Идоли за погибел   Home]      Хърбърт Шлосбърг

Т Р Е Т А   Г Л А В А Идоли на мамона   Когато Исус казва на учениците си, че не могат да служат и на Бога, и на мамона, причината, която изтъква, е че те са съперници за човешката лоялност и ако единият бъде обикнат, другият ще бъде намразен (Мат. 6:24). Наставлението е дадено в част от Проповедта на планината, като предупреждава срещу прекаленото отдаване на богатствата и материалните притежания. В него не се казва, както учат някои разновидности на аскетичните традиции, че материалните неща са нещо лошо, а че не трябва да бъдат преследвани като крайна цел, сякаш имат вечен живот и стойност. Учениците трябва да търсят първо Божието царство и всички нужни материални блага ще им бъдат дадени. Мамонът, описан като съперник на Бога, следователно е идолопоклонническото възвеличаване на парите и материалните притежания, които могат да се купят с тях, като цел на живота. Фразата “преследване на всемогъщия долар,” която описва такава ценностна система, се основава логично на признанието, че отдаване на върховенство на притежанията е краят на едно религиозно търсене на истинския смисъл на живота. Като всяко идолопоклонство, тази система открива върховния смисъл в някакъв аспект от творението вместо в твореца. И като всяко идолопоклонство тя се изразява чрез разрушителни патологии, които съсипват човешкия живот. Тези патологии не могат да бъдат обобщени като либерални, консервативни или радикални. Всички идеологии в американската политика имат дял в тях; никой няма чисти ръце. Въпреки че трябва да отложим за следваща глава обсъждането на това кои икономически и политически идеи са най-съвместими с ценностите на християнската вяра, от следващите страници ще стане ясна нашата позиция, че голяма част от социалния строй е законно свободна от правителствен контрол. Тази позиция е абсолютно противоположна на доминиращите политически идеологии в Америка. Ако това твърдение звучи странно, то е само защото политическата реторика, медиите и образователната система са изопачили толкова лошо икономическия и политически пейзаж и са направили да изглежда сякаш единствените алтернативи на либералните идоли са консервативните идоли. Пожеланието и кражбата Преданите на мамона хора съвсем естествено хвърлят тръпнещи погледи към чуждата собственост, затова апостолът нарича пожеланието форма на идолопоклонство (Кол. 3:5; Еф. 5:5). Този порок е силно желание да вземеш притежанията на другите. Той е толкова унищожителен, че последната от десетте заповеди го забранява, единствената забрана във втората част на заповедите, която се занимава с отношение на сърцето, а не с действие. Пожеланието често съпътства завистта, която е недоволство или негодувание от успеха на другите. Завистта предхожда пожеланието и самата тя е обект на строго библейско порицание. Главните свещеници искат Исус да бъде осъден, защото му завиждат (Марк 15:10). В дългия списък на нечестивите дела, с който Павел описва поведението на беззакониците, завистта стои точно преди убийството (Рим. 1:29). Търсейки отдушник, завистта може да атакува тези, на които завижда, за да унищожи тяхното превъзходство. Това е акт на ресантимента, както видяхме в предходната глава. Завистта обаче може да действа и по по-открит, не толкова заобиколен начин, като просто се постарае да вземе това, което желае, от тези, на които завижда. В повечето случаи това действие е свързано с идолопоклонство пред мамона и постига целите си чрез някакъв вид кражба. Затова заповедта “Не кради” (Изх. 20:15) не е само етична заповед, но и предупреждение срещу идолопоклонство пред мамона. За нас присвояването е кражба, грабеж или обир. Обикновено хората не осъзнават, че то има и по-неуловими и приемливи форми. Можем да разберем това по-добре, ако се замислим защо парите са полезни за осъществяване на икономически взаимоотношения. Обущарят приема пари в замяна на своя продукт, въпреки че те не му служат за пряка употреба, защото знае, че може да ги замени за предмети, които имат стойност за него. Парите му служат като средство за размяна и въпреки че са съвършено безполезни като предмет, му позволяват да изостави бартерната система и да изпълнява специализирана икономическа функция. На второ място, те служат като запас от стойност и позволяват на обущаря да спестява, вместо да консумира, и така да натрупва капитал за инвестиции. Без инвестиции на капитал не може да има просперитет, факт, валиден за всички икономически системи. Плодът от труда на обущаря може да бъде откраднат или като бъде отнет продукта, или парите, които е получил за него. Или някой може да си играе с монетарната система така, че парите да не могат да изпълнят целта си да закупят икономически блага, еквивалентни на продукта на обущаря. Откритата кражба е очевидна за всички, но не и икономическото престъпление, което прави същото нещо чрез обезценяване на парите. Мотивът и резултатът обаче са едни и същи. Алхимикът като крадец Алхимията, която обикновено се смята за странна научна грешка, всъщност е опит да се извърши това икономическо престъпление, което отнема парите на обущаря и на всички работници в обществото и ги дава в ръцете на алхимика. То създава илюзията, че се създава богатство там, където преди не е имало. Но на практика то само преразпределя вече съществуващото в света богатство. Алхимикът, със сътвореното от него ново злато, може да купи продукцията на своите съграждани, които иначе биха имали други купувачи. Той е увеличил количеството на парите в брой в света, но не и нещата, които могат да се купят с тези пари. Ако той правеше скришни лабораторни експерименти в мазето си, дейността му щеше да остане незабелязана. Единственият ефект върху другите ще бъде незначително увеличение на цените. Действителното търсене на продуктите, които той купува, се е увеличило поради допълнителното злато, но предлагането остава същото. Успешният алхимик не е безобидният експериментатор или шегаджия; относително малката вреда, която нанася, е функция на малкия мащаб на неговите операции. Той е крадец, който е прехвърлил част от богатството на другите към себе си, без да е подсигурил нещо съществено и значимо в замяна. Защо казваме, че алхимикът не дава нищо в замяна за присвояването на част от продукцията на света, след като е създал и разпространил определено количество злато, което светът иначе нямаше да има? Причината е, че средството за размяна няма свойствена полезност и създаването на по-голямо количество пари не прибавя нищо към запаса от богатство в света; единствено производството на къщи, зърно и вълна постига това. Стойността на златото се състои в готовността на хората да го приемат в замяна на тези продукти. То е средство за разпределение на оскъдна продукция с истинска стойност. Като всички средства за размяна, неговата полезност трае дотогава, докато е оскъдно. Алхимикът постига незабавната цел да накара пазара да му достави продукцията си, но успехът му ще продължи само дотогава, докато неговата формула успява, а тази на конкурента му се проваля. Ако всички желаещи да станат алхимици открият правилната формула, светът ще бъде залят от злато. Когато престане да бъде в оскъдно количество, то няма да може да изпълнява задачата си да бъде средство за разпределение на оскъдни блага и следователно ще загуби паричната си стойност. Светът ще трябва да измисли негов заместител или да се задоволи с бартерната система. Злато в обръщение, придобито единствено чрез изнурително изкопаване и рафиниране, не може да унищожи паричната система по такъв начин. Инфлация Фалшификацията е съвременният еквивалент на алхимията. Когато златото и среброто са били единствените пари, технологията не е могла да отговори на предизвикателството да ги имитира. Но когато хартията получава власт да се разпорежда с икономическите блага, хората можели да имитират официалната печатница с неофициална. Тази съвременна форма на кражба, като всички останали, идва от завист за притежанията на другите и пожеланието, което те принуждава да ги вземеш. За да разберем съвременната американска икономическа система, както и тази на другите западни народи, трябва да разгледаме как се е осъвременила алхимията. Било чрез превръщането на неблагородни метали в благородни или чрез фалшифициране на правителствени банкноти в незаконни печатници, този процес, като всяка кражба, прехвърля покупателна способност от истинските й притежатели на други хора. Той постига това чрез раздуване на парите в обръщение. Това е оригиналният икономически смисъл на думата “инфлация,” преди значението да бъде изопачено като общо увеличение на цените. Когато разберем, че няма икономическа разлика дали ще наводниш обществото с пари от незаконни печатници или с пари от официалната печатница, тогава ще схванем същността на съвременните инфлации. Инфлацията е икономическа травма, която кара хората да пренебрегват очевидните й причинители, за да поставят вината другаде. По време на инфлацията, която съсипва Германия след Първата световна война, няколко правителства, централната банка и мнозинството от икономисти, официални представители и журналисти приписват трудността на факта, че в баланса по плащанията има дефицит.[1] Джон Кенет Гълбрайт от много години повтаря, въпреки наличието на значими доказателствата в полза на противното, че фирмите в концентрирани индустрии подкопават пазара като се обединяват, за да налагат цените и затова са неподвластни на пазарните сили. Британски политик, действащ като председател на Националния борд по приходите и цените, пише, че главната причина за покачване на цените е по-бързото темпо на увеличение на разходите за заплати от темпото на нарастване на продуктивността.[2] Неотдавна американски политици обвиниха международните петролни картели за силното повишение на цените в Съединените щати. Придобилата наскоро значимост монетарна икономическа школа върна за публично обсъждане истината за покачването на цените, която бе известна на ранните икономисти и историци: покачването на цените е резултат от увеличението на парите в обръщение без съответстващо увеличение на предлаганите стоки, които парите могат да купят. Допълнителните пари се използват, за да се наддава за оскъдни икономически ресурси, което принуждава цените да се покачват подобаващо. Законът за законните платежни средства забранява използването на други разплащателни средства, а официалните средства са валидни, само защото правителството ги е обявило за валидни, и са “пари без златно покритие.” Главното предимство за правителството е, че то може да плати дълговете си и амбициите на своите водачи с помощта на печатна преса. Тази съвременна версия на алхимията е това, което Лудвиг фон Мизес нарича “философията на камъните, превърнати в хляб,” говорейки за изкушението на Исус. Това е номерът на алхимика да създава нещо ценно без труд. Независимо дали фокусникът изрича заклинания, смесва формули или задейства печатни преси, той се опитва да направи хляб, без да се потруди да изоре, засее, пожъне, смели и опече. Той се опитва да създаде нещо стойностно ex nihilo и да имитира творческата сила на Бога. Истинското му постижение е, че отнема нечий хляб. В древния свят, преди въвеждането на монетите, са съществували два начина да се създава измамно покупателна способност и пророците от Стария завет остро осъждат и двата. Златото и среброто са били средството за размяна и хората са претегляли на везни количеството, за което купувачът и продавачът са се уговорили. Исая осъжда практиката на юдеите да смесват нечисти примеси към среброто (и да разреждат виното), мамейки хората, с които търгуват (Ис. 1:22).[3] Другата парична измама е била употребата на неточни теглилки, за да се определи цената. Няма оправдание, казва пророкът, за човека, който “има неточни везни и кесия с измамливи грамове” (Мих. 6:11; Пр. 20:23). Появата на монетите в Мала Азия през VII в. пр. Хр. трябвало да донесе избавление от тези две измами, защото получателят на монетата е знаел точно тежестта и чистотата на метала, от който е направена. За нещастие не станало така. Репродукциите на снимки на древни монети в съвременните учебници винаги показват, че те не са напълно кръгли. Орязването на металното съдържание на монетите било сериозен проблем за древния свят и просто още една форма на кражба. Но тежестта на метала не бил толкова голям проблем, колкото чистотата му, която зависела напълно от почтеността на този, които е направил монетата. В края на V в. пр. Хр. Атина, огъваща се под финансовото бреме на Пелопонеската война, заменила сребърните си монети с монети от бронз, покрити със сребро. Това било началото на една напаст, която продължила през цялата древност. В края на римския принципат обезценяването на монетите се превърнало в мярка за упадък. Войните, строителството, субсидиите, подаянията и огромното разширение на военната и гражданска бюрокрация се оказали в повече от това, което Септим Север могъл да плати в началото на трети век. Той намалил сребърното съдържание в монетите и така се сдобил с допълнителни 20% средства за харчене. (Той също конфискувал богатствата на политическите си неприятели, което било просто по-явна форма на грабеж.) В средата на века Галиенус намалил сребърното съдържание в антониниана на 2%; останалото било мед. М. И. Ростовцеф описва процеса на цялостно обезценяване като скъсване с древния римски обичай да се използват истински пари, чиято стойност отговаря на тежестта и чистотата на метала, в полза на “нова система от пари без почти никаква реална стойност, приети и използвани само защото държавата ги признава за пари.” Приливът на пари без покритие предизвиква стремглаво покачване на цените. През голяма част от първите два века след Христос цената на житото от осем драхми за една артаба остава непроменена. През първата половина на трети век цената варира между дванадест и двадесет драхми. При царуването на Диоклециан в края на трети век цената достига 120,000 драхми. Разпространението на обезценени монети е придружено от жестока спекулация и създава сериозни трудности, като понякога прави невъзможно купуването на неща от първа необходимост.[4] Разбира се, събирането на монетите и изсичането им от по-евтин метал, за да се увеличи количеството им, е много трудно в сравнение със съвременния процес. Съвременните пари, получили монопол от закона за законните платежни средства, се обезценяват с постоянното отпечатване на още пари. В историята на много страни има катастрофални последици от тази практика; особено лоша е инфлацията във Франция през XVIII в. и в Германия през XX в. В Съединените щати има сериозна инфлация по време на Войната за независимост и отново по време на Гражданската война. Теодор Уайт си спомня ранната си журналистическа кариера в Китай през 1930-те, когато западните банкери научават китайците как да си плащат дълговете като печатат пари. Китайското правителство възприема това с ентусиазъм и стойността на парите се срива до нула. “Това беше като да учиш някой подрастващ как да си инжектира хероин.”[5] Ролята на банковата система в инфлационния процес Дори печатната преса се оказва неспособна да предложи достатъчно пари, за да засити ненаситния апетит на съвременните инфлации. През голямата инфлация в Германия след Първата световна война, станала непопулярна от истории за ръчни колички, пълни с пари, нужни за да си купиш малко храна, банкнотите се печатат само от едната страна, печатниците работят ден и нощ и все повече нули се прибавят към номиналната стойност на банкнотите. Днес монетарната система прави тези трудности ненужни. От основните пари в обръщение в Съединените щати, състоящи се от чекови сметки и пари в брой, по-малко от 30% са под формата на пари в брой.[6] Ако се вземат предвид всички пари, включително спестовни сметки и депозитни сертификати, процентът, притежаван под формата на пари, е дори по-малък. Повечето пари сега съществуват само под формата на компютърни данни. В съвременните държави парите в обръщение се регулират от централни банки, какъвто е Федералният резерв на Съединените щати. Резервът притежава голямо количество от дългови инструменти ценни книжа, акции и облигации на хазната на Съединените щати. Когато правителството харчи повече, отколкото събира от данъци, хазната продава този дълг на обществеността, за да събере нужната сума да продължи своите операции. Ако обществеността откаже да заеме достатъчно пари на хазната, Федералният резерв изкупува останалите ценни книжа и ги вписва като приход в сметката на хазната; парите вече могат да бъдат харчени от хазната. Откъде Федералният резерв е получил пари, за да купи дълга на хазната? Той ги създава. Доларите, които Федералният резерв плаща на хазната в замяна на дълговите инструменти, започват да съществуват чрез тази сделка и са на разположение на държавата и след това на нейните снабдители, за да се конкурират с доларите, които другите харчат на пазара. Техническият термин за тази монетарна инфлация е “монетизиране на дълга.” Федералният резерв е натоварен със задачата да регулира количеството пари в обръщение в съответствие с икономическата политика на правителството. Той прави това чрез регулации, които контролират начина, по който търговските банки управляват бизнеса си и също чрез така наречените отворени пазарни операции. Когато Федералният резерв желае да намали парите в обръщение, той продава на търговските банки ценните книжа на хазната от собствената си сметка и ги вписва като дълг в техните сметки във Федералния резерв. Ако желае да увеличи парите в обръщение, Резервът изкупува ценните книжа на хазната от банките и плаща за тях, като вписва сумите като приход в техните сметки. Тези нови пари в резервите на търговските банки са част от така наречената монетна база – наричани още от някои икономисти high-powered money,” заради способността им да се умножават. При определени изисквания за резерва, които Федералният резерв сменя периодично, търговските банки отпускат заеми срещу собствените си сметки във Федералния резерв. Тези фондове от своя страна се поставят в други сметки, където формират базата за бъдещи заеми. Този процес се повтаря на няколко етапа. При 15% изисквания за резерва, всеки новосъздаден долар, който Федералният резерв пуска в обръщение чрез отворени пазарни операции, може да се превърне приблизително в седем долара в ръцете на обществеността.[7] Когато тези новосъздадени долари стъпят на пазара, те оказват същия ефект като обезценените сребърни монети, с които Галиенус наводнява Средиземноморския свят през III в., като американския долар по времето на Войната за независимост и френските асигнати, които излизат от печатните преси през XVIII в. Те се състезават за относително статично предлагане на икономически блага, водейки до повишаване на цените, деноминирани в инфлационната монетарна единица. Покачването на цената е функция на увеличението на паричните единици във връзка с предлагането на икономически блага. В по-късните фази на една инфлация цените се покачват много по-бързо от предлагането на пари. Това се случва, защото хората осъзнават, че задържането на валутата дори и за кратко време, означава загуба на покупателна мощ. Затова те харчат парите веднага, щом ги получат. Икономистите наричат това покачване в скоростта на обръщение на парите. Понеже парите сменят собствениците си много бързо, определено количество пари може да свърши работата на много по-голямо количество пари при по-ниска скорост на обръщение. Когато скоростта на обръщение има по-голям ефект от количеството на парите, държавата не може да направи нищо да забави темпото на покачване на цените. На този етап инфлацията е практически извън контрол, защото хората трескаво се стремят да се отърват от парите си в замяна на почти всичко. Нещо повече, почти невъзможно е правителството да събере воля да сложи край на инфлацията. Забавянето между събирането на данъците и харченето на парите означава, че механизмът за събиране на данъци става неефективен и правителството обеднява. За да може изобщо да продължи дейността си, то трябва да продължи да печата пари. Политика и инфлация Джон Мейнард Кейнс обикновено се смята за архитект на съвременната инфлационна политика с цел предотвратяване на икономическите дефлации, но още преди труда му от ерата на депресията той прави може би по-ясно от всеки друг защо правителствата се захващат с инфлационна политика. Те са открили това, което римските императори, които обезценяват монетите си, са знаели: такава политика е изгодна за правителствата. Кейнс ни кара да си представим правителство, което увеличава запаса от пари от девет милиона на дванадесет милиона банкноти, без да променя нищо друго. С тази стъпка то е прехвърлило от обществеността за себе си ресурси, равни на три милиона банкноти, “толкова успешно, колкото ако ги бе събрало от данъци.” Кой плаща инфлационния данък? Тези, които притежават първоначалните девет милиона банкноти, защото всяка банкнота ще може да купи 25% по-малко, отколкото преди инфлацията. Инфлацията на валутата означава понижаване на стойността й. “Товарът на данъка е равномерно разпределен, не може да бъде избегнат, не струва нищо да бъде събран и грубо погледнато е пропорционален на богатството на жертвата. Нищо чудно, че повърхностните предимства на инфлацията са привлекли вниманието на Министрите на финансите.” Затова, казва Кейнс, банкнотите на страна, която надува парите в обръщение, са еквивалент на данъчна декларация в страна, която има честни пари.[8] Правителства, които облагат доходите с прогресивни данъци което ще рече повечето съвременни правителства разчитат инфлацията да повиши данъчните задължения на индивида и така да увеличи приходите от данъци, дори и реалните доходи на хората да не са се увеличили. Служители в Офиса по мениджмънт и бюджет през 1979 открито предполагат, че през следващите две години бюджетният дефицит ще бъде намален само благодарение на този феномен. През същата година съветник на кмета на Ню Йорк заявява, че инфлацията е спасила политиците на града от финансов крах. “Истинската заплаха за бюджетната стабилност на града през следващите три до пет години пише той идва от опасността да бъде овладяна степента на инфлация.” Прогресивните данъци са само една от причината правителствата да имат полза от инфлацията. Другата е, че всички длъжници имат полза от обезценяване на валутата, а в съвременните общества правителствата са главните длъжници. Получаването на ценни долари в заем и връщането им след като са загубили голяма част от стойността си ползва длъжника за сметка на кредитора. Инфлацията съсипва кредиторите. Това е достатъчно само по себе си, за да я направи привлекателна за тези, които насърчават политика, основана на ресантимент. Инфлацията като средство за преразпределение Ако от инфлацията печелеше единствено държавата, тя нямаше да продължи за дълго. Стандартният труд по време на катастрофалната немска инфлация в началото на 1920-те години ни говори за “огромната мрежа от интереси за поддържането и продължаването на депресията... които следователно са безмилостни противници на възстановяването на нормални монетарни условия.”[9] Някои хуманитарно-социални теоретици заключават, че бедните не страдат толкова много от инфлацията като другите и затова гледат на нея като на нещо безвредно.[10] Една цяла държава може да измами други държави чрез инфлация, ако нейната валута е общоприетото средство за световна търговия. Старши служител на голяма нюйоркска банка свидетелства пред Конгреса през 1978, че противно на общоприетото вярване, Съединените щати са имали възможност да внасят нефт от ОПЕК, без да заплащат истинската му стойност. Вместо да плащат за вноса на нефт като намалят консумацията на други продукти, като другите държави, “Съединените щати просто финансират търговския си дефицит като печатат долари, които се разпространяват по целия свят.” Той дава ясно да се разбере, че вътрешната политика е отговорна за тази финансова хитрост. “Вътрешното предлагане на пари се увеличава, за да може повишаването на личните доходи да е достатъчно да компенсира прехвърлянето на доходите, което по-високите цени на петрола причиняват. Френският президент Шарл де Гол многократно се оплаква от доминирането на американската икономика чрез властта й да печата главната резервна валута на света.[11] Но най-важната причина за инфлацията е тази от древността, че политиците имат полза от закони, които отменят дълговете. Когато Солон става архонт на Атина в края на VI в. пр. Хр., той укрепва властта си като отстъпва пред желанието на хората за отмяна на дълговете. Катилин, аристократ, чието богатство е пропиляно, се опитва да вземе политическата власт на Рим в собствените си ръце през 63 пр. Хр. със същото обещание. Кейнс вярва, че редом със склоността на правителствата да харчат повече, отколкото имат, главната движеща сила на инфлацията е “превъзхождащото политическо влияние на класата длъжник.” Бари Бозуърт, след оставката си като директор на Федералния съвет за заплатите и ценовата стабилност в края на 1979, казва, че типично семейство от средната класа си купува къща, без да има намерение да я изплати поради ефекта от инфлацията. “Те, на практика, залагат за инфлация. Те имат интерес от нея.” Брус Гарднър, земеделски икономист в Тексаския университет A & M, е стигнал до заключението, че внезапно намаляване на инфлацията може да бъде катастрофално за финансовото състояние на фермерите, които имат сериозни ипотеки, за да купят повече земя и да разширят стопанствата си. Опрощението на дълговете, което прави инфлацията привлекателна за длъжниците, има и друг ефект. Всеки дълг, който е пасив в баланса на един, е актив в баланса на друг. Инфлационният процес, който заличава дълга на единия, в същия момент унищожава богатството на другия. По този начин той прехвърля богатство от един човек на друг. Инфлацията е процес на преразпределение. Личните и корпоративни дългове поставят нови рекорди всеки месец през инфлационния цикъл на икономиката, а оттам нараства и естественият брой на онези, които искат да се възползват от предимствата на инфлацията. Преди няколко години банките започнаха внимателен експеримент с автомобилни заеми за четиригодишен период. Сега заемите са за петгодишен период. Инвестиционни заеми има в почти всички инвестиционни сфери. Това означава, че намаляването на инфлацията ще бъде в ущърб на все повече хора, които не искат да плащат за това, което притежават. Спирането на инфлацията става все по-трудно. Хората настояват да се сложи край на повишаването на цените, но в същото време искат да се възползват от предимствата на инфлацията. Те имат нужда от прилив на евтини и все по-поевтиняващи долари, с които да задоволят своите кредитори и да се обогатят за тяхна сметка. Андрю Диксън Уайт, основател и президент на Университета Корнел и икономически историк, вижда същия феномен в революционна Франция: “Роди се огромна класа от длъжници в нацията, пряко заинтересована от обезценяването на валутата, с която трябваше да изплати дълговете си... Не след дълго класата на длъжниците се превърна в мощно тяло и проникна във всички етажи на обществото.”[12] Кредиторите са хората със спестовни сметки, застраховки живот, ренти, пенсионни планове, срочни депозити и правителствени и корпоративни ценни книжа. Милиони пенсионери живеят от приходите на подобни инвестиции и са на път да изпаднат в бедност, от която само смъртта ще ги раздели. Те са жертви на политиките на своето правителство. Средната класа е класата, която спестява и която типичните инфлации помитат, нанасяйки неизмерими вреди не само на нея, но и на цялото общество. Последиците от инфлацията Инфлацията има морални и икономически последици. Тя позори всяка икономическа система, от която е част, защото премахва всяко чувство за справедливост, което иначе би съществувало. Вместо да възнагради предприемчивостта и да накаже безделието, “тя раздава благоденствие тук и смущение там, както казва Кейнс и преразпределя благоволението на Фортуна, така че да обезсърчи предвидливостта и да разочарова очакванията.” Като позволява натрупване на печалба без нужда от продуктивни усилия, инфлацията дискредитира предприемчивостта. Богатство се придобива чрез задлъжняване, чрез използване на пари на заем за придобиване на неща с истинска стойност, която се повишава по-бързо от обезценяването на валутата. Така хората придобиват богатство, без да произведат нещо със стойност. За популярните правителства е свойствено да оправдават инфлацията с това, че носи просперитет. Мирабо казва на французите, че ако позволят отпечатването на книжни пари, катастрофите, които са се случили през предишната инфлация от XVIII в., няма да се повторят. Този път хартията ще им донесе богатство. След като асигнатите наводняват пазара, засилената икономическа активност създава усещането за просперитет. Но всяка инжекция от свежи пари предизвиквала кратък период на еуфория преди неизбежния спад. Андрю Диксън Уайт сравнява инфлационните пиршества със запоите на пияницата, за които е нужен все повече алкохол и които водят до все по-кратки приливи на добро настроение и до все по-дълготрайно униние. В този смисъл началото на инфлацията в Германия било толкова измамно, че чужденците започнали да завиждат за това, което им изглеждало като просперитет. През 1978 представители на водещите икономически западни държави създават Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и радикално променят препоръките си за преодоляване на растящата стагнация. След дълги години в защита на по-бързия монетарен растеж, както е диктувала икономическата ортодоксалност, ОИСР вече казва, че икономическият растеж “не може да бъде постигнат просто чрез инжектиране на допълнителна покупателна мощ.” Тази промяна не оказва никакъв ефект върху политиката на държавите членки на организацията. Въпреки това тя е доказателство, че банкрутът на настоящата политика накрая става явен за елитните икономисти. Събраните от Данъчната фондация цифри показват, че инфлационната политика има лош ефект и за семействата. През 1979 едно средно четиричленно американско семейство е имало доход от $18,467, което е с 66% повече отколкото през 1972 В този период обаче цените се покачват със 75%, федералните данъци с 82%, а социалните осигуровки със 142%. Следователно покупателната способност на семейството е намаляла с осем процента. Когато продуктивният труд и инвестиции не водят до задоволителни резултати, хората насочват усилията и капитала си другаде. Хазартните игри и спекулациите стават по-атрактивни. Няма съмнение, че разпространението на хазартните игри във Великобритания и Съединените щати през последните години е част от комплекса от събития, свързани с инфлацията. Когато в Германия старото богатство, свързано с продуктивна предприемчивост, е унищожено, новото богатство се натрупва от спекуланти. Постепенно обикновените хора научават как да се предпазват от инфлационния данък. Проучване в края на 1979 на Р. Х. Брускин Асошиътс установява, че 5% от американските домакинства са инвестирали парите си в стоки, 2% в злато и 3% в сребро. Изненадващо, един процент от домакинствата с доход под $10,000 годишно, са превърнали част от активите си в сребърни монети. Всички тези предпазни мерки срещу инфлацията са разбираеми в икономическа среда, която унищожава спестяванията, но тези мерки не подсигуряват инвестициите, нужни за увеличаване на продуктивността на нацията. Скътаването на сребърни монети под дюшека може да помогне на семействата да запазят резервите си, но не прави нищо за производството на храна, дрехи и други продукти. Колкото повече капиталът на нацията се използва за непродуктивни начинания, толково по-сигурно ще упада общото ниво на просперитет. От инфлацията в Германия Бресциани-Турони стига до извода, че намаляването на продуктивната инвестиция засилва повишаването на цените като намалява предлагането на продукти за увеличеното количество валута. Това се комбинира със засилено обръщение на парите, което създава впечатление за активност на пазара. По този начин спестяването и инвестирането се оказват глупост в инфлационна среда. Хазартът и спекулациите изглеждат по-разумни. И харчене на парите, за предпочитане на кредит, преди цените да се покачат, е начин да се победи инфлацията. Наблюдавайки всичко това по време на масивната китайска инфлация, Теодор Уайт я нарича “ужасната болест на средната класа,” съсипваща онези, “които се стремят да планират, да спестяват, да бъдат разумни,” обезсмисляща всяко чувство за дълг, “отричаща всяко усилие, освен това да оцелееш.” Общество, което предизвиква инфлация на своята валута, обезценява морални ценности. Ако на икономическата система й липсва елементарна почтеност, която спомага икономическите взаимоотношения да са полезни за купувача и продавача, заемодавеца и длъжника, не може да има справедливост. В такива условия ще бъде прието за правилно да се търси изгодата за сметка на другите. Хенри Уолих, член на доказалия се за неспособен да снабди честни пари Борд на Федералния резерв, неотдавна каза, че цените, изразени в долари, вече нямат предвид това, което говорят. “Инфлацията е като страна, в която никой не казва истината.” Той сравнява използването на инфлационен долар със сключването на договори, в които мярката за количество често се смалява. Еврейските пророци осъждат променливите мерки и теглилки като потисничество, заслужаващо присъда. Въпреки това част от заглавието на Указа на Федералния резерв звучи така: “да създаде условия за еластична валута.” Само антропология, която си служи с мита от Просвещението за човешкото съвършенство, ще повери в ръцете на хора силата на еластичната валута или променливите мерки и теглилки. Милтън Фридман и Анна Шварц описват съвременната монетарна система като удобна фикция: удобна, защото е много ценно да имаш обща валута; фикция, защото лежи единствено на обещание за отговорност от страна на нейните автори – правителствените служители. А точно те са хората, които имат лична полза от инфлация на валутата.[13] Но е погрешно да мислим, че подкупни служители се възползват от безпомощната общественост. Готовността на правителствените служители да си купуват подкрепата на гласоподавателите чрез пари от печатната преса съвпада с готовността на гражданите да се възползват от това. Тази непочтеност създава морален климат, в който виреят и други крайности. Поевтиняващата валута изисква по-високи лихвени проценти, за да мотивира заемодателите. В своята значителна история за лихвените проценти, Сидни Хомър изразява съгласие със заключението на австрийския икономист Ойген Бьом фон Баверк, че културното ниво на един народ е в обратна пропорционалност на лихвените проценти. Колкото по-висок е моралът и интелектуалната сила, толкова по-ниски са лихвените проценти и толкова по-голяма е финансовата мощ.[14] Инфлацията в революционна Франция е съпътствана от неконтролируем хазарт и спекулации, пренебрегване на пестеливостта, презрение към простотата на живота и труда, стремеж към лукс и разпространение на корупцията и цинизма. Алфред Кан, смятан за “цар на антиинфлацията,” като започва работа при президента Картър в края на 1978, с изключителна за държавен служител откровеност, казва: “Инфлацията е симптом и отражение на общество, което до определена степен е в състояние на упадък общество, в което социалните норми, или границите, които едно уредено общество налага върху индивидуалните си действия в голяма степен доброволно, са в процес на отслабване.” Както казва Джордж Лукас: “Инфлацията на обществото изпревари инфлацията на парите.”[15] Моралното състояние на обществото води до съответната политика. Инфлацията е едновременно причина и следствие от моралния упадък. На гражданите им харесва, защото осъзнават, че тя им дава нещо срещу нищо. Подобно на политиката на много от съвременните социални демокрации, тя прехвърля богатство от едни хора на други. Хората толерират повишаването на цените, защото техните заплати като че ли се повишават със същото темпо. Стойността на къщите и другите им твърди активи нараства, докато тежестта на дълга им става по-малка. Ползите, които получават, са очевидни държавата се грижи за това, защото ако не бяха видими, никой в държавния апарат нямаше да извлича полза от това, че ги е осигурил докато цената за това е толкова невидима, колкото политическия и бюрократичен гений може да я направи. Докато хората си мислят, че имат икономически напредък, натискът да се продължи инфлацията е по-силен от този да бъде спряна. Когато обществото стане прагматично, моралните съображения не изглеждат толкова важни, колкото икономическите. Завист и икономика Икономисти и правителствени говорители по правило разглеждат икономическите проблеми единствено в технически и политически термини, правейки сериозни грешки, защото не обръщат достатъчно внимание на моралните елементи. Чарлз Кюран, наблюдавайки техническите дебати около инфлацията, заключава, че те приличат на диспут между лекари за пациент, който не същестува. Главната им грешка се състои в това, че обсъждат инфлацията, без да отчитат ролята, която завистта играе в пораждането й. През 1957 Кюран казва, че “ако политиката на завистта триумфира, тя със сигурност ще превърне [Англия] в беден кооперативен мравуняк, в който разнородните способности не могат да процъфтяват.”[16] Хелмут Шьок, наблюдавайки развитието на икономическите отношения в съвременните социални демокрации, казва, че това е “епохата на завистта.” С това иска да каже, че все по-малко хора се срамуват от това, че завиждат, очевидно вярвайки, че тяхната завист е доказателство, че има извършена социална несправедливост. “Изведнъж стана възможно да кажеш, без да загубиш публичното уважение и доверие: “Завиждам ти. Дай ми това, което имаш.”[17] Въпреки че това отношение обикновено се свързва с левите идеологии, то е напълно съвместимо и с тези отдясно. Платформата на нацистката партия включва такива елементи като ограничаване дохода до хиляда марки на човек и пълното изключване на неизработените доходи. В два отделни случая през 1930-те към Питър Дръкър се обръщат заможен немски индустриалец на висш пост в нацистката партия и италиански банкер, един от първите поддръжници на Мусолини. Те му казват, че се опитват да предпазят синовете си да не постъпят в съответните задължителни младежки организации, защото там ще страдат от умело култивираната от властта завист както на връстници, така и на ръководители. Тази завист не е измислена от тези репресивни режими, но я има и те са могли да се възползват от нея.[18] Твърдението, че завистта се предизвиква от неравенството и може да бъде прекратена чрез егалитарно преразпределение, е станало всеобщо. Британският икономист Е. Дж. Мишан вярва, че чувството за лишение, което предизвиква завист, ще бъде премахнато в процеса на изравняване, и че прогресивните данъчни ставки са най-добрият начин да се постигне това. “В идеалния вариант... данъкът трябва да е достатъчен да покрие всички основни претенции, които биха удовлетворили всички с ниски доходи, и колкото по-силна е завистта, толкова по-високи трябва да бъдат данъците.” Един от най-влиятелните икономисти на миналото поколение, Аба П. Лернер, също желае да скрои такава социална политика, която да отговори на изискванията на завистта, която той нарича “канализиране на човешките инстинкти за конкуриране при натрупването на богатство и харченето на пари.”[19] Тези възгледи са погрешни не само защото издигат едно чудовищно зло до позиция на нормативна преценка, но също и поради невежеството си относно природата на това зло. Завистта може да бъде усмирена толкова, колкото рака; и двете са патология, чието съществуване налага разширение в територията на съседа. Няма преграда, която тя не би прескочила, няма ограничение, което тя би сметнала за основателно, няма чувство за мярка или смирение, способно да победи комплексите за малоценност. По природа завистта е разтегаема, независимо от ситуациите, в които се окаже. Сатирата на Л. П. Хартли Facial Justice (1960) улавя пълната безразсъдност на този подтик. Диктаторът, който контролира обществото след Третата световна война, вярва, че единствено завистта предизвиква социалното неспокойство и е решен да премахне причините за нея. Когато бъдат премахнати обикновените социални и икономически неравенства, се вижда, че завистта не изчезва; остават такива неравенства като различията в граматиката и акцента. Това налага езикът да бъде поставен в ръцете на държавата и строго контролиран. Но хората продължават да бъдат мъчени от завист, виждайки физическата красота на другите. Това поражда необходимостта от задължителни пластични операции, или да намалят, или да увеличат нечия красота. Не трябва да има никакви основания за предполагаемо превъзходство.[20] Сатирата на Хартли е графично представяне на факта, че в природата на завистта е да не може да бъде удовлетворена. Колкото повече се храни, нейният неудовлетворим апетит дори се изостря повече и хората стават все по-чувствителни към неравенствата, които винаги ще съществуват: разлика в интелигентността, в зравословното състояние, в характера, в качеството на отношенията, в специалните умения, във възпитанието на децата, в общото удовлетворение от живота. Това може би ще обясни ефекта на Токвил. Съветският дисидент Владимир Буковски, наблюдавайки институционализирането на егалитаристичната идеология, която обслужва завистта, заключава, че това може да доведе само до кървав край. Както Буковски описва процеса, горните слоеве губят богатството си в полза на по-долните слоеве, които от своя страна стават уязвими за загуби. “Наистина ли е изненадващо пита той, че винаги, когато се появи стремеж за равенство и братство, на сцената излиза гилотината?”[21] Един от най-влиятелните съвременни трудове по теория на етиката, написан от философа от Харвард Джон Роулс, е прецизно философско резюме на егалитарната политика. Неговата теза обаче се основава напълно на “специалната презумпция,” че разумните хора не страдат от завист. Една от причините тази презумпция да му се струва логична е фактът, че завистта оказва нездравословно влияние върху общата социална атмосфера и затова не е от полза за никого.[22] Хърман Кан и неговите колеги от института Хъдсън разглеждат нещата по-сходен начин. В своето оптимистично опровержение на неомалтусианизма на Римския клуб те предричат, че след като просперитетът се разпространи по целия свят, националните икономики ще достигнат до едно стабилно ниво и ще намалят разрушението на средата.Тази щастлива развръзка на нещата ще се случи, защото хората ще кажат че “толкова стига.”[23] Много от икономистите от австрийската школа Фридрих Хайек, Лудвиг фон Мизес и Мъри Ротбард например, чийто труд е толкова ценен за обяснението на инфлационната политика на съвременните държави, правят грешката на Просвещението, мислейки, че техническо решение, като връщането на златния стандарт например, ще премахне злините, които виждат. Тъй като смятат, че средата е причинителят на злото, те очакват то да бъде изкоренено като се смени средата. Техните заключения са напълно противоположни на заключенията на егалитаристите, но основната им презумпция е същата. Десетата заповед се основава на много по-мъдро разбиране за човешката природа, защото признава, че пожеланието, което иска притежанията на ближния, е личен недостатък, който има влияние върху средата, напълно противоположно на възгледа на Просвещението. И като казва “не пожелавай жената на ближния си... нито каквото и да е притежание на ближния ти” (Изх. 20:17), тя показва, че обхватът на завистта е много по-обширен от ограничената версия, която съвременният материализъм познава. Морал и икономика Резултатът от тези хуманистични възгледи е разграничението между поведението на обществените институции и моралното състояние на хората, които ги управляват. В опита си да спаси нещо от останките от класическия либерализъм, докато избягва лошите последствия от материализма, Даниел Бел стига до една несмилаема смес, която нарича “публичното домакинство.” Защо е нужно това? Защото, казва Бел, буржоазните общества отхвърлиха протестантската етика. Тъй като “остана единствено хедонизмът... капиталистическата система загуби трансцендентната си етика,” а оттам и своята законност.[24] Но ако хедонизмът остане на мястото, заемано някога от протестантската етика, той неизбежно ще зарази публичното домакинство или всяка друга система, с която бъде заменен капитализмът. Каква тогава е придобивката? Къде можем да открием законността на следващата система, когато обществото е обхванато от хедонизъм и липса на трансцендентна етика? Бел се стреми да премахне последствията от моралното падение чрез юридически указ, който създава нова система. Това е само друга версия на заблудата от Просвещението. В по-ранен труд той показва, че явления като ефекта на Токвил и нарастване на ресантимента водят до социално напрежение, но тогава не твърди, че техническо действие ще разреши проблема.[25] Алчността и завистта не произлизат от никоя система; те се вкарват в системата и я променят. Питър Дръкър, който е принуден да напусне Австрия поради настъплението на Хитлеровите сили, смята за противоречие приписването на антикатолически и антисемитски мерки към натиска на правителствата върху несъгласните маси. Той не вярва, че е възможно тоталитарните режими да действат против волята на народ, който е решен да им се противопостави. Така и Александър Солженицин отказва да освободи от отговорност руския народ, в това число и себе си, за престъпленията, извършени по времето на Сталин (или за тези, които продължават да се извършват). Съпротивата винаги е възможна, казва той, и с достатъчно участници, може да бъде ефективна. Още по-ясно е, че гражданите на демократичните общества не могат да бъдат освободени от отговорност за престъпленията и безумието на своите водачи. Няма оправдание в лозунга, че системата е отговорна.[26] Материализъм Идеята на Бел за хедонизма на доминиращото общество е вярна, но корените на това развитие на нещата са още в далечното минало. Не можем да стигаме до изводи за материализъм просто от външната форма на икономическите институции. Пишейки от позицията на английския социализъм, Р. Х. Тоуни заключава, че съвременният капитализъм е станал материалистичен, но признава, че повечето критици на капитализма са приели същите презумпции “с не по-малка наивност.”[27] Бертран де Жувенел наблюдава грандиозните претенции и на капитализма, и на социализма, и заключава, че от нас се очаква да изберем между тях на базата на това кой е по-способен да повиши нивото ни на консумация. “Никога нищо по-тривиално не се е превръщало в социален идеал.”[28] Относителните преимущества на капитализма и социализма като икономически системи могат да бъдат оспорвани, но не на базата на това коя от двете системи е материалистична. Материализмът не е неотменима част от нито едната. Но съвременните общества от двата вида проявяват симптоми на напреднал стадий от тази болест. При обичайната употреба на материализма, за него се приема, че означава желание за повече притежания, смисълът, който кара Хъксли да нарече каталога на веригата Сиърс “Най-новия завет.” Законността на такива желания може да бъде преценена отчасти по нашата способност да ги задоволим. Всички истински нужди като храна, вода и приятелство са удовлетворими. Неоснователните капризи гордост, завист, алчност са неудовлетворими. В природата им е да не могат да бъдат удовлетворявани. В този смисъл материализмът е опиум за хората. Достатъчното никога не е достатъчно. Удовлетворението се постига само с повишаване на количеството и всяка доза се оказва недостатъчна следващия път. Това е ужасяващото в гиганта на Джон Бънян и вещицата на К. С. Луис, че дават на жертвите си храна, която причинява по-силен глад. Идолопоклонствата, които обещават безкрайно богатство, привличат последователи, както таверните привличат алкохолици. Иван Илич нарича това “етоса на неудовлетворяемостта.”[29] В този смисъл любовта към парите е коренът на всяко зло (1 Тим. 6:10). Степента, в която това се е втъкало в материята на обществото, оправдава разбирането на Бел, че революцията от нарастващи очаквания, която властва през последните двадесет и пет години, “вече се трансформира в революция на нарастващите права за следващите двадесет и пет години.”[30] Как може една икономика да произведе всичко необходимо, за да удовлетвори население, което е убедено, че има право на все повече ресурси? Обичайният отговор е икономическият растеж. Ако желанията са неудовлетворими, източникът за тяхното снабдяване трябва да бъде неизчерпаем и кривата на производство трябва да върви във възходяща посока към безкрайността. Това ни довежда до това, което Гари Норт нарича “богословието на експоненциалната крива.” Тези криви винаги стигат до срив след стремглавия си възход. Той цитира изчисленията на биолога Гарет Хардин, който ни кара да си представим, че тридесетте сребърника, които Юда получава за предателството на Исус, оттогава носят лихва от три процента. Ако бяха сребърни долари, сега биха били повече от $300,000 за всеки човек на планетата. Тъй като това е много повече от реалното богатство на земята, богатството в долари би било илюзорно.[31] В свят на оскъдност, какъвто е този, в който живеем, сложна лихва без край и растеж без край са в същата категория като права без край; те са илюзия. Но илюзии, в които хората поставят упованието си, придобиват определена зловеща реалност. Когато хората решат да извлечат облаги, но ресурсите са недостатъчни да удовлетворят всички, трябва да бъде изработен план за преразпределение, който да удовлетвори исканията. И често този план е насилието. Преразпределение Успехът на привържениците на преразпределението на благата от държавата може да бъде преценен от следните цифри. През 1958 безвъзмездните помощи за социално слаби възлизат на около 21% от федералния бюджет; съответната стойност за отчетната 1981 е около 50%. Дори нарастване от тази величина е занижено, защото федералният бюджет като пропорция от общия вътрешен продукт също е нараснал драматично. Това означава, че една от главните функции на правителствата е да отнема ресурси от определени хора и да ги дава на други. Детерминизмът отнасящ се до дадена среда също има довод в полза на подтика на ресантимента да изравнява. Ако човек е беден по причина на обществото, е просто въпрос на елементарна справедливост то да го обезщети за всичко, което му е причинило. В наши дни популярността на неомалтусианските идеи приучи хората да вярват, че структурата на вселената налага нарастваща бедност за човечеството. И понеже това означава смърт за хората в дъното на икономиката, изглежда нехуманно да откажем преразпределение на ресурсите. Едва ли е нужно да се казва, че подобни аргументи се основават на предположения със сериозни недостатъци. Точно такива формулировки обаче са нужни да поддържат измислицата, която казва, че преразпределението спомага за постигане на едно качество, наречено “социална справедливост.” Кенет Боулдинг нарича процеса на преразпределение “икономика на субсидиите,” за да я разграничи от нормалните икономически дейности, при които има размяна, и я свързва с въздаване на справедливост. “Колата на справедливостта, която обикновено е разнебитена и повредена, трябва все пак да продължи по пътя на динамичния процес на икономиката на субсидиите, ако иска да стигне някъде.”[32] Презумпцията е, че несправедливостите се поправят от мъдрата и благодетелна ръка на онези, които управляват икономиката на субсидиите, отнемайки от богатите, които несправедливо са си присвоили това, което принадлежи на други и давайки го на бедните, които го заслужават повече. Боулдинг обаче участва в редакцията на друга книга по същата тема със заглавие Преразпределение към богатите и бедните. Очевидно знае и още нещо по тази тема освен това, което ни внушава с образа на счупената кола, тътреща се по пътя на икономиката на субсидиите. Преразпределение за богатите Боулдинг знае, че преразпределителният процес, който определя кой какво получава, е процес, при който колата на справедливостта е натирена по черен път към градското бунище от ръководителите на икономиката на субсидиите, докато лимузината на личните интереси е превзела пътя. Към погрешното схващане, че преразпределението насочва помощ към нуждаещите се, се прибавя и това, което вижда преразпределението само като раздаване на пари в брой и услуги. Но точно толкова влиятелен е онзи вид правителствена намеса, която променя правилата на икономическия живот, така че определени хора и бизнеси се обогатяват за сметка на други. Бившият Секретар на хазната Уилям Саймън е изчислил, че ако вземем само увеличението на федералните разходи за социални помощи между 1965 и 1975, и ги разделим на двадесет и петте милиона души, официално обявени за бедни през 1975, на всеки човек биха се паднали по $8,000 годишно. Това означава всяко четиричленно семейство да получи доход от $32,000 само от увеличаване на разходите. Защо на практика помощите, които бедните получават са много по-малко от тази щедра сума? Саймън вярва, че на практика повечето от парите са били преразпределени към хора от средната класа, които са оглавявали програмите за преразпределение. По данни от 1966, Бенджамин Окнър от Инситута Брукингс изчислява, че разпределението на социални помощи към бедни и заможни е приблизително петдесет на петдесет.[33] През 1980 конгресменът Рон Пол изчислява, че всъщност бедните получават по-малко от 20% от разходите за социални помощи, а останалото се абсорбира от администрация, измами и разхищения. Робърт Нозик заключава, че отговорните за преразпределителния процес намират за по-евтино да подкупят средната класа с обществени субсидии, вместо заедно с нисшата класа да си присвоят богатството на по-горната класа. Разбира се, това е свръхопростен поглед, защото този процес не се движи по ясни класови линии. Анализът на Саймън показва, че средната класа, работеща в обществената сфера, използва преразпределителния процес да ощети средната класа, работеща в частния сектор. Разнообразието от схеми, по които хората получават икономически облаги за сметка на другите, е почти безкрайно. Има много начини за кредитно подпомагане например и мнозина смятат, че то е безвъзмездно. Но това не е така. Кредитът е ценен и оскъден ресурс и когато е субсидиран чрез гаранции, подобно на заемите за ветерани, за да им помогнат да си купят къща, или за компанията Локхийд, за да я измъкнат от последствията на мащабни пропуски в мениджмънта, от него се лишават лица и компании, които са по-сигурни по отношение на риска и биха били предпочетени от заемодавците. И още, това стимулира претенции от лишените сектори за подобни субсидии.[34] Бернард Фрийдън, икономист от Масачузетския технологичен институт, проследява процеса, чрез който окръг Марин, северно от Сан Франциско, подбужда федералното правителство да купи земя на морския бряг за национален парк с клауза, ограничаване на урбанизацията. След като Вашингтон купува земята, местното правителство решава, че не може да я одобри за увеселителен парк. Съответно окръгът спира строежа на пътя и увеселителните съоръжения, които биха привлекли посетители. Фийлдън заключава, че като замразява благоустрояването на местни парцели, четвъртият най-заможен окръг в Съединените щати е принудил цялата нация да плаща за запазването на неговата природа, отказвайки да позволи на външни лица да посещават земята, купена с техни пари. По целия Калифорнийски бряг заможни окръзи се възползват от екологичните движения, за да ограничат правото на строеж на други, докато съвсем неслучайно покачват стойността на собствената си недвижима собственост.[35] Федералната енергийна програма съдържа много примери за преразпределителна политика под друга маска. Неправилно наречения данък неочаквани печалби (което на практика е акцизен данък, който се плаща без оглед на печалбата) подсигурява механизма, чрез който правителствто, като подбужда завистта на населението, превръща общото недоволство от високите цени на енергията в огромна печалба за бюрократите, въвели данъка, и харчи парите, които той носи. Малцина знаят, че сред длъжните да плащат този данък са хилядите хора, на чиято земя се намира нефта, произведен от големите компании. Тъй като данъкът се налага върху самия петролен кладенец, а не върху печалбата, той излиза от техния джоб. Полза от данъка има и чуждестранният петролен картел, защото данъкът ограничава производството на американски петрол, повишавайки нуждата от вносен. Това е един от многото примери, които могат да бъдат приведени, за това как правителството си купува подкрепата като умиротворява гнева на населението чрез имуществото на непопулярните или слабите. Подобни действия неизбежно се съпътстват от етични уверения и претенции за защита на обществеността. Преразпределение към бизнеса и индустрията Това луксозно разнообразие в градината на преразпределението говори, че не бива да мислим, че в нея растат само пари и услуги. Освен тези прости прехвърляния, Боулдинг описва огромен набор от мерки в обществената политика, които нарича “скрити субсидии.” Той дефинира тези субсидии като “преразпределение на доход или богатство, което се получава като резултат от структурни промени или манипулации при цените и заплатите, лицензиите, забраните, възможностите или достъпа; те са всичко, което на практика не е пряка субсидия, но води до икономическо преразпределение.” В тези действия няма нищо ново. Джонатан Хюс, икономист от Северозападния университет, смята, че в американската икономика има много правителствени намеси още от колониални времена. Те дори предхождат първите заселвания, защото са донесени в новия свят от опита на европейския меркантилизъм, който Адам Смит описва много старателно.[36] По време и след Гражданската война влиятелни бизнесмени се облагодетелстват от високите мита, имиграцията и финансовите политики, скроени специално за техните нужди, и всичко това в разцвета на това, което хората все още наричат правителствена ненамеса. Първите федерални закони за минимална работна заплата са подкрепени от северните текстилни манифактуристи, облагодетелствани от нископлатения труд. От усърдието, с което бизнесмените се стремят да избегнат конкуренцията, можем да си извадим заключение, че конкуренцията е поне толкова неприятна за капиталистите, колкото и за социалистите. Те може и да я хвалят, когато изнасят лекции, но когато нещата опрат до въпроси за обществената политика, те сякаш вярват, че тя е полезна само в другите индустрии. Вносните мита винаги са популярни за защитените индустрии, защото намаляват заплахата от чужда конкуренция. И ако чрез преговори митата бъдат намалени, тогава могат да влязат в действие бариери от друг характер: квоти, стандарти и незначителни изисквания, които могат да предпазят домашната индустрия толкова добре, колкото и митата.[37] Голямата публичност около многонационалните търговски конференции през последните години е накарала мнозина да приемат, че протекционизмът намалява. Това не е така. В Съединените щати, както и в други западни страни, индустрията е успяла да нагоди законите в собствена полза, дори и тези, специално създадени да защитават потребителите. В новаторския си труд за антитръстовата политика, Робърт Борк изненадващо заключава, че някои антитръстови закони намаляват конкуренцията: “През последните двадесетина години протекционистката антиконкурентна тенденция в закона търпи забележително развитие.”[38] Предпочитаните от бизнеса преразпределителни схеми не се ограничават единствено до намаляване на конкуренцията. Правителствените разходи осигуряват бързи облаги, ако могат да бъдат насочени в подходящите канали. Военните разходи са просто най-очевидната сфера, за която е валидно това. С увеличаването на чуждестранната помощ след Втората световна война се лансира теорията, че в бедните страни благосъстоянието ще дойде чрез изграждането на икономическа инфраструктура пътища, мостове, училища, язовири и големите американски фирми, които биха получили договорите, стават ентусиазирани адвокати на тази доктрина. Строежи на пътища, програми за топла храна и мляко в училищата, по-високо образование, купони за храна, обществен транспорт и защита на околната среда са само някои от сферите, в които правителствените разходи се одобряват от бизнесмени, които имат изгода от тях. Няколко примера от неотдавнашни вестникарски статии говорят за обхвата на косвените субсидии, чрез които федералното правителство преразпределя към бизнеса: Стоманената индустрия, подпомагана от профсъюзите, успешно лобира за ценови механизъм, чрез който правителството да ограничи вноса на стомана. Това повиши цените за клиентите на стоманената индустрия и тъй като разходите им се повишиха станаха по-уязвими в сравнение с чуждестранните конкуренти, които могат да купуват по-евтина стомана. Корпорацията Крайслер успя да оцелее като породи политическа подкрепа за държавни гаранции, без които не би могла да получи достатъчно висок заем, за да остане в бизнеса. Без да им е достатъчно, че са получили пари, които иначе биха отишли към по-заслужаващи кредит фирми, Крайслер настояват правителството да ограничи вноса на японски коли, които са по-предпочитани от потребителите. Производителите на домати във Флорида продължиха усилията си да засилят федералните ограничения, които вече са ограничили вноса на естествено узрели домати от Мексико, предпочитани от потребителите пред узрелите чрез обгазяване домати от Флорида. Големи корпорации принудиха Конгреса да приеме специални закони, които ги освобождават от законови трудности с регулаторните агенции. Новите вносни мита за горивата намалиха конкуренцията, която местните производители на енергия биха срещнали. Подобни квоти съществуват дълго преди да има енергиен недостиг, който да бъде оправдание за тях. Индустрията на автопревозвачите се бори жестоко да предотврати дерегулацията, стремейки се да запази статуса си на картел, защитен от ужасите на конкуренцията от Междущатската търговска комисия. Оценките за допълнителните разходи за обществеността възлизат на около 15 милиарда долара годишно.[39] За някои хора е учудващо, че бизнесът и профсъюзите си съдействат, за да упражняват влияние върху федералната политика, защото за тяхното противопоставяне се е изговорило много. На практика, те често работят съвместно за постигането на общи цели. Фридрих Хайек отдавна е изтъкнал, че когато си съдействат, много лесно намират начин да си разделят облагите.[40] Далеч от това да бъде неудобство за бизнеса, мащабната държавна намеса, дълго преди Новия курс на Рузвелт, е приветствана като средство за повишаване на печалбите. По време на Първата световна война Уудроу Уилсън назначава в Борда на военната индустрия, който има полу-диктаторски правомощия над американската икономика, корпоративни директори, които след войната отново се завръщат по старите си работни места. Техният нов възглед за следвоенната икономика включва мрежа от търговски асоциации, които да координират планирането, продукцията и рекламата. Коопериране става ключова дума в новия икономически ред. Хърбърт Хувър, изненадващо определян дори и от историците като привърженик на правителствената ненамеса в икономическите отношения, енергично подкрепя този възглед. През 1920-те, когато е секретар по търговията, Хувър защитава идеята за силна централна държава, която да координира усилията на бизнеса. Смятайки конкуренцията за неприемлива, той играе важна роля с това, че превръща участието на държавата в икономическия живот на нацията в идеологичен принцип. Хувър е идеалният човек за тази роля, защото службата му на цар на хранителните доставки по време на войната му дава вкус към властта, от който той така и не се отказва. Той преобразува цялата хранителна индустрия на страната в гигантски картел. Като всеки картел, този държи цените по-високи, отколкото биха били, и Хувър се разправя сурово с фирми, които свалят цените под предписания минимум. Изпълнителните директори на покровителстваните фирми виждат предимствата на тази уредба и се опитват да я продължат и след войната под формата на бизнес и търговски асоциации. Франклин Д. Рузвелт става президент на една от най-големите държавно спонсорирани бизнес асоциации, създадена да намали конкуренцията Американския строителен съвет. Срещата, на която той е избран за този пост, е председателствана от самия Хувър.[41] Грешка в резултат на предполагаемото увлечение на големия бизнес по конкуренцията, е идеята, че съвременният американски либерализъм е възпирал големия бизнес. Има достатъчно доказателства, които показват, че Новият курс и неговите наследници активно са си съдействали с целите на големия бизнес.[42] Изборите за Конгрес през 1978 дават добра илюстрация за това, когато комитетите за политическа активност (PACs) на големите фирми подкрепят убедително демократите. Федералната изборна комисия, която наблюдава PACs, докладва, че корпоративните дарения за управляващите демократи са пет пъти повече от тези за републиканските претенденти. Вероятно са знаели къде се намира тяхната политическа подкрепа. Знаейки това, не е чудно, че индустрията е завладяла федералните агенции, които трябва да я регулират. Обхватът на правителствени програми, които субсидират средната класа е толкова огромен, че на практика няма никой, който да не вярва, че по някакъв начин е облагодетелстван от тях. Ще цитирам само няколко примера, между които заеми от Администрацията за дребния бизнес, създаваща проекти, които субсидират жилищно застрояване в неустойчиви крайбрежни ивици; управление на земята от Бюрото за защита на земята, което съдейства за използването на обществени земи за пасбища; нисколихвени ипотеки, възможни чрез издаването на освободени от данъци облигации; и федерални помощи, които намаляват разходите за по-високо образование. Бернард Фрийдън насочва вниманието ни към Крайбрежния бърз обществен транспорт (BART), където капиталът и оперативните разходи се заплащат от жителите на три окръга, но пътниците са предимно жители от средната и висша класа от предградията. “Бедните плащат заключава той, а богатите се возят.” Политическата отплата Защо имаме политическа система, при която хората от всяка класа и среда се трупат пред яслата на обществената хазна за своята прехрана? Брайс Харлоу, съветник на президентите от 1950-те до седемдесетте, казва пред един репортер през 1976 това, което всеки политик знае. Политиката е бизнес, казва той, а не хоби. “В основата й не са печалба и загуба, а гласове. Печалбата на конгресмена са повече гласове от тези на съперника. Това му дава положителен баланс. Така че всичко, което допринася той да е на печалба на следващите избори, а не на загуба, което е фатално, го мотивира.” След като напуска поста си, Уилям Саймън заявява, че в това отношение неговата партия е толкова лоша, колкото и демократите. И в други страни със социална демокрация действат същите политически сили. Когато консервативните правителства заменят социалистическите си предшественици в Швеция и Великобритания, моделът на преразпределителна политика не се прекратява. Промените в успеха на една или друга партия оказва влияние по-скоро върху личността на облагодетелстваните и ощетените, отколкото върху степента на финансов трансфер. Както казва Томас Соуел, балансирането на бюджета е било приемливо дотогава, докато политиците “не откриват политическата магия да се печелят гласове чрез дарения, без да се губят гласове от повишаване на данъците.” Вредите, нанесени върху енергийната индустрия от механизмите за контрол, карат Едуард Мичъл, икономист от Мичиганския университет, да заключи, че “квотите и ценовият контрол предоставят на политическия сектор плюсовете от освобождаване от отговорност за покачването на цените и от налично богатство за раздаване сред привържениците. Това са внушителни сили, над които икономическата логика трудно надделява.” В неотдавнашни изследвания Едуард Тъфт от университета Иейл сравнява раздадени държавни облаги срещу спечелени избори и открива удивителни съответствия. Парите в обръщение, например, се увеличават по-бързо в двете години преди президентски избори, отколкото в двете години след тях. Когато президентът види, че наближават избори, на него му е ясно, че илюзията за просперитет е за предпочитане пред спънките от кредитни ограничения, безработица и рецесия. Степента, в която наличният доход за харчене нараства в годините, когато президентът на власт се кандидатира за преизбиране е почти двойна спрямо други години. Месеците преди изборите стават либералният час и правителствените чекове текат до забрава. Тъфт дори открива, че датата, на която получателите получават ноемврийските трансферни чекове, зависи от това дали изборите са по-рано или по-късно. Администрацията очевидно има грижата чековете да пристигнат точно преди гласоподавателят да се отправи към изборната секция. Както казва Тъфт: “Подкуп за избирателите в крайна сметка си е подкуп за избирателите.”[43] Политиката на групите за политически натиск Резултат от широко разпространената етика на преразпределение е влиянието на групите за политически натиск и на избирателите. Главният въпрос в такова общество е този, който Хайек определи като “Кой кого?” Той произтича от изказването на Ленин: “Кой кого планира, кой кого управлява и владее, кой определя мястото на другите в живота и на кого се пада други да определят дължимото му? Това задължително стават централни въпроси, които единствено върховната власт трябва да решава.” Главната цел да се присъединим към хора със сходни интереси и да сформираме група за натиск е да подсигурим, че ние ще сме “кой,” а другите в обществото ще бъдат “когото.” Знаем, че ще има ограбване, че правителството ще даде пари и привилегии на едни за сметка на други. Това означава, че ние водим борба да победим държавата за собственото си благо, в ущърб на нашите съперници. Преразпределението създава условия обществото да бъде разделено на съперничещи си групи. Тъй като групите за натиск не съществуват в конституционното описание на политическия процес, тяхното влияние често се подценява. Йозеф Шумпетер описва тяхното въздействие в съвременната демокрация като “стенобойни машини,” толкова силни, колкото самите политически партии.[44] Тяхното преобладаващо присъствие в обществото е белег, че силата е заместила справедливостта като принцип за ред. В преразпределящите правителства няма такова нещо като безпристрастност. Всички в групите за натиск и всички в политиката имат какво да спечелят. И бюрокрацията е пълна с хора с користни цели, които обикновено се съюзяват с някоя от групите за политически натиск.[45] Някои групи за натиск дори получават значителна част от бюджета си направо от федерални субсидии. Политиците толкова успешно са асимилирали хората в преразпределителната система, че е трудно да видим как може да й бъде сложен край, без да се стигне до пълен икономически срив. Гари Шилинг, икономист, прави диаграма на броя на хората, зависими от щедростта на правителството, включително служители от всички етажи на правителството, частни работници, силно зависими от правителствени поръчки и получателите на социални помощи и пенсии. През 1977 53.5% от населението е било зависимо от правителството по един или друг начин, като през 1960 процентът е бил 42.3. Иначе казано, повече от половината от населението е наясно, че икономическото му благосъстояние е зависимо от обществената хазна. Като се вгледаме под повърхността на съвременната политико-икономическа система, ставя ясно, че да свързваме преразпределението с постигане на справедливост е измама. Принципът, който определя действията на тези, които търсят пари и благоволение от държавата, и на тези, които ги раздават, е личният интерес. Справедливостта няма много общо с този процес, освен да служи като прикритие. В своята защита на либертарианското общество като алтернатива едновременно на анархията и на диктатурата, Робърт Нозик допуска грешката на Просвещението, че хората ще настояват за справедливо общество. Невъзможно е съвременните социални демокрации да бъдат разбрани в рамките на тази предпоставка. В нашето общество хората наричат “справедлива” онази уредба, която посреща техните изисквания. Когато Ървинг Кристъл, редактор на The Public Interest, моли няколко явни защитници за нарастващо изравняване на доходите да опишат за публикуване кривата на разпределението на доходите, която би била справедлива, не намира човек, който би приел това предизвикателство. Това е невъзможна задача, защото преразпределението се определя от принципа за интереса, не за справедливостта. Някои искат да бъдат отнети ресурси от успяващите и дадени на тези, които не успяват. Други искат от списъците за социални помощи да отпаднат неподходящите, но са доволни от федералните схеми, които дават привилегии на самите тях или които ограничават конкурентите им. Справедливостта няма нищо общо с всичко това. Тъй като правителството не произвежда никакви стоки, то може да разпределя само това, което взима от другите. Този процес е неразличим от кражбата. Когато чрез избори, а в някои страни чрез преврат, се смени идентичността на обирджиите и обраните, вчерашната несправедливост става днешната правда. В преразпределящото общество законът е крадец. Властта на държавата над икономическия живот Съвременните идолопоклонства на мамона разчитат главно на намесата на държавната власт в икономическите дела, за да постигнат своите цели. Редом с историцистични гледни точки, които говорят за неизбежността на този процес,[46] ни се предлагат аргументи, които претендират, че показват ужасните последствия от колебанието да дадем икономическа власт на държавата. Младият Артър Шлезингър Джуниър възкреси Комунистическото страшилище през 1949 да оправдае федералното правителство за присвояване на власт. Трябва да сме благодарни на Новия курс, казва той, защото без него комунизмът щеше да стане по-привлекателен за масите след провала на “ортодоксалните” методи да сложат край на депресията.[47] Тридесет години по-късно той пише статия за Wall Street Journal и повтаря същите нелогични аргументи, този път с цел да подпомогне президентските стремежи на сенатора Едуард Кенеди. Врагът този път е инфлацията, твърди той, и отново трябва да разчитаме на силата на държавата да ни избави. Позицията на Гълбрайт е, че изпълнителните директори на концентрирани индустрии имат възможност да налагат цени чрез тайни споразумения, като по този начин избягват конкуренцията и налагат нуждата от силна държава като “компенсираща сила.”[48] Последните аргументи за разширяване властта на държавата се основават на нео-малтусианските схващания за изтребване чрез изчерпване на ресурсите и световно замърсяване.[49] Каквито и доводи да се използват, за да се оправдае разширяващата се роля на държавата в икономическия живот, неизбежният изход ще бъде увеличаване на силовата принуда. Занимаващият се с правна наука Роналд Дуоркин казва, че “едно по-равнопоставено общество е по-добро общество, дори и неговите граждани да предпочитат неравноправието.” С други думи, народ, който е толкова глупав, че пренебрегва интересите, за които елитът твърди, че са негови, трябва да бъде принуден да се промени. Няма нищо ново във връзката между равенството и насилствената принуда. Както е отбелязала Хана Арендт, изравняването на условията “винаги е било една от най-главните грижи на деспотичните и тиранични режими от древността.”[50] Тиранията в Спарта е егалитарна. Грейсън Джeксън Джуниър със съжаление си спомня за времето си като главен контрольор на цените при президента Никсън и със закъснение пише за страховете си, че нашата икономическа система неотклонимо се отдалечава от частната инициатива към държавен контрол.[51] Такова развитие на нещата винаги е било асоциирино с управлението на леви режими, но това е погрешно. Фашистките и нацистки режими от 1930-те строго контролират всички решения с икономическа важност цени, производствени програми, наемане на работна ръка, уволняване на работна ръка, инвестиции, печалби, дивиденти. Бюрократите и политиците взимат всички решения, но системата все още е смятана за капиталистическа, защото принципът за частна собственост не е официално отхвърлен. Държавата взима печалбата, а за “собственика” остава рискът. Въпросът, който трябва да зададем, е дали икономическият контрол, който винаги присъства в тоталитарните режими отляво и отдясно, може да съществува в общества от друг характер съвместно със защитата на личната свобода. Даниел Бел твърди, че това е възможно, че политическата и икономическата свобода могат да бъдат “разделени.” Той свързва придобиването на частна собственост с буржоазния материализъм и приема идеята на Гълбрайт, че е по-морално държавата да притежава дадена собственост, отколкото тя да е притежание на частни лица. Той вижда възможността за насилствена принуда, но вярва, че ако в обществото бъде запазен политическият либерализъм, той ще осигури на отделния индивид справедливо възнаграждение и също защита от насилствена принуда. Разширяването на властта на държавата да контролира собствеността, казва Бел, “не означава непременно разширение на правителствената икономика или административния сектор.” Във формулировката на Бел има голяма доза самозалъгване. Той не ни казва защо трябва да вярваме, че увеличените правомощия на правителството няма да бъдат използвани по начини, които той смята за нелиберални. Ако знае основателни причини за това убеждение, трябва да информира приятеля си и колега Ървинг Кристъл, който не успява да намери дори един пример в историята “за общество, което потиска икономическите свободи на индивида, докато е благоразположено към другите му свободи.”[52] Не откриваме уважение на свободата на личността, когато държавата контролира икономиката, защото в тази ситуация политиката замества икономиката. С други думи, насилствената принуда замества свободния избор. При свободната икономика двустранната полза е управляващият принцип, защото и продавач и купувач трябва да бъдат удовлетворени, за да има сделка. Трябва да се даде нещо ценно за получено ценно нещо. Когато политиката замени икономиката, на хората не им е позволено да правят това, което е в тяхна полза. Или да го кажем иначе, ползата от избягване на глоби и затвор (или екзекуция в някои части на света) натежава повече от ползата от алтернативен курс на действие. Когато на хората им бъде позволено да мислят икономически, това означава, че свободата е запазена. Когато хората бъдат принудени да мислят политически, това неизбежно означава, както казва Хайек, “заместване на власт, която винаги е ограничена, с власт, от която няма избавление.” Мултимилионерът, който ви наема, има много по-малко власт над вас от някой трети секретар в бюрократична агенция. Лично приложената власт може да бъде насилствена, но, изключвайки физическата сила, не е изключителна или неизбежна. Дори и да не се случи най-лошото, държавният контрол прави гражданите предпазливи. Милтън Фридман вярва, че контролът означава край на свободата на речта, защото данъкоплатците се страхуват от репресивни мерки от страна на данъчните власти, хората занимаващи се с бизнес се страхуват от антитръстови дела или съдебни действия от страна на регулаторните агенции, академичният състав е загрижен ще бъдат ли подновени правителствените субсидии. Гълбрайт, който вярва, че нашето спасение е в общество, доминирано от държавата, е съгласен. Той се съмнява дали отново някога ще видим управителя на Форд Мотър Къмпани да отправя строги критики към правителството като първия Хенри Форд.[53] Скорошни проучвания на федералното финансиране на висшето образование стигат до сходни заключения. Частично финансирани от Вашингтон, “частните” колежи и университети откриват, че независимостта им се изплъзва.[54] Бюрократична власт Преценяването на система, която не успява да постигне повечето от заявените си цели, налага да разгледаме въпроса кой печели от провала: старият въпрос, cui bono, в чия полза е всичко? В своето разочарование след провала на контролиращата цените бюрокрация на президента Никсън, Грейсън Джексън заключава, че ползата е за членовете на “елитарна група, която планира за всички други.” Кристъл популяризира фразата “новата класа” по отношение на интелектуалците, които се сдобиват с власт на гърба на социалната държава: адвокати, бюрократи и социални учени, които не печелят нищо от частната инициатива, но печелят много от задълбочаването на социалните проблеми, за които може да се твърди, че имат нужда от тяхната намеса. П. Т. Бауър вижда в световния поход към централизация създаването на позиции на власт за политици и бюрократи, към които те не биха могли да имат стремежи в общество без натрапчив държавен апарат.[55] Социологът Луис Фойър разговаря с хора от “новата класа,” които посещават СССР през 1920-те и 1930-те и установява, че те са харесали това, което са видели. “Във всички случаи те виждат власт и статус в притежание на хора от техния вид.”[56] Същността на бюрокрацията противоречи на старата идея, че тя е аполитична, изцяло зависима от законовата документация, създавана от политическите власти.[57] Административните разпоредби, изпълнявани от Федералния резерв, са много по-многотомни от законите, от които произлиза тяхната власт, и това отразява истината, че обяснението и прилагането на закона дава огромна власт. В някои страни бюрократичните правомощия включват власт над живота и смъртта. В социалните демокрации те имат силата да раздават икономически просперитет или оскъдност, или да принудят хората да зависят от благоволението на властимащите в държавата. Един апологет на административната държава, Емет Редфорд от Тексаския университет, изразява идеята, че доколкото е възможно, политическите решения трябва “сами” да се изпълняват, тоест, без нужда от бюрократична намеса. Но само след две страници сваля маската и признава, че колкото и желателно да е това, подобно идеално разрешение рядко е възможно. Така той се оказва защитник на бюрократичната “гъвкавост,” което означава, че в едни широки граници служителите могат да правят каквото си пожелаят.[58] Бърнард Фрийдън е забелязал, че за разлика от старомодните регулаторни агенции, които са подвластни на големите индустрии, които би трябвало да регулират, по-новите регулаторни агенции имат доминираща власт. Враждебно настроени към компромиса, те растат от принудата. Тези имперски обноски вероятно ще бъдат избран стил на държавните служители в бъдеще. В голяма степен новата класа доминира по въпросите за морала. Недоволни да претендират единствено за компетентност по техническите въпроси, твърде мистериозни за обикновените хора, преразпределителните и регулаторни механизми настояват за влияние във всяка житейска област, а елитът е убеден в превъзходството на своите ценности. Желанията на хората, споделени на пазара, трябва да бъдат осуетени, ако механизмите за планиране и контрол искат да постигнат целите си. Както казва Ернест ван ден Хааг, централното ръководство има смисъл само дотолкова, доколкото целта му е да осуети желанията на гражданите. Защото ако на пазара се произвежда това, което хората желаят, “ще се произвеждат само незначителни (греховни) неща твърде малко образование, твърде много бира.” Политическите власти и техните наставници от новата класа целенасочено и непрестанно пропускат да кажат, че техните политически решения целят да наложат волята им над масите.[59] Отново въпросът “Кой кого?” Преди двеста години една група от кралски поданици смятали, че са потиснати от краля, който живеел отвъд океана. Сред техните недоволства било и това: “Той е създал множество нови служби и е изпратил рояци от служители да тормозят хората и да отнемат имуществото им.” Американците трябва отново да прочетат Декларацията за независимост и да се замислят дали Томас Джеферсън би отчел, че Войната за независимост е постигнала някакъв успех. Обществената увереност, че правителствената бюрокрация може да разреши големите проблеми вероятно достигна най-високата си точка през 1960-те. Даниел Мойнихан, който е бил в позиция да знае по-добре, е мислел, че иконометричната революция на кейнсианската теория в комбинация с мощна компютъризация са решили проблема с управлението на съвременната индустриална икономика.[60] Жак Елюл, в своята може би най-широко цитирана книга, казва, че въпреки че планираните общества не могат да са свободни, те все пак са неизбежни, защото са най-ефективни.[61] Въпреки това едва ли има сфера, в която съвременната централизирана държава да се е доближила до заявеното си намерение за мащабна инициатива, без да донесе и разрушителни, обикновено неочаквани, странични ефекти. Социални помощи, урбанизация и макроикономически политически решения са само най-очевидните от дълъг списък с непризнати катастрофи. Дори и Федералният резерв, вече със седемдесет и пет годишна история и почти без никаква заплаха за неоспорваната си власт, не успя напълно да постигне основната си цел. Той трябваше да създаде монетарна стабилност, но неговото създаване бе последвано от период на най-голяма нестабилност от Гражданската война насам и може би от всеки друг период в американската история след Войната за независимост.[62] Планираните икономики, освен че не са ефикасни, са прословути със своята неспособност да отговорят на търсенето така ефективно, както се справя системата на свободния пазар. Малката ефективност, която съветската икономика все още притежава, се дължи единствено на неофициална мрежа от посредници, наречени толкачи, които осъществяват връзка между купувачи и продавачи по начин, по който планиращите не могат.[63] Така, въпреки етатистката идеология, единствено ограниченият и таен свободен пазар спасява държавната система от пълна разруха. Сериозна грешка е да се вярва, че действията на държавата са насочени към заявените цели. Cui bono е не по-малко валиден принцип в обществения живот, отколкото в частния, но политическата реалност налага да бъде прикрит от защитен слой лицемерност. Охарактеризирането на американската енергийна политика от Пол Крейг Робърт направено преди да получи служба в администрацията на Рейгън може да бъде отнесено към дейността на цялото правителство: “Когато ви бъде поверен енергиен департамент, сте в беда, защото политическото тяло няма абсолютно никакъв интерес да има изобилна енергия на разумна цена.” Всеки разрешен проблем затруднява агенциите да оправдават по-нататъшното си съществуване. В икономиката на всемогъщата държава нищо не е по-успешно от неуспеха. Една от причините държавата да не успява да изпълнява дори простите задачи от нейната компетентност е, че хората работят активно да й попречат. През последните години кешовата икономика, която не оставя документация, е нараснала до пропорции, които федералните служители смятат за епидемични. Робърт Д. Лорен, икономист от Банката на Федералния резерв в Чикаго, изчислява, че парите в обръщение се равняват на $600 на всеки възрастен, което означава, че много хора държат повече от $10,000 на ръка. Питър Гутман, икономист от Сити Юнивърсити в Ню Йорк, вярва, че неофициалната икономика, която остава недокументирана, може би се равнява на една десета от общия национален продукт. Той смята, че хората участват в нелегалната икономика, защото изпитват недоверие към данъчните и регулаторни механизми. Робърт Хейлбронер, икономист, който вярва, че е правилно правителството да контролира поведението на хората, се оплаква от провала на правителствената политика. Проблемът е в това, че “всеки нов закон е вмешателство, което задвижва дейност, специално насочена към възстановяване на предишното състояние на нещата като заобиколи, избегне или превъзмогне новия политически елемент.”[64] Нарастващата цена на златото например е глас на недоверие в правителствената монетарна политика. Тя е доказателство, че хората са заели “къса” позиция по отношение на всяка валута, при която цената на златото се покачва, в опит да избегнат политиката на монетарните власти. Този белег е толкова разпространен, че икономистите са му създали име: “моделът на разумните очаквания.” Той обяснява как се проваля икономическата политика, защото хората правят всичко, което могат, за да избягат от сферата на нейното действие. Ценови контрол Безумието на правителствения икономически контрол може да бъде демонстрирано с безброй примери. Като нагледен материал нека използваме една от най-измамните политики, ценовия контрол. Тази форма на контрол датира от преди поне четири хиляди годни; кодът на Хамураби съдържа стриктен ценови таван на голямо разнообразие от стоки. Най-добре познатата система от ценови контрол през древността е въведената чрез указа на Диоклециан през 301 от Хр. След безрезултатни призиви за себеобуздание и порицание на алчността на обществото в разгара на повишаващи се цени, имперското правителство издава този суров указ, който предвижда жестоки наказания, включително смърт, за нарушаване на ценовите ограничения. Съвременните контрольори подражават на Диоклециан в убежденията, обвиненията на обществеността и неефективността на предприетите мерки. Не са научили нищо от историята. Съвременният контрол се осъществява по-същите причини като в древността: той служи за прикритие на причините за увеличаването на цените. Проблемът на Диоклециан с покачването на цените произхожда от факта, че той обезценява парите като кове големи количества обезценени монети. С оглед на това, цените трябва да се покачат. Хората не можели да спазят закона, който накрая бил изоставен, след като причинява големи трудности и много смърт.[65] Нашият главен контрольор на цените по време на Втората световна война, Джон Кенет Гълбрайт, мисли, че контролът е свършил добра работа и защитава прилагането му днес. Но дори и с помощта на военно патриотично усърдие, контролът не постига това, което неговите поддръжници очакват. Повишаването на цените приема завоалирани форми. Настъпва занижаване на качеството и услугите; производството се концентрира в производствени линии, чиито контролирани цени са по-високи, водейки до недостиг на други продукти; настъпва значително законно и незаконно заобикаляне на контрола, което не се отразява в официалната документация. Недостигът, който е неизбежен по време на ценови контрол, намира разрешение в дългите опашки пред магазините или във въвеждане на купонна система. Различните категории хора получават право на различно количество купони, което означава, че истинският първоизточник на купонната система е политическият натиск.[66] Ценовият контрол води до недостиг, защото капиталът се насочва към по-печеливши области. Контрол на наема, например, преразпределя парите от наемодателите към наемателите, намалявайки и малкия стимул да станеш наемодател. Ето защо в общини, където съществува контрол на наемите, като Ню Йорк, има недостиг от жилища. Сега когато контролът на наемите започва да обхваща цялата държава, а наемателите използват политически средства да премахнат от себе си тежестта на инфлацията и да я прехвърлят върху собствениците на апартаменти, може да очакваме общонационален недостиг на жилища под наем.[67] По същата причина Съединените щати, които имат несравнимо по-големи енергийни ресурси от Западна Европа, имат много по-сериозна енергийна криза. Настоявайки да бъдат наложени изкуствено ниски цени, които не отразяват оскъдността на енергията политика на преразпределение Вашингтон стимулира консумацията и обезсърчава производството. Най-скорошният ни флирт с всеобхватен ценови контрол програмата на президента Никсън в началото на 70-те причини сериозно объркване и значителни трудности. Въпреки това, в едно проучване от 1979 за Националното бюро за икономически изследвания, двама икономисти от университета Принстън, Алън С. Блайндър и Уилям Дж. Нютън, заключават, че в началото на 1975 цените са малко по-високи, отколкото биха били без ценовия контрол. Автономен бюрократизъм Основната презумпция, оправдаваща разширяването на правителствената власт над икономическия живот, е убеждението от Просвещението, че хората притежават добротата и мъдростта, нужни за контролирането на други хора. Голямо внимание се обърна на дебатите от последните години между кейнсианската и монетаристката икономически школи, но това е просто семейна вражда. И двете са съгласни, че държавата има право да контролира икономическите взаимоотношения. Това означава, че политиката замества икономиката, а принудата замества свободата. Това е смисълът на изказването на Лудвиг фон Мизес, че “най-забележителният факт от интелектуалната история на последните сто години е борбата против икономиката.”[68] Едно от условията в общество, в което политиката е заместила икономиката, е това, че богатството се получава не толкова чрез производство, колкото чрез влияние. Робърт Борк заключава, че антитръстовият закон не може да бъде приложен равномерно, защото вредата, която ще нанесе на икономиката, е непосилна. Но ако законът не може да бъде приложен равномерно, тогава той не може да бъде приложен справедливо; избирателност при неговото прилагане го превръща в оръжие. Държавните служители решават срещу кого да го използват. Това не е силата, която бихме очаквали всеки да може да използва справедливо. Поверяване на контрол на държавните служители над икономическата ни съдба е основа както за тирания, така и за икономическо безсмислие. В първоначалното си отлично обяснение на причината и следствията от инфлацията, Кейнс настоява да направим тази грешка. Той иска от нас “да се освободим от дълбокото недоверие” към правителствените служители, които контролират монетарните системи. Едновременно с това цялата му книга е убедителна демонстрация, че нищо добро няма да излезе, ако послушаме съвета му. Всъщност, неговите конкретни препоръки включват координиране на монетарната политика от британските и американските власти, защото не може да се има доверие на самостоятелното действие нито на единия, нито на другия като че ли два крадеца, които работят заедно, заслужават повече доверие от един, който работи сам. И кейнсианци, и монетаристи са против златния стандарт, защото той възпрепятства техните възможности да печатат пари. Реймънд Ерън, разсъждавайки за решението на президента Никсън да спре да разменя злато за доларите, които изпращахме по целия свят вместо стоки, заключава, че по този начин “властите на Съединените щати се избавиха от последната спънка пред тяхната свобода.”[69] С други думи, те се избавиха от последната голяма спънка към печатането на долари, с които да купуват гласове. Затова Хайек нарича златото “приспособление за сплашване на политици.” Провал в инвестирането Последните няколко години сме свидетели на удивителен обрат в нашите очаквания за икономическото бъдеще на нацията. Норман Подхорец, редактор на Commentary, си спомня, че през президентските избори през 1960 той и неговите приятели искали да изберат човек, който ще осъществи невероятните възможности за изобилие очакващи ги з ад хоризонта. Към средата на следващата администрация, Филип Рийф стига до заключението, че “старата култура на отрицание вече няма отношение към... един свят на безкрайно изобилие.”[70] Тези възгледи са типични за петдесетте и шестдесетте и едва ли изглежда възможно новата ортодоксалност да бъде надмогната от мрачните предчувствия на различни видове неомалтусианци. В известен смисъл главната задача на президента Кенеди бе да ни помогне да намерим пътя си сред материален просперитет с такива потресаващи размери, че се превърна в голям национален проблем, докато трудността на президента Картър се криеше в това да се справи с планета, чиито ресурси се изчерпваха толкова бързо, че дори настоящото поколение ще се наложи да затегне колана. И всичко това се случи за по-малко от двадесет години. Къде е “безкрайното изобилие” на Рийф сега? Ако приемем, че проблемът се състои в материалните ресурси на земята, няма обяснение за внезапния обрат в отношението, освен да кажем, че едната или другата партия е била глупава. Непонятно е как тези ресурси могат да бъдат всъщност изобилни през 1960 и недостатъчни през 1980 Въпреки това, съществуват значими обективни доказателства в подкрепа както на оптимизма на ранния период, така и на общия песимизъм на късния период. Сега се чувстваме по-бедни, защото нашата растяща икономика първо спря да расте, а после бавно започна да се смалява. Но ако това не е предизвикано от внезапен недостиг на природни ресурси, къде другаде можем да търсим обяснение? Не опростяваме твърде много нещата, ако кажем, че просперитетът като цяло е въпрос на спестяване и инвестиране. Врагът на спестяването е потреблението. Потребеното не може да бъде спестено, а което не е спестено, не може да бъде инвестирано. Ресурси, които не са инвестирани, не могат да заменят машини, които са изхабени, или не могат да повишат продуктивността. Кейнс, демонстрирайки своето превъзходство пред интелектуалното безсилие на мнозина от своите последователи материалисти, обяснява защо XIX в. е период на толкова невероятен икономически растеж. “Моралът, политиката, литературата и религията от този период се обединиха в една велика конспирация за пропагандиране на спестяването,” и следователно за създаването на благосъстояние. (Отново светът на Маркс е обърнат наобратно, тъй като културната субструктура изгражда основа за материалната суперструктура.) Онези, които са прекалено заети да наблюдават условията на депресията, предупреждават срещу прекомерното спестяване, обикновено с цел да докажат, че държавата трябва да усвои финансите, за да подсигури тяхното инвестиране.[71] Но от много време това не е нашият проблем, ако изобщо някога е бил. Грешката в тезата за прекомерното спестяване е част от по-общия проблем на неправилното тълкуване на икономическите процеси. Даниел Бел казва, че преди разработването на съвременните технологии, придобиването на благосъстояние е игра с нулев резултат, при която всяка печалба е свързана със загуба, превръщайки експлоатацията в неизбежност. Един герой на Б. Ф. Скинър от Walden Two казва, че когато хората притежават неща, това е единствено “за сметка на бедността, болестите и мизерията на мнозина.” Но единствено преразпределителните процеси са игри с нулев резултат: покровителствените тарифи, ипотечните субсидии и въоръженият грабеж прехвърлят насилствено богаство от един човек на друг. Икономическите сделки са доброволни размени, което означава, че и двете страни смятат, че имат изгода. Дадена икономическа сделка има нулев резултат, само ако едната страна е направила погрешна калкулация или е била измамена. Принципът на преразпределението е експлоатация, а принципът на икономиката е взаимодействие. Неудачното отнасяне на теорията за нулевия резултат към икономическото мислене е увеличило вредата от превръщането на завистта в нормативен принцип. И двата принципа приемат, че икономическите действия са аналогични на поредица от враждебни действия, при които всеки победител е и губещ. Както казва Кристофър Дженкс, справедливостта изисква да сменим правилата “така, че да намалим печалбата от успеха на конкуренцията и разходите за провала.”[72] Но наказването на успеха и награждаването на провала означава, че ще има по-малко успех и повече провал. Това е рецепта за изграждане на безотговорно отношение в хората, правителствата и бизнеса. Ще се окажем с повече жители в бедняшките квартали, повече градове като Ню Йорк и повече корпорации като Крайслер. Затова преразпределителните общества са превърнали стагнацията и кризите в постоянни белези на своите икономики. Ролята на печалбата в икономиката Няма тема за мотивацията, която да пренебрегне ролята на печалбата в икономическата система. Един от отровните плодове от голямата депресия бе нарастващото възприемане на идеята, че капиталните инвестиции и особено печалбата са противни на християнското благовестие. Християнският социализъм се превърна в преобладаваща тема сред определен брой мислители под ръководството на Кентърбърийския архиепископ Уилям Темпъл. В типичен стил един от свещениците в тази група зададе следния въпрос: “Не са ли оскърбителни за същността на Христовото учение алчността и личната изгода, които са неотменна част от идеята за печалбата и стимула, на които се основава капитализмът?”[73] Райнхолд Нийбур, чиито писания от ерата на депресията не се различават много от тези на Темпъл, по-късно енергично отхвърля това заключение. Никога не съм казвал, че социализмът ще въведе общество, в което “желанието да служиш” ще замести “желанието за печалба.” Това бе пълно объркване между системите и мотивите, за нещастие, популярно в християнските кръгове. То даде на една колективистична система моралното одобрение, което тя не заслужава. То напълно пренебрегва факта, че така нареченото “желание за печалба” едва ли може да бъде премахнато от която и да е система, особено когато не е нищо друго, освен грижа за семейството, а не за цялото общество.[74] Алчността и личната изгода намират много начини за изява във всички икономически системи, а печалбата, независимо под какво име може да се прикрива, съществува във всяка система, която не е в срив. Печалбата е стимулът за инвестиции. Без изглед за печалба ще бъде безсмислено хората да спестяват и да инвестират, вместо да консумират. Настоящата атака на политическите демагози срещу печалбата като нещо “неприлично” – а напоследък дори “порнографско” – демонстрира степента, в която силата на завистта е завладяла американския живот. Доказателствата показват, че тези неприлични печалби всъщност са твърде ниски да насърчат здравословно количество инвестиции. От средата на 1960-те, когато политиката на завистта започна да доминира нашето общество, до средата на 1970-те степента на възвръщаемост на инвестирания капитал спада с около 50%. През същия период пропорцията на корпоративни печалби от вътрешния брутен продукт бе намалена с 20%. В същото време номиналните печалби са силно преувеличени, защото инфлацията води до илюзорни инвентарни печалби и до силно омаловажаване на обезценяването на капиталните активи. От своя страна преувеличените нива на печалба стават основа за преувеличени данъци върху доходите, намалявайки все повече истинската стойност на възвръщаемостта за инвеститорите.[75] Нищо чудно, че фондовият пазар е спаднал чувствително дори под номиналните нива от 1966. Съобразени спрямо инфлацията, американските фондови инвестиции са катастрофални през последните петнадесет години, ясно отражение на спада в рентабилността. Като главен икономист във Банката на федералния резерв в Минеаполис, Джон Полъс проучва отчетите за корпоративните доходи, които предизвикват политическа ярост в края на 1978. Без ефекта от инфлацията като фактор в проучването, той открива, че вместо печалбата от 26% през последната година, която получава голяма публичност, истинската печалба е 2.4%. Полъс заключава, че това е твърде нисък процент да поддържа нивото на икономически растеж, който би позволил отварянето на достатъчно работни места в бъдеще. Когато рентабилността е намалена от мотивирана от завист регулаторна и данъчна политика, неизбежна последица от това е хората да не инвестират парите си продуктивно, а да ги използват за други неща. Според данни, разпространени от Борда на Федералния резерв, корпорациите са успели да придобият само малко над $2.1 милиарда нов капитал през 1978 и малко над $3 милиарда през 1979. През 1976 създаденият нов капитал е на стойност $10.8 милиарда. Началото на бедността Ако капиталът не бъде инвестиран, какво се прави с него? Неинвестираният капитал се консумира по един или друг начин. Кейнс пише, че една от злините на обезценяваща се валута е, че внася объркване между доход и капитал, правейки вероятен факта хората да живеят от второто, докато си мислят, че живеят от първото. “Увеличаващата се парична стойност на капиталните блага на общността временно скрива намаляването на реалното количество на благата.”[76] Семейство, което взима заем срещу ипотека на недвижим имот, живее от капитала. Град, в който улиците, сградите и парковете западат, прави същото. Това се случва и с бизнес, който не отчита нужната амортизация на своите машини, поради факта, че счетоводните процедури и данъчни закони не взимат напълно под внимание ефекта от инфлацията. Капиталът, който не е нито инвестиран, нито похарчен доброволно, отива за данъци и се изразходва по един или друг начин. Когато капиталът бъде обложен с данъци от държавата, ролята му се променя от инвестиционна към консуматорска. Социалните демокрации са специалисти в това, но тази практика датира от древността. Управниците на късната Римска империя, отчаяно нуждаещи се от пари, вече обложили доходите с непоносими данъци, предприемат да облагат с данъци капитала, което има катастрофални последици.[77] Дейвид Смит, бивш служител в Bank of England, проучва деветнадесет страни между 1961 и 1972 и стига до заключението, че всеки 5% увеличаване на държавните разходи намалява растежа с около 1%, защото намаляват инвестициите.[78] Когато системата обира илюзорната печалба, надута от инфлацията, се ускорява облагането на капитала с данъци. Ефектът от това се подсказва от индустриални проучвания, които показват, че машинният парк на американската металорежеща индустрия е по-остарял от тези на всички други големи индустриални държави. Икономика, която живее от капитала, вместо от доходите, прилича на тяло, лишено от храна, поддържащо гаснещия си живот със собствените си тъкани. Но това не е организъм, който умира от глад поради натиск от външни фактори извън неговия контрол. Той по-скоро страда от инфантилна неспособност да се дисциплинира и да подсигури бъдещето си. Безотговорността на правителство, което има поведението на нашето правителство, отразява безотговорността на избирателите си. Едуард Тъфт заключава: “Съществува предпочитание към политики с непосредствени, много очевидни ползи и отсрочени, скрити разходи късогледи политики за късогледи гласоподаватели.”[79] Този вид манталитет отказва да засади дърво и консумира семето. Поуката от поговорката, която предупреждава да не убиваме патицата, която снася златните яйца, е да пазим капитала, за да си подсигурим доход. Ако изпитате удоволствието от печена патица днес, няма как да имате златни яйца утре. Настоящата консумация на капитал често събиран от предходни поколения праща заплашителни сигнали за бъдещето, когато хората ще искат доходи от капитал, който вече не същестува. Ето защо следствието от алчността е бедност. Преди няколко години Питър Бергер стига до заключението, че процесът на загуба на легитимност, който преобърна ценностите, върху които бе основан политическият ред, не е объркал сериозно икономическия живот на нацията.[80] Тази грешка се дължи отчасти на буквалното приемане на официалните данни за икономическата дейност. Но тези данни включват разходи за бюрократични, юридически и счетоводни услуги, изисквани от регулаторни и данъчни закони, и безброй други разходи, дължащи се на ограничения, ценови контрол и стандарти, наложени чрез закон, а не от търсенето проявено от хора, за които тези услуги са важни. Ако някой държи да приеме официалната статистика такава, каквато е, тя ще покаже, че нашата икономика комбинира инфлацията и стагнацията по начин, някога смятан за немислим. Дори по време на депресията Уолтър Липман е можел да види, че преразпределителната държава ще ни доведе до този край, рисувайки картини на изобилие като средство за купуване на гласове, докато в същото време унищожава стимулите за производство. “Така, от една страна държавата повишава очакванията на хората, а от друга намалява тяхната производителност. От държавата се очаква да направи чудо и да даде на всички голям и стабилен доход... като направи универсална привилегията да не произвеждаш колкото може по-ефикасно възможно най-много блага.”[81] Британските икономисти Робърт Бейкън и Уолтър Елтис се мъчат да открият защо не се стига до просперитет след увеличената продуктивност, която технологичният напредък прави възможна. Тяхното заключение е, че преразпределението е направило безделието по-привлекателно от работата, тъй като подсигурява приличен живот. Работещите са по-продуктивни, но малък брой от тях издържат голям брой ленивци. Данъците намаляват производството на обложеното с данъци: индустрия, печалба, икономия, инвестиции. Субсидиите увеличават производството на това, което се субсидира, а в преразпределителното общество това са бездействието и паразитното съществуване. Това води до цинизъм, защото преразпределението винаги се прави в името на справедливостта. Не е въпрос на идеологически предпочитания да кажем, че държавно направляваната икономика намалява благосъстоянието, а свободната икономика го увеличава. По-скоро е въпрос на наблюдение. Такъв е опитът и на Римската империя. Първите два века са проспериращи благодарение на неограничените възможности за частна инициатива. След това тежката ръка на държавата води до бедност и репресии.[82] Хората, които избират богатството преди свободата, нямат нито едното, нито другото. Ървинг Кристъл описва един аспект от днешните икономически връзки като битка между новата класа и бизнес и търговската класи. Интелектуалците не харесват вулгарността на търговската дейност и се отнасят с пренебрежение към онези, които се занимават с нея.[83] Жан-Франсоа Ревел гледа на този феномен като “омраза по принцип,” която няма да спре дори и ако бъде доказано, че хората от търговската цивилизация са по-добри във всяко едно отношение.[84] Медиите, населени от членове на новата класа, са превърнали оклеветяването на предприемачите в главна тема на безброй филми, книги и телевизионни програми.[85] Един от социалистите от групата около архиепископ Темпъл се изказа за бизнесмените като за “малобройна сбирщина, която използва ресурсите против волята на значителното мнозинство.”[86] Свобода и принуда Омразата, съдържаща се в подобни изказвания, е единственото, което може да се очаква в едно общество, което е инситуционализирало завистта и използва израза социална справедливост, за да опише една система на узаконена кражба. Това трябва да заостри вниманието ни към непрестанните твърдения на старата заблуда, че правото на собственост може да бъде отделено от човешките права и е по-маловажно от тях.[87] Няма общества, които да се отнасят с пренебрежение към правото на собственост, но да защитават човешките права. Държавата, която посяга към джоба ви, ще посегне и към вас. И двете са действия на правителство, което презира превъзходния закон. Онези, които си мислят, че ще заменят конкуренцията на капитализма с кооперацията на социализма, не познават нито едното, нито другото.[88] Романите от поредицата Непознати и братя на К. П. Сноу показват, че грабителството, омразата и коварството, които са ендемични в академичните и бюрократични среди, са толкова разрушителни, колкото тези, които стават в света на бизнеса. Друг колега на Архиепископ Темпъл твърдеше преди четиридесет години, че когато капитализмът бъде заменен от социализма, това ще означава край на царството на алчността и началото на нов ред, основан на взаимодействие. Той очакваше с нетърпение “другарството и стремежа към ефективни обществени услуги,” които ще настъпят и цитира съветския опит като доказателство за основателността на своите очаквания.[89] Той използва добър пример; съветското “взаимодействие” струва около 110 милиона души до 1959.[90] Алтернативата на свободната икономическа дейност не е сътрудничеството, а принудата. Алтернативата на икономическата размяна са привилегиите; това е движещата сила на икономиката на субсидиите, от която сме обкръжени. Алчността е принудила плодотворната икономическа активност да мине в защита и я е заменила с политическа сила, за да получи това, което иска. Съвременното преразпределящо общество е превърнало във факт думите на Спенглър, че всички съвременни избори “са гражданска война, водена чрез избирателни урни.” Преразпределението е напълно несъвместимо с мира. Ако бъде прието като норма за гражданския живот, ще означава, че социалното напрежение е неизбежно. Хората, закупили акции в преразпределителната държава преди да започне шеметното им поскъпване, са направили правилното нещо. Професори по социалните науки, бизнес директори с голяма власт, висши правителствени служители, успешни политици, получатели на данъчни пари и субсидии под безброй различни форми, управители на изследователски институти, гуру лектори, международни консултанти, хуманитарни водачи с добре подържана репутация на дарители всички те излъчват аура от мъдрост, която принадлежи само на онези, които купуват на ниски цени и придвижват инвестициите си нагоре по еднопосочни ескалатори. Чак сега екстериорът се руши и обикновените хора могат да видят, че липсват основите и общият упадък на тази позиция показва измамността на отминалата слава. Става все по-трудно да се прикрива факта, че преразпределението е схема на Понци, която може да плати на старите жертви, само като създаде нови жертви. Моралните оправдания отпадат и се заменят от силата. С все по-нарастващата абсурдност на претенциите, че се защитава справедливостта, предупреждението на Хайек, че облагодетелстваните от преразпределението може да са расов елит, партия или аристокрацията, се оказва пророческо. Кошмарите на френския философ и политик от XIX в. Фредерик Бастиа, станаха реалност: Законът е превърнат в “средство за грабеж.”[91] Спектакълът, в който цяло общество интензивно живее от труда на другите, краде и е крадено от преразпределителните сили на елита, довежда това, което Хилер Белок нарича преди около седемдесет години “раболепна държава.”[92] Предпазване от злото В края на XX в. повечето конкурентни социо-политически системи въплъщават една или друга версия на умствената нагласа на Просвещението, която не може да разбере природата на злото. Само такава грешка може да даде в ръцете на служителите властта, която сме им дали, и да очаква нещо добро да излезе от това. От друга страна, онези, които виждат съвременната държава като причина за всичките ни неприятности и си мислят, че те ще се оправят от либертарианско решение, правят същата грешка. И двете идеологии хвърлят вината за социалните неуредици навсякъде, само не там, където трябва: върху самия човек. Апологетите на съвременния капитализъм изопачиха възгледа на Адам Смит, като му придадоха значението, че когато хората вършат зло, не е позволено на действията им да раждат лоши плодове. Невидимата ръка разрешава проблема със злото като премахва всичките последствия от него.[93] С право Кристъл казва, че еволюцията на капиталистическата апологетика от времето на Смит до наше време преминава през постепенно “освобождаване” на капитализма от “неговите юдео-християнски устои голяма част от апологетиката е труд на икономисти, които не знаят как да мислят в условията на морала.” Философии, които проповядват превръщането на камъни в хляб, проповядват грях без сълзи. Безумие са идеологиите, които тълкуват невидимата ръка като предопределена гаранция, че от всяко свободно предприето действие, независимо колко е лошо или безсмислено, ще произлезе нещо добро. Нито месианската държава, нито независимият човек могат да избягат от последствията на злото. За всеки дарител има получател и това е моралният смисъл на съвременните социални демокрации. Западните общества са се поддали на това, което Р. Х. Тоуни нарича “необуздано задоволяване на неутолим апетит.” При този апетит, казва Макс Вебер, парите не са толкова средство за набавяне на блага и услуги, колкото “самата цел.... Човекът е роб на правенето на пари, на придобиването като висша цел на своя живот.”[94] Емет Редфорд, в своята апология за разширението на държавната власт, казва открито, но без каквото и да е разбиране за моралните изводи от своята позиция, че хората желаят тази експанзия, защото желаят благата, които не могат да имат без нея. Провалът на Мамона Левите идеологии непрестанно твърдят, че капитализмът не е успял да удовлетвори хората. Това е напълно вярно, защото не е в природата на икономическите системи да удовлетворяват никого. Икономическите идеологии, обхващащи целия политически спектър, обещават рог на материалното изобилие, който ще избърше всяка сълза. Като правят това, те изпадат в идолопоклонство. От самото начало християнската позиция е, че хората получават удовлетворение, когато бъдат примирени с Бога, а не когато придобиват богатство. Идолопоклонствата на мамона се противопоставят основно на предупреждението на Исус, че “ животът на човека не се състои в изобилието на имота му” (Лука 12:15). Етическото предписание, което съпътства тази позиция, е удовлетворението; затова апостолът казва, че “като имаме прехрана и облекло, те ще ни бъдат достатъчно” (1 Тим. 6:8). И отново, “не се увличайте в сребролюбие; задоволявайте се с това, което имате” (Евр. 13:5). Ето защо Маркс нарича религията опиум за народите; той ясно вижда, че християнската вяра е противоположна на завистта, на стремежа за повече, от които зависи неговата революция. Какво става с тези, които отхвърлят този съвет? “А които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много глупави и вредни страсти, които потопяват човеците в разорение и погибел” (I Тим. 6:9). Тези, които са описани по този начин, съвсем естествено отхвърлят и изказването на Исус, че “по-блажено е да дава човек, отколкото да получава” (Деян. 20:35). В книга с подзаглавие “Защо имайки повече, хората не са станали по-щастливи?” Джереми Сийбрук разказва ужасяваща история за мизерията в съвременна Великобритания, пионер в пътя, по който тръгват Съединените щати. Всичките му надежди за социалистически рай на земята са разбити, но той си вади грешни заключения от преживяното. Той продължава да е убеден, че материализмът е добро нещо, но е опорочен от лоши хора. Той не може да види, че лишаването от човешки качества и експлоатацията, за които говори със съжаление, са неразделни от системата, която защитава.[95] Идолопоклонствата на мамона са единодушни, че е по-благословено да получаваш, отколкото да даваш; следователно тяхната етика е етика на получаването. Политическите икономики, които ги следват, са инфлационни и преразпределителни. Те въздигат благовидни форми на кражба в принципи за добродетел и застават в позицията на онези, за които пророкът обявява: “Горко на онези, които наричат злото добро, а доброто зло” (Исая 5:20). Ето защо не са най-опасни най-лошите елементи на обществото, а онези, които обществото смята за най-достойни за уважение и доверие, точно както в Стария завет: обект на гнева на пророците са принцовете, съдиите и религиозните водачи. Има още един аспект на идолопоклонството, който води до преразпределение. И двата завета говорят за Бога като за един, който въздава съд на експлоататорите и избавление на техните жертви. По думите на Магнификата: . . . свали владетели от престолите им, и издигна смирени. Гладните напълни с блага, а богатите отпрати празни (Лука 1:52, 53). Така както идолопоклонствата на мамона имитират създаването на ценни неща от нищото чрез политиката на инфлация, така също имитират изкупителния процес чрез схеми за преразпределение. Присъдите идват по начини, които подхождат на злините, които ги провокират. Нашата политика на алчност е спряла натрупването на богатство, с което бяхме свикнали, и вече сме започнали да унищожаваме капитални ресурси, чието натрупване е отнело три века. Правейки това, ние сме презрели библейския принцип, че сме настойници на материалните блага, а не техни господари. Царствата на Израил и Юда правят същото и пророческите гласове по онова време ги предупреждават, че техните престъпления ще доведат до съд, който ще съсипе икономическото им благополучие. Да! Ще построят къщи, но няма да живеят в тях. И ще насадят лозя, но няма да пият виното им (Соф. 1:13). “Посяхте много, но малко събрахте; ядете, но не се насищате; пиете, но не се напивате; обличате се, но на никого не му е топло; и надничарят приема заплатата, за да я сложи в скъсана кесия” (Агей 1:6). Да оправдая ли града, където има неточни везни и кесия с измамливи грамове? Защото богаташите му са пълни с насилие, жителите му лъжат и езикът в устата им е измамлив. Затова и Аз, като те поразих с люта рана, ще те запустя поради греховете ти. Ще ядеш, но няма да се насищаш и гладуването ти ще остане във вътрешностите ти; ще прибереш стоките си, но няма да ги отнесеш, и каквото отнесеш, ще го предам на меч. Ти ще сееш, но няма да жънеш; ще изстискаш маслини, но няма да се мажеш с масло; ще изстискаш и гроздовата беритба, но няма да пиеш вино (Михей 6:11-15). Пророците не предписват техническо разрешение за икономическото разорение, което идва от алчността и идолопоклонството. Единствено покаянието и вярата могат да помогнат. Нашите икономически трудности като че ли нямат връзка с онези времена, но различията са само на повърхността. Идолите на мамона канят и нас да поставим надеждите си в богатството, казват ни, че е по-добре да получаваш, отколкото да даваш, изкушават ни да пожелаваме това, което е на ближния, убеждават ни, че сме ощетени, защото не притежаваме толкова, колкото желаем, а най-накрая извращават чувството за справедливост, което единствено може да запази мира. Ако продължим да им се покланяме, безпокойството и недоволството, които бележат нашето общество сега, са само мостра от унищожението, което предстои. Безкрайните претенции, които неутолимата алчност отправя към оскъдните ресурси, не могат да доведат до друг край. [1] Constantino Bresciani-Turroni, The Economics of Inflation: A Study of Currency Depreciation in Post-War Germany, trans. Millicent E. Sayers (London: George Allen and Unwin, 1937 [1931]), p. 42. [2] Aubrey Jones, The New Inflation (London: Andre Deutsch, 1973), p. 30. [3] За обяснение на този въпрос виж Gary North, An Introduction to Christian Economics (Nutley, NJ.: Craig Press, 1973), pp. 4-6. [4] M. I. Rostovtzeff, The Social and Economic History of the Roman Empire, 2nd ed., 2 vols. (Oxford: Clarendon, 1957 [1926]), vol. 1, pp. 470-72. [5] Theodore H. White, In Search of History: A Personal Adventure (New York: Harper and Row, 1978), p. 75. [6] Изчислено от информация дадена от Банката на Федералния резерв в Сейнт Луис, U.S. Financial Data, Nov. 19, 1982, pp. 4f. [7] Процесът обобщен тук може да се научи от всеки учебник по икономика. Пригодено обяснение има в безплатната публикация разпространявана от Банката на Федералния резерв в Чикаго, Modern Money Mechanics: A Workbook on Deposits, Currency and Bank Reserves, rev. ed., 1968. [8] John Maynard Keynes, Monetary Reform (New York: Harcourt, Brace, 1924), pp. 47, 63, 69. [9] Bresciani-Turroni, Economics of Inflation, p. 104. [10] Виж например, Robinson G. Hollister and John L. Palmer, “The Impact of Inflation on the Poor,” Redistribution to the Rich and the Poor: The Grants Economics of Income Redistribution, eds. Kenneth E. Boulding and Martin Pfaff (Belmont, Calif: Wadsworth, 1972), pp. 269f. [11] Твърдението може да се проследи най-добре в книгата на старшия икономически съветник на де Гол, Jacques Rueff, The Monetary Sin of the West, trans. Roger Glemet (New York: Macmillan, 1972). [12] Andrew Dickson White, Fiat Money Inflation in France (Irvington-On-Hudson, N. Y.: Foundation for Economic Education, 1959 [1912]), p. 51; за отличен анализ на ролята на дълга виж Robert Lee, Faith and the Prospects of Economic Collapse (Adanta: John Knox, 1981), особено 3 гл. [13] Milton Friedman and Anna Jacobson Schwartz, A Monetary History of the United States (Princeton: Princeton Univ. Press, 1963), p. 696. [14] Sidney Homer, A History of Interest Rates, 2nd ed. (New Brunswick, N.J.: Rutgers Univ. Press, 1977), pp. 3f. [15] George P. Lukacs, The Passing of the Modern Age (New York: Harper and Row, 1970), p. 87. [16] Charles Curran, “The Politics of Envy,” The Spectator, December 6, 1957, pp. 780f. По-рано Дороти Сейърс, есеист и автор на детективски романи, пише, че Англия е влязла в “катерича хралупа на икономическо объркване... като е приела социална система основана на Завист и Сребролюбие.” Creed or Chaos (New York: Harcourt, Brace, 1949), p. 46. [17] Helmut Schoeck, Envy: A Theory of Social Behavior, trans. Michael Glenny and Betty Ross (London: Seeker and Warburg, 1969), p. 148. [18] Peter Drucker, The End of Economic Man (London: Heinemann, 1939), pp. 131f. [19] E. J. Mishan, “A Survey of Welfare Economics, 1939-1959,” The Economic Journal (London), vol. 70, June 1960, pp. 247f., цитирано в Schoeck, Envy, p. 30; Abba P. Lerner, The Economics of Control (New York: Macmillan, 1944), p. 41. Лернер признава, че в подхранването на “съперническите инстинкти,” това, което хората наричат нужди, е прекомерно преувеличено. [20] Schoeck, Envy, pp. 150-54. [21] Vladimir Bukovsky, To Build a Castle: My Life as a Dissenter, trans. Michael Scammell (New York: Viking, 1978), pp. 106f. [22] John Rawls, A Theory of Justice (Cambridge: Harvard Univ. Press, 1971), pp. 143f. Робърт Нозик, който не е съгласен с творбата на Роулс, въпреки това я описва с тези думи: “Това е извор на просветителни идеи, изградени заедно в една прекрасна цялост. Сега политическите философи трябва или да работят в рамките на теотията на Роулс, или да обяснят, защо не го правят.” Robert Nozick, Anarchy, State, and Utopia (New York: Basic Books, 1974), p. 183. [23] Herman Kahn, William Brown, and Leon Martel, The Next Two Hundred Years: A Scenario for America and the World (New York: William Morrow, 1976), pp. 49f. [24] Daniel Bell, The Cultural Contradictions of Capitalism (New York: Basic Books, 1976), p. 21. [25] Daniel Bell, The Coming of Post-Industrial Society: A Venture in Social Forecasting (New York: Basic Books, 1973), passim. [26] Drucker, End of Economic Man, p. 205; Aleksandr I. Solzhenitsyn, The Gulag Archipelago, 1918-1956: An Experiment in Literary Investigation, trans. Thomas P. Whitney (New York: Harper and Row, 1973), vol, p. 13. Солженицин заключава: “Ние чисто и просто заслужихме всичко, което се случи впоследствие.” Cf. Bukovsky, To Build a Castle, p. 102: “Всички бяха виновни: Тези, които фактически извършиха убийството, тези, които дадоха нареждането, тези, които одобриха резултатите, и дори тези, които запазиха мълчание. Всеки в това изкуствено общество изпълнява дадената му роля, за която е бил възнаграден.” Също Frank H. Knight, Freedom and Reform: Essays in Economics and Social Philosophy (New York: Harper, 1947), p. 21: “Първата работа на политическия лидер е да продължава да бъде политически лидер, и неговите действия и думи трябва да се оценяват единствено от гледна точка на тяхната ефикасност за постигане на тази цел. Обичаен навик на критикуващите политици е да го критикуват за водене на добра политика. Това е очевидна глупост. Не е възможно, нито съвместимо с демократичните идеи един политик да върши това, което гласоподавателите не харесват.” [27] R. H. Tawney, Religion and the Rise of Capitalism (New York: Harcourt, Brace, 1937 [1926]), p. 286. [28] Bertrand de Jouvenel, The Ethics of Redistribution (Cambridge: Cambridge Univ. Press, 1951), pp. 46-8. [29] Ivan Illich, Deschooling Society (New York: Harper and Row, 1970), p. 113. [30] Bell, Cultural Contradictions of Capitalism, p. 233. [31] North, Introduction to Christian Economics, pp. 86-9; виж също E. J. Mishan, Growth: The Price We Pay (London: Staples Press, 1969), p. 4 and passim. [32] Kenneth E. Boulding, The Economy of Love and Fear: A Preface to Grants Economics (Belmont, Calif.: Wadsworth, 1973), unpaginated preface. [33] Benjamin A. Okner, “Transfer Payments: Their Distribution and Role in Reducing Poverty,” Redistribution to the Rich and the Poor: The Grants Economy of Income Distribution, Kenneth E. Boulding and Martin Pfaff, eds. (Belmont, Calif.: Wadsworth, 1972), p. 65. [34] Murray Weidenbaum, Government-Mandated Price Increases: A Neglected Aspect of Inflation (Washington: American Enterprise Institute for Public Policy Research, 1975), p. 79. [35] Bernard J. Frieden, The Environmental Protection Hustle (Cambridge: M.I.T. Press, 1979), pp. 5f. and passim. [36] Jonathan R. T. Hughes, The Governmental Habit: Economic Controls from Colonial Times to the Present (New York: Basic Books, 1977), ch. 1 and 2. Студентите по класическа история знаят, че безбройните примери за преразпределение се различават само в детайлите. Има анулиране на дълг, конфискуване и преразпределение на земя, доставки на зърно и обществени гладиаторски игри. Древните политици, както съвременните, поддържат властта си като купуват общественото благоразположение с чуждата собственост. [37] За относителните поощрения на митнически и безмитни бариери за защита от чуждестранна конкуренция виж Melvyn B. Krauss, The New Protectionism: The Welfare State and International Trade (New York: New York Univ. Press for the International Center for Economic Policy Studies, 1978), pp. 13-17. [38] Robert H. Bork, The Anti-Trust Paradox: A Policy at War With Itself (New York: Basic Books, 1978), p. 7. [39] John Semmons, “Regulation of the Truckers, by the Truckers, for the Truckers,” Reason, March 1979, pp. 26-29; виж също E. Scott Royce, “The Hauling Cartel,” Inquiry, April 7, 1980, pp. 16-20. [40] Friedrich A. Hayek, The Road to Serfdom (Chicago: Univ. of Chicago Press, 1944), p. 77. [41] Murray Rothbard, “War Collectivism in World War I,” A New History of Leviathan: Essays on the Rise of the American Corporate State, eds. Ronald Radosh and Murray N. Roth-bard (New York: Dutton, 1972), pp. 84f.,100; Eric Goldman, Rendezvous with Destiny: A History of Modern American Reform (New York: Vintage, 1956 [1952]), pp. 237ff., 252ff. [42] Radosh and Rothbard, eds., New History of Leviathan, p. vi; Ronald Radosh, “The Myth of the New Deal,” in Ibid., p. 157. Радош и Ротбард сриват предубедените твърдения на Arthur Schlesinger, Jr., The Vital Center. Объркването по този въпрос често е толкова цялостно, че понякога писателите опровергават собствената си позиция без да го осъзнават. Ето защита на държавната намеса в свободния пазар: “Вижте твърдите земеделски субсидии в Съединените Щати, чиито гротескни действия наказват клиента три пъти повече. Този вид пазарна икономика безразсъдно се съревновава с безразсъдността на войната.” Lewis Mumford, The Transformations of Man (New York: Harper and Brothers, 1956), p. 213. Политиката, която Мъмфорд атакува тук, е продукт на държавната система, която той защитава, и единствената защита срещу нея е свободният пазар, който той намира за противен. Далеч от това да бъде безразсъден, целенасоченият резултат от преговори между законодатели и земеделски производители служи на интересите и на двете страни за сметка на обществеността. Единственото безразсъдство е това на Мъмфорд. [43] Edward Tufte, Political Control of the Economy (Princeton, N J.: Princeton Univ. Press, 1978), p. 50. [44] Joseph A. Schumpeter, Capitalism, Socialism and Democracy, 5th ed. (London: George Allen and Unwin, 1976), p. 382. [45] “Всъщност, агенцията първоначално може да уреди клиентелата. След това може да предложи да изпълни изискването, за чието създаване е помогнало. Дори членове на Конгреса често подтикват администратори да изложат на показ тяхната клиентела.” Aaron Wildavsky, The Politics of the Budgetary Process (Boston: Little, Brown, 1964), p. 67. [46] Виж Hayek, Road to Serfdom, p. 43, за описание на това. [47] Artur Schlesinger, Jr., The Vital Center: The Politics of Freedom (Cambridge, Mass,: Riverside, 1962 [1949]). [48] Позицията на Гълбрайт е основана най-вече на работата на Гарднър Мийнс, която е претърпяла сериозни загуби от критики. Мийнс публикува аргументите си в Pricing Power and the Public Interest: A Study Based on Steel (New York: Harper and Brothers, 1962). За преразглеждане на доказателствата виж William H. Peterson, “Steel Price Administration: Myth and Reality,” Central Planning and Neo-Mercantilism, ed. Helmut Schoeck and James W. Wiggins (Princeton, N.J.: D. Van Nostrand, 1964), pp. 155-78; за допълнително аргументи срещу теорията за управление на цените виж Bell, Post-Industrial Society, p. 156 and Schumpeter, Capitalism, Socialism and Democracy, p. 84. [49] Виж например, Jeremy Rifkin with Ted Howard, The Emerging Order: God in the Age of Scarcity (New York: Putnam’s, 1979). [50] Hannah Arendt, The Origins of Totalitarianism, new ed. (New York: Harcourt, Brace, and World, 1966), p. 322. [51] C. Grayson Jackson, Jr., with Louis Neeb, Confessions of a Price Controller (Homewood Ill.: Dow Jones-Irwin, 1974), p. 199. [52] Bell, Cultural Contradictions of Capitalism, pp. 297f. Irving Kristol, Two Cheers for Capitalism (New York: Basic Books, 1978), p. xi. [53] John Kenneth Galbraith, The New Industrial State (Boston: Houghton Mifflin, 1969), p. 397. [54] Виж например, Chester E. Finn, Jr., Scholars, Dollars, and Bureaucrats (Washington, D.C.: The Brookings Institution, 1978). [55] P. T. Bauer, Dissent on Development: Studies and Debates in Development Economics (London: Weidenfeld and Nicolson, 1971), p. 92. [56] Кристъл коментира същото явление на Запад: “Простата истина е, че професионалните класи на съвременните ни бюрократизирани общества са въвлечени в класова борба с бизнес общността за позиции и власт. Неизбежно, тази класова борба се ръководи под знамето на ‘равенството’ – знаме издигано също от средната класа в нейните революции.” Two Cheers, pp. 176f. Трябва да добавим към наблюденията на Кристъл, че границите често не са много точни. Не е трудно да се намери бизнесмен погълнат от бюрократите. [57] Скоро след Втората световна война, изследователите на бюрокрацията приемат факта, че администрацията и политиката са неразделни. Вече не е възможно бюрократите да се смятат за безлики техници, просто следващи правилата, както ги обрисува идеалът на Макс Вебер. Тази революция в тълкуването се води от Пол Епълби в Paul Appleby, Policy and Administration (University, Ala.: Univ. of Alabama Press, 1949). [58] Emmette S. Redford, Democracy in the Administrative State (New York: Oxford Univ. Press, 1969), pp. 185ff. [59] Ernest van den Haag, “The Planners and the Planned,” Central Planning, eds. Schoeck and Wiggins, pp. 21, 36. [60] Daniel P. Moynihan, Maximum Feasible Misunderstanding: Community Action in the War on Poverty (New York: Free Press, 1969), p. 25. [61] Jacques Ellul, The Technological Society, trans. John Wilkinson (New York: Knopf, 1964), p. 183. За други изказвания на вяра в ефикасността на държавната намеса виж Reinhold Niebuhr, Moral Man and Immoral Society: A Study in Ethics and Politics (New York: Scribner’s, 1952 [1932]), p. 33; John C. Bennett, The Christian as Citizen (London: Lutterworth, 1955), p. 42; Joseph Fletcher, Moral Responsibility: Situation Ethics at Work (Philadelphia:Westminster,1967), p. 205. [62] Това е заключението на Friedman and Schwartz, Monetary History, p. 698. [63] За разширено описание на това явление, виж Joseph S. Berliner, Factory and Manager in the USSR (Cambridge: Harvard Univ. Press, 1957). [64] Robert L. Heilbroner, “The Missing Link(s),” Challenge, March-April, 1978, p. 17. [65] Robert L. Schuettinger and Eamonn F. Butler, Forty Centuries of Price Controls: How Not to Fight Inflation (Washington, D.C.: The Heritage Foundation, 1979). [66] Friedman and Schwartz, Monetary History, pp. 557-61. [67] Thomas W. Hazlett, “The New York Disease Heads West,” Inquiry, May 26, 1980, pp. 12-18. [68] Ludwig von Mises, Bureaucracy (New Haven: Yale Univ. Press, 1946 [1944]), p. 82. [69] Raymond Aron, In Defense of Decadent Europe, trans. Stephen Cox (South Bend, Ind.: (Regnery/Gateway, 1979), p. 191. [70] Norman Podhoretz, Breaking Ranks: A Political Memoir (New York: Harper and Row, 1979), p. 97; Philip Rieff, The Triumph of the Therapeutic: Uses of Faith After Freud (New York: Harper and Row, 1966), p. 254. [71] Това е позицията на Нийбур през 1932; виж Moral Man and Immoral Society, p. 89. Гълбрайт няма извинение, че заема същата позиция през 1969; New Industrial State, p. 35. [72] Christopher Jencks, et al., Inequality: A Reassessment of the Effect of Family and Schooling in America (New York: Basic Books, 1972), pp. 8f. [73] S. J. Marriott, “The Soul of Man,” in Towards a Christian Order (no editor) (London: Eyre and Spottiswoode, 1942), p. 13. [74] Reinhold Niebuhr, “Communism and the Clergy,” Christian Century, August 19, 1953, reprinted in Reinhold Niebuhr, Essays in Applied Christianity, ed. D. B. Robertson (New York: Meridian, Living Age, 1959), p. 122. [75] Richard W. Kopcke, “The Decline in Corporate Profitability,” New England Economic Review, May-June, 1978, pp. 36-60. Копки е икономист от Банката на Федералния резерв в Бостън. [76] Keynes, Monetary Reform, p. 33. [77] Rostovtzeff, Social and Economic History of the Roman Empire, vol. 1, p. 392. [78] Robert Bacon and Walter Eltis, Britain’s Economic Problem: Too Few Producers, 2nd ed. (London: Macmillan, 1978), p. 106. [79] Tufte, Political Control of the Economy, p. 143. [80] Peter Berger, Religion in a Revolutionary Society (Washington, D.G.: American Enterprise Institute for Public Policy Research, 1974), p. 14. [81] Walter Lippmann, An Inquiry into the Principles of the Good Society (Boston: Little, Brown, 1937), p. 130. [82] Rostovtzeff, Social and Economic History of the Roman Empire, vol. 1, pp. 54-8, 170-74, and passim. [83] Хайек говори за “съзнателното пренебрежение на всички дейности включващи икономически риск и моралния позор хвърлен върху приходите, които позволяват поемането на рискове, но които само някои могат да спечелят.... По-младото поколение днес е израснало в свят, в който в училище и пресата духът на търговската предприемчивост е представен с лоша слава и печалбата е неморална, където да наемеш сто души е представено като експлоатация, но да командваш същия брой хора е почтено.” Road to Serfdom, pp. 130f. [84] Jean-Francois Revel, The Totalitarian Temptation, trans. David Hapgood (Garden City, N.Y.: Doubleday, 1977), p. 263. [85] За повече примери виж Ben Stein, The View from Sunset Boulevard (New York: Basic Books, 1979). Джон Елсъм, театрален критик за The Listener, коментира за наводнението от антипредприемачески пиеси, които се показват навсякъде на Запад, често с финансовата подкрепа на правителствата: “Известен присъщ бяс заразява много театри на Запад... докарвайки до лудост цели компании и съвети с добри намерения и слаба художествена изработка. Това е като да гледаш някой имитиращ християнството култ, с неговите фанатици и мъченици, да превзема площадите на спокойни градове и да подплашва конете. Властите се отнасят към тези нови луди с уважение, защото никой не знае кой ще е следващият когото ще ухапят, или какви ще са последствията.” [86] Sir Richard Acland, “What Shall the New Order Be? The Case for Common Ownership,” Toward a Christian Order, p. 146. [87] Да дам един пример, това е позицията на William Stringfellow, Dissenter in a Great Society: A Christian View of Crisis in America (New York: Holt, Rinehart, and Winston, 1966), p. 33. [88] Например, Ричард Бюб, учен от университета Стенфорд, пишейки от консервативна протестантска перспектива, описва метода и целта на системата на частната стопанска инициатива като конкуренция и изгода и съответните аспекти на социализма като съдействие и обслужване. Richard H. Bube, The Human Quest: A New Look at Science and the Christian Faith (Waco, Tex.: Word, 1971), p. 235. [89] Sidney Dark, “Socialism: The Only Way to Democracy,” in Toward a Christian Order, p. 189. [90] Солженицин е взел цифрите от руския статистик Иван Курганов. Aleksandr I. Solzhenitsyn, Warning to the West (New York: Farrar, Straus, and Giroux, 1976), p. 129. [91] Frederic Bastiat, The Law, trans. Dean Russell (Irvington-on-Hudson, N.Y.: Foundation for Economic Education, 1950 [1850]), p. 12. [92] “Това систематизиране на обществото в което значителен брой от семействата и отделните личности са принудени чрез определен закон да работят в полза на други семейства и личности, като характеризират цялата общност със значението на такъв труд, наричаме РАБОЛЕПНА ДЪРЖАВА.” Hilaire Belloc, The Servile State (New York: Henry Holt, 1946 [1912]), p. 16. [93] Изказването на Смит за невидимата ръка е по-добро от популярната му форма. Той казва, че човек, който инвестира парите си “цели само собствената си печалба, и в този, както и в много други случаи, се ръководи от невидима ръка, за да допринесе за резултат, който не е част от неговото намерение. Нито винаги е най-зле за обществото, че резултатът не е част от намерението му.” Adam Smith, An Inquiry into the Nature and Causes of the Wealth of Nations, ed. Edwin Cannan (New York: Modern Library, 1937), p. 423. Въпреки това, той нарежда декорите за другите да добавят към това, което той има предвид. Той използва либерално Bernard de Mandeville’s Fable of the Bees, подзаглавието на която е Private Vices, Public Benefits, идеална добавка към либертарианската употреба на невидимата ръка. [94] Max Weber, The Protestant Ethic and the Spirit of Capitalism, trans. Talcott Parsons (London: George Allen and Unwin, 1930), p. 53. Райнхолд Нийбур смята, че американският материализъм се корени в сливането на идеята на Джеферсън, че добродетелта произхожда от благоденствието с пуританската идея, че благоденствието произхожда от добродетелта. Но това обяснение не дава сметка за приликите на американския материализъм с този в други западни страни. Виж Niebuhr, The Irony of American History (New York: Scribner’s l952), p. 53. [95] Jeremy Seabrook, What Went Wrong? Why Hasn’t Having More Made People Happier? (New York: Pantheon Books, 1978), pp. 14 and passim.

Idols for Destruction Copyright © 1990 Herbert Schlossberg превод Copyright © 2011 Божидар Маринов Top