"Чули сте,
че е било казано"
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Заключение

   

"Чули сте, че е било казано"
  Home    от Гари Демар  

10



“ГРАЖДАНСТВОТО НА
ХРИСТИЯНИНА Е НА НЕБЕТО”

Така в съвременния свят всеки християнин е гражданин на два народа: Земен народ като Франция, Англия или САЩ, и небесния народ (Ефесяни 2:6; не от този свят, Йоан 18:36), Църквата. Макар че принадлежим изцяло на Христос, това не е основание да се отречем от нашето гражданство в земните народи, както не трябва да изоставяме земните си семейства. Всъщност, ние дори се стремим да бъдем добри граждани, защото самите тези земни народи и техните управители са получили своята власт от Бога (Римляни 13:1-7).

ДЖОН М. ФРЕЙМ

"'Аз ще защитавам германския народ,’ изкрещя Хитлер. ‘Вие се погрижете за църквата. Вие, пасторите, трябва да се грижите да заведете хората в небето и да оставите този свят на мен.’”[1] Гневният отговор на Адолф Хитлер е насочен към Мартин Нимьолер, награден с много медали командир на подводница през Първата Световна война, пламенен националист и служител на благовестието. През 1933 Нимьолер пише книгата От подводната лодка до амвона, показвайки, че “четиринадесетте години на [Ваймарската] република са били ‘мрачни години.’” В едно изречение в края на книгата той добавя, че възходът на Хитлер най-после довежда светлина за Германия.[2] Той скоро открива, че светлината е била запалителна бомба, която ще унищожи надеждите и свободите на германския народ. Тази светлина също ще бъде използвана за да запали газовите камери за унищожаването на милиони евреи и други “нежелани.” През 1935 “Нимьолер вече е изгубил напълно своите илюзии.”[3]

Нимьолер става ревностен критик на Хитлер и неговата политика, “протестирайки срещу антихристиянските наклонности на режима, отхвърляйки антисемитизма на правителството и изисквайки прекратяване на държавната намеса в църквите.”[4] Не всеки следва Нимьолер. Многобройни пастори полагат лична клетва на вярност и покорство към Адолф Хитлер. Други пастори биват изпратени в концентрационни лагери за своя отказ да я положат. Нимьолер бива хвърлен в затвора за своите усилия.

Защо толкова много хора в църквата се съобразяват с Хитлер и неговата политика? Защо действуват, както Хитлер ги описва, като “покорни кучета . . . които се потят от притеснение, когато ги заговориш”?[5] Най-голяма причина за това е фактът, че хората са вярвали, че тяхното небесно гражданство ги е задължавало сляпо да възприемат наложените държавни изисквания за гражданство и да останат мълчаливи независимо от това какви зверства биват извършвани. “В никоя страна с изключение на царска Русия свещеничеството не е станало по традиция толкова сервилно към политическата власт на държавата.”[6]

Християнската, вяра, която се придържа само към небесно гражданство, няма въздействие върху политическото гражданство на християнина, тъй като той е само странник и пришълец по своя път към небето. Хитлер се възползва от тази вяра. Нимьолер учи друго: “Ние не мислим да използваме силата си да избягаме от ръката на властите, както и апостолите в древността не са го мислили. Нито пък желаем да останем мълчаливи според човешките заповеди, когато Бог ни заповядва да говорим. Защото това е, и трябва да остане случай, в който трябва да се покорим на Бога, а не на човека.”[7] Небесното гражданство на християнина, заключава Нимьолер, трябва да има въздействие в света, в който християнинът живее.

Двойно гражданство

Предполага се, че небесното гражданство на християнина автоматично анулира всякакво земно гражданство. Но апостол Павел не видя противоречие в това да държи на своето римско гражданство (Деяния 16:37-39; 22:22-29) и да твърди, че също е гражданин на небето (Филипяни 3:20). Няма противоречие в заповедта на Петър да се покоряваме “на всяка човешка власт, било на царя като върховен, било на управителите като пратеници от него, за да наказват злодейците и за похвала на добротворците” (1 Петрово 2:13-14) и неговите думи към храмовите служители, когато той и апостолите казаха, “Подобава да се покоряваме на Бога, а не на хората” (Деяния 5:29).

Християнинът е гражданин на няколко места – град, окръг, област, държава. Например, апостол Павел беше римски гражданин (Деяния 22:27-29) от град Тарс в област Киликия (21:39) и жител на Ерусалим в окръг Юдея (22:3). Ако Израел не беше подчинен на властта на Рим, Павел би могъл да упражнява своето племенно гражданство като член на Вениаминовото племе (Филипяни 3:5). Павел имаше множествено гражданство. Схващането за единствено гражданство е присъщо повече на езическа Гърция отколкото на библейското християнство:

Никой не е можел да стане атински гражданин, ако е бил гражданин на друг град; защото е било религиозно невъзможно да бъдеш едновременно член на два града, както е било невъзможно да бъдеш член на две семейства.[8]

В Съединените Щати всеки човек е гражданин на страната, щата, окръга и града. В някои щати действуват градски съвети (напр. Пенсилвания, Ню Джърси, Ню Йорк, Минесота), а в други щати действуват общински управления (напр. Луизиана). Всяка от многото държавни власти има действителна, но делегирана власт и върховенство в тези места. Тяхната действителна власт и върховенство може да се използва да прекрати властта на друго законно управление, което може да злоупотреби с властта си, или на незаконна управляваща сила, придобила властта чрез насилие.

Чрез многото гражданства гражданите имат достъп до властта, където може да се упражнява влияние на местно ниво. Премахването на тези много гражданства води до деспотизъм и тирания. Адолф Хитлер успява да заздрави властта си като премахва многото граждански власти в страната:

Той премахва отделните власти на историческите провинции и ги подчинява на централната власт на Райха, която е в неговите ръце. . . . “Народните събрания” на провинциите са премахнати, върховната власт на провинциите прехвърлена към Райха, всички провинциални управления са поставени под правителството на Райха и провинциалните губернатори поставени под администрацията на Райхсминистъра на вътрешните работи.[9]

Една от догмите на марксизма е “постепенното премахване на различията между града и селото чрез по-равномерно разпределение на населението по цялата страна.”[10] С премахването на различията върви и намаляването на независимостта, като цялата власт се прехвърля към централното правителство. Обратното, нашите американски конституционални основатели начертават ограничена държавна власт, която децентрализира силата и властта. Нашите предшественици са се страхували от вида управление, което ражда нацизма и комунизма.

Християнинът над всичко е гражданин на Божието царство. Във Филипяни 3:20 Павел споменава за тази характеристика на гражданството: “Защото нашето гражданство е на небесата, откъдето и очакваме Спасител, Господа Исуса Христа.” Тази идея съответствува на думите на Исус към Никодим, че трябва да “се роди отново” (буквално, да се роди отгоре) (Йоан 3:3; Йоан 14:1-3). Всъщност, той трябва да стане гражданин на небесното царство. Християнското гражданство на даден човек, обаче, не анулира неговото земно гражданство и свързаните с него граждански задължения.

В друг смисъл небесното гражданство на християнина го прави чужденец, странник и пришълец на земята (Евреи 11:13; 1 Петрово 2:11). Християнинът не се отрича от своето земно гражданство докато действува като пришълец. Но неговото земно гражданство не трябва да се смята за първостепенно. Земното гражданство е временно и има смисъл само в рамките на библейския морален ред – Божието царство, което обхваща всяко гражданство. На християнина се казва да “търси първо Неговото царство и Неговата правда. . . .” (Матей 6:33).

Християнинът има задължение да следва Божия Закон, както той се прилага за всички центрове на власт. Божият Закон е стандартът за всяко гражданство. Нашето небесно гражданство включва пълно спазване на закона. Исус каза, “Ако Ме обичате, ще пазите заповедите Ми” (Йоан 14:15). Исус не ограничава обхвата на спазването на законите; следователно, можем да заключим, че спазването на Неговите заповеди включва всеки вид гражданство без изключение.

Когато Писанието говори за покорство пред управителя (Римляни 13:1-7; 1 Петрово 2:13-17), гражданите трябва да се покоряват. Когато държавните закони се противопоставят на небесните закони, първостепенното задължение на християнина е към неговото небесно гражданство (Деяния 5:29). Докато християнинът живее на земята, той остава отговорен към различни църковни и държавни управления, но очаква деня, в който неговото небесно гражданство ще бъде напълно реализирано:

Всички тези [старозаветни вярващи] умряха във вяра, тъй като не бяха получили обещанията; но ги видяха и поздравиха отдалеч, като изповядаха, че са чужденци и пришълци на земята. . . . Но на дело желаят едно по-добро отечество, тоест, небесното (Евреи 11:13, 16; 1 Петрово 2:11).

За Църквата се говори като гражданство: “Затова вие не сте вече странници и пришълци, но сте съграждани на светиите и членове на Божието семейство” (Ефесяни 2:19).

Примерът на Павел

Апостол Павел не видя противоречие в това да се възползва от своето римско гражданство (Деяния 16:37-39; 22:22-29), докато в същото време твърди, че е също гражданин на небето (Филипяни 3:20). Павел не отрече своето римско гражданство в полза на небесното си гражданство, когато беше взет, за да бъде “изпитан с биене” (Деяния 22:24, 25, 28). “И когато го бяха разтегнали с ремъци, Павел рече на стотника, който стоеше там: Законно ли е да бичувате един римлянин, и то неосъден?” (22:25). Защо Павел просто не “понесе” всичко, доволен от факта, че е гражданин на небето? Вместо това той използва привилегиите на римското гражданство в своя полза. Докато някои са били закупили своето гражданство с много пари, Павел “е бил роден в него” (22:28).

Никъде не откриваме Павел да се отрича от привилегиите, които идват с римското гражданство. Трябва да имаме предвид, че Цезарите са смятали себе си за богове. Да бъдеш активно въвлечен в политическата област не означава, че тя трябва да е напълно освободена от всякаква религиозна мисъл. Павел прогласява едно истинско послание към тези езически управители, надявайки се да ги убеди да се откажат от религиозната си лудост. След като чува Павловата защита на благовестието, цар Агрипа му отговаря, “За малко да ме убедиш да стана християнин” (Деяния 26:28).

В много случаи апостолът използва всички привилегии на римското гражданство в своя полза като се позовава пред римляните не на небето (а Павел определено се позовава на небето, тъй като ни казва да се “молим непрестанно” [1 Солунци 5:17]), а на Цезаря, главата на римската държавна власт (Деяния 25:11). Разбира се, той използваше Цезаря като начин да разпространява благовестието, за да довежда други в небесното гражданство.

Властта на Сатана

С въпроса на гражданството е свързан и въпроса за положението на Сатана в света. Ако Сатана е владетел над този свят, тогава е разумно да заключим, че християните, чието гражданство е на друго място, не могат да участвуват в един свят, управляван от дявола. Павел, обаче, не виждаше проблем в това да се занимава с езически императори, които смятат себе си за богове, както видяхме по-горе. Някои християни отиват до там да заявят, че светското управление е “област на дяволското управление.”[11] Това вярване е основано отчасти върху разказа за изкушенията в Матей и Лука, кадето Сатана предлага световните царства на Исус. Сатана, показвайки на Исус “всичките световни царства в цялата им слава,” обещава: “Ще Ти дам всичко това, ако паднеш да ми се поклониш” (Матей 4:9), “защото на мен са предадени и аз ги давам на когото искам” (Лука 4:6). Според тази теория Сатана владее политическите властови структури.

Робърт Дънкан Кълвър, привърженик на тази теза, пише:

Забележително е, че Исус не оспорва претенциите за господство над царствата на света (космос). Неговият отговор беше тайно признаване на законността на претенциите на Сатана. Под Божието провидение е в неговата власт да ги дава, иначе не би имало изкушение. В такъв случай Исус би трябвало да се изсмее на Сатана, вместо да отговори с трезви цитати от Писанието.[12]

Има няколко проблема с това тълкуване. Първо, знаем, че Сатана е лъжец (Битие 3:4-5). Исус го нарича “лъжец и на лъжата баща” (Йоан 8:44). Второ, трябва ли да се казва истината, за да бъде изкушението истинско? Да предположим, че на някой политик предлагат един милион долара, ако гласува по определен начин за някой проектозакон. Политикът се съгласява и взема парите. В момента, в който го прави, се появява агент на ФБР, прочита му правата и го арестува за приемане на подкуп. Парите се вземат от политика и се връщат в касата на Министерството на правосъдието, което е подготвило лъжливата операция. Човекът, който е предложил парите, не е притежавал парите. Всъщност цялата операция е била лъжа. Престъплението е в готовността да се приеме подкупа, за да се повлияе върху законодателството.

Трето, “грехът”(ако смея да използвам думата) на Исус би бил да приеме предложението на Сатана независимо дали е законно или не. Ако беше направил това, щеше да бъде извършен грях независимо дали Сатана притежава нещо или не. Тогава Сатана би Му се изсмял и би осведомил Исус, че царствата така или иначе не са негови. Обаче щетата вече щеше да бъде извършена.

Накрая, знаем, че след смъртта и възкресението на Исус властта на Сатана е сериозно ограничена: “Сега е съдба на този свят; сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън” (Йоан 12:31). Положението на Сатана в този свят се е променило значително. Исус е “Цар на царете и Господар на господарите” (Откровение 19:16). Дори Сатана да е притежавал всички земни царства преди Разпъването (което е спорен въпрос), той определено вече не ги притежава.

Дали властите са зло?

Някои дори отиват още по-далеч в своята оценка за политическата власт като твърдят, че властта е зла сама по себе си и по своята същност, особено когато е институционализирана в политическата област. Твърди се, че християните не могат да се намесват в политиката, защото самото естество на управлението е сатанинско. Твърди се, че Исус изяснява това в Йоан 19:11, когато заявява, че властта на Пилат му е дадена “отгоре,” тоест от бунтовните ангели. Жак Елюл в Subversion of Christianity (Подриване на християнството) твърди, че “’отгоре’ не означава нито Бога, нито императора, а exousia [гр. господство, власт, сила; бел.прев.] на политическата власт, която е бунтовна exousia, ангел в бунт против Бога.”[13] Възможно ли е това? Исус каза на Никодим, че трябва да бъде роден “отгоре” (Йоан 3:3). Същата гръцка дума се използва и на двете места. Павел ни казва, че властите “са отредени от Бога” (Римляни 13:1). Институцията на държавната власт е отредена от Бога. Това не означава, че онези, които са на власт, признават Божието върховенство над себе си (Данаил 4). Нито означава, че християните не трябва да се намесват в политическия процес. Да не се намесваме означава да отречем, че Бог е Този, Който установява съществуващите власти.

Християните ще се съгласят, че злоупотребата с власт е зло, както е и злоупотребата с богатството, секса и свободата. Но дали властта е зла по своята същност? Макар да е вярно, че Бог е избрал слабите неща на света, за да посрами силните, също толкова вярно е, че Бог е възложил власт и сила в управленчески институции като семейството, църквата и държавата.

Любовта към парите е това, което е корена на всяко зло, а не самите пари. Парите са Божия добър дар към човека. Бог създаде Евилатската земя със злато и Писанието ни казва, че “златото на тази земя е добро” (Битие 2:12). Но с парите, както с властта, може да се злоупотребява. Хората в положение на власт често злоупотребяват с властта. Навуходоносор, цар на Вавилон, е съвършен пример за законността на властта и злоупотребата с властта. Бог осъди царя за неговите претенции за абсолютна и автономна власт и върховенство:

Царят проговори, казвайки: Не е ли велик този Вавилон, който аз съградих с мощната си сила за царското жилище и за славата на величието си! Думата беше още в устата на царя, и глас дойде от небесата: На теб се известява, царю Навуходоносоре, че царството премина от теб; и ще бъдеш изгонен измежду хората, между полските животни ще бъде жилището ти (Данаил 4:30-32).

След време, обаче, Бог възстанови властта на царя и му се “притури превъзходно величие” (4:36). Как би могъл Бог да възстанови царя, ако тези власти са зло? Тук също имаме отговор на твърдението, че Сатана притежава “всички световни царства” и ги предлага на Исус. Как би могъл Бог да отнема и възстановява власт, ако Сатана я притежава?

Сегашното състояние на дявола

Както всички създания, дяволът има определени ограничения. Дори в Стария Завет Сатана трябваше да получи разрешение от Бога преди да може да действува (Йов 1:6-12; 2:1-7). Ограниченията на Сатана са се умножили след разпъването, възкресението и възнесението на Исус.

Библията ни показва, че “ако се съпротивим на дявола, той ще бяга от нас” (Яков 4:7). Единствената сила, която Сатана има над християнина, е силата, която ние му даваме и силата, дадена му от Бога (2 Коринтяни 12:7-12). Писанието ни казва, че Сатана е победен, обезоръжен и ограбен (Колосяни 2:15; Откровение 12:7-8; Марк 3:27). Той е паднал (Лука 10:18) и е изхвърлен (Откровение 12:9). Той е бил смазан под краката на ранните християни и като подразбиране, под краката на всички християни през всички векове (Римляни 16:20). Той е изгубил властта си над християните (Колосяни 1:13). Той е осъден (Йоан 16:11). Той не може да докосне християните (1 Йоан 5:18). Делата му са унищожени (1 Йоан 3:8). Той няма нищо (Йоан 14:30). Трябва да бяга, когато му се противопоставим (Яков 4:7). Той е вързан (Марк 3:27; Лука 11:20). И накрая, вратите на ада няма да надделеят над настъпващата Църква на Господ Исус Христос (Матей 16:18). Със сигурност Сатана е жив, но в никакъв случай не е добре на планетата Земя.

Сатана като “богът на този свят”

Тогава какво има предвид Павел, когато описва Сатана като “богът на този свят”[14] или на този век? (2 Коринтяни 4:4) Предполага се, че този стих учи, че Сатана има всяка власт и господство в тази диспенсация и на планетата Земя: Бог е Бог на небето и на идещия век, а Сатана е богът на Земята и на този настоящ нечестив век. Този дуалистичен възглед за вселената може да е част от гръцката езическа философия, но той няма място в библейската теология.

Макар да е вярно, че за дявола се казва, че богът на този век, ние знаем, че Бог е “Царят на вековете” (1 Тимотей 1:17). Исус притежава “всяка власт,” и на небето, и на земята (Матей 28:18-20):

Съвременният диспенсационалист отива дотам да каже, че Сатана управлява този настоящ свят. Той пропуска очевидния факт, че единствените три стиха от Писанието, които наричат Сатана “князът на този свят,” твърдят, че Христос чрез смъртта Си победи Сатана като княз на света. Предвид Своята бъдеща смърт Исус каза: “Сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън” (Йоан 12:31); “князът на този свят идва и той няма нищо в Мен” (Йоан 14:30); “князът на този свят е осъден” (Йоан 16:11).[15]

В допълнение, знаем, че властта на Сатана не се е увеличила от времето на Йов. Той все още трябва да иска позволение, за да изкушава Божиите хора (Йов 1:6-12; Лука 22:31). Това е особено вярно при новия и по-добър завет, установен от Исус Христос. Боговете нямат нужда да искат позволение. Както горният стих изяснява, Сатана е втора класа създание, което бива изхвърлено и съдено: “Князът на този свят ще бъде изхвърлен вън” (Йоан 12:31, курсивът мой); “князът на този свят е осъден” (Йоан 16:11, курсивът мой).

Тогава какво има предвид апостолът когато описва Сатана като “богът на този век”? Първо, никога не трябва да позволяваме един стих да определя нашето разбиране за дадено учение. Писанието трябва да се сравнява с Писанието. В него няма противоречия. Следователно, не може едновременно Бог да е “Цар на вековете” и Сатана да е “богът на този век.” Не можем да кажем, че Сатана е осъден и изхвърлен вън и все още да твърдим, че той е богът на този свят както Йеова е Бог на този свят.

Каква теологична идея се опитва да изрази Павел? Исус каза на фарисеите, че техен баща е дяволът (Йоан 8:44). Знаем, че дяволът не е техен биологичен баща. По-скоро той е техен духовен баща в смисъл, че те отхвърлиха своя истински Баща и Неговия Син, Исус Христос:

Със сигурност тези юдеи са физически деца на Авраам; но духовно и морално – а именно това е въпросът – те са деца на дявола.[16]

Исус описва дявола като някой, който ражда мироглед, включващ лъжа и убийства. В този смисъл Сатана е техният духовен баща. По същия начин Сатана е бог на онези, които се придържат към повяхващата слава на Мойсей, “служението на смърт” (2 Коринтяни 3:7). Това е векът, над който той е бог, век, който “изгуби славата си поради славата, която го превъзхожда” (3:10). Тази слава е завършеното дело на Исус Христос, което превъзхожда наредбата за кръвта на юнци и козли. Невярващите юдеи от времето на Исус все още са се придържали към храма и жертвите, когато сред тях вече е било истинското Божие Агне, дошло да отнеме греховете на света (Йоан 1:29). Те са разпънали Божието Агне, което всъщност е “Господарят на Славата” (1 Коринтяни 2:8).

Второ, дяволът е избран за бог от “онези, които загиват,” и той трябва да ги заслепи, за да го последват: “...за тия, невярващите, чийто ум богът на този свят е заслепил, за да не ги озари светлината от славното благовестие на Христос, Който е образ на Бога” (2 Коринтяни 4:4, курсивът мой). Този стих учи, че невярващите биват мамени да вярват, че Старият Завет, където “завесата не е повдигната,” е пътят към живота (3:14). Сатана е богът на “служението на смъртта.” Богът на този век ги държи в робство, “но когато човек се обърне към Господа, покривалото се снема” (3:16) и той вече не възприема Сатана като бог. Свободата от служението на смърт идва само там, където е Господния Дух: “А Господ е Духът; и където е Господният Дух, там е свобода” (3:17). Но Сатана е заслепил очите на невярващите, така че да не могат да видят вдигнатата завеса. Те все още уповават на Стария Завет. Сатана е избраният от тях бог.

Трето, както идолите въобще, дяволът не е по естество бог (Галатяни 4:8; Второзаконие 32:17; Псалм 96:5; Исая 44:9-20; 1 Коринтяни 8:4; 10:20). Във Филипяни 3:18-19 Павел ни казва, че онези, които са “врагове на Христовия кръст,” се покланят на корема си: “Защото мнозина, за които много пъти съм ви казвал, а сега и с плач ви казвам, се обхождат като врагове на Христовия кръст, чийто край е погибел, чийто бог е коремът, и чието хвалене е в това, което е срамотно, които дават ума си на земните неща” (курсивът мой). Коремът не е бог, но може да бъде избран за бог. Сатана не е бог, но може да бъде издигнат като идол както израилтяните издигнаха златното теле (Изход 32:1-10; Исая 44:9-28).

Четвърто, единственият начин Сатана да представи себе си като бог е първо да заслепи своите жертви. Имайте предвид, че Исус описва дявола като “лъжец и на лъжата баща” (Йоан 8:44). Макар че Сатана се представя за бог, това не го прави бог.

Сатана желае, макар и напразно, да се издигне като Бога, и грешниците, в бунта си срещу истинския Бог, се покоряват на този, който е начинателят на техния бунт. Неновородените служат на Сатана като че ли той е техният бог. С това, обаче, те не избягват от господството на единия истински Бог. Обратното, така те довеждат себе си под Неговата справедлива присъда; защото Сатана е създание и не е Бог, на който да служат (ср. Римляни 1:18, 25). Точно както в света има само едно благовестие, и всяка алтернатива на него е лъжливо не-благовестие, така има само един Бог на вселената и всяко друго “божество,” на което хората се покланят и служат, е лъжлив не-бог.[17]

Когато разгледаме всички свидетелства, научаваме, че Сатана е богът на един век, който отминава. Той е избраният бог от онези, които отхвърлят завършеното изкупително дело на Исус Христос. Този век и този свят се използват “в етичен смисъл, [означавайки] неморалния свят на непокорството, а не всеобхватния, разширен свят на създанието, [представяйки] живота на човека извън Бога и в робство на грешни подтици, [свят] етично отделен от Бога.”[18] Мартин Лутер изразява това добре:

И макар че този свят изпълнен с демони
Заплашва да ни погуби
Ние няма да се боим, защото Бог е пожелал
Неговата истина да тържествува чрез нас.
Ние не треперим
От княза на мрачната тъмнина;
Можем да понесем яростта му,
Защото, ето, неговата участ е сигурна,
Едно малко слово ще го събори.[19]

Определението за Сатана като бог на този век е повече отражение на състоянието на този век, отколкото истинското положение на дявола. Хризостом коментира, че “Писанието често използва думата бог, не по отношение на достойнството, което се означава с тази дума, а по отношение на слабостта на онези, които са му подчинени; както когато нарича мамона господар и корема бог: но с това нито коремът е бог, нито мамонът е господар, освен на онези, които им се покланят.”[20]

Когато Църквата прави Сатана богът на този век, тя пада в една от клопките на дявола – като му дава далеч повече сила и власт, отколкото той заслужава или притежава. Той е достатъчно доволен, когато някой повярва в някоя от лъжите му.


[1] Цитирано в Charles Colson, Kingdoms in Conflict (Grand Rapids, MI: Zondervan, 1987), 140.

[2] William L. Shirer, The Nightmare Years: 1930-1940 (Boston: Little, Brown and Company, 1984), 152.

[3] Ibid.

[4] Ibid,. 153.

[5] Думи на Хитлер, потвърдени от Херман Раушнинг, по онова време доверено лице на Хитлер, в неговата книга, Hermann Rauschning, The Voice of Destruction (New York: G. P. Putnam’s Sons, 1940), 297-300. Цитирано в ibid., 152.

[6] William L. Shirer, The Rise and Fall of the Third Reich (New York: Simon and Schuster, 1960), 236.

[7] Цитирано в Shirer, The Nightmare Years, 154.

[8] Fustel de Coulanges, The Ancient City: A Study on the Religion, Laws, and Institutions of Greece and Rome (Garden City, NY: Doubleday Anchor [1864] 1955), 196. Цитирано в Gary North, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Institute for Christian Economics, 1989), 62.

[9] Shirer, Rise and Fall of the Third Reich, 200.

[10] Karl Marx and Friedrich Engels, The Communist Manifesto, 1848.

[11] John Howard Yoder, The Politics of Jesus (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1972), 195.

[12] Robert Duncan Culver, Toward a Biblical View of the Civil Government (Chicago: Moody Press, 1974), 49-50.

[13] Jacques Ellul, The Subversion of Christianity, The Subversion of Power (Grand Raopids, MI: Eerdmans, 1986), 115.

[14] Гръцката дума в този стих е “век.” Но има и други новозаветни текстове, където Сатана е описан като “княз на света” (Йоан 14:30). Изглежда, че “век” и “свят” се използват като синоними.

[15] R. B. Kuiper, “The Word of God Versus the Totalitarian State,” Westminster Theological Journal XI (November 1948). Цитирано в Gary North, ed., The Journal of Christian Reconstruction, Symposium on Politics 5(1) (Summer 1978), 170.

[16] William Hendriksen, Exposition of the Gospel According to John, New Testament Commentary, 2 vols. (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1953-54), Vol. 2, 60.

[17] Philip E. Hughes, Commentary on the Second Epistle of the Corinthians, The New International Commentary on the New Testament (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1962), 127.

[18] Greg L. Bahnsen, “The Person, Work, and Present Status of Satan,” Gary North, ed. The Journal of Christian Reconstruction, Symposium on Satanism, 1(2) (Winter, 1974), 22.

[19] Мартин Лутер, “Нашият Бог е могъща крепост,” трети куплет.

[20] Цитирано в Hughes, Commentary on Second Corinthians, 128.





"You've Heard It Said"
Copyright © 1991 Gary DeMar
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов