|
| |||||||
|
10НЕИЗБЕЖНОСТТА НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО
Този стих е жизнено важен за разбирането на връзката между библейския закон и християнския прогрес във времето. Бог дава дарове на заветно верните общества. Бог дава тези дарове, за да подсили увереността на хората във верността на Неговия завет, и така да ги води към още по-голяма вярност, която на свой ред води до допълнителни благословения. Видимите благословения са предназначени да служат за потвърждение на завета. Следователно Бог дава на хората здраве и богатство, “за да установи завета Си.” Когато хората отговарят с вяра и покорство, се създава система на видима положителна обратна връзка. Библейската история е линейна. Тя има начало (сътворение), смисъл (грях и изкупление) и край (краен съд). Ударението на Августин върху линейната история срещу езическата циклична история е това, което е преобразило западната философия на историята.[1] Но библейският възглед за историята е повече от линеен. Той е прогресивен. Той включва видимо обществено развитие. Именно тази вяра в обществения прогрес е уникална за съвременната западна цивилизация. Този оптимистичен поглед е секуларизиран от мислителите на Просвещението[2] и от комунистите,[3] и неговият упадък през двадесети век заплашва оцеляването на западната хуманистична цивилизация.[4] Теологията на господството срещу песимизма Победата в историята е неизбежна реалност. Не може да има никакво съмнение, че някой ще победи, пазителите на завета или нарушителите на завета. Единственият въпрос е: Кой ще победи? Ако нарушителите на завета се бунтуват срещу библейския закон и ако стават външно последователни със своите анти-Божии и анти-библейски презумпции, те стават исторически безсилни. Никъде във вселената няма неутралност. Но ако няма интелектуална и морална неутралност, тогава не може да има никаква културна, държавна или друга обществена институционална неутралност. И така, кой възглед създава производителни хора? Освобождението, давано от Исус Христос, или освобождението, давано от Карл Маркс? Кой предлага положителни благословения от Божията ръка? Кой ще доведе Божието осъждение? Някои християни твърдят, че не християните, а нечестивите ще бъдат почти победители в историята. Едва в края на времето нарушителите на завета ще се срещнат със своето поражение, когато Бог ще доведе Своя краен съд. Помислете какво означава това. Това значи, че християнството не работи. Ето какво казват песимистите:
Накратко, освен в деня на съда, следният библейски стих не е верен: “Добрият оставя наследство на внуците си, а богатството на грешния се запазва за праведния” (Притчи 13:22). Да, всеки християнин признава, че след деня на съда възкресените християни наследяват всичко. Но след възкресението светът ще бъде изменен. Ако църквата губи в своята историческа мисия, тя няма да има и спомен за това как Бог благославя заветната вярност с видима победа. Няма да има никакво физическо наследство от богатството на победоносните хуманисти. Каква би била ползата за освободените от греха възкресени християни да наследяват мръсните обществени дрипи на света преди възкресението? Каква би била ползата Бог да дава на безсмъртни, свободни от грях хора натрупаното богатство на враждебните на Бога последователни хуманисти? И въобще, защо тези хуманисти са били способни да управляват пред-възкресенския свят? Нашият свят работи на основата на закон, тоест Божия заветен закон, а последователните грешници очевидно отказват да спазват такива заветни закони, ако приемем, че те действуват съобразно своите религиозни презумпции. Трябва да разгледаме основите на победата в историята, както Библията ги представя. Аз свързвам моето разглеждане на принципите на победата със заветната структура във Второзаконие. Средството за господство, което Бог дава на Своите хора, е Неговият изявен закон. Отхвърлете библейския закон, и с това отхвърляте всяка надежда за дългосрочна победа. Отхвърлете своето посвещение към библейския закон, и ставате антиномист. Онези, които предсказват провала на мисията на църквата в евангелизирането на света, казват, че Сатана ще печели в историческите битки до онзи последен ден, който слага край на историята (Откровение 20). Църквата се проваля в своята мисия да евангелизира света, да научи народите и да покори земята за Божията слава. Това е същността на историческата теория на песимиста. Църквата се проваля. Той може да говори за победа – наистина, речникът на песимистите е пълен с победоносно звучащи изрази – но той всъщност има предвид историческо поражение. Християните са смирени пред Бога, но уверени пред създанието, което са призвани от Бога да покоряват. В края на краищата те имат библейския закон и Святия Дух. Тази увереност в крайна сметка води християните към историческо поражение и бедствие, казват песимистите. Но защо трябва християните да губят? Защо покорството пред Бога трябва да произвежда провал? Защо трябва посланието на благовестието да губи, когато произвежда добър плод? Етичните бунтовници са надменни пред Бога и твърдят, че цялата природа се управлява от безсмислените закони на вероятността – върховния хаос, включително и морален хаос. Онези, които предсказват поражението на църквата казват за хуманистите и комунистите, че, като се потапят във философията на революционния и морален хаос – религията на революцията – нарушителите на завета някак си ще бъдат способни да изплуват напълно победоносни навсякъде по земята, победа, която ще бъде прекратена единствено с физическото идване на Исус Христос в крайния съд. Вярата в беззаконието води до видима победа. Това няма никакъв теологичен смисъл, да не говорим за морален. Лостът на злия: Доброто Нарушителите на завета трябва да вършат видимо добро, за да увеличават своята способност да вършат зло. Те трябва да използват лоста на Божия закон, за да увеличават своето влияние. Тези бунтовници няма да могат да действуват последователно със своите религиозни и интелектуални презумпции и в същото време да упражняват власт. Те искат власт повече, отколкото искат философска последователност. Това особено важи за западните нарушители на завета, които живеят в сянката на християнската теология на господството. Накратко, те възпират изработването на последствията от тяхната собствена последователност. Макар да вярват в случайността, хаоса и безсмислието, властолюбците все пак избират реда, дисциплината и риториката на крайната победа. Ако някой съвременен изследовател иска да види толкова последователно езическо общество, колкото някой може да си представи, би могъл да посети африканското племе Ик. Колин Търнбул го е направил и неговата книга Планинският народ (Colin Turnbull, The Mountain People, 1973) е класика. Той открива почти пълен бунт срещу законите – семейни закони, граждански закони, всякакви закони. Но също открива напълно безсилен, подтиснат племенен народ, който бързо изчезва. Те са били безвредни за Запада, защото са били по-последователни със себе си, отколкото западните сатанисти. Разликата между хуманистичните властолюбци и по-последователните, но самоубийствени племенни езичници, е разликата между комунистите и Ик. Това е разликата между религията на силата и религията на бягството. Някой източен мистик, който търси бягство чрез аскетични техники на бягство, или някой западен имитатор с машина за алфа-вълни и слушалки на ушите (“Стани веднага електронен йога!”) действува много по-последователно с антихристиянската философия на крайно безсмислие, отколкото един комунистически революционер. Йогата не е напълно последователен: той все още има нужда от техники за дисциплина, а дисциплината означава подредена вселена. Но той е по-последователен от комуниста. Той не се опитва да налага чрез сила спасението на един свят на пълна илюзия (майа). Непоследователността на Сатана Сатана се нуждае от йерархия за да упражнява власт. Следователно, за да създаде възможно най-голяма бъркотия в църквата, Сатана и неговите последователи трябва да подражават на църквата. Като дете, което трябва да седне в скута на баща си за да го удари по лицето, така мразещият Бога бунтовник има нужда от грубо подражание на Божията теология на господството, за да упражнява власт. Детето, което отхвърля идеята за скута на своя баща, не може сериозно да се надява да го удари по лицето. Антихристиянинът официално е възприел “анти-скут” теория за съществуването. Той не признава никаква причинно-следствена връзка между скут и удряне. До степента, в която той действува последователно с този възглед, той е безсилен да атакува Божиите хора. Това означава, че с увеличаване на житейската последователност етичните страни на разделението между спасените и изгубените ще стават все по-дълбоки. Невярващите все повече осъзнават колко мразят Бога и колко много се различават от християните, но увеличеното самоосъзнаване от страна на властолюбивия невярващ не го води да прилага философията на Сатана на върховно безсмислие и хаос; то го води да прилага имитацията на Сатана на религията на господството, религията на силата. Невярващият може да постигне власт само ако откаже да бъде напълно последователен с религията на хаоса на Сатана. Той се нуждае от организация и капитал – Божиите дарове на живот, знание, закони и време – за да произведе максимално разрушение. Както Съветският Съюз, който винаги трябваше да внася или краде основната част от технологиите от Запада, за да натрупва арсенал да унищожи Запада,[5] така и сатанистът трябва да внася християнски интелектуален и морален капитал, за да провежда успешна кампания срещу Църквата. Първо, християнинът упражнява господство като става по-последователен със своята християнска вяра, което значи морално и логически последователен с новия човек в себе си, като спазва все повече Божия закон. Библейският закон е напълно последователно средство за господство за пазителя на завета. Второ, нарушителят на завета упражнява власт като става непоследователен със своята същностна философия на случайността. Той може да извършва ефективни престъпления единствено като краде мирогледа на християните. Колкото по-големи престъпления иска да върши (етичният подтик на злото), толкова по-внимателно трябва да ги замисля (моралният подтик на правдата: пресмятане на разходите [Лука 14:28-30]). Християнинът може да работи за изпълнение на завета за господство чрез живот на последователно мислене и действие; антихристиянинът може да върши нападателна, разрушителна дейност срещу християните – обратно на последователно сатанинския самоубийствен живот на наркотици и разврат – само като краде библейския мироглед и го извращава за зли цели. Накратко, за да станеш истински зъл, трябва да станеш доста добър. Библията казва, че всички, които мразят Бога, обичат смъртта (Притчи 8:36). Следователно, за да живеят последователно, мразещите Бога хора трябва да извършат самоубийство. Не е чудно, че френският философ екзистенциалист Албер Камю е бил впечатлен от възможността за самоубийство. То е последователно с неговата философия на безсмислието. За да станат историческа заплаха за християните, невярващите трябва да възпрат своя основен подтик, а именно стремежа към смърт. Така тяхното израстване в себе-последователност във времето е непълно, до крайния бунт, когато тяхното същинско действие на бунт довежда крайния съд. Това ще бъде крайната кулминация в историята на започналото в началото действие на Сатана на завистническо предизвикателство, в подмамването на тълпата да разпъне Христос: действие на насилие, което осигури неговото пълно осъждение и поражение. И все пак той го направи от злоба. Когато Бог накрая оттегли Своето възпиране от техния самоубийствен подтик, те ще започнат своя самоубийствен бунт. Оттеглянето на Божието възпиране винаги е подготовка за осъждение. И така етичната война ще нараства. Кого ще благослови Бог в тази нарастваща етична война? Християнина, чийто възглед е последователен и зачитащ Бога, или мразещия Бога, чийто възглед е непоследователен и противен на Бога? Кой ще бъде обременен с по-голяма морална и интелектуална шизофрения с течение на времето и увеличаване на себеосъзнаването? Чии планове за завладяване ще бъдат непоследователни с философията на съществуване, на християнина или на антихристиянина? Отговорите би трябвало да са очевидни. За нещастие на християнското проповядване през двадесети век, песимистичните теологии правят очевидното неясно, и от 30-те години насам именно те са господствуващи. Песимизмът обръща нещата наопаки Трябва вече да е ясно, че песимистичната християнска версия на връзката между библейския закон и създанието е напълно изопачена. Няма съмнение, че Сатана желае тя да е истинската версия. Няма съмнение, че той иска неговите последователи да вярват, че чрез прогресивно спазване на библейския закон християните ще изпадат във все по-голямо обществено безсилие. Няма съмнение, че той иска последователите му да вярват на тази нелепа заблуда. Но как може един последователен християнин да го вярва? Как може един християнин да вярва, че спазването на библейския закон докарва обществено безсилие, докато вярата във философския хаос – религията на сатанинската революция – води до обществена победа? Няма съмнение в моя ум, че песимистите не искат да проповядват такова учение, но техният песимизъм неизбежно ги води именно там. Те отказват да признаят бъдещата реалност на християнско господство на земята преди крайния съд чрез положителната обратна връзка на заветните благословения: от покорство към благословение към още по-голямо покорство. Библейският закон е основен за изпълнението на обществения мандат, наречен също мандат за господство. Той е нашето средство за господство. Има само четири възможности по отношение на закона: изявен закон, естествен закон, хаос или смесено съчетание на трите (напр. статистическа закономерност: малко естествен закон и малко случайност). Християнското мислене през този век открито отрича първата възможност: задължителния характер на старозаветния закон в новозаветните времена. Не намираме трудове за съвременното прилагане на библейския закон, писани от песимистични християнски теолози. Когато християните отново започнат да приемат сериозно Божия изявен закон, нито едно хуманистично движение няма да може да възпре разширяващата се църква. Християните най-после ще са започнали да използват средството за господство. Сила от Духа Християнинът трябва да осъзнае, че това, което разграничава библейския закон в новозаветната епоха от старозаветната, е много по-голямата сила от Святия Дух за християните, за да спазват закона.[6] Силата от Духа е основната разлика между двата заветни периода. Но тази по-голяма сила от Духа трябва да бъде изявена в историята, за да бъде разграничена от многократните провали на вярващите от старозаветната епоха да останат в положение на “положителна обратна връзка”: благословения . . . по-силна вяра . . . по-големи благословения и т.н. Именно тази страна на положителната обратна връзка на библейския закон в новозаветните времена свързва библейския закон с оптимизма за бъдещето (теология на господството). Дали по-голямата сила от Святия Дух наистина има смисъл в историята? Ако твърдим, че по-голямата сила от Святия Дух в новозаветната епоха е само теоретичен фон на историята и библейският закон няма в действителност да бъде проповядван и спазван в тази епоха преди крайния съд, тогава ние всъщност изоставяме цялата идея за силата от Святия Дух за християните и християнските общества в историята. Но хората говорят следното: “Да, Духът дава сила на християните да спазват библейския закон; но те няма да възприемат и да спазват библейския закон в историята.” Дали прогресивното изявяване на плодовете от спазването на библейския закон ще бъдат само вътрешни, но не и външни? Ако е така, тогава какво стана с положителната обратна връзка на заветния закон? Какво стана със силата от Святия Дух? Аз твърдя, че по-голямата сила от Святия Дух за Божиите хора да спазват и налагат библейския закон обезсмисля прикритата позиция против господството относно безсилието на библейския закон в новозаветните времена. Ако християните спазват Божия закон, процесът на положителна обратна връзка е неизбежен; той е част от законовата характеристика на създанието: “от слава в слава” (2 Коринтяни 3:18). Ако някои части на църквата отказват да го спазват, те в крайна сметка губят влияние, пари и власт. Тяхното място ще бъде заето от онези християнски църкви, които се покоряват на Божиите закони и които в резултат ще преживеят външните благословения на завета. Като следствие тези църкви ще разпространяват благовестието по-успешно. Това е положителната обратна връзка на библейския закон. Ако приемем възможността за защита на Божия закон, която отхвърля историческата неизбежност на дългосрочния растеж на християнското господство чрез положителната обратна връзка на завета, се сблъскваме с голям проблем: как да обясним разликата между новозаветната църква и старозаветния Израил. Ако христистиянската църква не успее да построи видимото царство чрез библейския закон и силата на благовестието, въпреки възкресението на Христос и присъствието на Святия Дух, тогава каква религия проповядваме? Защо да вярваме, че църквата е значително подобрение, културно и обществено, над старозаветния Израил? Какво казва подобна теология за благовестието? Каква сила дава благовестието на хората за преодоляване на последствията от греха в историята? Еднократният успех на Сатана при изкушението на Адам никога ли няма да бъде преодолян в историята? Дали във вечността Сатана ще може да се утешава с мисълта, че чрез победата над Адам той е направил невъзможно за човечеството да изпълни завета за господство в историята, въпреки смъртта и възкресението на Христос? Ако твърдим това – провала на упълномощения от Духа библейски законов ред да доведе видимото царство – тогава трябва да намерим отговор на следния въпрос: Защо грехът тържествува в историята, въпреки благовестието? Тогава възниква неучтивият, но неизбежен въпрос: Защо Исус е губещ в историята? Като проповядват обществено есхатологично безсилие, песимистите попадат в тресавище – тресавището на антиномизма. Някои тресавища са по-редки от други. В края на краищата те поглъщат всеки, който е достатъчно глупав да върви през тях. Антиномизмът води към бездната на безсилието и отстъплението. Никой не иска да рискува всичко, което притежава, включително своя живот, в битка, за която неговият командир казва, че няма да бъде спечелена. Само шепа твърдоглавци биха опитали. С такава теология можеш да построиш гето; не можеш да построиш цивилизация. Библейският закон също трябва да се проповядва. Той трябва да бъде приет като средство за обществено възстановяване. Той трябва да бъде приет като действуващ сега, в новозаветните времена. Трябва да се приеме, че има връзка между заветната вярност и спазването на библейския закон – че без покорство няма вярност, без значение колко емоционални са вярващите или колко е сладък вкуса на благовестието (за кратко). Нещо повече, има видими благословения, които следват заветното покорство към Божия законов ред. Как могат християните да губят? Християните побеждават света по същия начин, по който побеждават греха в своя живот: като се покоряват на Бога. Ние не ставаме по-малко грешни като подражаваме на грешния свят.
Нито пък ставаме по-могъщи като подражаваме на хуманистичната религия на силата. Християнинът е призован към етично самоосъзнаване. От това произтича нарастващо разбиране за себе си. Етиката е основният въпрос, а не философското знание, нито политическата или военната сила. Нарастването на етичното разбиране на християните води до нарастване на тяхното разбиране на библейските принципи на познанието. Християните мислят Божиите мисли след Бога като създания, направени по Неговия образ.
Въпросът е покорството, а не философското познание. Дългосрочното покорство е това, което носи на църквата повече мъдрост и повече философско познание. Последователят на Сатана не може да се съревновава интелектуално с църквата в дълъг период, защото християните етично имат ума на Христос (1 Коринтяни 2:16). Единственото нещо, което възпира нарушителите на завета от умопомрачаване и самоубийство, е, че Бог възпира тяхната способност да следват логиката на своите анти-Божии презумпции. Бог също ограничава техните самоубийствени пориви. Той го прави заради Своите хора, които в историята имат нужда от сътрудничеството и добавената производителност на неновородените. Бог ги възпира просто за да ги прави производителни. Без Божието възпиране, те биха били безсилни. По тази причина Божието царство ще победи във всяка открита конкуренция срещу враждебните царства на Сатана. За нещастие християните в нашата епоха не вярват в това, и поради това са толкова страхливи. Те виждат как сатанинската светска система става по-лоша, злите стават по-богати, а християнското влияние отслабва. Царството на правдата в техния възглед не може да оцелее в честна борба, да не говорим за нечестна. Те заключават, че Божиите хора са обречени да бъдат исторически губещи. Изоставяне на отговорността В същото време те вярват, че след като християните не могат да победят в открито съревнование – обществено, интелектуално, културно, икономически – всеки опит за установяване на библейския закон като основа на закона и реда със сигурност е стремеж на потенциални тирани. “В края на краищата, ако тези хора наистина се опитват да построят самоосъзнато християнско общество и ако наистина очакват победа, те със сигурност възнамеряват да наложат тиранична власт. Ние знаем, че християнството не може да победи религията на силата. Следователно всяка програма, която предполага такава победа, със сигурност прикрито се стреми към власт.” Християните като цяло са приели като валиден мирогледа на религията на силата. Те заключават, че силата и само силата е основата на успешните политически програми. Те са приели поговорката на Мао, че властта (и всичко друго) произтича от цевта на пушката. Те не приемат действуващия принцип на религията на господството, а именно, че в дълъг период властта е следствие от разширението отдолу-нагоре на Божията стратегия за господство, започвайки със себевладение под библейския закон. Те не вярват, че библейският закон произвежда обществен мир и благоденствие. Така, като се страхуват от отговорностите на господството, защото объркват господството с тираничната власт, и защото не искат да бъдат наречени християнски тирани, християните: (1) се стремят да станат силни чрез възприетите политически стратегии на хуманизма; (2) се стремят към съюз с хуманистичните последователи на религията на силата срещу религията на праведното господство; или (3) се оттеглят от обществото в опит да избягат от отговорност. Християните като цяло не вярват, че Бог в Своето провидение е направил човешкия ум с цел господството на човека. Те не вярват, че новородените умове, които по естество притежават ума на Христос (1 Коринтяни 2:16) превъзхождат в господството неновородените умове, които имат ума на Сатана. Затова християните непрекъснато отстъпват в обществените и интелектуалните битки. Те оправдават тези непрекъснати отстъпления като измислят есхатологии на неизбежно, сигурно поражение на видимото Божие царство. Така е по-лесно да вдигнат бяло знаме. “Какво друго можехме да очакваме освен поражение? В края на краищата ние сме християни.” Нашите врагове са откраднали видението на Библията за победа и нейното учение за провидението. Те са преработили тези учения да съответствуват на техните изисквания. Християните се страхуват от вражеска армия, която е откраднала всичко положително, което се намира в нейното въоръжение. Християните не виждат, че нашият Бог е Този, Който определя правилата. Обратно, нашият враг знае кое носи победата. Сатана не може да победи, ако неговите последователи се придържат към неговото собствено учение за хаоса. Затова той е откраднал нашето видение и мироглед. Кой има правото да възприеме такава програма на победа? Чий Военачалник нанесе смъртоносен удар по главата на Своя враг (Битие 3:15) на Голгота? Наистина, Църквата накуцва, също като Яков (Битие 32:25). Петата на църквата е наранена, както Бог обеща за Христос (Битие 3:15). Но главата на врага е смазана. Когато влизате в бой, с каква рана бихте предпочели да бъдете? Смазана глава или наранена пета? Днес невярващите владеят обществото. Християните твърде дълго са смятали себе си за кученцата под масите на хуманистите, надявайки се на случайни трохи от нискокачествен хляб. Те са притеснени относно своите способности. Смятат себе си за втора класа граждани. А хуманистите, забелязвайки това самоналожено мислене на “втора класа граждани,” се възползват от него. Петте учения за господство на земята В продължение на повече от век вярващите отстъпват в антиномистки пиетизъм и песимизъм. Това отстъпление започва през 70-те години на 19 век. Те са загубили видението за победа, което едно време е движело християните да евангелизират и след това да завземат Римската Империя. Те изоставят вярата в една или повече от петте точки на християнската обществена философия която прави напредъка възможен: (1) абсолютното върховенство на Бога Създател; (2) Божият завет, който управлява всички хора; (3) средството на завета, библейският закон; (4) библейската презумптивност – самосвидетелствуващата истина на непогрешимата Библия, която е краен съдия на всичко; и (5) динамиката на есхатологичния оптимизъм. Трябва да заключим, че или предстои разпадането на съвременното хуманистично общество, или новородените трябва да възстановят възгледа на своето изгубено теологично наследство: оптимизмът на господството и библейския закон. Комунистите имат извратена версия на всичките пет точки. Затова са толкова силни врагове на християните. Първо, те вярват във върховенството на човека, изявено в наши дни от Комунистическата партия, “авангардът на пролетариата,” който е непогрешим. Второ, те вярват в завет: членство в Комунистическата партия, която е строго йерархична. Трето, те вярват, че социалистическият закон, социалистическите институции и всичко социалистическо е плод на уникална философия. Те вярват в своя изключителен начин за постигане на нещата. Четвърто, те вярват в провидението на безличностните сили на диалектичната история, която само техните ръководители разбират съвършено във всеки исторически период. Партията извършва непогрешим съд защото има достъп до тяхното “свещено писание”: марксизма-ленинизма. Те не се позовават на никаква друга логика, никакъв друг източник на власт освен техните собствени “непогрешими” книги. Те имат пълно доверие в марксизма-ленинизма. Пето, те са оптимисти (във всеки случай, извън Съветския Съюз). Те вярват, че историческите сили гарантират тяхната историческа победа. Те очакват неизбежната победа на марксизма в бъдещето. Те вярват в силата на революционното насилие за промяна на този свят. Виждаме подобна увереност в радикалния Ислям, друг могъщ исторически враг на християнството. Първо, мюсюлманите вярват във върховен Бог, Аллах. Аллах предопределя всичко. Тази вяра понякога е фаталистична, но води до дългосрочна увереност. Второ, вярват в заветна религиозна организация, която е тясно свързана с военна йерархия. Те са призвани да побеждават своите врагове в битка. Трето, вярват в ислямския закон и ислямската цивилизация. Вярват, че Западът не им предлага нищо. Вярват, че техният път е единственият верен път. Четвърто, вярват в своето “свещено писание,” Корана. Не се позовават на никакви други писания или логика за доказване истината на Корана. Имат пълна увереност в него. Пето, не смятат, че могат да изгубят. Аллах е пожелал тяхната победа. Съвременната хуманистична наука е друг голям религиозен враг на християнството. Съвсем доскоро науката е поддържала всичките пет точки. Първо, учените заместват Божието провидение с правилото на неизбежните причина и следствие. Тяхната вселена изглежда е управлявана от строга причинност, която научният метод може да овладява и така да предава властта над природата (и над хората) на научния елит. Второ, този елит поддържа дисциплина като позволява достъп до учителство, научни издания и държавни субсидии за наука. От професор към доцент, към асистент, към инструктор: йерархията владее всичко. Трето, той е уверен в научното средство за господство, научния метод: експерименти и математика. Появата на компютъра видимо предлага дори повече основания да се вярва в това методологично средство. Четвърто, те вярват в презумптивното мислене: самодоказващата се истина на почти непогрешим метод – не непогрешим, но по-съвършен от кой да е конкурентен метод. Науката е смятана за самодоказваща се истина, истина, която удостоверява всички други форми на познанието за този свят, особено религията. Научният метод осъжда всички конкурентни форми на познание за този свят. Пето, учените са силно оптимистични относно възможностите за подобряване живота на хората чрез науката и технологиите. Науката ще освободи човечеството от ограниченията на оскъдността и невежеството! Тази вяра в науката беше особено силна преди Първата Световна война. Накратко, тези пет точки са основни за едно видение за победа. Те са мотивирали най-могъщите, променящи света движения в човешката история. Но сега, когато вярата на конкурентите на християнството угасва, християните имат уникална историческа възможност да завладеят умовете на хората с библейското видение за победа. Но това изисква християните да станат уверени в християнството. Това означава, че те също трябва да имат увереност в земното бъдеще, защото религия, чиито принципи не обещават земен успех за своите последователи като заветна общност, не е религия, която вдъхва увереност. Възстановяване Християните трябва да върнат основите на обществото към Божия изявен закон. Те трябва да спечелят отново ръководството, което са изоставили, когато са възприели като християнски измислиците на самопровъзгласилите се за “разумни” вероотстъпници. Ако това не стане, тогава ще продължим да западаме, докато невярващите накрая заприличат на онова африканско племе, Ик, а християните могат отново да започнат процеса на обществено господство. Ако нито едното не стане, обществото в крайна сметка ще се завърне към варварството. Разбира се, аз се моля за новорождението на нечестивите и за преоткриването на библейския закон и правилната библейска есхатология от страна на сегашните християни и бъдещите новоповярвали. Дали ще видим такова съживление в наши дни не ми е известно. Има причини да вярвам, че то може да стане и ще стане.[7] Има също причини да се съмнявам в такъв оптимизъм. Господ знае. Ние трябва да изоставим антиномизма и песимистичните есхатологии, които са по естество антиномистки. Ние трябва да призовем хората да се върнат към вярата в Бога и цялата Библия. Трябва да заявим, че в Божия план ще дойде ден на увеличено самоосъзнаване, когато хората ще наричат скъперниците скъперници и великодушните щедри (Исая 32). Това ще бъде ден на големи видими благословения – най-големите в историята. Пред нас се разкриват дълги векове на такава самоосъзнатост. А в края на времето идва поколение на бунтовници, които различават скъперници от щедри и които ще воюват срещу праведните (Откровение 20:7-8). Те ще загубят в тази последна война на злото (Откровение 20:9).[8] Защо християните да остават песимистични относно своето земно бъдеще? Ще унищожи ли Бог Своята предплата (предварителна изява) на Новото Небе и Новата Земя (Исая 65:17-20)? Ще изтрие ли Бог белега, че Неговото Слово е било спазено в историята, че заветът на господството е бил почти изпълнен от новородените хора? Ше получи ли Сатана, този голям разрушител, радостта да види Божието Слово осуетено, делото на Божията църква разрушено от ордите на Сатана? Песимистът отговаря: да. Оптимистът на господството трябва да отрече това с цялата си сила. Има продължителност в живота, въпреки прекъсванията. Богатството на грешния се пази за праведния. Сатана би искал да подпали Божията нива, но не може. Плевелите и житото растат до зрялост и тогава жътварите прибират реколтата, отделяйки и хвърляйки плявата в огъня (Матей 13:24-43). Сатана би искал да обърне крайния съд на Бога за греха, да се върне в началния момент, да се върне в Едемската градина, когато беше даден заветът на господството. Той не може да го направи. Историята се движи напред към изпълнението на завета за господство – колкото е възможно за човечеството преди крайния съд. В този момент Сатана ще използва своето последно време и своята последна власт за да удари Божиите хора. Когато той използва своите дарби за да стане окончателно, напълно разрушителен, той ще бъде отсечен отгоре. А кротките – кротки пред Бога и следователно активни към Божието създание – най-после ще наследят земята. Една обновена земя и обновено небе е крайната награда от Бога Баща към Неговия Син и онези, които е дал на Своя Син. Но преди това християнството ще царува победоносно на земята. Това е очакването на теологията на господството. Обобщение Хората, които етично са подчинени на Сатана, все пак могат да получават видими благословения, ако външно се подчиняват на Божия закон. В последния ден те ще се разбунтуват. Така вярващият в теологията на господството не проповядва, че един ден целият свят ще бъде населен само с новородени хора. Така, като отричат законността на старозаветния закон в новозаветните времена, християните изоставят средството за господство, което Бог е дал на Своите хора за да изпълняват условията на завета за господство (“обществения мандат”). Те изоставят Божията програма на “положителната обратна връзка” – прогресивното освещаване на цивилизацията. Така те изоставят библейската есхатология за победа в историята. Ако условните обещания във Второзаконие 28:1-14 бъдат приети на сериозно, и ако нашата сила от Святия Дух бъде приета на сериозно, тогава и учението за историческия прогрес може да бъде прието на сериозно. Този прогрес трябва да се изяви външно чрез библейската система на положителна обратна връзка (Второзаконие 8:18). За да отрече такъв исторически, институционален прогрес, песимистът трябва да отрече библейския закон. Води се война – война с хуманизма. Хуманизмът няма да зачита християнските светилища. Хуманизмът трябва да бъде победен. Библейският закон е оръжието, а силата на християните идва от Святия Дух. Християните, които вярват в теологията на господството, призовават хората да вземат Божието оръжие, библейския закон, и да го носят със себе си когато носят благовестието на изгубените. Не може да има повече извинения за обществено безсилие. Християните имат средството за господство. Няма смисъл да казваме, че християните не могат да победят в историята, защото имаме оръжията за победа. Всяко извинение е просто нежелание за присъединяване към битката. Но както в дните на Девора, има много, които избират да не воюват. И някой ден някоя бъдеща Девора ще пее съвременна версия на: “Галаад мируваше оттатък Йордан; И Дан защо стоеше в корабите? Асир седеше в крайморията, и мируваше в заливчетата си” (Съдии 5:17). Ако прогресът се разглежда като изключително вътрешен или в по-голямата си част църковен, тогава историята става антиномична. Библейският закон трябва да бъде изоставен. Проблем: Библейският закон в новозаветните времена не позволява дългосрочен провал. Библейският закон неизбежно трябва да доведе до положителни видими резултати, които на свой ред да подсилят верността, както и да служат за светлина за неповярвалите (Второзаконие 4:6-8), град на хълм (Матей 5:14). Като обобщение:
[1] Charles Norris Cochrane, Christianity and Classical Culture: A Study in Thought and Action from Augustus to Augustine (New York: Oxford University Press, [1944] 1957), pp. 480-83. [2] Robert A. Nisbet, “The Year 2000 and All That,” Commentary (June 1968). [3] F. N. Lee, Communist Eschatology (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1974). [4] Robert Nisbet, History of the Idea of Progress (New York: Basic Books, 1980), ch. 9 and Epilogue. [5] Anthony Sutton, The Best Enemy Money Can Buy (Billings, Montana: Liberty House, 1986). За технологичната зависимост на Съветския Съюз от търговския внос от Запада виж също Sutton, Western Technology and Soviet Economic Development, 3 Volumes (Stanford, California: Hoover Institution Press, 1968-73); Charles Levinson, Vodka Cola (London: Gordon & Cremonesi, 1978); Joseph Finder, Red Carpet (New York: Holt, Rinehart & Winston, 1983). [6] Greg L. Bahnsen, By This Standard: The Authority of God’s Law Today (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), p. 159-62, 185-86. [7] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), p. 86-92: “The Sabbath Millenium.” [8] Gary North, Dominion and Common Grace: The Biblical Basis of Progress (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987). |
| Copyright © 1987 Gary North превод Copyright © 2002 Божидар Маринов |