Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

X

Кой говори словото?

Както видяхме, възгледът за непогрешимостта не се ограничава само до Библията. Човекът във всичките си пътища и в цялото си съществуване е творение на Бога. Всяка категория на неговия живот и мислене се определя и обуславя от този факт. Следователно човекът е човек, който пази Божия завет или в бунта си е въображаем бог, който се стреми да възпроизведе Божието естество и живот в собствената си личност. Следователно, в бунта си той ще се стреми да утвърди своето независимо слово като достатъчното слово. Неговото автономно слово има претенциите да бъде над доброто и злото, защото неговото слово определя какво е добро и зло за него и то само за момента. Дори и словото на екзистенциалния човек не може да го задължи.

Анализирайки въпроса за непогрешимото слово, ние трябва да осъзнаем, че по същество има три възможни отговора на основния въпрос за върховното и непогрешимо слово. По какъв начин познаваме и кой е източникът на властта? Накратко, кой изговаря обвързващото и непогрешимо слово? Можем да отговорим, първо, че единствено човекът изговаря словото; второ, че Бог и човекът са способни едновременно да изговарят съзидателно и върховно слово; или трето, че само Бог говори съзидателно, властно и непогрешимо.

Първият възглед твърди, че само човекът говори непогрешимо слово. Според този възглед се приема, че няма Бог или, ако съществува, то той е Бог, който остава извън човешките области на действие. Той не е Бог, управляващ човека и вселената, а е външен за нея. Човекът, следователно, няма никакъв стандарт над себе си. За екзистенциалист като Сартр, Бог по определение не е проблем за неговата философия, но другите хора са. Как могат хората, всеки от които иска да бъде бог, да се търпят един друг? В свят на съперничащи си богове конфликтите са неизбежни. Сартр предлага “интер-субективност” като отговор, но тази възможност не е развивана в нищо друго освен в надежда.

Човекът като бог, говорещ непогрешимо слово, не може да говори словото на познание относно създанието. След като няма авторитетен стандарт, по-различен от него самия, той трябва да има изчерпателно познание за цялата действителност преди въобще да има каквото и да е познание. След като отрича, че действителността има някакви дадени й от Бога закон и ред вътре в нея и над нея, той трябва да изследва тази реалност напълно преди да може да произнесе слово на познание за нея. Следователно, никакво познание не е възможно.

По този начин Ницше, заявявайки независимостта си от Бога, е принуден да отрече всяко познание и идеята за истина. Накрая той унищожава всичко, включително и себе си. Човекът се превръща в остров в безбрежно море, не чувайки никакъв глас освен собствения си и избира самоубийството. Тъй като и самият живот не може да бъде критерий за Ницше, той в крайна сметка трябва да отхвърли самата сила на живота като чужд стандарт добро. Така самоубийството става негово крайно решение.

Да отречем Бога, в крайна сметка, означава да отречем човека, живота, познанието и всичко останало. Единствено Бог е създател и поддържа всички неща: когато Той бива отречен, всичко е отречено. Резултатът е свят без смисъл, само тотално отричане.

Малко хора осъзнават това по-добре от Карл Барт. Като напълно съвременен човек, по принцип той е противник на върховния Бог на Писанието, Който единствен говори властно и съзидателно и следователно всяко Негово слово е непогрешимо и безгрешно слово. Барт принадлежи на света на Декарт; за него Богът на Писанието е анатема. От друга страна, Барт е ужасен от бездната, отворена от Ницше, или, по-точно, от Фойербах и цялата традиция на съвременната мисъл. Когато единствено човекът говори, тогава човекът е обречен. Светът на самоубийството се отваря, а с него и апокалипсиса на съвременния човек в един световен конфликт. Барт не иска нито само Бога, нито само човека, нито словото на Бога, нито това на човека. Надеждата на Барт е за нещо по средата, нещо, което би дало на човека неговата Декартова свобода и автономността да говори властното слово в името на Бога. По този начин Бог би издал застрахователна полица, за да подкрепи човешкото слово. За Барт, следователно, Бог е особено важен не сам по Себе Си, но като основа за човешката свобода. За Барт Бог представлява ограничително понятие, а не върховно и всемогъщо същество.

Резултатът е вторият възможен отговор, т.е., Бог и човекът са съзидателни едновременно, и двамата говорят съзидателно в Писанието. Словото на Бога е там, в Библията, но то е скрито, субективно слово, появяващо се само в сблъсъка на божественото с човешкото. Това, което интересува Барт, не е самият Бог; ако такъв Бог съществува, Той е непознаваем. Той не е обект на вярване или невярване. Той не ни интересува. При Барт съществува само относително понятие за Бога, бог, чиято функция е да подкрепя човека. Либералният теолог Уингрен е прав: “Очевидният център в теологията на Барт е човека. Въпросът за човешкото познание е оста, около, която се върти всичко.” Той добавя, че горното е много ясно изразено в това, което Барт има да каже по въпроса за Божия закон.[1]

Загрижеността на Барт не е спасението: той е твърде голям универсалист, за да се занимава с това. Неговата загриженост е в запазването на възможността за познание. Неговият човек е съвременният човек, човекът в епистемологична криза, а не библейският човек. Човекът на Барт е без библейско учение за греха; той е съвременният човек, който има проблем да установи как придобива знание и който има желание за познание без отговорност.

Библията за Барт е само средство, чрез което човекът може да наложи своето слово в Божието име; то не е непогрешимото слово на Бога, чийто закон е задължителен за човека. За Барт човешкото слово е това, което трябва да бъде говорено и слушано. Но, както Уингрен отбелязва:

Човек без средство за контакт с Бога не е човекът, описан в библейските писания. Този човек без средство за връзка с Бога е съвременният, атеистичният, човекът, за когото въпросът за познанието е единствено важния въпрос винаги, когато се обсъжда темата за Бога.[2]

За Барт грехът е невъзможност, схващане, което формално използва учението за греха, но което запазва човека в неговата автономност и свобода. За Барт Бог и човекът имат едно и също естество. Човешкото падение, следователно, не е нещо определено от абсолютния Бог, а от човека. Спасението не е нов живот, а ново познание и по същество е изкачване по стълбата на съществуването. Езикът на Барт е език, подходящ за случайна среща и общуване, а не за изкупление и спасение.

Рудолф Бултман също се опитва да предпази човека от бездната на самообожествяването. Неговият отговор е да демитологизира Писанието, за да получи истинското слово. Той започва с изявлението, че строго трябва да бъде възприет научният метод. Всяко нещо, което претендира, че идва от вечността, е строго митологично. Като демитологизираме Писанието, можем да разберем, че истинското му послание е осъзнатата есхатология. Религиозното търсене на човека не трябва да бъде насочено към някаква фиксирана точка извън него, но към него самия и към собственото му съзнание и увереност. Както Уингрен коментира:

По отношение на схващането за вината, установихме, че своеобразна “егоцентричност” доминира в мисленето на Бултман по този въпрос. Това идва от влиянието на Хайдегер. Вината е липса на себереализация, точно както спасенито е себереализация. Човешкият живот (Dasein) е паднал, но е паднал изключително и само от самия себе си. Когато човек изследва и избира измежду възможностите, които се появяват в момента на вземане на решение, той търси собственото си съществуване.[3]

Къде, според Баутман, Бог излиза на сцената? Господствуващ е съвременният научен мироглед; свръхестественото и отвъдното са отстранени, а човекът е автономен, имайки надежда единствено в себе си. След като е направил това, Бултман се обръща към сигурността в “невидимото отвъдно, в Бога.”[4] Но това е същият Бог, когото е отстранил! Тогава Бултман се обръща срещу науката и технологиите като истинските демони, които дават на човека лъжливо чуство за сигурност, когато истинското състояние на човека не би трябвало да бъде каквато и да е сигурност. Подобно на Тилих, той утвърждава като протестански принцип вечната несигурност, т.е., вечно нервно напрежение и нервно подскачане в ничия земя.[5]

Бултман не иска Бога на Писанието, нито Неговото непогрешимо слово. Той го “демитологизира” с цел да лиши Бога от Цялата власт. Човешкото слово е това, което той издига, но, подобно на Барт, той вижда присъщото на човешкото слово самоубийство и затова демитологизира и човека. Тогава по какъв начин имаме познание? Човешкото слово е подкопано в някаква степен, а Божието слово – радикално подкопано. Нашето познание, което, както е при Барт, е нашето оправдание, идва чрез демитологизиране! Както Бултман пише:

Наистина, демитологизирането е задача, паралелна на тази изпълнявана от Павел и Лутер в тяхната доктрина за оправдание единствено чрез вяра без дела по закон. По-точно, демитологизирането е радикалното приложение на учението за оправданието чрез вяра в областта на познанието и мисленето. Както учението за оправданието, демитологизирането унищожава всеки копнеж за сигурност. Няма никаква разлика между сигурността, основана на добри дела, и сигурността, основана на обективизиране на познанието. Човекът, който желае да вярва в Бога, трябва да знае, че не притежава нищо, върху което да изгради тази вяра, че е, така да се каже, във вакуум. Този, който изоставя всяка форма на сигурност, ще намери истинската сигурност.[6]

Библейският човек, който не е в Бултмановия вакуум, вярва, че “вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме – убеждения за неща, които не се виждат” (Евр. 11:1). Бог като единствена сигурност, никога не бива напускан от библейския човек. Но Бултмановият човек намира своята сигурност в себе си: Бог и “невидимото отвъдно” му осигуряват застрахователна полица и го предпазват от изпадане в безсмисленост или поне така се надява Бултман. Неговите Бог и човек са всъщност едно: ”Въпросът за Бога и въпросът за мен самия са идентични.”[7] Това не е пантеизъм: Бултмановият бог не е достатъчно реален за това; той е ограничаващо понятие.

Барт и Бултман не спасяват познанието; те не ни дават властно и непогрешимо слово. Обратното, в техния възглед Бог постепенно изчезва, а човекът е оставен в празно пространство. Всички възгледи, отричащи върховния Бог, водят до това, което Корнилиъс Ван Тил е описал по подходящ начин като “интегриране в нищото.”

Третият възможен възглед казва, че само Бог говори властно и съзидателно, след което човекът говори аналогично. Човекът мисли Божиите мисли след Бога. Бог предопределя човека, вечността, времето. Ролята на човека е да върши Божията воля, да разбира всички неща според Божието слово. То не унищожава историята, за да направи вечността определяща (както Райнхолд Нибур претендира), както неспособността ни да ходим вертикално по стена не премахва способността ни да ходим. Човекът не е Бог; той е Божий вице-управител, призван да се покорява на Бога и да изработва проявленията на Божия образ в това покорство.

Ван Тил говори за Каиновото желание Бог да го няма въобще. Вместо да се поддаваме на Каиновото желание за смъртта на Бога, ние работим на основата на абсолютния Бог в Неговото писано слово. Каиновото желание се стреми да премахне Бога, а вместо това то премахва смисъла и човека. Човекът изчезва в празнотата на безсмислието винаги, когато се опитва да изключи Бога.

Онези, чиято теология се ръководи от втория възглед, не проповядват библейското учение за спасението. Те проповядват психология или само-спасение. Онези, които се придържат към върховния и триединен Бог на Писанието, прогласяват сигурното и непогрешимо слово на Бога. Това е словото, върху което всички думи трябва да бъдат основани.


[1] Gustaf Wingren, Theology in Conflict, Nygren, Barth, Bultmann, pp. 34f. Philadelphia: Muhlenberg Press, 1958.

[2] Ibid., p. 115.

[3] Ibid., pp. 131f.

[4] Rudolf Bultmann, Jesus Christ and Mythology, p. 40. New York: Charles Scribner’s Sons, 1958.

[5] Ibid., pp. 39, 40, 42, 65.

[6] Ibid., p. 84.

[7] Ibid., p. 53.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов