|
| |||||||
|
IIIЗависимото човешко словоФридрих Ницше ни дава ясен пример за възгледа за непогрешимостта и неговата неизбежност. При Ницше имаме отричане на Бога на Писанието и бога на Хегел, съвременното обожествяване на историята, въплътено в тоталитарната държава. Ницше също е враг на всякакъв морал: добро и зло, добро и лошо, трябва да бъдат изоставени в полза на живот отвъд морала. Дори нещо повече, човекът и животът трябва да бъдат отречени и Свръхчовекът е този, който отрича всички неща. Както отбелязва Ницше, “Образът на човека изморява – Какво е съвременният нихилизъм, ако не именно това? – Човекът ни е омръзнал.”[1] По същия начин Ницше пише; той говори и, колкото и да отрича всички други ценности, не отрича валидността на своето слово. Ницше обявява война на идеята за обективен, сътворен и даден свят и, също така, на съпътстващата идея за обективен, определен от Бога, абсолютен морален ред. Заедно с цялата съвременна философия след Декарт и особено както при Кант, Ницше е настойчив в отричането на обективен и реален свят. Единственият свят е светът на съзнанието на автономния човек и образите, които неговият ум синтезира. По думите на Ницше:
Никакви “неща сами по себе си” не съществуват, а само познавателният ум.[3] Следователно, след като няма обективни критерии и никакви неща сами по себе си, единствената грешка, която човек може да направи, е да приеме, че познанието има действителна връзка с един реален свят, което води до правилното му разбиране. За Ницше познанието е свободата на ума от обективна реалност и неговата способност, дори когато е обусловен от нещата, от своя страна да ги обуславя. Като резултат, колкото повече човек се отдалечава от Бога и света като обективна реалност, толкова по-ясно говори и в действителност става непогрешим. В Ecce Homo Ницше пише за своето произведение Така каза Заратустра по следния начин:
За Ницше, следователно, неговото писане е изразяване на божественост, откровение и вдъхновение. Така каза Заратустра подражава по стил на Библията и древните епически поеми; тя е почти толкова успешна, колкото Осиан* и Джоузеф Смит.** Срещу “непорочното възприятие” на онези, които търсят валидно научно познание на нещата сами по себе си, Ницше предлага верния път, казвайки: ”Осмелявайте се да вярвате само в себе си – в себе си и във вашите вътрешни части! Който не вярва в себе си, той винаги лъже.”[5] В екзистенциализма на двадесети век това означава, че единствената истина е екзистенциалната истина, повелите на собственото съществувание, изразени без влиянието на Бога, човека, обществото, морала или каквото и да било друго нещо, външно за биологичните импулси на човека. Непогрешимостта сега означава пълно отделяне от външния свят, от миналото и от бъдещето. На историята не може да бъде разрешено да обуславя екзистенциалния момент. За Сартр това означава независимост от личностната история. Той отрича фройдистката идея за несъзнателното, за Ида, за Егото и Супер-егото в полза на “свободна, полупрозрачна съзнателност.”[6] За Сартр психологическият детерминизъм не би могъл да бъде първостепенен фактор в ума на човека. Свободният ум на автономния човек, говорещ в екзистенциалния момент, е този, който притежава истинско познание. В същност, Сартр твърди: “Познанието ни поставя в присъствието на абсолютното, а там има истина за познанието. Но тази истина, въпреки че не ни дава нищо повече и нищо по-малко от абсолютното, си остава строго човешка.”[7] Сартр и Ницше не употребяват думата “непогрешимост,” но това е, за което те говорят. За Сартр целта на човека е да стане бог, а това е постижимо само на екзистенциална основа, въпреки чe е една безмислена страст, безплодна дори и при постигането й. Същото се отнася в не по-малка степен и за Ницше. Всъщност, основно за стремежа на съвременната философия е именно тази цел на философите да станат богове. В резултат на това съвременните философи подобно на древногръцките мислители и ученикът на Аристотел, Александър Велики, са мразели или отбягвали жените като пречка на собственото им обожествяване. Това особено важи за Ницше, който е презирал брака и в не по-малка степен за неговия последовател Адолф Хитлер, чийто живот и трудове са отражение на Ницше. Ницше пише:
В горния текст Ницше цитира благосклонно също и Буда с неговото презрение към живота. Ницше е подчертано великият почитател на смъртта и унищожението, не на живота. Дивашката омраза на Ницше към жените поради сексуалното привличане, напомнящо за човешката природа и зависимост, нещо, което стремежът към божественост трудно би допуснал, е очевидна във всяко негово произведение. В Така каза Заратустра той посочва като единствена употреба на жените “почивка” за войника: “всичко друго е лудост.” Обаче, Воинът или Свръхчовекът трябва да влиза при жена само с повишено внимание: “Ти отиваш при жена? Не забравяй своя камшик!”[9] Тази последна забележка вероятно е била често използвана от Ницше преди да напише Така каза Заратустра, защото година преди това една жена, която той силно обича, но тя не отвръща на любовта му – Лу Саломе, впряга Ницше и Пол Рий на мястото на животните във впряга пред каруцата, докато тя седи вътре с камшика![10] Освен това, ненавистта на Ницше към женитбата е отчасти непочтена; жени многократно са отхвърляли неговите предложения за брак.[11] Това обикновено показва, че мъжът е настоявал там, където е бил сигурен, че ще му откажат, за да подхранва ненавистта си към жените. Много повече философи от изброените от Ницше не са се женили и, за разлика от Ницше, не малко от тях не са си и помисляли да опитват. (Някои са били хомосексуалисти.) Кому е нужно това бягство от брака? Ницше ни дава част от отговора. Независимостта от Бога, за която съвременната философия претендира, има за цел, както открито заявява Сартр, човекът да стане бог. Бог, обаче, не се нуждае от помощник. Зависимостта от жена, удовлетвореността от нея, да разчита на нея, да бъде лесно нараняван или движен от нея, е отличителна особеност на човека, на създанието. Човешката зависимост е във всяко направление, естествено и свръхестествено, от Бога и от човека, от земята и въздуха, от растенията и животните, от по-висшите и от по-нисшите. Бракът, особено, прави факта на тази зависимост дълбоко личностен. Понякога феминистите живеят с илюзията, че, тъй като християнската вяра изисква на мъжа да бъде дадена власт, жената е поставена в зависимост от мъжа, вместо обратното. Нищо не може да бъде по-неправилно. На човешката сцена, колкото по-голяма е властта, толкова по-голяма става зависимостта, понеже човешката власт, до степента, в която расте, повишава и човешката зависимост. Зависимостта на един червей от света и от другите червеи е далеч по-малка от тази на човека от света и от другите хора. Колкото по-голяма е властта на който и да е човек, толкова по-зависим става той от огромен брой личности, неща и фактори. Всяко увеличаване на властта е в същото време увеличаване на зависимостта. Отшелникът има малка власт и минимална зависимост; чрез отделянето си от други хора, той се отделя и от властта върху тях. Един генерал по необходимост е зависим от повече хора, за да упражнява властта и следва целта си, отколкото редника, който, притежавайки малка власт, има и по-малка нужда от другите, за да изпълнява ограничените си задължения. Всички хора са взаимно зависими и никой не се ражда от нищото, но колкото повече човек се издига във властта, толкова нараства неговата зависимост. Същото е в сила и за цивилизацията – напредъкът означава нарастнала зависимост. Хората в една изостанала страна са по-малко зависими един от друг и от международната търговия, отколкото в едно високоразвита страна, където специализацията води до по-широка взаимна зависимост, както и до по-голяма власт и сила. Илюзия на невежия и на глупака е това, че независимостта от другите идва чрез разширената власт. Тази илюзия е част от митологията на автономния човек и желанието му да избяга от човешкото естество. Това също е важен фактор в приближаващия упадък на хуманистичната власт. Човешката власт рухва, когато отрича зависимостта. Следователно има една отличителна разлика между Божието абсолютно и автономно естество и власт и човешкото създадено и зависимо естество и власт. Нещо повече, човешкото слово е зависимо слово: то зависи от човешката клетва, т.е., от името, властта и страха от съда на върховния Бог. Епистемологично, човешкото слово зависи от сигурността и надеждността на Божието Слово и свят. Човешкото слово е напълно зависимо слово, а Божието слово е напълно независимо, върховно и непогрешимо, каквото човешкото слово никога не може да стане. Когато човекът претендира за такова непогрешимо слово, той трябва да играе ролята на бог и трябва да отрича зависимостта, а неговата най-основна личностна зависимост е от жената. Но да отрича своята зависимост означава да отрича човешкото си естество без да става бог. Малко философи са така откровени, както героят на Готие в един роман, който крещи: “Защо не съм бог, след като не мога да бъда човек?”[12] Екзистенциалната вяра, обаче, набляга на този стремеж към независимост за мъжете и жените и резултатът не е само преднамерена безнравственост, но чувство на непогрешимост и радикална себеправедност. Като последствие, съвременото настроение е връхна точка на фарисейщината. В различните списания за мъже, наблягащи на голотата, кратките интервюта с позиращите голи модели винаги наблягат на екзистенциалния хуманизъм с цялата му себеправедност. Както едно такова 21-годишно момиче, описващо своето обръщане към новата вяра, заявява:
За Ницше страхът от въвличане с жена е твърде голям. При съвременния екзистенциализъм сексът и за мъжа и за жената е обезличен; то е форма на самозадоволяване с друго същество, а някои смятат соловото самозадоволяване за най-висша форма на екзистенциален секс. Бети Додсън възхвалява мастурбирането, пишейки: “Обществено институционализираният зависим секс е обезличаващ. . . . Мастурбацията може да подпомогне възстановяването на секса на правилното му място – към индивида.” Един професор, д-р Джоузеф Ло Пиколо, е “написал програма от девет стъпки за самозадоволяване.”[14] За много други развратът и груповият секс без емоционално въвличане са най-доброто, т.е., когато основно е безличностното и физическото. Но, използвайки и обезличавайки другите, такива хора просто обезличават себе си. Техният чист извор на екзистенциална непогрешимост е старият извор на грях и себеправедност. Краят на Ницше е лудост, но както Лу Саломе е видяла много по-рано, неговата философия винаги е била лудост. Зависимото създание може да говори само зависимо и погрешимо слово. [1] F. Nietzsche, The Genealogy of Morals, First Essay, 12; in The Philosophy of Nietzsche, p. 26. New York: the Modern Library. [2] F. Nietzsche, The Will to Power, p. 84. New York: Frederick Publications, 1960. [3] Ibid., p. 64. [4] F. Nietzsche, Ecce Hommo, “Thus Spake Zarathustra: A Book For All and None,” 3; in The Philosophy of Nietzsche, pp. 99-101. * Осиан или Ойсин (Ossian, Oisín) – митичен ирландски воин-поет, популяризиран от шотландския поет Джеймс Макфърсън (1736-1796). Бел. Прев. ** Джоузеф Смит – основател на Църквата на светиите на последните дни и автор на Книгата на Мормон. Бел. Прев. [5] F. Nietzsche, Thus Spake Zaratustra, Part II, XXXVII, in ibid., pp. 133f. [6] Hazel E. Barnes, in “Translator’s Introduction” to Jean-Paul Sartre, Being and Nothingness, p. xxxvi. New York: Philosophical Library, 1956. [7] Ibid., p. 218. *** la bête philosophe (фр.) – философското животно. Бел. Прев. [8] Nietzsche, The Genealogy of Morals, Third Essay, 7; in Nietzsche, op. cit., pp. 106-108. [9] Nietzsche, Thus Spake Zaratustra, Part I, XVIII; in ibid., pp. 80f. [10] H. F. Peters, My Sister, My Spouse, виж снимката след p. 160. New York: W. W. Norton, 1962. [11] Ibid., p. 84. [12] Theophile Gautier, Mademoiselle De Maupin, p. 91. New York: Modern Library. [13] “Georgia Girl,” in Penthouse, vol. 5, no. 10, June, 1974, p. 86. [14] Linda Wolfe, “Take Two Aspirins and Masturbate,” in Playboy, vol. 21, no. 6, June, 1974, p. 164. |
| Copyright © 1978 Ross House Books превод Copyright © 2001 Божидар Маринов |