|
| |||||||
|
6 “ИСУС НЕ БЕШЕ
При празнуването на Възкресение на Филипините хората носят кръстове, следвайки примера на Исус. Тези хора може би твърдят, че правят само това, което Исус правеше. Разбира се, малко, ако въобще има такива, следват примера на Исус във всички подробности! Малко, ако въобще има такива, умират. И, доколкото аз знам, никой не е бил възкресен от мъртвите след три дена. Има много неща, които Исус не е правил. Исус е уникален и работата, която дойде да свърши, също е уникална. В допълнение, има много неща, които Исус правеше, които ние не трябва да правим. Да бъдем разпънати е едно от тях. Нека предположим, че ще следваме примера на Исус относно брака и децата. Исус не се ожени. Трябва ли да следваме Неговия пример и да се въздържаме от брак? Разбира се, би било изключено също да имаме деца. Но ние знаем, че Исус благослови институцията на брака чрез извършване на първото Си чудо на сватбата в Кана (Йоана 2:1-11) и като поучаваше за брачните взаимоотношения. Той заповядва на брачните партньори да останат женени на основата на една от първите заповеди на Библията: “Онзи, който ги е направил, направил ги е от начало мъжко и женско, и е казал, ‘За това ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът’” (Матей 19:4-5). Католическата църква е последвала примера на Исус относно брачното състояние на своите свещеници. Защо католическият свещеник полага своята клетва за самота и безбрачие? Главната причина е да подражава на Исус Христос, който беше неженен. Но някои дават и допълнителни причини. “Четирите Евангелия показват, че Исус беше неженен, за да бъде свободен да бъде беден и да проповядва Своето послание. Той нямаше къде да положи главата Си. Беше учител на улицата. Живееше от подаяния и дори беше погребан в чужд гроб.”[1] Авторът не е схванал смисъла на библейското свидетелство за служението на Исус. Исус не остана неженен, за да може да бъде свободен да бъде беден и да проповядва Своето послание. Исусовото безбрачие беше свързано с Неговата уникална природа и предназначение. Той беше Бог, който стана човек. Предназначението на Исус беше да спаси хората от техните грехове, а не да бъде пример за съпруг или баща. Той изпълни Своето уникално задължение като проля кръвта Си на кръст, възкръсна от мъртвите и се възнесе от дясно на Баща Си, от където сега управлява света. Исус никога не е притежавал къща: “Лисиците си имат леговища, и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма къде глава да подслони” (Матея 8:20). И все пак, Исус никога не осъди притежаването на собстеност от законните й собственици, макар да нямаше пари да плати и най-малкия данък. Петър трябваше да улови една риба, за да намери монета, с която да изпълни изискването да плати данъка за храма (Матея 17:24-27). На основата на тези два примера християните трябва да дадат всичките си пари на нехристияните (тъй като, според примера на Исус християните не трябва да притежават пари) и никога да не притежават къща. Отново, следвайки Исусовия пример, християните имат властта да се разпореждат с чуждата собственост когато са в нужда. Исус каза на Своите ученици, че ако някой ги попита защо вземат магарицата и магаренцето, те трябва да кажат, “На Господа трябват” (Матея 21:3). Преди векове църквата е обсъждала въпроса за използването на Исус като пример за служение. Спиритуалистите от четиринадесети век, една секта от Францисканския орден, “горещо се застъпвали за възгледа, че Христос и Неговите апостоли не са притежавали абсолютно нищо, нито като индивиди, нито като обща собственост. Това твърдение е било обявено за еретично в съда пред инквизитора.”[2] Ако Исус и Неговите апостоли не са притежавали нищо (едно недоказуемо твърдение), тогава онези, които работят в служение на благовестието, трябва да следват техния пример. Св. Франциск от Асизи е направил бедността и безбрачието задължителни за всички, които се присъединят към неговия орден.
Исус и другите новозаветни автори не поставиха такова изискване върху апостолите и църквата като цяло (1 Коринтяни 7:2-4).[4] Знаем, че и апостолите, и братята на Господа, и Петър имаха право да си вземат вярваща съпруга в своите мисионерски пътувания (1 Коринтяни 9:5). В допълнение, Павел защитава правото да очакваме онези, които се трудят в делото на благовестието, да получават финансово възнаграждение за своите усилия: “Ако сме посели у вас духовното, голямо нещо ли е ако пожънем от вас телесното?” (ст. 11). В нито едно от своите послания Павел не се отнася към Исус като пример за следване когато става въпрос за семейно положение или икономическо положение. Вместо това той обръща вниманието на своите читатели към аналогиите от ежедневния живот и Мойсеевия закон (ст. 8-9; Второзаконие 25:4). Цялото Писание е вдъхновено, не само думите и примерите на Исус. Исус каза на Своите ученици, че когато книжниците и фарисеите седят на Мойсеевото седалище, тоест когато говорят истината за Мойсей, те трябва да правят и да спазват всичко, което книжниците и фарисеите им казват да правят (Матея 23:2-3). Мойсей, тоест Старият Завет, е валиден. Ето защо Павел описва Писанието като “Бого-вдъхновено” (2 Тимотей 3:16). Също толкова валиден е и целият Нов Завет. Някои искат да заключат, че докато Старият Завет е пълен с увещания за въвличане в дейности, които сега се описват като обществени, новозаветните вярващи, поради това, че имат задължение към един нов и по-висш принцип, не трябва да се въвличат в обществените въпроси и политиката. Пророците на Стария Завет говореха смело срещу всякакви видове обществена несправедливост. Новият Завет изглежда странно мълчалив. Има много причини за това предполагаемо мълчание. Липсата на права сред пленниците Как християните, които са били затворени в Гулаг, биха могли да се занимават с обществени въпроси, особено с политика? Такава задача би била невъзможна и дори глупава. В повечето случаи, преди падането на повечето от комунистическите правителства в Източна Европа християните не са имали голямо участие в начина, по който са управлявани техните народи. Същото е било и с почти всички граждани. Християните са били конкретно нарочени за гонения.[5] В Съветския Съюз, например, на християните е било забранено да “създават благотворителни общества и промишлени кооперации; да дават материална помощ на своите членове; да организират детски и младежки групи за молитва и други цели, или общи библейски, литературни или занаятчийски групи с цел работа или религиозно обучение или подобни, или да организират групи, кръжоци или клубове; да организират екскурзии и детски градини, открити библиотеки и читални, да организират санаториуми или медицинска помощ.”[6] Няма голяма възможност за обществена реформа при такива подтиснически условия. Може дори да се приведе аргументът, че липсата на обществена намеса от страна на Руската църква е изиграла роля за революцията през 1917.
В един народ, който е под подтисническо господство, най-незабавните нужди на християнската общност са християнска литература, поклонение, молитва и запазване в тайна на дейността, а не обществена реформа, която има малка вероятност да успее. След падането на Желязната Завеса научихме, че християните са били на предната линия в много от усилията за събаряне на комунизма и началото на реформата. Когато са имали възможност да въведат реформи, те са се възползвали от нея. Ласло Токеш, унгарският пастор, който даде началото на румънската революция, заяви, че “Източна Европа не е просто в политическа революция, а в религиозно възраждане.”[8] Токеш вярва, че не е бил екзекутиран поради божествена намеса. Репортажите, стигнали до западните медии, описваха “споменавания на ‘Исус,’ ‘християнския дух’ и ролята на Чехословакия като ‘духовен кръстопът на Европа.’”[9] За тези християни не е било достатъчно да бъдат свободни да се покланят на Бога. Те също са искали да участвуват във всяка област от живота на техния народ. Църквата в Чехословакия не е възприела подхода на неучастие в обществените въпроси когато Желязната Завеса е започнала да пада. Християнското ръководство е счело за свое задължение да доведе ефективна промяна на цялото общество. Подобна ситуация е съществувала в Израел по време на римското господство. Израел е бил поробен народ под осъждение с малък или никакъв глас в римските дела. Юдеите показаха своята истинска преданост и причината заради която са завзети от чужди сили като извикаха в съда на Пилат, когато техният Месия им беше представен: “Нямаме друг цар освен Цезаря” (Йоан 19:15). Този земен цар изискваше много повече. Надписът на данъчната монета, дадена на Исус (Матея 22:15-22) е гласял:
Църквата през първи век е била родена в тази епоха на политическо подтисничество и е понасяла същите обществени, религиозни и политически страдания. Макар за известно време римското управление да се е отнасяло сърдечно към християните, не след дълго гоненията се превърнали във фанатична треска. Нерон обвинява християните за изгарянето на Рим. “Християните са били намазвани с катран и поставяни в имперските паркове като живи факли, докато техните жени са били безсрамно излагани в митологични пантомими преди да бъдат стъпкани от диви бикове.”[11] Всъщност, Съветският Съюз е заел доста от римската тактика за господство. Никита Хрушчов заявява, че “Когато Сталин каже танцувай, мъдрият човек танцува!”[12] Това отразява гласа на Звяра, Нерон Цезар,[13] който заповядва само онези, които са белязани с неговото име, да могат да купуват и да продават (Откровение 13:11-18). При такива условия реформи са невъзможни.
Израел не е можел да действува в граждански дела без разрешение от провинциалното римско управление. Старейшините на Израел са имали библейска власт да екзекутират извършилите капитално престъпление, но не и когато са попаднали под властта на Рим. Макар че е имало времена, когато Рим като че ли си е затварял очите, когато Израел е решавал да поеме закона в своите ръце (Деяния 7:60; 14:19), фарисеите доведоха Исус при Пилат, защото не им “беше позволено да умъртвят някого” (Йоан 18:31). С течение на времето, обаче, Рим изгубва своята власт над света и християните започват да заменят извратените съдилища на езичеството с библейската система на правосъдие (1 Коринтяни 6:1-11). Трябва да си припомним, че бойният вик на Ранната Църква е бил “Исус е Господар” (Деяния 16:31). Римските провинциални власти не биха били разтревожени от това, което те считаха за юдейска секта (Деяния 24:5, 14), доколкото тези “християни” (Деяния 11:26) вярват, че Исус е един от много господари, подчинен на римския император и признаващ неговото върховно господство. В началото християнството е било възприемано като заплаха само за юдейските ръководители. С течение на времето, обаче, християнството става заплаха за Рим поради следствията от неговите претенции за абсолютно господство: “Тези, които изопачиха света, дойдоха и тук; . . . и те всички действуват против указите на Цезаря, казвайки, че има друг цар, Исус” (Деяния 17:6-7). Не можеш да служиш на двама господари. Ако Исус е наистина Господар и Цар (Откровение 19:16), тогава дори и Цезарят ще трябва да се поклони пред Него (Филипяни 2:9-11; Матея 2:1-18). Императорите са виждали последователността на този възглед. Има втора причина Исус и Павел да не са положили план за обществена дейност. Тъй като и Исус, и Павел говореха на юдейска основа и контекст, може да не са били нужни преки споменавания за политически и икономически идеологии. “Християните трябва да разберат, че тяхната вяра е основана в старозаветния юдаизъм и че Мойсеевият Завет или Закон (който съдържа доста конкретни политически, икономически, юридически и социални предписания) може да ни дава ръководство и днес.”[15] Ето защо Павел можеше да напише, че “всичкото Писание е боговдъхновено” (2 Тимотей 3:16, курсивът мой). Павел имаше предвид Стария Завет, тъй като Новият Завет не беше още завършен и събран. Нямало е нужда Исус или Павел да повтарят принципи, които вече са били положени в големи подробности в книгите, които сега наричаме Стар Завет, които Библията описва просто като Писанието. Има още една причина Исус да не се прояви като обществен реформатор. Към какъв пост би се стремял Той? Писанието казва, че Той е “Цар на царете и Господар на господарите” (Откровение 19:5). Исус е роден Цар (Йоана 18:37). Неговото положение на Цар и Създател надвишава всички земни титли и положения. Промяната трябваше да настъпи в сърцата и умовете на хората, които Той щеше да призове при Себе Си. Тогава Той ще очаква те да заживеят своя живот като нови създания, които ще изработват вярно следствията от своя нов живот според това, което е изложено в Писанието. Докато Исус се смята за позитивен пример за ненамеса на християните в обществени проблеми, фарисеите са негативен пример за ненамеса. Общото впечатление е, че “фарисеите са били най-добрите хора на времето си; и все пак те са били най-големия провал.”[16] Фарисеите не са били най-добрите хора на времето си. Най-добрите хора са били мъже като Симеон (Лука 2:25), Захария (Лука 1:6) и Йосиф (Матея 1:19), и жени като Анна (Лука 2:36-37), Мария (Лука 1:46-56) и Елисавета (Лука 1:6). Елисавета и Захария, “и двамата бяха праведни пред Бога, като ходеха непорочно във всичките Господни заповеди и наредби” (Лука 1:6). Божиите заповеди бяха пренебрегвани от фарисеите (Марка 7:8). Те “хубаво осуетяваха Божията заповед за да спазят собственото си предание” (Марка 7:9). Исус каза на фарисеите, че дяволът е техен баща (Йоан 8:44). Джеймс Б. Джордан го казва направо:
Едно упорито схващане е заразило църквата: фарисеите са изобразявани като строги пазители на закона, Исус водеше най-големите си теологични спорове с фарисеите; следователно, Исус се противопоставя на закона. Това не е което Библията учи. Когато “книжниците и фарисеите . . . са седнали на Мойсеевото седалище,” тоест когато законът биваше правилно поучаван и прилаган, хората трябваше да вършат всичко, което им се казва (Матея 23:2-3). В същото време Исус увещаваше хората “да не постъпват според делата им” (23:3). По същия начин християните трябва да слушат цялото Божие Слово, а не само примера на Исус или негативния пример на фарисеите. Цялата Библия е дадена за целия живот. Има многобройни наставления за реформи: от образованието до грижата за бедните; от осигуряване на праведни мерки и теглилки до даване на справедливост за всички. Силата на благовестието и действието на Святия Дух в живота на Божиите хора могат да бъдат велик инструмент за реформа в света. [1] Noel C. Burtenshaw, “Imitation of Jesus Not Mere Celibacy,” The Atlanta Journal/Constitution (August 26, 1990), C-2. [2] Otto Zöckler, “Saint Francis of Assisi and the Franciscan Order,” in Samuel Macauley Jackson, ed. The New Schaff-Herzog Encyclopedia of Religious Knowledge, 15 vols. (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1952), 4:359. [3] “The Rule of Francis,” in Tim Dowley, ed. Eerdmans’ Handbook to the History of Christianity (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1977), 266-267. [4] За разглеждане на този труден текст, виж Gordon D. Fee, The First Epistle to the Corinthians, NICNT (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1987), 277-80. [5] Mikhail Khorev, Letters from a Soviet Prison Camp (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1989). [6] “Concerning Religious Societies,” Resolution of the Central Committee, 8 April 1929, para. 17. Цитирано в Evgeny Barabanov, “The Schism Between the Church and the World,” in Alexander Solzhenitsyn, ed. From Under the Rubble (Boston: Little, Brown and Company, 1975), 180. [7] Donald G. Bloesch, Crumbling Foundations: Death and Rebirth in an Age of Upheaval (Grand Rapids, MI: Zondervan, 1984), 30. [8] Barbara Reynolds, “Religion Is Greatest Story Ever Missed,” USA Today (March 16, 1990), 13A. [9] Ibid. [10] Merrill C. Tenney, New Testament Times (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1965), 152. [11] Ethelbert Stauffer, Christ and the Caesars, K. and R. Greagor Smith, trans. (Philadelphia, PA: The Westminster Press, 1955), 140. [12] Madsen Pirie, The Book of the Fallacy (London: Routledge and Kegan Paul, 1985), 19. [13] Kenneth L. Gentry, Jr., Before Jerusalem Fell: Dating the Book of Revelation (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1989), 193-219. [14] John Baillie, The Belief in Progress (New York: Charles Scribner’s Sons, 1951), 199. [15] Larry Poston, “The Adult Gospel,” Christianity Today (August 20, 1990), 25. [16] George W. Lasher, “Regeneration—Conversion—Reformation,” in R. A. Torrey, A. C. Dixon, et al., eds., The Fundamentals: A Testimony to the Truth, 4 vols. (Grand Rapids, MI: Baker Book House, [1917] 1988), 3:140. [17] James B. Jordan, Through New Eyes: Developing a Biblical View of the World (Brentwood, TN: Wolgemuth and Hyatt, 1988), 267. |
| Copyright © 1991 Gary DeMar превод Copyright © 2001 Божидар Маринов |