"Чули сте,
че е било казано"
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Заключение

   

"Чули сте, че е било казано"
  Home    от Гари Демар  

9



“РЕЛИГИЯТА НЕ ТРЯБВА
ДА СЕ СМЕСВА С ПОЛИТИКАТА”

1. Само Бог – и никога някое създание – притежава върховни права в съдбата на народите, защото само Бог ги е създал, поддържа ги чрез Своята всемогъща власт и ги управлява чрез Своите наредби. 2. В областта на политиката грехът е разрушил прякото управление на Бога и следователно упражняването на властта за целите на управлението, е било в последствие вложено в човека като механичен коректив. И 3. В каквато и форма да се разкрива тази власт човекът никога не притежава власт над друг човек по някакъв друг начин освен чрез власт, която му е дадена от Божието величие.

АБРАХАМ КУЙПЕР

В началото на деветнадесети век един богохулник в Ню Йорк е смятал, че религията и политиката не трябва да се смесват. “’Глупости,’ отсъдил съдията Джеймс Кент, ‘защото хората се нуждаят от религията и морала, за да държат обществото свързано.’ След това добавил: ‘Народът на този щат, заедно с народа на тази страна, изповядва общите учения на християнството като правило за своята вяра и практика.’ Решението в този случай, заключава съдията, лежи върху безспорния факт, че ние сме християнски народ.”[1]

Докато все повече християни се убеждават, че Библията има какво да каже относно някои обществени проблеми, като семейството и образованието, където се чувствува незабавно и лично въздействие, има други, които все още имат проблеми с библейския възглед за икономиката, правото и – предмета на тази глава – политиката. Твърдението е, че Библията отделя политиката от религиозните предписания. Както маслото и водата, религията и политиката не се смесват. Когато Библията се обръща към обществените проблеми, тя го прави само в контекста на необходимо и неизбежно зло. В този възглед, политиката е повече от мръсна, тя е направо дяволска.

Ние първо искаме да бъдем сигурни, че ни разбират добре, когато казваме, че религията и политиката са взаимосвързани. Определено нямаме предвид, че държавната власт (политическата или законодателната дейност) трябва да се използва за промяна или реформиране на хората (макар че страхът от наказание има възпиращо въздействие върху хората, които обмислят престъпно деяние). Никой човек или група хора “не може никак да изкупи брата си, нито да даде на Бога откуп за него” (Псалм 49:7). Целта на Божия закон, когато се отнася за държавния служител, е да наказва и възпира злото, да защитава човешкия живот и собственост и да осигурява справедливост за всички. Само Бог може да новороди сърцето. Един индивид не може да бъде направен добър чрез спазване на закона.

Трите предназначения на закона

Традиционно, законът има три предназначения: (1) да запознае грешниците с техния бунт срещу Бога и да ги подтикне да прегърнат Исус Христос като Господар и Спасител (Галатяни 3:24); (2) да служи като стандарт за покорство за онези, в чиито сърца Божият Дух живее и управлява (Йоан 14:15); и (3) да служи като стандарт за праведна наредба на всички страни на обществото, включително и на държавната власт (Римляни 13:3-4).

Библията стои като съвършения стандарт за справедливост в държавата. Когато Библията говори за държавните дела, управителите са длъжни да слушат нейните заповеди. Как управителите биха знаели какво е добро и зло, освен чрез съвета на Божия закон? (Риляни 13:4). Там, където Божият закон не е стандарт, не може да има обективна мярка, която човекът да следва. Законът става тираничен.

Възпиране на злото

На възражението, че религията и политиката не трябва да се смесват, може да се отговори поне по три начина. Първо, вярно е, че главната грижа на Библията не е политиката. Разбира се, същото може да се каже за ударението на Библията върху семейството, църквата и образованието. И все пак, има малко християни, които да твърдят, че християните не трябва да се въвличат в семейни, църковни и образователни проблеми, всички жизненоважни области, в които политиката има пряко въздействие. Политическата област нахлува във всяка една от тези области, което често води до прекомерен контрол. Политическите ограничения върху частните и домашните училища, например, оставя семействата на милостта на една банкрутирала система на държавно образование и на една деспотична държава.

Църквата вече не се смята за свещена институция. Пасторите и църквите биват съдени за това, че дават съвети и отказват работни места на хомосексуалисти. Ако християнската религия не може да се смесва с политиката, тоест, ако не може да действува като стандарт за определяне на добро и зло, тогава какъв стандарт ще се използва?

Второ, тъй като в света има грях, Бог е създал временни начини за справяне с него. В семейното управление Бог е назначил майки и бащи като управители, за да увещават и наказват своите деца, защото децата са склонни да не се покоряват на своите родители (Ефесяни 6:1-3). “Тоягата на поправлението” е семейният инструмент за дисциплина (Притчи 13:24). В църквата, в зависимост от структурата на църковното управление, управляват епископите (Епископална), презвитерите (Презвитерианска) и дяконите (Конгрешанска). Причината за необходимостта от църковно управление, включително и неговите закони и дисциплина, е реалността на греха дори сред християните (1 Коринтяни 5-6). Църковните управители имат властта да използват “ключовете на царството” в случаите на наказание, с надеждата да възстановят съгрешилите членове (Матей 16:19; 18:15-20).

Трето, държавното управление,[2] на което е дадена власт да поддържа реда в обществото, да наказва злосторниците и да насърчава доброто (Битие 9:5-6; Римляни 13:1-6; 1 Петрово 2:13-14).

Следователно, политиката не е необходимо зло; тя е необходима поради злото (Битие 4:4-15, 23-24, 9:5-7). Мечът е определеният от Бога инструмент за гняв на държавата. Държавното управление, областта на политиката, е само “възмездител” за “злотвореца” (Римляни 13:4). Ето защо “законът не се налага за праведния, а за беззаконните и непокорните, за нечестивите и грешните, за несвятите и мръсните, за убийците на бащи и убийците на майки, за човекоубийцте, за блудниците, хомосексуалистите, търгуващите с роби, лъжците, кълнящите се на лъжа . . . .” (1 Тимотей 1:9-10).

Остава въпросът: Какъв стандарт ще използват онези, които управляват в политическата област, за да определят как ще управляват? Какво прави един закон по-добър от друг закон? Всеки закон в основата си е религиозен. Трябва да се възприеме някаква религия за да се постанови стандартът за вземане на политически решения, подобно на начина, по който действуват семейното и църковното управление.

Някои може би ще възразят като заявят, че областта на политиката е чисто светска. Това е било мнението на съдията от Върховния Съд Хари Блекмън. Пишейки за мнозинството в окръг Алегени, Пенсилвания, той описва Америка като “светска нация.” “Светска нация” е нация, която прави всичко възможно да държи една религия (обикновено християнството) извън обществената арена, за да вкара друга вътре. Общественият теоретик Херберт Шлосберг наблюдава: “Западното общество, отвръщайки се от християнската вяра, се е обърнало към други неща. Този процес обикновено се нарича секуларизация, но това изразява само негативната страна. Думата означава отвръщане от поклонението пред Бога, като се пренебрегва фактът, че на негово място идва друго нещо, на което хората се покланят.”[3] Нещо винаги изпълва вакуума, оставен от напускането на религията. Както Ърнест Джънгър казва: “Напуснатите олтари са обитавани от демони.”[4]

Смесването на религията и политиката е неизбежно. Да забраниш една религия неизбежно отваря вратата за влизането на друга религия. Няма такова нещо като неутралност.

Предизвикателството на плурализма

Едно от най-новите предизвикателства пред християнския мироглед в неговото отношение към политиката е “плурализмът.” На теория плурализмът изповядва егалитарна религиозна и етична теория основана на вярата, че личните догматични вярвания нямат място в обществената и политическата област. “Плурализмът е обществено схващане, че има много правилни начини на живот и вяра. Няма абсолюти, така че няма нищо, за което да бъдем догматични. Открийте това, което е полезно за вас. Ако това е Исус и християнството, добре. Ако е хиндуизмът, това също е добре. Ислямът, шинтоизмът, юдаизмът . . . каквото и да е. . . . Плурализмът свежда убежденията до удобни мнения и прави догматизма отживял подход към живота и човешкия опит.”[5]

Някои защитници на плурализма признават, че религиозните ценности имат и обществена, и политическа роля, точно както религията има роля във всяка област на живота. Но християнството не може да бъде единствен стандарт. При плурализма всички религиозни и нерелигиозни възгледи са приети за равни в установяването на обществените и политическите норми. Не може да има сигурно слово от Бога. “За съжаление, християните, които са примамени от плурализма, вече не казват, ‘Така казва Господ . . .’ или ‘Библията казва . . . .’ Вместо това ние казваме ‘Струва ми се . . .’ или ‘Това не е за мен, но се радвам, че за теб то работи.’ Но псалмистът твърди, че Божиите закони са правилни (Псалм 19:8). Писанието ясно показва, че има правилно и неправилно и че ние лично ще бъдем държани отговорни.”[6]

Плурализмът изглежда привлекателен, защото той премахва нуждата да воюваме за основни религиозни принципи. Надеждата е да намерим общи етични принципи, с които всички хора да се съгласят. Такъв подход изглежда добър докато теорията бъде приложена на практика.

Нека да разгледаме няколко примера. Библията е против полигамията. В миналото съдилищата са решили, че е необходимо държавата да налага библейското изискване за моногамия срещу бигамията (две съпруги) и полигамията (много съпруги): “Това е противоположно на духа на християнството и на цивилизацията, която християнството е произвело в Западния свят.”[7] В друг случай съдилищата заявяват, че “Бигамията и полигамията са престъпления по законите на всички цивилизовани и християнски страни. . . . Да се нарича тяхната защита религиозна догма означава да се наруши общата съвест на човечеството.”[8] Плурализмът, ако е последователен, променя начина, по който се правят законите. Без сигурна основа за създаване на закони, всичко е добро:

При учението на чистия плурализъм – към което много секуларисти казват, че се придържат – всички начини на живот са позволени. Следователно, в крайна сметка канибализмът, човешките жертвоприношения, груповите самоубийства, Семейство Мансън, полигамията и детската порнография ще трябва да бъдат позволени. “Кои сме ние да казваме което е правилно и кое не?” е често чуваният рефрен. Очевидно е, че обществото не може да оцелее дълго време, ако този принцип се доведе до своя логически край и всеки е свободен да пише свои собствени закони. Затова ние се придържаме към плурализъм в определени граници. Ние позволяваме широк обхват на поведението, макар че не винаги го одобряваме. Но не позволяваме всякакво поведение. Ние дори не позволяваме всяко т.нар. поведение “без жертви” – като проституция, пристрастеност към наркотици, пиянство и други. Причината да не го правим е, че нашите закони предполагат определени истини. Следователно чистата свобода на съвестта не може винаги да бъде толерирана. Неутралността на държавата по въпросите на религията и морала е съвременен мит. Никога не можем да избягаме от въпроса: Чия вяра, чии ценности, чий Бог стоят в основата на гражданските закони на един народ?[9]

Ако може да се покаже, че забраната на полигамията е предимно религиозна, тогава при плурализма може да се състави защита на разрешаването на дадена дейност, именно защото тя има религиозна основа. Това вече е направено за хомосексуализма. В продължение на хиляди години е имало почти универсална забрана на хомосексуализма, поддържана от църквата и държавата. “Когато първата голяма книга за английската правна система е била написана – Коментари върху английските закони на Блекстоун – нейният автор нарича содомията “’позорно престъпление против естеството, извършвано или с мъж, или с животно . . . самото споменаване на което е позор за човешката природа.’”[10]

Както в Англия и в останалата част от Европа, содомията е била извън закона и в тринадесетте Американски колонии. Нищо не се е променило от времето на написването на Конституцията през 1787. В Конституцията не са сложени никакви предполагаеми “лични права,” които да узаконят това деяние. Тези ранни християни не са виждали никакви проблеми в смесването на религията с политиката. Днес почти половината от щатите са узаконили содомията.

За известно време плурализмът прави всички мнения равнопоставени. Позицията против содомията е също толкова законна както и тази за содомията; следователно, би било незаконно да се налага позицията против содомията върху онези, които искат да практикуват содомия. Браковете на хора от един и същи пол и неженените двойки ще получат същите права както и законно сключилите брак при учението на плурализма. Това е политиката в университета в Странфорд. Тези двойки имат достъп като “домашни партньори” до жилищата в университета и предлаганите услуги.[11] Ако няма установен стандарт, основан върху абсолютите на Библията, тогава подобна позиция е основателна.

Същата тази логика важи и по въпроса за абортите. Например, онези лекари, които защитават неродените и работят за да спасят преждевременно родените чрез героични усилия и модерни технологии, не са по-етични и заслужаващи похвала от лекарите, които извършват аборти или съзнателно прекратяват живота на смъртно болните. Последователно плуралистично учение означава, че всяко позоваване на религия като основа за дадено действие е невалидно.

Плурализмът отрича възгледа на Библията, че “правдата възвишава народа” (Притчи 14:34), тъй като правдата не може да бъде определена на основата на коя да е религия, нито да бъде основана върху общата религиозна воля. Библията никога не може да бъде приложена към политическите въпроси в учението на плурализма. Например, ако се реши, че някой християнски съдия е основал своето решение върху своето разбиране за Библията, то най-вероятно ще бъде отменено от по-висш съд. Дали преувеличавам?

Окръжният съдия Чарлс Мой отмени на 16 февруари [1989] смъртната присъда на Брандън Джоунс, който през 1979 беше осъден за убийство. Съдият Мой реши, че съдебните заседатели “са били длъжни да приложат закона на щата Джорджия . . . а не тяхното си тълкуване на предписанията на Библията.” Съдебните заседатели са поискали Библия по време на обсъждането на наказанието за престъплението, а не докато преценяват вината.[12]

Човекът е бил осъден за убийство. Библията казва, че убийството е зло. Какво щеше да стане, ако хората използваха своето разбиране за Библията за да стигнат до решението, че е виновен за убийство, на основата на своите вярвания относно Библията? Дали съдията щеше да освободи Брандън Джоунс, ако беше разбрал, че съдебните заседатели са използвали Библията за да осъдят Джоунс?

Три допълнителни примера могат да помогнат да опровергаем предполагаемите предимства на плурализма. По принцип, при плурализма всички религии трябва да са равнопоставени. Следва, че предписанията, възприемани от всяка религия, също трябва да са равнопоставени. В очите на държавата не би имало фундаментална разлика между църкви, които се покланят на Бога, и такива, които се покланят на Сатана. Възможно ли е това в страна, която е била описана от Върховния Съд през 1892 като християнска нация?[13] Роуд Айлънд, където започва религиозният плурализъм, регистрира Църквата на Нашата Дама на Розите, като я освобождава от данъци. А тази “църква” е сборище на вещици и сатанисти![14]

Флорида вече не изисква нотариусите да включват думите “и да ми помогне Бог” в своите писмени клетви за встъпване в длъжност. Президентите след Вашингтон са полагали своите служебни клетви с ръка върху отворена Библия. Библията на Вашингтон е била отворена върху две илюстрации, изобразяващи Битие 49:13-15 на лявата страница, и текста на Битие 49:13-50:8 на дясната. Роналд Рейгън положи служебната си клетва върху превода Кинг Джеймс на Библията, използван от неговата майка, Нели Рейгън, отворен на 2 Летописи 7:14.[15] Президентите завършват своята клетва с “и да ми помогне Бог.” Преп. Херард Ласера, юридически съветник на архиепископа на Маями, разбира последствията от премахването на “и да ми помогне Бог” от служебната клетва: “На какво трябва да основаваме своето посвещение, ако това бъде премахнато? На държавата?”[16] С времето плурализмът води до месианска държава, която установява своя си собствена религия.

Американският съюз за граждански свободи заведе дело срещу един съдия в Северна Каролина, защото започвал всяка сесия на съда с молитва, с кратка молба към Бога за милост. Това са били думите, които са били счетени за неприемливи:

Господи, наш Боже, наш Татко в Небето, молим те тази сутрин да поставиш Своята божествена ръководна ръка върху тази съдебна зала, и с могъщата си протегната ръка да закриляш невинните, да раздаваш правосъдие на ощетените и милост на всички нас. Нека истината да бъде чута и мъдростта да бъде издигната в светлината на Твоето присъствие тук с нас днес. Амин.

Един окръжен съдия постановява, че “молитвата на съдията противоречи на закона на страната.”[17] Това е невъзможно да се докаже, ако се основаваме на историческите свидетелства.[18]

Ако няма Бог, няма закон. Как би могъл един съдия да отсъди справедливо решение, ако няма непроменими стандарти за правосъдие? Защо свидетелят да е длъжен да казва истината?[19] Откакто съдилищата съзнателно са решили да подкрепят дарвиновата еволюция, как е възможно въобще да има някакъв морален абсолют?

Месианската държава

Онези християни, които вярват, че плурализмът е отговорът, не са положили искрени усилия да изследват неговите последствия. Историята е изпълнена с примери за това как държавата възприема ролята на Бога след като всички религии са изравнени. Ако всички религия са равни и религията не може да се смесва с политиката, тогава как държавата обосновава и узаконява своето съществуване? Държавата трябва да намери начин да узакони своето право да управлява, или непрекъснато ще бъде събаряна от хората. Когато управителят и народът отхвърлят възгледа, че властта на управителя идва от Бога (Римляни 13:1) – като по този начин го задължават да управлява според Божия закон и също задължават гражданите да се покоряват – той прави себе си бог и постановява свои закони. Става така, че да се противопоставяш на царя означава да се противопоставяш на Бога или боговете.

В древна Гърция жителят на Атина, “макар да е бил свободен да се покланя на своите си богове, е бил задължен да участвува в поклонението пред Зевс и Аполон по законово предписания начин. Пренебрегването на това задължение го е лишавало от правото да участвува в управлението.”[20] Това е учението на плурализма в действие: гражданите могат да се придържат към своя си религия, докато държавата управлява според божество, направено по неин си модел. С течение на времето дори и личните религиозни вярвания и практики вече не са били толерирани.

Дохристиянски Рим е имал подобна система. Август съживява старите божества, за да укрепи позицията си и властта си като император. Мотивът му е бил политически. “С една дума, това е бил още един пример за употребата на религията като средство за провеждане на държавната политика.”[21] Август отива и по-далеч от своите предшественици, като “поставя своя велик чичо Юлий Цезар сред боговете и заповядва поклонението пред Божествения Юлий да не бъде по-незначително от поклонението пред Аполон, Юпитер и другите богове. Така Август поставя началото на това, което е наречено истинската религия на дохристиянски Рим – поклонение пред държавния глава. При своята смърт Август също влиза в редиците на боговете, както това става и с другите императори след него.”[22] Както Гърция, Рим също толерира личното религиозно вярване и практика, “доколкото то не навлиза на политическата арена, където държавната религия е притежавала монопол.”[23] С времето, обаче, религиозната търпимост изчезва. Отказът да се поклониш на Цезар е бил деяние на предателство, което често е носело жестоко възмездие, макар че отказът да се поклониш на Юпитер е бил толериран. Императорът е бил бог, издигнат над традиционните богове, включително и над Юпитер.

С навлизането на юдаизма и християнството на римската обществена и политическа сцена с тяхното заявяване на шема – Слушай, Израилю! Йеова твоят Бог е един Бог! (Второзаконие 6:4; Марк 12:29) – незабавно възниква конфликт след време дори само да бъдеш християнин е станало престъпление против Рим и боговете, особено срещу императора, който по времето на царуването на Домициан (81-96) е бил наричан “dominus et deus, ‘Господ и Бог.’”[24] Християните са можели да избягнат гоненията, но на голяма цена. “Всеки обвинен, който се е отричал от Христос и е давал задоволително доказателство, че се е отрекъл от своите грешки като се е покланял пред боговете и образа на императора, и като е проклинал Христос, е трябвало да бъде незабавно оправдан.”[25] Дотук с предимствата на плурализма.

Възраждане на Рим

Ще сгрешите, ако си мислите, че обожествяването на държавата е единствено характеристика на древния свят. Френската Революция от осемнадесети век възкресява идеята за обожествяването на държавата. Макар че християнската религия не е можела вече да бъде смесвана с френската политика, това не е означавало, че всяка религия е била забранена. Празнотата е била запълнена с нов Бог. Французите са “прогласили богинята на Разума в катедралата Нотр Дам в Париж и в други църкви във Франция. . . . В Париж богинята е била олицетворена от една актриса, Демоазел Кандей, която е била внесена в катедралата на раменете на мъже, облечени в римски облекла.”[26] С изхвърлянето на старата религия на християнството си отива и значението на тази религия. Французите са били толкова враждебни към смесването на християнската религия с политиката или с каквото и да било, че преобръщат целия общестен ред като преправят и календара:

Забележително е, че двата най-големи атеистични режима в историята – революционните правителства във Франция през 1792 и Русия през 1929 – са се опитали да променят традиционната седмица, надявайки се с това да унищожат християнството. Французите постановяват десетдневна седмица, а Съветите петдневна седмица, като и двете са били строго налагани, но са просъществували само няколко години.[27]

Дори традиционното датиране започва да се променя сред интелектуалците и либералните теолози. Символите пр. Хр. и от Хр. – “преди Христа” и “от Христа” – биват отхвърлени в полза на пр.н.е. и сл.н.е. (“преди новата ера” и “след новата ера”).

Френската Революция централизира властта в един нов национализъм, който примамва някои хора “да говорят за ‘богинята Франция.’ Това е означавало, че онези, които са се били за Франция, вече не просто вършат своята работа, за която им се плаща, а са патриоти, които отдават дължимата почит към едно божество. За тях да вършат своя дълг означава да вършат своя свещен дълг, език, който остава част от литургията на патриотизма и до днес, дори в официално атеистични страни като Съветския Съюз.”[28]

Бог ходещ по земята

Популярният и влиятелен в миналото философ Г. В. Ф. Хегел описва държавата като “Бог ходещ по света.”[29] Хегел предлага държавата да бъде обожествявана, защото държавата е “проявление на Божеството на земята.” Човек трудно би намерил съвременни политически спецове, които да използват откровения език на Хегел, но често действията говорят по-силно от думите. За съвременните етатисти политическата сфера е не по-малко божествена от градовете-държави на Гърция и Рим и обожествения рационализъм на Франция, сталинистка Русия или нацистка Германия. За много съвременни политици държавата е спасителна институция вместо дар от Бога за да ни защитава срещу насилието. Държавата играе ролята на дарител вместо своята библейска роля на съдия. “Държавата идол използва езика на състраданието, защото нейното намерение е месианско. Тя гледа на масите като подтиснати и безпомощни, като овце без овчар, нуждаещи се от спасител.”[30] Държавата обещава да построи рай на земята чрез принуда и централизиране на властта в ръцете на група хора. Резултатът е загуба на свобода за останалите. Тя прави това в името на своята религия.

А Ирод беше много разгневен на тирците и сидонците; и те дойдоха единодушно при него, и като спечелиха поддръжката на царския постелник Власта, просеха помирение, защото тяхната област се хранеше от царската. И в един определен ден Ирод, облечен в царски дрехи, седна на престола и държа реч пред тях. А народът извика: Глас Божий , а не човешки! И понеже не въздаде слава на Бога, начаса един ангел от Господа го порази, та беше изяден от червеи и умря (Деяния 12:20-23, курсивът мой).

Както показва този текст, Бог не търпи плурализъм. От това, което виждаме, можем да заключим, че е невъзможно да отделим религията от политиката. Ирод хранеше хората и изискваше поклонение от хората, и хората бяха готови да се съгласят. Винаги някаква религия, дори ако това е атеизъм или езичество, ще бъде примесена с политиката. Да изключването на християнството само отваря вратата за други религии.

По-внимателен поглед в Библията

Политиката добива своята власт от Бога (Римяни 13:1). Докато Божията власт е неограничена, вяка земна власт, включително политиката, е ограничена: “Всевишният Бог владее над царството на хората и когото иска поставя над него” (Данаил 5:21). Църквата е разсъждавала върху тези истини и е започнала да оценява своите управители според библейските норми. “През осми и девети век християнската църква е извършила нещо като революция във формите на Западната политика. Накратко, развила се е идеята за цялостната религиозна и морална отговорност на управителя.”[31] Управителят не е бил нито божествен, нито извън небесното управление. Християнската религия е определила задълженията и ограниченията на управителя. Религията е била примесена с политиката.

Както ще видим, Библията казва много неща относно отношението между религията и политиката. Имайте предвид, че няма такова нещо като неутралност. Да отделим християнството от политиката означава само да съюзим политиката с всякакви антирелигиозни схващания. Както Абрахам Куйпер, бивш министър-председател на Нидерландия, пише, “няма политическа схема, която да е станала господствуваща, и да не е била основана върху конкретно религиозно или антирелигиозно схващане.”[32] С времето тази антирелигиозна ревност става сама по себе си религия.

Управителите като Божии служители

Писанието ни казва, че управителите са поставени в положение на власт за наше добро (Рим. 13:4). Държавният магистрат е Божий служител. Думата “служител” е същата гръцка дума, която се превежда дякон и слуга. Днес все още има управители, които носят титлата “служител” (“министър” – бел. прев.), отразявайки библейския език на държавната отговорност. На най-висшето длъжностно лице в Япония и Англия е дадена титлата “Пръв Министър.” Такава титла има етично – религиозно – значение: “Чрез мен [Божията Личностна Мъдрост] царете царуват и началниците узаконяват правда. Чрез мен князете началствуват, също и големците и всички земни съдии” (Пр. 8:15-16). Истински справедливия управител ще приязнае, че истинската справедливост идва само от следване на Божията мъдрост. “И Шарл Плешивия, неговият внук, и Алфред в Англия, са сравнявали себе си със Соломон, управлявайки в съответствие с божествената мъдрост, а Алфред като законодател е виждал себе си като наследник на последователност от законодатели, започваща с Мойсей.”[33]

Управителите като служители под Божието господство

Управителите трябва да служат на Бога със страхопочитание (Псалм 2:11). Бог е Който “снишава гордостта на князете, страшен е за земните царе” (Псалм 76:12). Ще дойде време, когато всички “народи ще се боят от името на Господа, и всички земмни царе от славата Ти” (Псалм 102:15). Новият Завет не е отменил ролята на Божията власт над управителите, тъй като Исус е “образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание; понеже чрез Него бе създадено всичко на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него и за Него бе създадено” (Колосяни 1:15-16, курсивът мой). Исус “ е покорил [минало време] всичко [включително политиката] под краката Си” (1 Коринтяни 15:27, курсивът мой). Управителите на този свят са задължени да разбират Божията мъдрост. Тяхната липса на разбиране ги доведе да разпънат Господаря на Славата (1 Коринтяни 2:8).

Управителите като служители на правдата

Управителят, както е описан в Римляни 13:1-4 и 1 Петрово 2:13-14, трябва да насърчава добрите и да наказва злотворците. Какъв стандарт трябва да използва един управител, за да определи какво е добро поведение и какво е зло поведение? Бог е този, който дава на управителя неговото законово право да заема поста, установява зяконността на неговата власт да управлява и изисква той да налага справедливи и праведни съдби в похвалата на доброто поведение и наказването на злото поведение. Трябва ли тогава да допускаме, че управителят е свободен да управлява без да се съобразява с някаква религия? Имайте предвид, че ние не твърдим, че управителите трябва да принуждават хората да стават християни или да ходят на църква. Обаче, Библията изисква управителите да основават своите действия на религиозни презумпции. Ето защо Йотор посъветва Мойсей да учи управителите и хората на постановленията и законите и да им “показва пътя, по който трябва да вървят, и делата, които трябва да вършат” (Изход 18:20; Второзаконие 17:18-20; Псалм 2:10-12; 2 Царе 23:3-4).

Управители, които смесват религията с политиката

На Ной, носител на държавна власт под Божията власт, е дадена властта да екзекутира убийци (Битие 9:6-7); Йосиф е направен управител в Египет (Битие 41:38-49); Мойсей е държавният управител на Израил и, според съвета на Йотор, назначава по-нисши управители да изпълняват държавна дейност (Изход 18:13-27); изброени са “казусни закони за управлението на семейстото, църквата и държавната власт (Изход 21-23); Бог наставлява свещениците и царете да следват Божия Закон (Второзаконие 17:14-20); книгата Съдии е изпълнена с примери за държавни управители: Готониил (Съдии 3:9), Аод (3:15), Самегар (3:31), Девора/Варак (4:4, 6), Гедеон (6:11), Ефтай (11:1) и Самсон (13:24). Бог ги призова да освободят народа от политическо подтисничество, дошло в резултат от греха, тъй като всеки човек е правел което е добро в собствените му очи (Съдии 17:6). Авторът на Евреите хвали тези управители:

И какво повече да кажа? Защото не ще ми стигне време да приказвам за Гедеон, Варак, Самсон и Ефтай, за Давид, още и за Самуил и пророците, които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда . . . (Евреи 11:32-33, курсивът мой).

Техните дела са били дела на вяра. Политическата област е област на слугуване. Тя изисква вяра и преданост към Бога като единствен Управител на света (Исая 9:6-7).

Книгите на Царете и Летописите разказват за възхода и падението на царе и царства, като отделни царе са изтъквани заради своята вярност (2 Летописи 25:1-2; 26:3-4; 27:1-2). Данаил служи като един от тримата пълномощници на Дарий (Данаил 6). Неемия беше назначен за управител на Израил (Неемия 5:14).

Новият Завет не е без примери за политическа дейност, макар и в по-малка степен. Имайте предвид, че Израил беше поробена страна по времето на въплъщението и служението на Исус. Управителите в Израил (старейшините) дори не можеха да налагат своите закони в собствената си страна (Йоана 18:31), но не поради някакво теологично ограничение в Писанието. Ако е съществувала тази възможност, юдейската държава щеше да бъде напълно действуваща.

Йоан Кръстител не каза на римските войници да изоставят постовете си в държавата. Исус и апостол Павел имаха дълбоко уважение към държавните управители. Всъщност, Исус говори много по-сурово против религиозните ръководители и използва само една обидна забележка срещу длъжностно лице, наричайки Ирод “онази лисица,” вероятно намеквайки за факта, че Ирод е бил управляван от жена (Лука 13:32). Павел хвали градския ковчежник Ераст (Римляни 16:23). Трябва да се отправят молитви “за всички хора, за царе и за всички, които са високопоставени. . . .” (1 Тим. 2:1-2).

Доста лесно е да се покаже, че Бог е жизнено заинтересуван от политическите дела: на първо място Бог е Който назначава правителствата (Рим. 13:1). Той е Който поставя всеки цар (Пр. 16:12; Пс. 119:46; 82:1, 2). Следователно Той изисква нашето покорство пред царете (Рим. 13:1-3). На управителите се заповядва да управляват според Неговите изисквания (Пс. 2:10). Дори в Новия Завет може да се открие дейност с политическа важност. Исус изисква плащане на данъци към действуващото правителство (Мат. 22:15-22). В отговор на напомнянията на политическите заплахи на цар Ирод срещу Него, Исус публично смъмри царя, като го нарече лисица (Лука 13:32). Той учи, че съдията е неправеден, ако не се бои от Бога (Лука 18:2, 6). Йоан Кръстител публично критикува цар Ирод (Лука 3:19, 20). Петър отказа да се покори на властите, които му заповядаха да престане да проповядва (Деян. 5:29). Апостол Йоан нарича Римската Империя “звяра” (Откр. 13).[34]

Следователно, политиката е действие и вземане на решения относно гражданските взаимоотношения, основани върху съвкупност от първоначални принципи, които имат религиозна основа. Да отречем, че тази област на вземането на решения трябва да бъде повлияна от религията, означава да отречем господството на Исус Христос в една област от живота.


[1] Reynolds v. Ruggles (1811), цитирано в Edwin S. Gaustad, Faith of Our Fathers: Religion and the New Nation (New York: Harper and Row, 1987), 117.

[2] Gary DeMar, God and Government: A Biblical and Historical Study (Brentwood, TN: Wolgemuth and Hyatt, 1990), 3-31; 198-204; и Ruler of the Nations: Biblical Principles for Civil Government (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1987).

[3] Herbert Schlossberg, Idols for Destruction: Christian Faith and Its Confrontation with American Society (New York: Regnery/Gateway, [1983] 1990), 6.

[4] Цитирано в Erik von Kuehnelt-Leddihn, Leftism: From De Sade and Marx to Hitler and Marcuse (New Rochelle, NY: Arlington House, 1974), 313.

[5] Joseph M. Stowell, The Dawn’s Early Light: Daring to Challenge the Deepening Darkness (Chicago: Moody Press, 1990), 52-53.

[6] Ibid., 53.

[7] Цитирано в John Eidsmoe, The Christian Legal Advisor (Grand Rapids, MI: Baker Book House, [1984] 1987), 150.

[8] Ibid.

[9] Benjamin Hart, Faith and Freedom: The Christian Roots of American Liberty (Dallas, TX: Lewis and Stanley Publishers, 1988), 357.

[10] Цитирано в William Dannemeyer, Shadow in the Land: Homosexuality in America (San Francisco, CA: Ignatius Press, 1989), 57.

[11] National and International Religion Report (October 22, 1990), 5.

[12] “Georgia Judge Overturns Death Sentence Because Jury Consulted Bible,” ALL News: The Official Newsletter of the Pro-Life Movement (April 7, 1989), 7. Както показва следният случай, Библията е била използвана в един съд в Джорджия:

Металните стълбчета са общоприето и полезно средство за определяне на границите на недвижимата собственост и те и други подобни съоръжения имат полезно предназначение. Поставянето и поддържането на постоянни съоръжения, определящи границите на недвижимата собственост, дори запазва добрия ред в самото общество. От най-ранни времена законът не само е приемал за валидни, но дори е защитавал граничните знаци. Нарушаването на границите на собствеността на другите хора е било нарушение на Мойсеевия Закон. Виж Второзаконие 19:14; 27:17; Йов 24:2; Притчи 22:28; 23:10. (256 Ga. 54, International Paper Realty Company v. Bethune. No. 43092. Supreme Court of Georgia, June 10, 1986).

[13] Church of the Holy Trinity v. The United States (143 United States 457), 1892.

[14] Chronicles (November 1989), 7-8.

[15] New York Times (January 12, 1981).

[16] “’God’ Removed from Notaries’ Oath,” The Kansas City Star (February 18, 1990), 2A.

[17] “Judges Prayer Banned,” Marietta Daily Journal (October 20, 1990), 4A.

[18] Няма нищо неконституционно в това съдия да произнася молитва в съдебната зала. Библията все още се използва в много съдилища за заклеване на свидетели, като свидетелите изповядват, “и да ми помогне Бог.” Конституцията не забранява свещеници в Конгреса: “Законодателната власт с гласуване на мнозинство кани свещеник да произнесе молитва; нито поканата, нито произнасянето, нито слушането на молитвата е законотворчество. Само на тази основа . . . произнасянето на молитви, само по себе си, в законодателните зали при откриването на законодателната сесия не е забранено от Първата и Четиринадесетата Поправки” (Chambers v. Marsh, 463 U.S. 783 [1982], 675 F. 2d 228).

[19] Според Федералният Съдебен Закон от 1789 няма право да свидетелствува свидетел, който “не вярва, че има Бог, Който награждава истината и възмездява лъжата.” Това изискване не е променено до 1906. Общоприетото мнение по онова време е било, че на атеиста не може да се вярва като свидетел: “Общият апелативен съд на окръг Честър (Ню Йорк) . . . отхвърли свидетел, който заяви своето неверие в съществуването на Бога. Председателствуващият съдия отбеляза, че преди това не е знаел, че има жив човек, който не вярва в съществуването на Бога; че тази вяра съставлява правната основа на всяко свидетелство в съда; и че не знае за случай в християнска страна, когато на свидетел да е било позволено да свидетелствува без тази вяра.” The New York Spectator (August 23, 1831), цитирано в Alexis de Tocqueville, Democracy in America, 2 vols. (New York: Alfred A. Knopf, [1834, 1840] 1960), 1:306.

[20] Leo Pfeffer, Church, State, and Freedom (Boston: The Beacon Press, 1953), 9.

[21] Ibid., 9-10.

[22] Ibid., 10.

[23] Ibid.

[24] Schlossberg, Idols for Destruction, 185.

[25] Pfeffer, Church, State, and Freedom, 11.

[26] Francis Schaeffer, How Should We Tnen Live? In The Complete Works of Francis Schaeffer: A Christian Worldview, 5 vols. (Westchester, IL: Crossway Books, 1982), 5:149.

[27] Henry M. Morris, The Long War Against God: The History and Impact of the Creation/Evolution Conflict (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1989), 311.

[28] Schlossberg, Idols for Destruction, 178.

[29] Тези цитати от Хегел могат да се намерят в Karl R. Popper, The Open Society and Its Enemies, 2 vols., 4th ed. (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1963), 2:31.

[30] Schlossberg, Idols for Destruction, 185.

[31] Henry Mayr-Harting, “The West: The Age of Converstion (700-1050),” in John McManners, ed. The Oxford Illustrated History of Christianity, (New York: Oxford University Press, 1990), 101.

[32] Kyuper, Lectures on Calvinism, 78.

[33] Mayr-Harting, “The West: The Age of Conversion (700-1050),” 102.

[34] Kenneth Gentry, “The Greatness of the Great Commission,” in Gary North, ed. The Journal of Christian Reconstruction, Symposium on Evangelism, 3(2) (Winter 1981), 45.





"You've Heard It Said"
Copyright © 1991 Gary DeMar
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов