Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

XI

Слово на господство

Ван Тил описва много ясно главния проблем и точката на конфликта мeжду библейската и съвременната мисъл:

Този проблем може да се дефинира просто и изчерпателно като кажем, че в християнския възглед за нещата самодостатъчният Бог е крайната отправна точка, докато при съвременния възглед крайна отправна точка при всяко тълкуване е въображаемият самодостатъчен човек.

За християнина фактите в крайна сметка са това, което са, поради на мястото им в Божия план.[1]

Човешкото мислене, колкото и абстрактно да е, има личностна отправна точка. Следователно, до каквито и изводи да достигне човек по отношение на вселената и живота, при тях първоначалната отправна точка ще бъде някаква личност. Ван Тил ясно ни показва следствията от това:

В крайна сметка всяка теология или философия е личностна. Всичко “безличностно” трябва да се доведе до взаимоотношение с някаква първоначална личностна отправна точка. Ортодоксалният възглед взема самодостатъчното онтологично триединство за въпросната отправна точка. Единствената алтернатива на това е да се направи самият човек първоначална отправна точка.[2]

За да продължава да бъде първоначална отправна точка, падналият човек трябва да отрече Божието слово. Когато Бог говори непогрешимо слово, това означава, че Той е първоначалната отправна точка и върховната Личност и авторитет. Когато човекът има свободата да бъде този авторитет и отправна точка, това означава, че по неизбежност непогрешимото Божие слово трябва да бъде или открито отречено, или властта му да бъде анулирана чрез тълкуване. Словото на господство трябва да бъде запазено за човека.

Ван Тил описва отличителните белези на този паднал човек, нарушителя на завета и поборник за човешко слово, противопоставено на Божието. Пьрво, този въображаемо автономен човек “смята себе си за върховния сьдия на това кое може и кое не може да сьществува.” Когато тьлкува фактите или сьбитията, той не допуска никакво друго слово да тълкува, управлява или предсказва историята. Второ, този беззаконен човек отрича, че Бог, ако сьществува, може да контролира и определя всички явления. Не може да има слово на власт, господство или предопределение от Бога. Трето, твьрди се, че “човешката мисьл, в крайна сметка, е абсолютно първоначална.” Ако сьществува някакво предопределяне или тълкуване на историята, то е от човека. Четвьрто,

Фактите в заобикалящата среда на човека не са сьздадени, нито контролирани от Божието провидение. Те са голи факти, нетьлкувани и, в крайна сметка, ирационални. Вселената се управлява от Случайността. Тя е напълно отворена вселена. В сьщото време, обаче, тя е затворена вселена. Такава е в следния смисьл: тя не може да бъде това, което Христос казва , че е, а именно, че е сьздадена, управлявана и изкупена от Него. Единствено в това отношение вселената е затворена – не може да има такьв Бог, какьвто Библията разкрива. Това е универсалното отрицание на хората с отворени кьм философията и науката умове.[3]

Падналият човек изгонва Бога от вселената и я лишава от закон и смисъл, за да бъде свободен да играе ролята на бог в нея и да наложи свои закони и смисъл. Човекът може да говори слово на господство само в една празна вселена, космос, който очаква човешкият дух да се движи над него и да му придаде форма и смисъл. Човекьт, следователно, би искал космосът да бьде хаос, така че редът в него да бъде плод на неговото животворно слово. Човекът не подхожда кьм действителността в дух на неутралност: той подхожда или като спазващ Божия завет, или като нарушител на завета, чиято воля е сам да бъде бог. Така се стига до неизбежния сблъсък относно това кой говори словото на господство, непогрешимото слово, което е първоначалната отправна точка. Ван Тил пише:

Когато Христос ни спасява от греха, Той ни спасява в служене на Него. Чрез спасението, което е наше в Христос чрез Духа, ние получаваме наново мандата за господство, който е даден на човека в началото на историята. Дали ядем или пием, или каквото и да правим, ние вече искаме да вършим всичко за Божия слава. . . .

Мандатът за господство трябва да се реализира чрез нашето боравене с фактите или събитията от заобикалящата ни среда. Човекът трябва да покори в служение пред Христос земята и всичко, което е на нея. Като непрекъснато прави това, християнинът непрекъснато осьзнава факта, че работи върху Божията собственост. Той самият не притежава нищо, най-малко себе си. Той е слуга на Бога чрез Христос. В това се сьстои неговата свобода. Онези, които все още се смятат за собственици на себе си и гледат на света като на торба с кьсмети, не могат правилно да оценят ситуацията каквато е в действителност. Без да разбират, те сьщо работят в Божията собственост.[4]

Както винаги, Ван Тил посочва точно основния проблем. Човекът е създаден за служение към Бога, да бъде негов свещеник, пророк и цар и да превърне тази земя в развито и славно царство на Бога. Това призвание е основно за естеството на човека. Падналият човек не изоставя това призвание. Вместо това той се стреми да го изопачи за собствената си извратена цел, да основе царството на Човека, където човекът е бог и първоначална отправна точка. Началото на този бунт е въпросът: “А, наистина ли каза Бог?” (Бит. 3:1). Властното и непогрешимо слово, словото на господство, твърди изкусителят, не е от Бога, а от сьзданието. Задачата за упражняване на господство и покоряване на земята ще стане по-лесна, твърди той, ако човек започне с отричане на Божието слово и утвърди своето собствено слово като слово на познание и слово на господство. Като запазва дървото на знанието за себе си, Бог запазва господството за себе си. С това Бог заявява, че тълкуването на фактите и моралният характер на всички неща се определят от Неговото слово. Божието слово е словото на господство, защото Неговото слово е съзидателното слово. Като създава всички неща, Той определя характера, смисъла и целта на всяко нещо. Доброто и злото се определят от Неговото същество и цел, така че първоначалната отправна точка за всяко нещо е Бог и Неговото слово, обвързващото слово и словото на господство.

Вярата на изкусителя е била и сега е, че творението, за да осъществи призванието си да владее, трябва да го упражнява независимо, т.е., че Божият образ в човека изисква човекът да бъде бог. Следователно, човекът трябва да се превърне в свой собствен източник на слово на господство; човекьт трябва да определя нещата като добри или зли в зависимост от това дали служат или не на човешките цели и слава. Човекът трябва да започне изграждането на своето истинско царство, царството на Човека, като заяви, че той самият е дървото на познанието, източникът на словото на господство. Реката на живота не извира от триединния Бог и източникът на дървото на знанието не е триединният Бог (Откр. 22:1, 2), а самият човек.

Забележете, че Ван Тил посочва: “Когато ни спасява от греха, Христос ни спасява за служение кьм Него.” Арминианското спасение служи на падналия човек; то въображаемо го “освобождава” от последствията на падението, за да следва собствения си независим път при изграждане царството на Човека. Но спасението не е просто застраховка от пожар и проповядването, което набляга на небето и ада като мотиви за спасение, е определено хуманистично и служи на интересите на падналия човек. То е поклонение и служение на създанието, вместо на Създателя (Рим. 1:25). Призивът за спасение е заповедно слово от върховния Бог да прекратим служението и поклонението на себе си и да започнем да служим и се покланяме на Него. Той е словото на господство, което ни спасява от злото и анархията в царството на Човека, за служение в Божието царство.

Затова навсякъде, кьдето мандатът на сътворението (мандата за господство) се пренебрегва в проповядването или в плана за спасение, не трябва да се изненадваме, че непогрешимото слово бива тайно заменено или променено в човешкото слово. Застраховката при пожар не налага отговорност.

Като резултат, макар изключително добрата и съвестна защита на Харълд Линдзъл на непогрешимото слово е достойна за похвала, историята, която той разказва, не трябва да ни изненадва.[5] Хората, чиято идея за спасението е служене на себе си, скоро ще имат само служещо на самите тях слово. Те не могат да търпят никакво друго слово.

Точно това виждаме. Ако на света не се гледа като на Божие царство, Бог няма слово на господство и закон за него; тогава отговорът е човешкото слово на господство. Ако няма слово на господство за върховна благодат в спасението, то тогава не съществува слово на господство в никоя област.


[1] Cornelius Van Til, “Introduction” in Benjamin Breckinridge Warfield, The Inspiration and Authority of the Bible, p. 18. Nutley, N. J.: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1948.

[2] Ibid., p. 66.

[3] Cornelius Van Til, The Protestant Doctrine of Scripture, p. 13. DenDulk Foundation, 1967; Presbyterian and Reformed Publishing Co., Nutley, N. J.

[4] Ibid., pp. 1f.

[5] See Harold Lindsell, The Battle for the Bible, Grand Rapids, Mich.: Zondervan, 1976.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов