Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

VI

Заповядващото Слово

Едно много разпространено днес схващане твърди, че Библията е боговдъхновена там, където говори за вяра и морал, но е напълно продукт на съответното време там, където засяга историята и науките (или естествения свят). По този начин много хора ни казват, че са искрени ортодоксални християни, въпреки че отричат историческата автентичност на Битие 1-11, на Йона и различни твърдения, които като че ли поставят Писанието в противоречие със съвременната наука: Библията, казват те, е непогрешима където засяга вярата и морала, но историята и природата са извън нейната област.

Съвременните източници на това мнение са неоортодоксията и бартианството. Корените, обаче, са назад в неоплатонизма и неговото презрение към материалния свят и в крайна сметка в древния персийски дуализъм. Това схващане, наречено inspiratio fundamentalis, съдържа разделение на действителността на две сфери. По отношение на тази теория, Ван Тил отбелязва:

Тази теория изглежда доста привлекателна за много здравомислещи християни днес. На първо място, тя е в съгласие с общоприетото разграничение правено от съвременната мисъл между религиозна и научна истина. Общоприето е, че двете са доста различни една от друга. Науката, в този случай, се предполага, че се занимава с пространствено-времевия свят, докато религията с моралните и духовните ценности, които се приемат като независими от пространствено-времевите факти. На, второ място, ако човек възприеме теорията за основното вдъхновение, той може да остави Библейската критика право на изява; тогава се твърди, че цялата религиозна истина, поучавана в Писанието, остава недокосната дори ако критиката докаже неисторичността на много от фактите, записани в Писанието.

По отношение на тази теория следва да се отбележи веднага, че тя самата е част от цялата нехристиянска схема за тълкуване на живота. На първо място, цялото разграничаване между религиозна и историческа истина е абсолютно лъжливо от християнска гледна точка. Възкресението на Христос е исторически факт и от него, както и от други исторически факти, зависи истината на християнската религия. Изкуплението е извършено исторически. Грехът е извършен именно в историята, от исторически личности. Следователно, също в историята, чрез Божия Син, приел човешко естество и платил на кръста наказанието за греха, става и премахването на греха. На нас, следователно, ни трябва авторитетно тълкуване на важността на тези изкупителни исторически факти веднъж за винаги. Не съществува християнска религия, отделена от историята.

Тук отново Барт и неговата школа са на страната на модернизма. Барт, както и модернистите, е съвършено безразличен към историческата достоверност на фактите на изкуплението. Тоест, според Барт истинското значение на изкуплението е по-скоро идейно, отколкото историческо. Във въплъщението Христос само се допира до историята като допирателна до окръжност. Изкуплението, от тази гледна точка, е процес, чрез който хората биват извадени от историческото и направени нещо свръхисторическо. Не е чудно, че с такъв възглед за историята, Барт и школата му са безразлични към библейската критика и осмиват теорията за непогрешимостта на Библията.[1]

Като резултат такова учение грабва човека и го изважда от историята, дори когато той е още в нея. То прави вярата неисторическа и, оттам, неприложима. За това учение не само историята и природата са извън Бога, но в крайна сметка също вярата и морала.

Причината е просто учението за Бога, което е в основата на тази теория. От нас искат да вярваме, че Бог не говори непогрешимо по отношение на историята и природата. Такъв Бог не е върховен, нито е буквално Създател на небето и земята и Този, който решава всичко в цялата история. Той е фигура извън създанието, даваща морални и религиозни съвети на един чужд свят.

Не е учудващо, че защитниците на тази теория са до един антиномисти. Ако те изповядват, че зачитат Божия закон, то е на избирателна основа: закони срещу убийството, но не задължително смъртно наказание за убиеца; закони срещу прелюбодейството, но без смъртно наказаниеза него; закони срещу кражбата, но без закони за реституция и т.н. Подобен принцип на избирателно подчинение не е покорство пред Бога, но по-скоро покорство пред собствените ни избирателни и върховни разум и съвест. Вместо върховен Бог, имаме върховен човек. Писанито се тълкува изкривено, за да се премахнат обвиненията му, докато в същото време се използва за доказване претенциите на човека, че е смирен и покорен слуга на Бога.

Ако Бог наистина е наш Господ и Създател на небето и земята, тогава Той може да говори само непогрешимо за историята и природата. Неговото слово тогава е обвързващ закон и действуващо правило за човека във всяка област на живота и мисленето. Следователно есхатологията ни ще отразява Неговото господство. Едно непогрешимо слово, както Библията, което се занимава с историята и природата, предполага изявено задължение за човека да упражнява господство в тези области в Божието име.

Библията е заповядващо слово. Непрекъснато ни се казва от антиномистите, че Бог, например, вече не изисква от нас да даваме десятък; предполага се, че Той иска нашите доброволни пожертвования. Разбира се, всяко решение за даване на десятък включва и човешката воля, а оттам и свободното действие на човека, но десятъкът, както и целият закон, изяснява каква е Божията воля и какво е нашето задължение. Ние можем да се подчиним или да не се подчиним, но да определяме условията на покорството и естеството на покорството чрез нашата воля означава да отречем върховенството на Бога и Неговите върховни изисквания към нас.

Понеже Библията е заповядващо Слово, тя не е предназначена, нито пък говори така, че да задоволява нашата любознателност, а да заяви Божията цел и закон и изисква нашата вяра и покорство към нея. Заповядващото Слово на върховния Бог може да бъде само непогрешимо и законодателно слово. Библията не търси съгласието на рационалния човек, защото този рационален човек е мит. Тя говори към паднал и извратен човек, който има нужда от словото на живота и пътя на живота, Исус Христос, и закона на този живот и личност.

Заповядващото слово е невъзможно за учението inspiratio fundamentalis: неговият бог не може да говори такова слово. Следователно, да казваме, че вярваме в една част от Писанието – неговите поучения относно вярата и морала – но не в друга – поученията за историята и науката – означава да заблуждаваме себе си и да лъжем Бога. Като поставяме сами себе си за съдии над това кое е истина и кое не в Неговото Слово и избутвайки го навън от природата и историята по отношение на върховенството, ние отричаме, че Той има каквото и да е непогрешимо слово, в какъвто и да е смисъл. Човекът живее в природата и историята; той действа в природата и историята. Ако човекът е по-активен в природата и историята от Бога, тогава, съвсем логично, човешкото слово е това, което ни управлява. Такъв Бог може да ни каже само да напуснем света, но не и как да упражняваме господство над него. Тогава човешкото слово става заповядващото слово за историята и природата.


[1] Cornelius Van Til, An Introduction to Theology, vol. II, pp. 147f. Philadelphia: Westminster Theological Seminary, 1947.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов