Непогрешимостта: Неизбежният възглед
Съдържание
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16

   

Непогрешимостта: Неизбежният възглед
  Home     Раусас Джон Ръшдуни  

 

VII

Непогрешимият човек

Спасението е обща грижа за всички политически теоретици и активисти, тъй като светът такъв, какъвто съществува, е очевидно несправедлив. Политическите теории се предлагат като планове за спасение, макар и без това име. Основен за цялата нехристиянска политическа мисъл от Платон насам е опитът за спасение на човека чрез политически усилия от страна на човека чрез държавата. Бог и свръхестественото биват изключени като непозволени: това, което спасява човека, трябва да дойде от човека.

Това означава държавна власт. Щом като властното, обвързващо и спасително слово от Бога е отхвърлено, това означава властно слово. Това слово трябва да е Правилното Слово, обвързващото слово. Русо повдига този въпрос в началото на Общественият договор:

Колкото и да е силен човекът, никога не е достатъчно силен, че да остане винаги господар, освен ако не преобразува своята Мощ в Право и Покорството в Задължение. Оттук стигаме до Правото на Най-силния, право, което, макар и иронизирано, всъщност е установено по принцип. Но смисълът на фразата никога не е бил добре обяснен. Силата e физически атрибут и не мога да разбера как някакво морално право може да се припише на нейното действие. Покоряването под силния е действие на неизбежност, не действие на волята. В най-добрия случай то е продиктувано от благоразумие. Как, тогава, може да стане задължение?[1]

Човекът се нуждае от стандарт, критерий за Право, Задължение и Справедливост. Онова, което върховният Бог на Писанието веднъж е дал, според Русо трябва сега да бъде заменено с нов владетел с ново слово. За Русо този нов владетел е “политическото тяло” или държавата, т.е., държавата като тотално обединение на народа. Хората са върховни, но хората в обществения договор, организирани в държава. По определение, непогрешимият глас на народа е тази върховна власт:

Сега Върховният Народ, който няма съществувание извън това на индивидите, от които е съставен, няма и не може да има никакви интереси различни от техните. Следователно върховната власт няма нужда да дава някаква гаранция на своите поданици, тъй като е невъзможно тялото да иска да ощетява всичките си членове, нито, както ще видим по-нататък, може да ощети и един единствен индивид. Чрез самото си съществуване Владетелят е винаги това, което трябва да бъде. Но същото не се отнася за отношението на поданика към суверена. Въпреки общия интерес, няма никаква гаранция, че поданикът ще спазва своите задължения към суверена, освен ако се намери средство за осигуряване на неговата вярност.[2]

Тук имаме издигането на държавата в истински Велик Инквизитор на цялата история: държавата е непогрешима, но хората не са и трябва да се изнамери средство да се “осигури лоялността на хората.” Според думите на Русо, “може да е необходимо човекът да бъде принуден да стане свободен.” Свободата в този смисъл е свобода на “политическата машина” за постигане на нейните цели.[3] Русо набляга на това отново и отново: държавата съдържа и въплъщава общата воля, която е непогрешима; волята на индивида не може да се противопоставя на общата воля. “Общата воля е винаги правилна и винаги се стреми към обществена полза.”[4]

Не може да има никаква свобода за никого или никоя институция от тази всемогъща, неразрушима, безгрешна и непогрешима обществена воля. Особено Църквата трябва да бъде поставена в подчинение под нея. Както Хобс, Русо изисква, “всичко да бъде обединено в една-единствена политическа цялостност, без която никаква Държава и никакво Правителство не могат въобще да бъдат здраво основани.”[5]

Държавата на Русо е корпоративно и мистично тяло. Тя възприема християнските идеи за църквата и Бога, за да узакони божествен човешки ред на земята. Политическият ред бива превърнат от Русо в нов Бог, Спасител и църква за човека. Така непогрешимостта бива отнета от Бога и Неговото слово и дадена на общата воля и нейния политически ред.

Законодателят на Русо, по този начин, е човек, който “трябва по всякакъв начин да бъде необикновена фигура в държавата. Той е такъв поради своя гений и не по-малко поради своя пост. Той не е нито магистрат, нито владетел. Неговата функция е да съставлява държавата.“[6] Този велик човек, който полага основите на демократичната държава, въплъщаваща общата воля, е човек-бог, който “няма нищо общо с нашето естество” и е нещо като бог или, ако са повече от един, богове. Така експертите, които изграждат този нов обществен ред, са, както законодателя на Платон и княза-основател на Макиавели, повече от обикновени човешки същества:

С цел да се открие какви обществени правила са най-подходящи за народите, има нужда от превъзхождащ интелект, който да изследва всички страсти на човечеството, без самият той да е подвластен на тях; интелект, нямащ никакъв допир с нашето естество, като въпреки това го познава напълно; интелект, чието благосъстояние е независимо от нашето собствено, и въпреки това загрижен за него; който на последно място, виждайки далечните перспективи на времето и приготвяйки за себе си ден на слава, макар и твърде далечен, ще се труди в един век, за да пожъне наградата си в друг. Накратко, само Богове могат да дават закони на хората.[7]

Тук виждаме зараждането на новите богове – интелектуалците и научните социалистически експерти. Ние не можем да разберем арогантността на интелектуалците и научните експерти, ако не проумеем, че съвременната политическа мисъл ги е призовала да бъдат новите богове на сътворението.

Русо изисква “чисто гражданска изповед на вяра,” т.е. вяра в държавата като господар, а не в Бога на Писанието. “Всеки, който е приел тези основни точки на вярата, продължи да действува така, като че ли не ги вярва, заслужава смъртно наказание.”[8] Държавата е начинът за спасение. Следователно, “всеки, който посмее да каже ‘Извън Църквата не може да има спасение,’ следва да бъде осъден от Държавата.”[9]

Идеите на Русо, въпреки всичките си противоречия, биват приети с готовност, понеже вярата е вече в човека, въплътен в държавата. Кондорсе вижда бъдещето като щастлив път на прогрес защото Западът, имайки в предвид хуманистичните мислители на Запада, са открили “прости истини и непогрешими методи.”[10]

Джон Стюарт Мил в On Liberty представя индивида като владетел, над самия себе си и поне над своя ум. Хърбърт Спенсър твърди, че всеки човек е свободен да прави всичко, което поиска, при условие, че не нарушава същата свобода на никой друг човек.

Непогрешимостта във всичко това не се отрича. Тя бива прехвърлена от Бога и Неговото Слово към Природата и природните закони и след това към държавата и отделния човек. Бъдещото общество на Спенсър е милениална картина, не много различна от Марксовия съвършен комунизъм. Новият човек живее в ново състояние, станало възможно благодарение на новата свобода на истинската държава. Според Спенсър новата непогрешимост е във еволюционния процес.

Новата непогрешимост си е имала своите пророци. Клод Анри дьо Сен Симон и Огюст Конт виждат себе си като вдъхновени пророци на новата епоха за човечеството. Сен Симон пише за “Божия глас,” излизащ “чрез собствената му уста” и за себе си като месия на новото верую.[11] Конт вижда себе си и като нов пророк, и като папа на пост-християнската епоха. Нещо повече, той вижда себе си като тъждествен на Великото Същество или Бога, т.е. Човечеството и неговата обща воля. Законодателите на Русо утвърждават своето присъствие! Мазини също вижда себе си като пророк-спасител на човечеството, въпреки, че той също отъждествява месията с целия народ на нацията, която се движи към новия век. Хегел утвърждава непогрешимото естество на новата държава и нейната абсолютна власт. Прудон, обявявайки абсолютната човешка свобода, заявява, че човекът трябва да пресътвори себе си чрез побеждаване и убиване Бога на Писанието. Само тогава човек би могъл да реализира себе си.

В последно време откритото говорене на тези ранни хуманисти е изчезнало, но презумпцията и вярата все още остават. Скинър е не по-малко представител на богочовека на Русо, отколкото Конт, а същото важи за безброй други учени и интелектуалци.

Накратко, непогрешимостта не е възглед, ограничен до теологични изследвания. Тя е факт от съвременния живот, с нови богове, претендиращи за онази власт, която по правило принадлежи само на Бога.

Следователно, всяка дискусия относно непогрешимостта, ограничена до казаното от теолозите, е сляпа за проблемите на нашето време. Новият възглед за непогрешимостта е пред нас в изкуството, политиката и науките. Отказът да бъдат предизвикани тези съперници на Бога и врагове на неговото Слово и царство, е безверие и невежество. Да седим в бездействие докато тези нови учения за непогрешимост изявяват нагло претенциите си и да си въобразяваме, че твърденията в неделя сутрин относно Писанието са достатъчни, е малодушие и отстъпление.


[1] Jean-Jacques Rousseau, “The Social Contract,” bk. I, chap. III, “Of the Right of the Strong,” in Sir Earnest Barker, ed., Social Contract, Essays by Locke, Hume and Rousseau, p 224. London: Oxford University Press, (1947) 1958.

[2] Ibid., “Of the Sovereign,” bk. I, chap. VII, p. 260.

[3] Ibid., p. 261.

[4] Ibid., “Whether the General Will Can Err,” bk. II, chap. III, p. 274.

[5] Ibid., bk. IV, chap. VIII, p. 429.

[6] Ibid., bk. III, chap. VIII, p. 292.

[7] Ibid., pp. 290f.

[8] Ibid., bk. IV, chap. VIII, pp. 437f.

[9] Ibid., p. 439.

[10] Dante Germino, Modern Western Political Thought: Machiavelli to Marx, p. 164. Chicago: Rand, McNally, 1972.

[11] Frank E. Manuel, The Prophets of Paris, p. 142. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, (1962) 1965.





Infallibility: An Inescapable Concept
Copyright © 1978 Ross House Books
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов