Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

XVI

Непогрешимостта и светът на вярата

На 7 април 1967 в един брой на Time Magazine една статия за Източна Германия говори за наследника на комунистическия диктатор в Източна Германия със следните думи:

Улбрихт несъмнено не може да бъде вечен лидер на Източна Германия. Неговият очевиден наследник е едно доста сполучливо копие на оригинала. Това е Ерих Хонекер, 54, комунист от младостта си, чиято философия повече или по-малко се обобщава в две от неговите най-известни изявления: “Партията никога не е грешала” и “Единствената книга, заслужаваща си четенето, е Сталиновата История на Комунистическата Партия на Съветския Съюз.”[1]

За известно време аз носех тази изрезка със себе си по време на пътуванията ми, цитирайки я пред духовни лидери и посетители на семинари в разговорите ни. Реакцията винаги беше безразличие. Никой не виждаше някаква връзка между вярата на Хонекер в непогрешимостта на Комунистическата Партия и теологичното учение за непогрешимостта.

Тогава ясно осъзнах до каква степен и дълбочина сме пропити със света на Кант, Барт и Нибур. От тази гледна точка светът има два вида реалност. От една страна е царството на грубите факти във физическия и историческия свят, а от друга светът на вярата, мита и идеите, където фактите са факти на вярата, не на историята. За такива хора непогрешимостта, като раждането от девица и възкресението, е факт на вяра, а не на история. Тези две реалности на вяра и на история според Декарт се допират в автономния ум на човека. Човешкият ум е контролиращият и съзидателен посредник, който дава “реалност” на двете царства, и съществуването на тези два много различни свята е в ума на човека, който единствен дава и на двете реалност и смисъл.

Корените на този възглед са по-стари от Кант и Декарт. Те водят назад поне до древните гърци и техния възглед за двете враждебни една на друга реалности, материя и идеи. Двете реалности са ставали все повече разделени от тогава насам, така че светът на идеите (или светът на вярата) сега се допира до света на материята само в човешкия ум.

В резултат на това теологичният ум все повече и повече изолира теологията от света на материята и действието, ограничавайки я до света на вярата. Марксизмът се стреми да наложи света на идеите върху света на материята. Той се стреми да пресътвори света на материята, царството на Неизбежността да стане царство на Свободата, една реалност, управлявана от идеята.

Съвременната теология, обаче, освен когато е повлияна от марксизма, търси начин да се отдели от царството на Неизбежността и да развие в “чистота” царството на Свободата или на Вярата. Основно течение в съвременната теология е фундаментализмът, който е арминиански или неотомистичен по отношение на теологията и рационалистичен в на апологетиката. Неговият отговор е грабването, бягството в света или царството на вярата и после свръхестественото обединение през милениума на двете враждебни реалности.

Поради факта, че двата свята се смятат за естествено враждебни, връзката между тях изисква някакво специално действие. За фундаменталистите това е второто идване, което единствено може да сложи мост над пропастта между вярата и историята. Необходима е свръхестествена намеса. За Бартианците и някои други няма никакво свръхестествено действие на Бога, а подобно действие се извършва в ума на човека, чрез което двата враждебни свята, непримиримите реалности, се срещат по волята и благодатта на автономния човек.

По тази причина изказването на Хонекер не заинтригува духовенството. Те не живеят в единно създание, а в един свят, разделен по-скоро метафизически, вместо морално. Те не виждат Божието слово и съзидателна воля като неизбежния фактор във всяка област на живота, така че никакъв факт или тълкувание не може да съществува извън Бога. Никаква идея или факт не могат да съществуват отделени от триединния Бог. Човекът, чрез желанието си да бъде свой собствен бог, определящ доброто и злото сам за себе си (Бит. 3:5), не сътворява нова реалност за съществуване; той не прибавя нито един метафизичен факт или идея към създанието. Човешкият опит е морален факт: това е едно неморално действие на бунт срещу собствения си Създател, заветния Бог.

При този бунт човекът злоупотребява с Божието творение, включително със себе си. Хората променят Божията истина в лъжа (Рим. 1:25); те не създават нова истина или нови факти. Обратното, те се опитват да извратят Божието създание в свидетелство за собственото си отричане на Създателя.

Отричайки върховния и триединен Бог и отричайки, че човекът трябва да живее чрез всяко слово, което излиза от Божията уста (Матея 4:3), те настояват, че надеждата на човека е самият човек и човешкото слово. Затова те заявяват: “Партията никога не греши,” човекът е непогрешим, Власт на Народа и много още в същия дух.

Въпросът е: Божието слово или човешкото слово. Чие слово ще надделее? Ако ограничим Божието слово до областта на вярата, ние сме го отрекли. Словото на Бога е Неговото непогрешимо слово и закон за цялото творение, за всеки човек. Неговото слово е задължителното слово за всяка област и Неговият закон управлява всички неща. Всеки човек, който се опита да построи теология на основа, различна от върховния и триединен Бог, Чието слово управлява цялото създание, “е като човек, построил къща на земята, без основа; върху която се устреми реката и на часа рухна, и срутването на оная къща беше голямо” (Лука 6:49).


[1] “East Germany,” Time Magazine, April 7, 1967, p. 26.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов