|
| |||||||
|
15 “НИКОГА НЕ Е ПРАВИЛНО ДА СЕ ПРОТИВИШ НА ВЛАСТТА”
През 1660 Джон Бънян нарушава английските закони, като проповядва без разрешително. Той бива арестуван на едно църковно събрание и хвърлен в тъмница, която е достатъчно влажна, че ‘да ти порасте мъх на веждите.’ Той превръща своята тъмница в амвон и пише най-великата от всички християнски класически книги, Пътешественикът (Pilgrim’s Progress). Казват му, че ще бъде свободен, ако обещае вече да не нарушава закона, по който е затворен, но той отказва да го направи. Той бива арестуван още два пъти за същото действие на непокорство.”[1] Бънян не е единствен. Петър и Йоан бяха арестувани, “че поучаваха народа и проповядваха в Исус възкресението от мъртвите” (Деяния 4:2). Дори след освобождаването си, както Бънян, те продължаваха да проповядват благовестието, “защото не можем да не говорим това, което сме видели и чули” (4:20). Защо включвам глава върху съпротивата? Първо, защото има много неправилни разбирания по тази тема. Някои християни заключават, основани изцяло на своето разбиране на Римляни 13 и Матей 22:21, и без въобще да разглеждат други текстове, че християните са задължени да се подчиняват на властта без значение какво заповядва властта и какви са обстоятелствата. Това е незащитим възглед, както ще покаже внимателното разглеждане на Писанието. Второ, тъй като християните въздействуват върху обществото, те могат да очакват грубо отношение от онези, които “нямат друг цар освен Цезаря” (Йоан 19:15). Ранната Църква определено почувствува гнева на онези, които искаха да увековечат статуквото. Например, при проповядването на благовестието Ясон и някои от братята бяха довлечени пред градските власти със следното обвинение: “Тези [Павел и Сила], които размириха света, дойдоха и тук, и Ясон ги е приел, и те всички действуват против указите на Цезаря, казвайки, че имало друг цар, Исус” (Деяния 17:6-7, курсивът мой, 4:12). Ранните християни са били изправени пред многобройни предизвикателства от разярени граждани и могъщи църковни и държавни ръководители. Когато Църквата в края на двадесети век започне да изработва действието на Божието царство чрез проповядването на благовестието и прилагането на Неговото Слово във всяка област от живота, несъмнено ще последват гонения. Трето, без конкретни библейски инструкции съпротивата може да доведе до революция. Библията не подкрепя нито анархията, нито революцията като начини за разширяване на Божието царство. Истинската църква винаги е била против революцията но за съпротивата. Покорството на християнина към Бога винаги се е смятало за непокорство към хората (съпротива). Следователно, християнинът не се съпротивява самоцелно на държавата; той просто следва постановленията на по-големия завет, който управлява човешките завети.
Четвърто, времето е на страната на християните. Извратеният мироглед на хуманизма не може да успее. Като става все по-последователен със своята противоречаща сама на себе си идеология, той се саморазрушава. Чрез абортите, хомосексуализма и презрителното отношение към библейското семейство хуманистите ограничават своето бъдеще. Християните нямат нужда от революция. Вместо това трябва да останат верни, докато около тях хуманистите се самоунищожават. Никоя човешка власт не е абсолютна. В Матей 22:21 Исус казва на фарисеите и иродианите да “дават цезаревото на Цезаря.” Той не казва “давайте на Цезаря всичко, което изисква.” Трябва да даваме само онези неща, които принадлежат на Цезаря. Това означава ограничения. Божиите неща не принадлежат на Цезаря. Дали Исус дава на Цезаря и на всички останали владетели безгранична власт да управляват както им е угодно без да се съобразяват с Божиите заповеди? Дори Цезарят трябва да дава “Божието на Бога.” Нещо повече, от Римляни 13:1 знаем, че властта на Цезаря му е дадена от Бога. Без съмнение християните трябва да се покоряват “заради Господа на всяка човешка власт – било на царя като на върховна власт, било на управниците, като на такива, които са пратени от него за наказване на злосторниците и за похвала на тези, които вършат добро” (1 Петрово 2:13-14). Давид показва с примера си как трябва да се следва този принцип. Когато му е дадена възможност да убие цар Саул, Давид отказва: “Ето, в този ден очите ти видяха, че Господ те предаде в ръката ми в пещерата, и казаха да те убия, но аз те пощадих и казах: Няма да простра ръката си против господаря си, защото е Господният помазаник” (1 Царе 24:10). Имайте предвид, че Саул гонеше Давид, за да го убие. Примерът на Давид трябва да бъде урок за всички християни, че съпротивата срещу законно установената власт е сериозен въпрос. Трябва да има доста голяма библейска подкрепа преди да се вземе решението за съпротива, тоест за покорство пред Бога, а не пред хората. Старият Завет показва, че съпротивата срещу тиранията е законна. Давид се съпротивяваше на Сауловото преследване, но не уби Саул, когато имаше възможност. Давид не беше нито анархист, нито революционер. Еврейските акушерки Египетският цар заповяда на еврейските акушерки да убиват всички мъжки деца, раждани от еврейските жени (Изход 1:15-16). Еврейските акушерки се противопоставиха на заповедта на царя: “Но акушерките се бояха от Бога и не правеха каквото им беше казал египетският цар, а оставяха живи момченцата” (1:17). Акушерките трябваше да направят своя избор. Дали Божият закон отменя заповедта на царя, дори на царя на Египет? Бог показва Своето одобрение за действията им: “Затова Бог правеше добро на акушерките. А народът се умножаваше и твърде много се засилваше. И понеже акушерките се бояха от Бога, Той им направи домове” (1:20-21). През 1982 Рандал Дж. Хекман, съдия в съд за непълнолетни закононарушители, “в пряко нарушение на закона, който казва, че на жените не може да се отказва аборт,” отказва да даде разрешение на едно бременно тринадесетгодишно момиче да бъде извършен аборт. Прав ли е? Неговото решение е същото, както на акушерките, които отказаха да следват заповедите на египетския цар. В писмо към редактора на един вестник в Гранд Рапидс, Мичиган, съдията Хекман обяснява защо е отказал да позволи аборт на тринадесетгодишно момиче:
“Хекман е сурово критикуван от пресата и от своите юридически колеги. Сега детето е в средното училище и вероятно подкрепя решението на съдията!”[4] Измамата на Йохавед Йохавед, майката на Мойсей, също не се покори на заповедите на царя като скри детето си и по-късно осигурявайки избавление за него, за да не бъде убито от войските на царя: “Но понеже не можеше вече да го крие, тя му взе рогозено кошче, намаза го със смола и катран, сложи детето в него и го положи в тръстиката при брега на реката” (Изход 2:3). Йохавед дори измами дъщерята на Фараона да вярва, че тя, Йохавед, по никакъв начин е свързана с детето (2:7-9). По време на Холокоста евреите са били крити от нацистите. Това е било престъпление против държавата. Дали е неправилно? От гледна точка на нацисткия закон, да. От гледна точка на Библията, не. Семейство тен Бум, известно чрез Кори тен Бум и нейната книга Скривалището (The Hiding Place), рискуват живота си да спасяват евреи, които са преследвани от представители на немското правителство. Според библейския закон техните действия са законни. За лъжите и шпионите Рахав скри израелските съгледвачи и излъга относно тяхното местонахождение. Когато вече имаше възможен изход, тя ги отведе по път, където преследващите ги войници нямаше да ги видят. Царят заповяда на Рахав: “Изведи мъжете, които дойдоха при теб и които влязоха в къщата ти, защото са дошли да разучат цялата земя” (Исус Навиев 2:3). Тя отказа да се подчини на пряката заповед от ерихонския цар. Някои се опитват да твърдят, че Рахав е била права да “приеме съгледвачите с мир” (Евреи 11:31), но не е права да лъже относно тяхното местонахождение. Следните думи са пример за това:
Това е лишено от смисъл. Да приеме съгледвачите в мир, когато идват, и след това да каже истината, че все още са в нейния дом, когато длъжностните лица я питат, са две противоречащи едно на друго действия. “Да ги приеме с мир” означава, че те няма да попаднат в ръцете на ерихонския цар, което би означавало сигурна смърт. Рахав беше променила своята вярност от Ерихон към Израел. Налице е военно положение. Ако тя кажеше истината на хората, които търсеха двамата съгледвачи, тогава би била съучастник в тяхната смърт (сравни Псалм 50:18). Има и един друг проблем, който обикновено се пропуска в този разказ за лъжата на Рахав. “И Исус, синът на Навий изпрати от Ситим двама мъже да съгледат тайно земята. . .” (Исус Навиев 2:1, курсивът мой). Текстът продължава като ни казва, че “те отидоха и дойдоха в къщата на една блудница на име Рахав, и пренощуваха там.” Те обявиха ли, че са еврейски съгледвачи? Исус Навиев каза, че цялата операция трябва да се проведе “тайно,” тоест без да се разкрива истината за тяхната мисия. Самите съгледвачи не лъжат ли? Защо Исус Навиев да е прав да изпрати хора да съгледат земята, докато Рахав е неправа да лъже относно пътя, по който са поели съгледвачите? Защо съгледвачите да имат право да се крият? Това не е ли действие на измама? Защо не порицаха Рахав за лъжата? Защо не напуснаха града по същия път, по който влязоха? Вместо това те станаха съучастници в лъжата на Рахав, като й позволиха да “ги спусне с въже през прозореца” (2:15). Рахав е похвалена от новозаветните автори за нейните действия: “С вяра блудницата Рахав не загина заедно с непокорните, като прие съгледвачите с мир” (Евреи 11:31). Рахав е наредена заедно с Авраам като някой, чиято вяра е изявена в делата: “Така също [както Авраам] и блудницата Рахав не се ли оправда чрез дела, като прие пратениците и ги изпрати по друг път?” (Яков 2:25). Като изпрати съгледвачите по друг път, тя осуети желанието на царя да ги залови. Бог похвали Рахав за нейната измама. Да повторим, обстоятелствата не бяха нормални. “Критиците на лъжата на Рахав очевидно смятат, че нейният случай е подобен на прелюбодейството на Давид с Витсавия, един брак, от който в крайна сметка се роди Соломон. Разбира се, не можем да похвали действията на Давид само защото управлението на Соломон донесе толкова добри резултати (като построяването на Божия храм). Но конкретно се казва, че прелюбодейството на Давид беше омразно в Божиите очи; не се казва казва същото за действията на Рахав.”[6] Когато излизате вечерта, оставяте ли лампите в къщата да светят? Някои отиват до там да купуват средство, което включва и изключва лампите в къщата на случайни интервали, за да създаде впечатление, че в къщата има хора. Това се прави за да се заблудят крадците. Това не е ли измама? С това не лъжете ли? Дали съпротивителните движения по време на война са библейски? Какво да кажем за тайните операции? Трябва ли да премахнем ЦРУ и контраразузнаването? Грешно ли е да защитаваме писмата си като ги шифроваме? Правилно ли е да се носи камуфлаж? Грешно ли е да се изпращат лъжливи послания към врага, за да го подведем да отиде в посока, в която да не може да атакува? Казването на истината “не важи за военните действия. Шпионирането е законно, както и заблудителните тактики при военни действия. Защитата от крадци изисква прикриване и стени.”[7] Избавлението на Йонатан Йонатан почти намери смъртта си заради заповедта на своя баща, че всеки човек, който яде храна преди вечерта, преди царят да е отмъстил на своите врагове, ще бъде проклет (1 Царе 14:24). Йонатан не знаеше за тази заповед и я наруши. Ръководителите, когато бяха извикани и разпитани от Саул, си замълчаха. Когато цар Саул научи, че това беше неговият собствен син беше решен да наложи заповедта си като накаже Йонатан със смърт: “И Саул каза: Така да направи Бог и така да прибави – непременно ще умреш, Йонатане!” (14:44). Хората се противопоставиха на царя: “Заклеваме се в Господа, косъм от главата му няма да падне на земята, защото той действува с Бога днес! Така народът спаси (букв. “изкупи”) Йонатан и той не умря” (14:45). Да кажеш не на царя Седрах, Мисах и Авденаго отказаха да да се подчинят на заповедта на царя да се поклонят на златния образ: “Тези мъже, царю, не те зачитат; на боговете ти не служат и на златния образ, който си изправил, не се покланят” (Данаил 3:12). Когато тримата бяха хвърлени в пещта, Господният ангел им дойде на помощ (3:25). Това показва, че има последствия от противопоставянето на заповедта на владетеля. “През 165 от Хр. Юстин Мъченик и неговите другари отказват да се подчинят на заповедта на императора и да жертвуват към езическите богове. ‘Правете каквото ще правите. Защото ние сме християни и не принасяме жертви на идолите.’ Юстин и другарите му са обезглавени за тяхната вярност към Спасителя.”[8] Цар Дарий подписа документ, който забранява на всеки да отправя “молба към който и да било бог или човек освен” него (Данаил 6:7). Всеки, който откаже да се подчини на заповедта, “да бъде хвърлен в рова на лъвовете” (6:7). Данаил отказа да се подчини на ограниченията на заповедта. Библията казва, че Данаил положи специално старание за да наруши заповедта: “А когато Данаил научи, че писанието било подписано, влезе у дома си – а той имаше на стаята си отворени прозорци към Ерусалим - и три пъти на ден коленичеше на коленете си и се молеше и благодареше пред своя Бог, както беше правил преди това” (6:10). Новият Завет съдържа подобни случаи на съпротива срещу тиранията. Когато управителите и народните старейшини заповядаха на Петър и Йоан да престанат да проповядват в Исусовото име (Деяния 4:18), двамата апостоли отказаха да се подчинят на техните заповеди: “Правилно ли е пред Бога да слушаме повече вас, отколкото Бога – вие отсъдете; защото ние не можем да не говорим това, което сме видели и чули” (4:19-20). Петър и Йоан не можеха да не говорят това, което са видели и чули, защото Исус им беше заповядал да проповядват в Неговото име (Матей 28:18-20; Деяния 1:8; 1 Коринтяни 9:16). В друг случай някои от апостолите бяха арестувани за проповядване и изцеляване в Исусовото име. Те отново бяха хвърлени в градския затвор (Деяния 5:18). През нощта “ангел от Господа . . . отвори тъмничните врати” и им заповяда да не се покорят на управителите на Израел: “Идете, застанете в храма и говорете на народа всичките думи на този Живот” (5:20). Когато на апостолите отново беше заповядано да не проповядват и поучават, техният отговор беше кратък и уверен: “Трябва да се покоряваме на Бога, а не хората” (5:29). Покорството на апостолите към Бога беше противно на стремежа на държавата. Това доведе до първата смърт на апостол в ръцете на държавата: “Около това време цар Ирод [Агрипа I] сложи ръце на някои от църквата, за да ги притесни. И уби с меч Яков, брата на Йоан” (Деяния 12:1-2). По-късно Петър беше арестуван за подобни престъпления против държавата (12:3). Покорството пред Бога, а не пред хората е законно. Бог определено даде пример за това, когато изпрати един от Своите ангели да освободи Петър от затвора (12:6-8). Или Бог е върховен, или човекът. Когато тези две власти се сблъскат, християнинът, който първо е гражданин на небето, трябва да се покори на Бога, а не на хората. “Уилиам Тиндейл (1490) учи, че истините на Писанието имат власт и над Църквата, и над държавата. Отчасти поради тази “ерес” английските власти се опитват да го арестуват, но Тиндейл винаги се изплъзва в продължение на години. В края на краищата той бива арестуван, съден като еретик и екзекутиран през 1536.”[9] Какво да кажем за Революцията? Никой от горните примери не трябва да подвежда християнина да твърди, че Бог призовава индивидуалния християнин към анархия или Църквата да насърчава революция в името на някаква “свещена кауза.” Американската война за независимост не е нито анархистична, нито революционна в съвременния смисъл на тези понятия. Тринадесетте колонии са били действуващи държавни власти, имащи договорни взаимоотношения с английския крал. Кралят нарушава условията по договорите. Спорещите са били независими държавни власти, не индивиди или тълпи. Войната за независимост “не е била беззаконен бунт против властта, както някои историци твърдят. Тя е законно посредничество на едно законно избрано ниво на управление (колониалните законодателни събрания) срещу крал, който упорито настоява да наруши своя феодален договор с колониите.”[10] Този възглед за конституционното начало на нашата нация е непознат за съвременното мислене:
Твърде често американците прибързват да подкрепят всяко революционно движение по света заради добрите резултати от Американската революция. Те не осъзнават, че нашата революция е различна по своя характер. Както горните автори показват, съвременният възглед за Американската революция “противоречи на действията и вярванията на онези, които са участвували в ‘Революцията.’ . . . Американските колонисти не са се бунтували против конституционна власт; те не са търсели независимост от английския крал. Обратното, кралят е прекъснал всякакви връзки със своите американски колонии. Декларацията за независимостта не е била написана за да се спечели независимост, а за да се обясни и определи това, което е било наложено насила върху колониите.”[12]
Колониите искат разтрогване само на “политическите връзки.” Колонистите и техните правителства са спазвали своята част от договора с Короната. Следователно, всяко разглеждане на законността или незаконността на действията на колонистите трябва да бъде в контекст на война. Докато революциите се водят от “народа” срещу съществуваща държавна власт, войните се водят от една съществуваща държавна власт срещу друга съществуваща държавна власт. Държавната власт призовава гражданите в армията за защита на националния суверенитет. Колониите са били държавни власти със свои конституции и управители. Някои християнски автори не разбират движещите сили зад войната на колониите с Англия. Следващото е пример за това:
Никой от “библейските критерии,” които този автор излага в своята книга, не съответствува на обстоятелствата около Американската революция. В своята глава за войната авторът обобщава своя възглед като заявява, че “Бог е постановил държавната власт и й е дал меча.”[15] Тринадесетте колонии са били суверенни държавни власти, на които е бил даден меч. Имали са свои съдилища и съдии. Тъй като на индивидите и църквите не е даден меч, те не могат законно да се бунтуват против съществуващите държавни власти. Но законните държавни власти могат. Поради липсата на изключения в текста се смята, че Римляни 13 забранява всяка съпротива срещу държавните закони: “Всеки човек да е подчинява на властите, които са над него” (13:1). Апостолът не изброява никакви изключения. Петър прави подобно изявление: “Покорявайте се заради Господа на всяка човешка власт – било на царя като на върховна власт, било на управниците, като на такива, които са пратени от него за наказание на злосторниците и за похвала на тези, които вършат добро” (1 Петър 2:13-14). И отново никакви изключения. Но това е същият Петър, който заяви, “Правилно е да се покоряваме на Бога, а не на хората” (Деяния 5:29; 4:19-20). Как да се справим с очевидното противоречие? Има много места в Писанието, където един стих говори абсолютно, а друг стих дава изключение. Това не е странно. Ако кажа на децата си да излязат и играят докато вечерята стане готова, изглежда, че говоря абсолютно. Не трябва да се връщат в къщата докато не бъдат повикани. Никакви изключения. А ако вали дъжд? Ако някое голямо куче влезе в двора? Могат ли да влязат в къщата без да нарушат моята абсолютна и без изключения заповед? Не, те няма да нарушат моята заповед, защото има неизговорени изключения. Приема се, че те действуват без да е нужно да бъдат повтаряни всеки път, когато се даде някаква заповед. В предишни случаи им е казано да “влязат в къщата, когато вали,” и “да не се доближават до скитащи кучета, които влязат в двора.” Библията действува по същия начин. На едно място Исус казва, “Който меч вади от меч умира” (Матей 26:52). Това включва ли управителя? А човека, който при самозащита удря нападателя си? Това не е ли изключение на Исусовото твърдение, което е без изключения? Тъй като Библията вече е разглеждала самозащитата (Изход 21:23-25; Левит 24:19-21; Второзаконие 19:21) и ролята на управителя (Битие 9:6), Исус няма нужда да повтаря изключенията, тъй като Неговите слушатели знаят, че Исус има предвид анархия и революция (Левит 19:18), не просто употребата на меча. Римляни 13:4 ни казва, че дълг на управителя е да използва меча. Това противоречие ли е? Не. Следователно, когато четем текстове като Римляни 13:1 и 1 Петър 2:13-14, не трябва да пренебрегваме останалата част от Библията, която има също толкова авторитет и по-пълно обяснява тези текстове.
Като обобщение трябва да осъзнаем, че когато държавата става все по-тиранична и нехристиянска в своите социални и политически действия, конфликтите между църквата и държавата ще се умножават. Тези конфликти може да направят необходимо християните да кажат не на държавните закони, които ги принуждават да нарушат Божиите закони. Има още една причина християните да разбират границите на държавната власт и границите на съпротивата. Поради желанието си да видят премахването на извратеността в нашата нация някои християни може да решат сами да доведат промяната чрез революционни средства. Това не е библейският начин. В Писанието няма подкрепа на революционния дух. [1] Randy C. Alcorn, Is Rescuing Right? Breaking the Law to Save the Unborn (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1990), 106. [2] John Jefferson Davis, Evangelical Ethics: Issues Facing the Church Today (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed, 1985), 211. [3] Judge Randall Hekman, “Letter to the Editor,” Grand Rapids Press (November 19, 1982). Цитирано в Alcorn, Is Rescuing Right?, 79-80. [4] Alcorn, Is Rescuing Right? 79. [5] John Murray, Principles of Conduct: Aspects of Biblical Ethics (London: The Tyndale Press, 1957), 139. [6] Gary North, “In Defense of Biblical Bribery,” in Rousas John Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed, 1973), 841. [7] Rushdoony, Institutes, 544. [8] Davis, Evangelical Ethics, 211-12. [9] Alcorn, Is Rescuing Right? 104. [10] Tom Rose, “On Reconstruction and the American Republic,” Gary North, ed., Christianity and Civilization, The Theology of Christian Resistance (Tyler, TX; Geneva Divinity School, 1983), 295-96. [11] Gene Fisher and Glen Chambers, The Revolution Myth (Greenville, SC: Bob Jones University Press, 1981), ix. [12] Ibid., ix-x. [13] Ibid., 62. [14] Norman L. Geisler, Christian Ethics: Options and Issues (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1989), 254. [15] Ibid., 237. [16] Jim West, “Rahab’s Justifiable Lie,” in Christianity and Civilization: The Theology of Christian Resistance, ed. Gary North (Tyler, TX: Geneva Divinity School Press, 1983), 68. Курсивът в оригинал. |
| Copyright © 1991 Gary DeMar превод Copyright © 2001 Божидар Маринов |