|
| |||||||
|
IIНепогрешимост и иманентностКогато възгледът за непогрешимостта се отрича по отношение на Бога и Неговото Слово, той не изчезва, а вместо това се прехвърля към друга област. Исторически, когато християнството се обръща към Аристотел и естествения закон, възгледът за непогрешимост преживява нов възход, когато църквата, държавата и училището предявяват претенции към него. В църквата този възглед се развива в учението за папската непогрешимост (и, в някои случаи, божественото право на свещеничеството и други подобни възгледи). Въпреки че възгледът има дълбоки корени в схоластицизма и “средновековната” църква, той не е дефиниран официално до Първия Ватикански събор през 1870:
Това изявление е цитирано не просто да покаже развитието на един небиблейски възглед за непогрешимост, а да обърне внимание на факта, че това е най-скромната от всички подобни претенции в съвремения свят. Хората обръщат незаслужено голямо внимание на тази папска власт като пример на остаряло и авторитарно вярване в предполагаемо рационалния и научен климат на съвременната епоха. Чрез това те просто изразяват своята враждебност към църквата. Без да се съгласяваме с тази догма за папската непогрешимост, нека анализираме нейната относителна умереност. П. Дж. Тонър коментира смисъла на догмата:
Така върху папската непогрешимост има някои ограничения. Както посочва Фр. Джеймс Ф. Уейдън: “Докато властта на Върховния Понтиф е съизмерима с неговите пълномощия, то непогрешимостта му не е.”[3] Обаче, в римо-католическото учение непогрешимостта на църквата произтича от папската непогрешимост: “Църквата като извор и причина за спасението се крепи върху папската институция както сграда върху основата си: непреходността произтича от папската институция, от Непогрешимостта на Папството,” а същото важи и за непогрешимостта на църквата.[4] От друга страна, “нашето разбиране за Непогрешимостта би трябвало да включва само това, което се изисква да вярваме и нищо друго.”[5] Аргументите на Уейдън, както той ги развива, биха могли да бъдат оспорени от някои римокатолически теолози, но този факт изважда на показ следния проблем: учението за папската непогрешимост е ограничено учение и неговият смисъл е отворен за дебати. Така, макар да не се съгласяваме с най-очевидния пример на едно съвременно учение за непогрешимост, ние трябва въпреки всичко да обърнем внимание на неговите ограничения. Тези ограничения съществуват, защото учението в голяма степен е свързано не само с традицията, но и с историческа вяра и свръхестествено откровение. Ограниченията, наложени от историята и откровението, са сериозни ограничения. Когато стигнем до учението за непогрешимостта на държавата, ограниченията бързо изчезват. Учението за божествените права на царете се появява, когато християнският възглед все още налага някои колебания върху монархическата философия, но претенциите са все пак прекалени. Хюм обръща внимание на практическото приложение на учението при царуването на Елизабет I в Англия, когато Парламентът протестира срещу даването на икономически монопол на хора, облагодетелствувани от короната:
Кралете на Англия са “божествен вид” (макар и да не са винаги здравомислещи или добре възпитани)! Кромуел, който познава всеобщата вяра в кралете, отхвърля предложението да постави Чарлз Стюарт (по-късно Чарлз II) на трона с думите: “Той е толкова отвратително покварен, че би ни погубил всички . . . Дайте му овнешка плешка и проститутка, това е всичко, което го интересува.”[7] Въпреки това, след смъртта на Кромуел, когато Чарлз II бива поставен на престола, се повдига съдебен процес срещу “цареубийците.” Съдът отказва да разглежда делото срещу Чарлз I като предател към народа на Англия от гледна точка на първоначалния феодален характер на трона. Вместо това се използва съвременното учение за божественото право на кралете, за да се обяви всяко действие срещу короната за морално, религиозно и юридически погрешно. Това става ясно от отворените бележки на сър Орландо Бриджмън, Пръв барон на Съкровищницата и председател на съда:
Свързано с тази идея за кралската божественост е вярването в лечителната сила на “Кралското докосване.”[9] След 1688 това схващане за божественото право се пренася върху Парламента. Както Бриджмън заявява, че Чарлз I “не може да греши,” така през 1946 сър Хартли Шоукрос, член на Парламента и министър на правосъдието на Англия, заявява: “Парламентът е върховен; той може да прави всякакви закони. Той може да нареди всички бебета със сини очи да бъдат убивани при раждането си.”[10] Това е открито заявяване на върховенството на Парламента; това е също неявно заявяване на непогрешимост, тъй като то не признава никаква върховна власт или закон над Парламента. В Съветския Съюз въпросът за непогрешимостта излиза на преден план след речта на Хрушчов на 25 февруари 1956, атакуваща делото на Сталин. Тази стъпка спечелва на новите управници определена популярност, но повдига сериозни въпроси по отношение марксистката вяра в непогрешимите действия на диктатурата на пролетариата като изявление на историческия процес. Последващи мисли, подсказани от китайски комунистически критици, довеждат до някои сериозни опасения:
Като резултат има известен обратен курс и през 1957 Хрушчов, в речта си по повод 40-годишнината от Октомврийската революция, възстанови Сталин в неговото “полагащо се място като посветен марксист-ленинист и предан революционер. Нашата партия и Съветският народ ще помнят Сталин и ще му отдават почит.”[12] Във всяка съвременна държава, в различна степен, има действащ възглед за непогрешимостта на държавата. Съществува колебание за открито формулиране на възгледа, но независимо от това тя присъства. Онези, които се придържат към демокрацията, към схващането, че гласът на народа е глас на Бога (vox populi, vox dei), приемат народния глас в неговото най-ниско представяне, в “масите,” в малцинствени групи, затворници, извратени и др., които се считат представители на “народа,” а не “вложените интереси.” Талмон цитира становището на Мазини и други, за да покаже вярата в непогрешимостта на народа:
След Русо вярването в непогрешимостта на народа също означава непогрешимост на един елит, който може да въплъти общата воля на демократичното общество. Този елит може да познава демократичния консенсус по-добре от избирателите и по този начин е предполагаем израз на непогрешимостта на обществения ред. Такова е схващането на водачите на Френската революция:
Би било редно да се отбележи, че такива нехристиянски учени не се двоумят при използването на думата непогрешимост при описване властта на съвременната държава и нейния управляващ елит. Един прерогатив на Бога е присвоен от държавата. Нещо повече, държавата, подобно на Бог, все повече претендира за абсолютна власт във всяка област на живота и всезнание във всяка сфера. Държавата става новата среда, в която човекът живее, движи се и съществува (сравни Деян. 17:28). Човекът вече отправя молитвите и петициите си към държавата, за която той вярва, че е неговата надежда за спасение. Училището в не по-малка степен от държавата предявява претенции за непогрешимост. Непогрешимият орган стои над критиката. Християните приемат, че Библията тълкува сама себе си и, следователно, е стандарт сама за себе си. Характеристика на непогрешимия орган или институция е това, че той е недосегаем за външна принуда, критика или съд. Всички тези страни на учението са включени в догмата за академичната свобода. Тази догма произхожда от “средновековната” епоха и е значително разширена. Твърди се, че академията е извън критиката на какъвто и да е външен за нея стандарт. Учителите и професорите са привидно свободни да преподават каквото си изберат, презирайки училищните настоятели, защото професията им осигурява имунитет. Имунитетът на духовенството пред гражданските съдилища в по-ранните векове е бил твърде ограничен. Новото духовенство в училищата претендира вече неограничен от никаква юрисдикция имунитет, дори и в най-нелепите си действия. Така през 1972 в една гимназия в Кранстън, Роуд Айлънд, един учител в “новаторска програма по обществознание наречена Икономика и политика в обществото,” на име Джордж О’Нийл, поканва проститутка да “разговаря с” неговите 40 ученика. При недоволството, което последвало, “учител, поискал анонимност, казва, че ‘99% от преподавателите и повечето от учениците, които разбират ситуацията, подкрепят О’Нийл. Това е въпрос на академична свобода.’”[15] Очевидно учителят не може да греши. Разгледайте пак жалбите в Парламента във връзка с Елизабет I, че нейните “прерогативи не подлежат на обсъждане, нито могат да бъдат оспорвани, нито изпитвани и не подлежат на никакво ограничаване.” Не е ли това тезата на “академичната свобода”? Учителката може да се съблече гола в час по сексуална култура: това е академична свобода. Професор може да надъхва студентите за революция чрез насилие: академична свобода. Само заради учителската си професия такива хора предполагаемо не подлежат на критика и всяка тяхна нелепост има някакъв езотеричен и непогрешим смисъл, който винаги ги оправдава. Непогрешимостта не е отживял възглед. Тя присъствува твърде много около нас. Просто се прехвърля от Божието Слово към словото и институциите на човека. [1] Henry Bettenson, ed., Documents of the Christian Church, p. 383. London: Oxford University Press, 1947. [2] P. J. Toner, “Infallability,” in The Catholic Encyclopedia, vol. VII, p. 796. New York: The Encyclopedia Press, (1910) 1913. [3] James F. Wathen, The Great Sackrilege, p. 20. Rockford, Ill.: Tan Books, 1971. [4] Ibid., p. 25. [5] Ibid., p. 26. [6] David Hume, The History of England from the Invasion of Julius Caesar to the Abdication of James the Second, 1688. vol. IV, pp. 336f. New York: Harper, 1852. [7] Christopher Hill, God’s Englishman: Oliver Cromwell and the English Revolution, p. 179. New York: The Dial Press, 1970. [8] Patric Morrah, 1660, The Year of Restoration, p. 184. Boston: Beacon Press, 1960. [9] Ibid., p. 159. Виж също John B. Wolf, Louis XIV, p. 280. New York: Norton, 1968. [10] Clarence Manion, The Key to Peace, p. 91. Chicago: Heritage Foundation, 1951. [11] Leo-Paul S. de Alvarez, Sino Soviet Ideological Relations: 1956-1957, p. 34. Unpublished ms. [12] Ibid., p. 52. [13] J. L. Talmon, Political Messianism, The Romantic Phase, p. 258. New York: Praeger, 1960. [14] J. L. Talmon, The Origins of Totalitarian Democracy, p. 119. New York: Praeger, 1960. [15] “School in Uproar Over Invitation to Prostitute,” in the Los Angeles Times, Tuesday, March 14, 1972, Part I, p. 21. |
| Copyright © 1978 Ross House Books превод Copyright © 2001 Божидар Маринов |