Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

II

Непогрешимост и иманентност

Когато възгледът за непогрешимостта се отрича по отношение на Бога и Неговото Слово, той не изчезва, а вместо това се прехвърля към друга област. Исторически, когато християнството се обръща към Аристотел и естествения закон, възгледът за непогрешимост преживява нов възход, когато църквата, държавата и училището предявяват претенции към него.

В църквата този възглед се развива в учението за папската непогрешимост (и, в някои случаи, божественото право на свещеничеството и други подобни възгледи). Въпреки че възгледът има дълбоки корени в схоластицизма и “средновековната” църква, той не е дефиниран официално до Първия Ватикански събор през 1870:

Ние, придържайки се предано към традицията, наследена от началото на християнската вяра – с поглед към славата на нашия Божествен Спасител, издигането на католическата религия и за безопасността на християнските народи (при одобрението на Свещения Събор) поучаваме и обявяваме за божествено открита догма: че Римският Папа, когато говори ex cathedra (т.е., когато – изпълнява службата си на пастир и учител на всички християни – от своята върховна апостолска власт, той постановява учение относно вярата или морала, което да бъде следвано от Вселенската Църква), чрез божествената подкрепа, обещана му в благословения Петър, бива дарен с онази непогрешимост, с която Божественият Изкупител е пожелал да бъде снабдена Неговата църква – в определянето на учението относно вярата и морала: и следователно, такива определения на Римския Папа сами по себе си – а не чрез одобрението на църквата – са непроменими. Ако някой си позволи (да не даде Бог!) да противоречи на този наш канон; нека бъде анатема.[1]

Това изявление е цитирано не просто да покаже развитието на един небиблейски възглед за непогрешимост, а да обърне внимание на факта, че това е най-скромната от всички подобни претенции в съвремения свят. Хората обръщат незаслужено голямо внимание на тази папска власт като пример на остаряло и авторитарно вярване в предполагаемо рационалния и научен климат на съвременната епоха. Чрез това те просто изразяват своята враждебност към църквата. Без да се съгласяваме с тази догма за папската непогрешимост, нека анализираме нейната относителна умереност. П. Дж. Тонър коментира смисъла на догмата:

За правилното разбиране на този канон трябва да се отбележи на първо място, че качеството, което се придава на папата, е просто непогрешимост, а не безгрешност или вдъхновение. На следващо място, непогрешимостта, приписвана на папата, е същата по своето естество, обхват и величина като тази, която църквата като цяло притежава; нито пък неговото ex catedra поучаване, с цел да е непогрешимо, изисква да бъде одобрено от съгласието на църквата. Когато папата говори ex catedra, той е независим орган на непогрешимост. На трето място, непогрешимостта не се приписва на всяко доктринално действие на папата, но само за неговото поучение ex catedra; а условията, при които поучаването се счита ex catedra, са споменати във Ватиканския декрет: (а) папата трябва да поучава в своето обществено и официално положение на пастор и учител на всички християни, не просто в своето лично положение на теолог, проповедник или говорител, нито в своята роля като временен княз или като обикновен епископ на епархията в Рим. Трябва да бъде ясно, че той говори като духовен глава на вселенската църква. (б) После, той е непогрешим само когато, в тази си роля, той поучава нещо относно вярата или морала. (в) Още, трябва да бъде достатъчно очевидно, че той възнамерява да поучава с цялата пълнота и завършеност на своята върховна апостолска власт, с други думи, че иска да дефинира определен точка от учението в абсолютно завършен и непроменим вид или да го дефинира в технически смисъл. Това са добре разпознаваеми формули, чрез които може да се изяви намерението на дефиницията. (г) Накрая, за решение ex catedra трябва да е ясно, че папата възнамерява да задължи цялата Църква, да изисква вътрешно одобрение от всички верни на неговото учение под заплахата от излагане на непоправима духовна вреда (naufragium fideli), според израза, използван от Пий IV при даването на определение на Непорочното Зачатие на Благословената Дева.[2]

Така върху папската непогрешимост има някои ограничения. Както посочва Фр. Джеймс Ф. Уейдън: “Докато властта на Върховния Понтиф е съизмерима с неговите пълномощия, то непогрешимостта му не е.”[3] Обаче, в римо-католическото учение непогрешимостта на църквата произтича от папската непогрешимост: “Църквата като извор и причина за спасението се крепи върху папската институция както сграда върху основата си: непреходността произтича от папската институция, от Непогрешимостта на Папството,” а същото важи и за непогрешимостта на църквата.[4] От друга страна, “нашето разбиране за Непогрешимостта би трябвало да включва само това, което се изисква да вярваме и нищо друго.”[5] Аргументите на Уейдън, както той ги развива, биха могли да бъдат оспорени от някои римокатолически теолози, но този факт изважда на показ следния проблем: учението за папската непогрешимост е ограничено учение и неговият смисъл е отворен за дебати. Така, макар да не се съгласяваме с най-очевидния пример на едно съвременно учение за непогрешимост, ние трябва въпреки всичко да обърнем внимание на неговите ограничения. Тези ограничения съществуват, защото учението в голяма степен е свързано не само с традицията, но и с историческа вяра и свръхестествено откровение. Ограниченията, наложени от историята и откровението, са сериозни ограничения.

Когато стигнем до учението за непогрешимостта на държавата, ограниченията бързо изчезват. Учението за божествените права на царете се появява, когато християнският възглед все още налага някои колебания върху монархическата философия, но претенциите са все пак прекалени. Хюм обръща внимание на практическото приложение на учението при царуването на Елизабет I в Англия, когато Парламентът протестира срещу даването на икономически монопол на хора, облагодетелствувани от короната:

Тези оскърбления, най-непоносимите понастоящем и най-пагубни в последствията си, каквито са били познати в коя да е епоха и под кое да е управление, бяха споменати в предишния парламент и дори пред кралицата беше представена петиция с протести срещу привилегиите; но тя продължи да защитава своите монополисти срещу народа си. В долната камара беше внесен законопроект за премахване на всички тези монополи; и, тъйкато предишният опит беше неуспешен, се настоя да се въведе закон като най-подходящо средство за прекратяване на тези злоупотреби. Придворните, от друга страна, поддържат тезата, че тези въпроси са свързани с прерогативите и че обикновените хора не могат никога да се надяват на успех, ако не направят обръщение по най-смирения и уважителен начин към добротата и благоволението на кралицата. Въпросите, които бяха повдигнати в Камарата, идващи паралелно и от придворните и от провинциалните благородници, и бяха приети от двете групи, ще изглеждат най-странни на всички, които имат познание за привилегиите, на които са се радвали хората от онази епоха и за свободата, която е съществувала под управлението на Елизабет. Беше заявено, че кралицата наследява власт за освобождаване и ограничаване; че чрез своите прерогативи тя може да освобождава това, което е ограничено от закон или по друг начин, и че чрез прерогативите си може да ограничава онова, което иначе е освободено; че кралските прерогативи не подлежат на обсъждане, нито на съмнение, нито на изпитване; и дори не допускат да бъдат ограничавани; че абсолютните князе, каквито са английските владетели, са божествен вид; че е напразно да се опитваш да връзваш ръцете на кралицата чрез закони и постановления; тъй като чрез своята абсолютна власт тя може по собствено желание да освобождава себе си от задължение: и че дори ако бъде издигната в закон клауза, която изключва нейната абсолютна власт, тя може първо да анулира клаузата, а след това и закона. В края на краищата, това обсъждане, по-подходящо за турския държавен съвет отколкото за английската Камара на общините, според сегашната ни идея за това събрание, кралицата, която разбра колко омразни са станали монополите и какъв гняв са на път да възбудят, извика при себе си председателя и поиска от него да извести Камарата, че тя незабавно ще премахне най-оскърбителните и подтискащи от тези привилегии.

Камарата беше обхваната от удивление, възхищение и благодарност за този изключителен пример на добротата и снизходителността на кралицата. Един от членовете каза със сълзи на очи, че ако му беше дадена присъда за вечно щастие, не би почуствал по-голяма радост от тази, с която в този момент е изпълнен. Друг отбеляза, че това послание от свещената личност на кралицата е вид блага вест или радостно известие и е редно да бъде прието като такова и да бъде записано на плочите на сърцата им. А но-нататък беше споменато, че както Божеството не би дало славата си на друг, така и самата кралица е единствено действуващо лице в сегашното им благополучие и щастие. Камарата гласува говорителят заедно с комисия да поискат позволение да бъдат допуснати до Нейно Величество и да й поднесат благодарности за великодушните й отстъпки към нейния народ.[6]

Кралете на Англия са “божествен вид” (макар и да не са винаги здравомислещи или добре възпитани)! Кромуел, който познава всеобщата вяра в кралете, отхвърля предложението да постави Чарлз Стюарт (по-късно Чарлз II) на трона с думите: “Той е толкова отвратително покварен, че би ни погубил всички . . . Дайте му овнешка плешка и проститутка, това е всичко, което го интересува.”[7] Въпреки това, след смъртта на Кромуел, когато Чарлз II бива поставен на престола, се повдига съдебен процес срещу “цареубийците.” Съдът отказва да разглежда делото срещу Чарлз I като предател към народа на Англия от гледна точка на първоначалния феодален характер на трона. Вместо това се използва съвременното учение за божественото право на кралете, за да се обяви всяко действие срещу короната за морално, религиозно и юридически погрешно. Това става ясно от отворените бележки на сър Орландо Бриджмън, Пръв барон на Съкровищницата и председател на съда:

Процесът започна във вторник (9 октомври 1660) с обръщение на председателстващия съдия към съдебните заседатели. Бриджмън проследи законната власт на монархията от най-ранни години, показвайки, че никой индивид или група от хора нямат властта да принуждават краля на Англия; че кралят е върховен Владетел под ничия друга власт освен под Бога и не може да прави грешки, и че ако не може да прави грешки, той не може и да бъде наказван за никаква грешка.[8]

Свързано с тази идея за кралската божественост е вярването в лечителната сила на “Кралското докосване.”[9]

След 1688 това схващане за божественото право се пренася върху Парламента. Както Бриджмън заявява, че Чарлз I “не може да греши,” така през 1946 сър Хартли Шоукрос, член на Парламента и министър на правосъдието на Англия, заявява: “Парламентът е върховен; той може да прави всякакви закони. Той може да нареди всички бебета със сини очи да бъдат убивани при раждането си.”[10] Това е открито заявяване на върховенството на Парламента; това е също неявно заявяване на непогрешимост, тъй като то не признава никаква върховна власт или закон над Парламента.

В Съветския Съюз въпросът за непогрешимостта излиза на преден план след речта на Хрушчов на 25 февруари 1956, атакуваща делото на Сталин. Тази стъпка спечелва на новите управници определена популярност, но повдига сериозни въпроси по отношение марксистката вяра в непогрешимите действия на диктатурата на пролетариата като изявление на историческия процес. Последващи мисли, подсказани от китайски комунистически критици, довеждат до някои сериозни опасения:

Дори ако някой “изтъкнат марксист-ленинист,” ръководител на Партията, стане жертва на тези противоречия, тогава със сигурност всички останали водачи могат да се окажат изолирани от действителното състояние на обществото. И не е ли възможно след това Партията и Правителството да бъдат изолирани от народа? На тези въпроси не беше даден отговор в уводната статия на 5 април, но отговорът дойде по-късно и той беше “да, наистина е възможно.” Но такъв отговор удря в основата на самата ортодоксална комунистическа теория, която твърдеше, че това не би било възможно никога да се случи. Партията, поне, беше непогрешима в своето познание на историческия процес.[11]

Като резултат има известен обратен курс и през 1957 Хрушчов, в речта си по повод 40-годишнината от Октомврийската революция, възстанови Сталин в неговото “полагащо се място като посветен марксист-ленинист и предан революционер. Нашата партия и Съветският народ ще помнят Сталин и ще му отдават почит.”[12]

Във всяка съвременна държава, в различна степен, има действащ възглед за непогрешимостта на държавата. Съществува колебание за открито формулиране на възгледа, но независимо от това тя присъства. Онези, които се придържат към демокрацията, към схващането, че гласът на народа е глас на Бога (vox populi, vox dei), приемат народния глас в неговото най-ниско представяне, в “масите,” в малцинствени групи, затворници, извратени и др., които се считат представители на “народа,” а не “вложените интереси.”

Талмон цитира становището на Мазини и други, за да покаже вярата в непогрешимостта на народа:

“Божият Дух може да слезе само върху събраните множества. Тяхно право е да кажат какво вярват или не вярват.” “Ние вярваме в непогрешимостта на народа,” но “ние не се доверяваме на хората.” Само целокупността на отделния народ е Божията църква. Самите управници, партийни ръководители, партии могат да грешат. “Масите никога не могат да грешат.” Индивидите често може да се отклоняват от правия път и да упражняват пагубно влияние върху масите, но те никога не могат в крайна сметка да извратят или задушат човешката съвест. Рано или късно истинското добро естество на народа отново утвърждава себе си. Съзнателните хора “са мнозинство и това мнозинство винаги има превъзходството на по-чисто чувство, на по-добро усещане, на по-спокойно съзнание,” пред тези, които отделят себе си “от народа.”[13]

След Русо вярването в непогрешимостта на народа също означава непогрешимост на един елит, който може да въплъти общата воля на демократичното общество. Този елит може да познава демократичния консенсус по-добре от избирателите и по този начин е предполагаем израз на непогрешимостта на обществения ред. Такова е схващането на водачите на Френската революция:

Това трябваше да бъде Комитет на най-верните и най-безмилостните. Това беше концепцията, която лежеше в основата на режима на Комитета по обществена безопасност и Якобинската диктатура – режим, предназначен да направи революционната цел да тържествува на всяка цена, а не да създава свобода в смисъла на свободната самоизява; система, която заместваше принципа на народния избор с принципа на непогрешимостта на просветеното малцинство в централния орган, което действа по диктаторски начин чрез специални представители, поставени от самите тях.[14]

Би било редно да се отбележи, че такива нехристиянски учени не се двоумят при използването на думата непогрешимост при описване властта на съвременната държава и нейния управляващ елит. Един прерогатив на Бога е присвоен от държавата. Нещо повече, държавата, подобно на Бог, все повече претендира за абсолютна власт във всяка област на живота и всезнание във всяка сфера. Държавата става новата среда, в която човекът живее, движи се и съществува (сравни Деян. 17:28). Човекът вече отправя молитвите и петициите си към държавата, за която той вярва, че е неговата надежда за спасение.

Училището в не по-малка степен от държавата предявява претенции за непогрешимост. Непогрешимият орган стои над критиката. Християните приемат, че Библията тълкува сама себе си и, следователно, е стандарт сама за себе си. Характеристика на непогрешимия орган или институция е това, че той е недосегаем за външна принуда, критика или съд. Всички тези страни на учението са включени в догмата за академичната свобода. Тази догма произхожда от “средновековната” епоха и е значително разширена. Твърди се, че академията е извън критиката на какъвто и да е външен за нея стандарт. Учителите и професорите са привидно свободни да преподават каквото си изберат, презирайки училищните настоятели, защото професията им осигурява имунитет. Имунитетът на духовенството пред гражданските съдилища в по-ранните векове е бил твърде ограничен. Новото духовенство в училищата претендира вече неограничен от никаква юрисдикция имунитет, дори и в най-нелепите си действия. Така през 1972 в една гимназия в Кранстън, Роуд Айлънд, един учител в “новаторска програма по обществознание наречена Икономика и политика в обществото,” на име Джордж О’Нийл, поканва проститутка да “разговаря с” неговите 40 ученика. При недоволството, което последвало, “учител, поискал анонимност, казва, че ‘99% от преподавателите и повечето от учениците, които разбират ситуацията, подкрепят О’Нийл. Това е въпрос на академична свобода.’”[15] Очевидно учителят не може да греши. Разгледайте пак жалбите в Парламента във връзка с Елизабет I, че нейните “прерогативи не подлежат на обсъждане, нито могат да бъдат оспорвани, нито изпитвани и не подлежат на никакво ограничаване.” Не е ли това тезата на “академичната свобода”? Учителката може да се съблече гола в час по сексуална култура: това е академична свобода. Професор може да надъхва студентите за революция чрез насилие: академична свобода. Само заради учителската си професия такива хора предполагаемо не подлежат на критика и всяка тяхна нелепост има някакъв езотеричен и непогрешим смисъл, който винаги ги оправдава.

Непогрешимостта не е отживял възглед. Тя присъствува твърде много около нас. Просто се прехвърля от Божието Слово към словото и институциите на човека.


[1] Henry Bettenson, ed., Documents of the Christian Church, p. 383. London: Oxford University Press, 1947.

[2] P. J. Toner, “Infallability,” in The Catholic Encyclopedia, vol. VII, p. 796. New York: The Encyclopedia Press, (1910) 1913.

[3] James F. Wathen, The Great Sackrilege, p. 20. Rockford, Ill.: Tan Books, 1971.

[4] Ibid., p. 25.

[5] Ibid., p. 26.

[6] David Hume, The History of England from the Invasion of Julius Caesar to the Abdication of James the Second, 1688. vol. IV, pp. 336f. New York: Harper, 1852.

[7] Christopher Hill, God’s Englishman: Oliver Cromwell and the English Revolution, p. 179. New York: The Dial Press, 1970.

[8] Patric Morrah, 1660, The Year of Restoration, p. 184. Boston: Beacon Press, 1960.

[9] Ibid., p. 159. Виж също John B. Wolf, Louis XIV, p. 280. New York: Norton, 1968.

[10] Clarence Manion, The Key to Peace, p. 91. Chicago: Heritage Foundation, 1951.

[11] Leo-Paul S. de Alvarez, Sino Soviet Ideological Relations: 1956-1957, p. 34. Unpublished ms.

[12] Ibid., p. 52.

[13] J. L. Talmon, Political Messianism, The Romantic Phase, p. 258. New York: Praeger, 1960.

[14] J. L. Talmon, The Origins of Totalitarian Democracy, p. 119. New York: Praeger, 1960.

[15] “School in Uproar Over Invitation to Prostitute,” in the Los Angeles Times, Tuesday, March 14, 1972, Part I, p. 21.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов