Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

IX

Непогрешимият момент

Едно от по-интересните твърдения на Сартр е изявлението му, че за екзистенциализма “всички човешки дейности са равностойни.” Тъй като за екзистенциализма не може да има никаква валидна външна определяща човека сила и човекът трябва да бъде освободен от всякакво влияние на религия, общество, семейство и училище, от миналото и бъдещето, за да има пълна свобода и върховенство в настоящия момент, всички неща са еднакви, защото са еднакво безсмислени. За екзистенциализма, твърди Сартр, “е все едно дали един човек се напива сам или е ръководител на нации.” Единствената валидна цел е да бъде истински свободен от всякакво външно въздействие и да бъде напълно самоосъзнат като автономно същество. Според тази цел е вероятно “съзерцателният мистицизъм на самотния пияница да превъзхожда суетната агитация на ръководителя на нации.”[1] Ръководителят на нации ще бъде повлиян от хора и събития; пияницата ще бъде по-добрия екзистенциалист, тъй като ще се съобразява само със собственото си желание да пие.

Екзистенциалният момент е настоящето изживявано от човек, скъсал с миналото, с хората и обществото, с всякакви съображения за Бог, добро и зло. Такъв човек, “осъзнал” своята свобода, привидно ще бъде извън доброто и злото. Той ще живее в екзистенциалния момент извън осъждението, защото екзистенциалният момент е винаги непогрешим.

Всичко, което екзистенциалният човек иска и прави, е неизбежно непогрешимо, защото не съществува никакъв законен стандарт, който да осъжда човека и да изисква задължителни промени в неговото поведение. Това, което екзистенциалният човек извършва, е неизбежното действие и непогрешимото действие. По определение извън него няма нищо. Екзистенциалния човек всъщност казва, аз съм човекът-бог и освен мене няма никой друг.

Същото се отнася и за всяка мисъл и дума на екзистенциалния човек: всичко, което той мисли и казва, е непогрешимо, понеже за него няма никакъв стандарт, закон или Бог, които да определят, че нещо, което той мисли и казва, не е непогрешимо. Така самоизявата на екзистенциалния човек е непогрешима самоизява. Непогрешимият човек говори непогрешимо слово, което за него е единственото слово във вселената.

Моментът е винаги непогрешим и, тъй като екзистенциалният човек отказва да се преклони пред Бога, времето, историята и обществото, той живее без връзка с миналото и бъдещето, в едно вечно сега. Божията вечност е извън времето; “вечността” на екзистенциалния човек е моментът, вечното сега.

Гийом Аполинер, едва двадесетгодишен, пише части от роман, в който един от героите казва следното за идващия нов човек:

При пристигането си на земята намерих човечеството, че бере душа, отдадено на кумири, лицемерно, почти неспособно да различава добро и зло – и ще го оставя интелигентно, просветено, новородено, знаещо, че не съществува нито добро, нито зло, нито Бог, нито дявол, нито духове, нито материя като различни, отделни неща.[2]

Това наблягане върху върховенството на момента довежда до това, което Кенет Кенистън нарича култ към настоящето. Според това вярване, онова, което е тук и сега, е всичко. Преживяване, отделено от външните стандарти за оценяване, действие и приключение заради самите тях и незаинтересованост за бъдещето характеризират този култ към настоящето. Има търсене на цялостен смисъл в настоящето, но този цялостен смисъл убягва на екзистенциалния човек. Наркотиците са особено важни за него, защото те му дават моментната нирвана. Опитите за пресичане на наркотрафиците пропадат, защото те представляват твърде важна нужда за днешния човек. Те дават на екзистенциалния човек бягство от Бога и обществото, от реалността, миналото, бъдещето и от самото време. Наркотиците осигуряват илюзията на едно вечно сега и подхранват чувството на непогрешимост, чувството, че си бог.

Това търсене, в истинския дух на екзистенциализма, е едновременно търсене на смисъл и “желание за себеизява.” Обаче, както отбелязва Кенистън, “това рядко е желание за лекуване недъзите на обществото или за реформирането му.”[3] Сартр не е верен на своя екзистенциализъм в загрижеността си за обществото: той е по-близо до ръководителя на нации отколкото до пияницата.

Това търсене на непогрешимия момент от екзистенциалния човек е провал. Отричането на Божия свят на смисъл означава не нов смисъл, а липса на смисъл.

Макар че по същността си философията на абсолютната свобода, основана върху отричане на каква да е необходима връзка с миналото, обикновено е философия на абсурда; белезите на тази свобода не са радост и тържество, а отвращение и смъртен страх; и нейните последователи са не създателите, а Странниците и Изгнаниците на вселената. Малцина само, млади или стари, обикновени или ексцентрични, могат да живеят задоволено, а още по-малко радостно, нямайки никаква друга връзка с времето освен абсолютната свобода.[4]

Никой не може да си направи вселена или да бъде вселена сам за себе си. Така, непогрешимият момент на екзистенциалиста се оказва стъпка към ада. Целта на екзистенциалния човек е “да няма друг закон, освен моя.” Това означава отхвърляне на Бога, човека и природата, защото природата, като Божие създание, има “хиляда утъпкани пътеки,” всички водещи към Бога.[5]

И така, непогрешимият момент е илюзия, но това е илюзия, която е централна за живота на съвременния човек. Той е схващане, което има широко разпространено влияние сред мнимите християни. Необходимо е да се подкопаят всички противникови учения за непогрешимостта, за да останат падналите хора – както онези извън църквата, така и тези в нея – без извинение.

Нещо повече. Трябва да не забравяме, че харизматичното движение със своето наблягане върху “откровенията” и преживяването, има дълбоки вътрешни връзки с екзистенциализма. Периодичният възход на харизматични движения в историята е тясно свързан с преобладаването на култа към настоящето.


[1] Jean-Paul Sartre, Being and Nothingness, p. 627. New York: Philosophical Library, 1956.

[2] Roger Shattuck, The Banquet Years, p. 253.

[3] Kenneth Keniston, The Uncommitted, Alienated Youth in American Society, pp. 182f. New York: Harcourt, Brace, and World, (1960) 1965.

[4] Ibid., p. 238.

[5] Jean-Paul Sartre, No Exit, and Three Other Plays, p. 122. These lines are from the play, The Flies. New York: Knopf Vantage Books, (1946) 1955.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов