Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

V

Канонът на заветния закон

Един върховен, всемогъщ и всезнаещ Бог може да изговаря само вярно и непогрешимо слово. Поради самата същност на Неговото естество, всяко слово на Бога е непогрешимо и безгрешно. Човекът може да говори само несигурно слово, понеже не може непогрешимо да предсказва, управлява или определя бъдещето. Следователно, всяка дума на човека е несигурно твърдение, дори когато говори за собственото си съществуване. Декартовото cogito, ergo sum – мисля, следователно съществувам – е изговорено като сигурна и безпогрешна отправна точка за човека, който е видимо автономен, свободен от предполагаемите проблеми на Божието писано слово. Декарт започва с факта на чистото съществуване; приема, че мисленето чрез предполагаемо автономното “аз” или личността е здраво, обективно мислене, внушително действие на вяра и противоречащо на очевидния факт на пълната извратеност на човека, на неговото покварено мислене и субективната му гледна точка. Нещо повече, фактът на чистото съществуване и някакъв вид мислене не дават какво да е основание за неговата презумпция за автономност. Съществуването и мисленето при Декарт са производни и обусловени фактори, така че вместо да бъдат отправна точка, те самите са верига от последствия. При това, защо трябва мисленето на Декарт, неговото cogito, да има приоритет пред cogito на неговия родител или това на някой негов син? Ако се приеме, че мисленето или логиката на всички хора са способни на това, което Декарт видимо е постигнал, то тогава автономността на ума на Декарт би била отречена в полза на Разум, общ за всички хора, или на някаква Сила зад този общ Ум. Тогава се оказва, че сигурната отправна точка на Декарт е наистина доста несигурна и е много голямо действие на вяра. Ако автономният ум е отправната точка и е върховен, то каква обща основа има той с който и да е друг ум? Тогава другите умове се свеждат до част от нашето собствено преживяване и творения на нашия собствен върховен ум.

Погрешимият човек може да говори само погрешимо слово; човекът-творение може да изговаря само ограничено и несигурно слово, колкото и да се опитва да постигне сътворена от него самия сигурност. Човешките думи са много и най-различни; нашите умове се променят с годините както вкусовете и гледните ни точки. Даже в небето или в новото създание човешкото слово ще бъде винаги ограничено до това, което Бог избере човекът да знае (Втор. 29:29).

Божието Слово неизбежно е не само непогрешимо, но то е обвързващо слово. Всяко слово от Бога е закон, понеже в някакъв смисъл обвързва човека, има власт над него или непогрешимо заявява какво Бог е направил в историята на Своите заветни взаимоотношения. Да се ограничи законът до Петокнижието е сериозна грешка; в древността думите на царя са имали законообвързваща сила. Следователно, много повече обвързващи са думите на Бога. Те са закон.

Библията всъщност е разделена на две части, Стария и Новия (или подновен) Завет, свидетелствуващи за двата големи етапа на заветната история. Библията като цяло е Божието заветно слово или закон, Неговото изявление за историята и естеството на завета Му.

Следователно заветната книга е канонична книга: тя е правилото на вярата, закона на вярата. Книгите на Библията са канонични, защото са заветни; те са закон, защото са заветни. Ако нашият възглед за завета е антиномистки, тогава нямаме нито завет, нито канон, а само книга с неясни духовни и морални съвети. Тя няма да е по същество непогрешимо слово.

Макар че Писанието съдържа много думи, то по същество е едно слово и и така се говори за него във Второзаконие 4:2. Със завършването на канона, думите сега свършват (Откр. 22:18-19) и остава едното, единното Слово. В Откровение 22:18-19 е произнесен съд върху всички, които прибавят или отнемат от Словото, защото измененият заветен закон вече не е самия закон, а човешки заместител на закона.

Следователно, там, където се отрича законът, канонът скоро става “проблем” и следват дискусии относно стойността или мястото на тази или онази част от Писанието. Понеже антиномизмът разрушава връзката между идеите на непогрешимия канон, който е завет, закон и благовестие – всичко в едно, един върховен Бог, чието спасение не означава унищожаването на закона, а заявление за праведността на Неговия закон в търсенето на изкупление и изискващо от изкупените “праведността на закона . . . да бъде изпълнена” в тях (Римл. 8:4), антиномизмът бързо става слаб и безсилен в използването и защитата на Писанието. Той няма върховно слово от върховен Бог, а само прекрасен разказ и някакви трогателни молби от умоляващ бог. Писанието не ни дава такова слово. Отговорът към Великия Антиномист е ясен: “Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, излизащо от Божиите уста” (Мат. 4:4). Това всяко слово е, което човек трябва да слуша, да вярва и да му се покорява. Това е непогрешимото слово и няма друг вид слово от Бога.

Непогрешимостта е неизбежен възглед и факт; къде се намира е главният въпрос. Канонът или правилата за живот и вяра идват или от Бога, или от човека. Или е канонът на заветния закон, или канонът на човешкото слово като закон.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов