Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

I

Непогрешимостта – неизбежен възглед

“Аз Съм ГОСПОД: това е Моето Име, и славата си няма да дам на друг, нито хвалата си на изваяните идоли. Ето, предсказаните неща от преди се сбъдват; и Аз известявам нови. Преди да се появят ви ги казвам” (Ис. 42:8-9).

Бог, в това слово, изговорено чрез пророк Исая, заявява, че когато Той говори, Неговото слово сигурно и непогрешимо се сбъдва. Нещо повече, Бог заявява, че единствено Той е Бог и нито ще раздели, нито ще предаде на друг славата Си. Но днес както и в дните на Исая много хора поставят под въпрос това изявление: принизяват го до религиозна поезия, Исаева риторика или еврейска образност и отричат на Бога Неговия суверенитет, а на словото Му неговата непогрешимост. Това отричане взема своя данък от църквите, от обществото и от индивидите.

Този данък е твърде реален, непосредствеността на словото вече я няма. Вместо прякото и неизбежно Божие Слово, нахлува един свят от обществени отклонения, образност, мит и неяснота. Една посветена християнка, която години наред е посещавала църква, където доктрината за непогрешимостта се претупва отгоре-отгоре или се отхвърля, реагира със сияеща радост, когато на една конференция тази доктрина беше изложена ясно и недвусмислено. Вместо “празнота” и “безрадостност” в нейната вяра, сега тя осъзна изведнъж със щастие, че “Господ е много близо. Точно тук Неговите истинни думи говорят към мен.” Проясняването на вярата в непогрешимото слово дава на вярващия сигурност, сила и радост в непосредствената сила на Бога. Хора са живели уверено през епохи по-мрачни от нашата с увереността и победата на тази вяра, докато днес подтиснатостта и страха от злото са в непосредствена близост до хората и силата на Божието Слово е много отдалечена.

Историкът Фридрик Хеер е описал отчуждението на човека от Бога през XIII век като резултат от погрешни теологии:

Чувството на голяма радост и вътрешна свобода, които ранната църква има от това, че носи благата вест (която всеки е можел сам да чете) и чувството на единство с възкръсналия Господ, от дълго време е било затрупано под чуство на ужас и отчуждение. В молитвите си хората престават да издигат ръцете си и да се обръщат към Христос, тяхното изгряващо слънце, а сгъват ръцете си в положението на роби, роби на Бога и на греха си. Там, където преди това свещеникът е извършвал богослужението лице в лице с хората в доказателство на своята достъпност, сега им обръща гръб и се оттегля в крепостта на светилището, отделено от мястото, където стоят хората, чрез забранителна завеса. Накрая богослужението започва да се чете на неразбираем за хората език.[1]

Когато хората чувствуват, че Бог няма слово за тях, страх и ужас започват да господствуват в обществото и злото броди по улиците необезпокоявано. Ако няма пряко слово от Бога, прякото слово на злото господствува в живота на хората. Днес жизнеността и радостта отново изтичат навън от църквата и нейната сила бързо спада. Откритото отричане или практическото отричане на непогрешимостта на Писанието отново изтисква убийствен данък в обществото.

Учението за непогрешимостта на Писанието може да бъде отричано, но идеята за непогрешимостта като такава не може логически да се отрече. Непогрешимостта е неизбежен възглед. Ако хората отказват да приписват непогрешимост на Писанието, то е защото възгледът е отнесен към нещо друго. Думата непогрешимост обикновено не се използва в това прехвърляне; възгледът е маскиран и забулен, но по различни начини непогрешимостта се приписва на идеи, предмети, хора и институции.

Пиер Тейлар дьо Шарден (1881-1955), йезуитски геолог, е бил достатъчно откровен да говори за “непогрешимостта” на еволюционния процес. Говорейки за еволюционния процес, предполагаемо действуващ в света, той пише:

За да ни доведе до съществувание, той още от начало е започнал с чудотворни фокуси, с твърде много невероятности, за да няма какъвто и да било риск в нашето посвещение по-нататък и правилното му следване до края. Ако той се е захванал с тази задача, то е защото той може да я завърши, следвайки същите методи и със същата непогрешимост, с която я е започнал.[2]

Поради вярването си в непогрешимостта на еволюцията, Тейлар може да бъде уверен, гледайки към бъдещето. Той гледа наистина напред, към еволюционна петдесятница, с “идването на Духа на Земята”:

Атомната епоха не е епоха на унищожение, а на единство в изследването. С цялото си военно величие, последните експлозии в Бикини обявяват раждане в света на Човечество, което и вътрешно и външно е миротворческо. Те прогласяват идването на Духа на Земята.[3]

Жалкото предложение на Тейлар е размяната на непогрешимостта на суверенния, всемогъщ Бог в Своето слово, за непогрешимостта на сляп, еволюиращ процес.

Възгледите за непогрешимостта са навсякъде около нас, огромно разнообразие заместители на непогрешимото Слово. Демокрацията е един такъв заместител. От древни времена нейната същностна вяра се намира в латинското мото vox populi vox dei, “глас народен, глас Божий.” Този нов бог – народът или демокрацията – говори непогрешимо в и чрез мнозинствата. Едни либерален учен в подкрепата си за демокрациата, го подчертава; в Пътя към реакцията Херман Финер отбелязва, че “в една демокрация правилно е онова, за което мнозинството каже, че е правилно.”[4] Не е изненадващо, че всяко движение по посока на демокрацията е пряка или косвена атака срещу ортодоксалното християнство. Тъй като демокрацията има открит възглед за непогрешимостта, той е неизбежно или логически враждебен на някой чужд възглед за непогрешимост и претенциите на Писанието открито или прикрито биват отречени.

Между другото, можем да споменем, че философът Кроче приписва непогрешимост на естетическото преживяване.

По-важна за нас днес е марксистката догма за непогрешимостта на диктатурата на пролетариата. Д-р Лео Пол де Алварес прави интересен анализ на анти-Сталиновите речи на Хрушчов. Първоначалната атака срещу Сталин има важна цел: тя разграничава новите ръководители от престъпленията на Сталин. Всъщност се заявява, че написаното от Сталин, дълго време официална догма, не съдържа нищо, заслужаващо си времето и труда. Атаката, обаче, съдържа някои опасни отстъпления. Непогрешимостта на диалектическия процес и тази на диктатурата стават сериозно застрашени. Незабавно бива приложена марксистката теория за противоречията за поправяне на повредата: обществото винаги прогресира чрез противоречията, но социалистическото общество не съдържа опасните и зли класови противоречия. Противоречията в съветското общество се дължат на факта, че хората отразяват стари производствени отношения. Сталиновата политика е била правилна, но противоречията са довели до култа на патернализъм, до култа към личността и други проблеми. Проблемите на сталинизма, следователно, са възникнали от “оцеляла гнилота” в умовете на хората. Естествено, Партията винаги е била бдителна и се е борила слещу проблема. Изводът от това преосмисляне е, че грешките на Сталин стават грехове на народа, а непогрешимостта на Партията бива запазена. Хрушчов, в реч на 18 декември 1957, заключава:

. . . Сталин ще заеме достойно място като посветен марксист-ленинист и предан революционер. Нашата партия и съветският народ ще помнят Сталин и ще му отдават необходимата почит.[5]

Непогрешимостта винаги е била основна вяра в марксистката догма, и голяма част от силата на марксиста произлиза от неговото силно убеждение в непогрешимостта на неговата основна вяра.

Това не трябва да ни изненадва. За да живее един човек успешно, той трябва да има стабилна основа; всяка философия е авторитарна в това, че макар свирепо да атакува всички други учения за авторитета, тя го прави от отправна точка на нов авторитет. Този нов авторитет е основна пред-теоретична презумпция, която е изцяло религиозна и която лежи върху конкретен възглед за непогрешимост. Всеки човек има своя платформа, от която говори. Утвърждаването на такава основа без оспорване е неизбежно изискване на човешката мисъл.

Наивна и глупава грешка е да мислим, че “освобождаването” от учението за непогрешимостта на Писанието “освобождава” човешкия ум от възгледа за непогрешимост. Това по-скоро означава възприемане на нова непогрешимост като конкурентен и предполагаемо освобождаващ възглед. Така Русо, формулирайки догмите си за демокрацията, просто заявява непогрешимостта на общата воля на хората. Русо настойчиво твърди, след като развива учението си за волята, че “От казаното по-горе следва, че общата воля е правилна и винаги се стреми към общественото благо.”[6] Непогрешимостта на обществената воля, въплътена било в мнозинството, демократичния консенсус, диктатурата на пролетариата, народа или някаква елитна група, е учение, което е завладяло световната политическа сцена през 20 век. Войната е станала тоталитарна, понеже е станала сблъсък на непогрешими философии с взаимноизключващи се претенции. Отклонението на модерния човек от Библейската вяра е било изход към нов Египет, друг заробващ възглед за непогрешимост.

Подобно и отклонението на Римската църква от единствения върховен авторитет на Писанието не е било отричане на непогрешимостта. Непогрешимостта всъщност е била прехвърлена към църквата. Първоначално прикрито се е твърдяло, че църквата е непогрешима, след това вече открито и на Първия Ватикански събор се установява непогрешимостта на папата при определени условия. Ако тази непогрешимост в някакво бъдеще бъде отречена, то ще бъде единствено в полза на някакъв друг възглед за непогрешимост.

Друг възглед за непогрешимостта, накратко формулиран от деистите през осемнадесети век, е отново с нас днес. В своето Есе за човека Александър Поуп заявява, че “Всичко, което съществува, е правилно” (“Whatever is, is right”). Екзистенциализмът още веднъж потвърждава това вярване. Екзистенциалистът отрича валидността на какъв да е трансцендентен закон, на какъв да е стандарт извън или отвъд човека. За него действителността “е” и няма нищо друго; следователно, това, което е, съществува, е непогрешимо правилно. Стандартите, най-вече Писанието, трябва да бъдат подложени на съмнение като противоположни на тази нова реалност, тъй като презумпцията за непогрешимостта на екзистенциалния момент не им позволява да бъдат изслушвани.

Новата левица, в условията на тези екзистенциални предпоставки, се противопоставя на “естаблишмънта” като чужд стандарт; тя търси революция, не в смисъла на някаква цел или смисъл, но просто за да се преобърне всичко, освен непогрешимия момент. Само на човешката моментна антиномистка воля може да се позволи да господствува, защото по определение тя е непогрешима.

Тогава е ясно, че ако непогрешимостта на Писанието се отхвърли, тя се отхвърля за да се припише непогрешимост на природата, на човека, или друга област или човешка институция.

Възниква обаче друга неизбежност. Неизбежна част от учението за непогрешимостта е пълната самоосъзнатост на това или този, който е непогрешим.

За ортодоксалните християни това означава, както Корнилиъс Ван Тил умело показва, че Бог е напълно самоосъзнат. Не същестува несъзнателен или подсъзнателен ум у Бога, нито пък Всемогъщият Бог заспива. Той е напълно самоосъзнат; няма скрити възможности в Бога. За разлика от Него, човек не е напълно самоосъзнат; в човешкия ум има скрити кътчета, неосъзнати от самата личност потенциални способности. Следователно човек не може напълно да определи какво представлява или какво може да прави. Много пенсионери, след освобождаването си от работа, понякога развиват учудващи възможности, но никой никога не е осъзнавал напълно себе си. Соломон отбелязва: ”стъпките на човека са от Господа, как прочее би познал човек пътя си?” (Пр. 20:24). Определянето на човека не е от човека, нито пък човекът притежава пълна самоосъзнатост.

От друга страна, Бог не само определя всички неща, но е напълно самоопределен и самоосъзнат. Няма скрити възможности в Бога, Който познава Себе си напълно и, следователно, когато Той говори, говори с власт и непогрешимо. Едно непогрешимо слово изисква напълно самоосъзнат говорител, който може да говори в пълно познание на Себе си и Своите способности. Не е учудващо,че Сартр вижда тази дилема и в началото на своя анализ на екзистенциалния човек атакува фройдисткото схващане за подсъзнателното. Сартр смята, че това, което се подтиска от ума, се подтиска съзнателно, за да се избяга от трудностите.[7] Може много да се говори по тезата на Сартр, но това, което ни интересува е причината за неговата атака срещу подсъзнателното в едно онтологично изследване. Като екзистенциалист, Сартр откровено признава, че целта на човека е да бъде бог: “В основата си, човекът е желанието да бъдеш бог.”[8] В екзистенциалистичното мислене, “Човекът прави себе си човек, за да бъде бог.”[9] Но един истински бог трябва да има пълна самоосъзнатост и затова Сартр намира за наложително да отрече схващането за подсъзнателното.

Така, непогрешимото слово трябва да идва от самоосъзнат източник, от някой, който говори пълно знание за себе си и своите способности. Но това не е достатъчно: едно авторитетно и непогрешимо слово изисква не само пълна самоосъзнатост, но и пълна сила – всемогъщество – за да говори словото и след това да го осъществи. Богът на Писанието, който е напълно самоосъзнат и няма скрити възможности, заявява: “Аз Съм Господ, не се променям.” (Мал. 3:6) Това, обаче, не може да бъде казано от човека, тъй като, поради липсата на съвършенство и наличието на скрити възможности, човекът едновременно се променя и се нуждае от промяна. Човек расте и остарява. От друга страна, Бог не се променя и, тъй като е всемогъщ, е способен да изговори Словото си и да го осъществи. Ето предизвикетелството, изговорено чрез Исая: “Ето, старите неща преминават и Аз изговарям нови: казвам ви ги преди да станат.” Бог, тъй като е всемогъщ и напълно самоосъзнат, може да предсказва, защото Неговите думи са управляващото Слово. Божието Слово идва от Неговото непроменящо се и всемогъщо естество и така Словото на Бога е по неизбежност непогрешимо. Единственото слово, което върховният и непогрешим триединен Бог може да изговори, е непогрешимо слово. Да се отрече непогрешимостта на Божието Слово неизбежно означава да се отрече Богът на Библията. Когато Всемогъщият Бог говори, Неговите думи по неизбежност са непогрешими. Това са единствените думи, които Бог може да изговори. Тъй като Бог е Бог, абсолютно е невъзможно Той да изговори някога слово, което да не е непогрешимо.

Всемогъщество плюс абсолютна самоосъзнатост неизбежно предполага непогрешимо слово. Следователно, всеки, който отрича непогрешимостта на Библията, казва, че Бог не е върховен, че Той не може нито да предопределя, нито да предсказва. Тогава никое пророчество не може да дойде от Бога. Отречете непогрешимостта и единственият бог, който остава, ако въобще остава, е един борещ се, слаб и заекващ Бог, неспособен да познава Себе Си или да издава вечен закон. Това не е Богът на Библията.

Един върховен, предопределящ, самоосъзнат Бог може да заявява само непогрешимо слово. Тогава, щом непогрешимостта се прехвърли на някякъв фалшив бог, трябва и останалите качества на Бога също да бъдат прехвърлени. Всемогъществото и всезнанието, в такъв случай, трябва да бъдат приписани на нов представител. Тейлар ги приписва на еволюцията, други – на диктатурата на пролетариата, на царе-философи, на общата воля, или на кое да е друго нещо, което е новият бог на човека и обществото.

Тъй като съвременната държава във всичките си разновидности се основава на схващането на Русо за непогрешимостта на общата воля, тя се движи постепенно към тоталитаризъм, стремейки се към тотална власт над човека. Марксизмът открито ни налага диктатура на пролетариата плюс всеобхватно планиране и контрол. Тоталното планиране е държавната версия за предопределение.

Учението за предопределението, разбира се, е учение за тоталното планиране и контрол. Да се придържаме към вечните заповеди на Бога означава просто да кажем, че Бог отначало планира, предопределя, предсказва и всеобхватно контролира всичко, което ще се случи. Съвременната държава като нов бог се стреми към всеобхватен контрол върху човека с цел да говори непогрешимо слово, с цел да прави експерименти с човека и да го контролира от люлката до гроба. По този начин планирането става все по-необходим аспект на съвременната държава, съвременната държава иска да предсказва, да пророкува, да контролира. Целта е всеобхватно планиране, за да се пророкува, тотален контрол за тотална власт.

Непогрешимостта, следователно, става неизбежен възглед. Това, което виждаме днес, е не изоставяне на възгледа за непогрешимостта, а неговото прехвърляне от Бога към човека, от Божието Слово към човешкото слово. Исая, обаче, ни предупреждава, че Бог заявява: “Аз Съм Господ: това е Моето име и няма да дам славата Си на друг.” Така говори Господ, Този, Който е.

Ние, следователно, се намираме във война, война между небето и хуманизма, война между всемогъщия Бог и тоталитарната държава, война между Бога и научните плановици, предсказатели и контрольори, война между Бога и онези, които отричат Неговата непогрешимост. Един такъв конфликт е много неравностоен и не може да има съмнение изхода от тази война.

Бог няма да раздели славата Си нито да я даде на друг. Както строителите на Вавилонската кула бяха объркани и разпиляни, както Фараонът и неговата войска бяха унищожени и неговите множества погълнати от Червеното море, както Бог произнесе своя съд върху Амалик – и Амалик го няма – както Асирия и Вавилон и древните империи бяха изпепелени, така онези, които днес отричат Неговото непогрешимо слово и приписват непогрешимост на човешки неща, ще бъдат повалени от Господа на Силите. “Тази е победата, която е победила света и е спечелила нашата вяра” (1 Йоан 5:4).

“И тъй, какво да кажем за това? Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?” (Рим. 8:31). “Не, във всичко това ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил” (Рим. 8:37). Ние имаме непогрешимото слово на непогрешимия Бог. Тогава християните нека се радват, затова, че нашият Бог е Господ на господарите, Цар на царете, могъщият победител.


[1] Friedrich Heer, The Medieval World: Europe 1100–1350, pp. 159f. Cleveland: World Publishing Company, 1961.

[2] Pierre Teilhard de Chardin, The Phenomenon of Man, p. 323. С увод от сър Джулиан Хъксли. New York: Harper & Brothers, 1959.

[3] Pierre Teilhard de Chardin, The Future of Man, p. 147. New York: Harper & Row, 1964. Виж също C. Van Til, Pierre Teilhard de Chardin, Evolution and Christ. Nutley, N. J.: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1966.

[4] Herman Finer, Road to Reaction, p. 60. Chicago: Quadrangle Books, 1945, 1963. Финер твърди, че ако мнозинството е довело Хитлер на власт – а той твърди, че мнозинството не е – тогава режимът на Хитлер би бил “Управлението на Закона,” ibid.

[5] Nikita S. Khrushchev, “Forty Years of Great October Socialist Revolution” (Report to the Anniversary Session of the USSR Supreme Soviet, Nov. 6, 1957), in Current Digest of Soviet Press IX, 45 (December 18, 1957) p. 9; цитирано в Leo Paul S. de Alvarez, Sino–Soviet Ideological Relations: 1956-1957, p. 52, unpublished ms., 1959.

[6] J-J Rousseau, The Social Contract, bk. II, chap. III, para. 1.

[7] Jean-Paul Sartre: Being and Nothingness: An Essay on Phenomenological Ontology, pp. 50 ff. New York: Philosophical Library, 1956.

[8] Ibid., p. 566.

[9] Ibid., p. 626.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов