Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

XIII

Словото и историята

Продължаващото влияние на платонизма и неоплатонизма върху църквата е имало смъртоносни последствия върху нейния възглед за Писанието. В този възглед има две области с противоположно естество, които съставляват действителността – идеи (или дух, ум, форма или душа) и материя. Те са свързани в един неспокоен съюз в историята. В различна степен мислителите на тази традиция виждат духа или идеите като основни, по-висши и по-превъзходни, а материята като по-нисша и подчинена. За някои теолози от томистичната и арминианската школи падението поразява тялото на човека, но не и ума му, така че каквато и грешка да се появи в ума, тя е плод на тялото и неговото пагубно влияние.

Такъв възглед е открито враждебен на Писанието, което разглежда човека като единство, изцяло Божие създание. Човекът не е две (или три) същности, а само една, а именно, създадено същество. Разликата не е между Духа (Бог и, отчасти, човек) и материята, а между несъздаденото Божието естество и създаденото естество на човека и вселената; следователно, проблемът на човека не е материята – тялото, и грижите за материалното, а грехът, неговият бунт срещу Бога и Неговия закон.

Поради гръцкото влияние върху църковната мисъл се появява омаловажаването на историята. Ако основната реалност е тази на духа, тогава загрижеността за материалния свят представлява по-нисш и по-малко духовен (следователно и по-малко достоен) въпрос. Популярен хуманистичен мит е да се заявява, че историята започва от гърците и от Херодот. Точно обратното. Тя започва с Писанието и от Израел. Гръцките исторически писания са по същество анти-исторически; те представят в зародиш това, което по-късно при Хегел става ясно формулирано – налагането на някаква идея върху историята. Идеята не е характеристика на историята повече, отколкото духът на материята: тя прави нещо от историята. В случая с Херодот ние изпускаме главния момент в неговите книги, ако не забележим, че те са писани срещу времето и историята. Той започва Книга Първа, Клио, с думите “Това е издание на изследванията на Херодот от Халикарнас, за да могат човешките действия да бъдат заличени от времето. . . .”[1]

Библейската история, обаче, гледа на света и времето като на Божии създания, които са “много добри” (Бит. 1:31). Проблемът не е времето или материята, а грехът, който променя естеството на човешкия морал. Времето и историята са предназначени от Бога за арена, където заветният човек упражнява господство, подчинява земята и разширява Божието царство във всяка област на живота и мисленето. Исус Христос възстановява човека в това му призвание. Времето и историята не заличават делата на хората, както Херодот смята, а точно обратното, дават възможност и поле за действие на праведните да изявяват славата на Божието управление и царство чрез вяра и покорство към Божия закон.

Църквата, обаче, твърде рано става блуден син, предпочитайки отпадъците от Гръцката философия пред богатствата на Бащиния дом. Последствията от възприемането на гръцкия възглед за ума и тялото за изучаването и тълкуването на Библията са значителни. Според думите на отец Вотър,

Твърде лесно беше да се стигне с аналогията до извода, че буквалният смисъл на един текст – “плътта” – не само не е реалността на Писанието, но може да бъде дори пречка или, в най-добрия случай, несъответствие с неговата “душа” – духовния или алегоричния смисъл, който е скрит зад него. Със сигурност не е случайно, че където процъфтява алегоризмът, не само на практика, но и като идеал, такава философия, която съществува за да осигури рамка за систематично мислене, е платоническа.[2]

За съжаление, Вотър става жертва на същото мислене. Това мислене е характерно за църквата. Сред фундаменталистите това означава, че “истинското значение” на закона е духовно и алегорично, скрито в цветовете на украсата на шатъра, броя на жертвените животни и т.н. Това съответствува на Йеромовото тълкуване на Еклисиаст; за него това е съвет за аскетизъм и, съответно, ръководство за онези, които са избрали да останат девствени. Споменаването на ядене и пиене в Еклисиаст за Йероним се отнася за тялото и кръвта на Христос. И отново, когато при нахранването на множествата Христос нареди на гладната тълпа да насяда на земята, Йероним го разбира като заповед за стъпкване на светските плътски удоволствия.[3]

Там където материалният свят се омаловажава, такива възгледи за Писанието ще се умножават. Тъй като за такива хора в материалния свят или няма смисъл, или смисълът е ограничен, те ще търсят истинския или по-висш смисъл в “духовната” реалност, в алегории, в пресилена образност и други подобни. Когато моята книга Институти на библейския закон беше издадена за първи път, не малко християни я сметнаха за пагубна, тъй като тя материализира онова, за което се предполага, че Христос е дошъл да преобрази в духовно. Многократно ми казваха лично и по телефона, че Старият Завет представлява по-нисше и следователно материалистично откровение и план за спасение, оттам и наблягането е върху закона, докато Новият Завет ни дава духовен и по-висш път от закона, а именно вяра и изпълнен с любов живот в Святия Дух в антиномистки смисъл.

Вторият Ватикански Събор ни дава интересна гледна точка: папската непогрешимост си остава непокътната, затова пък Библейската непогрешимост бива изоставена. Истината от Писанието, която е без грешки, бива ограничена само до това, което е “за спасението ни.” Тази безгрешна истина не би трябвало да се търси в Библията като такава. По думите на Вотър:

Нещо повече, както relatio на завършената схема пояснява, Библейската истина, прогласена от Събора за свободна от грешки, може не просто да бъде отделена в изказвания и изрази. Тя едновременно е словото и делото на Бога: цялата история на спасението.[4]

Така Божието слово става неисторическо слово; то е едно екзистенциално слово, преживяване, духовен момент. Точно както за Вотър църквата е продължение на въплъщението, така и истинското Божие слово за него е продължаващо духовно преживяване:

Не е ли правилно да се мисли за библейското вдъхновение като продължаващо да съществува във вярването и разбирането на вярващите общества, увековечени от същият духовен живот, чрез който те живеят, следвайки естествените закони и структури, които Духът е приел? Aко можем да мислим така, значи вероятно имаме окончателно определение за това какво значи божествена снизходителност и възприемане на човешките думи в пълния смисъл на Божий народ.[5]

Вотър е модернист и думите му са удивително свидетелство за човешката гордост. За модернизма въплъщението не е буквално единство на Бога и човека и Библията не е в буквален смисъл писаното слово на Бога. Обаче това, което не е валидно за Христос, става валидно за църквата: тя е живото, настоящо въплъщение, едно продължаващо въплъщение. И това, което не е валидно за Библията, е валидно за вярващите общества, в които “в пълния смисъл на Божий народ” непогрешимото слово живее в тяхното вярване и разбиране. Вотър смята, че “най-високото качество” на Писанието е в това “динамично” продължаване на словото:

Същите принципи могат да ни послужат да оправдаем най-високото качество, което бихме искали да припишем на вдъхновението, тоест това, с което сме нарекли неговия вечен и динамичен характер, отговорен за непрекъснатата сила, с която словото предизвиква отговор във вярващия. Без да отричаме очевидното “веднъж и завинаги,” характерно за буквалната непроменимост на Библията, в същото време трябва да признаем, че непрекъснатото тълкуване на библейското слово в живота на вярващото общество е това, което ефективно свежда Божието слово до човека. Под вдъхновение трява да разбираме не само духовното въздействие, довело до написването на Библията, но също онова, което я поддържа като средство на речта.[6]

Такъв възглед съответства на екзистенциализма на Барт и Тилих. Той не се нуждае от върховен и абсолютен Бог, който говори неизбежно и непогрешимо слово; по-скоро, не може да търпи такъв вид Бог. Като резултат той изгонва такъв Бог извън историята във всякакъв неизбежен и определящ смисъл. Историята трябва да бъде запазено място за човека. Без Бога, обаче, историята бързо загубва смисъл: тя се превръща в свят на груба фактология, на безсмислени и безцелни събития. Проповядването става по съдържание психологическо, насочено повече към екзистенциалните нужди, отколкото към Божията воля. Така то се освобождава от Бога и историята и постепенно се навлиза в личната вселена на човешкия ум: там, в тези тесни граници, непогрешимото слово на новия бог ехти в акустичните зали на празния човек.

Пастирът от Хермас е много слабо ръководство към Писанието, но тази ранна творба от църквата, датираща може би преди 140 сл. Хр., все още отразява един интересен възглед за Христос: “Това велико дърво, което покрива равнини и планини и цялата земя, е Божият закон, който бе даден на целия свят. И този закон е Божият Син, който се проповядва до края на земята.”[7]

Понеже Библията е непогрешимото Божие слово, тя полага праведността на Бога в Неговия закон. Понеже Исус Христос е Божият Син, втората личност на Триединството, Той също е Божият закон в Своята личност. Ако отречем Бога, ние отричаме словото, закона и въплъщението. Така няма никакво буквално, истинско Божие слово нито в историята, нито за историята. Щом Бог мълчи, говори човекът. В говоренето си човекът може да прикрие голотата си и да си направи дреха от Писанието, но и тогава все още човекът е този, който говори, а неговото слово е нищо.


[1] Henry Cary, trans., Herodotus, p. 1. New York: Harper & Brothers, 1879.

[2] Bruce Vawter, Biblical Inspiration, p. 46. Philadelphia: Westminster Press, 1972.

[3] See J. N. D. Kelly, Jerome, pp. 151f., 224. New York: Harper & Row, 1975.

[4] Ibid., pp. 146-148.

[5] Ibid., p. 170.

[6] Ibid., pp. 169.

[7] Graydon F. Snyder, trans., ed., The Apostolic Fathers, vol. 6, The Shepherd of Hermas, p. 119; Similitude VIII, 3. Camden, N. J.: Thomas Nelson & Sons, 1968.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов