Идоли за погибел   Home]      Хърбърт Шлосбърг

О С М А   Г Л А В А Новото общество   След като разгледахме патологията, остава да разсъждаваме как можем да се върнем към здравословния начин на живот. Развенчаването на идолите на дадена епоха е само първоначалната стъпка. Това ни помага да не отдаваме нашите усилия в служба на злото, но не е достатъчно, за да ни даде ясна стратегия за действие. Нужно е да потърсим начини как да спомогнем политическия, икономически и социален живот да бъдат съобразени с евангелието. Защото ако Божията цел е да “примири всичко със Себе си” (Кол. 1:20), тогава ние не бива да приемаме безропотно непрестанното разрастване на злото. Двойният възглед за праведността Посланието на пророците от Стария завет е двупосочно. И двете части на Божиите заповеди са нарушени – тези, които позволяват поклонение единствено пред Бога, и тези, които регулират взаимоотношенията между хората на базата на справедливостта. Двойното падение на Израил е поклонението пред фалшивите богове и отхвърлянето на правосъдието. Очевидно моделът е неизбежно един и същ. Призиви за реформация на обществото, които не изискват ортодоксалност в доктрината и практиката, следователно са безсмислени. Общество, което се прекланя пред идоли, неизбежно ще прояви бруталността, която произлиза от преклонението му пред кръвожадни богове. Но ортодоксалност в доктрината не е достатъчна, тъй като вяра без дела е мъртва. Затова и пророците говорят против религиозните ритуали на тези, които ограбват бедните. Погрешната вяра и погрешните дела са еднакъв бунт против закона. Библейското схващане е истинското учение да бъде съчетано с истински живот. Няма специални местенца, където човек може да прави нещата, както си иска, докато спазва лишени от смисъл религиозни правила. Много от несъгласията вътре в християнството са между две половинчати евангелия, които не са успели да намерят общ език. Когато силното убеждение на Реформацията, че спасението се получава единствено чрез вяра, закостенява в една нова схоластика – неговите последователи запушват ушите си за библейското учение, че посветената вяра налага някои радикални изисквания към начина, по който човек живее живота си. Невероятно е, че точно хората, които най-силно настояват, че Библията трябва да бъде единственото авторитетно ръководство за живота, са склонни да пренебрегнат онези части от нея, които осъждат небрежното съобразяване със стандартите на обществото. Заявената от някои от тях готовност да “се разграничат” от света, осъждайки някои повърхностни практики, дава свобода и насърчава несъзнателното асимилиране на ценности, за които би трябвало да им е ясно, че са чужди и неприемливи за вярата, която изповядват. От друга страна, идеята за праведност чрез дела, изповядвана от популярната религия, се отклонява от християнските основи по друг начин. Приемайки вярата за даденост, тя я отъждествява твърде лесно с умствено съгласие с определени догми, вместо с посветен живот, за какъвто говори Библията. В такъв случай е естествено тайнствата и моралните разпоредби да станат двата основни стълба на християнския живот. Но без библейско разбиране за вярата, тайнствата се израждат в магия, а моралните принципи в морализъм. Редом с тези две половинчати евангелия съществува и едно не-евангелие, което е пленило голяма част от американската протестантска общност. Служейки като ветропоказатели, тези богословия сочат към идолите от ляво и от дясно според случая, и търсят своето спасение в един или друг вариант на американския начин на живот. Тези грешки могат да бъдат избегнати. Ако започнем нашето изучаване с ясно разбиране как тези идоли са започнали да управляват нашето мислене, ще можем да търсим нови парадигми. Можем да се стремим да вършим добро без в ума ни да изникват хуманитарните клишета. Дела, породени от любов и милост, са неразделна част от библейското послание и тяхното автентично проявление ще бъде винаги по-мощно от фалшификатите на идолопоклонствата. Въведение към всяка християнска метафизика Догматичната научност, която зае мястото на догматичната религия като основа на западната мисъл, вече е наследена от измъчен скептицизъм. Въпросът на Понтий Пилат “Какво е истината?” е на устните на всички релативисти, които не вярват, че съществува принцип, който гарантира сигурност на всяко знание, фактологично или етично. Падението към ирационалност и варварство, което се ражда от такъв скептицизъм, може да бъде избегнато само чрез завръщане към сигурните богословски дадености. Човешката рационалност произлиза от божествения разум, който е съществувал преди човешките същества. Единствено богословската даденост, че човекът е сътворен по Божия образ, дава солидна основа на разума и следователно на възможността за човешко познание. Етичните принципи от Битие до Откровение имат един източник. Любовта може да се предпази от принизяване в сантименталност, защото е съществувала изцяло в Твореца, преди създаването на творението. Ако Бог е любов, тогава ние имаме обективен пример за закона. Защото законът определя стандарта за конкретното проявление на любовта. Ситуационната етика от друга страна, която използва езика на любовта, за да заобиколи закона, оправдава извършването на зло. Нито разумът, нито любовта могат да съществуват като независимо проявление на човешката автономност. Защото, като нямат друга основа, освен онази, дадена им чрез мистификация, те неизбежно деградират, както се случва сега. Твърдението, че истината е реална и то по обективни причини, е изразяване на догма, която противоречи на доминиращата позиция на нашето време. Но библейските писатели често заемат позиции, противоположни на приетата за времето мъдрост. Когато апостол Павел казва, че мъдростта на неговото време е измет (1 Кор. 2 гл.), той дава пример, който трябва да приемаме по-сериозно, отколкото сме свикнали. В същото време ние не противопоставяме християнската вяра на разума и науката като такива. Всички алтернативи на християнската доктрина са самите те основани на недоказуеми презумпции и в този смисъл не могат да бъдат различени от убеждения на вяра. Догмата е нещо неизбежно, въпреки провала на мнозина да видят каква голяма част от живота им е изпълнен с неща, които приемат на вяра, и колко несигурни са техните убеждения.[1] Християнската вяра се основава на исторически събития. Затова нашият стремеж към истината трябва да ни отведе до източниците, до колекцията от документи, които наричаме Библия. Единствено възглед, който представя Бога като Господар на историята, ни дава основа за трансцендентални теории за иманентност. Той ни освобождава от господството на стандартните възгледи за историята, които иначе биха ни направили безсилни пред митовете на нашето общество. Писанието унищожава митовете на епохата, на всички епохи. Да се каже истината е най-фундаменталната от всички задачи. Християнските писатели, оказали най-голямо влияние върху езическия свят на XX в. – като Честъртън, Уейл, Луис и Сайърс – са повече от интелигентни, способни и образовани. Те са смели. Вместо да молят света да повярва, те му казват истината. Подобно на думите на Христос, и техните думи са “тежки.” За разлика от тях, творби в защита на вярата, като книгата на епископ Робинсън Честен с Бога, са изпълнени с тревога, че светът вече не е религиозен и разрешението на проблема е да се промени евангелието, така че да бъде по-лесно за вярване. Но вместо това, те го превръщат в излишно за вярване. Апологетиката никога не бива да действа апологетично. Ако нашата любов към истината заема първенствуващо място, ние няма да отдаваме на чувствата онова място, което конкурентните системи им приписват. Превръщането на емоционалното възприятие в най-важната грижа на човека го кара да бъде самовглъбен. Но самоанализата не може да донесе стабилност на емоциите. Човек се уморява в опита си да възпроизведе минали емоционални възприятия, които се случват непредсказуемо, ако изобщо се случат отново. Продължителното разочарование насърчава цинизма. Сантименталността унищожава истината. Тя вижда, че истината често е трудна и се опитва да я смекчи. Тя вдъхновява много от химните от XIX в., с които са пълни толкова много сборници с духовни песни от XX в. Сантименталните лъжи мамят хората относно реалността и създават чувство за вина, когато дойдат трудности, и така отслабват и вярата, и волята на човека. Християните трябва да се избавят поотделно и като цяло от сантименталността, защото тя отказва да види истината. Общото поклонение трябва да бъде в съответствие с библейските твърдения и с видимата реалност, иначе хората ще дойдат и ще видят, съвсем правилно, че ученията на църквата не съвпадат с техните представи и ще се разочароват. Всеки, който се стреми да систематизира знанието на базата на откровение, ще трябва да го направи в напълно различна рамка от общоприетите, които доминират Западната философия. Всички те са пример за Кантовата антиномия, като са или идеалистични и не могат да дадат обяснение за съществуването на конкретното и материалното, или са материалистични и не могат да дадат обяснение за ума, духа и общото. Ние сме част от интелектуален свят, който е решил, че има непреодолима пропаст между материята и духа. Но въплъщението ни учи на друго. Защото ако Бог бе в Христос и ако пътят към Отец е чрез Сина, тогава тази пропаст изчезва. Ние не бива да приемаме никаква формулировка, която издига преграда между сетивното и разумното, обективното и субективното, материята и ума. Преди четиридесет години Чарлз Кохрейн писа, че Христос е логос не само в християнския смисъл, но и в езическия. Това, което са търсели древните философи, е бил отговорът на невъзможните антиномии, до които ги е довеждало тяхното мислене, подобно на начина, по който Кантовият дуализъм води нашите съвременници. Те вярвали, че отговорът се крие в идеята, наречена логос. Свобода и отговорност Древните философски проблеми сякаш нямат никакъв практически ефект и много хора ги смятат за маловажни. Но това е грешка. Монистичните метафизични теории, били те материалистични или идеалистични, са неспособни да дадат обяснение на човешката свобода и затова изграждат социални теории, в които тя не присъства. Политиката се базира на теории и убеждението, че човешките действия са плод на средата, а не на лично решение, води до законодателство, което приема, че обществото е отговорно за действията на индивида. Тъй като се приема, че поначало свободата не съществува, няма голям смисъл в това да се създават закони така, че да пазят свободата. Прогресивното отслабване на свободите в Съединените щати, както и в другите социални демокрации, следователно е естествен резултат от фалшивите философии, заразили Запада. Библейската вяра е единственият очевиден антидот на детерминистичните възгледи, доминиращи съвременната интелектуална сцена. Сериозното ѝ отношение към историята нанася удар на натурализма, който прави свободата невъзможна. Ако наистина има такова нещо като последователност на реалността, наречена история, тогава материята не е единственото нещо от значение, свободата е възможна и “науката за поведението” на човека е измама. Б. Ф. Скинър поучително идентифицира своя главен враг, когато ожесточено атакува историята. В същото време библейската доктрина за сътворението означава, че Творецът и творението са две отделни неща, давайки на творението възможността за истинска свобода. Това е може би най-фундаменталното философско различие между библейската религия и всички конкурентни системи. Само това различие прави възможна човешката отговорност. Призивът на Моисей към Израил към края на техния изход е напълно валиден и за нас: “Положих пред вас живота и смъртта... затова изберете живота” (Втор. 30:19). Хората, които избират да следват един курс на действие, а не друг, не бива да винят своя избор на външни обстоятелства. Обстоятелствата, в които се намираме, наистина имат влияние върху нас, защото не можем да се изолираме от средата. Но ние не сме пасивни жертви на взаимодействията на средата с нашето минало. По-скоро, действието на средата (изкушенията) намира в наше лице свободен морален агент, а не механичен приемник, който е готов или не е готов да извърши зло. Когато имат това прозрение, християните нямат основание да приемат ширещите се доктрини, които отричат и свободата, и отговорността. Христос изпълни обещанието за свобода, което пророците прокламират (Ер. 34:15), както и още много други обещания. Ранната църква се бори срещу влиянието на идеологии, които целят да подчинят хората отново на неща, от които Христос ги е избавил (Гал. 4, 5). Свободата в този смисъл е само в изкуплението, подсигурено от Христос; измамливите изкупители трябва да бъдат избягвани като истинска напаст. Това означава, че за начало ние отхвърляме всички заробващи философии, които обещават свобода – марксизъм, индивидуализъм, анархизъм. В този смисъл, свободата се основава на обективната истина, намираща се в Христос. Неговите думи, “Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:32) са изписани над горните прагове на много библиотеки в нашата страна, но това не е съвсем подходящо. Тези думи не се отнасят за противоречащи си купища от книги, а за взаимоотношенията на човека с Отца чрез Сина. Тази концепция обърква господстващите идеи, защото казва, че човек може да се радва на свобода, независимо от външните условия, и че може и да няма свобода там, където външният наблюдател не вижда никакъв белег за каквато и да било принуда. Идолопоклонствата смятат, че единствените препятствия пред свободата са все външни. Ерих Фром казва, че свободата е възможна само когато няма икономически лишения [2] (което означава, че свобода няма да има никога), защото не може да си представи как хората могат да победят обстоятелствата. Но библейската свобода означава точно това. Тя освобождава човека от съобразяване със социалните и интелектуални моди, от нуждата да се доказва, от произволните и изменчиви стандарти на обществото, от нуждата да демонстрира успех, от постоянна борба с всички видове външен натиск. Тя няма нищо общо с идеите за “актуализиране на собствената личност,” с които е пълна егоцентричната психология, а утвърждава, че този, който загуби живота си, ще го намери. Тъй като това, което освобождава, е истината, християните трябва да отхвърлят алтернативните обяснения, които виждат свободата в историята на нацията, в капитализма, в икономическата сигурност, в отхвърлянето на изискванията на традиционната моралност. Ако това, което освобождава, е истината, тогава това, което заробва, са лъжите. Дори през първи век на църквата е ясно, че тези, които обещават свобода чрез отхвърляне на закона и отдаване на собствените апетити, самите те са роби: “защото от каквото е победен някой, на това и става роб” (2 Петър 2:19). Никой не може да живее в свобода, ако се страхува от лишения. Това не означава, че обществото трябва да ни подсигури сигурност и просперитет, както ни казват господстващите идеологии, а по-скоро ние разбираме, че нашата сигурност идва от Бога. В списъка с героите на библейската вяра, за Моисей се казва, че той “не се бои от царския гняв” (Евр. 11:27) и затова е свободен да се покорява на Бога. Никой не може да живее в свобода, ако тя не е по-важна за него от конкурентните ценности като просперитет и сигурност. В много части по света животът на човека не трябва да му е толкова скъп, колкото свободата. Доктрината за личната отговорност не е мрачна, както често я представят, а единственият възглед, в който има надежда. Защото тя казва, че човешкото нещастие е поправимо, че то произтича от причини, които могат да бъдат поправени чрез покаяние. Ние не сме пасивни жертви на това, което стоварват върху нас някакви външни сили, нито на болест, която ни кара да действаме деструктивно. Но когато казваме, че сме отговорни за собствените си действия, не казваме, че върху нашите рамене лежи отговорността за всичко, което става на света. Ние не се заблуждаваме, че съдбата на света е в собствените ни ръце. Тази идея води към лудост и е бреме, което никой човек не би могъл да понесе. Но ние не сме обречени на примирение и безмълвие, още повече на отчаяние. Ние не сме господари на историята и не контролираме изхода от нея, но имаме увереност, че историята има господар и той контролира изхода от нея. Нуждаем се от богословско тълкуване на катастрофите, което признава, че Бог действа в такива събития като плен, провал или смърт на кръст. Библията може да бъде изтълкувана като поредица от Божии победи, прикрити под формата на провал. Тези събития като че ли говорят не само, че хората и народите са се провалили, но и че Бог се е провалил. Ужасът, причинен от подобна идея, може да бъде премахнат единствено чрез пророческите слова, които обясняват историческите събития и дават уверение, че Бог е господар на историята. Въведение към всяка християнска етика Никога не бива да се позоваваме на пророческите изводи без оглед на ситуацията, а трябва да ги съчетаваме с ясно схващане за съвременното общество, което да отговоря на фактите. Грешка е да свързваме режимите на полковниците от Латинска Америка с капитализма. По-правилно е да търсим връзка между репресивните режими отдясно и репресивните режими отляво. Логическата им обосновка е различна, но реалността и фактите много си приличат. Нашето разбиране не се обогатява кой знае колко, ако кажем че СССР е марксистка държава, а Уругвай е капиталистическа. И в двете държави управляват режими с цел обогатяването на властващите олигархии и техните любими клиенти; останалото е просто обвивка. Диктаторите от Латинска Америка, които твърдят, че са последната защита на свободния пазар срещу комунистическата заплаха, изнасят представление и американските консерватори са единствените им зрители. Съветският блок прави същото, “пазейки” света от Западния империализъм. В Светите земи преди около две хилядолетия и половина главният проблем, занимаващ елита, е заплахата от чуждо управление. В края на осми век преди Христос, Израил е заплашен от Асирийската империя, а век след като Израил е пометен, Юдея е в опасност от нашествието на Вавилонската империя. Ситуацията като че ли недвусмислено говори за проблеми с баланса на силите и не представя никакви други концептуални трудности на опитните стратези на древния свят: просто трябва да намерят чужд съюзник, за да възстановят баланса на силите, които ги заплашват от север и изток. Но пророците им казват, че този път на разсъждение води единствено към катастрофа (Исая 30, 31 гл.). Те имат напълно погрешна представа за проблема, който скоро ще ги унищожи, и затова търсят разрешението му в неправилната посока. Пророците им казват, че ако се покаят и се обърнат към Бога и разрешат истинския проблем, той ще се погрижи за чуждите сили. Тези сили не са силите на неумолимото зло, както си мислят те, а неволни слуги на Бога, който ги използва като средство да осъди народа си, който се е отвърнал от Него. Тези древни общества имат аналог в ранната съвременна Европа, когато аристокрацията управлява обществото, което следва строга йерархия, с незначителна социална мобилност. Но нашето време е различно. Обществото сега е егалитаристично, потънало в грехове, характерни за демократичните общества, и слугува на капризите на завистливите хора от всички сфери на обществото, които искат това, което принадлежи на другите. Това означава, че всички, които искат да използват пророческите писания, трябва да си служат с метода на пророците, вместо да повтарят думите им, без да мислят. А методът е да се сравнят моралните изисквания на закона, които са непроменими, с практиките и разбиранията на обществото, които се менят непрекъснато. В същото време, подкрепата за консервативни каузи, които пренасочват публични фондове и субсидии в полза на облагодетелствани бизнес интереси, ако не е проява на съзнателна несправедливост, показва невежество относно смисъла на американските социални и политически институции. От всички страни на политическия спектър християните са обърквани от баналностите във вестниците и учебниците, които повтарят ласкателни уверения, чиято цел е да направят една или друга идеология достоверна и приемлива. Трудността се състои в това да се направи връзка между вечните аспекти на божествения закон с противоречащите си и подвеждащи реалности във видимия свят. Трябва да се пазим да не изпаднем в атеизъм, когато тълкуваме историята като цялото съдържание, без да виждаме връзката ѝ с нещо извън нея самата. В същото време не бива да прерязваме връзката си със света на феномена, за да се носим в ноуменална забрава и божествени стремежи. Тази очевидна дилема е в центъра на широко дискутирания спор между Райнхолд Нийбур и Карл Барт. Увлечението на Карл Барт да разглежда всяко нещо в светлината на вечността (sub specie aeternitatis) прави много от неговите последователи неспособни да се противопоставят на нацисткия режим дълго, след като е станало очевидно, че се е появило чудовищно зло, срещу което трябва да се изправят; то също притъпява тяхното отношение към злините на комунизма след войната. Нийбур с право посочва, че пълното отдаване на абстрактно богословие, проявено от Барт, не може да се справи с конкретните задачи да се установи справедливост. Но “християнският реализъм” на Нийбур го прави уязвим за измамливите обещания на прагматизма и неговата готовност да жертва принципи заради резултати в началото на своята кариера го довежда до това да помогне да се утвърдят претенциите на месианската държава. Както може да се очаква, той печели одобрението на поколение американски интелектуалци, които иначе не биха казали нищо добро за богословието или за тези, които се занимават с него. Това е друга фалшива дилема. На нас не ни се налага да пренебрегваме нито реалните неща, нито принципите. Пророците винаги насочват погледа си към изискванията на закона и към събитията и отношенията в собственото си общество. Те отказват да приемат оправданията и обясненията, с които политическият и религиозен елит се опитва да прикрива идолите, и настояват нацията да се върне към стандартите на Божия закон. Това е моделът, който християнската църква трябва да следва сега. Призивите за подчинение на един абсолютен закон срещат глухи уши. Повечето хора предпочитат да превръщат твърдението “Бог е любов” в анемична сантименталност, която оправдава всичко, което им се струва правилно.[3] Или пък короноват промяната като нормативен принцип на вселената и следват течението от хора и събития в покорство на историцисткото кредо. Това е етика, която премахва напрежението между това, което човек желае да направи, и това, което човек знае, че е правилно, като прави от двете едно. Когато Джейкъб Нийдълман започва да чете Библията през очите на екзистенциалните богослови, това напрежение намира разрешение за него в убеждението, че човешката смъртност означава, че човек трябва да живее само за момента и да намери смисъла на всичко в самия себе си. Нийдълман казва: “Като успях да прочета тези идеи между редовете на нашата Библия, почувствах невероятно облекчение.”[4] Това облекчение е станало често срещано явление сред нашето поколение. Изпитват го всички, които могат да се освободят от тежестта на абсолютните стандарти, за които някога са били сигурни, че ги задължават по някакъв начин. Наистина има основателно облекчение, което изпитват хората, приели изискванията на Божия закон. За тях много от етичните трудности престават да бъдат трудни. Това, което за другите са опростенчески разрешения на сложни етични дилеми, наистина свеждат тези уж дилеми до истинската им простота. Убийството, кражбата, лъжата и прелюбодеянието са това, което са, когато се отхвърлят всички оправдания и извинения, които ги правят приемливи. Вече не е нужно човек да бъде бог и този факт му носи облекчение, което се корени във факта, че той наистина е просто Божие творение. Ако библейската етика се струва на някого твърде стриктна за XX в., това не е, защото на мода сега е съвременният релативизъм. Тя е изглеждала твърде строга и неудобна и на онези, които са я чули първи. Конвенционният морал е недостатъчен през XX в., както е бил и през всички други векове. Новият Завет е пълен с ясно формулирани морални разпоредби, които са обявени вече за несъществуващи с разни духовни обяснения, защото уж били непрактични. Въпреки това, ако искаме да запазим мира, няма нищо по-практично от това да обичаме враговете си и да вършим добро на онези, които ни причиняват зло. Когато всяка реална или въображаема обида ни дава повод да отмъстим на някого, взаимното отмъщение прави мира невъзможен. Можем да приемем, че това е парадигмата, чрез която да разглеждаме всички трудни разпоредби в Библията. Колкото повече “практичните” хора презират тези разпоредби, толкова по-ясно става, че прагматизмът е пътят към провала. Практичните хора винаги са имали интерес към идолопоклонствата. Когато Еремия порицава юдеите, че се покланят на чужда богиня, те отговарят, че ги постига добро, когато се отдават на езическо поклонение; когато престанат с езическите практики, ги сполетява нещастие (Ер. 44:15). Така че идолопоклонството е въпрос на практичност. Щом фалшивите богове са умилостивени, всичко ще бъде наред. Идолопоклонство и несправедливост Моралните разпоредби в заповедите дадени при Синай следват незабавно след заповедите срещу идолопоклонството. Делата не могат да бъдат разделени от убежденията, които ги предизвикват. Когато пророците се възпротивяват срещу идолопоклонството, те се възпротивяват срещу несправедливостта. Следователно, плодът на праведността не може да бъде откъснат от дървото на идолопоклонението. В епохата на християнството идолите изпълняват същата роля като в предшестващите периоди. Те обясняват смисъла на живота, същността на вселената, формират основата за лична сигурност и изискват пълното себеотдаване от своите последователи. Съвременните идолопоклонства са толкова ужасни, колкото тези, които налагат поклонение на Ваал, Молох и Мардук. В действителност можем да ги смятаме за старите богове, снабдени с нова идентичност, целяща да се хареса на съвременните ценители. Тази вездесъщност на идолопоклонствата, скрита в менящите се форми, обяснява защо новозаветните автори предупреждават за идолите точно както древните еврейски пророци (1 Кор. 10:6-14; 1 Йоан 5:21). Идолопоклонствата са враждебно настроени срещу християнската вяра и има основателна причина за това. По стратегически причини, те биха приветствали радушно някой кентърбърийски свещеник с леви убеждения или богослов на освобождението в своите среди, точно както бащата на Магъридж приветствал модерните духовници, които придават авторитет на неговата програма да създаде рай на земята. Но библейската вяра няма да търпи идолите. Това е смисълът на повтарящото се заявление, че Бог е ревнив Бог. Той не допуска съперници и идолопоклонствата инстинктивно осъзнават това. Следователно, християните трябва да осъзнават кога идолопоклонствата надяват костюма на христинските добродетели. Трябва да престанат да насърчават порочните желания на завистта и омразата, които често се крият зад такива безобидни фрази като “социална справедливост.” Това неизбежно повдига бодливи въпроси, които карат практичните хора да се съмняват, че е възможно възпирането на идолопоклонството. Винаги има практични причини да се подкрепя онзи идол, който би донесъл резултати. Ако вече не жертваме деца на Молох, какво ще стане с нивото на безработица след няколко години? Ако престанем да се покланяме на Мардук, кой ще ни пази от вавилонците? Павел е гонен, защото настъпват икономически беди, когато хората се обръщат от идолопоклонството към поклонение на истинския Бог (Деян. 16,19). Щом приемем веднъж, че идолопоклонството може да бъде оправдано поради практични основания, няма никаква надежда. То няма да ни доведе до рай на земята, а до съд. Една от главните функции на църквата е да сваля маските на идолите и да показва истинската им същност. Единствената основателна причина да прави това е авторитетът на библейското свидетелство. Изобличаването на идолите унищожава тяхната ефективност и отнема от лъжливите учители маскировката им на ангели на светлината. Както казва Гейбриъл Ваханиън, християнската вяра може да бъде вярна на себе си само тогава, когато е иконоборческа.[5] Ако иска да бъде ефективна, тя трябва да се занимава активно с унищожаване на идоли. Стигнали сме до момент в историята, в който е жизнено важно да се вслушаме по-внимателно в четвъртото евангелие и сходни текстове в Новия Завет. В тях “светът” е описан като система от политически, културни и религиозни водачи, които се опълчват срещу Бога и отказват да се вслушат в пророческите слова, които изобличават прегрешенията им. Исус казва, че този свят Го мрази, “защото Аз свидетелствам за него, че делата им са зли” (Йоан 7:7). Водачите на ранната църква разбират, че учениците не са по-различни в това отношение от своя Господ. “Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога?” (Яков 4:4). Обобщаващата идея на Павел за грешен живот е “ходене според вървежа на този свят” (Еф. 2:2). Един полски епископ, познат впоследствие като Папа Йоан Павел II, в реч в Съединените щати през 1976 г., се изразява така: “Изправени сме пред последната конфронтация между Църквата и анти-Църквата, между Евангелието и анти-Евангелието.” Дори когато няма открита конфронтация между благовестието и дадена идолопоклонническа среда, между християнската вяра и обществото продължава да съществува неизбежно напрежение. Въпреки безкритичните похвали, които се отправят понякога за Европа през XIII в. или Нова Англия през XVII в., спорно е дали някога е съществувала християнска цивилизация – разбирайте, отъждествяване на Божието царство с някое общество. Библейският възглед за света не е идентичен с никоя друга религиозна, културна или политическа система и опитът да се смекчи напрежението между тях и църквата да се вмести възможно “най-добре” сред заобикалящото я общество подчинява евангелието на това, което го лишава от стойността му. Богословски учения, стремящи се към мир, които избягват конфликтите на всяка цена, раждат дресирана църква, която не е заплаха и няма никакво влияние. Подобни беззъби богословски учения процъфтяват, когато хората не вземат Новия Завет насериозно. Неговото съдържание изглежда остаряло, защото се разминава с общоприетата мъдрост. Много е лесно да забравим, че то винаги е било “старомодно” и то по същата причина. Патологичните явления, заради които е било нужно библейските текстове да се занимават с икономически, социални, семейни, сексуални и законови аспекти на живота, винаги са съществували. Тези текстове не могат да остареят, защото се основават на истини, които съществуват извън времето и произнасят присъда над всички общества, които не се съобразяват с тях. Обществото и неговите дисиденти Хората, които живеят в пост-християнски свят сега, намират много по-дълбок смисъл в Новия Завет, защото той е написан в дохристиянски свят. Ние сме в позиция да го четем с повече яснота може би от всяко друго поколение западни християни от последното хилядолетие и половина. Може да придобием част от специфичното разбиране, което африканците и азиатците през последните няколко поколения са имали възможността да придобият: разбиране за ролята на подривната дейност в една чужда култура. Поканата, изречена при раждането на християнската църква, има много по-голям смисъл за нас, отколкото за милиони наши предци: “Избавете се от това извратено поколение” (Деян. 2:40). Многократните призиви на Новия Завет за отделяне ни задължават да не мислим и да не действаме като хората около нас. Медиите за масова информация са превърнали в еднородна маса това, което иначе би било голяма разнородна колекция от субкултури. Както животът в малкото селце притиска своите жители в един общ калъп, така и натискът на глобалното село налага подобно спазване. Желанието да бъдем уважавани, притеснението да не ни мислят за старомодни ни правят уязвими за грешките на модата, снобизма, угодничеството, лицемерието. Моделите, към които се очаква човек да се приспособи, произтичат от определени възгледи за реалността. В Прекрасния нов свят, Библията и друга християнска литература са обявени за порнографски, паметник на изключителното артистично видение на Хъксли. Когато човек вярва, че плътското щастие е върховно, литературата, която защитава истината заради самата истина, която защитава моралната отговорност, отричането от себе си заради другите, ще изглежда анормална и подкопаваща неговия възглед за реалността, а оттам на нормалността. Главната характеристика на Дивака в романа, чертата, която го прави различен от обществото и подходящ екземпляр за зоопарка, е факта, че той има християнско съзнание. Най-важните институции на обществото изпълняват социализираща функция, като подготвят хората да са по-балансирани и пригодени към организацията на нещата. И затова са толкова опасни. Всяка форма на образование по неизбежност е носител на ценности и държавното училище е най-мощният от инструментите за приспособяване. Неговата цел е да внедри нормите на обществото и да дискредитира отклоняващите се от тях идеи. Най-добрият елемент на Движението за християнски училища – често оценявано негативно от хуманистите защитници на статуквото като проява на расизъм – е решителното Не! от страна на родителите относно хомогенизирането на американския живот, ясно осъзнаване, че моделът, според който се цели децата им да бъдат преобразени, е станал порочен. Библейската норма ни задължава да отхвърлим този вид социализиране. В описаните в Стария Завет общества, когато Божиите хора се разграничават от идолопоклоническите дела на обществото, те са наричани остатък. В Новия Завет вярващите в Христос са увещавани да живеят като пришълци, чужденци и изгнаници сред нечестивото общество (1 Петър 2:11; Евр. 11:13). Християните следователно трябва да изпълняват подривна роля, като отказват да се преобразяват според нормите на средата. Без дори да си помислят да се съюзят с “най-доброто” от господстващата култура, те трябва да са наясно, че това, което се смята за най-добро, е такова само при сравнение със стандарти, които са абсолютно неприемливи. Оттук следва, че най-подходящото отношение към доминиращата култура е да няма никакво съобразяване с нея, отхвърляне на господстващото положение на нейните норми, оттегляне на всякаква подкрепа от всички институции, които основават своята дейност на идолопоклонствата, които контролират американския живот. Накратко, да въстанем. Във видението в Откровение царете на земята са представители на най-голямото зло (Откр. 18:9) и това може да се отнася и до властите, с които ние си имаме работа. Няма официален указ, който да не може да бъде обезсилен от отказа на хората да му се подчинят. И първите водачи на църквата са изправени пред подобен избор и заявяват категорично: “Трябва да се подчиняваме на Бога, а не на човеците” (Деян. 5:2). Да победим мамона Материализмът като етика никога не е оставал без последователи, но е особено жизнен през XX в., защото много хора са метафизични материалисти. Хората, които вярват, че цялата реалност има само материален характер, а интелектуалните и духовни измерения на живота са просто епифеномени, срещат особени трудности да приемат етика, която казва, че материалното добруване е по-маловажно от други ценности. Така че е почти невъзможно хората да не смятат за полезна договорка създаваната от социалната държава постоянна зависимост и безпомощност в замяна на пари – проявление на хуманитарната добрина (или християнската любов) в действие. Материализмът, съчетан с продуктивността на технологиите и електрониката, ни е довел до универсалното очакване на Мор, като първо завиши очакванията, а след това и претенциите ни. Библията нарича това пожелание и то е осъдено от първите Десет заповеди до края на Библията. Често срещаното наблюдение, че просперитетът води до духовно безразличие, гордост и морален упадък, води началото си поне от времето на Петокнижието (Втор. 8:11-14). Нечестивите са описани като хора, които се уповават на богатствата си вместо на Бога (Пс. 52:7). Библейският възглед за богатството изглежда странен, само защото сме възприели за нормален начина на живот, който е безнадеждно неспособен да направи това, което обещава, и е демонстрирал тази неспособност почти на всички. Още като малки деца сме научили, че куклата или играчката, които са ни се стрували толкова желателни и сме си мислили, че никога няма да ни омръзнат, след време вече не са ни били интересни. Това важи за всички бляскави удоволствия на света. Общото между всички тях е, че след краткото начално удоволствие, те престават да ни доставят удоволствие и ни карат да търсим следващата играчка. По-добре е да преосмислим основната си мотивация. Защото ако миналите придобивки и постижения не са ни донесли удовлетворение, може би не е в тяхната природа да доставят нещо повече от кратковременно удоволствие. Това разбиране кара пророка да запита: “Защо харчите пари за онова, което не е хляб...?” (Исая 55:2). За алчните няма богатство, което да е достатъчно, защото алчността е ненаситна. Ето защо опитът да се утоли алчността, поддавайки се на любовта към парите, причинява толкова много страдания (1 Тим. 6:10). Честъртън се изразява така: Човекът, който е зависим от лъскавите неща и удобствата в този живот, е порочен човек, духовно, политически, финансово.... Христос и всички християнски светии казват с някаква неумолима монотонност... че да бъдеш богат означава да си особено заплашен от морална катастрофа.[6] Могъл е да добави, че да имаш желание за богатство не е по-малко заплашително. Алчността е ръководната емоция на хората, които искат да станат богати, а задоволството – на тези, които отказват да тръгнат по задънената улица на завистливите. Апостолът казва: “А като имаме храна и облекло, те ще ни бъдат достатъчно” (1 Тим. 6:8). Но да се проповядва това на бедните, без сами да го взимаме присърце, означава основателно да бъдем обвинени в лицемерие. Заповедта да бъдем доволни, да избягваме завистта е отправена към всички, независимо от класата и позицията. Християните трябва да отхвърлят системите, чрез които техните съграждани се ограбват взаимно, било в рамките или извън рамките на закона. Те трябва да се прехранват, като предлагат стоки и услуги на хора, които ги смятат за полезни и са готови да им платят доброволно. Но за да потвърдят истинността на твърдението, че икономиката не е всичко в живота, те трябва да се научат да дават, без да получават нещо в замяна, спирайки процеса, чрез който обществото само си причинява бедност. Трябва да се пазят от изкушението да придобиват все повече и повече от благата на света, защото това желание отнема личната свобода и хвърля хората в ръцете на тези, които искат власт. Пожеланието е слабостта, която ги кара да продадат това, което не е за продан. За ранните християни се казва, че “радостно посрещаха разграбването на имота си” (Евр. 10:34); това обаче може да се случи само с хора, които смятат себе си за пришълци, доволни от това, което имат, отхвърлили стремежите за все повече блага, на които са се отдали техните съседи. За тях балансът на банковите сметки няма стойност при определянето на човешката стойност. Задълженията на богатите и на бедните Нашите разбирания по този въпрос са объркани, защото прекарваме фактите през грубия материалистичен филтър, който упадъчният марксизъм е направил част от нашата културна среда. Библейското тълкуване на бедността винаги е имало предвид онези хора, които не могат да си подсигурят храна и подслон (Лев. 25:35 и нататък; Яков 2:15,16). То няма нищо общо с тази “бедност,” която не позволява на човека да има кола или телевизор, защото тя се основава на завист. Християните, които са доволни от това, че имат достатъчно храна, или дори малко повече от достатъчно, няма да окайват тези, които държавата е решила да класифицира като “бедни” и да оправдае така завистта им. Ако бедните нямат какво да ядат и да пият, християните ще се погрижат те да не са в нужда. В библейския смисъл, да се онеправдават бедните не означава да се поддържа социална система на неравенство, а да се ограбват хората и да бъдат вкарвани в бедност чрез фалшиви мерки, несправедливи закони и подкупни съдии.[7] Според тази гледна точка, бедността не е постоянно състояние, определящо същността на човека, а обстоятелство, което може да бъде поправено от възстановяването на справедливостта или от проява на щедрост, докато бедният човек отново заеме нормалното си положение в обществото, при което той допринася нещо, а не е постоянен получател. Така че моралната стойност няма нищо общо с благосъстоянието. Голямото внимание към богатството и бедността в някои богословски кръгове е отражение на мономанията и в социално демократичното мислене, и в марксисткото мислене. Старата заблуда, че бедността е белег за неморален живот, а богатството за морална стойност, сега е заместена от друга, която казва точно обратното. Сега се казва, че Бог е на страната на бедните, докато в друга епоха са казвали, че е на страната на богатите, затова са богати. И двете схващания са гротескни карикатури на библейското учение. Библейските писатели не изпадат в сантименталност по отношение на бедните, а осъзнават, че и те могат да бъдат нечестиви (Пр. 28:3). Не трябва да има пристрастия заради благосъстоянието (Яков 2:1-9). Въпреки че повечето от предупрежденията в това отношение са отправени към тези, които са пристрастни към богатите за сметка на бедните, също е недопустимо да се показва пристрастие към бедните за сметка на справедливостта (Изх. 23:3, Лев. 19:15). Богатите, които се възползват от бедните, са порицани (Яков 2:6; 5:1 и нататък), но също е казано ясно, че богатите могат да бъдат праведни (Пс. 112; Йов). Трябва да бъде напълно ясно, че размерът на богатството не трябва да има голямо значение при преценката ни за хората. “Братът, който е в по-долно състояние, нека се хвали, когато се издига, а богатият – когато се смирява” (Яков 1:9 и нататък). Следователно бедността и богатството са морално неутрални: нито едното, нито другото е зло, от което човек трябва да се срамува, нито пък са белег за съвършенство. И двете идеи са илюзии, в които повечето идолопоклонства вярват. Онеправдаването на бедните е достигнало нови размери в социалните демокрации. Хуманитаризмът имитира пророческия призив за справедливост за бедните, но, като всички идолопоклонства, се подготвя да извърши погром. Принизявайки бедните от човешки същества до жертви, за които няма изход, хуманитаризмът обяснява и оправдава слабостите им като неизбежни следствия от средата и на практика прави невъзможно за тях да се сдобият някога със свобода. Хуманитарната имитация на любов приема, че човекът е стомах и по този начин заличава неговите човешки качества. Християните, които следват хуманитарния стимул, описват своите цели като “служение на бедните.” Но да им служим непрестанно, означава да ги направим зависими, допълвайки хуманитарните усилия, които ги превръщат в роби на държавата. Част от чернокожото население на Съединените щати бе лишено първо от пълните си граждански права, а сега е превърнато в покорни жертви от тази разрушителна комбинация от помощници. За да бъде наречена християнска, всяка теория за подпомагане на бедните трябва да прави разлика между бедни и бедни. Някогашното разграничение, сега презряно от социалните работници, между заслужаващи и незаслужаващи бедни е отражение на библейска идея. Тя звучи лицемерно, защото лицемерно са злоупотребявали с нея, но това не бива да ни заслепява за здравия разум в нея. Когато вдовиците бивали записвани за получаване на помощи, те трябвало да са истински вдовици, което означава наистина да бъдат в лишение и да нямат членове от семейството, способни да се грижат за тях (1 Тим. 5:5). Това е с цел ресурсите на общността да не бъдат прахосвани и да не бъде унищожено самоуважението от продължителна зависимост. Юбилейният принцип (Левит 25) има същата цел, въпреки че сега се злоупотребява с него, за да се подкрепят съвременните преразпределителни политики. Въведен във време, когато земята е единствената форма на продуктивен капитал, той изисквал разпределянето на земята да бъде прекратявано на всеки петдесет години. Тогава земята отново била връщана на семейството, на която е принадлежала първоначално. Така никой човек или семейство не можело да получи постоянно притежание на единствената форма на собственост, която носи доход, и да принуди другите семейства да изпаднат в постоянна зависимост. Продажната цена на земята е трябвало да бъде съобразена с времето, оставащо до юбилейната година. Това не е било толкова продажба на земята, колкото отдаване под наем. Купувачът е знаел, че след, да кажем, пет години земята отново ще принадлежи на продавача и затова е бил длъжен да плати нейната стойност за петте потенциални реколти. Християните не бива да подкрепят никаква политика спрямо бедните, която не цели да им помогне да постигнат това ниво на полезност, за което всички ние трябва да бъдем пример. “Служение на бедните” е евфемизъм за съсипване на бедните, ако целта на служението не е да помогне на бедните да започнат да служат на другите и така да докажат правотата на думите на Исус, че е по-добре да дава човек, отколкото да получава (Деян. 20:35). Там, където хуманитарните социални политики държат хората в безнадеждна зависимост, християните трябва да се стремят да ги избавят от това състояние и да им помагат да се захванат с продуктивни дела. Да служим е по-висш призив, отколкото да ни служат. Сред ранните църкви, църквите от бедна Македония може би най-добре демонстрират този принцип. Въпреки че страдат неимоверно много, те отказват да станат зависими и вместо това служат на други. “Макар и да търпят голямо утеснение, пак великата им радост и дълбоката им беднотия дадоха повод да преизобилва богатството на тяхната щедрост” (2 Кор. 8:2). Те проявяват щедрост, за да помогнат на други християни, които никога не са виждали и които са по-бедни от тях, и Павел използва техния пример, за да подбуди към по-голяма щедрост църквите, които имат повече за споделяне. Вместо да съжалява македонците и да използва тяхната бедност, за да ги унижи, той ги насърчава да работят с ръцете си, да не зависят от никого и да наставляват мързеливите (1 Сол. 4:11, 12; 5:14). Затова е глупаво да се използва библейското учение за бедните в подкрепа на хуманитарната социална политика, която приема за даденост и се стреми да увери, че бедните винаги ще бъдат безпомощни. Библейските автори също нанасят удари на опитите на ресентимента да използва бедните срещу богатите. Експлоатираните трябва да викат към Бога, който ще ги избави и ще отмъсти на техните потисници. Богословието на освобождението за тях означава, че Бог ще избави праведните и ще донесе осъждение на нечестивите. Затова бедните могат да се радват и в тежки обстоятелства (Изх. 22:21; Пс. 12:5; 34:6-18; 113:5-9; 140:12; Авак. 3:17-19). На съвременните материалисти това се струва като шега или като опит да се държат масите в подчинение, но е трудно да се разбере защо много от хората, които твърдят, че приемат сериозно библейското учение за бедните, го пренебрегват. Щедрото даване на милостиня е заповед и за пророците, и за ранната църква. Големият грях на Содом не е сексуална извратеност, според един от пророците, а по-скоро липса на загриженост за немотните. “Ето какво беше беззаконието на сестра ти Содом, нейното и на дъщерите ѝ: гордост, пресищане с храна и безгрижно спокойствие; а сиромаха и немощния не подкрепяше” (Езек.16:49). Недаването на десятъци и приноси в хранилището се казва, че е равно на кражба от Бога (Мал. 3:8 и нат.). Въпреки това, ранната църква не налага данък, който да използва в помощ на бедните. Ясно е установено, че всяко такова даване трябва да бъде доброволно. Коринтската църква е помолена да помогне “като дарение, а не като изнудване” (2 Кор. 9:5). Парадоксално, но щедрото даване за нуждаещите се е едновременно доброволно – тоест, то не е принудително – и задължително. Следователно справедливо разпределение става тогава, когато хората разпределят собственото си богатство, не това на другите. Когато помагат, те могат и трябва да правят разлика между това да направиш някого постоянно зависим и това да му помогнеш в труден момент от живота. Доброволното даване създава условия да се снабдяват истински нужди, а не желанията, породени от държавни дефиниции, формулирани под натиска на завистта и алчността. Хората, които помагат по този начин на другите, могат да се надяват, че като облекчат нечии страдания, могат да намалят остротата на чувството за вина на населението като цяло, внушавана му от хуманитаризма. Философът Ричард Моу отправя едно скромно предложение, за което се надява, че ще обедини християните, които иначе не са съгласни помежду си относно въпросите за социалната дейност. Нека всички ние, казва той, да даваме щедро на истински нуждаещите се, независимо от политическите си убеждения, и така да изпълним библейските разпоредби.[8] Въпреки че концепцията на Моу за противоположните сили има сериозни недостатъци, предложението му няма никакви. Ако повече християни го приемат сериозно, това може да изпари онези, които използват библейските идеи единствено, за да защитават позицията си. Настойничество на богатството Как да се използва капитала, който е различно нещо от приходите, е сериозно съображение. Библейският отговор на този въпрос има толкова общо с полу-манихейския аскетизъм, колкото и с хедонистичния материализъм. Библейският отговор се занимава главно с принципа за настойничеството. Настойник е онзи, който се грижи за собствеността на друг. Добрият настойник се грижи за собствеността и я използва по начин, по който тя носи подходящ приход. Лошият настойник управлява лошо собствеността, затова тя не носи добър приход, или пък я прахосва, а още по-лошо, смята, че тя му принадлежи. Според библейския възглед, Бог е собственикът на всичко, което се съдържа на земята (Левит 25:23), а предполагаемият собственик всъщност е настойник, чиято работа е да управлява собствеността в интерес на неговия създател. Каквито и привилегии и права да дава законното притежание, задълженията на настойничеството са много по-фундаментални. Еврейският народ, в момент на падение, започва да мисли, че статусът му на избран народ му дава права и имунитет, каквито другите народи нямат. Но те просто са направени настойници на обещание и откровение – и оттам наследници на отговорност, каквато другите нямат. Това, което трябва да ги прави благодарни и смирени, ги изпълва с гордост. И понеже са лоши настойници, са лишени от собствеността. Всеки, който смята капитала, независимо от формата му, като доверителна собственост, дадена му от Бога, за да ѝ бъде верен попечител, трябва да движи делата си по начин, фундаментално различен от начина на съвременното общество. Това е така, защото обществото, както доказахме по-рано, е започнало процес на унищожаване на своя капитал. Правителствените налози и инфлацията водят до консумиране на капитала и така го унищожават. Опитвайки се да запазят ресурсите си от данъчните власти и от инфлацията, както и да запазят стандарта си на живот в една упадаща икономика, хората започват да черпят от капитала. Това винаги е било безумие и поучителните книги на Стария Завет го заклеймяват като такова: “Скъпоценно съкровище и масло се намират в жилището на мъдрия, а безумният човек ги поглъща” (Пр. 21:20). Капиталът, следователно, за разлика от дохода, не бива да се консумира, не бива да се съхранява във форми, които го правят уязвим за обезценяване, и трябва да бъде защитен от правителствена конфискация с помощта на всички възможни законови средства. Тук невинността на гълъбите трябва да направи място за мъдростта на змиите. Ако разглеждаме капитала в най-широк смисъл като всеки актив – материален или нематериален – който носи постоянен доход и блага, тогава неговата важност става по-ясна. В идолопоклонническото общество, където библейските норми са все по-презрени, семейната структура, интелектуалната компетентност, законовите основи и икономическата база – с други думи, капиталът – са в упадък. Следователно стабилността, мира и просперитетът, които трябва да произвеждат, все повече ще липсват. Това предполага, че отново трябва да изследваме смисъла на израза, който Исус използва, за да опише функцията на християните в обществото: “Вие сте солта на земята” (Мат. 5:13). Когато римската цивилизация се сгромолясва окончателно, християните са тези, които запазват най-доброто от нея, и техните потомци векове по-късно могат да изградят нова цивилизация с помощта на запазените градивни елементи. Всички видове капитал трябва да бъдат запазени, за да носят духовен, душевен и материален доход на западащото общество. Не само че е правилно, но и наложително християните да упражняват настойничество и да запазят материалния и морален капитал, който им е бил поверен. Те трябва да се погрижат той да носи приходи, но най-вече да бъде запазен, за да може да бъде използван в служба на своя истински собственик. Една от главните цели на капитала в упадащото общество е да служи като буфер за притежателите си срещу силите на разпадане. Той създава възможност например да се противостои на натиска за конформизъм, причинен от пълна зависимост от икономическата система. Той създава възможност да се избавят децата от главното средство за държавно индоктриниране, като бъдат изпратени в правилните християнски училища. Като цяло, той е средство, което помага на християните да изпълняват предпазващата и запазваща функция, която е отговорност на световното тяло от християни. Затова е много важно да се противим на полу-манихейската тенденция, която нарича собствеността доказателство за несправедливост. Какво трябва да е християнското отношение към господстващата икономическа система и общите проблеми извън рамките на частната икономическа моралност? Позволено ли е на християните да имат добро отношение към капитализма? Ако под капитализъм се разбира настоящата система на държавна манипулация на ресурси и хора в полза на тези, които управляват политическата система и нейните поддръжници, отговорът е не. Ако се разбира свободното и отговорно притежание на ресурсите от всички, които заплащат стойностно за нещата, които получават, без принудителна сила, тогава отговорът е да. Как да приемаме голямото разграничение между богати и бедни? Като цяло, когато няма принуда или заплаха, личното богатство показва стойността на стоките и услугите, които човекът е дал в замяна на придобитото; в свободната икономика, за да получи нещо ценно, човек трябва да даде нещо ценно. “Ценностите” в този смисъл се определят субективно от тези, които дават и получават, и затова не бива да бъдат определяни от властите. Нещо повече, няма никакъв начин да се постигне оптимално разпределение на богатствата, освен ако на някои хора не се даде власт да присвояват това, което другите имат, а тази власт не може да бъде дадена законно, нито употребена отговорно. Самото дефиниране на думата “оптимално” изисква да се вкарат в действие всички възможни политически стратегии, за да може да бъде запазено личното имущество и да се придобие чуждото. Настоящото презрение към капитализма и общоприетото схващане, че печалбата е непочтено нещо, се основават на погрешна логика и на голямата неморалност на завистта, която не може да търпи друг да има повече или да създава впечатление за някакво превъзходство. Единство сред верните Нито едно от съвременните идолопоклонства не дава задоволителен отговор на въпроса за запазване на справедливите привилегии на отделния човек и на обществото като цяло. Етатизмът в неговата модерна форма казва, че индивидуализмът позволява на по-силния да смачка по-слабия и затова държавата трябва да упражнява контрол и върху двамата. Индивидуализмът, в неговата класическо либерална и съвременно либертарианска форма, казва, че държавата винаги отнема свободата и не бива да ѝ се позволява да отнема правата на индивида. Така желанията на индивида получават статут на закон. На практика тези противоположни позиции са получили известна свобода да маневрират в контекста на нелеката игра на политическите сили, чийто отличителен белег е прагматизмът. Единствено християнското евангелие превъзхожда тези две антитези. Метафората за Христовото тяло, новозаветното описание за християнската църква, е невероятният отговор в сферата на човешките отношения на древната загадка за Едното и Многото. То показва защо не е нужно да бъдем нито изолираните атоми на индивидуализма, нито брънки от великата колективистична верига, която сега поробва света. Ако всички ние сме свързани с цялото общество както, да кажем, окото е свързано с тялото, тогава причината защо не можем да съществуваме сами е ясна; нашите нужди, цели и функции трябва да бъдат свързани с тези на другите членове на тялото. В същото време окото изпълнява жизненоважна функция и не може да бъде смятано за маловажно или периферно. “Напротив, тези части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими” (1 Кор. 12:22). Това е единствената концепция, която прави възможна любовта като практическо изражение на социална етика. При индивидуализма, любовта е принизена до сантименталност; при етатизма, тя е прикритие за прилагането на власт. Християнската вяра изпълва със смисъл живота на индивида в рамките на голямото общество. Този смисъл е аналог на доктрината за триединството, в което всяка личност на Бога запазва своята ясна идентичност и функционира, без да разлага единството на трима богове. Това е истинският смисъл на често цитираното изказване, че не може да има братство между хората без бащинството на Бога. (Но това е обречено на провал, ако се използва чисто прагматически: “Тъй като искаме всички хора да са братя, нека се преструваме, че има един Бог, който е баща на всички.”) Западният индивидуализъм разлага единството, за да запази индивидуалността. Утопичните колективистични идеи и всички форми на пантеизъм запазват единството – поне принципно – докато унищожават всяка основа за уважение на индивидуалността. В евангелието се крие единственият истински космополитизъм. Сред най-дълбоко вкоренените националистични вражди той превръща омразата в любов. Апостол Петър е като ударен от гръм, когато му се показва във видение, че трябва да зачита като братя някогашните си врагове. Както казва на офицер от окупационната армия: “Бог, обаче, ми показа, че не бива да наричам никого мръсен или нечист... Наистина, виждам, че Бог не гледа на лице; но във всеки народ онзи, който се бои от Него и върши правото, Му е угоден” (Деян. 10:28, 34, 35). Ако помирението между хората трябва да бъде повече от благородно пожелание, тогава тялото Христово трябва да стане реалност сред християните, актуализирано и приведено в действие в църквата. Това се е случвало във всяка епоха, но потенциалът му рядко е бил осъзнаван. Помирението и единството са взаимносвързани аспекти на оправданието. Те означават, че трябва да се роди една нова общност от някога изолираните индивиди и заедно да станат новото тяло на Христос. Така самодоволството се претопява във взаимната зависимост. Талантът и гениалността се възприемат като дарби, дадени за обща полза. Егоизмът се възприема не просто като един голям недостатък, а като предателство към част от тялото на Христос, която се нуждае от дарбите, които конкретният човек може да предложи. Но тялото на Христос никога не съвпада с видимата църква. В историята на Израил верните на Бога са остатъкът, чието изпълнение на религиозните форми на покорството е съпроводено от вътрешна вярност и покорство към Бога. Остатъкът се състои от малцината, които признават Бога като свой Господ и Го следват, докато широката религиозна общност изпада в по-голямо или по-малко отстъпление. Ранните християни научават, че при новия завет ще действат подобни условия. В притчите за Божието царство Исус учи, че царството ще прилича на нива, в която врагът ще засее плевели сред житото. Чак в края на времето ще бъде възможно плевелите да бъдат отделени от реколтата (Мат. 13:24-43). В апокалиптичното видение, църквата в Сардис, за съжаление прототип, който мнозина ще последват, има само малцина верни. Като цяло тя е мъртва (Откр. 3:1-6). Формите, които това ново Христово тяло ще приеме, са от по-малко значение в сравнение със степента, в която то ще отразява доброто семе сред своите членове, тези, които са част от Божието ново творение сред човешките същества. Защото въпреки че идолопоклонствата тържествено обявяват своята способност да създадат “нов човек” от стария, само истинската творческа мощ на Бога може да даде нов духовен живот. Това превръща остатъка от църквата в нова общност, която не прилича на никоя друга в своя потенциал да бъде пример за общ духовен живот сред една упадаща цивилизация. Да победим началствата Един истински принос на християнските радикали е тяхното убеждение – на практика, тяхната конкретна демонстрация – че християнската общност, съзнателно моделирана според образеца на Новия Завет, е мощна сила. Изграждането на една общност в същността си е революционен акт. Революционен е, защото предлага да отдели мъже и жени от тяхната зависимост от господстващите институции, власти и идолопоклонства в световната система над живота на хората.[9] Ричард Нойхаус посочва парадоксалната истина, че революционният акт да изоставиш света, за да участваш в създаването и поддържането на християнска общност, в крайна сметка, може да се окаже най-голямата услуга на света. Тя се състои в свидетелството, че настоящият световен ред е осъден и демонстрира алтернативата, която съществува.[10] Това предполага истинската християнска общност да бъде девиантна субкултурна група, както се изразяват социолозите. От политическа гледна точка, тя ще бъде смятана за подривна, в смисъл, че тя радикално и съзнателно се опитва да действа подривно срещу ценностите на обществото и на институциите, които представляват тези ценности. Подчинени на закони, различни от тези на своите съседи, тези християни биха изглеждали заплашително за мнозина и все пак странно привлекателни за неколцина. Дисидентските общности трябва да бъдат нещо повече от колектив от индивиди, ако искат да избегнат дезинтеграцията. Ако са църкви, трябва да бъдат пример за органичната връзка, която може да съществува единствено в тялото на Христос. Това качество трудно се намира в типичното американско паство. Сбирки, които просто запълват няколко часа от седмицата на своите членове, засилват фрагментарността в живота на отделния човек, раздвояван от множество интереси, и на практика премахват всяка възможност да се изгради истинска общност. Родената в резултат от това приватизирана форма на религия има свойството да е напълно неефективна. Девиантните субкултури могат да оцелеят, само ако формират трайни и ефективни общности, които да бъдат опозиция на широката общественост. Казано с термините на социологията, те трябва да имат “устойчиви структури,” които да поддържат тяхното различие, а те могат да се изградят единствено в затворени общности от единомислени дисиденти. Както казва социологът Доналд Крейбил: “От психологическа гледна точка не е здравословно да си единствения чудак наоколо.”[11] Владимир Буковски, чиято принципна невъздържаност почти довежда до лудост съветските власти, признава, че без тясната мрежа от единомислени бунтари не би могъл да постигне нищо. Църквите ще могат да сформират ефективни групи от християни, живеещи в общност, само когато признаят несъстоятелността на общата култура, както са направили това съветските дисиденти. Запазването на интелекта Създаването на християнска култура може да бъде постигнато единствено с помощта на солидни интелектуални усилия, които приемат сериозно отговорността да защитават истината. Това изисква съзнателно разграничение от обезценените норми, които постепенно придобиват преимущество. Научната дейност не бива да ни плаши, нито продуктите ѝ да придобиват възвишения статут на свещени текстове. Ако мъдростта през първи век е “глупост” и “преходна” (1 Кор. 1, 2), такова е и това, което се представя като мъдрост днес. Новозаветните автори съзнават, че техните учения са презрени от образованите гърци в господстващата цивилизация. Духът на епохата – на всяка епоха – винаги се противи на духа на Христос. В безкомпромисната си решимост да оповестят истината, християните трябва да избягват интелектуалната отпуснатост на широката общественост. Те трябва да се противопоставят на ширещото се недоверие към разума и преклонението пред ирационалното. Емоционалният егоизъм и ирационалност винаги са били врагове на евангелието и апостолите предупреждават своите последователи за тях (Кол. 2:18). Първостепенната трудност в християнското мислене е господството на антихристиянски презумпции, заимствани от “най-добрата” светска култура. Онези, които си мислят, че християните могат лесно да използват артифактите и методите на света, за да синтезират нещо ново, подценяват проникващата способност и коварството на чужди и враждебни влияния. Т. С. Елиът, много загрижен за този проблем, предупреждава, че “езическата култура притежава всички най-ценни рекламни места.” Той се страхува, че докато християните са толерираното малцинство, несъзнателният натиск на интелектуална прилика ще бъде по-сериозна заплаха за тяхното оцеляване, отколкото истинската опасност от активно гонение.[12] Понеже нашето общество не е толкова езическо (което значи дохристиянско), колкото пост-християнско, опасността е още по-сериозна. Силите на идолопоклонствата не ни призовават да се покланяме на Зевс, а използват езика, който от векове се свързва с християнската църква. Фундаментални религиозни различия може да изглеждат незначителни на повърхността, а човекът, който ги посочи, рискува да го мислят за дребнав. Както един наблюдател през седми век преди Христос би срещнал големи трудности да направи разлика между Божия олтар и олтар, посветен на Ваал, така и ние изпитваме подобно объркване, когато последователите на държавата-идол използват езика на християнското състрадание в своята евангелизационна мисия. Няма защита срещу тези опасности без усърдни интелектуални усилия, които ни помагат да различаваме истинското от измамното. Какви презумпции стоят зад стандартните призиви за сигурност и просперитет, справедливост и равенство? На чии интереси се служи? На кои богове се служи? Какви са последиците от мерките, които определена група желае да прокара? Няма да можем да се справим с подобни въпроси, ако не подготвим интелектуалци, които да са способни да проникнат с пълна яснота в “рекламата,” за която предупреждава Елиът, която бълват всичките ни по-важни институции. Все още не сме измислили начин да обучим тези интелектуалци, без да използваме главните рекламни агенции – университетите и семинариите – на управляващите идолопоклонства. Когато културният живот на античността се сгромолясва с Римската империя и настъпва многовековна мрачна епоха, едно ядро от християнски интелектуалци запазва ръкописите и знанието как да борави с тях, за да не се загубят от лицето на земята. Не можем да кажем колко дълъг или колко сериозен ще бъде настоящият упадък, но християните могат още веднъж да се изправят срещу варварщината. Както библейската доктрина за сътворението изважда от заблуда света и създава условия за развитие на науката, на вярата са нужни други аспекти, за да унищожат безумията на съвременните идолопоклонства. Трябва да премахнем заблудата за нацията, така че патриотизмът да не служи като оправдание да се убиват хора. Необходимо е да премахнем заблудата за държавата, за да не може да върши зло безнаказано. Трябва да премахнем заблудата за богатството и бедността, за да престанат да бъдат принцип за оценяване на стойността на хората. Нито едно от тези неща не може да се случи без интелектуалната прозорливост, която да разпознае специфичните изкушения и погрешни презумпции, които интелектуалният свят е приготвил за нас. Имаме нужда от нея, за да се защитаваме срещу тенденциозни предложения, придружени от “проучвания,” които претендират, че ни пазят от разрушителни утопии. Християнските интелектуалци имат нужда от кураж и увереност да се изправят, ако се наложи, срещу почти единодушния фронт на научната мода. Христос срещу света Да се използва военен език, за да се опише отговорността на християните в света, означава да се защитава възглед за обществена приложимост, който изобщо не се възприема единодушно. Като цяло, калвинистите от един или друг вид го подкрепят. Позицията на арминианците и пиетистите, от друга страна, е повече отдръпване, отколкото конфронтация. Джон Хауърд Йодър, един от по-красноречивите защитници на тази позиция, наставлява християните да осъзнаят, че не са настойници и пазители на историята и затова трябва да се въздържат от домогвания до лостовете, чрез които се надяват да направляват обществото в желаната посока.[13] В определено отношение тази неохота да се работи за промяна на обществото отразява ранното монашеско движение, което се гърчи от ужас поради ексцесиите на разпадащата се империя и е решено да остане неопетнено. Много от последователите на Карл Барт, решени да гледат на временните явления като на sub speciae aeternitatis, откриват, че са неспособни да направят разлика между съревноваващи се приоритети, изискващи тяхното внимание. Омаяни от призива да поставят духовните ценности на първо място, те не са способни на решителни действия в битката, която характеризира модерния живот. Това е друга версия на неокантовия дуализъм, безпомощен да примири света на материята със света на духа. Не е чудно, че голям брой лутерански епископи подкрепят Хитлер през 1934; за тях е трудно да видят как християнската вяра може да дава наставления за материални действия. Райнхолд Нийбур никога не се умори да посочва тази непрестанна слабост в Бартовия начин на мислене. Християните, които не се съгласяват да признаят, че има пряка връзка между тяхната вяра и посоката, в която се движи историята, странно повтарят позицията, отстоявана от управляващия хуманистки елит. Както е посочил Ричард Нойхаус, тяхната позиция е точно като тази на съвременните секуларисти, които желаят да забранят влиянието на християнските идеи върху обществената политика. Този възглед за християнската активност помага на враговете ѝ, като потвърждава схващането за предполагаемата липса на актуалност на християнската вяра. За разлика от това, библейското учение твърди, че вярата и делата са неразделни, че вътрешното измерение, ако е искрено, трябва да има ефект във външния свят. “Солта” на хората, променени от евангелието, трябва да променя света. В пророческата традиция, отхвърлянето на фалшивите богове трябва да бъде съпроводено от възраждане на справедливостта. В своите най-добри мигове, църквата е оказвала огромно влияние и е променяла начина, по който функционира обществото. По време на програмата на Хитлер да убие неизлечимо болните през 1941 г., епископ Гален публикува проповед, която изобличава тази практика и води до общо недоволство в цяла Германия. Гален е пощаден само защото министърът на пропагандата Йосиф Гьобелс се страхува от масивна публична реакция, ако бъде екзекутиран. Правителството спира убийствата, след като седемдесет хиляди души са изгубили живота си. Милард Еверет правилно се ориентира, като обвинява библейската етика, че изгражда предразсъдъци у хората да са против убийството на бебета, които не отговарят на представите за съвършенство, очаквани от родителите им. Точно тази готовност да се изправи срещу одобреното от културата зло в името на Христос превръща църквата в революционна сила. Християнската революция започва от индивида и причинява конкретни промени в културата. Независимо дали упражнява контрол или не, тя винаги заема своята позиция от гледна точка на вечните заповеди на Бога срещу идолопоклонническите примамки в дадения момент. Това означава, че тя може да изглежда назадничава или напредничава, в зависимост от характера на опозицията. Нейните неприятели в определен момент могат да са идеологии, които прокарват идеи, за да запазят настоящия ред, или в друг момент утопии, които издигат в култ някакъв нов ред.[14] Затова тя може да бъде атакувана по всяко време или като “либерална,” или като “консервативна,” но никога не може да бъде и двете. Всеки ред, стар и нов, е подвластен на един и същ вечен закон, на който църквата служи, и затова трябва да отговаря на един и същ стандарт. Ако нещо не му достига, то не е защото следва тази или онази традиция. Да се очаква трансформация на обществото в резултат на промяна на хората не е идеалистична надежда, която никога не може да се случи; такава трансформация вече е описана в историята. В разгара на поклонение пред природата през второто хилядолетие преди Христос, Израил създава модела на народ, който се покланя на Бога над природата. Дотогава, докато Израил пази това свое отличително наследство, той единствен между своите съседи създава общество, основано на справедливост, единствен ясно разбира, че има обективна етика, а не диктувана от нуждите на властта. Много по-късно, новата християнска църква изпълва Средиземноморския свят със същото виждане. Тази социална трансформация превръща Западната цивилизация в това, което е била. Любовта става централна идея в доминиращата етика дотолкова, че идолопоклонството възприема нейния език и действия и така става поносимо за известно време. За разлика от чувството за поражение и разгром, което характеризира голяма част от съвременната църква на Запад, тонът на Новия Завет е тон на победа. Ако не се взираме в идеята за Weltschmerz, възприета твърде безкритично от широката общественост, и погледнем към появяващите се нови църкви в Азия, Африка и Латинска Америка, виждаме неща, които много напомнят за случилото се през първи век. Погледнато в световен мащаб, XX в. е период на голямо разширение на християнството и надеждни оценки за броя на новоповярвалите изчисляват, че те са над петдесет хиляди дневно.[15] Ако настоящите тенденции на Изток и Запад продължат, можем да очакваме, че бедните и изостанали страни в света днес ще станат икономическите, политически и социални водачи на XXI в., докато неоезическият Запад ще продължи да губи своята мощ. Към триумфа на справедливостта Няма по-горчива ирония от факта, че най-силните възражения срещу несправедливостта идват от апологетите на марксизма, идеология, причинила смъртта или поробването на милиони хора. Християнските църкви на Запад говорят за този проблем в последните години от гледна точка на голямата депресия през 1930-те. Райнхолд Нийбур в Съединените щати и архиепископ Уилям Темпъл във Великобритания, убедени, че бизнес цикълът и трудностите през тридесетте са причинени от неконтролираната игра на пазарни сили, застават начело на движението, което цели да превърне държавното управление на икономиката в норма. Това, казват те, ще доведе до създаването на “справедлив социален ред.” Техният възглед за месианската държава не се различава много от това, което имаме днес. В този смисъл, ако не в друг, може да се каже, че са успели. Независимо от грешките на част от водачите на църквата по този въпрос, установяването на справедливост в обществото е една от главните теми в библейските писания. Отношението към слабите е изпит за всяко едно общество, защото се изисква самоконтрол от страна на силните, за да постъпват справедливо. “Когато цар съди вярно сиромасите, престолът му ще бъде утвърден завинаги” (Пр. 29:14), заявява древния поучителен текст. Царят, който прави това, не превръща бедните в критерий за добро и зло, с което би им приписал божествен статут, а просто отказва да ги жертва в интерес на богатите или на самия себе си. Установяването на справедливост в този смисъл е единствено функция на държавата, която тя обикновено не успява да изпълни. Като религиозна федерация, дванадесетте израилеви племена функционират като обединена социална структура. Принципът за тяхното единство е завета им с Бога. Когато федеративната племенна структура се разпада, монархията заменя закона като обединителната структура на националния живот. Резултатът от това е създаването на привилегирована класа и унищожаването на справедливостта.[16] Това подготвя сцената за последвалата несправедливост, която довежда до пророческото служение на порицание и накрая причинява унищожаването на двете монархии. Понеже несправедливостта произхожда от употребата на сила или заплахата от сила срещу невинни хора, е естествено онези, които се стремят да я унищожат, да бъдат политически активни. Те трябва да работят, за да спрат непрестанното мародерство, което става под знамената на преразпределението, което незабавно прави зависими получателите и унищожава икономиката, като премахва всеки стимул за производство. Трябва да се настоява правосъдната система, омаяна от бихейвиористките схващания, че престъпниците са жертви, да започне да защитава невинните от тези, които се възползват от тях. Да се приеме позицията, че не бива да очакваме вярата да влияе на обществения живот, е примирение с господстващия ред. Защото ефектът от тази позиция върху обществото е равен на признание, че управлението на идолопоклонствата е законно. Или пък води до одухотворяване на вярата до степен, в която тя няма нищо общо с живота. И в двата случая от заповедта да бъдем сол на света се отнема половината ѝ смисъл. Въпросите за справедливостта са фундаментално религиозни. Хората, които мислят, че доктрината за разделението между църквата и държавата им дава средството да структурират политическия ред, без да се съобразяват с християнската вяра, естествено отричат това. Но няма такъв закон, който да не предполага някаква конфигурация на реалността, която поне да не претендира да каже кои ценности трябва да бъдат нормативни. Ето защо установяването на справедливост като цел на библейския възглед за света трябва да включва промяна на политическата система. Справедливост означава управление на обществото съобразно Божия закон. Ако Барт и Нийбур представляват Сцила и Харибда в дихотомията вечност-време, тогава автентичният библейски подход би бил да отхвърлим неокантовото раздвоение, което като че ли не може изобщо да съвмести вечността и времето в една и съща система. Ние не сме осъдени да избираме между постоянно занимание с небесни въпроси, без връзка със земните дела, и форма на активизъм, който само влошава нещата, които се стреми да облекчи. Ако искаме да променим временните неща в съответствие с вечните, ще е нужна промяна на силите, които контролират събитията. Това означава да работим, за да променим политическия, икономически и културен пейзаж в съответствие с божественото намерение. Това казва Новият Завет, когато говори за Христос като началник на царете на земята (Откр. 1:5). Господарят на историята е законният суверен над събитията и институциите. В писанията, завещани ни от ранната църква, се прокрадва триумфална нотка сред разкази за много трудности. Тя разбира, че след разпъването на кръст следва възкресение. Настоящата критика на “триумфализма” с нейния сълзлив наблег на “съкрушеността” е рецепта за отстъпление и разгром и предхожда постоянния неуспех да се променят човешките институции в съответствие с възгледа за справедливост, основан на Божия закон. Трябва да приемем, че властите упражняват законни функции, но да не им позволяваме правото да узурпират други. Те могат и трябва да наказват убийци, но не бива да им се позволява да се разпореждат със семейния живот. Когато те не се придържат към определените им задачи, християните трябва да бъдат опозиция. Ние не признаваме правото им да се правят на бог. Богословите често не правят разграничение между законни и незаконни функции, когато насърчават християните да подкрепят властта безрезервно. Ние сме наставени да се подчиняваме на власти, които наказват злотворците и похваляват добротворците (1 Петър 2:14), не тези, които насърчават злото. Религиозна традиция, която защитава безусловната лоялност към властта, почти сигурно гарантира тържеството на несправедливостта. Естествената склонност на хората към злоупотреба с властта се насърчава, когато онези, които твърдят, че следват по-висш закон от земния, не живеят според това твърдение. Толстой проявява съчувствие към индийците по време на колониалното управление, но като вижда, че тридесет хиляди британци контролират двеста милиона индийци, заключава, че индийците сами са се поробили. Пасивността, проявена от индийците, е черта, с право приписвана на пантеизма, не на християнството. Има много начини човек да се възпротиви срещу властта. Възможностите ни не са ограничени нито до мълчаливо примирение, нито до престъпване на закона. Веднъж щом отхвърлим пасивността, можем да търсим начини, по които да продължим борбата. Възможни са речи, демонстрации, петиции, неизпълнение на задължения, писане на писма, икономически бойкот, избирателно неподчинение, пренебрегване на държавните директиви, възпрепятстване и забавяне, претоварване на административната система с прекалено престараване и др.[17] Разбира се, ако системата се влоши съществува голяма възможност човек да стане уязвим за съдебно преследване. Но преди да саботираме елита, трябва да помислим за начини, по които можем да променим курса му. Може би е възможно да обърнем властта от идолопоклонство към утвърждаване на справедливост. Прогласяването на благовестието играе фундаментална роля за това. Както почти всички идолопоклонства осъзнават, промяната на обществото без промяна на хората е напразна. Учението на църквата трябва да съдържа по-библейско схващане за обществото, ако иска да повлияе за утвърждаването на справедливостта. В опита си да направим това, възможно ли е да подкрепяме от цяло сърце програмата на дадена партия или движение, когато осъзнаваме тяхната несигурна природа? Не е възможно, ако под “несигурна” разбираме противоположното на “абсолютна.” Тъй като тези движения са движени от идеологически сили, които в по-малка или по-голяма степен са в конфликт с християнската вяра, най-доброто, което можем да им дадем, е само частична подкрепа. Нашата лоялност винаги ще буди подозрение сред тези групи и то основателно, защото ние имаме готовност да преминем от подкрепа в опозиция, веднага щом се отклонят от идеята за справедливост най-близка до библейските стандарти. Опасността в това да станем “християни за еди кой си,” както добре казва това Ричард Нойхаус, е да се превърнем просто в придатък на “американци за еди кой си.” Това може само да насърчи милиони християни, притеснени да не бъдат използвани от враждебни сили, да се откажат от отговорността си да работят за създаването на справедливо общество. Конкурентните движения по никакъв начин не ни помагат да разберем съвременните събития. Обобщаващите етикети са толкова безполезни сега, колкото са били преди век, когато У. С. Гилбърт ги осмива в Йоланте: Намирам често за комично старанието на природата, всички мънички момченца и всички мънички момиченца на този свят да идват или като малко Либералче, или пък като Консерваторче! Това дихотомно мислене ни кани да бъдем част от всяко движение, което претендира, че е “морално” или пък че се грижи за бедните и онеправданите. Подобно безумие произтича от сляпо подчинение на политическите символи, вместо да вижда реалността, скрита зад тях. Да следваме съвременните идеологии, колкото и да са прикрити зад библейския език, означава да поканим идолопоклонствата да определят дневния ред на църквата. Ранните християни живеят сред източното средиземноморско население, разделено на евреи и езичници, и са наричани от езичниците “третата раса,” а после започват сами да се наричат така. Дотогава, докато не се смятат за част от едното или другото разклонение на този двустранен свят, те могат да бъдат наистина християни.[18] Така е и сега. Християните могат да бъдат либерали, ако желаят, или консерватори, или радикали, но докато не свалят маската от тези фалшиви образи, те не могат да изпълнят истинските си отговорности. Излиза тогава, че единственото правилно отношение на църквата към политическите партии е взаимоотношение на взаимно недоверие, с готовност за краткосрочни съюзи с ограничен обхват. Тъй като всяка от страните има свои закони, е трудно да видим как може да се изгради по-здрава връзка, ако едната от двете страни не капитулира. Най-новата история не е много обнадеждаваща коя страна би сторила това. Ако имаме успех, никоя партия няма да може с лека ръка да създава и прилага закони, които са противни на християните. В крайна сметка може и да реши да го направи, но с висока политическа цена. Представителното управление заслужава подкрепа по принцип, защото библейският възглед за човешката природа заключава, че всички ние имаме недостатъци и не можем да се справим с неограничената власт, без да изпаднем в гордост и безотговорност. Въпреки това, ратифицирането на закони от мнозинството не ги прави валидни. За демократичната идеология, всяко действие е справедливо, ако е одобрено от решението на мнозинството. За либертарианската идеология, всяко действие е справедливо, ако не е принудително. Поради това и двете са хуманистични до сърцевината си. Според библейския възглед, правото и погрешното не се определят в зависимост от процеса, довел до тяхната прокламация, а от степента, до която са в съответствие с Божия закон. В същото време, повечето християни са живели – и живеят – при авторитарни и тоталитарни режими, а това по никакъв начин не е обезсилило Божието царство. Да останат верни на своя призив под управлението на режими, които са отявлено идолопоклоннически и с неограничена власт, означава християните да предизвикат своето гонение. Тези режими като че ли знаят инстинктивно, че църква, която не е подчинена, е техният най-опасен противник. Една от най-сериозните опасности, пред които сме изправени, когато се опитваме да повлияем на политическата сфера е и ние да се поддадем на заблудата, че притежаваме “отговора” на дилемата за мира и справедливостта, и трябва само да получим юздите на властта. Ако това се случи, ни остава само една крачка до това да се опитаме да създадем собствена версия на месианската държава. Защото това би означавало, че нашето спасение се крие в още една реформация на институционалните структури. В това общество ще има мир и справедливост, само когато то се покае и отхвърли идолите, не преди това. Гонение Абсурдно е името “християнин” да се възприема от много хора като синоним за почтителен, средна класа или традиционен. За първи път то е използвано да опише учениците – покорните на водителството на Господаря – и е измислено във време на гонение (Деян. 11:26). Спрем ли да се съобразяваме с общоприетите норми, можем да очакваме същото отношение и към нас. Оставили сме се да ни купят с безплатно образование, просперитет и данъчни облекчения. Гонението може да започне, когато се откажем от всичко това и станем наистина ученици. Всъщност пречките, причинявани на движението за християнски училища от държавните служители, говори, че то може и да е започнало. Съвременните гонения повтарят преживяванията на църквата от началото. Докато Христос още е с учениците си, Той ги предупреждава какво ще се случи. “Ако светът ви мрази, знайте, че Мен преди вас е намразил.... Ако Мен гониха, и вас ще гонят” (Йоан 15:18, 20). Един от апостолите тълкува братоубийството извършено от Каин като резултат от завистта му за праведността на брат му и предупреждава последователите на Христос да очакват враждебността на света по същата причина (1 Йоан 3:12). Апостол Яков, привлечен от това, което смята за евангелие на успеха, което ще му донесе политическа власт, разбира, че не може да получи това, което иска. По-късно е убит от държавата (Марк 10:35-40; Деян. 12:2). Този модел се повтаря често през първите три века на църковната история; държавата иска поклонение, което християните не могат да ѝ дадат, без да поругаят Бога.[19] Ако древните прецеденти бъдат повторени, можем да очакваме ново гонение на християни, поведено от социалния и религиозен елит в съюз с държавните власти. Предупреждението на Христос е, че тези, които ще преследват Неговите последователи, ще мислят, че принасят служба на Бога. Този вид гонение е крайно мъчително, защото вменява на жертвите съмнение в тяхната правота, докато убеждава виновните, че те са прави. В изводите след масовото самоубийство в Гвиана, репортерите определиха Храма на народите на Джеймс Джоунс като проявление на “радикално християнство.” Ако политическият климат по онова време е бил различен, разследването на Конгреса, проведено тогава, можеше да доведе до закони, които сериозно ограничават християнските групи, които се отклоняват от утвърдените църкви на елита, и ги определят за опасни секти. Русо, който дава идеологията на съвременния тоталитаризъм, казва, че от всички неща, които познава, християнството е най-противостоящо на “социалния дух.” На държавата никак не ѝ е забавно, когато не е почетена, а християните, които гледат сериозно на своите отговорности, е малко вероятно да останат в рамките на това, което държавните служители смятат за социална отговорност. Как трябва да реагираме на заплахата от гонения? Популярният пасаж на Павел за подчинение на властите, толкова често използван за оправдание на деспотичното управление, предлага допълнителна причина за подчинение: чистата съвест (Рим.13:5). Абсурдно е да предаваме себе си, като нарушаваме закона за нещо толкова дребно като укриването на данъци. Първото поколение християни, като са подложени на жестоки гонения, “приемаха с радост разграбването на имота си,” и тези, които живеят сега, могат да сторят същото, вместо да омаловажат своята съпротива. Айн Ранд улавя съвършено силата, която чистата съвест дава на гонените, в думите, които слага в устата на Д-р Ферис, учен, който служи на държавата в стремежа ѝ към власт: ...няма друг начин да обезоръжим даден човек, освен чрез вина.... Ако няма достатъчно вина на света, ние трябва да я създадем. Ако научим човека, че е грях да гледа пролетните цветя и той го повярва, но после го направи – ще можем да правим каквото си искаме с него. Той няма да се защитава. Той ще чувства, че не е достоен за това. Няма да се бори. Но дано бъдем опазени от човек, който живее според стандартите си. Дано бъдем опазени от човека с чиста съвест. Той е човекът, който ще ни победи. Една от темите, която намираме в литературата на съпротивата срещу съветската тирания, е че външните сили могат да накарат да замълчат и да победят онези, които желаят да бъдат победени. Солженицин и Буковски дават многобройни примери, за да покажат, че покорството не е неизбежно пред лицето на непреклонна сила: то е доброволен акт на хора, които могат да постъпят различно. Политически власти, за които крайната мярка е възможността им да убият или хвърлят в затвор своите опоненти, не могат да се справят лесно с хора, които казват, че това не е крайната мярка, а само една от много възможни. На повърхността това прилича на кураж, но всъщност е много повече и по-значимо. Вярата дава възможност човек да бъде относително безразличен към второстепенни въпроси и изключително внимателен към главните въпроси. По време на гонение общността от вярващи е главният източник на сила за християните. Тяхното единство е от основно значение, но то няма нищо общо с църковния гигантизъм, който понастоящем съпътства голямата слабост на църквите. Организационното единство често служи като гибелен заместител за органичното единство, което трябва да е черта на Христовото тяло, и в миналото е улеснило чуждите влияния да подкопаят църквата. Обновленческата църква в Съветския съюз е превърната в част от държавния апарат без особени трудности, веднъж щом Сталин поставя своите хора на върха на управлението ѝ. Нацистката революция също по-лесно превзема обединената църква, докато на властите е по-трудно да се преборят с децентрализираните църкви, ръководени от миряни. Предположения и догадки кой е най-добрият начин да се отговори на заплахата от нещастие трябва да бъдат придружени от богословие на нещастието, а такова богословие трябва да бъде основано на християнската добродетел надежда. Апостолът, който е изстрадал много, в това число бой и затвор, пише: “Но благодаря на Бога, Който винаги ни води в победително шествие в Христос” (2 Кор. 2:14). Надеждата е тази, която му помага да види истинската същност на ситуацията – триумфа – зад случайното нещастие. Това е добродетелта, чийто секуларизиран и принизен остатък е оптимизмът. Тя се основава на верността на Бога, най-непоклатимата от всички основи, а не е просто мисловен навик, или по-лошо, резултат от историцистки или други теории за неизбежен прогрес. Сега, когато господстващата мода е да викаме смърт, тя е нужна още повече. Впускане във великото приключение Библейската вяра намира голяма сила – както и нейният имитатор, марксизмът – в убеждението, че историята върви по своя път. Или по-скоро, тъй като Христос е Господарят на историята, че тя върви по Неговия път. Окончателната победа не зависи от това колко добре е свършена работата; тя е сигурна, независимо от всички временни фактори. “Твоето царство да дойде, Твоята воля да бъде на земята, както е на небето” не е религиозно пожелание, а сигурност. Ние не се питаме дали ще можем да спомогнем нещата да се развият толкова добре, а по-скоро каква трябва да бъде ролята ни за това неизбежно развитие. Понеже началствата и властите на света са “обезоръжени” в Христос (Кол. 2:15), тяхната сила е ограничена, въпреки илюзиите за непобедимост, които успяват да създадат. Есхатологията на победата е главна тема в Новия Завет. Ние обаче живеем и в реалния свят, а не само в очакване на съдния ден, и не трябва да подминаваме въпроса какво трябва да правим с благовестието на Христос тук и сега. Иронично, но точно хората, които очакват истински ценните неща да бъдат в идния свят, са тези, които могат да направят много добро в този. Хората, които обичат настоящия свят, унищожават и него, и себе си. Чарлз Кохрейн завършва своето изследване на древния Рим със заключението, че християнството осъществява единствения синтез на фрагментираната елинистична култура. Може би това е ролята, която се подготвя да заеме отново. От най-скромните до най-възвишените задължения, християнската вяра има способността да донесе сцепление и благодат там, където сега царува разпад. Преди около седемдесет и пет години френският поет Шарл Пеги заявява, че истинските революционери на XX в. ще бъдат бащите на християнски семейства. Той сигурно е искал да каже, че възпитанието на целенасоченост и здравомислие в семейството има огромен потенциал да възпре нашествието на идолопоклонствата. От друга страна, става все по-трудно да се прикрие интелектуалния стерилитет на съвременните движения, които преди около един или два века триумфално се отделят от библейските си корени. Чешкият марксистки философ Милан Маховец изразява неодобрението си от богослови, които обичат да говорят за “диалог,” но не успяват да говорят смело за отличителните черти на християнската вяра. Въпреки че е атеист, той вярва, че “динамичността” на Запада се крие в неговата вярност към трансцендентален Бог, който прави относителни всички настоящи постижения. Неговата цел е да намери светски еквивалент на Бога и по този начин да избави умиращите идолопоклонства на комунизма от тяхната неизбежна съдба. Въпреки това, самият Запад е станал жертва на тези идолопоклонства и само завръщане към този трансцендентален Бог може да го спаси. Най-често използваните метафори в Новия Завет, които описват отношенията на църквата със света са военни. Етиката на ранната църква гарантира, че нейният отказ да се съобрази с управляващите идолопоклонства ще доведе до неизбежни конфликти. От друга страна, за църквата диалогът е голямата метафора за упадък и провал, отчаяно признание, че истината не е в нея. На популярно ниво диалогът е изразен чрез настоящия наблег върху мира, сигурността и просперитета, като естествени последствия от християнската вяра. Тази обезценена форма на християнство не може да осъзнае съвременния смисъл на случката, в която Христос осъжда като сатанински отказа на Петър да приеме реалността на предстоящото разпятие. Същата идея откриваме и в писанията на Павел. “Когато казват: Мир и безопасност!, тогава ще ги постигне внезапна погибел... и никак няма да я избегнат” (1 Сол. 5:3). Новият им статус на малцинство в един свят, тръгнал към пропастта, обещава да им осигури повече вълнение, отколкото повечето християни очакват. Отново на Запад ние живеем в условия, които ранната църква добре познава, и може би ще можем да разберем по-добре от повечето наши предшественици смисъла на пасажите в Новия Завет, които описват тези условия. Една от причините творбите на Честъртън да са предизвикателни и изпълнени с надежда за три поколения християни е това, че той описва по-добре от другите приключенския характер на християнския живот. Ако сме готови да изпълним задачите, поставени пред нас, ние ще имаме повече от достатъчно приключения. Защото дори добрите царе на древна Юдея, които забраняват поклонението на Ваала в храма, оставят ашерите и техните поклонници необезпокоявани по високите места. Толкова дълбоки корени са пуснали тези божества в обществения живот, че е било немислимо да бъдат премахнати. В края на XX в. Западът е заразен по подобен начин с малки и големи идоли, някои от които са почти невидими. Трудно е да си представим по-важна или по-удовлетворяваща роля от тази да се впуснем в духовно, интелектуално и политическо приключение с цел премахването на всички видими и невидими идоли от земята. [1] Cf. Robert Nisbet, The Degradation of the Academic Dogma: The University in America, 1945-1970 (New York: Basic Books, 1971), p. 22: “Всички главни институции са построени около дадени догми. Всъщност така е и със социалния живот в общи линии. Не бихме могли да живеем без догма, която е просто система от принципи или идеали, широко възприети не просто като истина или правилни, но и надвишаващи необходимостта от повече или по-малко постоянни доказателства, които се чувстваме задължени да отдадем на много други аспекти от живота си.” [2] Erich Fromm, Escape from Freedom (New York: Holt, Rinehart, and Winston, 1963), p. 271. [3] Понякога тези, които осъзнават, че моралността е невъзможна без закон по-висш от човешката воля, мистифицират такъв закон и го ограбват от резултата, за който е предназначен, защото не желаят да кажат, че той може да се корени единствено в преклонението пред един неизменим Бог. Cf. Walter Lippmann, An Inquiry into the Principles of the Good Society (Boston: Little, Brown, 1937), p. 347: “За тези, които питат къде може да се намери този по-висш закон, отговорът е, че е прогресивно откритие на хора стремящи се да цивилизоват себе си, и че обхватът и приложенията му са постепенно откровение, което по никакъв начин не е завършено.” [4] Jacob Needleman, The New Religions (Garden City, N.Y.: Doubleday, 1970), p. 2. [5] Gabriel Vahanian, No Other God (New York: George Braziller, 1966), pp. 5ff.; cf. Jacques Ellul, The New Demons, trans. C. Edward Hopkin (New York: Seabury, 1975), p. 223: “Силата за премахване на идоли е само и единствено силата на благовестието.” Хендрик Беркоф нарича процеса на сваляне на фалшивата идентичност от злите сили на идолопоклонство очистване от обожествяването им. “Когато силите са със свалена маска, те губят влиянието си над човешките души....” Christ and the Powers, trans. John Howard Yoder (Scottsdale, Penn.: Herald Press, 1962), passim, especially pp. 36-46. [6] G.K. Chesterton, Orthodoxy (London: Collins, Fontana, 1961 [1908]), p. 117. [7] За многобройни примери от пророческата литература, виж John Bright, A History of Israel (London: SCM Press, 1960 [1959]), passim., especially pp. 241, 261, 273. [8] Richard J. Mouw, “Jesus and the Poor: Unity in Christ in an Unjust World,” The Reformed Journal, vol. 30, no. 5, May 1980, pp. 8-13. [9] Jim Wallis, Agenda for Biblical People (New York: Harper and Row, 1976), p. 103. [10] Richard John Neuhaus, Time Toward Home: The American Experiment as Revelation (New York: Seabury, 1975) p. 162. [11] Donald B. Kraybill, The Upside-Down Kingdom (Scottsdale, Penn.: Herald Press, 1978), p. 305. Виж също отличното обсъждане на този проблем, Os Guinness, “The Problem of Modernity – and the Church,” Radix, Nov.-Dec. 1978, pp. 8-13. [12] T.S. Eliot, The Idea of a Christian Society and Notes Toward the Definition of Culture (New York: Harcourt, Brace, Harvest Books, 1940), p. 18. [13] John Howard Yoder, The Politics of Jesus (Grand Rapids, Mich: Eerdmans, 1972), pp. 234-38. [14] “Идеологии” и “Утопии” тук са използвани в специфичния смисъл намиращ се в Karl Mannheim, Ideology and Utopia: Introduction to the Sociology of Knowledge, trans. Louis Wirth and Edward Shils (London: Kegan Paul, Trench, Trubner, 1946 [1936]). [15] Edward Norman, историк от Кеймбричкия университет, обсъжда този въпрос в 1978 Rcith Lectures, публикувани като Christianity and the World Order (Oxford: Oxford Univ. Press, 1979). [16] Този аргумент за преобразяването на Израил е взет от John Bright, A History of Israel, pp. 241f. [17] За теорията на мирната съпротива и много конкретни стратегии, виж Gene Sharp, The Politics of Non-Violent Action (Boston: Porter Sargent, 1973). [18] Виж R. A. Markus, Christianity in the Roman World (New York: Scribner's, 1974), pp. 24ff. [19] Ethelbert Stauffer, Christ and the Caesars, trans. K. and R. Gregor Smith (London: SCM Press, 1955).

Idols for Destruction Copyright © 1990 Herbert Schlossberg превод Copyright © 2011 Божидар Маринов Top