Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

XII

Слово на постоянна промяна

За хуманизма непогрешимото слово не може да бъде непроменящо се слово; съществена характеристика на новата вяра е, че непогрешимото слово трябва да е променливо, слово на постоянна промяна.

Тази вяра е формулирана много рано в САЩ от Октавиус Брукс Фротингам (1822-1895), защитник на Религията на Човечеството. Фротингам заявява:

Вътрешният дух на всяка епоха е Божият дух; и никоя вяра не може да просъществува, ако има този дух за свой противник; никоя църква не може да бъде силна, ако не е в този съюз. Животът през съответната епоха определя веруюто на епохата и моделира устройството на епохата.[1]

Фротингам твърди, че, първо, истинският бог е човечеството и неговият дух е “вътрешният дух на всяка епоха.” Това означава, че подобно на общата воля при Русо, духът на епохата е божият глас, vox populi, vox dei. За Фротингам в същността си човечеството е едно цяло и “има само един живот.” Този един живот е “общият пулс” на всяка епоха и “да бъдеш чужд на човечеството, да нямаш никакво участие в общата жизненост, е смърт.”[2] Второ, този общ пулс е непогрешимите воля, глас и слово на тази епоха. Така за всеки човек, църква или държава незачитането на това живо и непогрешимо слово означава смърт. Трето, това непогрешимо слово е изцяло времево слово, непогрешимо за настоящето, и нищо повече. Всеки нов момент създава свое собствено “верую на времето” и преобразува живота в съответствие с този непогрешим “дух на епохата,” но не може да обвърже бъдещето, което има свой собствен глас и верую. Четвърто, всяко ново слово трябва да моделира “устройството на епохата.” Църквата, държавата, семейството, училището и всичко останало трябва да бъдат променяни непрекъснато в съответствие с това непогрешимо слово.

Навсякъде в съвременната епоха виждаме тази вяра под една или друга форма. Джон Дюи, например, отрича валидността на всяка вяра, която приема тяло от “интелектуални предпоставки,” узаконени чрез “откровение отгоре.” За него всяко формално непроменящо се верую е несъстоятелно. Вярата, смята той, е склонност към действие. Придържането към някакво доктринално тяло, основано върху външен авторитет, според Дюи е “съмнение в силата на преживяването да ни даде в собственото си непрекъснато движение необходимите принципи на вяра и действие.” Търсенето на нещо външно на човека и на неговото преживяване за авторитет е анатема в догматичната позиция на Дюи. Вместо това той твърди, че “Вярата в новия смисъл означава, че самото преживяване е единствената върховна власт.”[3]

Това обожествяване на човешките лични и колективни преживявания е довело в наше време до нов догматизъм. Родители, учители и младежи отхвърлят всякакво разсъждаване, проповядване или позиция, които не дават приоритет на преживяването. Те отговарят на несъгласните с тях: “Ти не разбираш нищо от живота, защото не си преживял” това или онова. Жените заявяват, че никой мъж не може да осъжда аборта, понеже мъжете не преживяват раждането. Хомосексуалистите настояват, че хората, осъждащи хомосексуализма, нямат право: докато не се освободят от “задръжките си” и не го преживеят “без предрасъдъци” (т.е. благосклонно), се предполага, че те нямат никакво право да съдят. Чух един известен теолог да твърди, че не можем да осъдим никакъв грях, освен ако не сме го преживели ние самите! Стандартът, следователно, е преживяването.

Според Дюи, всяка вяра, основана върху свръхестественото, е философия на бягството, а “Философиите на бягство са били също философии за компенсиране на недъзите и страданията в преживявания свят.”[4] Голямото обвинение на Дюи към Библията като изявено и непогрешимо слово на Бога е това, че то е свръхестествено слово, “а свръхестествено обозначава точно онова, което лежи отвъд преживяването.”[5] Преживяването е мярката на Дюи. На основата на преживяването той отхвърля моралните кодекси основани на религиозен възглед за свръхестественото. Според него те са безсмислени, тъй като им липсва непогрешимата лексика на преживяването. “Противопоставянето на такива идеи [религиозни идеи за свръхестественото], дълбоко вложени в цялата западна култура, дава на философията на вярата в преживяването определен и дълбок смисъл.”[6] Ако на вашите очи и ум не бъдат просветени в съответствие с този определен и дълбок смисъл на философията на вярата в преживяването, ясно е, че не споделяте религиозното преживяване и мистичното упование на Дюи.

Как е “възможно сега да уповаем на възможностите на самото преживяване”? Дюи ни кани да застанем пред олтара на хуманистичната религия и неговият призив от олтара е прост:

Отговорът на този въпрос ни дава съдържанието на философията на преживяването. В сегашното преживяване има черти, които са били непознати и неконтролирани, когато са били развивани господствуващите вярвания от миналото. Преживяването сега притежава като като част от себе си научни методи за откриване и тестване; то се отличава със способност да създава техники и технологии – т.е. изкуства, които подреждат и оползотворяват всякакви условия и енергии, физически и човешки. Тези нови придобивки дават на преживяването и на неговите възможности радикално нов смисъл.[7]

Сега вярата на Дюи в научното преживяване се възприема доста по-слабо. Анти-технологичното настроение на голяма част от хуманизма през 70-те отхвърля упованието на Дюи в науката, но по никакъв начин не променя и не изоставя неговата вяра във върховенството на преживяването. То просто дава примитивистичен възглед за преживяното и набляга на суровото, неосъзнато преживяване, вместо на научното преживяване.

Философията на Дюи води към необходимостта от тази промяна. Движещата сила на вярата на Дюи е враждебността към всякаква идея за непроменимост или закон извън човека. Той вижда промяната като същността на преживяването. Истинското преживяване означава пълно отдаване на безпринципна промяна, т.е. промяна, неуправлявана от никакво външно за човека и неговото преживяване слово или стандарт. Промяната буди страх, според Дюи, защото тя бива посочвана като “причина за безредието, хаоса и анархията. Една главна причина за позоваване на нещо извън преживяването е фактът, че преживяването винаги е в такава непрекъсната промяна, че хората трябва да търсят сигурност и мир извън него.”[8]

Според Дюи е погрешно да се търси смисълът на живота и предназначението на вселената. Хората, които търсят един-единствен смисъл и една-единсвена цел или си изграждат представа за тях според собствените си желания и традиции, или, не намирайки никакво такова единствено единство, се предават на отчаяние и решават, че не съществуват истински смисъл и ценности в никой от епизодите на живота.” Това търсене на вселена със смисъл трябва да се замести с чисто хуманистична и преживявана “множественост от взаимосвързани значения и цели.”[9]

По този въпрос в мисленето на Дюи преобладава един ироничен факт. Дюи в голяма степен е част от съвременната интелектуална традиция и нейното презрение към буржоазията. Понятието буржоазия се е превърнало в толкова всеобща цел за либерални и радикални анатемосвания и злоба, че неговото дефиниране е почти невъзможно. Обаче, по същество това наистина означава работеща средна класа, високо ценяща свободата си и имаща материалистичен мироглед. Само една характеристика на стария буржоа липсва в това описание – неговата производителност, нещо ненавиждано от либералната традиция. Обаче, ако оставим настрана тази производителност, нищо не е по-близо до рисуваната от либералите карикатура на буржоата от самите интелектуалци, децата им, Джон Дюи и плодовете на неговата образователна философия. Днес ние живеем в света на хуманистичната буржоазия – едно поколение, за което собственото преживяване е върховно и за което самодоволството върви ръка за ръка с презрението към всичко, което оспорва самодоволството.

Трябва да отбележим, че Дюи се надява, че човекът на преживяването ще съчетае познанието и нуждите на обществото със своя живот на преживяване:

Аз бих предположил, че бъдещето на религията ще е свързано с възможността за изграждането на вяра в способностите на човешкото преживяване и човешките взаимоотношения, която ще създаде жизнено чувство на сплотеност на човешките интереси и ще вдъхнови действия за превръщането на това чувство в реалност.[10]

Това представлява една радикално нереалистична надежда и безсмислена увереност. След като е направил преживяването върховно, как може Дюи да очаква от човека, който такаотхвърлял Бога, да дава предимство на ближния си? Ако Бог не може да получи приоритет над преживяванията ни, как би могъл друг човек? Ако “самото преживяване е единственият краен авторитет” и хората биват учени на това, как тогава хората ще бъдат убедени да дават предимство на обществото и държавата? Дюи се опитва да обезцени индивида и неговото съзнание; той се опитва да превърне колективното преживяване на Великото Общество в истинската област за преживявания. Обаче, след като е направил индивида новия върховен авторитет, той не би могъл да го убеди да предаде върховенството си на държавата, един по-ревнив бог от Бога на Писанието. След като е направил човешкото преживяване върховно, той иска от новия бог, човека, или да се самоубие или поне да се кастрира. Резултатите са доста различни от това.

Според древногръцката митология, бог Уран бива кастриран от сина си Кронос. По-късно Кронос, на свой ред, бива свален от трона от сина си Зевс. Всеки бог, бивайки свой собствен закон в гръцкия хуманизъм, на свой ред става обект на отхвърляне от следващия момент във времето и неговия нов бог. Същото важи и за света на Джон Дюи и на всички хуманисти. Сартр бива изоставен от поколението обучавано от него като старомоден, а поколението на Дюи презира баналното и старомодно чувство на ред и отговорност, което Дюи е приел от християнското си наследство.

Когато хората обожествяват себе си и своето преживяване, те забравят, че по този начин създават интелектуалния апарат за един по-нов бог, който ще ги унищожи в името на непрекъснатата промяна, в името на по-новото непогрешимо слово на момента – те самите. Резултатът е непрестанна война между лъжливите богове, война между поколенията и война в самото поколение.


[1] O. B. Frothingham, The Religion of Humanity, pp. 7f. New York: G. P. Putnam’s Sons, 1875. Third edition

[2] Ibid., p. 130.

[3] John Dewey, in Albert Einstein and others, Living Philosophies, p. 21. Cleveland, Ohio: The World Publishing Co., (1930) 1941.

[4] Ibid., p. 22.

[5] Ibid., p. 23.

[6] Idem.

[7] Ibid., pp. 23f.

[8] Ibid., p. 25.

[9] Ibid., p. 27.

[10] Ibid., p. 29.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов