ПРИЛОЖЕНИЕ А

ЕСХАТОЛОГИЯТА НА ГОСПОДСТВО: ОБОБЩЕНИЕ

За онези, които харесват своята есхатология събрана в малък пакет, съм изброил 45 от основните аргументи на тази книга, в общия ред, в който са представени (номерата на главите са в скоби). Читателят трябва да разгледа всеки един в светлината на библейските аргументи в текста на книгата. След тези “Тезиси на Надеждата” има кратка част, отговаряща на някои от най-честите неправилни разбирания за есхатологията на господство.

Тезиси на Надеждата

1. Библията ни учи да имаме надежда, а не отчаяние; да очакваме победа и господство за Благовестието, а не бягство и поражение. (1)

2. Библейското пророчество е написано в буквален и символичен език. Изборът не е между “буквализъм” и “символизъм,” а между библейски и спекулативен метод на тълкуване на Библията. (2)

3. Спасението е ново създание. При изкуплението Исус Христос възстановява човека по Божия образ. (3)

4. Спасението и неговите благословения са представени в Библията като първоначални, прогресивни и окончателни. (3)

5. Ние не биваме спасени от нашето обкръжение; по-скоро спасението работи да възстанови земята като цяло. Божията Свята Планина (Градината) ще расте, докато изпълни целия свят. (3-7)

6. Бог благославя покорството и проклина непокорството; този модел ще стане господствуващ с напредването на историята. (3-7)

7. Чрез поколения на покорство праведните ще стават все повече способни и могъщи, докато нечестивите ще стават слаби и безсилни. (3-7)

8. Първо нечестивите биват “грабнати” (т.е., изхвърлени от земята и лишени от наследство), докато праведните все повече завладяват всички неща. (6)

9. Исус Христос дойде като Човешкия Син (Втория Адам), за да установи Божието Царство на земята. (8)

10. Библейските пророчества, че Христос ще владее като Цар, бяха изпълнени в Христовото възцаряване при Неговото Възнасяне. (8)

11. Данаиловото пророчество за Човешкия Син “идещ с облаците” беше изпълнено при Възнасянето на Христос. (8)

12. Исус Христос първоначално победи и върза Сатана и демоните в Своето Изкупление, Възкресение и Възнасяне. (8).

13. Царството беше установено по време на Първото Пришествие на Христос (включително Съда през 70 от Хр.); то сега се развива и ще нараства до края на света. (8-16)

14. Етническият Израел беше отлъчен заради своето отстъпление и никога вече няма да бъде Божие Царство. (9, 14)

15. Царството сега е съставено от всички онези (юдеи и езичници), които са били изкупени от Исус Христос. (9)

16. Църквата е сега Божият Храм, тъй като на Петдесятница Святият Дух е влязъл да обитава в нея, и е напълно установена при разрушаването на стария Храм през 70 от Хр. (10-13)

17. Беседата на Елеонския хълм (Матей 24, Марк 13 и Лука 21) не е за Второто Пришествие на Христос. Тя е пророчество за разрушаването на Ерусалим през 70 от Хр. (10-11)

18. Голямата Скръб става при Падането на Израел. Тя няма да бъде повторена и следователно не е бъдещо събитие (макар християните от всяка епоха да трябва да преминават през страдания заради вярата). (10-11)

19. Библията не пророкува, че някакъв бъдещ буквален Храм или жертвена система ще бъдат установени в Ерусалим. Библейските пророчества за Храма се отнасят за Христос и Неговата Църква, първоначално, прогресивно и окончателно. (10-13)

20. Макар Израел някой ден да се възстанови към истинската вяра, Библията не казва за някакъв бъдещ план за Израел като специален народ. (14)

21. Библейският език за разпадане на създанието (“стопяването на вселената”) символизира Божия съд, особено напомняйки за Потопа и за язвите върху Египет при Изхода. (15)

22. Антихрист е понятие използвано от Йоан да опише широкоразпространеното отстъпление на християнската Църква преди Падането на Ерусалим. Като цяло всеки отстъпил учител или система могат да бъдат наречени “антихрист”; но думата не се отнася за някакъв “бъдещ Фюрер.” (12-13)

23. “Голямото Отстъпление” става през първи век. Затова нямаме библейско основание да очакваме все по-голямо отстъпление с напредването на историята; вместо това трябва да очакваме нарастващото християнизиране на света. (12-13)

24. Последните дни е библейски израз за периода между Христовото Пришествие и разрушаването на Ерусалим през 70 от Хр.: “последните дни” на Израел. (13)

25. Преди Второто Пришествие на Христос голямото мнозинство от евреите и езичниците ще бъдат обърнати към християнската вяра. (14)

26. Всички Христови врагове постепенно биват покорявани под Неговото царуване от небето. Той ще остане на небето докато всички врагове бъдат победени. Последният враг, Смъртта, ще бъде победена, когато Той се върне. (16)

27. Исус Христос ще се върне в Последния Ден, когато ще се извършат Възкресението и Последния Съд. (16)

28. Грабването и Второто Пришествие ще станат заедно. (16)

29. Ще има едно Възкресение за всички хора; праведните ще бъдат възкресени за вечен живот, а нечестивите ще бъдат възкресени за съд. (16)

30. Основната загриженост на пророчеството е етичното поведение: покорството към Божиите заповеди. (17)

31. Канонът на Писанието е бил завършен през 70 от Хр., когато Старият Завет е преминал. (18)

32. Книгата Откровение не трябва да бъде тълкувана “футуристично”; за нейните читатели от първи век нейното послание е било съвременно, и времето за неговото изпълнение е било “близо.” (18)

33. “Звярът” от Откровение е символ конкретно на Нерон и общо на Римската империя. (20)

34. “Лъжепророкът” символизира юдейските религиозни водачи. (20)

35. “Блудницата” символизира отстъпилия Ерусалим, който е престанал да бъде Божий Град. (21)

36. “Милениумът” е Царството на Исус Христос, което Той установи при Своето Първо Пришествие. (22)

37. “Първото Възкресение” е Духовно възкресение: нашето оправдание и новорождение в Христос. (22)

38. “Хилядата години” от Откровение 20 символизират огромно число години – най-вероятно много хиляди. (22, 24)

39. Всички християни са свещеници в тази епоха; всички християни сега седят в небесни места в Христос. (22)

40. Новото Създание вече е започнало: Библията описва нашето спасение в Христос, сега и във вечността, като “ново небе и нова земя.” (23)

41. “Новият Ерусалим,” Божият Град, е Църквата, сега и завинаги. (23)

42. Центърът на християнското обновление на света е Църквата. Същността на библейската религия и изворът на християнското общество е поклонението към Бога. (24)

43. Църковното поклонение и власт са официално признати в небесния Съд. Когато Църквата произнася справедливи присъди, те биват изпълнявани на земята, в историята, чрез Божието провиденческо управление на света. (24)

44. Християнската цел за света е световно развитие на библейски теократични републики, в които всяка област на живота е изкупена и поставена под господството на Исус Христос и управлението на Божия закон. (24)

45. Християнският стандарт за етика във всяка област – за отделни хора, семейства, бизнес организации и правителства – е библейският закон. Християнинът не може да се задоволи с “плурализъм,” защото неговото призвание е да работи за господството на Исус Христос и Неговото Царство по целия свят. Благоденствието на света ще дойде от Исус Христос, и само от Исус Христос. (24)

Погрешни разбирания за Надеждата

Повечето от стандартните възражения срещу Надеждата се основават на радикално погрешни разбирания за този възглед. Следният текст от бестселъра Покойната Велика планета Земя на Хал Линдзи (Hal Lindsey, The Later Great Planet Earth) е изпълнен с много неосведомени и слабо проучени твърдения по предмета:

Имаше една група, наречена “постмилениалисти.” Те вярваха, че християните ще изкоренят злото в този свят, ще премахнат нечестивите управници и ще обърнат света чрез все повече евангелизиране, докато доведат Божието Царство на земята чрез своите собствени усилия. Тогава, след 1000 години на царуване на институционалната църква на земята с мир, справедливост и правда, Христос ще се върне и времето ще свърши. Тези хора отхвърляха голяма част от Писанието като буквално и вярваха в присъщата доброта на човека. Първата Световна война силно обезсърчи тази група, а Втората световна война практически изличи този възглед. Никой себеуважаващ се учен, който гледа на положението в света и на нарастващия упадък на християнското влияние днес, не е “постмилениалист” (стр. 176).

Докато твърдението на Линдзи има почти толкова грешки, колкото и думи, то е забележително сбито обобщение на многобройните погрешни разбирания за постмилениалната позиция сред евангелските християни. В следните подредени по точки части ще отговоря кратко на главните грешки в коментарите на Линдзи.

1. Имаше една група, наречена “постмилениалисти.”

Не, ние все още сме тук. Всъщност, все повече християни се убеждават в библейските основания за есхатологията на господство. (Причината за упадъка на постмилениализма през двадесети век ще бъде разгледана в №6, по-долу). Както посочих на няколко места в тази книга, есхатологията на господство е историческата позиция на Църквата. Това не означава, че всеки е имал предвид конкретен календар на събития, познат като “постмилениализъм.” Всъщност, той не е бил считан за -изъм, защото очакването за господството на Христос над света чрез Благовестието е било точно ортодоксалната Надежда – общоприетата нагласа сред християните.

От друга страна, наистина е имало възглед, който е бил считан от повечето християни за ексцентричен – той винаги е бил “-изъм.” От времето на Керинт той е бил наричан хилиазъм (означаващо хилядизъм). Той е познат днес като премилениализъм, доктрината, че “Епохата на Царството” няма да се състои до Второто Пришествие на Христос. Този възглед винаги е бил на ръба на християнството, докато бива съживен през деветнадесети век от редица милениални секти; накрая получава широко разпространена публичност след появата на Scofield Bible през 1909. Сега, обаче, този древен -изъм бива изоставян от мнозина в полза на преобладаващия възглед на ортодоксалната Църква през вековете: есхатологията на господство.

2. Те вярваха, че християните ще . . . доведат Божието царство на земята чрез своите собствени усилия.

Това е едно от най-често чуваните възражения срещу Надеждата. Възгледът за господството се приравнява с либералното движение за “Социално благовестие” от началото на двадесети век. Такова отъждествяване е напълно нелепо, лишено от всякакво основание. Водачите на движението на Социалното благовестие са били еволюционни хуманисти и социалисти, и са били открито враждебни към библейското християнство. Вярно е, че те заемат определени понятия и възгледи от християнството, за да ги изопачат за своя собствена полза. Така те говорят за “Божието царство,” но това, което наистина имат предвид, е напълно отдалечено от традиционната християнска вяра. Ортодоксални постмилениални учители като Бенджамин Уорфийлд и Дж. Грешам Мейчин силно се противопоставят на Социалното благовестие. Истинският постмилениализъм винаги е бил истински евангелски: Той учи, че Царството е установено единствено от Исус Христос, и че Царството напредва чрез разпространяването на Благовестието и прилагането на Библията във всяка област на живота.

Но има и друго измерение на този проблем. Тъй като вярваме, че християните ще победят всяка съпротива и ще донесат Благовестието до краищата на земята, постмилениалистите биват обвинявани, че имат вяра в човека. Това е коренно изопачаване. Истината е, че постмилениалистите вярват в Бог, Който работи в историята чрез изкупени хора. Ние вярваме, че всемогъщият Господар на небето и на земята обитава в Своята Църква, и няма на позволи да бъдем победени в мисията, която Той ни е дал. Св. Августин се моли: “Дай това, което заповядваш, и заповядай това, което искаш.” Това е също и нашата нагласа. Тъй като Бог работи в историята, за да благославя праведните и да проклина нечестивите, историята е на наша страна. В битката между изкупените хора и нечестивите ние имаме вяра в изкупените хора. Вярваме, че Божиите хора ще победят, във времето и на земята, както и във вечността. В Христос ние сме наследниците на всички неща.

3. Тогава, след 1000 години царуване на институционалната църква на земята. . . .

Както показах в Глави 22 и 24, ние не вярваме, че Царството ще трае само 1,000 години. Несъмнено някои постмилениалисти са вярвали, че идещият период на световен мир и благословение ще трае буквални хиляда години, но те определено са малцинство. Всъщност, от десетки видни постмилениални учители в историята мога да се сетя само за двама, които се придържат към този възглед. Повечето учат, че “милениумът” в Откровение 20 е тъждествен с Царството, установено от Христос при Неговото Първо Пришествие.

Г-н Линдзи заявява по-нататък, че ние вярваме, че “институционалната църква” ще царува на земята. Не знам точно какво да кажа относно това. Никога не съм чел то да е защитавано от някого. Като че ли той казва, че ние вярваме, че църковните служители трябва да упражняват полицейска власт, или трябва да контролират държавната власт. В случай, че има някакви съмнения относно това, ще кажа категорично, че ние не вярваме, че институционалната Църква трябва да владее над Държавата. Ние вярваме, обаче, че владетелите трябва да бъдат християни и трябва да прилагат библейските принципи на правосъдие в техните области на отговорност. Идеята не е че Църквата и Държавата са смесени в една организация; идеята е, че Църквата и Държавата са под Бога и абсолютната власт на Неговото Слово. Църквата е божествено определеното служение на благодатта; Държавата е божествено определеното служение на правосъдието. Двете получават своите пълномощия от Божието Слово.

4. Тези хора отхвърлят голяма част от Писанието като буквално. . . .

Отново, трудно е да сме сигурни относно точния смисъл, който Линдзи влага тук. Ако той просто има предвид, че постмилениалистите отхвърлят идеята, че цялото Писание трябва да бъде тълнкувано “буквално,” трябва да се признаем за виновни; но тогава сме в безопасна компания. Матей, Марк, Лука и Йоан не са “буквалисти,” ако съдим по начина, по който тълкуват пророчествата. Те осъзнават символичния характер на този текст от Исая:

Глас на един, който вика:
Пригответе в пустинята път за Господа,
Направете в безводното място прав друм за нашия Бог.
Всяка долина ще се издигне,
И всяка планина и хълм ще се сниши;
Кривите места ще станат прави,
И неравните места поле;
И славата Господна ще се яви,
И всяка твар купно ще я види;
Защото устата Господни изговориха това. (Ис. 40:3-5)

Едно строго “буквално” тълкувание би трябвало да разбере това като пророчество за огромен проект за изграждане на път в Палестина. Но всяко едно от четирите Евангелия заявява, че думите на Исая са изпълнени от служението на Йоан на проповядване и кръщаване (Мат. 3:3; Марк 1:3; Лука 3:4-6; Йоан 1:23). Истината е, че в Библията има буквални и символичи форми на речта, и ние трябва да сме внимателни да тълкуваме библейските твърдения според библейските насоки.

Разбира се, самият Хал Линдзи също не е “буквалист.” Където Книгата Откровение говори за падащи звезди, Линдзи успява да види само термоядрени оръжия; където тя говори за скакалци, той вижда вместо тях хеликоптери Кобра (There’s a New World Coming [Eugene, OR: Harvest House, 1973], pp. 132, 138f.). Каквото и да се каже за уникалните тълкувания на Линдзи, те са всичко друго, но не и “буквални.”

Както отбелязах по-горе, обаче, обвинението на Линдзи срещу постмилениалистите е някак си объркващо. Според него, “Тези хора отхвърлят голяма част от Писанието като буквално.” Това може просто да е неточен език, но определено предполага, че есхатологията на господство е либерална позиция, която отхвърля Писанието. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината (както вярвам настоящата книга е доказала). Всъщност, постмилениалистите през цялата история са изтъкнати защитници на боговдъхновения характер и върховния авторитет на Писанието. Повечето от членовете на историческото Уестминстърско Събрание са били убедени постмилениалисти, и точно в първата глава на техния влиятелен документ от 1646, Уестминстърската изповед на вярата, те заявяват, че всичките шестдесет и шест книги на Библията “са вдъхновени от Бога, за да ни ръководят във вярата и живота ни. . . .”

Авторитетът на Свещеното Писание, въз основа на който ние трябва да вярваме в него и да му се подчиняваме, не зависи от свидетелството на даден човек или Църква, а произтича изцяло от Бога (който е самата истина), неговия Автор. Следователно трябва да приемаме Писанието, защото то е Слово на Бога. . . .

Непогрешимото правило за тълкуване на Писанието е самото Писание. . . .

Святият Дух говорещ в Писанието е върховният Съдия – чрез Него трябва да се разрешават всички религиозни разногласия и да се претегвят и оценяват всички решения на църковни събори, мненията на древни автори, човешки учения и претенции за водителство от Духа – единствено в Неговата присъда трябва да намираме удовлетворение.

Може би най-изявеният изразител на Надеждата в началото на този век е д-р Бенджамин Уорфилд, чиито трудове повлияват на мнозина да разберат есхатологията на господството. Но той е може би най-известен заради своите трудове, събрани в книгата Вдъхновението и авторитетът на Библията (Benjamin B. Warfield, The Inspiration and Authority of the Bible), която стана призната класика на консервативната наука. Примерите могат да бъдат умножени, но може би е достатъчно да посочим, че постмилениалистите са толкова откровени защитници на непогрешимостта на Библията, че през последните години противниците всъщност ги обвиняват за “Библиопоклонство”!

5. ... и вярваха в присъщата доброта на човека.

За нещастие, това обвинение не изглежда само “неточен” или небрежен език. Линдзи открито обвинява постмилениалното течение, че вярва в лъжливата доктрина за “присъщата доброта” на човека. Ще отговоря просто така: Назови едно име. Няма да обвиня Линдзи в предумишлена лъжа, но той е поне виновен за много слабо проучване и необоснована, подстрекателска реторика. При всички случаи остава истината, че никой постмилениалист не е учел някога ереста, че човекът е същностно добър. Можем да опровергаем това с представителното твърдение от Реформатора Жан Калвин:

Умът на човека е така напълно отчужден от Божията праведност, че той зачева, желае и предприема само това, което е нечестиво, извратено, глупаво, нечисто и позорно. Сърцето е толкова напоено с отровата на греха, че може да издишва само отвратителна воня. Но ако някои хора случайно се представят за добри, техните умове независимо от това винаги остават обгърнати в лицемерие и измамни хитрости, а сърцата им пленени от тяхната вътрешна извратеност (Институти на християнската религия, 2:5:19).

Може би това е малко по-силно, отколкото дори г-н Линдзи би желал. Но твърдението на Калвин със сигурност не отразява някакво учение за “присъщата доброта” на човека. И същото може да бъде казано за всички постмилениалисти в историята на Църквата, защото есхатологията на победата е просто ортодоксалната Надежда на историческото християнство.

6. Първата световна война силно обезсърчи тази група, а Втората световна война практически изличи този възглед.

Нека за момент да предположим, заради спора, че това твърдение е вярно. Правилният отговор е: Какво от това? Това не доказва, че християнската Надежда не е вярна – само, че хората са престанали да вярват, че тя е вярна. Смисълът на твърдението, обаче, е, че фактът на две световни войни представлява свидетелство, че Надеждата е сбъркана, тъй като светът не става “все по-добър.” Ще се съглася до тук: Двете световни войни (и заплахата от трета) наистина значително повредиха надеждите на онези хуманисти, които вярваха в еретичната доктрина за “автоматичен” човешки напредък към мир и братство. Често лъжливо обърквана с постмилениализма, тя всъщност е също толкова близо до есхатологията на господството, колкото езическите жертвоприношения са близо до Господната вечеря. Християнинът не трябва да се обезсърчава от световна война или широко разпространено гонение. Неговата вяра е в Бога, не в човека; неговата надежда не е свързана със съдбата на някое конкретно общество. Ако неговият народ или цивилизация падне под Божия праведен съд, верният християнин осъзнава, че Бог е бил верен на Своите обещания за благословение и проклятие. Надеждата не е гаранция за благословение за непокорните. Тя е гаранция за съд към благословение за света.

Но нека сега да се захванем направо с въпроса: Наистина ли двете световни войни погубиха Надеждата? В действителност, началото на упадъка на постмилениализма започна дълго преди Първата Световна война, с възхода на теологичния либерализъм (който учи, че не може да се разчита на библейските предсказания) и еволюционния “прогресивизъм” (който учи, че прогресът е “естествен” вместо етичен). В отговор на тези врагове на библейското християнство много евангелски християни са се отчаяли, че ще видят победа за Благовестието. Те са се отказали от надеждата. Като Петър, вървящ по Галилейското езеро, те са гледали на “природата” вместо на Господ Исус Христос; като израилтяните на границата с Ханаан, те са гледали на “великаните в земята,” вместо да уповават на непогрешимите Божии обещания; изпълнили са се със страх и са побягнали. Те са започнали да слушат лъжепророците на отчаянието, които учат, че християнството е обречено на провал, и че е “недуховно” християните да се стремят към господство над цивилизацията. Тогава те са показали един основен принцип от живота: Ако вярваш, че ще загубиш, вероятно ще загубиш. Точно това се случва с евангелското християнство през двадесети век, и то се оттегля в отстъпление от обществото, което трае с десетилетия.

Най-после тази картина започва да се променя. Мисля, че два основни проблема дадоха импулс за събуждане на християнската обществена дейност през последните години в Съединените Щати. Първо, позорното решение на Върховния Съд на САЩ Roe v. Wade в полза на абортите. Това събуди християните. Те осъзнаха, че по закон хиляди деца биват убивани всеки ден, и осъзнаха, че трябва да действуват, за да спрат убийствата. Вярвам, че 1973 с основание може да се смята за преломна година в американската история – моментът, когато американските християни започнаха дългия поход към национално покаяние.

Вторият фактор е християнското образование. Все повече християни осъзнават, че Божието Слово ни заповядва да образоваме нашите деца според Божиите стандарти за всяка област от живота. Движенията за Християнско училище и за Домашно училище нарастнаха с огромни темпове през последното десетилетие, и бързо се увеличават по брой на членовете и на влиянието. Нечестивият опит на федералното правителство да унищожи Движението за християнски училища през 1978 само послужи за обединяване на много повече християни в по-голяма решителност да възпитават своите деца в пълната вяра на Библията. Нещо повече, самото съществуване на християнски училища накара християните да осъзнаят, че истинската Духовност не означава бягство от света, а изисква ние да завладяваме света в името на нашия Господ. Християните видяха необходимостта от развиването на последователно християнски “мироглед,” изрично библейски възглед за историята, правото, управлението, изкуствата, науките и всяка друга област на мисъл и действие.

И Бог благославя това покорство. Християните най-после започват да воюват против врага – и за тяхно пълно удивление, започват да побеждават. Те виждат отново и отново, че съпротивата срещу дявола ще го обърне в бягство, както Бог обеща. Те откриват истината на увереността на църковния Баща от трети век Тертулиан срещу демоните: “От разстояние те ни се противопоставят, но от близо молят за милост.” Като вкусиха от победата, християните днес говорят много по-малко за бягство в Грабването и много повече за Божиите изисквания в този живот. Те дори мислят за света, който приготвят за своите внуци, и наследството от благочестие, което ще оставят след себе си. Инстинктивно, тъй като действуват в покорство на Божиите заповеди, християните се завръщат към есхатологията на господството. Като вършат Божията воля, те идват до познание на учението (ср. Йоан 7:17; 2 Пет. 1:5-8). Тъй като силната библейска вяра отново е във възход, библейската есхатология на надеждата също печели.

7. Никой себеуважаващ се учен, който гледа на световното положение и на нарастващия упадък на християнското влияние днес, не е “постмилениалист.”

В миналото някой придворен трябва да е уверявал един нервен Фараон с тези думи: “Никой себеуважаващ се учен, който гледа на световното положение и на нарастващия упадък на еврейското влияние, не се съгласява с Мойсей.” Все пак Египет беше най-могъщият народ в света. Какъв шанс имаха еврейските роби срещу тази могъща империя? Нека да вземем други примери. Как изглеждаше “световното положение” в деня преди Потопа? Какво беше световното положение в деня преди първото Рождество? Какво беше то след Рождество, когато Цар Ирод убиваше бебета във Витлеем? И не беше ли “християнското влияние” в ужасен упадък на Велики Петък?

Хал Линдзи и неговата група от себеуважаващи се учени правят една съществена грешка, която подкопава цялата тяхна тълкувателна система. Тяхното внимание е съсредоточено върху световното положение, вместо върху авторитетните и непроменими Божии обещания. Този изпълнен със заблуди подход към пророчествата с основание е наричан “вестникарска екзегетика” – изучаване на настоящите събития, вместо на Библията, за догадки относно бъдещето. Въпросът не е дали настоящото положение изглежда благоприятно за световна победа на благовестието; въпросът е само този: Какво казва Библията? Като християни знаем, че Бог е Господар на историята. “Нашият Бог е на небето; прави всичко, що Му е угодно” (Пс. 115:3); “Господ прави всичко, що Му е угодно на небето и на земята” (Пс. 135:6). Ако Бог е казал, че светът ще бъде изпълнен с Неговата слава, тогава това ще стане, и никоя власт на земята или под земята не може да го спре:

Владичеството Му е вечно владичество,
И царството Му из род в род;
Пред Него всичките земни жители се считат като нищо;
По волята Си Той действува между небесната войска
И между земните жители;
И никой не може да спре ръката,
Или да Му каже: Що правииш Ти? (Дан. 4:34-35)

Ние не трябва да извличаме нашата теология от вестниците или от вечерните новини. Нашата вяра и надежда трябва да идват от непогрешимото Слово на върховния Бог, Който прави всички неща да стават според Неговата непроменима воля. И когато отиваме при Божието слово, трябва да осъзнаем, че нашата цел не е да извличаме сочни парчета информация за бъдещето. По-скоро, както великият теолог и образователен деец Р. Дж. Ръшдуни казва, ние отиваме, за да получим нашите “военни заповеди”:

Твърде често съвременният теолог и църковник отива при Библията, за да търси прозрение, а не заповеди. Наистина, мога да отида при Калвин, Лутер, Августин и други, до учени, християни и нехристияни, за прозрения, данни, и за научни изследвания, но когато отивам при Библията, трябва да отивам, за да чуя Божиите военни заповеди за моя живот. Не мога да се отнасям към Библията като към молитвено ръководство, предназначено да ми даде душевен мир или “по-високо равнище” на живот; тя е книга със заповеди, която може да наруши моя мир със своите нареждания, и тя ми казва, че мога да намеря мир само като се подчинявам на Всемогъщия. Библията не е вдъхновяваща книга за мое лично изграждане, нито книга с красиви мисли и прозрения за мое собствено удоволствие. Тя е Словото на върховния и Всемогъщ Бог: трябва да чуя и да се подчинявам, трябва да вярвам и да бъда верен, защото Бог го изисква. Аз съм Негова собственост, и Негово абсолютно притежание. Не може да има нищо друго по-добро от това (R. J. Rushdoony, Law and Society [Vallecito, CA: Ross House, 1982], pp. 691f.).