Идоли за погибел
Съдържание
Благодарности
Предисловие
Предговор
Въведение

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8

   

Идоли за погибел
  Home     Хърбърт Шлосбърг  

 

ПРЕДГОВОР

Робърт Борк

Да се каже, че американската култура се променя бързо, е отбелязване не просто на очевидното, а на натрапчивото. Доказателствата ежедневно ни бодат в очите десетки пъти. Социални, морални и законови задръжки, действащи до неотдавна, вече се пренебрегват редовно и то съвсем безнаказано. Всеки може да цитира примери за това. Рок музиката, изродена в самата си същност, вече е придружена от текстове, в които се възхвалява всичко от извратения секс, описан графично, до анти-семитизма. Правителството на Съединените щати финансира непристойни изложби на хомоеротична фотография, която неотдавна би привлякла вниманието на полицията, а не парите на данъкоплатците. Никога не е било разумно да очакваме телевизията да бъде образователна сила, както някои предричаха, но наистина е изненадващо, че популярните програми толкова бързо се изродиха от Сид Сийзър и Имоджен Кока до Роузан Бар, чийто хумор не би бил излъчен преди десет или петнадесет години. Федерален съдия си позволява да отсъди, че след двеста години първата поправка на конституцията изведнъж е еволюирала и означава, че просията в метрото на Ню Йорк е защитена свобода на речта, факт, който може да бъде окачествен единствено като абсурден – а професори по право обявяват, че би било много трудно да се отсъди по друг начин.

Ако това са примери за пощурял индивидуализъм или морален релативизъм, в други области на живота нещата като че ли се развиват точно в обратна посока. Когато Върховният съд оказа известна умерена съпротива срещу налагането на норми по отношение на расите и половете там, където преди не е имало прояви на дискриминация, недоволството на политически силни групировки бе огромно и в Конгреса започнаха силни брожения нормите отново да бъдат наложени. Все по-голям брой институции и местни управления наказват отделни индивиди за това, че отказват да имат нещо общо с хора с хомосексуални наклоности. По тези въпроси не се допуска индивидуален морален избор.

Има хора, разбира се, които приветстват и двете тенденции – тази на пощурелия индивидуализъм и тази на колективното посегателство срещу индивидуалната преценка и моралност – като желан напредък към свобода. Изглежда трудно да се види как моралният релативизъм и държавно наложената моралност могат едновременно да бъдат придобивки за свободата, но в настоящото състояние на обществения дебат, прекалено опростената, нажежена и себеправедна реторика е доста убедителна. Вече може би ви е ясно, че аз не съм благоразположен към нито една от двете културни тенденции. Без съмнение различни, на мен те ми се струват общи главно в това, че са атака срещу традиционните ценности. Неотдавна чух един сериозен свещенослужител, който не е човек на ожесточената реторика, да казва, че американците навлизат в „субезическа култура.” Този израз ме стресна, но след миг размисъл се убедих, че идеята със сигурност е приемлива.

Повечето от нас клатят глави и оплакват последната обида, но са безпомощни да разберат защо нашето общество изглежда все по-деградирано. В Идоли за погибел Хърбърт Шлосберг предлага анализ, който ми се струва все по-убедителен. Преди няколко години приятели, чието мнение високо ценя, твърдяха, че религията представлява единствената стабилна основа за моралността и когато религията загуби своето влияние в обществото, стандартите за морал постепенно ще изчезнат. Аз възразих, че има много морални хора, които изобщо не са религиозни; моите приятели отговориха, че тези хора живеят от моралния капитал, завещан от поколенията, които са вярвали, че има Бог и че Той има изисквания към нас. Те казаха, че перспективата е оставащият морален капитал да намалее и нашето общество да стане все по-неморално. Курсът на обществото и културата върви според техните предсказания, което не доказва тяхната идея несъмнено, но представя доказателства в нейна полза.

Шлосберг защитава същата идея. „След отпадането на библейската вяра, един народ може да продължи старите мисловни навици и самоконтрол. Етиката остава, след като вярата, която я е породила, изчезне. Но накрая идва поколение, което е загубило тези навици и тогава в поведението настъпва радикална промяна.”

На мнозина това заключение ще се стори отчайващо. Те ще кажат, че тъй като живеем в рационална и научна епоха не можем да вярваме на религиозните суеверия. Ако е нужна вяра, нашият морален капитал със сигурност ще бъде изчерпан и няма да може да бъде възстановен. Отговорът на Шлосберг на този аргумент е една от най-силните страни на неговата книга. Той разглежда главните системи от вярвания, заменили религията в наши дни – а именно, историцизма, материализма, науката – и показва как всяка от тях почива на предпоставки, които вярващият трябва да приеме с вяра: „Всички алтернативи на християнската доктрина са самите те основани на недоказуеми предположения и в този смисъл не могат да бъдат разграничени от позициите на вярата. Догмата е неизбежна, въпреки че много хора не могат да видят колко крехки са техните вярвания и колко способни да проникват навсякъде.” Разбира се, това е вярно. Всеки има някаква идея за това какво е животът, дори и тя да е, че животът е безсмислен и управляван от случайни събития. Но дори тази позиция представлява философия, която не може да бъде доказана за вярна и поради това е акт на вяра, или ако предпочитате, скок на вяра.

Хората, които не приемат, че има Бог, който стои извън „естествените” процеси, имат точно толкова основание за своята вяра, колкото и християните, които вярват, че Исус възкръсна на третия ден или евреите, които вярват, че Бог ги е направил Своя избран народ. Много хора имат някаква смътна представа, че един ден науката ще разкрие всичко, но това почива на определен брой предположения, почиващи главно на вяра, сред които и това, че има един естествен свят, независим от ума, който се стреми да го изследва, и че вселената в крайна сметка може да бъде сведена до закони, които умът може да разкрие. Може би един ден тези неща ще бъдат доказани, но в момента те се приемат с вяра. За това предположение не е необходимо да се посочва, че заглавията на статии от първа страница говорят на обикновения човек, че трудностите на естествените науки по въпроса за върховната реалност се увелчиват, вместо да намаляват. Казват ни, че никой не разбира квантовата физика и че някои физици смятат, че може би няма реалност или поне никаква друга реалност, освен математиката. От друга страна, казва ни се, че космологията се сблъсква със сериозна трудност и колкото повече хора се мъчат да надникнат във вселената, толкова по-малко са способни да разберат как тя е достигнала настоящото си състояние. Вярата, че науката накрая ще открие същността на реалността на микро и макро ниво се основава на вяра толкова, колкото и вярата, че има Бог и Исус е Негов син.

Ако това беше всичко, читателят може да заключи, че това ни дава свобода да приемем с вяра всяка философия за живота, която ни харесва поради една или друга причина. Шлосберг недвусмислено се противопоставя на това. Заглавието на книгата е взето от Осия, който казва, че идолопоклонството на израилтяните е довело народа им до погибел. „От среброто и златото си направиха идоли, за да бъдат изтребени.” Проблемът със сребърните и златни идоли не е че са направени от сребро и злато, а че са неща, които хората поставят на мястото на Бога. По тази причина не е необходимо „идолите” да са ваяни образи. Следователно Шлосберг с пълно право определя като „идол” всяка ценност или принцип, с които хората заменят Бога.

Тезата на Шлосберг е, че тези философски идоли – историцизъм, хуманизъм, наука и т.н. – наистина водят до нашето унищожение, че са гибелни в самата си същност. Лично за мен, тази теза е най-интересната част от книгата. Шлосберг е чел много и е разсъждавал задълбочено по философия, икономика, политика, религия и други, за да обясни гибелността на идолите на нерелигиозните мисловни системи. Аргументите му в тези области не се основават на християнската вяра, а срещат алтернативните възгледи на техен терен. Изобщо не е необходимо читателят да бъде религиозен, за да оцени този аспект на книгата.

От казаното от мен дотук може да се заключи, че Хърбърт Шлосберг безкритично се възхищава на религията и нейните институции в своята книга. Читателят бързо ще бъде избавен от тази заблуда от главата „Идолите на религията,” в която се твърди, че религиозните институции винаги са били особено податливи на опасностите от идолопоклонството. Днес, „в по-голямата си част религиозните институции на Съединените щати не проповядват ценности, присъщи за техните собствени традиции, но предпочитат религиозна терминология, която приравнява ценностите към широката общност.” Църковните водачи възприемат като религиозни ценности или марксизма, или теологията на освобождението, или последната тенденция в психологията; светските религии се прокрадват в християнските църкви и ги промиват от характерните им религиозни ценности.

Междувременно [пише Шлосберг], разполагаме с църква, която в голяма степен е избрала да се сприятели със силите, които доминират света, вместо да ги осъди. Трябва да си припомним, че разпятието на Христос бе копродукция, подбудена от религиозните власти и изпълнена след това от държавата. Когато държавата обедини силите си с историцизма и хуманизма, за да изкове големите жестокости на бъдещето, не бива да се изненадваме да видим представителите на утвърдените църкви, водачи в идолопоклонството, усърдно да ни уверяват, че се изпълнява Божията воля.

Затова Шлосберг казва: „В общество, където идолопоклонството се шири, ако църквата не е борец срещу него, тогава тя е пародия на църква. Ако не е срещу идолите, тя е с тях.”

Може би Хърбърт Шлосберг ни дължи още една книга, която говори по-задълбочено за природата на справедливото общество, както християнството го дефинира. Но и сама по себе си, тази книга е невероятна. В центъра на либералната демократична идеология стои празнина. Въпреки огромното си превъзходство над алтернативните форми на управление – авторитаризъм и тоталитаризъм, показани ни в различни форми през този век – индивидуалната свобода и демократичното управление не докосват въпроса за смисъла на живота. Повечето хора не могат да живеят без да приемат някакъв смисъл за своето съществуване, и с избледняването на религиозната вяра, идолите са се опитали да дадат този смисъл. В настоящия момент, най-опасният идол в Америка изглежда е вярата, че политическите успехи от ляво естество са единственото значимо нещо; и ставаме свидетели на политизирането на нашата култура и последвалото го разрушаване на институции и дисциплини, които някога са имали стандарти за почтеност, независим от политическите резултати. Това е културната война на деня, и тъй като идолът на политиката се крепи на вяра толкова, колкото и всички други системи от вярвания, нашите културни войни са религиозни войни. Идоли за погибел е мощно оръжие, употребено от правилните ръце в религиозните войни и наново заявява идеята за християнство, което няма нищо общо със светските религии на нашето време, и дори застава срещу тях.





Idols for Destruction
Copyright © 1990 Herbert Schlossberg
превод Copyright © 2011 Божидар Маринов