10

ОЧАКВАНЕ

Ще те направя голям народ; ще те благословя, и ще прославя името ти, и ще бъдеш за благословение. Ще благословя ония, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те кълне; и в тебе ще се благословят всички земни племена. (Битие 12:2-3)

Както отбелязахме в предишната глава, божествено определеното призвание на човека да упражнява господство над земята е било дадено при Сътворението, докато изкупителното възстановяване на Адам в това призвание започна незабавно след неговото Падение. Следвайки това, откровението на Бога в Писанията започва да проследява родословието на Изкупителя, развивайки изпълненото с надежда есхатологично очакване на цялостното изкупително дело, което Той със сигурност ще донесе.

Очакването в пред-Мойсеевата и ранната Мойсеева епохи

Ноевият завет

Различните характеристики на Ноевия завет се намират в Битие 6:17-22 и 8:20-9:17. В този завет ние имаме ясно потвърждение на Обществения Мандат, който е основен за изработването на Божията есхатологична цел чрез човека.[1] Ние също имаме продължение на Божието благодатно изкупително отношение като продължаваща основа на Обществения Мандат, което също е необходимо за есхатологията.[2]

Този завет е установен с Божия народ: семейството на Ной, който единствен преживява потопа по Божията благодат. По този начин, това не трябва да се определя единствено като завет за обща благодат, понеже се прави пряко с Божия народ (Ноевото семейство), установява се на основа на благодат и на изкупителна жертва (Бит. 6:8; 8:20-22), и е свързан с другите Божии изкупителни завети (сравни Ос. 2:18 с Бит. 6:20; 8:17; 9:9).[3] Следователно Общественият Мандат има специално значение за действието на Божия народ в света: Ноевото потвърждение на мандата изрично се прави с Божия народ, обръщението “вие” от Битие 9:1-12. На основата на божествения завет Божиите хора са призвани да бъдат в първите редици на общественото управление, като първостепенни са религиозните страни на обществото.

В случая с Ноевия завет ние също сме свидетели на обективността на Божията връзка с човека: светът беше осъден в историята за своя грях. Дъгата, която означава Божията заветна милост, се установява с Ной и всички, които са с него, и тяхното потомство (Бит. 9:12).[4] Това показва, че светът ще бъде защитен от Божието проклятие чрез дейността на Църквата (Божия народ). Този завет е направен само непряко с невярващите, които са облагодетелствувани от Божията закрила само доколкото не се противопоставят на Божия народ. Заради любовта на Бога към Неговите хора, Той поддържа подредена вселена (Бит. 8:20-22). Неговите врагове служат на Неговите хора: обща благодат (Бит. 9:10).

Така виждаме обективната колективна санкция на Бога срещу греха в Потопа, който също служи като образ на Крайния съд (2 Пет. 3:4-6). Ние също виждаме Божиите юридически санкции в историята в Божията наредба за смъртното наказание (Бит. 9:6). Следователно Божият обективен съд намира гражданско изражение в човешките дела. Даването на легитимна власт от страна на Бога на държавното управление да налага смъртно наказание се основава на религиозен принцип, именно, на Божия образ в човека (Бит. 9:6), и се дава на света чрез Църквата (т.е. Ноевото семейство).[5] Бог определя държавни санкции като средство за запазване на човешкия род за Своите изкупителни цели (сравни Рим. 13:1-4; 1 Пет. 2:13-14).

Авраамовият завет

С все по-отличителното втъкаване на червената нишка на завета – небуквална метафора – в тъканта на откровението и историята на Писанието, есхатологичният модел на изкупителната победа става по-очевиден и по-конкретен. Патриархалната и Мойсеевата епохи демонстрират този факт. Тук ще прегледам някои от по-важните сведения от тези епохи за да илюстрирам тази истина.

В Битие Авраамовият завет продължава изкупителната тема, започната в Битие 3:15 и проследена до Битие 6-9 глави. Активното изкупително възстановяване на основното взаимоотношение на човека с Бога на завета се подсилва чрез установяването на Божия благодатен завет с Авраам и потомството му: “Тогава Господ каза на Авраама: Излез из отечеството си, измежду рода си, и из бащиния си дом, та иди в земята, която ще ти покажа. Ще те направя голям народ; ще те благословя, и ще прославя името ти, и ще бъдеш за благословение. Ще благословя ония, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те кълне” (Бит. 12:1-3).

Тук можем да различим три страни на обещанието: обещанието важи за (1) потомство,[6] (2) земя[7] и (3) народи.[8] На обещанията за потомството и земята се дава по-голямо място в Битие 15:5 и 18: “Тогава, като го изведе вън, каза: Погледни сега на небето и изброй звездите ако можеш ги изброи. И рече му: Толкова ще бъде твоето потомство. В същия ден Господ направи завет с Авраама, като каза: На твоето потомство давам тази земя, от Египетската река до голямата река, реката Ефрат” (Бит. 15:5, 18). Това обещание е заветно, понеже то включва санкции.

Божието обещание ясно включва времеви благословения за Авраам, включително потомство и земя. Според подчертаното заявление на Писанията, историята свидетелства изпълнението на националната страна на времевите благословения от обещанията за потомство[9] и земя.[10] “Юда и Израил бяха многобройни, по множество както крайморския пясък, ядяха, пиеха и веселяха се. И Соломон владееше над всичките царства от реката Ефрат до Филистимската земя и до Египетската граница” (3 Цар. 4:20-21). “Така Господ даде на Израиля цялата земя, за която беше се клел на бащите им, че ще им я даде; и завладяха я и заселиха се в нея. . . . Не пропадна ни едно от всичките добри неща, които Господ бе говорил на Израилевия дом; всички се сбъднаха” (Ис.Нав. 21:43, 45). “И Ти умножи децата им като небесните звезди, и заведе ги в земята, за която беше казал на бащите им да влязат в нея за да я завладеят” (Неем. 9:23).

Диспенсационалистът настоява за бъдещо изпълнение, основано на обещанието, че Бог ще даде на Авраам земята “завинаги” (Бит. 13:15), като “вечно” притежание (Бит. 17:8). Този аргумент, обаче, не е убедителен. На първо място е общоприетата употреба на olam (“завинаги/вечно”), която се отнася за дългосрочни времеви ситуации.[11] Второ, очевидно е, че Божиите обещания и завети са обусловени от етичното покорство, дори когато такова не се споменава изрично: без условия няма завет. “Условната природа на всяко обещание е тази, която прави резултата да зависи от етичните решения на хората.”[12] Например, на Йона ясно бе казано, че Ниневия ще бъде разрушена след четиридесет дни (Йон. 3:4), и все пак Бог се “разкая” за Своето решение (Йон. 3:10).[13]

Авраамовият завет беше обусловен от етичното задължение да се “пази Господният път” (Бит. 18:17-19).[14] Ето защо той е придружен от обрязване. Загубата от Израел на земята, обещана в според Авраамовия завет беше напълно възможна, както Божието Слово достатъчно пояснява.[15]

Следователно, ние трябва да разбираме библейския възглед за земята. Земята на Израел е “Неговата свята земя” (Лев. 25:23; Пс. 78:54). Тя зависи от Неговото благоволение към Израел (Ос. 9:3; Ер. 2:7) и Неговото обитаване там (Чис. 35:34; Лев. 26), които продължават докато Израел е покорен на Него (Вт. 4:40; Ис. 1:19; Ер. 15:13-14; 17:1-4). Когато Израел бъде отхвърлен от Бога, обещанието за земята бива отхвърлено от Бога: санкции.

Нещо повече, Обещаната Земя служеше като образ на цялата земя (която е Господна, Пс. 24:1). Тя е, така да се каже, десятък на Господа от цялата земя. Като такава, тя изобразява останалата земя доведена под Христовото царство, което ще покрие земята (виж Евреи 3-4). “Евреи 11:8-16 показва, че макар Авраам да е получил физическата земя на Ханаан, той очакваше вечния град и Божието Царство. Ханаан е образ на новото небе и земя, които започнаха като семе с първото идване на Христос (Гал. 4:26; Евр. 12:22-29).”[16] В Псалм 37:11 псалмистът говори за обещанието на Бога към Неговите хора: “Но кротките ще наследят земята.” Но Исус взема това обещание и го разширява върху цялата земя в Матей 5:5! Авраам очевидно разбра обещанието за земята като предплата, представяща наследяването на света (Рим. 4:13). Павел разширява обещанията за земята върху цялата земя, когато ги прилага в Новия Завет (Еф. 6:3). В няколко божествени завета можем да проследим разширяването на тези обещания за Земята: На Адам бе дадена градина (Бит. 2:8); на Авраамовото потомство бе даден народ (Ис.Нав. 1); на новозаветната Църква бе даден светът (Мат. 28:18-20).[17]

Но основното благословение на Авраамовия завет, както и на Адамовия завет преди това, бе по същество изкупително, а не политическо. Родословната последователност беше предназначена преди всичко да произведе Спасителя; обещанието за земята беше образ на универсалното господство на Спасителя. Авраамовият завет включваше правилно взаимоотношение с Бога, както се посочва в Битие 17:7: “И ще утвърдя завета си между тебе и потомците ти след тебе през всичките им поколения за вечен завет, че ще бъда Бог на тебе и на потомството ти след тебе.” Това, което е най-важно в Божия, план е духовната връзка, а не кръвната връзка (Йоан 8:44; сравни Мат. 12:47, 50). Както казва Павел, така беше дори и в старозаветната епоха: “Защото не е Юдеин онзи, който е вънкашно такъв, нито е обрязване онова, което е вънкашно в плътта; но Юдеин е онзи, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата” (Рим. 2:28-29).[18]

Нека сега да разгледаме постмилениалните очаквания за победа, вложени в Авраамовия завет. Изкупителната последователност тук се стеснява от “потомството на жената” до семейството на Авраам. Тя ще продължи да се стеснява, докато стигне само до ин потомък, Христос (Гал. 3:16; Йоан 8:56; сравни Лука 3:23-38). Въпреки това, изкупителното обещание в края на краищата ще включва “всичките земни семейства.”[19] Еврейската дума за “семейства”* тук е mispachah, която включва и народите.[20] Така Авраамовият завет ще включва народите извън Израел. Крайната цел на Авраамовия завет не е нищо друго освен обръщането на света (както ще покажем по-конкретно в следващия раздел), а не възвисяването на евреите, както е при диспенсационализма.[21] Това трябва да се очаква, след като Господ е Цар над цялата земя[22] и желае целият свят да Го познава.[23]

Новият завет ясно ни осведомява за духовното приложение на потомството, в смисъл на благословение за народите. Авраам стана “баща на ония обрязани, които не само са обрязани, но и ходят в стъпките на онази вяра, която нашият баща Авраам е имал, когато бе необрязан. . . . Затова наследството е от вяра, за да бъде по благодат, така че обещанието да е осигурено за всичкото потомство, не само за това, което се обляга на закона, но и за онова, което е от вярата на Авраама, който е баща на всички ни” (Рим. 4:12, 16). “Тогава познайте, че тия, които упражняват вяра, те са Авраамови деца; и писанието, като предвидя, че Бог чрез вяра щеше да оправдае езичниците, изяви предварително благовестието на Авраам, казвайки, В тебе ще се благословят всичките народи. . . . И ако сте Христови, то сте Авраамово потомство, наследници по обещание” (Гал. 3:7-8, 29). Така, както ще видим в следващия раздел, старозаветните пророчества за царството очакват универсалното споделяне на заветната слава с другите вярващи.[24]

Благодарение на изкуплението, проклятието от Битие 3 глава върху всичките хора се осуетява от Авраамовия завет, в който започва “унищожаването на проклятието.”[25] Очакването за победа е толкова силно, че можем да намерим на различни места твърдения, основани на уверено очакване. На потомството е обещана победа според първоначалното протоевангелие. Авраамовото потомство ще “завладее портите на неприятеля” (сравни Бит. 22:17 с Мат. 16:18).[26] Битие 49:8-10 обещава, че Юда ще държи жезъла на управлението докато Сило [Христос] дойде и тогава “на Него ще се покоряват народите.” Трябва да отбележим множественото число “народи”; спечелването на покорството от Сило не е само сред юдеите (народа, единствено число). Това е първото изрично споменаване за личностен изкупител, и на този изкупител е обещано управление над народите. Езекиил и Павел се позовават на това сведение с увереност – Езекиил в очакване (Езек. 21:27), Павел като вече осъществено (Гал. 3:19).

Числа 14:21 потвърждава победоносното очакване със стандартна клетва: “Наистина, заклевам се в живота Си, че ще се изпълни целия свят с Господната слава.” В Числа 24:17-19 Валаам се позовава на Якововото пророчество в Битие 49:10. Той предвижда всемогъщо, световно господство на Месия: “Ще излезе звезда от Якова, и ще се въздигне скиптър от Израиля; ще порази Моавските първенци, и ще погуби всичките Ситови потомци. Едом ще бъде притежаван от неприятелите си; а Израил ще действа мощно. Един произлязъл от Якова ще завладее и ще погуби останалите от града.” Първа книга на Царете 2:10 обещава, че “Противниците на Господа ще се сломят; ще гръмне от небето против тях; Господ ще съди краищата на земята, и ще даде сила на царя си, и ще въздигне рог на помазаника си.” Същото може да се каже и от новозаветна гледна точка: “Понеже обещанието към Авраама или към потомството му, че ще бъде наследник на света, не стана чрез закон, но чрез правдата от вяра” (Рим. 4:13).

Очакването в Месианските псалми

В пророческата епоха откриваме богато развитие на откровението за Божия план на изкуплението, а с него и сигурното обещание за славна победа за изкупените. Предлагам ви тук само кратко разглеждане на няколко от водещите стихове в псалмите.

Псалм 2

Особено важни в това отношение са Месианските псалми. В Псалм 2 Бог Йехова се присмива на съпротивата на човека срещу Него и Неговия Месия.[27] Псалм 2:2 и Данаил 9:26 показват, че понятието “месия” (т.е. помазаник) е навсякъде разбирано като великия Освободител и Цар.[28] Царете са били “помазвани” в Стария завет.[29] “Цар” и “Месия” са използвани взаимозаменяемо в определени места в Писанията (Йоан 1:41, 49; Марк 15:32; Лука 23:2).[30]

Според Петър, съпротивата на “народите” срещу “Господа и Неговия Помазаник” включва и Юдеите (Деян. 4:25-28)[31] и се сбъдва в служението на Христос, при Неговото разпъване. В Евреи 1:5 и 5:5 Христос се вижда като изпълнил Псалм 2:7, което става при Неговото възкресение (Деян. 13:33). Следователно, Псалм 2 не може да бъде нито амилениално нито премилениално доказателство. Сцената на тази съпротива е на земята (обратно на амилениализма) и в миналото (обратно на премилениализма). Сцената на Божията победа над бунтовниците е също в историята.

Вместо при Второто идване,[32] за изпълнението на този Псалм се говори в Деян. 13:33-34 като започнало с възкресението на Христос: “Бог го изпълни на техните деца, като възкреси Исуса; както е писано и във втория Псалом: ‘Ти си Мой Син, Аз днес Те родих.’ А че го е възкресил от мъртвите, никога вече да се не връща в изтлението, казва така: ‘Ще ви дам верните милости, обещани на Давид.’” Издигането на Христос (включително Неговото възкресение, възнасяне и възцаряване) го установява като Цар (Рим. 1:4; Мат. 28:18). В Ерусалим, местонахождението на Сион (Пс. 2:6), беше мястото, където Исус бе разпнат (понасяйки съпротивата и гнева на народите, Пс. 2:1-3) и възкресен (Пс. 2:7; Деян. 13:33). Пак там беше също мястото, където евангелието беше проповядвано за пръв път в новозаветната епоха (Лука 24:49-52; Деян. 1-2).

На Месията е обещано господство над “народите” (не само един народ, Израел), и “до краищата на земята” (не само един регион, Палестина) като Негово вечно “притежание” (Пс. 2:8). Макар че те ще Му се съпротивляват (Пс. 2:1-3), Той ще ги строши (Пс. 2:9) в Своето господство. На основата на това обещание царете и съдиите на земята са наставлявани да се покланят и да служат на Сина (Пс. 2:10-12). То очаква прогресивно изпълнение, във времето и на земята.

Псалм 22

В Псалм 22 се пророкува, че “ще си спомнят[33] и ще се обърнат към Господа всичките земни краища [екстензивно] и ще се поклонят пред тебе всичките племена [интензивно] на народите” (ст. 27).[34] Интересно, като Псалм 2, той започва със сведения за Христовите страдания. Всъщност, Псалм 22:1-21 е общопризнат сред всички евангелски християни като пророчество за разпъването. Стих 1 е изговорен от Христос в Неговата агония на кръста (Мат. 27:46); стих 18 също се изпълнява на кръста (Йоан 19:2). Но той незабавно получава Своето славно господство (ст. 22-31), както е моделът, приложен към Неговото разпъване и възкресение в Новия Завет: страдания, и след това слава (Лука 24:26; 1 Пет. 1:11). След страданието Неговото хваление ще се прогласи в Църквата (Пс. 22:22; Евр. 2:12). Това хваление включва факта, че Църквата (“голямото събрание,” Евр. 12:23) ще обяви Неговата победа (Пс. 22:27). Причината, поради която Той ще спаси земята, е, че земята е Негова по право (Пс. 22:28); Той създаде материалната земя за Своя слава.

Алекзандър и Хенгстенберг отбелязват, че има интересно съвпадение на Христовите последни думи на кръста (“Свърши се”) и заключителните думи на този Псалм, които говорят за кръста и славата, която идва: “Той е извършил това.”[35] Извършването на Неговото дело е изкупително, включително кръста и короната.

Това очевидно очаква осъществяването на Божия завет, даден на Авраам и разширен при Мойсей и Давид. Това не може да се разбира амилениално, в небето или в Новата земя, защото говори за земята като обръщаща се и спомняща си, т.е. обръщане към вярата. Псалмът също говори за смърт (ст. 29) и за по-късните поколения, които следват бащите си (Пс. 22:30-31).

Псалм 72

Тук темата за Месианската победа е обвързана с историята преди края, преди установяването на вечните Ново небе и Нова земя. “Ще ти се боят доде трае слънцето, и доде съществува луната, из родове в родове. Той ще слезе като дъжд на окосена ливада, като ситен дъжд, който оросява земята. В неговите дни ще цъфти праведният, и мир ще изобилства, доде трае луната. Той ще владее от море до море, и от Ефрат до краищата на земята” (ст. 5-8).

Псалм 72 е “блестящо описание на царуването на Месия като праведно (ст. 1-7), вселенско (ст. 8-11), благодатно (ст. 12-14), вечно (ст.15-17).”[36] То говори за обществените (ст. 2-4, 12-14) и икономическите ползи от Неговото царуване (ст.16), както и за духовните ползи (ст. 5-7, 17). Образите на изливащият се дъжд тук отразяват духовното присъствие на Христос в Личността на Святия Дух (Рим. 8:9; Йоан 14:16-18), Който се излива върху света от горе (Ис. 32:15; 44:3; Езек. 39:29; Йоил 2:28-29; Зах. 12:10; Деян. 2:17-18). Христос е “в” нас чрез Святия Дух, който се излива над нас след Петдесятница.

Според псалмиста, царете на различните народи ще управляват в покорство под Него (ст.10-11). Заради Неговото благодатно царуване ще има нарастване на населението (ст. 16; Зах. 2:4). Преуспяването на праведния (ст. 7) в града (ст. 16) показва бърз прираст на населението под Неговата благодат, като войните и болестите ще престанат. Нарастването на населението се свързва в пророчествата с Месианското царуване (Пс. 110:3; Ис. 9:2; 49:20; Зах. 2:4). Това е в съгласие с Обществения Мандат (Бит. 1:26) и заветното благословение (Вт.28:4; Лев. 26:9).[37]

Псалм 110

Псалм 110 е старозаветният текст, който най-често е цитиран и споменаван в Новия Завет.[38] Той има голямо значение за новозаветната теология. Псалм 110:1-2 казва: “Йеова рече на моя Господ: Седи от дясно Ми, докле положа враговете ти за твое подножие. Господ ще простре от Сиона жезъла на силата Ти; владей всред враговете Си!”

Псалмът е напълно пророчески, нямащ никакво отношение към самия Давид, както е очевидно от поучението на Исус в Матей 22:42-45 и от това, че Давид не е свещеник (ст. 4). И той ясно очаква Христовите врагове да бъдат подчинени пред Него. Но Той прави това докато седи от дясната страна на Бога (“седи докато”),[39] а не като става, изоставя небето и се връща на земята при Второто Идване. Фактът, че този псалм е в сила сега, очаквайки пълната победа на Христос, е очевиден и в многобройните новозаветни позовавания на него, и в това, че Той вече е Мелхиседеков свещеник, споменат в стих 4 (ср. Евр. 7). Този специален свещеник беше единственият, който бе едновременно цар и свещеник, според Битие 14:18, както е и Христос.

Неговият силен жезъл ще управлява от Сион, което изобразява новозаветния етап на Църквата като установена в Ерусалим, където за пръв път се проповядва евангелието. Той управлява чрез жезъла Си, който е Неговото Слово (Ис. 2:3; 11:4). Той води Своя народ напред в битка срещу врага (ст. 3). Споменаването на царе в стих 5, след споменаването на Мелхиседек в стих 4, вероятно е позоваване на срещата на Авраам с Мелхиседек след неговата победа над четиримата царе в Битие 14. Тъй като “царе” е подчертано в Евреи, това посочва, че Христос няма да владее само на ниско ниво, но също над царете и народите чрез Своята изкупителна сила, както в Псалм 2 и 72. Неговото управление ще е над правителства, както и над отделните хора; то ще е обществено, както и лично.

Очакването в пророците

Пророците силно разширяват темата за победата под управлението на Месията. Ще подчертая няколко от пророческите изявления по отношение на победата. Заради ограниченото място ще се даде цялостно разглеждане само на три от тях в книгата на Исая.[40]

Исая 2:1-4

В Исая 2 глава научаваме, че в “последните дни” ще има всеобщо привличащо влияние на поклонението към Бога, международно разпространение и влияние на християнството, водещо до праведен живот на лично ниво и мир на международно ниво. Това е така, защото ще има съд в историята: “Бог ще съди между народите, и ще решава между много племена; и те ще изковат ножовете си на палешници, и копията си на сърпове” (ст. 4). Исая показва, че “последните дни” ще са епохата, която ще стане свидетел на тези неща – не някаква епоха след тези последни дни. “Последните дни” започват с идването на Христос.[41] По-младият съвременник на Исая, Михей, повтаря това пророчество почти буква по буква (Мих. 4:1-3).

Тук сведенията за “Юда и Ерусалим” се отнасят за Божия народ, както “Израел и Юда” в Еремия 31:31, което конкретно се прилага за Църквата в Новия Завет.[42] Споменаването на “планината,” “дома на Якововия Бог” и “Сион” се отнася за Църквата, която според изричното откровение на Новия Завет е храм и дом на Бога[43] и земен представител на Божия град (Евр. 12:22; 1 Пет. 2:6),[44] който е поставен на хълм (Мат. 5:14; Евр. 12:22).[45] Отново, трябва да помним, че именно в Ерусалим беше мястото, където Христос изработи историческото изкупление (Деян. 10:39; Рим. 9:33; 1 Пет. 2:6)[46] и където започна християнството (Деян. 1-2).

Твърдението на Исая, че той ще бъде “утвърден” (kun) “по-високо от всичките планини,” показва, че Христовата Църква ще “е вечно установена и ще бъде направена вечно видима.”[47] След въвеждащия израз “последните дни” Исая поставя думата “утвърди” за подчертаване. В есхатологичните изображения на Езекиил и Захария, този дом е гигантски (Езек. 40:2); Ерусалим се вижда като извисяващ се над поле (Зах. 14:10). Християнството, последният етап от Божия изкупителен план в историята, ще бъде утвърдено така, че да е здраво установено.[48] В Исая 2:2 и Михей 4:1 има сегашно причастие, което “трябва да се разбира като за дълготрайно състояние, и същото се предполага в представянето на поучаващите действия на Йеова в ст. 3, 4, за Неговия съд над много народи и за състоянието на всеобщ мир и сигурност, където всеки човек седи под лозата си и смокинята си и не се страхува (последното е само в Михей).”[49]

Към това есхатологично явление “всички народи ще се притекат” (Ис. 2:2-3), които ще станат свидетели на “събирането на всичките народи” (Бит. 49:10) и ще се радват на стичането на “много племена и силни народи” (Зах. 8:20-23).

Нациите ще се стичат като реки за да се поклонят пред Господа като резултат на породеното от покаянието желание; ще се научат на Неговите пътища и ще научат пътеките на святостта от Неговия Закон (Ис. 2:3). Идването на есхатологичното изпълнение на изкуплението (Гал. 4:4) води до вечно установяване на християнството като посредник на благодатно влияние в света за спасение и освещаване. Благовестието се вижда в течащата река от хора, които насърчават другите, “елате, да възлезем” в дома на Господа (Ис. 2:3). С обръщането на преобладаващ брой хора към спасително познание за Христос и с обучаването на тези хора в Божия закон[50] естествено следва голяма обществена промяна (Ис. 2:4). “Исая ни представя картина на всеобщ мир, но това е религиозно основан мир.”[51] Мирът с Бога (ст. 2-3) дава подем на мира между хората (ст. 4).

Амилениалистът Ханко избягва от този постмилениален текст, както е разглеждан от Бетнер, с невероятна измислица: “И така, вярно е, че хълмът Сион има символично и преобразно значение в Писанията. Също е вярно, че той често се свързва с Църквата на Исус Христос – както Бетнер отбелязва във връзка с Евреи 12:22. Но човек се чуди на огромния скок, който се прави от идеята за хълма Сион като символичен за Църквата до идеята че ‘Църквата, след като придобива положение да е като планина сред поле, ще владее и управлява всички световни дела.’ В текста няма нищо, което да подсказва тази идея. Заключението е напълно неоснователно.”[52] След като е признал, че хълмът Сион е “символ на Църквата,” как тогава Ханко основателно може да нарича постмилениалния аргумент “огромен скок” без “нищо, което да го подсказва” и “напълно неоснователен”? Аргументът на Ханко е просто шумно отричане, основано на неговите амилениални предразсъдъци. Това, от което имаме нужда, е внимателна екзегетика, не шумни твърдения като заместител на екзегетиката.

Исая 9:6-7

За да разберем Исая 9:1-7, трябва да отбележим тясната връзка между раждането на “сина” (Неговото изкупително смиряване, ст. 6) и предаването на управлението на вселената на Него (при Неговото възвисяване при възкресението/възнесението). Обещанието е, че това царство ще расте, довеждайки мир (ст. 7). Когато Месия се ражда в света, Той ще получи Своето царство. Предшествуващият контекст също сочи към Първото Идване на Христос като начало на изпълнението на това пророчество. Споменаването в стих 2 на хората в тъмнина, които виждат голяма светлина, намира изпълнение в Христос. Всъщност, голямата светлина е Христос (Йоан 8:12; 12:46). Според Матей 4:16 това започва да се изпълнява в служението на Христос.

В стих 3 Господ обещава да умножи Израел. Това е според обещанието на Авраамовия завет за голямо потомство и влияние между народите. То се изпълнява с призоваването на езичниците като Авраамово потомство (Гал. 3:29), което включва тяхното присаждане към стъблото на Израел (Рим. 11:16-19), сливането на юдеите и езичниците в едно тяло (Еф. 2:11-17). Нарастването на радостта на Израел (ст. 3) показва радостта от идването на Спасителя (Лука 2:10; Йоан 3:29).[53] Както в Исая 2:3-4, идването на Христос ще донесе прекратяване на насилието и на войната (ст. 4-5), което тук се изобразява в изгарянето на военните одежди, символ, че те вече няма да са необходими,[54] точно както по-рано са захвърлени и мечовете (Ис. 2:4).

Царуването на Христос над царството Му, което започва при Неговото първо идване,[55] ще бъде “нарастващо и вечно.”[56] Христос е споменат в пророчеството като син или отрасъл на Давид (Ер. 23:5; 33:13) или като самия Давид (Ер. 30:9; Езек. 34:23; 37:24; Ос. 3:5). При Неговото възкресение, Той е издигнат на Давидовия престол (Деян. 2:30-31) който представлява Господния престол (1 Лет. 28:5; 29:23). Отново, Неговото царуване носи мир, защото той е “Княз на мира” (Ис. 9:6). Този мир нараства постепенно през цялата история: Христос “разширява неговите граници надлъж и на шир, и след това ги пази и разширява в непрекъснат растеж във вечността.”[57] Неговото праведно управление започва при първото идване на Христос (Лука 1:32-33).

Исая 11:9

Исая 11:1-10 говори славно за есхатологичната надежда, започнала при Адам, течаща през Ной и разширена при Авраам. Пръчката/отрасълът от стъблото/корена, за които се говори тук, продължава мисълта на предшестващия контекст. Падението на Давидовия дом и на еврейското управление се противопоставя на падението на Асирия (Ис. 10). Останалият, почти изгаснал дом на Давид, намален до малко стъбло, все още има живот и ще произведе отрасъл. Този отрасъл е Христос: Той възстановява дома на Давид в Новия Завет,[58] от където идва и ударението в Новия Завет върху Неговото родословие от Давид (Мат. 1:1-17; Лука 3:23-38).[59]

Това идване на Христос (Неговото Първо идване като стъбло или отрасъл) е с пълнотата на Святия Дух (Ис. 11:2)[60] и води до осъждение над Неговите противници (ст. 4, особено Израел през първи век, Мат. 3:1-12; 24:2-34; Откр. 1-19). Както и в другите разгледани пророчества, има обещание за праведност и мир, които текат след Него. Исая описва мира между хората като премахване на враждата между вълк и агне, мечка и крава, лъв и вол, рис и яре, змия и дете.[61] Тяхната войнствена природа се променя чрез Божията благодат (сравни Еф. 2:1-4).

Бъдещето на земята се вижда като славно: “Те не ще повреждат, нито погубват в цялата Ми свята планина; защото земята ще се изпълни със знание за Господа, както водите покриват дъното на морето” (Ис. 11:9).[62] Това се изпълнява постепенно, започвайки “в онзи ден,” когато “Есеевият корен” ще стои като знаме (сигнал, място за събиране)[63] за езичниците (ст. 10), последвано от обръщането на евреите (ст. 11). Призоваването на езичниците към Христос, започнало през първи век, е ясно свидетелство за изпълнението на стих 10, което се изпълнява и до днес (Рим. 15:4-12, виж особено ст. 12). Бъдещото обръщане на евреите ще завърши изпълнението (Рим. 11:12-25).[64] По-късно научаваме, че дори главните врагове на Бога и Неговия народ, Египет и Асирия, ще бъдат изцелени и ще са равнопоставени с Израел в поклонението (Ис. 19:22-24). Богът на Библията е Изцелител на народите.

Допълнителни пророчества

Еремия предвижда деня, когато ковчегът на завета вече няма да бъде спомнян, но в който “всички народи ще се съберат пред” “Господния престол” (Ер. 3:16-17). Новият завет (започнат от Христос, Лука 22:20; 1 Кор. 11:25) ще донесе световно спасение (Ер. 31:31-34). Естествените врагове на старозаветния Божий народ ще бъдат доведени до благословение в епохата на последните дни: Моав (Ер. 48:47), Амон (Ер. 49:6); Елам (Ер. 49:39).[65]

Заедно с Исая Данаил вижда разширяването на царството към състояние на световно господство (Дан. 2:31-35; 44:-45; сравни Ис. 9:6-7). Христовото царство ще разруши световното царство, представено в Господния ден в Римската империя.[66] Възнасянето и възцаряването на Месия ще гарантират световно господство: “Гледах в нощните видения, и ето, един като човешки син идеше с небесните облаци и стигна до Древния по Дни; и доведоха го пред него. И нему се даде владичество, слава и царство, за да му слугуват всичките племена, народи и езици. Неговото владичество е вечно владичество, което няма да премине, и царството му е царство, което няма да се разруши” (Дан. 7:13-14). Трябва да отбележим, че Данаил 7:13-14 говори за възнасянето на Христос до Древния по Дни, не за Неговото завръщане на земята. Именно от това възнасяне отдясно на Бога[67] ще произтича световно господство: в бъдещето лежат дни на благоденствие, мир и праведност.[68] Особено в Исая и Езекиил, “универсалността на Църковното поклонение се изразява чрез стичането на всички народи към Ерусалим и отиването им на Господната планина, към дома на Якововия Бог; докато в Малахия, вместо те да отиват към храма, храмът е изобразен как отива към тях. . . . Трябва да отбележим и двата образа като предназначени да обявят световния характер и духовността на евангелското поклонение.”[69]

Тези и много други такива сведения се отнасят за епохата между двете идвания, не за Вечното състояние на нещата (както е при амилениалния възглед), поради няколко причини.

Първо, многобройни пророчески сведения говорят за фактори, които са несъответстващи с вечното състояние, като преодоляване на активната съпротива срещу царството (напр. Пс. 72:4, 9; Ис. 11:4, 13-15; Мих. 4:3), раждане и остаряване (напр. Пс. 22:30-31; Ис. 65:20; Зах. 8:3-5), обръщане на хора към вярата (Пс. 72:27), смърт (напр. Пс. 22:29; 72:14; Ис. 65:20), грях (напр. Ис. 65:20; Зах. 14:17-19), страдание (напр. Пс. 22:29; 72:2, 13, 17), и национални разлики и взаимодействие (напр. Пс. 72:10-11, 17; Ис. 2:2-4; Зах. 14:16-17).

Второ, макар и снижено о малцинство от хората, ще има продължаване на проклятието, въпреки господството на победата (Ис. 65:25). Исая 19:18 може би предполага световно отношение на християни към нехристияни пет към едно.[70]

Трето, някои пророчески изказвания отнасят безспорно към Първото Идване на Христос. Исая 9:6 свързва месианското управление на Христос с Неговото раждане: “Защото ни се роди дете, син ни се даде; и управлението ще бъде на рамото му; и името му ще бъде Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира” (Ис. 9:6). В Данаил 2 Той се появява като унищожител на земните империи в дните на четвъртото царство, Рим (Дан. 2:35).

Четвърто, някои пророчески текстове очакват настоящия ред на нещата преди свършека да продължи в тази славна епоха, както е продължителността на слънцето и луната (Пс. 72:5, 7, 17).

Пето, херменевтично би изглеждало, че пророческите образи не трябва да бъдат образи на образи. Например, ако счупването на лъковете и копията на народите е образ на мира, дали пророческото счупване на копия и лъкове е образ на мира (отсъствие на физическа война), което от своя страна би трябвало да е образ на спасението (отсъствие на духовна война с Бога)?

Заключение

Старият завет очаква идването, развитието и победата в историята на Месианското царство. Тази надежда може да се проследи от най-ранните дни на Божиите заветни отношения с човека. Божествените завети в Стария Завет оформят заветната надежда за господство, докато пророците изпълват това Месианско очакване. Има сигурно очакване на световното подчинение на човека под управлението на Месия. Това управление е основано в духовната област, но не е ограничено само в нея. Неговото управление ще има видими последствия във всички области на живота – не само в душата, семейството и местната църква. Христовото изкупление е всеобхватно, какъвто е грехът, и по-могъщо. Христовото телесно възкресение беше по-могъщо от смъртта. Такива са и видимите последствия от Неговото възкресение в историята.

Ще е интересно, ако някой амилениален изследовател някога реши да напише подробно разглеждане на учението за Христовото възкресение и телесно възнесение по отношение на амилениалния възглед за поражението на християнството в историята. Ето въпросът, на който амилениалистът трябва да отговори: Как е възможно Христовата победа над смъртта в историята да не преобрази обществото?