|
| |||||||
|
VIIНепогрешимият човекСпасението е обща грижа за всички политически теоретици и активисти, тъй като светът такъв, какъвто съществува, е очевидно несправедлив. Политическите теории се предлагат като планове за спасение, макар и без това име. Основен за цялата нехристиянска политическа мисъл от Платон насам е опитът за спасение на човека чрез политически усилия от страна на човека чрез държавата. Бог и свръхестественото биват изключени като непозволени: това, което спасява човека, трябва да дойде от човека. Това означава държавна власт. Щом като властното, обвързващо и спасително слово от Бога е отхвърлено, това означава властно слово. Това слово трябва да е Правилното Слово, обвързващото слово. Русо повдига този въпрос в началото на Общественият договор:
Човекът се нуждае от стандарт, критерий за Право, Задължение и Справедливост. Онова, което върховният Бог на Писанието веднъж е дал, според Русо трябва сега да бъде заменено с нов владетел с ново слово. За Русо този нов владетел е “политическото тяло” или държавата, т.е., държавата като тотално обединение на народа. Хората са върховни, но хората в обществения договор, организирани в държава. По определение, непогрешимият глас на народа е тази върховна власт:
Тук имаме издигането на държавата в истински Велик Инквизитор на цялата история: държавата е непогрешима, но хората не са и трябва да се изнамери средство да се “осигури лоялността на хората.” Според думите на Русо, “може да е необходимо човекът да бъде принуден да стане свободен.” Свободата в този смисъл е свобода на “политическата машина” за постигане на нейните цели.[3] Русо набляга на това отново и отново: държавата съдържа и въплъщава общата воля, която е непогрешима; волята на индивида не може да се противопоставя на общата воля. “Общата воля е винаги правилна и винаги се стреми към обществена полза.”[4] Не може да има никаква свобода за никого или никоя институция от тази всемогъща, неразрушима, безгрешна и непогрешима обществена воля. Особено Църквата трябва да бъде поставена в подчинение под нея. Както Хобс, Русо изисква, “всичко да бъде обединено в една-единствена политическа цялостност, без която никаква Държава и никакво Правителство не могат въобще да бъдат здраво основани.”[5] Държавата на Русо е корпоративно и мистично тяло. Тя възприема християнските идеи за църквата и Бога, за да узакони божествен човешки ред на земята. Политическият ред бива превърнат от Русо в нов Бог, Спасител и църква за човека. Така непогрешимостта бива отнета от Бога и Неговото слово и дадена на общата воля и нейния политически ред. Законодателят на Русо, по този начин, е човек, който “трябва по всякакъв начин да бъде необикновена фигура в държавата. Той е такъв поради своя гений и не по-малко поради своя пост. Той не е нито магистрат, нито владетел. Неговата функция е да съставлява държавата.“[6] Този велик човек, който полага основите на демократичната държава, въплъщаваща общата воля, е човек-бог, който “няма нищо общо с нашето естество” и е нещо като бог или, ако са повече от един, богове. Така експертите, които изграждат този нов обществен ред, са, както законодателя на Платон и княза-основател на Макиавели, повече от обикновени човешки същества:
Тук виждаме зараждането на новите богове – интелектуалците и научните социалистически експерти. Ние не можем да разберем арогантността на интелектуалците и научните експерти, ако не проумеем, че съвременната политическа мисъл ги е призовала да бъдат новите богове на сътворението. Русо изисква “чисто гражданска изповед на вяра,” т.е. вяра в държавата като господар, а не в Бога на Писанието. “Всеки, който е приел тези основни точки на вярата, продължи да действува така, като че ли не ги вярва, заслужава смъртно наказание.”[8] Държавата е начинът за спасение. Следователно, “всеки, който посмее да каже ‘Извън Църквата не може да има спасение,’ следва да бъде осъден от Държавата.”[9] Идеите на Русо, въпреки всичките си противоречия, биват приети с готовност, понеже вярата е вече в човека, въплътен в държавата. Кондорсе вижда бъдещето като щастлив път на прогрес защото Западът, имайки в предвид хуманистичните мислители на Запада, са открили “прости истини и непогрешими методи.”[10] Джон Стюарт Мил в On Liberty представя индивида като владетел, над самия себе си и поне над своя ум. Хърбърт Спенсър твърди, че всеки човек е свободен да прави всичко, което поиска, при условие, че не нарушава същата свобода на никой друг човек. Непогрешимостта във всичко това не се отрича. Тя бива прехвърлена от Бога и Неговото Слово към Природата и природните закони и след това към държавата и отделния човек. Бъдещото общество на Спенсър е милениална картина, не много различна от Марксовия съвършен комунизъм. Новият човек живее в ново състояние, станало възможно благодарение на новата свобода на истинската държава. Според Спенсър новата непогрешимост е във еволюционния процес. Новата непогрешимост си е имала своите пророци. Клод Анри дьо Сен Симон и Огюст Конт виждат себе си като вдъхновени пророци на новата епоха за човечеството. Сен Симон пише за “Божия глас,” излизащ “чрез собствената му уста” и за себе си като месия на новото верую.[11] Конт вижда себе си и като нов пророк, и като папа на пост-християнската епоха. Нещо повече, той вижда себе си като тъждествен на Великото Същество или Бога, т.е. Човечеството и неговата обща воля. Законодателите на Русо утвърждават своето присъствие! Мазини също вижда себе си като пророк-спасител на човечеството, въпреки, че той също отъждествява месията с целия народ на нацията, която се движи към новия век. Хегел утвърждава непогрешимото естество на новата държава и нейната абсолютна власт. Прудон, обявявайки абсолютната човешка свобода, заявява, че човекът трябва да пресътвори себе си чрез побеждаване и убиване Бога на Писанието. Само тогава човек би могъл да реализира себе си. В последно време откритото говорене на тези ранни хуманисти е изчезнало, но презумпцията и вярата все още остават. Скинър е не по-малко представител на богочовека на Русо, отколкото Конт, а същото важи за безброй други учени и интелектуалци. Накратко, непогрешимостта не е възглед, ограничен до теологични изследвания. Тя е факт от съвременния живот, с нови богове, претендиращи за онази власт, която по правило принадлежи само на Бога. Следователно, всяка дискусия относно непогрешимостта, ограничена до казаното от теолозите, е сляпа за проблемите на нашето време. Новият възглед за непогрешимостта е пред нас в изкуството, политиката и науките. Отказът да бъдат предизвикани тези съперници на Бога и врагове на неговото Слово и царство, е безверие и невежество. Да седим в бездействие докато тези нови учения за непогрешимост изявяват нагло претенциите си и да си въобразяваме, че твърденията в неделя сутрин относно Писанието са достатъчни, е малодушие и отстъпление. [1] Jean-Jacques Rousseau, “The Social Contract,” bk. I, chap. III, “Of the Right of the Strong,” in Sir Earnest Barker, ed., Social Contract, Essays by Locke, Hume and Rousseau, p 224. London: Oxford University Press, (1947) 1958. [2] Ibid., “Of the Sovereign,” bk. I, chap. VII, p. 260. [3] Ibid., p. 261. [4] Ibid., “Whether the General Will Can Err,” bk. II, chap. III, p. 274. [5] Ibid., bk. IV, chap. VIII, p. 429. [6] Ibid., bk. III, chap. VIII, p. 292. [7] Ibid., pp. 290f. [8] Ibid., bk. IV, chap. VIII, pp. 437f. [9] Ibid., p. 439. [10] Dante Germino, Modern Western Political Thought: Machiavelli to Marx, p. 164. Chicago: Rand, McNally, 1972. [11] Frank E. Manuel, The Prophets of Paris, p. 142. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, (1962) 1965. |
| Copyright © 1978 Ross House Books превод Copyright © 2001 Божидар Маринов |