Той ще владее
Съдържание
Предисловие
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Заключителни
бележки

Приложение А
Приложение Б
Библиография

   

Той ще владее
  Home     Кенет Л. Джентри  

 

ПРИЛОЖЕНИЕ А

ОБЩЕСТВЕН АНТИНОМИЗЪМ

А той каза: Невъзможното за човеците за Бога е възможно. (Лука 18:27)

Според някои защитници на различните песимистични есхатологии, постмилениализмът не само е духовно погрешна надежда, но също и общественоопасно явление. Той е мираж, който крие отворена бездна. В писанията на някои диспенсационалистически популисти, като Хол Линзди и Дейв Хънт, постмилениалната есхатология е най-силно нападана като потенциално обществено бедствие – според възгледа на Хънт, обществено бедствие, белязано от световен мир и благополучие.[1] Но със съвременното възстановяване на постмилениализма, тези не са единствените критици, които трябат такава тревога днес.

Калвинистките амилениалисти също навлизат в спора. Никъде амилениалните възражения не са били по-силно изтъквани както в трудовете на теолозите от Протестантската Реформистка църква. Въпреки тяхното силно калвинистко наследство и посвещение,[2] тези автори клонят към диспенсационалистическия дуализъм закон/благодат, който създава обществен антиномизъм и исторически песимизъм. Поради това те много се страхуват от всяко обществено прономистко предизвикателство към светското хуманистично общество. Библейският Закон ги плаши.

Амилениалното предупреждение

Протестантският реформистки теолог Херман Ханко е доста загрижен относно подкрепата за постмилениализма:

Принуден съм да предупредя Божиите хора срещу духовните опасности, които присъствуват в постмилениализма. Моята пламенна надежда и молитва е онези, които се придържат към постмилениализма, “да не разпространяват всъщност царството на Антихриста”; но Херман Хьоксема беше прав, когато на едно място предупреди Божиите хора за духовната опасност, която присъствува. Не е невъзможно за разбиране, че ако светиите очакват славно царство на земята, те ще бъдат изкушени да определят царството, което Антихристът установява, като Христовото царство. Ще бъде достатъчно трудно в този ужасен ден да се устоява за Христовото дело, за да допускаме и други духовни изкушения.[3] (Курсивът е мой)

По-рано Ханко пише за постмилениализма, че “той е мираж, защото царството, което постмилениалистите описват, е всъщност царството на Антихрист.[4] Аз не се съмнявам, че един ден ще бъде установено царство на мир, на голямо изобилие, на огромно благополучие и неизброими богатства, на красота и великолепие, каквито светът никога не е виждал. Писанието говори за това. Това, което ни кара да се отдръпнем, обаче, е, че това царство е описано в Писанието като царството на звяра (чети Откровение 13). Това прави постмилениалното мислене значителна духовна опасност.”[5]

В крайна сметка, твърди Ханко, постмилениализмът е осъден на провал в този грешен свят. Защо? Единствената надежда за праведност в цялото общество е във вечността. “Старото създание трябва да се отстрани, за да направи път на новото, както първият Адам трябваше да отстъпи, за да направи място на Втория.”[6]

Определено Ханко пронизително тръби тревога относно крайната “опасност,” която присъствува в подкрепата за постмилениализма: възможно е постмилениализмът да разпространи делото на Антихриста в идващия и съдбоносен есхатологичен час! И нещо повече, още в самото начало цялата идея за християнско обществено обновление е като цяло безнадеждна. Обаче, това обвинение има от самото си начало три основни проблема. Накратко ще ги разгледам преди да се впусна действително в етичната основа на тази песимистична преценка – обществения антиномизъм.

Постмилениалният отговор

На първо място, аргументът на Ханко носи в себе си често срещаната логическа заблуда на прибързано обобщаване. Той изопачава постмилениалната надежда като замества цялото със само една част от тази надежда. След това върху тази осакатена основа той обвинява, че има истинска опасност в постмилениализма. Той набляга само върху част от постмилениалната надежда, докато напълно пренебрегва движещата сила и истинската природа на постмилениалното царство. Победата на царството, към която се стремят постмилениалистите, е такава, в която Господ Исус Христос ще бъде възвисен във всички области на живота, Божието Слово ще бъде стандартът за цялото човешко общество,  Триединният Бог на Писанието ще бъде прославян от всички хора, и правдата и благочестието, както са определени в Божия закон, ще преобладават по целия свят. Всеки един от елементите, които той споменава като характерни за надеждата на царството – ненадминат мир, изобилие, благоденствие, красота и великолепие – са крайните плодове на царството, а не цялата същност на царството. Със сигурност тези елементи могат временно да бъдат подражавани от неправедните. Евангелският постмилениалист не твърди, че елементите на Ханко са окончателните цели, които трябва да бъдат следвани независимо от определената в Библията праведност.

Постмилениалната надежда е в благовестието на Божията върховна благодат, чрез Господ Исус Христос. Постмилениалистът не копнее само за някакъв траен земен мир, или само за материалистично благополучие без успешно евангелизиране, християнско ученичество, библейска праведност и истинска святост. Такъв празен мир няма да служи като белег за победата на царството, защото това, което ние разпространяваме, е царството на благовестието, което включва широко разпространеното влияние на евангелието. Ханко не обяснява как един християнин може да обърка разпространението на едно основано на Библията, възвишаващо Христос общество със светско, съсредоточено върху човека общество. Той приема по презумпция, че видимият успех е хуманистичен. Защо?

На второ място, Ханко никога не разглежда доста реалната възможност самото обществено отстъпление да разпространява делото на Антихриста именно сега! Със сигурност е истинска опасност за християните да отстъпят от общественото и политическо ръководство и да позволят на не-християнските деца на дявола да царуват свободно в обществото. Как може това да е не е “по-лошо” отколкото християните да се стремят да разпространяват видимото проявление на Христовото царство (като че ли то само по себе си е опасно!)? Като се има предвид действителното присъствие на действието на греха и на пълната извратеност на човека, греховете на бездействието (отстъпление от ръководство в грешния свят) трябва да причиняват също толкова голяма тревога, както и греховете на посвещението (неправилно насочена обществена загриженост на Божиите хора).

Това възражение е особено важно, заради обществената капитулация на Ханко. Грехът, казва той, се изработва в историята до своето пълно осъществяване: световна победа. “Това, което Писанието непрестанно поучава, е, че с падението грехът влиза в света. От този момент нататък, със събирането на вселенската църква, историята на света се характеризира с органичното развитие на греха като ‘всички тези зловещи знаци (на Христовото идване) стават все по-видими.’ Това органично развитие на греха накрая стига своя връх в ‘човека на греха’ (II Солунци 2:3-12). Това е царството на Антихриста.”[7]

На трето място, ако отстъпническата логика на загрижеността на Ханко се възприеме твърде сериозно, това отива твърде надалеч. Тогава християнинът трябва да се отдели и от църковния живот!!! Няма ли днес множество либерални църкви и деноминации, които проповядват извратено благовестие? В доклада си върху постмилениализма на конференцията, спонсорирана от Протестантската Реформистка църква, Хьоксема казва: “Също се повдига въпросът дали дори и мекият или умерен постмилениализъм в края на краищата, с възгледа си за изпълнението на Христовото царство в настоящия свят, не стига до сътрудничество за изпълнението на царството на Антихриста и развитието си в радикален и либерален постмилениализъм и социално благовестие.”[8]

“Социалното благовестие” се разпространява чрез (либерални) църкви. Трябва ли да избягваме всички църкви – просто за сигурност? Прилагайки логиката на Ханко за загрижеността относно възможността да объркваме злото царство с добро, трябва ли християните въобще да избягват изграждането и посещаването на църкви? В крайна сметка, няма ли да объркат злите църкви с добрите? Възможно ли е боящите се от Бога християни, които работята за живота на църквата, да се окажат работещи за църковната част от царството на Антихриста? Нима Антихристът на футуриста[9] не действува чрез лъжлива църква, “Вавилон, Невястата на Антихриста”?[10] Ханко със сигурност няма да продължи прекалено много в тази посока. И ако той може да разбере разликата между истинска църква и лъжлива църква, защо постмилениалистът да не може да разбере разликата между истинска християнска обществена победа и лъжлива антихристиянска победа?

Също, какво да правим с твърдението на Ханко, че “старото създание трябва да се отстрани, за да направи път на новото, както първият Адам трябваше да отстъпи, за да направи място на Втория”? Това твърдение не е ли малко анахронично? Това всъщност не е ли което вече е станало по принцип при идването на Христос в историята? Христос е Вторият Адам, който измести първия Адам (Рим. 5:14-15; 1 Кор. 15:45-47). Той дойде конкретно “за да съсипе делата на дявола” (1 Йоан 3:8; Евр. 2:14) и на Адам (Рим. 5:17-21).

Нещо повече, не е ли вярно, че чрез спасението “старото създание” се измества за да направи място на “новото създание”? “За туй, ако е някой в Христа, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново” (2 Кор. 5:17). “Защото в Христа Исуса нито обрязването, нито необрязването е нещо, а новото създание” (Гал. 6:15). Не е ли благодатта по-могъща от греха (1 Кор. 6:9-11; 1 Йоан 4:4; 5:4)? Благодатта не изобилствува ли повече от греха (Рим. 5:20)? Когато все повече и повече хора стават нови създания в Христос, не можем ли основателно да очакваме старото създание да бъде постепенно преобразено в ново създание на праведност (Мат. 13:33; 1 Кор. 15:24-25)?

В същинската част на тази книга представих истинската същност на постмилениалната надежда. Убеден съм, че Писанието изявява истински оптимистична надежда за праведно царство, основано в поклонението пред Триединния Бог. Но в текста на тази книга говоря подробно за това. Нека сега да се обърна към друга област на объркване в мисленето на Ханко. Освен есхатологичното произволно необосновано заключение, което характеризира неговата тревога, в нейната основа има скрит фундаментален обществен антиномизъм. Именно този въпрос ще разгледам сега.

Антиномистки тенденции

По самото си естество евангелският антиномизъм обикновено е пораженчески, когато се стигне до съпротива срещу светското общество и предизвикването му с положителната алтернатива на библейския закон. Пораженчеството по определение противоречи на постмилениализма. Макар че теолозите от Протестантската Реформистка църква отричат, че деноминацията е пораженческа и антиномистка, ние все пак откриваме тази склонност в техните трудове по есхатология.

В опровержение на постмилениалната надежда за обществена промяна ВанОвърлуп коментира: “Най-важно, надеждата на вярващия е основана на Божието обещание за вечен живот. Вярващият очаква завръщането на своя възкресен и възнесен Господ с вдигната глава. Той съсредоточава ума си върху новото небе и новата земя, които Господ ще доведе при завръщането Си.”[11] Ханко твърди, е противопоставянето между света и църквата “става особено явно в живота на хората в света относно техният възглед към бъдещето.” Това е така, защото светът копнее “да установи царство, където Сатана е царят. Ние вървим в надежда. Те търсят небето тук на земята. Ние сме странници в света. Те правят този свят свой град за обиталище. Ние търсим пълнизпълнение на Божията цел в Царството, което ще дойде.”[12]

Вярно е, разбира се, че за християнина очакването на окончателните ново небе и нова земя някой ден в бъдещето е радостна мисъл. И със сигурност ние трябва да очакваме този ден на “пълното изпълнение на Божията цел.” Въпреки това, (1) християнинът не трябва така цялостно да “съсредоточава ума си” върху бъдещия вечен ред, че съзнателно да отрича дадените му от Бога отговорности в настоящия времеви ред. (2) Нито вярващият трябва да търси съвременните белези за Второто Идване. Такова очакване за края на историята във всеки момент неизбежно отделя християнина от обществената промяна в дългосрочен период. Тези две грешки са дали началото на обществения антиномизъм в теологията на Протестантската Реформистка Църква. Независимо дали ви харесва, този възглед създава пораженчество. И тази песимистична склонност към пораженчество има в основата си обществен антиномизъм.

За обществения антиномист задълженията на християнина се обобщават в неща, които са почти изцяло духовни и свързани с църквата. Противопоставяйки се на постмилениализма, Ханко коментира: “Царството на Христос се изявява в настоящата епоха в проповядването на благовестието до краищата на земята; в събирането на църквата; в установяване на заветни училища; в праведното и свято поведение на светиите, когато те разкриват в целия си живот върховното управление на благодатта на Христос в техните сърца; в множествата вярващи във всяка епоха, които не прекланят коляно пред Ваал, а се кланят в смирено поклонение пред Цар Исус.”[13]

Със сигурност Христовото царство се изявява в такива праведни начинания – това е така! И също толкова вярно е, че те представят главната начална точка на християнската дейност – с това постмилениалистът е съгласен. Независимо от това, два проблема измъчват твърдения като това на Ханко.

Теономичният отговор

Има проблем на определението тревогата на Ханко: Какво е съдържанието на това, което ние разпространяваме в “проповядването на благовестието”? “Благовестието” е “добри новини” относно Божиите спасителни милости в Христос. Дали тези добри новини имат значение за човечеството като цяло и за човешкото общество като такова? Тоест, дали благовестието има следствия за големите обществени въпроси, които опредлено са важни за Бога? Нима то не призовава хората и народите да се покаят за конкретни, определени грехове – включително обществени и политически грехове? Но нима определяме тези грехове извън Божия Закон?[14] Не е ли вярно, че “грехът е престъпване на Закона” (1 Йоан 3:4; Рим. 7:7)?

И така, какво трябва да се преподава в образователния процес в “установяването на заветни училища”? Трябва ли “заветните училища” да се занимават с проблеми извън четенето, писането и смятането? Не трябва ли заветните деца да бъдат учени от Писанието как да действуват в обществото от християнска гледна точка във всяка област на живота (2 Тим. 3:17)? Не е ли истина, че трябва да “правим всичко за Божия слава” (1 Кор. 10:31; Кол. 3:17) и да сме “светлината на света” (Мат. 5:14)? Не трябва ли християнското образование да подготвя нашето заветно потомство за определено призвание в живота? Не трябва ли християнският ученик да бъде научен конкретно как “оръжията на нашето воюване” са предназначени за “събаряне на крепости, събаряне на помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяването на всеки разум да се покорява на Христа” (2 Кор. 10:4-5)?

Какво е определението за “праведното и свято поведение на светиите”? Как можем да покажем “върховното управление на благодатта на Исус Христос” в нашия всекидневен живот? Нима праведното поведение е предмет на индивидуалистичен “не вкусвай, не пипай” негативизъм? Не действува ли то като положителна дейност във всички области на живота? Дали то е само чист живот и посещаване на църква? Как вярващият политик трябва да живее като християнски политик? Как вярващият бизнесмен трябва да живее като християнски бизнесмен? Как вярващият учител трябва да преподава като християнски учител? Не трябва ли това да бъде според Божиите насоки в технит конкретни области от живота – насоки, които се намират в Божия Закон? Ханко никога не отговаря на тези въпроси.

Нещо повече, има проблем на осакатяване в теологията на Ханко. Бог ни е призовал да сме обществени създания (както посочих във Въведението на тази книга: Виж Бит. 1:26-30). Цялата “земя е Господна и всичко що има в нея” (Пс. 24:1). Това изисква от нас да търсим нашата посока от Бога. А източникът, откъдето получаваме конкретна насока, е Неговия върховен Закон-слово: цялата Библия, включително и Божия Закон. Но именно тук общественият антиномизъм се колебае.

Призивът на Ханко към християнска свобода без норми

Ханко отхвърля държавните закони, които се съдържат в Божия Закон, закони, които се отнасят пряко към обществените и политически задължения на човека в Божия свят. Той остава християните без морално наставление.

На трето място, всички закони, управляващи гражданския, обществения, и политическия живот на Израел, също са изпълнени. Тук стигаме до същността на въпроса. Всички тези закони вече нямат валидност за църквата в Новата Диспенсация. Те бяха предназначени да изявят неспособността на Израел да спазва закона и изпълниха своята цел, когато Израел беше доведен до Христос. Вярно е, че взети като цяло, те все пак показват силните принципи на небесното царство. Но: 1) те вече не са в сила сами по себе си. Законите на Израел относно храната отминаха, защото Исус каза на Петър, ‘това, което Бог е очистил, ти за нечисто го не смятай’ (Деян. 10:15). Сериозно грешат онези, когато наричат нечисто това, което Бог е очистил. . . . 2) Има много закони, които дори и постмилениалистите не биха настоявали, че са все още в сила. Със сигурност би било прекалено да се наложи на хората да носят лопатка за да заравят изпражненията си. Нито дори най-старателният пазител на закона би настоявал, че все още е грешно да се сеят два вида семена на една нива. 3) Постмилениалистите не могат да ни върнат под робството на закон върху закон и постановление върху постановление, тук малко и там малко. Ние стоим в свободата, в която Христос ни освободи. (Галатяни 5:1). Божиите хора трябва да откажат да бъдат привлечени обратно под робството на закона. Тяхната свобода е много скъпоценен дар на благодат и никой не може да им я отнеме. 4) Постмилениалистите забравят, че принципите на небесното царство също са принципи, които означават, че противопоставянето засяга целия живот на Божието дете. Това е ясно от позоваването на старозаветния закон във II Коринтяни 6:14-18. Принципите на небесното царство се отнасят за целия ни живот. Няма част от него, която да е освободена от изискванията на царството. Във всяка област от живота ние сме призвани да живеем живот, който е принципно и същностно различен от този в света. Но как всяко Божие дете живее своя живот в собственото си положение и призвание, и как прилага вечните принципи на небесното царство към собственото си място в това царство, е предмет на християнската свобода. Принципите се намират в Писанията. Приложението им е в осветената съвест на Божието дете.[15]

Ханко добавя за целта на Божия Закон: “В Старата Диспенсация Бог даде на Израел Своя закон за да покаже как Израел трябва да живее в общение с Бога. Но смисълът беше, че законът не може да развали Божиите обещания (Галатяни 3:17). Бог даде на Израел всички тези подробни закони за да може Израел да научи, че спасението никога не може да дойде от делата на закона. Законът беше, така да се каже, тиранин, който следва израилтянина навсякъде.”[16] Дали е прав? Едва ли.

Анализ на аргумента на Ханко

Предназначението на гражданския закон

Ханко приема по презумпция това, което трябва да докаже от Писанието. Може би една от целите на управлението на Израел чрез гражданския закон беше да изяви, че спасението не може да дойде чрез дела. Ханко трябва да даде екзегетични доказателства за такъв възглед за Закона. Вместо това, Ханко ни оставя само с голите си думи.

Нещо повече, дори ако е така, това със сигурност няма да е единствената цел на Божия закон. Законът също беше позитивно ръководство за граждански и обществен живот. Библията изрично ни осведомява за тази цел. Ханко греши. Законът беше изрично даден на Израел като народ, така че народът да може да бъде пример за обществена праведност за народите в света.

Ето, аз ви научих повеления и съдби, според както Господ моя Бог ми заповяда, за да вършите според тях в земята, в която влизате да я наследите. И тъй, пазете и вършете ги, защото това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената, които като чуят за всички тия повеления, ще рекат: Ето, мъдри и разумни люде е тоя велик народ. Защото кой народ е толкова велик щото да има бог тъй близо при себе си колкото е Иеова нашия Бог близо при нас всеки път когато го призоваваме? Или кой народ е толкова велик, щото да има такива справедливи повеления и съдби, какъвто е целия този закон, който излагам пред вас днес? (Вт. 4:5-8)

Тук въобще няма намек, че Законът е даден за да покаже на човека, че не може да бъде спасен чрез спазване на Закона. Текстът е ясен: Законът, управляващ обществения и политически живот в Израел, беше положителен морален стандарт за всички народи, даден на Израел за да може народите да му подражават. Както твърдя в Глава 7, народите извън географския Израел никога не бяха съдени за неспазването на Израилевите церемониални или символични закони, а заради неспазването на моралните и гражданските изисквания на Закона.

Всъщност, Новият Завет говори твърде възвишено за Божия Закон като стандарт за лична и гражданска праведност. Законът е утвърден (Рим. 3:31), свят, праведен, добър (Рим. 7:12), духовен (Рим. 7:14), и съвършен (Яков 1:25). Законът дава определение за личните грехове (Рим. 5:13; 1 Йоан 2:3-4; 3:4). Законът дава определение за обществените престъпления (1 Тим. 1:8-10) и изисква Божие въздаяние върху злотворците чрез служението на управителя (Рим. 12:19-3:4). Следователно, наказанията на Закона за нарушенията са “справедливи” (Евр. 2:2). Това означава, че в общата категория на Божия Закон са санкциите на Закона. Без санкции няма закон (Рим. 5:12-14).

По логиката на Ханко, нима основните Десет Заповеди не “демонстрират невъзможността на Израел да пази закона”? Христос посочи греха в живота на себеправедния богат младеж като го съпостави с Десетте Заповеди. Като направи това, Той изобличи любовта на човека към парите, неговото сребролюбие (Мат. 19:16-23). Себеправедният фарисей, Савел от Тарс, разбра суетата на делата по закон чрез Десетата Заповед (Рим. 7:7-13). Защо тогава Десетте Заповеди не са премахнати според възгледа на Ханко, т.е. че конкретните закони са дадени за да покажат непълнотата на съвършенството? Въпреки това Ханко позволява продължението на валидността на Десетте Заповеди.[17]

Възражения срещу гражданския закон

Ханко се опитва да покаже, че “има много закони, които дори и постмилениалистите не биха настоявали, че са все още в сила.” Тук поне той показва някакво екзегетично разбиране. Но е много интересно, че той дава само два примера, никой от който не помага на неговата позиция. Единият се отчита от теономичната система; другият закон, при по-внимателно разглеждане, е все още в действие. Статията на Ханко е оставена без библейска подкрепа.

Ханко споменава сеенето на два вида семе в една нива. Гари Норт ясно посочва символичното естество и изпълнението на тези закони в теономичната херменевтика и етична система.[18] Те са символични закони, които управляваха защитата на семейната наследственост в земята до Изкупителния Юбилей, първото идване на Христос. Вторият пример на Ханко е свързан с войниците, които заравят своите изпражнения. Какво е изпълнението на този закон? Това е закон за канализацията (без граждански санкции), който е все още морално задължителен по здравословни причини. Ханко ще трябва да даде по-убедителни примери преди тази част от неговия аргумент да придобие истинска тежест. Тя се срутва.

Ханко е загрижен относно теономичната постмилениална позиция; той твърди, че тя води до “робството на закон върху закон.” Но дали е наистина лошо да си в “робство на закон върху закон”? Лошо ли е, например, да се твърди “не убивай”? И “не кради”? И “не прелюбодействай?” И “не пожелавай”? Нима това е незаконно “робство” породено от “закон върху закон”? Със сигурност не е!

Вярно ли е, че гражданските закони са включени “в свободата, с Христос ни освободи (Галатяни 5:1)”? Тук друг опит за екзегетика проваля Ханко. Контекстуалната екзегетика показва, че свободата, за която Павел говори тук – свобода, която имаме в Христос под Новия Завет – е свобода от изпълнените церемониални/символични закони, а не моралните или гражданските закони. Ние сме още в “робство” (т.е. под задължение) под държавната власт в новозаветната епоха (Рим. 13:1-4; 1 Пет. 2:13-14). Идеята на Павел в Галатяни е свързана с изискването за спазване на церемониалните закони за придобиване на спасение. Павел осъжда използването на Закона (конкретно церемониалния закон) от юдеите като средство за изкупителни заслуги пред Бога (както в Деяния 15).

Този юдаизиращ подход към пазенето на закона очевидно се разглежда подробно от Павел в Галатяни. Загрижеността на Павел е относно извратеното “благовестие” на спасение чрез дела – благовестие, което е под проклятие (Гал. 1:6-9). Той твърди, че “човек не се оправдава чрез дела, изисквани от закон, а само чрез вяра в Исуса Христа, и ние повярвахме в Христа Исуса, за да се оправдаем чрез вяра в Христа, а не чрез дела изисквани от закон; защото чрез дела, изисквани от закон няма да се оправдае никоя твар” (Гал. 2:16). Той предупреждава галатяните: “Не осуетявам Божията благодат; обаче, ако правдата се придобива чрез закон, тогава Христос е умрял без причина” (Гал. 2:21). Той настоява, че “никой не се оправдава пред Бога чрез закон” (Гал. 3:11).

Проблемът сред тези в Галатия беше, че са се “отлъчили от Христос, които се оправдават по закон”; те “са отпаднали от благодатта” (Гал. 5:4). И именно церемониалните елементи на закона бяха изтъквани от тези юдаисти – особено обрязването (Гал. 2:3-4; 5:2, 3, 11; 6:12-13), но също и церемониалните празници (Гал. 4:10). Няма и намек за гражданските закони или за моралния закон; нито те са включени в отхвърлянето от Павел на спазването на закона (разбира се, спазването на тези закони също не може да заслужи спасение).

Осветената съвест

Последното твърдение на Ханко в неговото отхвърляне на гражданските закони е явно антиномистко: “Но как всяко дете на Бога живее своя живот в собствената си ситуация и призвание, и как прилага обитаващите принципи на небесното царство към собственото си място в това царство, е предмет на християнската свобода. Принципите се намират в Писанията. Приложението им е в осветената съвест на Божието дете.”[19] Това не се различава много от подхода на “мъдростта” към Божия Закон на Хаус и Айс.[20] Хаус и Айс са диспенсационалисти, следователно антиномисти.[21]

Дали Бог позволява на Своите деца да избират как да прилагат законите според собствените си решения? Дали не очаква от нас да следваме в покорство Неговите открити закони? Можем ли да си избираме и да вземаме от Божиите заповеди според нашата “осветена съвест”? “Горко вам, книжници и Фарисеи, лицемери! Защото давате десятък от гьозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегвали по-важните неща на закона, – правосъдието, милостта и верността; но тия трябваше да правите, а ония да не пренебрегвате” (Мат. 23:23). “Така заради вашето предание осуетихте Божията дума” (Мат. 15:6б).

Не е ли Святият Дух в нас за да ни подтиква да пазим Божия закон? “Понеже това, което бе невъзможно за закона, поради туй, че бе отслабнал чрез плътта, Бог го извърши като изпрати Сина си в плът подобна на греховната плът, и в жертва за грях, и осъди греха в плътта, за да се изпълнят изискванията на закона в нас, които ходим не по плът, но по Дух” (Рим. 8:3-4)? Не е ли вярно, че “плътският ум” се противи на покорството към Божия Закон, докато духовният ум е воден от Духа да пази Закона? “Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, защото не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тия, които са плътски не могат да угодят на Бога. Вие обаче не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божия Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов” (Рим. 8:7-9). Ханко пренебрегва всичко това. Странно.

Дали Христос избираше кои Божии заповеди да спазва? Можем ли ние да избираме според “осветената съвест”? “И по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познавам Го, а заповедите Му не пази, лъжец е, и истината не е в него” (1 Йоан 2:3-4). Ханко пренебрегва всичко това. Не е толкова странно.

Божиите обещания

Когато Ханко посочва, че “законът не би могъл да развали Божиите обещания (Галатяни 3:17),” какво има предвид? Истината е, че законът не може да развали Божиите обещания. Теономичният постмилениалист не отрича тази основна истина. Историята на този въпрос е, че законът дойде след обещанието (Гал. 3:17-18). Ханко би ли твърдял, че юдеите не бяха задължени към Божия Закон, след като той не може да развали Божиите обещания? Дали някой юдеин при Мойсей би бил праведен, ако обяви, че живее под обещание и затова не е длъжен да се подчинява на закона? Очевидно Божият Закон не е враждебен на Божието обещание, когато се използва правилно. Божият закон не е стандарт за спасителни заслуги; той е стандарт за осветен живот. И така, същият този Павел казва: “Знаем, че законът е добър, ако го употребява някой законно” (1 Тим. 1:8).

Ханко говори за Божия Закон като “тиранин, който следва израилтянина навсякъде.”[22] Но дали това е схващането за закона, поддържано от светия, изкупен чрез Божията благодат, който копнее да почете и прослави своя Спасител? Законът, който Ханко нарича “тиранин,” се определя от праведника като наслаждение (Пс. 1:1-2), обект на любящо възхищение (Пс. 119:97), източник на морална сила (Пс. 119:97), основа на обществена мъдрост и разбиране (Вт. 4:6, 8), благословение, което трябва да се търси от изкупения (Ис. 2:2-3), стандарт за святост, праведност и доброта (Рим. 7:12). Наистина Законът стана “тиранин” за тези, които погрешно го използват като средство за оправдание и заслуги (1 Тим. 1:8; Гал. 2:16; Яков 2:10). Злоупотребата с церемониалната заслуга наистина е “товар” (Деян. 15:10; сравни 15:1). Но ние не трябва да объркваме злоупотребата с употребата.

Заключение

Песимистичната есхатология на Ханко, когато се съчетае с неговия обществен антиномизъм, го оставя да вика напразно в тъмнината. Светлината побеждава тъмнината; викането само обърква.

Какво е това призвание [на християнина]? Не да промени света. Това е невъзможно. Но ние имаме тържествено призвание. В отрицателния смисъл то е да осъдим света за неговия грях и за неговия бунт срещу Бога и срещу Христос. Ние трябва да правим това постоянно. . . . А от друга страна, в положителния смисъл, ние трябва да свидетелствуваме истината. Ние трябва да свидетелствуваме факта, че Царството на Христос е небесно, че Царството на Христос ще дойде когато нашият Господ се върне. Трябва да се изправим сред света, който стремглаво бърза надолу по пътя към унищожението и да изкрещим с всичко сила, “Исус Христос е Цар. . . !” Ние трябва да направим това конкретно по отношение на житейските проблеми; конкретно по отношение на всеки отделен обществен проблем, с който се срещаме. Настоявайте на това. Тези проблеми се разрешават на Кръста; в Църквата; в условията на истинската църква и в Царството на Исус Христос, което скоро ще дойде. В света няма разрешение. Трябва смело да казваме това. И затова ще ни трябва смелост. . . .[23]

Тази истина трябва да се поддържа в проповедите от амвоните в неделя. Това ще направи проповядването “практически приложимо.” Ако ми зададете въпроса, “може ли това да се направи в някакво съгласувано действие?”, аз не виждам принципно възражение срещу това. . . . Доколкото целта не е да се промени света. . . .[24]

Ние трябва да осъзнаем, че нещата в света няма да се подобрят. Ние знаем това и от Писанието. Ние не сме в навечерието на национално и международно съживление. Светът няма да се обърне към Христос, нито тази страна ще се обърне. Ние не трябва да очакваме това. . . . Нещата ще се влошават повече и повече; това е, което знаем.[25]

Навсякъде в изложението на тази книга посочвам, че това, което Ханко определя като “невъзможно,” е не само теоретично “възможно” (на основата на “благовестието, което е Божия сила за спасение,” Рим. 1:16), но всъщност е предопределено от Божието слово (което “няма да се върне към Мен празно,” Ис. 55:11).

Песимистичното послание на Ханко за историческа анти-надежда се прогласява днес от мнозинството съвременни евангелски християни. То се разгласява силно. С тържеството на диспенсационализма (есхатология, която споделя амилениалния песимизъм относно земното бъдеще на църквата) в евангелското християнство през двадесети век, виждаме също нарастващия упадък на християнското влияние в обществото. Епохата на господството на есхатологичния песимизъм е станала епоха на господството на хуманизма – най-кървавият век, познат на човечеството.[26]

Норман Шепърд правилно възразява:

Едно от най-коварните оръжия, които Сатана е успял да насочи срещу напредъка на Божието Царство е насаждането на вярването, че въпреки че Царството трябва да се прогласява по целия свят, църквата всъщност не може да очаква, че такова прогласяване ще има някаква съществена степен на успех. Един виден автор в областта на международните мисии изразява общоприетото очакване по този начин: “Новият Завет ясно предсказва, че въпреки великите победи на Благовестието сред всички народи, съпротивата на Сатана ще продължи. Към края тя дори ще нарасне толкова много, че Сатана, въплътен в човешката личност на Антихриста, ще придобие още веднъж почти пълна власт над непокорното човечество (2 Сол. 2:3-12; Откр. 13).”

Тези думи наистина представляват изповед на вяра. По-точно те са изповед на анти-вяра – анти-вяра в анти-Христос. Ако ги намерим в анти-изповедите на някой съвременен сатанински култ, те няма да ни изненадат. Поне не можем да си представим един сатанист, който тържествено изповядва, че към края на човешката история Божият Син, въплътен в личността на Исус Христос, ще придобие почти пълна власт над покорното човечество.

Защо християните са много повече уверени относно успеха на анти-Христа, отколкото относно победата на Исус Христос? Дали световното господство на Сатана към края на историята е толкова по-очевидно и ясно открита истина в Писанието от световното господство на Исус Христос?[27]

Шепърд представя важен аргумент. Църквата на Господ Исус Христос трябва да се въоръжи с Божието Слово, за да може напълно да осъществи изпълненото си с надежда призвание. Тя се нуждае от теономичния постмилениализъм, а не от антиномистки песимизъм.

Започнах тази книга с думите на великия християнски химн: “Христос ще владее.” Този химн се основава върху Псалм 72. Може би на това място ще е подходящо да цитирам Псалм 72, като напомняне на надеждата за напредъка на благовестието на Исус Христос в цялото човешко общество.

Псалм 72

“Псалм на Соломон”

Боже, дай твоето правосъдие на царя,
И правдата си на царевия син,
За да съди твоите люде с правда,
И угнетените ти с правосъдие.
Планините ще донесат мир на людете,
И хълмите мир с правда.
Той ще съди справедливо угнетените между хората,
Ще избави чадата на немотните,
И ще смаже насилника.
Ще ти се боят доде трае слънцето,
И доде съществува луната, из родове в родове.
Той ще слезе като дъжд на окосена ливада,
Като ситен дъжд, който оросява земята.
В неговите дни ще цъфти праведният,
И мирът ще изобилства
Докато трае луната.

Той ще владее от море до море,
И от Ефрат до краищата на земята.
Пред него ще коленичат жителите на пустинята;
И неприятелите му ще лижат пръстта.
Царете на Тарсис и на островите ще донесат подаръци;
Царете на Шева и на Сева ще поднесат дарове.
Да! Ще му се поклонят всичките царе,
Всичките народи ще му слугуват.

Защото той ще избави сиромахът когато вика,
И угнетеният и безпомощният.
Ще се смили за сиромаха и немотния,
И ще спаси душите на немотните.
От угнетение и насилие ще изкупи душите им;
И скъпоценна ще бъде кръвта им пред очите му.

И ще живее; и нему ще се даде от Шевското злато;
Винаги ще се възнася молитва за него,
И цял ден ще го благославят.

Изобилие от жито ще има на земята, до върховете на планините;
Плодът му ще се люлее като Ливанската планина;
И жителите по градовете ще цъфтят като земната трева.

Името му ще се продължава докато трае слънцето;
И ще се благославят в него човеците;
Всичките народи ще го ублажават.

Благословен да е Господ, Бог Израилев,
Който един прави чудеса;
И благословено да бъде славното негово име до века:
И нека се изпълни със славата му цялата земя.
Амин и амин.

Свършиха се молитвите на Йесеевия син Давид.


[1] Dave Hunt, Peace Prosperity and the Coming Holocaust (Eugene, OR: Harvest House, 1983). В заглавието няма никакви запетаи. Понякога ги добавям, понякога не.

[2] “Сега е напълно вярно, че Реформистката вяра винаги е била белязана от своето дълбоко и трайно зачитане на Божия закон. . . .” Bernard Woudenberg, “Hope as an Incentive to Godliness,” Standard Bearer 66:7 (Jan. 1, 1990) 161.

[3] Herman Hanko, “Response to ‘The Other Side’ of Postmillennialism,” Standard Bearer (April 1, 1990) 295.

[4] Тук загрижеността на Ханко е същата като тази на диспенсационалиста Дейв Хънт. Виж Dave Hunt, Peace Prosperity and the Coming Holocaust и Whatever Happened to Heaven? (Eugene, OR: Harvest House, 1989). Виж също разглеждането за съгласието на двете позиции в Gary North, “Ghetto Eschatologies,” Biblical Economics Today 14:3 (April/May 1992).

[5] Herman Hanko, “The Illusory Hope of Postmillennialism,” Standard Bearer, 66:7 (Jan. 1, 1990) 159. Курсивът е мой.

[6] Herman C. Hanko, “An Exegetical Refutation of Postmillennialism” (неиздаден конферентен материал: South Holland, IL: South Holland Protestant Reformed Church, February 28, 1978), p. 23.

[7] Hanko, “Response to ‘The Other Side’ of Postmillennialism,” p. 298.

[8] H. C. Hoekema, “An Interesting Conference on Postmillennialism” (неиздаден конферентен материал: South Holland, IL: South Holland Protestant Reformed Church, 1978), p. 60.

[9] Футуристкото тълкуване на пророчествата в Новия завет е противоположно на претеристкото (минало време, т.е. вече изпълнено: 70 от Хр.) тълкуване.

[10] Herman C. Hoeksema, Behold! He Cometh: An Exposition of the Book of Revelation (Grand Rapids: Kregal, 1969), ch. 40: “Babylon, The Bride of Antichrist”; виж p. 559.

[11] Ronald VanOverloop, “The Hope of Every Believer Regarding His Future Earthly Life,” Standard Bearer 66:7 (Jan. 1, 1990), p. 163.

[12] Hanko, The Christian’s Social Calling and the Second Coming of Christ (South Holland, IL: South Holland Protestant Reformed Church, 1070), pp. 10-11.

[13] Hanko, “Response to ‘The Other Side’ of Postmillennialism,” pp. 295-296.

[14] Виж: Kenneth L. Gentry, Jr., The Greatness of the Great Commission: The Christian Enterprise in a Fallen World (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1990).

[15] Hanko, “An Exegetical Refutation of Postmillennialism,” pp. 20-21.

[16] Ibid., p. 20.

[17] Ibid., pp. 19-20.

[18] Gary North, “The Hermeneutics of Leviticus 19:19: Passing Dr. Poytress’ Test,” in Theonomy: An Informed Response, Gary North, ed. (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1991), ch. 10.

[19] Hanko, “An Exegetical Refutation of Postmillennialism,” p. 21.

[20] H. Wayne House and Thomas D. Ice, Dominion Theology: Blessing or Curse (Portland, OR: Multnomah, 1988), pp. 86-137.

[21] John H. Gerstner, Wrongly Dividing the Word of Truth: A Critique of Dispensationalism (Brentwood, TN: Wolgemuth and Hyatt, 1991), chaps. 11-12.

[22] Hanko,”An Exegetical Refutation of Postmillennialism,” p. 20.

[23] Hanko, The Christian Social Calling, pp. 13-14.

[24] Ibid., p. 14.

[25] Ibid., p. 15.

[26] Gil Elliot, The Twentieth Century Book of the Dead (New York: Scribner’s, 1972).

[27] Norman Shepherd, “Justice to Victory,” Journal of Christian Reconstruction 3:2 (Winter 1976-77) 6.





He Shall Have Dominion
Copyright © 1992 Kenneth L. Gentry, Jr.
превод Copyright © 2001 Радослава Петкова, Dominion 777