Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

VIII

Непогрешимото действие и слово

В самата същност на възгледа за непогрешимостта лежи абсолютното същесвуване или самосъществуването на Бога. Всяка дума и действие на Бога са непогрешими не защото биват подложени на някакъв стандарт за точност и истина и преминават успешно този изпит, а защото Божието Слово е върховното слово и не съществува нищо извън Бога, чрез което да оценяваме, изпитваме или доказваме Божието Слово. Бог е категоричен: “ Аз Съм Бог и няма друг” (Ис. 45:14, 18, 21, 22). Не само че всички неща са направени от Него (Бит. 1:1, Йн 1:3), но всички неща могат да бъдат истински разбрани и проверени само чрез Неговото Слово.

Не съществува нищо извън Бога, което да Го определя или обуславя или да влияе върху каквито и да са Негови думи или действия. Без значение какво Бог е, прави или казва, то е върховно абсолютно и непогрешимо, защото Той е Бог и "няма друг.” Бог не може да бъде управляван, предопределян или определян, нито повлиян от нещо извън Него.

Следовотелно, всеки опит да се докаже непогрешимостта предполага друг стандарт, който подкопава непогрешимостта на Бога и Неговото Слово. Нашата цел не е да доказваме непогрешимостта, а да лишим хората от увъртанията, които правят неясен възгледа. Това е неизбежен възглед. Човекът го отказва на Бога само за да го присвои за себе си. Претенциите на “съмненията” на човека трябва да се извадят на показ и да бъдат опровергани.

Божието Слово, бивайки неповлияно и самоопределящо, или определяно от Бога, е единственото чисто слово, единственото, което стои над обстоятелствата. Нашите думи са подчинени на обстоятелствата, мотивирани от нуждите на обстоятелството или ситуацията, но Божието съзидателно Слово твори историята и всяко обстоятелство и така Неговото писано Слово управлява цялата история и всички обстоятелства.

Следователно, когато човек отрича Бога, той се стреми да осъществи свое собствено непогрешимо слово и действие, необусловени думи и действия, които стоят над обстоятелствата. Това означава немотивирано слово и действие. Следователно това означава съществуване над причинността, т.е. избягване от матрицата на създанието в състояние на собствена трансцендентност. Оттук идва умножаването на безсмислени, безпричинни престъпления на това, което един психиатър нарича “бунтовници без кауза.”

Гийом Аполинер (1880-1918), наречен от Шатък “импресарио на авангарда,” е защитник на безпричинното действие, “l’acte gratuit,” като средство за постигане на човешката свобода. Безпричинната извратеност е за него (както за маркиз дьо Сад и др.) освобождение, защото безпричинната извратеност изявява едно напълно безпристрастно действие, немотивирано зло. Тъй като подобно действие се извършва само за задоволяване на напълно лична прищявка, то става свободно, безпричинно и, следователно, божествено действие. В това действие престъпникът се превръща в бог. Тъй като действието не се отнася до нищо външно, няма връзка със ситуацията, няма печалба или загуба, добро или зло, то е видимо чисто действие, свободно действие или непогрешимо действие или слово.

Така Аполинер намира възможност да изложи своята вяра в порнографията. В Onze mille verges героят е представяне на тази свобода чрез чисто зло. (Докато Бог е добър, то анти-богът намира своята “божественост” в чистото зло.) Неговият герой Мони, след живот изпълнен със страшно зло, е осъден на смърт. Тогава той свирепо изнасилва едно дванадесетгодишно момиче, което решава да подари девствеността си на осъдения. След това действие, Мони удушава малкото момиче след като й е извадил очите, докато тя крещи ужасяващо. Бидейки вече осъден на смърт, той няма от какво да се страхува и неговото действие се явява чисто зло, безпричинно зло.[1]

Като се има предвид това, нарастването на “безсмислените” престъпления става по-разбираемо. “Чистото,” или безпричинно злодеяние е заявление за независимост от Бога и от човека. Това е отричане на ограничеността на създанието и утвърждаване на автономността. Подобно действие на чисто зло става задължително винаги, когато човек се стреми да покаже своята независимост от Бога и от човека: това е неговото “необходимо” избягване от действието, обусловено от Божиите изисквания, както и от човешките изисквания и натиск. Ужасното в това чисто действие на зло е неговата неизбежност: всяка дума и действие на Бога са напълно и абсолютно причина сами за себе си; Бог никога няма нужда да доказва себе си. Човекът, чиято страст е да бъде бог, трябва да работи, за да осъществи своето чисто злодеяние, и то може да бъде само едно спорадично действие. Останалата част от живота му бива управлявана от нуждите на неговото създадено естество, които в крайна сметка го завладяват: той трябва да яде, да спи, да живее в свят на блага, осигурени от други хора и накрая умира. Така неговото “чисто” злодеяние е необходимо и случайно действие и то носи белега, поради своята необходимост и бунтовно естество срещу Бога, не на нещо друго, а на чисто и свободно действие.

Обаче, човекът, чиято страст е да стане бог, още по-упорито се опитва да стане способен на чисто слово и чисто действие. Възникването на порнографията е основно за това търсене. Понеже Бог заявява, че Неговото Слово е добро и свято, то анти-богът трябва да заяви зло и нечисто слово. Съвременната порнография, започвайки от маркиз дьо Сад и придобивайки сегашния си облик след Втората световна война, е религиозен проблем. Това е човешкият опит за изговаряне на чисто слово, описващо чисто действие.

При порнографията имаме, първо, радикален стремеж към беззаконие. Притегателната сила на порнографията е несравнимо голямото нарушаване на моралния закон. Колкото по-висока е степента на отделяне от Божия закон, толкова по-успешна е порнографията в тази нова светлина. Колкото по-голяма е дистанцията от морала и благоприличието, толкова по-голяма е въображаемата свобода, оттам и действителното удоволствие. Второ, в порнографията липсва загриженост за другите хора. Интересът е в самозадоволяването и себеизявата. Така, точно както радикалното престъпление срещу Божия закон заявява въображаема независимост от Божия закон, така и радикалното презрение към сексуалните партньори показва въображаема независимост от другите хора. Така сексуалният партньор не може да бъде обичан: партньорът бива използван и мразен.

Д-р Робърт Стролър, професор в Медицинското училище към Калифорнийския Университет в Лос Анджелис, пише в Archives of General Psychiatry, че освен за някои редки индивиди, голямата част от човешката сексуалност е движена от враждебност. Хората обичат най-малко, когато “правят любов.”[2] Това е очевидна истина за съвременния екзистенциален човек. Той не може да обича друга личност, защото автономността и страстта да бъде бог изискват независимост от любовта и от зависимостта, която любовта създава. Следователно това, което съвременният човек нарича любов, е всъщност сексуална експлоатация.

Но дори и сексуалната експлоатация утвърждава факта, че експлоатираният е необходим. Следователно, най-висшият секс става самостоятелния секс – мастурбацията. Едно социалистическо списание представя мастурбацията като основна част от свободата на жените. Провеждат се образователни курсове по мастурбация за жени с учебник по предмета и целият клас мастурбира според дадените указания. Научаваме, че “мастурбацията е едно от малкото действия, които може истински да се прави самостоятелно и е нужен кворум само от един човек.”[3] Е. Шортър показва, че мастурбацията е преди всичко съвременно явление.[4] Тя е продукт от света на Декарт, свят, в който човекът е видимо автономен и представлява самостоятелна вселена. В подобен свят самостоятелният секс, зависещ не от партньор, а от собственото въображение и тяло, става висша форма на секс. Порнографиата по същество е мастурбационна литература; когато тя води до сексуален акт, свързан с други хора, тя е пак напълно егоцентрично действие.

Трето, порнографията се интересува от изследователски секс с откриване на възможности за още повече беззаконни форми на сексуалност и извлича своето удоволствие от такива “открития” и действия. Антибогът трябва да има неограничени възможности и затова не трябва да се налагат никакви ограничения върху формата на сексуалния акт. Страниците на публикации като Penthousе осведомяват непрекъснато за явния екстаз на нови методи, нови форми на беззаконие и извращение и нови постижения на порнографското въображение в секса.

Много от тези писма и описания трябва да се възприемат като заблуди, но в никакъв случай всичките. Във всеки случай намерението е същото. Чрез формулиране и изразяване на злото си въображение, те намират видима свобода в чистото слово, беззаконното, непричинено слово. Все повече формите на сътвореното порнографско зло се отдалечават от всичко, което може да се нарече физически сексуален нагон. Това увеличава тяхното удоволствие. Така те стават по-изчистено зло и непричинено действие, безпричинно и чисто слово, изразено чрез писмо или книга. Такива писания, като образци на чистото слово, стават като Библия за милиони хора, които жадно ги четат за получаване на стимул да полетят в собствения си свят на чистото слово, даже и да е само във въображението си, или на чистото действие при осъществяването му.

Ругатните изпълнява подобна цел. Ругатнята все по-малко и по-малко означава това, което преди време е била, изблик на гняв или раздразнение. Подобно ругаене е причинено от някаква случка и не е свободно. Съвременното ругаене и циничност стават все повече непринудени и безпричинни. За много хора колкото по-безпричинна и възмутителна е ситуацията, толкова по-добра е ругатнята. Така един млад мъж, предполагаемо художник, но в действителност обществен паразит, се приближава към непозната жена на средна възраст, излизаща от църква, и й казва, че за да получи спасение, се нуждае от освобождение. Ти можеш да бъдеш свободна, й казва той, ако се съвкупиш с мен на тревата, или ако ми разкопчееш копчелъка тук и сега и ме смучеш. Ако не, ще си останеш робиня на твоя митичен Бог и на задръжките на средната класа, добавя той след това. Той защитава думите си като твърди, че предлага истинска религия – свобода за човека – и изчезва преди да бъде извикана полицията. Няма нищо “мръсно” в думите, настоява той, а нейната реакция е това, което е “мръсно”; неговите са чисти и освобождаващи думи.

Достатъчно казахме, за да покажем, че човешките опити за непогрешимост имат обществени последствия. Провинциализмът на църквата, поради който тя смята, че възгледът за непогрешимостта се отнася само до Библията, е смъртоносен. Това е мълчаливо отричане на Божието върховенство. Тъй като Бог е върховен, не съществува нищо в цялото създание, което би могло да се разбира в някакъв друг, а не в теологичен смисъл. Цялата действителност е неизбежно теологичен факт. Не съществува валидно тълкуване на нищо, освен от гледна точка на Бога и Неговото непогрешимо Слово. Следователно, всяка нехристиянска мисловна категория е или фалшификация, или неправилно прилагане на Божието Слово, или опит за използване на Божия смисъл, докато в същото време се отрича Бога и така това става анти-слово. Тъйкато всеки невярващ е антихрист, в крайна сметка всяко слово на невярващия става анти-слово, слово срещу Бога и Неговия смисъл, който е единственият смисъл. То става слово на отричане на Бога слово, предназначено да утвърди човека като свой собствен бог. То е, което намира израз в идеите за чисто действие и чисто слово на анти-християнския човек.


[1] Roger Shattuck, The Banquet Years, The Arts in France, 1885-1818, pp. 304f. Garden City, N. Y.: Doubleday Anchor Books (1955) 1961.

[2] “Is Sex Neurotic?” in Time, January 3, 1977, vol. 109, no. 1.

[3] Mopsy Strange Kennedy, “The Sexual Revolution Just Keeps on Coming,” in Mother Jones, December 1976, vol. I, no. 9, p. 25.

[4] Edward Shorter, The Making of the Modern Family, pp. 76, 98, 102, 114-116, 251. New York: Basic Books, 1975.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов