
  12. Религията на господство е изповедна религия: точно установени закони.
  13. Марксистките теолози на освобождението приемат, че тяхната религия на силата е единствената алтернатива на пиетистката религия на бягството.
  14. Христовото иго ни освобождава.
  15. То е заветно иго.
  16. То включва спазване чрез благодат на библейския закон.
  17. Автономията (собствен закон) е пътят към робство под Сатана.

[1] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1982).

[2] José Miranda, Communism in the Bible (Maryknoll, New York: Orbis Books, 1982), p. 14.

[3] Ibid., p. 15

[4] Ibid., p. 17.





Liberating Planet Earth
Copyright © 1987 Gary North
превод Copyright © 2002 Божидар Маринов