|
| |||||||
|
12 “ИМА РАЗДЕЛЕНИЕ МЕЖДУ
В сградата на Капитолия на САЩ осемдесет и третият Конгрес отделя една стая, която да се използва само за лични молитви и размишления от членовете на Конгреса. В тази специално отделена стая има рисувано стъкло, изобразяващо Джордж Вашингтон коленичил в молитва. Зад Вашингтон има гравирана молитва: “Пази ме, Боже, защото на Теб уповавам” (Псалм 16:1). Двата долни ъгъла на стъклото показват Святите Писания и отворена книга и свещ, символизиращи светлината от Божия Закон: “Твоето Слово е светилник за краката ми и виделина на пътеката ми” (Псалм 119:105). Дали това е нарушение на Първата Поправка към Конституцията? Най-висшият пост в нашата страна изисква най-голяма мъдрост. Цар Соломон научи това още в началото на своята политическа кариера, макар че не винаги го следваше. Американските президенти винаги са имали високо мнение за Библията защото са знаели, че нейната мъдрост е по-велика от всяка мъдрост, която кой да е човек може да им предложи.[1]
Дали тези президенти са нарушили Първата Поправка? Дали Конгресът наруши Първата Поправка, когато обяви 1983 за “Година на Библията”?
Последното изречение е интересно: “библейското учение е вдъхновило възглед за държавното управление, който се съдържа в . . . Конституцията.” Трябва ли да заключим, че Конституцията е неконституционна? Затваряне на вратата за християните Един начин да се държат християните извън обществената дейност, и особено извън политиката, е да се твърди, че има разделение между Църквата и държавата. Аргументът е основан върху презумпцията, че в библейските времена църквата и държавата са били слети в едно. Предполага се, че свещениците са управлявали старейшините, съдиите и царете. Ако това е така, според този аргумент, Библията не може да се използва в нашето съвременно плуралистично общество, където Конституцията забранява държавата да бъде управлявана от църковни служители. Властта на Цезаря е напълно светска, използваща общото откровение, естествения закон, или простото мнозинство на граждани като стандарт за управление. Държавната власт, както я виждат тези защитници, не може да се обръща към Библията, за да създаде работещо отношение между Църквата и държавата. Както ще видим, този сценарий не е в съгласие нито с Писанието, нито с Първата Поправка към Конституцията. “Разделението между църквата и държавата” означава различни неща за различните хора. Най-основното и законно определение е, че институцията на църквата е отделена от институцията на държавната власт. Църквата като институция не може да се намесва в институционалните дела на държавната власт нито пък нейните служители имат това право. По същия начин, държавната власт не може да смущава служението и дейността на Църквата. Това не означава, че държавата не може да приема и прилага на практика закони, които имат религиозна основа. Например, държавната власт възприема библейските закони против кражба, убийство, полигамия, аборти, хомосексуализъм и лъжесвидетелство като имащи правно приложение, без това да нарушава Първата Поправка. Държавата, обаче, няма юридическото право да принуждава хората да вярват в благовестието, да изповядват истинската религия, да плащат десятък или да посещават църква. Нито пък може някой управител да обяви някоя християнска деноминация за национално установена деноминация. Библията учи, че има много власти със специализирани функции и ограничения върху властта и силата: семейството, църквата и държавата. Всяка власт има определена от Библията област или обхват на действие. В Израил Тора (Законът) се е използвал и за трите власти. Например, бащата е можел да наказва детето си за провинение, но не е можел да наказва дете от друго семейство, да отлъчва член на църквата, или да налага смъртно наказание на престъпник. Докато държавата има власт да съди и екзекутира убийци, семействата и църквите нямат. Презвитерът в църквата, в съгласие с другите презвитери в своята църква, има църковна власт в своята си църква да дисциплинира всеки член според инструкциите, положени в Матей 18 и да участвува в процеса на решаване на спорове между вярващи (1 Коринтяни 6). Той не може да отиде в друга църква, обаче, и да налага дисциплина там (макар че може да бъде помолен да поеме някакви съдебни функции, но само под ръководството на управлението на църквата, където се провежда съдът). Нито може да влезе в областта на държавната власт като представител на църквата и да използва властта на държавата, за да налага църковни закони над всички граждани. Но тези неща не означават, че индивидуалният член на църквата не може да използва Библията за да определи дали един кандидат за политически пост е подходящ за този пост. Макар Конституцията да заявява, че не може да се изисква религиозен тест от някой, който се стреми към държавен пост (вероятно с цел да предотврати налагането на деноминоционните различия),[3] това не означава, че отделните гласоподаватели не могат да имат свой тест. Примери за разделение на властите Тези принципи имат дълга история, която е още от епохата на Стария Завет. Мойсей стана главния съдебен служител в Израил, подкрепян от многобройни по-нисши държавни служители (Изход 18:17-26). Аарон, братът на Мойсей, стана главният църковен служител като Първосвещеник, подкрепян от многобройни по-нисши свещеници (Изход 29:1-9; Левит 8). Мойсей не изпълняваше задълженията на свещеника, а Аарон не вършеше държавни дейности. В дните на съдиите Готониил, Аод, Самегар, Гедеон и Самсон служеха като политически ръководители (Съдии 1-13), докато синът на Михей, Финеес, Илий и левитите служеха на църковни постове (Съдии 17; 20:28; 1 Царе 1-8). По време на периода на монархията, цар Саул служеше като политически ръководител, докато Авимелех служеше като главен църковен ръководител на народа (1 Царе 10 и 21). Давид беше цар, докато Авиатар изпълняваше свещеническите задължения (1 Царе 15:11). Синът на Давид, Соломон, управляваше като държавен управител, докато Садок изпълняваше църковните дейности (1 Царе 1:45). След това цар Йоас и свещеникът Йодай (4 Царе 11) и цар Йосия и свещеникът Хелкия (4 Царе 22:4) също поддържаха разделението на властите. Дори след връщането от плена църквата и държавата действуваха като паралелни институции с управител Неемия (Неемия 7) и свещеник Ездра (Неемия 8). Следната графика показва как действуваше разделението на властите между църквата и държавата в Стария Завет:
От гледна точка на Библията никога е нямало такова разделение на църквата и държавата, че държавата да е свободна от следване на насоките на Писанието в своите управленчески задължения (Второзаконие 17:18-20). И свещеникът, и царят бяха длъжни да слушат и да се учат от Закона. Свещеникът трябваше да следва инструкциите, свързани с църковните дела, докато царят трябваше да взема от Писанието онези насоки, които са предназначени за неговото държавно служение. Ако някой случай и бил твърде труден за решаване от управителя, Библията дава следното наставление: “И да идеш при левитските свещеници и при онзи, който ще бъде съдия в онова време, и да ги попиташ; и те ще ти кажат решението на съда” (17:9). Левитите, като специалисти в Закона, е трябвало да помагат на управителя, но левитите не са били призвани да управляват вместо царя. Да разгледаме думите на Псалм 2:10-12:
Критериите за ръководство и в църквата, и в държавата са били основани върху етични съображения и предишен управленчески опит (Изход 18:17-23; Второзаконие 1:9-15; 1 Тимотей 3:1-7). Новият Завет описва ръководителите на църквата и държавата като служители (Марк 10:42-45; Римляни 13:4). Дори когато се описва ролята на управителя, се използва гръцката дума за дякон или слуга. Идеята за управителя като служител все още се приема и днес. Хората, които работят в областта на държавното управление все още се наричат “държавни служители.” Думата подчертава задължението на управителя да служи вместо да “господарува над” хората под неговата власт. Държавният “служител” управлява за наше добро и той е “възмездител за гняв върху този, който върши зло” (Римляни 13:4). Цар Давид не отхвърли увещанието на пророк Натан след като беше изобличен за своите грехове на прелюбодейство и убийство. Макар че Давид в началото не знаеше, че упрекът е срещу него, той не подействува като че ли е необичайно за някой като Натан да търси съвета на царя или дори да дава на царя съвет. Давид прие изобличението на Натан. Той не каза на Натан, че има “разделение между църквата и държавата”: “Тогава Давид каза на Натан: Съгреших против Господа” (2 Царе 12:13). Винаги има опасност от юридическа узурпация, когато, да кажем, държавната власт премахне юридическата рамка и навлезе в областта на църквата. Библията дава много примери за това как царят се опитва да отмени властта и областта на действие на църквата. Цар Саул пое задълженията на свещениците, когато принесе жертви. Той престъпи границите на своите царски задължения (1 Царе 15:9-15, 22). На друго място цар Саул уби праведния свещеник Ахимелех, защото той не пожела да изпълни политическите цели на царя (1 Царе 22:11-18). Цар Еровоам установи своята държавна религия във Ветил и Дан. Хора, които не са левити и с най-лош характер бяха назначени да служат като свещеници (3 Царе 12:26-31). За цар Озия се казва, че беше горд (2 Летописи 26:16). Неговата гордост го подведе да отиде отвъд своята област на държавно управление. Докато беше ръководител на държавата, цар на Юда, той не беше свещеник. Цар Озия не трябваше да поема ролята на свещеник и да изпълнява църковни дейности. Той нямаше власт в Храма. Озия пренебрегна Божия Закон и “извърши престъпление против Господа своя Бог, като влезе в Господния храм за да покади върху Господния олтар” (2 Летописи 26:16). Бог гледа сериозно на разделението на властите. Царят беше поразен с най-страшната болест в целия Израил: проказа. “И цар Озия стана прокажен до деня на смъртта си; и живееше в отделна къща като прокажен, понеже беше отлъчен от Господния дом” (2 летописи 26:21). Той изгуби достъпа си до Храма, беше изолиран от населението и изгуби царството си в полза на своя син, Йотам, който “беше над царския дом и съдеше хората на земята” (26:21). Свещеник Азария не беше пасивен в целия този случай. Той знаеше ограниченията на царската власт. Той, заедно с “осемдесет Господни свещеници” (26:17), предприе действия против царя. Те се противопоставиха на цар Озия, изяснявайки, че “не принадлежи на теб, Озия, да кадиш на Господа, а на свещениците, на Аароновите потомци, които са посветени да кадят” (26:18). Свещениците заповядаха на Озия да излезе от светилището. Тези църковни служители са наречени храбри мъже (26:17), защото действуваха в голям риск. Макар те да бяха осемдесет човека, царят все пак командваше войската. Можеше да заповяда да ги убият. Има прецедент за това когато свещеникът Ахимелех помогна на Давид срещу цар Саул (1 Царе 21-22). Цар Саул поиска от едомеца Доик да нападне свещениците след като слугите на царя отказаха. “И едимецът Доик се обърна, нападна свещениците, и уби същия ден осемдесет и пет мъже, които носеха ленен ефод” (1 Царе 22:18). Едомецът Доик нямаше угризения за това да убие свещениците. В наши дни, ако народът ни се отдалечава от своята библейска основа, ще виждаме подобни изверги, които ще нападат невястата на Христос, Църквата. Цар Озия носеше злобата на Саул в сърцето си: “А Озия, който държеше в ръката си кадилница, за да кади, разяри се” (1 Летописи 26:19). Свещениците не бяха небрежни в задълженията си. Макар да знаеха, че животът им е в опасност, те бяха повече загрижени за почитта към Господа (1 Летописи 26:18); твърде често църквата днес е пасивна, докато държавата все повече посяга на нейната църковна власт. Църквата забравя своята определена от Бога роля. Църквата може да се откаже от своето пророческо служение, когато бъде съблазнена от политиката. Не е ли точно това, което стана, когато хората искаха да направят Исус цар, да Го направят свой политически ръководител? (Йоан 6:15). Те показаха своята истинска преданост когато Исус отказа да приеме техния възглед за това, което те разбираха като Божието царство. “Раздаването на хляба подтикна тълпата да прогласи Исус като новия Мойсей, снабдителя, Царят на социалните грижи, когото те очакваха.”[4] Те се интересуваха повече от напълване на коремите си отколкото от спасение на душите си. Когато Исус не задоволи тяхното лъжливо схващане за спасението, те се обърнаха в друга посока: “Нямаме друг цар освен Цезаря” (Йоан 19:15). Те отрекоха преобразяващото действие на Святия Дух за новорождение на мъртвото човешко сърце. За тях и за много хора днес човешкото спасение идва чрез политическата власт. Исус, обаче, не е политически Спасител, но Неговото спасително дело трябва да засегне и политиката. Какво да кажем за Конституцията? Колко пъти сте чували някой да каже, че причината, поради която християните не могат да се намесват при формирането на политиката, е защото Конституцията определя “разделение между църквата и държавата”? Понятието за разделение между църквата и държавата трябва да означава, че “Религията не може да има нищо общо с политиката и с това, което е свързано с политиката.” Но малко американци наистина са чели Конституцията и има добра причина да смятаме, че само малък процент американци действително са я изучавали. Така че не е изненада, че много хора, включително християни, не осъзнават следните схващания на Конституцията:
Могат да се направят следните наблюдения относно Първата Поправка:
Докато Съединените Щати отхвърлят своето християнско наследство, бившите комунистически режими възприемат все по-отворен възглед за взаимоотношението между религията и политиката. “Сред непрекъснати спорове религиозното образование се завръща в полските училища” под формата на обучение в катехизиса. “Лех Валенса, основателят на Солидарност, каза пред Gazeta Wyborcza, ‘Тъй като комунизмът е създал такава бъркотия, аз смятам преподаването на религия са съществено от морална гледна точка. . . . Църквата предлага да преподава безплатно на поляците честност и морал.’”[5] С това въведение, нека да погледнем историята на смисъла на тази толкова много цитирана, но обикновено цитирана погрешно, разбирана погрешно, и прилагана погрешно поправка. Когато Конституцията е била изпратена на щатите за ратифициране, хората са се бояли, че новото централно правителство ще има твърде много власт. Тогава се дава предложението в Конституцията да се изброят допълнителни поправки, които да ограничат още повече властта и правата на централното управление. Въпросът за религията е бил важен, тъй като много от щатите са били установили свои църкви. Загрижеността е била, че една национална църква (напр. Англиканска, Презвитерианска или Конгрешанска) би била издържана от данъци и така ще разруши съществуващите щатски църкви. Затова Първата Поправка е била предназначена да защити щатите от посегателство от централната власт. Поправката не е била предназначена да премахне християнската религия, която е била преобладаваща в колониите. Съдията Джоузеф Стори, съдия във Върховния Съд през деветнадесети век, дава следния коментар за смисъла на поправката.
Коментарът на Стори е важен. Той заявява, че целта на поправката е “да изключи всяко съперничество между християнските секти.” Това предполага, че християнството е било възприетата религия в колониите, но никоя деноминация не трябва да бъде подкрепяна от централната власт. Поправката не е била предназначена да направи всички религии равни. Думата установяване, както е използвана в Първата Поправка, означава признаване от правителството на една единствена деноминация като официална църква. Поправката не забранява всяко установяване на религия (религия въобще), а установяване на религия (конкретна християнска деноминация, която нашите основатели са наричали “секта”) от Конгреса. В Първата Поправка няма нищо, което да ограничава щатите. Ако поправката беше направена така, че да отрече на религията правото да има дори най-малко въздействие върху въпросите на държавното управление, тогава изглежда странно, че на 24 септември 1789, в същия ден, в който одобрява Първата Поправка, Конгресът призовава президента Вашингтон да обяви национален ден на молитва и благодарение. Първият Конгрес решава:
Това изявление признава “многото забележителни добрини на Всемогъщия Бог, особено като им е дал възможност в мир да установят Конституция на управлението за тяхната безопасност и щастие” (курсивът мой). Това е доста странен език за група хора, които предполагаемо току-що са отделили религията от управлението на всички нива, управление, което не биха имали, ако Бог не го беше направил възможно. Първият Конгрес също установява система на свещеници в Конгреса, чрез които да се принасят всекидневно към Бога официалните молитви. В целия дебат относно Първата Поправка не се казва нито една дума от кой да е конгресмен относно “стена на разделението между църквата и държавата.” По времето на написването на Първата Поправка повечето от тринадесетте колонии са били установили църкви.
Един кратък прочит на щатските конституции лесно ще докаже това твърдение. Забележете датите, когато тези щатски конституции са били все още действуващи. Нямало е нищо неконституционно в това щатската власт да подкрепя дадена религия. Всички петдесет щата на Съединените Щати изразяват своята зависимост от Бога за своето устояване и сила.[8] По-старите версии на тези конституции са дори по-откровени относно християнската вяра. Ето няколко примера:
Тъй като Първата Поправка забранява на Конгреса да установява официална религия, щатите са свободни от централен контрол, когато става въпрос за религиозни въпроси. Днешните съдилища тълкуват погрешно Първата Поправка, че всеки закон, който има религиозна основа, е неконституционен. Например, ако училището учи, че въздържанието е най-добрия начин да се избегне нежеланата бременност, или че предбрачният секс е неморален, и такива възгледи са учението на основните религии (протестанти и католици), тогава въздържането от секс не може да се поучава в училището. Сегашният дебат за църквата и държавата е историческа измислица. Произходът на израза “разделение на църквата и държавата” може да се намери в трудовете на Роджър Уилиамс, основател на Роуд Айлънд, и в едно писмо, което Томас Джеферсън пише към група баптистки пастори в Денбъри, Кънектикът, през 1802. Използваният от Джеферсън израз, “една обикновена метафора, която е твърде неясна за да подкрепи каквато и да е теория за смисъла в основополагащите документи,”[9] е бил възприет като стандартно тълкуване на Първата Поправка. Ако създателите на Конституцията са искали да използват фразеологията на Уилиямс (по-късно възприета от Джеферсън), те са можели да го направят. Вместо това те избират по-конкретни форми на изразяване за да изразят конкретен смисъл. Както историята потвърждава, смисълът няма нищо общо с разделянето на моралните страни на религията, свързани с обществените въпроси, от държавните дела, както свидетелствува Северозападният Декрет от 1787: “Религията, морала и познанието, тъй като са необходими за доброто управление и за щастието на човечеството, за училищата и за средствата за образование, трябва да бъдат винаги насърчавани.” Както изследователят на Конституцията Лео Пфефър пише: “За всякакви практически цели християнство и религия се използват като означаващи едно и също нещо. . . .”[10] Нашите Основатели, включително Джеферсън, никога не са предполагали, че моралните постановления, основани върху религията, трябва да бъдат изключени от държавните дела:
Библията на Джеферсън, също известна като “Моралът на Исус,” е била сборник от “думите на самия Исус.” Джеферсън заявява, че “там се намира най-възвишеният и милостив морален кодекс, който някога е даван на човека.”[12] И така, това, което е било предназначено да възпира централната власт от установяване на национална църква, сега се тълкува така, че да възпира дори религиозните наставления да влияят върху политическата област. Един въпрос, който продължава да се представя като безспорно свидетелство, че нашите основатели съзнателно са отричали всяка привързаност към християнската религия и че има радикално разделение между религията и държавната власт, е Договорът от Триполи (1797). Член 11 от договора твърди:
Договорът много пъти е приписван на делото и вярванията на Джордж Вашингтон. Част от горния цитат се появи и на корицата на Liberty Magazine. Издателят създаде впечатлението, че Джордж Вашингтон го е написал. Подписът на Вашингтон следва след цитираното изречение, “Съединените Американски Щати на се в никакъв смисъл основани върху християнската религия.” Както ще видим, това е невярно и заблудително. The Encyclopedia of Philosophy си измисля разказ за това как Джордж Вашингтон е “приел” радикалните деистични възгледи на Джоел Барлоу, по онова време американски консул в Алжир. Ето разказа:
Като чете това, човек си съставя впечатлението, че Вашингтон е отишъл в Триполи и е разговарял с мюсюлманския владетел, и там е отговорил на въпроса относно религиозната основа на Америка. Това е чиста измислица. Виновникът за това е Джоел Барлоу, като е бил повлиян доста от Томас Пейн. Вашингтон е нямал нищо общо с договора. Той не е бил президент когато договорът е бил подписан. Норман Гайслер, автор на Is Man the Measure: An Evaluation of Contemporary Humanism (Дали човекът е мерилото: Оценка на съвременния хуманизъм), безкритично приема заключението на Encyclopedia of Philosophy относно Договора от Триполи и участието на Джордж Вашингтон в него. Той заявява, че:
Гайслер не дава доказателства, че на Вашингтон някога е бил задаван този въпрос. По време на президентските избори през 1984 организацията Народ на американския път (People of American Way, PAW) излъчи реклама по една национална кабелна телевизия, озаглавена “Бащите Основатели и разделението на църквата и държавата.” Говорител беше изтъкнатият актьор Мартин Шийн. Шийн каза: “Днес гласовете, изповядващи религиозни догми, са нахлули в най-високите постове на управлението, предизвиквайки идеите на нашите Бащи Основатели и разделението на църквата и държавата.” С какво Народът на американския път подкрепи това свое твърдение за възгледите на Бащите Основатели? PAW се обърна към един изкривен цитат от Договора от Триполи и заяви, че това са думите на Джордж Вашингтон. Шийн продължи: “’Управлението на Съединените Щати,’ настоява Вашингтон, ‘не е в никакъв смисъл основано върху християнската религия или върху която и да е друга религия.’” Дори когато цитира неправилно, PAW не цитира честно. Никъде в Договора от Триполи не се съдържат думите “или върху която и да е друга религия.” Джим Кастели, в статия в профсъюзен вестник, озаглавена “’Християнска Америка’: Митът продължава да живее” (4 юли 1984), приписва тези думи на името на Джон Адамс. Президентът Адамс наистина подписва договора на 10 юни 1797, три дена след като е ратифициран от Сената. Джон Адамс не се е срамувал от своята вяра. Ако наистина е подписал договора със спорния текст, тогава неговите действия не са били в съгласие с това, което той е смятал за вярванията на Америка. Това се вижда в неговото “Обявяване на национален ден на пост” на 6 март 1799:
При друг случай Джон Адамс пише: “Общите принципи, върху които нашите Бащи са постигнали независимост, са . . . общите принципи на християнството.”[15] Как тогава да примирим публичните изказвания на Адамс за християнството с Договора от Триполи? Възможно е договорът да не е нищо повече от изявление, “че ‘християнската религия’ като формална институция не е част от американското управление по същия начин, по който религиозните структури на исляма са част от ислямските управления. От многото неща, които Адамс и неговите съвременници са писали, е ясно, че те не са използвали думата религия за да изключват християнските идеи или принципи, както някои правят днес. Наистина, Основателите не са направили институционалната религия част от управлението. Но те никога не са мислили да изключват християнските принципи.”[16] Въпросът за автентичността Има един въпрос относно автентичността на договора от 1796. Конституционалният правист Джон У. Уайтхед твърди, че “Договорът от Триполи е тайнствен, объркан и често неправилно тълкуван документ. Тъй като бележките от преговорите по договора от 1796-1797 не са пълни, много от въпросите около договора изглеждат без отговор.”[17] Джоел Барлоу е надзиравал процеса на превод от арабски на английски. През 1930 на английски е преведена оригналната арабска версия от д-р К. Сноук Хургронье от Лайден. Например, в член 12 от версията на Барлоу са премахнати всички религиозни изрази: “Слава на Бога!”; “Бог да подкрепя [пашата на Триполи] и американците”; “Бог да направи вечна любов и добри отношения между нас”; и, “чрез Неговата благодат и доброта, амин!” Заблудата не свършва с Член 12. Изглежда, че е имало дори още подправяне на документа в процеса на неговия превод. Дали Барлоу е виновникът за това?
Този израз изглежда не съществува в първоначалния договор. Като се имат предвид връзките на Барлоу с антихристиянина Томас Пейн, не трябва да ни изненадва, че той е подправял документа. Договорът от 1805 Имало е два договора с Триполи. Договорът от 1796 привлича вниманието, докато подновеният договор от 1805 се пренебрегва от критиците. Важно е да се отбележи, че договорът с Триполи от 1805 се различава значително от версията от 1796 (ратифицирана на 7 юни 1797). Най-важната разлика е тази: Във версията от 1805 изразът “управлението на Съединените Американски Щати не е в никакъв смисъл основано върху християнската религия” очевидно липсва. Барлоу не е участвувал при съставянето на втория договор. Първият договор е бил прекратен поради война. През 1805 е написан нов договор (ратифициран на 12 април 1806). Член 14 от новия договор съответствува на Член 11 от първия договор: “Управлението на Съединените Американски Щати няма в себе си характер на враждебност срещу законите, религията или мира на мюсюлманите. . . .” Спорното изречение отсъствува. Ако критиците на тезата за християнска Америка са честни, те трябва да дадат подходящо обяснение защо ревизираният договор от 1805 не съдържа думите, които изглежда отхвърлят християнската религия. Те също трябва да отговорят защо ревизираният договор е подписан по време на президентския мандат на Томас Джеферсън! Джордж Вашингтон заявява, че “е задължение на всички народи да признават провидението на Всемогъщия Бог, да се покоряват на Неговата воля, да бъдат благодарни за Неговите добрини и смирено да просят Неговата закрила и благоразположение.” В своето Благодарствено Обръщение на 3 октомври 1789 той продължава, като пише, че като народ “ние можем да се обединим, като най-смирено принасяме нашите молитви и прошения към великият Господар и Владетел на народите, и да Го молим да прости нашите национални и други прегрешения.” Ако договорите са тези, които установяват религиозното посвещение на един народ, тогава е важно да погледнем всички договори. През 1822 Съединените Щати, Великобритания и Ирландия подписват “Конвенция за обезщетения под арбитража на Императора на Русия относно истинската същност на Първия Член на Договора от 24 декември 1814.” Тя започва с тези думи: “В името на Пресвятото и Неделимо Триединство.” Само християнството учи триединен възглед за Бога. Ако наистина Договорът от Триполи премахва християнството (което той не прави), според логиката на критиците, Договорът от 1822 го утвърждава отново.[19] [1] Nancy Leigh DeMoss, ed., The Rebirth of America (Philadelphia, PA: The Arthur S. DeMoss Foundation, 1986), 87. [2] Public Law 97–280, 96 Stat. 1211, approved October 4, 1982. [3] За противоположен възглед, виж Gary North, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1990). [4] John Howard Yoder, The Politics of Jesus: Vicit Agnus Noster (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1972), 42. [5] Kay Withers, “Religion Will Return to Poland’s Classrooms,” St. Petersburg Times (September16, 1990), 25 and 26A. [6] Цитирано от съдията Бревър Хенд в Jaffree v. Board of School Commissioners of Mobile County, 544 F. Supp. 1104 (S. D. Ala. 1983) в Russell Kirk, ed., The Assault on Religion: Commentaries on the Decline of Religious Liberty (Lanham, NY: University Press of America, 1986), 84. [7] Judge Brevard Hand, Jaffree v. Board of School Commissioners, 22-23. [8] Benjamin Weiss, God in American History: A Documentation of America’s Religious Heritage (Grand Rapids, MI: Zondervan, 1966), 34-35. [9] Peter J. Ferrara, Religion and the Constitution: A Reinterpretation (Washington, DC: Free Congress Foundation, 1983), 34-35. [10] Leo Pfeffer, Church, State and Freedom (Boston: Beacon Press, 1953), 98. [11] Ferrara, Religion and the Constitution, 36. [12] От писмо към Джон Адамс, 12 октомври 1813. [13] Ernest Campbell Mossner, “Deism,” The Encyclopedia of Philosophy, ed. Paul Edwards, 8 vols. (New York: Macmillan, 1967), 2:334. [14] Norman L. Geisler, Is Man the Measure? (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1983), 124-25. [15] John Adams to Thomas Jefferson, June 28, 1813, in Lester J. Cappon, ed., The Adams-Jefferson Letters, 2 vols. (Chapel Hill, NC: University of North Carolina Press, 1959), 2:339-40. Цитирано в Gary T. Amos, Defending the Declaration: How the Bible and Christianity Influenced the Writing of the Declaration of Independence (Brentwood, TN: Wolgemuth and Hyatt, 1989), 9. [16] Ibid. [17] “The Treaty of Tripoli,” The Rutherford Institute 2(1) (January/February 1985), 10. [18] Цитирано в Charles Bevans, Treaties and Other International Agreements of the United States of America 1776-1959, Vol. 11 (Washington, DC: Department of State, 1974), 1070. [19] Всички цитати от договори могат да се намерят в William M. Malloy, compiler, Treaties, Conventions, International Acts, Protocols and Agreements Between the United States of America and Other Powers, 4 vols. (New York: Greenwood Press [1910], 1968). |
| Copyright © 1991 Gary DeMar превод Copyright © 2001 Божидар Маринов |