Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

XIV

Непогрешимото слово

Д-р Корнилиъс Ван Тил обръща внимание на факта, че Исус Христос използва понятията закон и Писание като синоними. Цитирайки Псалм 82:6, нашият Господ го нарича закон. “Това доказва, че понятието ‘Закон’ за Исусовите цели беше идентично на Писанието като цяло. И за този Закон, или Писание, казва по-нататък Исус, че не може да се наруши. Следователно, той е висша съдебна инстанция.”[1]

Ако Бог е Бог, то всяко Негово слово по неизбежност е закон, защото всяка Негова дума е законодателна и върховна дума. Не съществува слово, закон, сила или стандарт извън Бога, посредством които Бог и Неговото слово могат да бъдат съдени.

Ван Тил изяснява това в хода на своето разглеждане на Божията праведност:

Под Божията праведност ние имаме предвид последователността на божественото Същество със самия Себе Си. Бог сам е закон за Себе Си. Той е абсолютната самосъществуваща Личност и следователно в същото време абсолютен закон. Бог няма закон, а е закон. Неговата самоосъзната дейност наблюдава с абсолютна удовлетвореност вътрешната правота на взаимоотношенията между разнообразните части на множествеността, съдържащи се в божественото Същество. Той не може да търпи и не търпи никакво подчиняване на която и да е част от Неговото Същество под която и да е друга част от Неговото Същество. Всички качества и личности на Бога са равнопоставени.[2]

Следователно, за библейското учение за Бога е разрушително да се противопоставя или издига една част от Бога срещу или над друг такъв. Не можем да противопоставяме благодатта на закона; хората може да го правят, но при Божието същество те са в единство, а не в подчинение едно на друго. Също така любовта и справедливостта у Бога не са противоположни, но равноправни части на Неговото същество и се намират в същностно единство. Да се каже “Бог е любов” (1 Йоан 4:8) е библейско, но ако искаме да кажем, че у Бога любовта е по-основна от закона, праведността, ревността, гнева, благодатта или някое друго Негово качество, това отрича Писанието. Когато Писанието противопоставя някои от тези понятия, То или е свързано с човешката им употреба, или с човешкото отношение към тях под Божието управление.

Ван Тил показва това с позоваване на ІІ Коринтяни 3:6, “Който ни и направи способни като служители на един нов завет – не на буквата, а на духа, защото буквата убива, а духът оживотворява.” Противопоставянето тук не е между благодат и закон, нито между материалистична наредба за спасение и духовна такава. “‘Буквата,’ за която говори Павел, не се отнася към Писанието като цяло, а се отнася за ‘служението на осъждане,’” т.е. за фарисейския формализъм. Така “твърдението . . . че Библията никога не е била книга, предназначена да бъде тълкувана буквално,” е невалидно.[3]

Неправилното тълкуване на Писанието, което Павел осъжда, не е вярно покорство към буквалното значение на Писанието, а изкривяване на това значение чрез човешки думи, воля и мислене. Ние, обаче, трябва “да направим Писанието стандарт за нашето мислене, а не нашето мислене стандарт за Словото.”[4]

В полза на отстъпилия човек е да отрича или грешно да разделя Божието слово. Ако Библията бъде сведена до небуквален смисъл и превърната в нещо различно от истинно Божие слово, резултатът ще е съвсем различен вид Бог. Тогава Бог няма сигурно и точно слово, тъй като самият Бог е неуверено и неосъзнато същество. Тези, които претендират, че издигат Бога, като заявяват, че Той е непознаваем, а оттам и че не може да Му се даде име, подкопават божествеността Му. Гръцката философия, например, е възприела пълната непознаваемост на Бога. Както Ван Тил отбелязва: “Отстъпилият човек има всички основания да поучава, че Бог няма име. Ако Бог няма име, тогава Той не може да да даде име на нищо в света. Само ако Бог е непознаваем човекът може да смята своето познание за автономно.”[5]

Бог може да бъде наименуван, но не от човека. Човекът да даде име на Бога означава, че човешкият автономен ум определя категориите за дефиниция. Дефиниращото и крайно слово тогава е човешкото слово. Човекът да дефинира Бога би означавало, че той Го определя по отношение на себе си и разбира и съди Бога, както и Го наименува според човешкото непогрешимо слово. Това е в основата на греха на идолопоклонството. Някои форми на идолопоклонство, повърхностно разглеждани, изглеждат много благородни; някои всъщност показват влиянието на библейското мислене. В същността си, обаче, идолопоклонството дефинира Бога, било чрез думи, изваяни изображения, картини или философско мислене според човешкия автономен ум и човешкото определящо и съзидателно слово.

Израилтяните искаха от Мойсей определение за Бога: Какво е Неговото име? Чрез това те имаха предвид определение за Бога според човешките изисквания и същество. Бог отказа да се наименува по този начин. По отношение на човека Бог е отвъд всяко определение, защото не може да бъде определен от нищо външно на самия Него като критерий над Него, а само според Своето собствено Същество. Писанието определя човека според Божия образ; следователно отстъпилият човек е паднал човек: паднал от Божия стандарт. Ние казваме за презрения грешник: “Няма нищо човешко в него,” тъй като човекът не бива определян от собственото си съществуване. Не можем да наименуваме, определим или познаваме Бога чрез нищо външно на Него и следователно не можем да съдим Бога, защото Бог и Неговото Слово са критерият за всеки съд. За човека наистина можем да кажем “Няма нищо човешко в него,” но никога не можем да кажем същото за Бога, че няма нищо Божие в Него.

В резултат на това Бог отговаря на Мойсей не както Израил би искал, но обявявайки Себе Си за Бог: това е Неговото име, Този, Който е, самосъществуващият.

И Бог каза на Мойсей: АЗ СЪМ ОНЯ, КОЙТО СЪМ. Каза още: Така ще кажеш на израилтяните: АЗ СЪМ ме изпрати при вас. При това Бог каза още на Мойсей: Така ще кажеш още на израилтяните, Господ Бог на бащите ви, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов ме изпрати при вас. Това е името Ми до века и това е спомена ми из род в род (Изх. 3:14, 15).

Това означава, първо, че човек не може да наименова или да определи Бога: Бог наименува Сам Себе Си: АЗ СЪМ ТОЗИ, КОЙТО СЪМ. Там където човек извършва някакво наименуване, както на Адам беше заповядано в Едем (Бит. 2:19, 20), то е или като спазващ завета, работещ за опознаване на света под Бога и съобразно Божията цел като Създател, или като нарушител на завета, който търси да наложи смисъл на създанието според човешкото автономно и върховно слово (Бит. 3:5).

Второ, Бог определя Себе Си чрез Своето откровение. Следователно наименуващото, определящо, познаващо слово е Божието слово. Човешкото слово, когато е целенасочено автономно, е неспособно да създава реалност или да налага свой определящ смисъл върху реалността. Тъй като всички неща са създадени от Бога, те служат и се подчиняват на Неговото Слово и цел.

Трето, това означава, че Писанието е необходимото слово. Бог прави Себе Си познаваем и цялото създание познаваемо чрез Своето върховно и непогрешимо слово. Божието слово е словото за спасение, но също и словото на познание, основно за епистемологията. То е словото на закона, любовта, гнева, благодатта, справедливостта, съда и др. То е словото, което установява смисъла на живота, времето и историята.

Четвърто, Божието Слово е непроменящото се слово. Той е “същият вчера, днес и завинаги” (Евр. 13:8). Той заявява: “Защото Аз Съм ГОСПОД и не се променям” (Мал. 3:6). Той е “Бог Авраамов, Бог Исаков и Бог Яковов.” Какъвто е бил Той тогава, такъв е сега и завинаги. “Това е името Ми завинаги.” Така Неговото Слово е непогрешимото слово, защото Той е абсолютният и всемогъщ Бог, Чието всяко слово е истина.

Пето, Бог показва ясно на Мойсей, че Той не отговаря пред него и израилтяните: те отговарят пред Него. Следователно, Мойсей трябва да “отиде” според Божията заповед, а израилтяните да се изправят срещу Фараона в съответствие с Божието изискване Израил да служи на Бога, а не на Фараона (Изх. 3:16-20). Израил не може да служи нито на Фараона, нито на себе си; той трябва да служи на Господа и, ако Фараонът (или Израил) застане на пътя на Бога, Бог ще простре ръката Си и ще го порази. Това е не по-малко вярно и днес. Писанието не е някаква задача за решаване от човека, нито просто обект на изследване и размишляване. Това е Божието непогрешимо заповядващо слово: ние или му се подчиняваме, или биваме осъдени от него.


[1] Cornelius Van Til, An Introduction to Theology, II, 144. Philadelphia: Westminster Theological Seminary, 1947.

[2] Ibid., II, 214.

[3] Ibid., II, 136.

[4] Ibid., II, 210.

[5] Cornelius Van Til, Christ and the Jews, p. 8. Nutley, N.J.: The Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1968.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов