|
| |||||||
|
7 “ЦЪРКВАТА
"На амвона, ПУРИТАНСКИЯ АМВОН, ние дължим моралната сила, която спечели нашата независимост.”[1] Служителите на благовестието са се обръщали към актуалните проблеми на своето време като са призовавали хората на основата на Библията. Годишната “изборна проповед” все още “носи свидетелството, че нашите бащи някога са започвали своята политическа година и нейните отговорности с позоваване на Небето, и са признавали християнския морал като единствената основа на добрите закони.”[2] В допълнение, гражданските власти в колониите често са се съветвали с църковните ръководства, “и нерядко предложенията от амвона, в изборни дни и други специални случаи, са били превръщани в закони. Законовият кодекс, вътрешният рефлекс на епохата, показва това влияние. Държавата се е развивала от Църквата.”[3] Имало е някои църковни служители, обаче, които са се въздържали от позоваване на Библията за примери и предписания за реформи. Преп. Натаниъл Уорд (1578-1652), пастор в Ипсуич, Масачузетс, в своята изборна проповед през юни 1641 основава “своите предложения върху древните римско и гръцко управления.” Джон Уинтроп (1588-1649), първият губернатор на Масачузетс, описва това като “грешка.” Имало е добра причина за възражението на Уинтроп: Защо трябва Църквата да се позовава на “езическите общности,” когато именно езическите принципи са направили необходимо църквата да бъде въвлечена в усилия за реформи? Уинтроп е вярвал, че “религията и Божието Слово правят народа по-мъдър от своите съседи,” следователно, “по-добре е ние сами да си формулираме правила за управление,” вместо да възприемаме провалилите се принципи на миналото, които той нарича “безплодната власт на мъдростта, правосъдието и т.н. на тези езически общества.”[4] Езическото минало е трябвало да бъде изтрито, ако Божиите хора искат да станат модела за християнска благотворителност, за който Уинтроп говори на борда на кораба Арабела през 1630. Това е не по-малко вярно и днес. Това, което следва, е много кратко изследване на ударението върху християнските усилия за реформи в цялата църковна история. Макар църквата да не е била съвършена в своите усилия, няма съмнение, че съществуващата обществена структура, често описвана като християнска цивилизация, е резултат от християнските усилия за реализиране на “всичката Божия воля” (Деяния 20:27) в целия живот. Църквата през първи век е трябвало да живее в ограниченията на съществуващите закони на Римската империя. Апостол Павел е трябвало да се занимае с римската институция на робството когато е довел един избягал роб, Онисим, при Исус Христос (Филимон 10). Трябваше ли Павел да призове за премахване на робството като отправи петиция към римското правителство да премахне търговията с роби? Трябваше ли апостолът да насърчи Онисим да поведе въстание срещу римските робовладелци и в крайна сметка срещу римското управление? Трябваше ли Павел да си замълчи по въпроса, твърдейки, че не е отговорност на църквата да се въвлича в обществени реформи? Както вече отбелязахме, църквата не е била в положение да моли римското правителство за каквото и да било, да не говорим за освобождаване на милиони роби, които са били жизненоважни за римския начин на живот. Израел не можеше да направи много, дори когато беше изправен пред убийството на малки деца (Матея 2:16).
Историкът Едуард Гибън изчислява, че в Римската империя през първи век е имало над 60 милиона роби. Други автори дават дори по-високи оценки. Тацит, римски историк от първи век, пише, че “град Рим беше в постоянен страх от робско въстание. Когато беше предложена мярка в Сената да се изисква всички роби да се обличат по определен начин, за да се различават от свободните, предложението беше веднага отхвърлено с аргумента, че това би разкрило на робите тяхното голямо числено превъзходство и би застрашило мира в града поради възможно въстание.”[6] Никакви законови права Евреите са имали малко граждански права в сравнение с римските граждани (Деяния 22:22-29), а робите са нямали никакви права. Римското право е давало на господарите почти абсолютната власт да продават, разменят, да заробват поради дълг или да убиват роба. “Робите са нямали никакви законови права в съдилищата, никакви родителски права, никакво право да имат собственост и никакви граждански права. Когато са бивали принудени да свидетелствуват в съдилищата, техните показания са били смятани за законни само когато са били добивани чрез изтезания.”[7] Към робите са се отнасяли по-лошо от добитък:
Ако някой роб убиел господаря си, всички роби в дома биха могли да бъдат убити. Тацит разказва за един случай, при който бунтът на един роб срещу господаря му е довел до смъртта на около шестстотин домашни роби. Павел не мълчи относно въпроса за робството. Той работи за дълготрайни реформи като се занимава с християнски братя, които в бъдеще биха повлияли пряко на римското правителство и на институцията на робството. С времето робството е щяло да бъде премахнато без революция. Революцията рядко, ако въобще някога, довежда дълготрайни реформи. Веднъж като започне цикълът на революцията, не може да се направи много за да бъде той спрян. Правово освобождаване Като избягал роб, Онисим е имал малки шансове за оцеляване в римския свят. Той е нямал нужните документи да пътува и да работи. Павел го увещава да се върне при господаря си Филимон. Павел разбираше, че обществената реформа трябва да дойде от личната реформа. Защитата на революцията като път към реформите е небиблейска идея. Филимон трябваше да бъде убеден, че робството е зло преди каквато и да е промяна да има дълготрайно действие. Много други християни е трябвало да бъдат също така убедени, че робството е лошо, преди то да може да бъде премахнато. Като се върнеше обратно при своя господар, Онисим е можел да бъде законно освободен и така да се наслаждава на същите права както другите свободни хора, без да последват граждански наказания. Доста очевидно е от други новозаветни текстове, че робството, както е било практикувано от гърците и римляните, е било омразно на Бога. Похитителите – “роботърговците” – са отречени заедно с убийците и хомосексуалистите (1 Тимотей 1:9-10). Старозаветният възглед за робството е доста различен от това, което се е практикувало в Гърция, Рим и в Съединените Щати до 1860. Библейското робство е било предназначено за осъден крадец, който не можеше да плати реституция за соето престъпление (Изход 22:1-3). Лошите дългове често се плащаха чрез форма на договорно слугуване (Второзаконие 15), практика, която Конституцията на Съединените Щати запазва дори след премахването на робството: “Нито робството, нито недоброволното слугуване, освен като наказание за престъпление, за което ответникът е бил надлежно осъден, ще съществуват в Съединените Щати или на което и да е място под тяхната юрисдикция” (Amendment XIII, Section 1, курсивът мой). Макар че в Израел са съществували други видове робство, никой от тях не е приличал на римската институция.[9] За еврейския договорен слуга седмата година е била годината на освобождението (Изход 21:1-2). Ако юбилейната година е идвала преди седмата година, тогава свободата се е давала в тази година (Левит 25:39-41). Жестокостта не е била позволена (Изход 21:26-27). Робството като “кражба на хора,” видът робство, практикувано в Гърция, Рим, Англия и Съединените Щати, не би било позволено под библейския закон: “Който отвлече [ буквално, открадне] човек и го продаде или ако се намери в ръката му, той непременно да се умъртви” (Изход 21:16). Доколкото знаем, Филимон не е бил търговец на роби. Той е притежавал поне един роб като безбройните други римски граждани, макар че не знаем причината за робството на Онисим. Онисим може да е бил договорен слуга, който е плащал дълг. Във всеки случай, Павел предприе първите стъпки в полагането на учение за обществена реформа относно една практика, която беше общоприета в римския свят. Той беше изпреварил доста времето си, като работеше с християни, които са робовладелци, за да постигне справедливо и не разрушаващо реда уреждане на освобождаването на техните роби. Исус даде примера Исус постави примера за премахването на робството, когато обяви “изпълнението на предписанията на юбилейната година” (Лука 4:16-21, курсивът мой).[10]
Апостол Павел градеше върху теологичната основа за освобождение, положена от Исус, когато пише, че в Христос Исус “няма роб или свободен” (Галатяни 3:28). Освобождаването трябва да дойде чрез примирение в Исус Христос, когато робът може да бъде счетен за брат. Това беше Павловото увещание към Филимон, той да получи Онисим обратно “не вече като роб, но повече от роб, като възлюбен брат” (Филимон 16). Посланието на свободата се е налагало бавно в църквата и в империята. С времето, обаче, Рим е щял да бъде съден за търговията с роби. Онези “земни царе, които са блудствували” (Откровение 18:9) ще дойдат пред Божия съд (ст. 10) поради това че са купували и продавали “роби и човешки души” (ст. 13). Тъжният факт е, че са минали векове преди църквата да стане реформиращата институция, каквато Исус и Павел са възнамерявали да бъде в сферата на освобождението. Вярно е, че “множества роби са били приемани в християнското братство” и че “при царуването на Адриан, 117-138, законът вече е забранявал убиването на роб и е давал на роба правото на съд за да се установи невинността или вината.” В допълнение,
Почти 1800 години са минали преди пълното освобождаване на робите да бъде изискано от Църквата, макар че и преди да бъде осъществена пълната реформа е имало отделни опити за реформа. Английското аболиционистко движение Като цяло християнската общност в Англия е подкрепяла робството. Пример за тази слепота може да се види в кариерата на Джон Нютън (1725-1807). Нютън е бил роботърговец с много лоша слава. Църквата го познава най-добре като автор на такива добре известни химни като “Amazing Grace” и “Glorious Things of Thee Are Spoken.” Противопоставянето на Нютън срещу робството започва едва след като той става християнин. Дори известно време след като е станал християнин, той е бил и капитан на роботърговски кораб. “Нютън е написал обичания от всички химн ‘Колко сладко името на Исус звучи в ухото на вярващия’ през свободното си време на едно от пътуванията от Африка до Западна Индия.”[13] С времето, обаче, Нютън изповядва “срама си” за “мизерията и вредите, на които е бил съучастник преди това.” Той в крайна сметка се отказва от предишната си професия с публикуването на Размишления върху африканската търговия с роби (1788), “една остра атака срещу робството, в сравнение с която сцените от Корени на Алекс Хейли изглеждат меки и безобидни.”[14] Нютън е вярвал, преди отричането си от търговията с роби, че може да бъде добър християнин и все пак да участвува в едно голямо зло. “През 1788 Нютън вече е считал за ‘престъпно’ да остане мълчалив и да не се противопостави с евангелска ревност на цялата робска система. Това убеждение не е възникнало автоматично при неговото повярване, а от етичните размишления, предизвикани в него от [ Уилиям] Уилбърфорс.”[15] Английското аболиционистко движение е било почти изцяло ръководено от евангелисткото крило в църквата. По молба на лейди Мидълтън и епископ Портъс, Джеймс Ремзи написва Есе върху отношението към и обръщането към християнството на робите в Британските тръстикови колонии (1784). Ремзи е бил “убеден, че хората няма да приемат уроци за вечно изкупление от онези, които ги заробват на земята, или за небето, когато са държани в ада. . . .”[16] той е предложил стъпки за пълно Освобождаване и е твърдял, че свободният труд ще донесе повече печалби за собствениците на плантации. Уилиям Уилбърфорс, впечатлен от подтисничеството, характерно за търговията с роби, пише в своя дневник, “Всемогъщият Бог е поставил пред мен две цели: Премахването на търговията с роби и реформирането на нравите.”[17] Уилбърфорс започва своята мисия през 1787. Неговите усилия са били осмивани и окарикатурявани в популярни памфлети. “Отношението в Камарата на Лордовете е било обобщено от един от членовете, който заявява направо, ‘ Всички аболиционисти са якобинци.’”[18] Такова обвинение е съвременният еквивалент да наречеш някого анархист, болшевик, марксист или революционер. В крайна сметка през 1807 бива приет закон, забраняващ робството. Ако Британското правителство “не беше в ръцете на християни, изглежда е имало малка причина да се очаква то да поведе такава масивна, скъпоструваща и доброволна кампания срещу робството.”[19] Американското премахване на робството на твърде висока цена Отминалата практика на робството в Съединените Щати продължава да влияе върху онези, които са били заробени против волята им. Макар освобождението в крайна сметка да е дошло, това е било дълго и трудно пътуване. Имайте предвид, че робството е било премахнато конституционно едва през 60-те години на 19 век. Джон Елиът, “индианският апостол,” протестира през 1675 срещу отношението към пленниците във Войната на крал Филип. Повечето от пленените мъже (включително предалите се доброволно) са били заробени и изтъргувани в Западна Индия за роби негри. Елиът твърди, че изпращането на индианците препятствува тяхното обръщане към благословенията на християнството. Елиът е бил един от първите християни, отправили предизвикателство към търговията с роби. “Тази злоупотреба с тях,” казва Елиът за индианските пленници, “е по-лоша от смъртта.”[20] Поради мълчанието, а в много случаи и подкрепата на робството от страна на евангелисткото крило на църквата в Съединените Щати, особено в Юга, освобождението е било спечелено на висока цена. Задачата за освобождаване на робите е била оставена на радикали и терористи. Америка все още плаща висока цена за неправедното отношение към негрите и начина, по който те са били освободени. Ако съвременните антиреформатори бяха успели, институцията на робството все още щеше да е тук. Те биха проповядвали на църквата да си замълчи по този въпрос, тъй като, според тях, църквата не трябва да се въвлича в обществени проблеми. Библията като “Великата харта” на бедните и подтиснатите Както видяхме, църквата е била на предната линия за установяване на политическа свобода, както е било в кръстоносния поход срещу робството в Англия. В допълнение, има дълга традиция на създаване на училища и болници по целия свят. Медицинската и образователната мисионерска дейност произлиза от евангелската борба за реформи. Проповядването на благовестието е било следвано от големи усилия за обществени реформи. “Историците приписват на [Джон] Уесли повече от всичко друго факта, че Британия е пропуснала ужасите на кървава революция като тази във Франция.”[21] Неговата философия за обществена реформа е била извлечена от Библията. Грижа за бедните и немощните Новозаветната църква е била въвлечена във всякакви видове усилия за реформи, като вдовиците и сираците са получавали специални грижи. “Английският философ сър Френсис Бейкън (1561-1626) заявява, че “в света никога е нямало, в никоя епоха, нито религия, нито право, които да са издигали толкова високо обществените добри дела, както Библията.’”[22] Писанието постановява политика за грижи към бедните, вдовиците, сираците и чужденците (Второзаконие 14:28-29). Земевладелците са били задължени да отделят част от жътвата за бедните (Левит 19:9) за пабирък (Левит 23:22). Оставащите класове е трябвало да бъдат оставяни за бедните (Второзаконие 24:19), а реколтата, която е израствала сама през седмата година, е трябвало да бъде оставяна неожъната като помощ за бедните (Изход 23:10-11).[23] Томас Хъксли отбелязва и признава напредничавото социално мислене в Петокнижието:
Старозаветните заповеди за обществени реформи в помощ на бедните, особено на вдовиците и сирачетата, не са били изгубени от новозаветните автори. Ранната църква незабавно е предприела действия за подпомагане и грижа за вдовиците, които “били пренебрегвани във всекидневното раздаване” (Деяния 6:1; 1 Тимотей 5:8-10). Нещо повече, когато се разбрало, че ще има “голям глад по целия свят,” учениците “наредиха да изпратят, всеки според състоянието си, помощ на братята, които живееха в Юдея” (Деяния 11:28-29). Църквата е продължавала библейската традиция на реформи докато е нараствала по численост и влияние. Помощта за бедните винаги е била челен приоритет. Грижата за немощните също е паднала върху църквата. “Да вземем, например, начина, по който християните са се опитвали да помагат едновременно и на християни, и на езичници по време на чумата в средата на трети век. Дионисий, епископ на Александрия, описва дейността на своето паство като ‘ наглеждане на болните без мисъл за опасностите, прилежно служейки им, грижейки се за тях в Христа.’”[25] Котън Мейдър (1663-1728) е имал траен интерес в медицинските въпроси. “Когато Бостън е бил заплашен от епидемия от дребна шарка, той предложил на местните лекари да използват метода [на ваксинация] и така е спасил града.”[26] Не е случайно, че много болници носят имена на църкви: Лутеранска, Христова, Мърси (“милост”; бел.пр.) Хоспитал, Презвитерианска на св. Лука, Шведска заветна и десетки други. Юдеите, римокатолиците и източноправославните имат престижни традиции в обществените реформи в областта на медицината. Мейдър, в своите Есета за добри дела (1710), “препоръчва хората, действуващи или като индивиди, или като членове на доброволни сдружения, да се въвличат в ‘постоянни усилия да вършат добри дела в света.’”[27] Грижа за онеправданите С нарастването на влиянието и на властта на християните усилията за реформи нараствали. Абортите, детеубийството и изоставянето на деца са били честа практика в Римското общество. Много родители са смятали децата за тежест. Ако не са ги оставяли да умрат от глад и студ, те са ги оставяли на обществени места, специално отделени за изоставени деца. “Понякога добронамерени хора са спасявали тези деца. Понякога те са били вземани от магьосници и телата им са били използвани за заклинания. Някои от тях са умирали от студ, докато мнозинството са били вземани и отглеждани от зли хора и по-късно продавани като роби или проститутки.”[28] Усилията на християните за реформи променят всичко това.
Злините на абортите и детеубийството също са били общоприета практика в римското общество. Езическите императори са въвели някои закони забраняващи тези практики, но мерките са били рядко, ако въобще някога, налагани. Законите, забраняващи абортите, идват, защото християнството се е стремяло да защити достойнството и стойността на сяко човешко същество, дори на неродените. Едва в началото на 70-те години на 20 век тази християнска традиция на реформи относно защитата на неродените е била премахната. “Само да проповядваме благовестието” Една голяма част от християнските ръководители твърдят, че работата на църквата е “само да проповядва благовестието.” Наистина е така. Но няма ли последствия от посланието на благовестието? Исус и новозаветните писатели определено смятаха, че има. Исус каза, че ще познаем повярвалия човек по плода, който неговата вяра произвежда (Матея 7:15-23). Само изповедта на вяра не потвърждава повярването на човека. Яков ни казва, че вяра без дела е мъртва (Яков 2:14-26). Преди това той ни казва, “Ето какво е чисто и непорочно благочестие пред Бога и Бащата: да приглежда човек сирачетата и вдовиците в неволята им, и да пази себе си неопетнен от света” (Яков 1:27). Може би защитниците на “само да проповядваме благовестието” имат ограничено разбиране за какво става въпрос в благовестието. Павел каза на Ефеските презвитери, че той не се е въздържал да им заяви “всичката Божия воля” (Деяния 20:27). Прочита на Павловите послания към църквите показва, че той отделя също толкова място на поведението на християнина след повярването, колкото и на правилното учение. Той пише за “обновяването на ума ви.” Определено може да се направи следствие към образованието, забавленията и книгите, които четем, тъй като не трябва да се “съобразяваме с този свят.” Павел също разглежда такива “светски” въпроси като “промисляне за нуждите на светиите” (нашето задължение към църквата) и служението на държавната власт, включително плащането на данъци “на когото се дължат данъци” (нашето задължение към държавата) (Римляни 12:2, 13; 13:7). Но политиката е една област, която християните искат да изключат:
Позицията на Мейхю е добре обоснована. Ако писателите на Писанието, като инструменти на Божията воля (2 Тимотей 3:16), не са смятали за неправилно да обсъждат политически въпроси, тогава как могат църковните служители, които заявяват преданост към една вдъхновена и непогрешима Библия да пропуснат да засегнат не само политиката, но и всеки въпрос, обсъждан в Писанието? Павел повтаря заповедите, забраняващи прелюбодейството, убийството и кражбата и обобщава своето конкретно наставление върху закона с общата заповед да “обичаш ближния си както себе си” (Римляни 13:9). Дори само тази заповед има многобройни обществени последствия. Определено е задължение на държавния служител да обича ближния си като не го натоварва с прекомерни данъци и бюрократични усложнения, за да спъва неговата свобода да си изкарва хляба. С всичко това изглежда, че Павел отива отвъд това, което много хора смятат за “само проповядване на благовестието.” Можете да намерите подобни подчертавания във всички новозаветни послания, както и в служението на Исус. Съживлението и обществената реформа Ърнест Фримънт Титъл казва, “че ‘Евангелската религия’ не може никога да се надява да произведе хуманен обществен ред.”[31] Това твърдение е невъзможно за доказване когато човек погледне внимателно фактите. Чарлс Фини, най-добре известен като проповедник на съживлението, е виждал очевидна връзка между евангелизирането и обществените реформи. Джон Стот пише относно възгледите на Фини:
Това са забележителни думи като се има предвид общото евангелско и фундаменталистко отношение към обществените реформи в наше време. Повечето християни нямат представа, че хората, които са известни само като “ловци на души,” всъщност са развили теология на реформите. Но когато се задълбочим малко повече в мисълта на Фини, скоро откриваме, че той също е срещал съпротива в своята защита на усилията за реформи. Той е бил удивен, че църквата се е отнасяла към “различните клонове на реформата или с безразличие, или с пряко противопоставяне.” Фини описва противопоставянето на усилията за реформи като “чудовищни” и “обида срещу Бога.”[33] Въпреки противопоставянето, обаче, реформите са бивали провеждани. Едно време християнството е спасило света от варварството като е изкупило езическата римска цивилизация, едно изхабено и умиращо общество. Варварите отново се разпореждат в земята, не защото варварите са толкова внушителни, а поради липсата на посвещение в църквата за обществени реформи. Светлината на тази реформаторска дейност на ранната църква формира фона на евангелската дейност за обществени реформи, която залива нашия народ в неговите първоначални години на формиране. Тези велики християнски пионери са оставили на църквата велико наследство. Да не си позволяваме да пропиляваме тяхната дейност като проповядваме благовестие, което не е загрижено за човека и неговия свят. [1] John Wingate Thornton, The Pulpit of the American Revolution or, The Political Sermons of the Period of 1776 with a Historical Introduction, Notes, and Illustrations (New York: Burt Franklin, [1860] 1970), xxxviii. Курсивът в оригинал. [2] Цитирано в ibid., xxiii. Курсивът в оригинал. [3] Ibid., xxii-xxiii. Курсивът в оригинал. [4] Ibid., xxv. [5] O. Palmer Robertson, “Reflections on the New Testament Testimony Concerning Civil Disobedience,” Journal of the Evangelical Theological Society 33(3) (September 1990), 332. [6] Charles David Eldridge, Christianity’s Contributions to Civilization (Nashville, TN: Cokesbury Press, 1928), 21. [7] Ibid. [8] William Hendriksen, Exposition of Colossians and Philemon (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1964), 233. [9] Gary North, Tools of Dominion: The Case Laws of Exodus (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1990), 111-206; 209-47, и James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), 75-92. [10] North, Tools of Dominion, 125 [11] Eldridge, Christianity’s Contributions to Civilization, 25. [12] Ibid., 26-28. [13] John D. Woodbridge, Mark A. Knoll, and Nathan O. Hatch, The Gospel in America: Themes in the Story of America’s Evangelicals (Grand Rapids, MI: Zondervan, 1979), 233. [14] Ibid. [15] ibid., 234. [16] John Pollock, Wilberforce (Belleville, MI: Lion Publishing, [1977] 1986), 51. [17] Цитирано в Charles Colson, Kingdoms in Conflict (Grand Rapids, MI: Zondervan, 1987), 100. [18] Ibid., 104 [19] Otto J. Scott, The Secret Six: John Brown and the Abolitionist Movement (New York: Times Books, 1979), 85. [20] Lester B. Scherer, Slavery and the Churches in Early America, 1619-1817 (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1975), 39. [21] John Stott, Involvement: Being a Responsible Christian in a Non-Christian Society (Old Tappan, NJ: Revell, 1984), 20. [22] Цитирано в Gabriel Sivan, The Bible and Civilization (New York: Quadrangle/The New York Times Book Co., 1973), 77. [23] За историята и теологията на грижите за бедните, виж George Grant, Bringing in the Sheaves: Transforming Poverty into Productivity (Brentwood, TN: Wolgemuth and Hyatt, [1985] 1988). [24] Цитирано в Sivan, The Bible and Civilization, 77. [25] “Medicine’s Religious Roots,” Christianity Today (September 10, 1990), 34. [26] Gordon W. Jones, “Introduction” to Cotton Mather, The Angel of Bethesda” An Essay Upon the Common Maladies of Mankind (Barre, MA: American Antiquarian Society, [1724] 1972), xv. [27] Robert H. Bremner, American Philanthropy (Chicago: University of Chicago Press, [1960] 1982), 12. [28] Eldridge, Christianity’s Contributions to Civilization, 33. [29] Ibid., 34. [30] Jonathan Mayhew, A Discourse Concerning Unlimited Submission and Non-Resistance to the Higher Powers, January 30, 1750 in Thornton, The Pulpit of the American Revolution (Boston: Gould and Lincoln, 1860), 47-48. [31] Norris Magnuson, Salvation in the Slums: Evangelical Social Work, 1865-1920 (Grand Rapids, MI: Baker Book House, [1977] 1990), xiii. [32] Stott, Involvement, 23. [33] Finney, quoted from “Letters on Revivals—No. 23,” The Oberlin Evangelist (n.d.) in Donald Dayton, Discovering an Evangelical Heritage (Peabody, MA: Hendrickson Publishers, [1976] 1988), 20. Дейтън пише, че “Писма върху съживлението – No. 23” е изхвърлено от съвременните издания на тези писма. Той го нарича “отвратителен пример за цензура” (p. 19). |
| Copyright © 1991 Gary DeMar превод Copyright © 2001 Божидар Маринов |