Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

III

Зависимото човешко слово

Фридрих Ницше ни дава ясен пример за възгледа за непогрешимостта и неговата неизбежност. При Ницше имаме отричане на Бога на Писанието и бога на Хегел, съвременното обожествяване на историята, въплътено в тоталитарната държава. Ницше също е враг на всякакъв морал: добро и зло, добро и лошо, трябва да бъдат изоставени в полза на живот отвъд морала. Дори нещо повече, човекът и животът трябва да бъдат отречени и Свръхчовекът е този, който отрича всички неща. Както отбелязва Ницше, “Образът на човека изморява – Какво е съвременният нихилизъм, ако не именно това? – Човекът ни е омръзнал.”[1]

По същия начин Ницше пише; той говори и, колкото и да отрича всички други ценности, не отрича валидността на своето слово. Ницше обявява война на идеята за обективен, сътворен и даден свят и, също така, на съпътстващата идея за обективен, определен от Бога, абсолютен морален ред. Заедно с цялата съвременна философия след Декарт и особено както при Кант, Ницше е настойчив в отричането на обективен и реален свят. Единственият свят е светът на съзнанието на автономния човек и образите, които неговият ум синтезира. По думите на Ницше:

От основно значение е реалният свят да бъде подтиснат. Това е най-застрашителният вдъхновител на съмнения и обезценител на ценности по отношение на света, който представляваме ние: досега това е нашето най-опасно посегателство върху живота на Живота.

Война на всички хипотези, чрез които си представяме един реален свят. Идеята, че моралните ценности са най-висшите ценности, принадлежи на тази хипотеза.

Превъзходството на моралното оценяване ще бъде опровергано, ако се покаже, че е резултат на неморално оценяване – конкретен случай на действителна неморалност: така то ще се опрости до външен изглед и като външен изглед вече няма да има право да осъжда външното проявление.[2]

Никакви “неща сами по себе си” не съществуват, а само познавателният ум.[3]

Следователно, след като няма обективни критерии и никакви неща сами по себе си, единствената грешка, която човек може да направи, е да приеме, че познанието има действителна връзка с един реален свят, което води до правилното му разбиране. За Ницше познанието е свободата на ума от обективна реалност и неговата способност, дори когато е обусловен от нещата, от своя страна да ги обуславя.

Като резултат, колкото повече човек се отдалечава от Бога и света като обективна реалност, толкова по-ясно говори и в действителност става непогрешим. В Ecce Homo Ницше пише за своето произведение Така каза Заратустра по следния начин:

“Може ли някой в края на този 19 век да има някаква ясна идея за това, което поетите от един по-динамичен период са имали предвид под вдъхновение? Ако не, то аз бих искал да го опиша. Ако приемем, че човек има в себе си останал най-слаб остатък от суеверие, той трудно би могъл да отхвърли идеята, че човекът е просто въплъщение или говорител, или посредник на някаква всемогъща сила. Идеята за откровението описва положението доста просто; с което искам да кажа, че нещо дълбоко смущаващо и обезпокояващо внезапно се превръща във видимо и осезаемо с неописуема определеност и точност. Човек чува – той не търси; човек взема – той не пита кой дава: една мисъл проблясва като светкавица, неизбежно, без никакво съмнение – аз никога не съм имал някакъв избор за това. Съществува екстаз, чието ужасно напрежение понякога се освобождава с поток от сълзи, през което време състоянието на човека се променя от неконтролируема устременост към неконтролируема отпуснатост. Имаш чуството, че човек е изцяло извън себе си, с най-ясното съзнание за безграничност от тръпки на вълнение, които преминават от главата до петите; - налице е изключително щастие, при което най-болезнените и мрачни чуства не са в дисхармония при проявлението си, но са необходими като допълващи цветове при този прилив на светлина. Налице е инстинкт за ритмични отношения, който обхваща цялостен свят от форми (дължини, нуждата от широко разтеглен ритъм е почти мярка за силата на вдъхновението, един вид съответствие на неговото напрежение и натиск). Всичко става като че ли неволно, сякаш в изблик на свобода, независимост, сила и божественост. Спонтанността на образа и сравненията е най-забележителното; човек губи представа за образ и сравнения; всяко нещо представя себе си за най-непосредствено точно и просто изразно средство. Ако мога да припомня една фраза от Заратустра, действително изглежда, че самите неща се сливат в едно и се явяват като сравнения. (“Тук идват всички неща гальовно към твоята реч и те ухажват, защото с удоволствие биха яздили на твоя гръб. Тук се движиш чрез всяко поетично сравнение към всяка истина. Тук цялата реч лети открито пред теб и изговаря храмове на съществуванието, тук цялото съществуване би се превърнало в реч, тук цялото Превръщане би се научило от теб как да говори.”) Това е моето преживяване на вдъхновението. Нямам никакви съмнения, че ще трябва да се върна хилядолетия назад, за да намеря друг някой, който би ми казал: “Това също е и мое!”[4]

За Ницше, следователно, неговото писане е изразяване на божественост, откровение и вдъхновение. Така каза Заратустра подражава по стил на Библията и древните епически поеми; тя е почти толкова успешна, колкото Осиан* и Джоузеф Смит.**

Срещу “непорочното възприятие” на онези, които търсят валидно научно познание на нещата сами по себе си, Ницше предлага верния път, казвайки: ”Осмелявайте се да вярвате само в себе си – в себе си и във вашите вътрешни части! Който не вярва в себе си, той винаги лъже.”[5]

В екзистенциализма на двадесети век това означава, че единствената истина е екзистенциалната истина, повелите на собственото съществувание, изразени без влиянието на Бога, човека, обществото, морала или каквото и да било друго нещо, външно за биологичните импулси на човека. Непогрешимостта сега означава пълно отделяне от външния свят, от миналото и от бъдещето. На историята не може да бъде разрешено да обуславя екзистенциалния момент.

За Сартр това означава независимост от личностната история. Той отрича фройдистката идея за несъзнателното, за Ида, за Егото и Супер-егото в полза на “свободна, полупрозрачна съзнателност.”[6] За Сартр психологическият детерминизъм не би могъл да бъде първостепенен фактор в ума на човека. Свободният ум на автономния човек, говорещ в екзистенциалния момент, е този, който притежава истинско познание. В същност, Сартр твърди: “Познанието ни поставя в присъствието на абсолютното, а там има истина за познанието. Но тази истина, въпреки че не ни дава нищо повече и нищо по-малко от абсолютното, си остава строго човешка.”[7]

Сартр и Ницше не употребяват думата “непогрешимост,” но това е, за което те говорят. За Сартр целта на човека е да стане бог, а това е постижимо само на екзистенциална основа, въпреки чe е една безмислена страст, безплодна дори и при постигането й. Същото се отнася в не по-малка степен и за Ницше.

Всъщност, основно за стремежа на съвременната философия е именно тази цел на философите да станат богове. В резултат на това съвременните философи подобно на древногръцките мислители и ученикът на Аристотел, Александър Велики, са мразели или отбягвали жените като пречка на собственото им обожествяване. Това особено важи за Ницше, който е презирал брака и в не по-малка степен за неговия последовател Адолф Хитлер, чийто живот и трудове са отражение на Ницше. Ницше пише:

Общоприет и безпорен факт е, откакто има философи на земята и там, където е имало философи (от Индия до Англия, да вземем двата противоположни полюса на философското познание), че съществува истинско дразнение и ненавист от страна на философите към чувствеността. . . . По подобен начин е налице истинско философско пристрастие и благоразположение към цялостния идеал на аскетизма; не трябва да има никакви илюзии по този въпрос. И двата вида чувство, както беше казано, спадат към този тип. Ако един философ ги няма, тогава той е – можете да бъдете сигурни – нищо повече от “псевдо” . . . . Всяко животно, включително la bête philosophe,*** се стреми инстинктивно към един оптимум от благоприятни условия, в който да освободи цялата си енергия за действие и да постигне своето максимално осъзнаване на силата; със същия инстинкт и съвършен усет, който стои над всеки разум, всяко животно потръпва от смъртен ужас при всяко смущение и препятствие, което пречи или би могло да попречи на пътя му към този оптимум (не говоря за неговия път към щастието, а за неговия път към силата, действието, най-могъщото действие и всъщност, в много случаи, за неговия път към нещастието). Подобно, философът потръпва от смъртен ужас от брака заедно с всичко, което би могло да го заведе до там – бракът като фатално препятствие по пътя към оптимума. До наши дни колко от великите философи са били женени? Хераклит, Платон, Декарт, Спиноза, Лайбниц, Кант, Шопенхауер – никой от тях не е бил женен, впрочем, човек не може и да си ги представи женени. Жененият философ е герой от комедия, това е моето правило; що се отнася до изключението на Сократ – злобният Сократ се е оженил, изглежда, по ирония само за да докаже точно това правило. . . . В аскетичния идеал има толкова много мостове към независимост, че философът не може да се сдържи от ликуване и пляскане с ръце, слушайки за историята на всички онези непоколебими предшественици, които в един момент казват не на цялото робство и се оттеглят в някоя пустиня; дори когато допуска, че са само упорити глупци и са пълна противоположност на здравия разум. Какво тогава означава аскетичният идеал за един философ? Това е моят отговор – още отдавна можеше да се досетите за него: когато вижда този идеал, философът се усмихва, защото вижда в него оптимум на условията за най-висша и смела интелигентност; така той не отрича “съществуването,” той по-скоро затвърждава своето съществуване и само своето съществуване и това до степен вероятно не много отдалечена от богохулното желание, pereat mundus, fiat philosophia, fiat philosophus fiam![8]

В горния текст Ницше цитира благосклонно също и Буда с неговото презрение към живота. Ницше е подчертано великият почитател на смъртта и унищожението, не на живота.

Дивашката омраза на Ницше към жените поради сексуалното привличане, напомнящо за човешката природа и зависимост, нещо, което стремежът към божественост трудно би допуснал, е очевидна във всяко негово произведение. В Така каза Заратустра той посочва като единствена употреба на жените “почивка” за войника: “всичко друго е лудост.” Обаче, Воинът или Свръхчовекът трябва да влиза при жена само с повишено внимание: “Ти отиваш при жена? Не забравяй своя камшик!”[9]

Тази последна забележка вероятно е била често използвана от Ницше преди да напише Така каза Заратустра, защото година преди това една жена, която той силно обича, но тя не отвръща на любовта му – Лу Саломе, впряга Ницше и Пол Рий на мястото на животните във впряга пред каруцата, докато тя седи вътре с камшика![10] Освен това, ненавистта на Ницше към женитбата е отчасти непочтена; жени многократно са отхвърляли неговите предложения за брак.[11] Това обикновено показва, че мъжът е настоявал там, където е бил сигурен, че ще му откажат, за да подхранва ненавистта си към жените.

Много повече философи от изброените от Ницше не са се женили и, за разлика от Ницше, не малко от тях не са си и помисляли да опитват. (Някои са били хомосексуалисти.) Кому е нужно това бягство от брака? Ницше ни дава част от отговора. Независимостта от Бога, за която съвременната философия претендира, има за цел, както открито заявява Сартр, човекът да стане бог. Бог, обаче, не се нуждае от помощник. Зависимостта от жена, удовлетвореността от нея, да разчита на нея, да бъде лесно нараняван или движен от нея, е отличителна особеност на човека, на създанието. Човешката зависимост е във всяко направление, естествено и свръхестествено, от Бога и от човека, от земята и въздуха, от растенията и животните, от по-висшите и от по-нисшите. Бракът, особено, прави факта на тази зависимост дълбоко личностен. Понякога феминистите живеят с илюзията, че, тъй като християнската вяра изисква на мъжа да бъде дадена власт, жената е поставена в зависимост от мъжа, вместо обратното. Нищо не може да бъде по-неправилно. На човешката сцена, колкото по-голяма е властта, толкова по-голяма става зависимостта, понеже човешката власт, до степента, в която расте, повишава и човешката зависимост. Зависимостта на един червей от света и от другите червеи е далеч по-малка от тази на човека от света и от другите хора. Колкото по-голяма е властта на който и да е човек, толкова по-зависим става той от огромен брой личности, неща и фактори. Всяко увеличаване на властта е в същото време увеличаване на зависимостта. Отшелникът има малка власт и минимална зависимост; чрез отделянето си от други хора, той се отделя и от властта върху тях. Един генерал по необходимост е зависим от повече хора, за да упражнява властта и следва целта си, отколкото редника, който, притежавайки малка власт, има и по-малка нужда от другите, за да изпълнява ограничените си задължения. Всички хора са взаимно зависими и никой не се ражда от нищото, но колкото повече човек се издига във властта, толкова нараства неговата зависимост. Същото е в сила и за цивилизацията – напредъкът означава нарастнала зависимост. Хората в една изостанала страна са по-малко зависими един от друг и от международната търговия, отколкото в едно високоразвита страна, където специализацията води до по-широка взаимна зависимост, както и до по-голяма власт и сила. Илюзия на невежия и на глупака е това, че независимостта от другите идва чрез разширената власт. Тази илюзия е част от митологията на автономния човек и желанието му да избяга от човешкото естество. Това също е важен фактор в приближаващия упадък на хуманистичната власт. Човешката власт рухва, когато отрича зависимостта. Следователно има една отличителна разлика между Божието абсолютно и автономно естество и власт и човешкото създадено и зависимо естество и власт. Нещо повече, човешкото слово е зависимо слово: то зависи от човешката клетва, т.е., от името, властта и страха от съда на върховния Бог. Епистемологично, човешкото слово зависи от сигурността и надеждността на Божието Слово и свят. Човешкото слово е напълно зависимо слово, а Божието слово е напълно независимо, върховно и непогрешимо, каквото човешкото слово никога не може да стане. Когато човекът претендира за такова непогрешимо слово, той трябва да играе ролята на бог и трябва да отрича зависимостта, а неговата най-основна личностна зависимост е от жената. Но да отрича своята зависимост означава да отрича човешкото си естество без да става бог. Малко философи са така откровени, както героят на Готие в един роман, който крещи: “Защо не съм бог, след като не мога да бъда човек?”[12]

Екзистенциалната вяра, обаче, набляга на този стремеж към независимост за мъжете и жените и резултатът не е само преднамерена безнравственост, но чувство на непогрешимост и радикална себеправедност. Като последствие, съвременото настроение е връхна точка на фарисейщината. В различните списания за мъже, наблягащи на голотата, кратките интервюта с позиращите голи модели винаги наблягат на екзистенциалния хуманизъм с цялата му себеправедност. Както едно такова 21-годишно момиче, описващо своето обръщане към новата вяра, заявява:

Аз откривам своята пълнота в Лос Анджелис; откривам, че съм наистина много почтена личност. И това ми харесва.

Аз харесвам почти всичко . . . в същност, обичам всичко! Нямам никакви задръжки по отношение на секса. С правилния мъж и с правилното освободено отношение, сексът е най-вълнуващото нещо, което познавам. Разбира се, мъжът трябва да има нещо повече от просто едно хубаво тяло: била съм в леглото с мъже, изглеждащи невероятно добре, и съм им казвала довиждане на следващата сутрин, без дори да искам да ги виждам отново. Когато си просто възбудена и искаш да легнат с теб, намираш най-готиния на външност мъжествен тип, който можеш. Но, за да се получи всичко, имаш нужда от тялото и ума.”[13]

За Ницше страхът от въвличане с жена е твърде голям. При съвременния екзистенциализъм сексът и за мъжа и за жената е обезличен; то е форма на самозадоволяване с друго същество, а някои смятат соловото самозадоволяване за най-висша форма на екзистенциален секс. Бети Додсън възхвалява мастурбирането, пишейки: “Обществено институционализираният зависим секс е обезличаващ. . . . Мастурбацията може да подпомогне възстановяването на секса на правилното му място – към индивида.” Един професор, д-р Джоузеф Ло Пиколо, е “написал програма от девет стъпки за самозадоволяване.”[14] За много други развратът и груповият секс без емоционално въвличане са най-доброто, т.е., когато основно е безличностното и физическото. Но, използвайки и обезличавайки другите, такива хора просто обезличават себе си. Техният чист извор на екзистенциална непогрешимост е старият извор на грях и себеправедност. Краят на Ницше е лудост, но както Лу Саломе е видяла много по-рано, неговата философия винаги е била лудост.

Зависимото създание може да говори само зависимо и погрешимо слово.


[1] F. Nietzsche, The Genealogy of Morals, First Essay, 12; in The Philosophy of Nietzsche, p. 26. New York: the Modern Library.

[2] F. Nietzsche, The Will to Power, p. 84. New York: Frederick Publications, 1960.

[3] Ibid., p. 64.

[4] F. Nietzsche, Ecce Hommo, “Thus Spake Zarathustra: A Book For All and None,” 3; in The Philosophy of Nietzsche, pp. 99-101.

* Осиан или Ойсин (Ossian, Oisín) – митичен ирландски воин-поет, популяризиран от шотландския поет Джеймс Макфърсън (1736-1796). Бел. Прев.

** Джоузеф Смит – основател на Църквата на светиите на последните дни и автор на Книгата на Мормон. Бел. Прев.

[5] F. Nietzsche, Thus Spake Zaratustra, Part II, XXXVII, in ibid., pp. 133f.

[6] Hazel E. Barnes, in “Translator’s Introduction” to Jean-Paul Sartre, Being and Nothingness, p. xxxvi. New York: Philosophical Library, 1956.

[7] Ibid., p. 218.

*** la bête philosophe (фр.) – философското животно. Бел. Прев.

[8] Nietzsche, The Genealogy of Morals, Third Essay, 7; in Nietzsche, op. cit., pp. 106-108.

[9] Nietzsche, Thus Spake Zaratustra, Part I, XVIII; in ibid., pp. 80f.

[10] H. F. Peters, My Sister, My Spouse, виж снимката след p. 160. New York: W. W. Norton, 1962.

[11] Ibid., p. 84.

[12] Theophile Gautier, Mademoiselle De Maupin, p. 91. New York: Modern Library.

[13] “Georgia Girl,” in Penthouse, vol. 5, no. 10, June, 1974, p. 86.

[14] Linda Wolfe, “Take Two Aspirins and Masturbate,” in Playboy, vol. 21, no. 6, June, 1974, p. 164.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов