"Чули сте,
че е било казано"
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Заключение

   

"Чули сте, че е било казано"
  Home    от Гари Демар  

2



“ВЪВЛИЧАНЕТО В СВЕТА
НЕ Е 'ДУХОВНО'"

Наскоро един историк коментира това, което е наблюдавал относно християнската вяра в Америка: “Обществено безсилна, дори когато е лично ангажираща."

ОС ГИНЕС

В Египет, в средата на трети век, един аскет на име Антоний се отделил от света след като бил впечатлен от разказа за богатият млад управител (Марка 10:17-27). Той продал всичките си притежания и разпределил парите на бедните. “След това казал сбогом на света, на връзките и приятелите, и заживял сам – първо близо до дома си, след това в един гроб, после в една изоставена крепост и накрая на една планина. Два пъти в годината негови приятели му носели храна, която той ядял с малко сол. Не пиел нищо освен вода. Решил да не сресва косата косата си освен един път в годината, на Пасха. Никога не се къпел. . . . казват, че Антоний доживял до 106 години.”[1]

Има и други свидетелства за дори още по-заблудени свръхдуховни светии. Стилитите или Стълбовите светии живеели на върха на стълб или стилос (гръцката дума за стълб). Стълбовите светии следвали примера на един аскет на име Симеон, живял през пети век. “Симеон си въобразявал, че неговата душа ще бъде облагодетелствувана, ако живее на върха на стълб. Започвайки със стълб с височина около шест фута [1.80 метра; бел.пр.] и постепенно увеличавайки височината, той завършил живота си, живеейки в продължение на повече от тридесет години на стълб, висок шестдесет фута [18 метра; бел.пр.].” [2]

Какъв пример е това?

Според тях Исус е бил примерът за този тип “духовност,” тъй като Той не се женил и не е имал собственост. Може би са били използвани и други стихове в подкрепа на аскетичния начин на живот: “Лисиците си имат леговища, и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма къде глава да подслони” (Матея 8:20). Тези ескейписти изглежда са пропуснали да видят, че Исус благослови брачната връзка (Йоана 2:1-11) и никога не е осъждал използването на частната собственост, макар да предупреждаваше за опасностите от богатствата, когато заемат по-значително място в живота на християнина от самия Бог (Марка 10:17-31; 1 Тимотей 6:10).

Учителите на лъжедуховността в църквата през първи век са забранявали брака и са настоявали за въздържане от храни, макар че “Бог ги създаде за да се употребяват с благодарение от ония, които вярват и разбират истината” (1 Тимотей 4:3-4). Постановления като “Не докосвай, не вкусвай, не пипай!” са били създадени от някои като задължителни за учението на предполагаемата истинска духовност. Апостол Павел ясно заявява, че те имат “вид на мъдрост в произволно богослужение и смирение и в нещадене на тялото, но не струват нищо против угаждането на тялото” (Колосяни 2:21, 23, курсивът мой). С една дума, истинската духовност не се увеличава чрез въздържане от доброто създание, което Бог е създал и чиито институции е определил за правилното управление на света (Римляни 13:1-4).

Духовността не се измерва нито с физическо, нито с психологическо оттегляне от света. Християнинът, който твърди, че е духовен защото се е отдалечил от света, като не се въвлича в процеса на възстановяване, е духовен наследник на “стълбовите светии.” Такива практики и вярвания са противоположни на думите на Исус, когато казва: “Също така нека свети вашата светлина пред хората, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Баща, Който е на небесата” (Матея 5:16). Библията със сигурност ни казва, че ние не сме от този свят (Йоана 17:14) и че трябва да “излезем изсред тях и да се отделим” (2 Коринтяни 6:17), но никъде не се казва да излезем от света, защото Исус ни прати в света (Йоана 17:18):

Да бъдеш духовен означава да бъдеш ръководен и мотивиран от Святия Дух. Означава да се подчиняваш на Неговите заповеди такива, каквито са написани в Писанията. Духовният човек не е някой, който се носи във въздуха и чува далечни гласове. Духовният човек е човекът, който прави това, което Библията казва (Римляни 8:4-8). Следователно, това означава, че ние трябва да се въвличаме в живота. Бог иска от нас да прилагаме християнските стандарти навсякъде, във всяка област. Духовността не означава отстъпление и оттегляне от живота.[3]

Духовен не означава “направен от дух.” “Духът не е призрачна субстанция обитаваща в истински духовния християнин. Прилагателното, както в “духовен човек” и “духовно тяло,” не означава “безплътен,” “призрачен,” “нематериален” или “несветски,” както е във филмите Призракът и госпожа Мюир или Призракът и господин Чикън.

Духовността се измерва с “добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим” (Ефесяни 2:10). Добрите дела се изявяват на лично ниво, като християнинът изявява плодовете на Духа (Галатяни 5:22-24), на семейно ниво, като децата се покоряват на своите родители (Ефесяни 6:1), на бизнес ниво, като работодателите плащат обещаните заплати (Второзаконие 24:15), на съдебно ниво, като всички се считат за равни пред закона (Левит 24:22) и на държавно ниво, като на Цезаря се плаща цезаревото, а на Бога Божието (Матея 22:21).

Ние сме били изкупени и избавени от светското замърсяване. Това не означава, че трябва да обърнем гръб на живота. По-скоро трябва да избягваме всяко съучастие в нечистотата на света. “Наистина, християните, както нашият Господ учеше, са светлината на света; те не могат да бъдат такива, ако светлината им е скрита или я няма. Следователно те трябва да поставят светлината си да свети пред хората (Матея 5:14ff.), докато в същото време избягват извратеностите на неновороденото общество и на нехристиянското поклонение.”[4]

Религия отвътре навън

Преобладаващото лъжливо разбиране за истинската духовност се получава, когато благовестието се обърне навътре към себе си. Да бъдеш духовен, в съвременния извратен смисъл, означава за интернализираш въздействието от новораждащото действие на Святия Дух върху грешника, “мъртъв в . . . престъпления и грехове” (Ефесяни 2:1). Слабостта на това определение не е че духовното “обновление започва във вътрешния свят, а че завършва там.”[5] Макар във всеки вярващ да има вътрешно и духовно царуване на Христос, трябва да има и външна изява на тази вътрешна вяра. Това е вярата на добрия самарянин, за която Исус ни казва “Иди и прави същото” (Лука 10:37, курсивът мой); тоест, да поемем отговорността за всички, които се нуждаят от нашата грижа и помощ. Исус наистина царува в сърцата на Своите светии. Това е необходимата първа стъпка:

Вътрешното, духовно царуване на Христос като Спасител и Господар не трябва да бъде пренебрегвано или минимизирано по своята важност. Човек не може да влезе в Божието царство без духовно новорождение: “Истина, истина ти казвам, Ако не се роди някой отгоре, не може да види Божието царство” (Йоана 3:3). Онези, които са изкупени, вече са преселени в царството на Божия възлюбен Син (Колосяни 1:13) и като такива знаят, че “Божието царство е . . . правда, мир и радост в Святия Дух” (Римляни 14:17).[6]

Но ако новорождението свършва с вътрешния растеж, тогава то не е истинска спастелна вяра, точно както светилото, скрито под шиник, не е истинска светлина (Матея 5:14-16). Да насърчиш някого, “дано бъдеш стоплен и нахранен,” не е израз на истинска вяра (Яков 2:16). Истинската духовност е в изявяването на християнската вяра. Исус изявяваше Своята любов към света в дела на любов и праведност.

Духовните неща

Както показахме, да бъдеш духовен означава да бъдеш управляван от Святия Дух в мислите, думите и делата. За много хора, обаче, духовността е ограничена до индивида, лишена от всякаква външна изява, която би засегнала материалния свят. Самият библейски език отхвърля такова тълкуване. Например, дяволът и неговите демони са духовни (нефизически) и зли:

И видях от устата на змея, и от устата на звяра, и от устата на лъжепророка, три нечисти духове прилични на жаби; защото те са духове на демони, които, като вършат знамения, отиват при царете на цялата вселена, да ги събират за войната във великия ден на Всемогъщия Бог. (Откровение 16:13-14, курсивът мой)

Има “измамителни духове” (1 Тимотей 4:1), “нечисти духове” (Откровение 18:2), и “духове на заблуждение” (1 Йоана 4:6). Има дори “духовни сили на нечестието” (Ефесяни 6:12).

От друга страна, Исус има тяло и е добър, без грях (2 Коринтяни 5:21). Исус беше възкресен в тялото Си. Писанието ни казва, че Исус взе участие в нашата “плът и кръв” (Евреи 2:14). Който отрича, че Исус Христос е дошъл в плът “е измамник и антихрист” (2 Йоана 7; 1 Йоана 4:1-3).

[Исус] днес е плътски, земен, във времето, макар [понастоящем] нашите очи да не Го виждат. Това е значението на Въплъщението. Доцетистите,[7] притеснени от плътското в благовестието, са се опитали да представят един нематериален Спасител; по-късно гностиците твърдяли, че само духовните (с което те са имали предвид вътрешните, безсмъртните, вечните) страни на естеството на Христос имат спастелно действие.

Ранната Църква е отхвърлила безкомпромисно тази ерес. Те са защитавали плътските, земните и видимите страни на Месия. Човек може да види Неговата Слава (Йоана 1:14); бил е чут с човешки уши и докоснат от човешки ръце (1 Йоана 1:1). За да бъдеш истински християнин е трябвало да изповядаш, че Месия е дошъл в плът (1 Йоана 4:2).[8]

Ако един човек е християнин, тогава той е съживен, възкресен от Святия Дух. Да бъдеш духовен не означава, че вече не трябва да се занимаваш с нещата, свързани с този свят, неща, които можем да определим като материални. Духът и материята не са противоположни в библейската теология. “Тъй като гръцките прилагателни завършващи на –ikos означават етично или динамично отношение, а не материално, pneumatikos [духовен] означава ‘движен от духа’ или ‘контролиран от духа.’ Този ‘дух’ е или Святият Дух, или човешкият дух, преобразен от божествения Дух.”[9] Този Святи Дух (Деяния 13:2), “дух на истината” (1 Йоана 4:6), “духовни неща” (1 Коринтяни 9:11), “духовна храна” (10:3), “духовно тяло” (15:44), “духовни жертви” (1 Петрово 2:5), “духовна мъдрост и разбиране” (Колосяни 1:9), и “служебни духове, изпращани да служат на ония, които ще наследят спасение” (Евреи 1:14).

Следователно, въпросът не е духовност срещу недуховност. Ние трябва да определим чий дух ще бъде използван в определянето как да живеем в света: Божият Дух или духът на антихриста? Ето защо Йоан ни казва да “изпитваме духовете” (1 Йоана 4:1). Павел ни казва, “И тъй, ядете, пиете ли, нещо ли вършите, всичко правете за Божията слава” (1 Коринтяни 10:31, курсивът мой).

Всички области от живота са духовни, дори политическата област. “Ние толкова сме свикнали да мислим за духовността като оттегляне от света и човешките дела, че е трудно да мислим за нея като политическа. Ние приемаме, че духовността е лична и вътрешна, докато политиката е обществена. Но такова противоречие драстично намалява духовността, свеждайки я до отношение към Бога, без приложения в отношенията на човека със заобикалящия го свят.”[10] Разбира се, хуманистите се надяват, че християните ще продължат да вярват това, докато те се домогват до политическата област за да нанасят своето отмъщение. “Идеята, че можем да се отнасяме към Бога, но не и към света – че можем да практикуваме духовност, която не е политическа – е в конфликт с християнското разбиране за Бога.”[11] Бог е създал политическата област по същия начин, по който е създал семейството и църквата.

Митът за свещеното и светското

Свързано с въпроса за истинската духовност е разграничението, което много християни правят между областите, които често са описвани като свещената и светската. Първият възглед (хуманизмът) твърди, че всичко, което действително има значение, е светът, в който живеем и физическата вселена, която ни заобикаля. Само онези неща, които могат да бъдат преценени от усещанията, са истински и в крайна сметка са важни. Всяко друго твърдение за смисъл извън материалното е мит, легенда или суеверие. Това се нарича с различни имена: секуларизъм, материализъм и натурализъм.

Другият възглед, който често се представя за “християнския възглед,” казва, че всичко, което има значение, са нещата свързани с бъдещия свят – свещените неща. Светът, в който живеем, тъй като се смята за наш временен дом и един ден ще бъде съден, трябва да бъде малка грижа за християнина. Няма надежда за изкуплението на коя да е част от него. Всички земни стремежи са “светски” и следователно са извън обсега на християнския живот. Следователно, макар че християните могат да се въвличат в “земните неща “ по необходимост (напр. за храна, дрехи и подслон), те не могат да донесат със себе си конкретна библейска позиция относно кой да е т.нар. светски предмет, тъй като Божието Слово е насочено само към духовните неща: свещеното.

Разбира се, от гледна точка на позицията на Библията и двете крайни мнения за погрешни. Библията е загрижена и за този свят, и за бъдещия. Небето е примерът за нашия живот на земята. Ние трябва да се молим “да дойде Твоето Царство” и “да бъде Твоята воля, на земята, както е на небето,” а това включва и неща от този свят като молитва за “нашия ежедневен хляб” (Матея 6:10-11, курсивът мой), нещо, за което трябва да работим, защото Павел ни казва, че човекът, който не работи, не трябва и да яде (2 Солунци 3:10). Не ни е казано да отречем земята заради съществуването на небето (духовните неща), нито да отречем този век (светските неща) заради славата на бъдещия век.

Трябва да се подчертае, че думата светски не винаги е имала негативното значение, давано й от много хора в християнската общност. За повечето хора днес светски означава нерелигиозен и следователно нещо по-малко от духовен. Например, бизнесменът се занимава със светска работа, а свещеникът или служителят се занимава с духовна работа, обикновено наричана “християнско служение на пълен работен ден.” Християните са попаднали в капана, поставен от секуларистите, които искат да държат религията далеч от всичко, което не е пряко свързано с църковната работа и часа за поклонение в неделя сутрин. Библейският възглед твърди, че целият живот е светски; тоест, всяко призвание, което признава Божието върховенство в този век, е свято призвание. И целият живот е духовен или религиозен; тоест, всяко наше призвание трябва да бъде управлявано от Писанието за Божията слава.

И [Жан] Калвин, и [Мартин] Лутер са настоявали, че “светските” професии са също толкова важни, както и “религиозните призвания,” и че е възможно да се служи на Бога във всяка честна и полезна работа. Калвинизмът насърчава прилежната работа и навиците за спестовност в светските задължения като начин за създаване на общо благосъстояние и за прославяне на Бога. Тази “протестантска етика” е била особено одобрявана от пуританството и е била приложена към научната работа. Тя е бил подсилена от стремежа към себевладение, простота и прилежност. Изследването на природата е било божествено заповядано, тъй като това би разкрило Божието творение и ще даде пример на подредена дейност. Пуританите са ярвали, че науката може да работи за Божията слава и в полза на обществото.[12]

За нещастие, много християни вече не вярват, че целият живот е религиозен. Те вярват, че да се въвличаш в “светска работа,” тоест работа, която има значение за тук и сега, е нещо по-малко от духовно. Това е мит.

Религията на секуларизма

Като говорим за духовната същност на цялата действителност, все пак трябва да разгледаме и светския възглед, който се стреми да абсолютизира нещата от този свят. Човекът, който е без Бога, е движен от друг дух. Това е религията на хуманизма, наречена секуларизъм. Светското, този век, е направено абсолютно и върховно. Няма Бог, няма небе, няма друг дух освен този, който е вътре в човека. Човекът е свой собствен бог и този свят е всичко, което имаме. Докато едно време християнството е било смятано за решение на човешките проблеми, сега религията на секуларизма е заела мястото му. Секуларизмът е същностно месиански. Той предлага план за спасение на една изгубена планета:

Хуманизмът е станал най-месианската от идолопоклонническите религии на Запада. Антроположката Маргарет Мийд включва в своята автобиография искрено признание, че това е религиозно вярване и то призовава да бъде разпространено по целия свят. Ето защо Милтън Фридман описва [Джон Кенет] Гълбрайт като “мисионер търсещ повярвали.” Същият подтик е бил зад tour de force на Ерих Фром, трансформацията на Стария Завет в защита на радикалния хуманизъм.[13]

Като имаме предвид опасностите от въвличането в този свят, нека да помним, че спасението идва само чрез новораждащото дело на Божия Святи Дух. Нищо в този свят не може да ни спаси. Тук не може да има неутралитет. Ако християнинът не се намеси в процеса на преобразяване с християнския възглед за духовността, тогава бъдете сигурни, че хуманистите ще бъдат готови със своята версия. Възходът на Ню Ейдж хуманизма е доказателство, че разпадащият се Запад търси нов дух, който да вдъхне живот в разлагащия се труп на хуманизма.


[1] S. M. Houghton, Sketches from Church History: An Illustrated Account of 20 Centuries of Christ’s Power (Carlisle, PA: The Banner of Truth Trust, 1980), 28.

[2] Ibid.

[3] David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), 3-4.

[4] Philip E. Hughes, Commentary on the Second Epistle to the Corinthians, NICNT (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1962), 256.

[5] Guinness, The Gravedigger File, 78.

[6] Greg L. Bahnsen, “This World and the Kingdom of God,” in Gary DeMar and Peter Leithart, eds. The Reduction of Christianity: A Biblical Response to Dave Hunt (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1988), 351.

[7] От гр. изглеждам, струва ми се.

[8] P. Richard Flinn, “Baptism, Redemptive History, and Eschatology: The Parameters of Debate,” in James B. Jordan, ed. Christianity and Civilization: The Failure of the American Baptist Culture 1 (Spring 1982), 144-45.

[9] Murray J. Harris, From Grave to Glory: Resurrection in the New Testament (Grand Rapids, MI: Zondervan, 1990), 402.

[10] Glenn Tinder, “Can We Be Good Without God?” The Atlantic Monthly (Decenber 1989), 69.

[11] Ibid.

[12] Joseph Spradley, “A Christian View of the Physical World,” in Arthur Holmes, ed. The Making of a Christian Mind: A Christian World View and the Academic Enterprise (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1985), 68.

[13] Herbert Schlossberg, Idols for Destruction: Christian Faith and Its Confrontation with American Society (New York: Regnery/Gateway, [1983] 1990), 273.





"You've Heard It Said"
Copyright © 1991 Gary DeMar
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов