Той ще владее
Съдържание
Предисловие
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Заключителни
бележки

Приложение А
Приложение Б
Библиография

   

Той ще владее
  Home     Кенет Л. Джентри  

 

ПРИЛОЖЕНИЕ Б

ПОСТМИЛЕНИАЛИЗМЪТ И СТРАДАНИЯТА

Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство. (Мат. 5:10)

В Глава 19 засегнах накратко въпроса за страданията в Писанията. Там отговорих на особено енергичната употреба от страна на Ричард Гафин на тази тема като теологично възражение срещу постмилениализма. Темата за страданията често се определя като противоречаща на постмилениализма, който се определя (отхвърля) като “триумфалистки” от привържениците на песимистичните есхатологии. Някои хора били чувствували, че постмилениализмът няма абсолютно никакво място за страдания в своята историческа схема за нещата. Разбира се, постмилениалистите са отговаряли на такива възражения и преди.[1] Но заради тази продължаваща заблуда аз бих желал да ви предложа това Приложение като кратко изследване за ролята на страданията в изкупителната история.

Развитието на спора

В съвременното християнство са популярни два крайно различни възгледа за християнските страдания. И двата, както вярвам, са крайни от библейска гледна точка. Като такива, всеки един е също в противоречие на постмилениализма.

Здраве и богатство

От едната страна е забележително популярното благовестие на “здраве и богатство,” което е поддържано сред мнозина от движението за харизматично обновление. Този възглед напълно премахва страданието като фактор за верните вярващи. Това учение е основано на изопачаване на такива текстове като Марко 11:24 и 3 Йоан 2. “Движението на вярата учи, че божественото здраве и просперитета са права на всеки християнин, който придобие достатъчно вяра за да ги притежава.”[2] В тези кръгове верният вярващ може да очаква постоянно благополучие и добро здраве – пълното премахване на всички форми на страдание, от физическо нещастие до обществено гонение. Всъщност страданието се определя като свидетелство за липса на вяра сред привържениците на благовестието на здраве и богатство.

Нещастия и бедност

От друга страна и в другата крайност, основният възглед очаква вековно бедствие за Божиите хора в историята. Твърди се, че Воюващата Църква е установена като страдаща общност. Именно върху основата на този възглед развивам кратко постмилениално изследване на темата за страданията.

Славният исторически оптимизъм на постимелиализма очаква злото постепенно да бъде намалено до малцинство в дългосрочния исторически процес. Поради това, постмилениализмът бива осъждан, че не е в съгласие с библейския сюжет, който ясно говори за гонения и страдания заради вярата. За да покажа изключително разпространеното очакване за вековно страдание, ще приведа няколко цитата, произволно избрани от различни евангелски автори. Тези примери ще ни покажат колко проникнало е убеждението, че Църквата трябва да очаква постоянно страдание в цялата история.

Според възгледа на амилениалиста Херман Ридърбос за опита на Църквата в историята, “тук Исус предсказва гонения до края, макар че винаги ще имат прибежище, където да избягат.”[3] Като изрично опровержение на постмилениализма, Джордж Мъри пише: “Обещанието на нашия Господ към църквата Му в този свят е страдание, а не лекота и удобство.”[4] Както отбелязах в Глава 19, Гафин поставя въпроса много остро: “През целия период между двете Идвания, от началото до края, основна характеристика на съществуването на Църквата е (трябва да бъде) ‘да страда с Христос’; нищо, учи Новият завет, не е по-основополагащо за същността на Църквата от това.”[5] Амилениалистът Антони Хьокема е на същото мнение: “Божиите хора ще продължат да понасят несправедливости до края на тази епоха.” Също, “Гонението е белег на времената, които трябва да се очакват от Неговите хора през целия период между Неговото Първо и Второ Идване.” “Заради непрекъснатата съпротива на света срещу Божието царство, християните трябва да очакват да понасят всякакъв вид скърби и гонения до края на цялата тази епоха.”[6]

Други християнски автори, премилениални и амилениални, се съгласяват с това. Амилениалистът Р. Б. Кайпър: “Библията учи, че всеки истински ученик на Христос неизбежно ще понесегонения в ръцете на света.”[7] Амилениалистът Хърбърт Шлосберг: “Библията може да се тълкува като поредица от победи на Бога, прикрити като бедствия.”[8] Диспенсационалистът С. Съмнър Уемп: Павел “уверява, че онези, които искат да живеят благочестив живот, ги очакват гонения.”[9] Историческият (не-диспенсационалистически) премилениалист Едит Шефър: “Викът на Йов тук показва разбиране, че няма истинско избавление до възкресението.”[10] Историческият премилениалист Джордж Елдън Лад: “Очевидно Исус учи, че всичко, което Неговите ученици могат да очакват в света, е скърби и гонения. . . . Единствената разлика между нормалната роля на християнина в света и времето на Голямата скръб е силата на гоненията.”[11] Амилениалистът Бъркувър: “Има зловещи опасности и рискове свързани със служението, което човек извършва в Божието Царство. Гоненията и затвора, физическите наранявания и дори смъртта никога не са далеч от човека в този живот.”[12]

Бих могъл да умножа тези примери. Темата за непрестанното страдание на Църквата в цялата история присъствува навсякъде в съвременната християнска литература. Смисълът е ясен: песимистичните есхатологии тълкуват темата за страданията в Писанията като пророчески определена за всички времена. Тя, обаче, не е предопределена за всички времена.

Постмилениалистът не отрича очакването за лично страдание в историята. Страданието е важна особеност на Божието управление на Божия народ. Но ние трябва да разгледаме два важни въпроса, свързани със страданията:

Каква роля има страданието в божествената схема на нещата?
Страданието определено ли е да продължи през цялата история до края?

Постмилениалната позиция е, че страданието е етично необходимо в много случаи.

Ролята на страданието в историята

От Писанието е напълно ясно, че Божиите хора могат да очакват страдание в настоящия си живот. Предвид греховното състояние на падналия свят, праведните са спънка и съблазън на неправедните. Вярващите са в света, но не са от него (Йоан 15:19). Христос предупреди учениците Си: “Помнете думата, която ви казах, слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мен гониха, и вас ще гонят” (Йоан 15:20а) и “в света имате скръб” (Йоан 16:33). Павел и Варнава носеха това предупреждение като “утвърдяваха душите на учениците, като ги увещаваха да постоянствуват във вярата” и като ги учеха, че “през много скърби трябва да влязат в Божието царство” (Деян. 14:22). Павел по-късно напомня на Тимотей изпитанието, което лежи пред него: “Но всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса ще бъдат гонени” (2 Тим. 3:12). Петър наставлява своите читатели: “не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита, като че ли ви се случва нещо чудно” (1 Пет. 4:12).

Случаят с Йов

Книгата на Йов е класическа изява на целта на страданията сред Божиите хора в историята. Тя конкретно отговаря на въпроса: “Защо страдат праведните?” Още в самото начало в Йов откриваме, че страданието се случва на “непорочния и правдивия” (Йов 1:1), в противоречие на защитницте на благовестието на здраве и богатство.[13] Страданието на Йов беше твърде истинско и доста тежко: той загуби здравето, богатството и децата си (Йов 1:13-19; 2:7-8). Още в началото също откриваме, че тези скърби, макар бяха нанесени от Сатана, бяха под Божията върховна власт (Йов 1:12; сравни Пс. 103:19; Лук. 22:31-32). Страданието не е случайно; то е мъдро управлявано към добър край от любящ, свят и върховен Господар.[14]

В опитността на Йов можем да видим върховната морална и духовна цел на страданието: да изпита и така да утвърди вярното покорство към Бога.

После Господ рече на Сатана: Обърнал ли си внимание на слугата ми Йов, че няма подобен нему на земята, човек непорочен и правдив, който се бои от Бога и се отдалечава от злото? А Сатана в отговор на Господа рече: Дали без причина се бои Йов от Бога! Не си ли обградил от всякъде него и дома му и всичко що има? Благословил си делата на ръцете му, и имота му си умножил на земята. Но сега простри ръка и допри се до всичко що има, и той ще те похули в лице. И Господ рече на Сатана: Ето, в твоята ръка е всичко, що той има; само на него да не туриш ръка. Тогава Сатана излезе от присъствието на Господа. (Йов 1:8-12; сравни 2:2-6).

Други светии

Същото е вярно за Божиите светии на други места в историята. По време на своето страдание Йосиф се научи на търпение като откри Божиите добри намерения за дълъг период. На коварните си братя, които го продадоха в робство, той каза: “Вие наистина намислихте зло против мен; но Бог го намисли за добро та да действа така, че да спаси живота на много хора” (Бит. 50:20).

Псалмистът смята търпеливото понасяне на скърбите като поучително за Божията воля. Той пише: “Добре ми стана, че бях наскърбен, за да науча Твоите повеления” (Пс. 119:71). Всъщност, това му помага да се върне към правия и тесен път: “Преди да бях наскърбен аз се заблуждавах; но сега държа Твоето слово” (Пс. 119:67). Това, разбира се, е всеобщо очакване във всяко благочестиво страдание, защото ние трябва да “съобразяваме в сърцето си, че както човек наказва сина си, така и Господ, нашият Бог, наказва нас” (Вт. 8:5). Християнинът трябва да приема с радост времето на страдания, макар че “никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после принася правда като мирен плод на тези, които са се обучавали чрез него” (Евр. 12:11).

Манасия се научи чрез тежки изпитания: “За това, Господ доведе против тях военачалниците на Асирийския цар, та хванаха Манасия, и като го туриха в окови и вързаха го с вериги, заведоха го у Вавилон. А когато беше в бедствие, помоли се на Господа своя Бог, и смири се много пред Бога на бащите си. И когато му се помоли, Бог даде внимание на него, и послуша молбата му, та го доведе пак в Ерусалим, на царството му. Тогава Манасия позна, че Господ - той е Бог” (2 Лет. 33:11-13).

Дори за Христос се казва, че “се научи на послушание от това, което пострада” (Евр. 5:8). А Христос е нашият истински пример: “Защото на това сте и призвани; понеже и Христос пострада за вас, и ви остави пример да последвате по Неговите стъпки” (1 Пет. 2:21).[15] Продължителните периоди на страдания са предназначени от Бога за да изпитат и така да утвърдят Неговите хора.

Макар че Йов падна в тежките си бедствия от състоянието на голямо богатство и благополучие, той посрещна страданията с вяра пред Бога. По време на неговата продължителна борба, обаче, имаше времена на отчаяние (напр. 3:13-22; 9:22; 17:15), редуващи се с периоди на увереност (13:16; 19:25-26). Неговата вяра беше болезнено изпитана.

Посланието на страданието

В края на краищата Йов научи посланието, което Бог имаше за него. В края на своите бедствия той отговаря като човек на вярата, който е научил много. “Тогава Йов отговори Господу, казвайки: - Зная, че всичко можеш, и че никое твое намерение не може да бъде възпрепятствано. Наистина, кой е този, който помрачава твоя промисъл неразумно. Ето защо аз говорих за онова, което не съм разбирал, за неща пречудни за мене, които не съм познавал” (Йов 42:1-3). Той се прекланя в смирение пред Господа. Заради това Йов става пример за страдание и търпение: “Ето, ублажаваме ония, които са останали твърди. Чули сте за търпението на Йов, и видели сте сетнината, въздадена нему от Господа, че Господ е много жалостив и милостив” (Яков 5:11).

Страданието е Божие средство за смиряване и очистване на Божиите хора в дълъг срок. Ето защо преобладаваща тема, която присъства в страданието, е търпеливото устояване.

“Нека се хвалим в скърбите си, като знаем, че скръбта произвежда твърдост” (Римл. 5:3).

“Радвайте се в надеждата, в скръб бивайте твърди, в молитва постоянни” (Римл. 12:12).

“Но ако ни наскърбявате, това е за вашата утеха и спасение, или ако ни утешавате, това е за вашата утеха и спасение, която произвежда устояване в същите страдания, които понасяме и ние” (2 Кор. 1:6).

“А ти си последвал моето учение, поведение, прицелна точка, вярата ми, дълготърпението, любовта, твърдостта, гоненията, страданията, какви неща ме сполетяха в Антиохия, в Икония, в Листра, какви гонения издържах, и от всички тях Господ ме избави” (2 Тим. 3:10-11).

“Така щото и сами ние се хвалим между Божиите църкви за вашата твърдост и вяра във всичките ви гонения и в неволите, които понасяте” (2 Сол. 1:4).

“Като знаете, че изпитването на вашата вяра произвежда твърдост” (Яков 1:3).

“Братя, вземете за пример на злострадание и на твърдост пророците, които говореха в Господното име” (Яков 5:10).

“Аз Йоан, ваш брат и съучастник в неволите и в царството и в издържането, които са чрез Исуса” (Откр. 1:9).

“Ако някой завежда в плен, и той в плен ще отиде; ако някой убива със сабя, и той трябва от сабя да бъде убит. Тук е нужно устояването и вярата на светиите” (Откр. 13:10).

Християнството е историческа вяра, предназначена да устои в дълъг период. Верните трябва прилежно да работят сега сред изпитания и скърби с поглед към бъдещето. Склонност на грешния човек е да търси кратки пътища към постигането на целите си, но християнинът трябва да работи въпреки трудните обстоятелства с очакване за постепенно развитие на доброто на Божието царство в историята. Ние като християни трябва да научим това чрез нашите трудности и скърби, чрез болката и страданията.

Прогресивното намаляване на страданието в историята

Тъй като страданието е предназначено да ни учи на смирено търпение пред Бога, то става стратегическо средство за обучаването на Божиите хора. То не е историческа цел за тях. Страданието е характерно за Църквата в зли времена; то не е характеристика на Църквата за всяко време. То е инструмент за постигане на по-велика цел: пълното благословение на праведния. Страданието не е цел; то е средство.

Преглед на Йов

В случая с Йов имаме чудесно потвърждение на това. Той пострада истински. И макар че малко се поколеба, той се научи на покорство чрез своите страдания. Поради това четем за неговото окончателно земно състояние (не неговото вечно състояние): “И Господ преобърна плена на Йов когато той се помоли за приятелите си; и Господ даде на Йов двойно, колкото имаше по-напред. Тогава дойдоха при него всичките му братя, всичките му сестри, и всички, които го бяха познавали по-напред, та ядоха хляб с него в къщата му, и като плакаха за него, утешиха го относно всичкото зло, което Господ му беше нанесъл; и всеки му даде по един сребърник, и всеки по една златна обица. Така Господ благослови последните дни на Йов повече от първите му; тъй щото придоби четиринадесет хиляди овци, шест хиляди камили, хиляда чифта волове, и хиляда ослици. Още му се родиха седем сина и три дъщери” (Йов 42:10-13).

Търпеливото учене на Йов да чака Бога се отплати във времето и на земята. Това е надеждата, която е поставена пред християнина: “Ето, ублажаваме ония, които са останали твърди. Чули сте за търпението на Йов, и видели сте сетнината, въздадена нему от Господа, че Господ е много жалостив и милостив” (Яков 5:11). Както Църквата на Господ Исус Христос, ние сме насочвани да видим “сетнината, въздадена нему от Господа.” Това трябва да насърчи дългосрочния труд и очакване сред вярващите. Ударите и тръните на нечестивия ни учат на търпение; търпението ни носи победа.

Новозаветното послание

В Матей 5:5 Господ обещава: “Блажени кротките, защото те ще наследят земята.” Кроткото устояване в дълъг период е противно на грешното естество на човека. Следователно, понасянето на страдания съкрушава слабия, но калява верния за по-голяма слава. Така в дълъг период от време и след много страдания кроткият ще наследи земята, както учи Библията и както очаква постмилениализмът. Страданието е средство за дългосрочно господство.

Христос утешава Своите ученици за дългия период от време: “В света имате скръб; но дерзайте, Аз победих света” (Йоан 16:33). Страдащият Христос излезе от гроба като Победоносен Христос. Както е в училището на живота, славата следва страданието. За Христос, нашия съвършен пример, четем: “Не трябваше ли Помазаникът да пострада така и да влезе в славата Си?” (Лук. 24:26). “Той предизвестяваше Христовите страдания, и след тях славите” (1 Пет. 1:11б). Христос вече не страда на земята след възкресението. Неговата възвишена слава започна с Неговото телесно възкресение, във времето и на земята. Това е божественият модел и за Църквата.

Павел говори за своето собствено търпеливо устояване страданията от гонения в смисъл, който очаква земна победа. Той представя това като пример, който Тимотей да следва: “А ти си последвал моето учение, поведение, прицелна точка, вярата ми, дълготърпението, любовта, твърдостта, гоненията, страданията, какви неща ме сполетяха в Антиохия, в Икония, в Листра, какви гонения издържах, и от всички тях Господ ме избави. Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса ще бъдат гонени” (2 Тим. 3:10-12). Преди тези думи, Тимотей е уверяван от Павел за провала на нечестивите и измамниците в историята, които често са инструментите на страданията: “Но те няма да успеят повече, защото безумието им ще стане известно на всичките, както стана и безумието на тия двама” (2 Тим. 3:9).

Второ Тимотей 3:12 е повече етично твърдение, отколкото пророческо: “Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса ще бъдат гонени.” Тоест, предвид историческите обстоятелства, благочестивите може да очакват тяхното благочестие да подбужда гонения. Обаче това не означава, че винаги и навсякъде трябва да е така. Павел не установява всеобщ принцип. Премилениалистът и диспенсационалистът със сигурност не вярват, че ще е така в милениума. Нито амилениалистът вярва, че ще е така в Новото Небе и Новата Земя. Павел наставлява Тимотей какво трябва да очаква , докато живее сред неправедно мнозинство. Тимотей също е поучаван, че в края на краищата нечестивите ще бъдат изложени на показ (2 Тим. 3:9).

Обратно към Стария Завет

Крайният резултат от дългия период от страдания, които Църквата понася, е определен да бъде исторически славен. Това е целта на причиненото от Бога страдание. Той обещава да прокълне заветното непокорство (Вт. 28:25ff), но да благослови заветното покорство (Вт. 28:1-14). Това благословение е обществено, включващо всички страни на живота: демографски растеж (ст. 4, 11), икономическа производителност (ст. 11-12), политическа стабилност (ст. 7, 13), земеделско изобилие (ст. 4-5, 8, 11), подобрено здраве (обратно на ст. 27-29), благоприятен климат (ст. 12) и т.н.

За изпитанията на Израел в пустинята научаваме: “Който те храни в пустинята с манна, храна, която не знаеха бащите ти, за да те смири и за да те изпита, да ти направи добро в сетнините ти” (Вт. 8:16).

Давид е уверен в крайното благословение на Господа, въпреки скърбите. Това е посланието на Псалм 37:

Не се раздразнявай поради злотворците, нито завиждай на ония, които вършат беззаконие. Защото като трева скоро ще се окосят, и като зелена трева ще повехнат. Уповай на Господа и върши добро; така ще населиш земята, и ще се храниш с увереност. Весели се тъй също в Господа; и той ще ти даде попросеното от сърцето ти. Предай на Господа пътя си; и уповай на него, и той ще извърши очакването ти; и ще направи да се яви правдата ти като светлината, и съда ти като пладне. Облегни се на Господа, и чакай от него; не се раздразнявай поради тогова човек, който успява в пътя си като извършва злоумишления. Престани от негодуванието, и остави гнева; не се раздразнявай, понеже това води само към злотворството. Защото злотворците ще се изтребят, а ония, които чакат Господа, те ще наследят земята. Защото още малко, и нечестивият не ще го има вече; Да! прилежно ще изследваш мястото му, и не ще се намери; но кротките ще наследят земята, и ще се наслаждават с изобилен мир. Нечестивият прави заговор против праведния, и скърца със зъби на него. Господ ще му се присмее, понеже вижда, че иде денят му. Нечестивите изтръгнаха меч и запнаха лъка си за да повалят сиромаха и немощния, за да заколят ония, които са с праведна обхода. Мечът им ще се забие в тяхното си сърце, и лъковете им ще се строшат. Малкият имот на праведния е по-желателен от богатството на мнозина нечестиви; защото мишците на нечестивите ще се строшат, а Господ подкрепява праведните. Господ знае дните на непорочните; и тяхното наследство ще бъде до века. Те няма да се посрамят в лоши времена. В дни на глад ще бъдат сити. А нечестивите ще загинат, и враговете Господни ще бъдат като отборните агнета, ще чезнат, като дим ще изчезнат. Нечестивият взема на заем, и не отплаща; А праведният постъпва благо и дава. Защото благословените от Господа ще наследят земята; а проклетите от него ще се изтребят. Стъпките на човека се оправят от Господа; и неговото благоволение е в пътя му. Ако падне, не ще се повали, защото Господ ще подпира ръката му. Млад бях, ето остарях, но не съм видял праведният оставен, нито потомството му да проси хляб. Всеки ден постъпва благо и дава на заем; и потомството му е в благословение. Отклонявай се от зло, и върши добро, и ще имаш вечно жилище. Защото Господ обича правосъдие, и не оставя светиите си; до века те ще бъдат опазени; а потомството на нечестивите ще се изтреби. Праведните ще наследят земята, и ще живеят на нея до века. Устата на праведния приказва за мъдрост, и езикът му говори правосъдие. Законът на неговия Бог е в сърцето му; стъпките му няма да се подхлъзнат. Грешният наблюдава праведният, и търси да го убие. Господ няма да го остави в ръцете му, нито ще го осъди, когато бъде съден. Чакай Господа, и пази неговия път, и той ще те издигне за да наследиш земята; когато се изтребят нечестивите, ти ще видиш това. Виждал съм нечестивия в голяма сила, и разпрострян като зелено дърво на природната си почва; но когато преминах, ето, нямаше го; търсих го, и не се намери. Забележи непорочния, и гледай праведния; защото миролюбивият човек ще има потомство; а престъпниците всички заедно ще се изтребят; останалите от нечестивите ще се отсекат. Но избавлението на праведните е от Господа; Той им е крепост във време на беда. И Господ ще им помогне и ще ги избави, ще ги избави от нечестивите и ще ги спаси, понеже са прибягнали при него.

Заключение

Същият този Давид беше уверен, че гневът на света срещу Христос в опит да Го премахнат ще бъде напълно неуспешен. Намерението да бъде унищожено делото на Господа ще доведе до неговото пълно утвърждаване и победа:

Защо се разяряват народите, и племената намислят суета? Опълчват се земните царе, и управниците се наговарят заедно, против Господа и против неговия Помазаник, като казват: Нека разкъсаме връзките им, и нека отхвърлим от себе си въжата им. Този, който седи на небесата ще се смее; Господ ще им се поругае. Тогава ще им продума в гнева си, и в тежкото си негодувание ще ги смути, казвайки: Но аз поставих Царя си на Сион, светия мой хълм. Аз ще изявя постановлението: Господ ми каза: Ти си мой Син; аз днес те родих. Поискай от мене, и аз ще ти дам народите за твое наследство, и земните краища за твое притежание. Ще ги съкрушиш с желязна тояга, ще ги строшиш като грънчарски съд. Сега, прочее, вразумете се, о царе, научете се, земни съдии. Слугувайте на Господа със страх, и радвайте се с трепет. Целувайте Сина за да се не разгневи, та погинете в пътя, защото скоро ще пламне неговият гняв. Блажени са всички, които се надяват на него. (Пс. 2).

Следователно, непоклатимата увереност на Страдащата Църква е, че един ден тя ще бъде Победоносната Църква. Нейните гонени членове ще управляват всред враговете си: “И на този, който победи, и който се пази до край за да върши дела чисти като Моите, ще дам власт над народите, – и той ‘Ще ги управлява с желязна тояга; те ще се строшат като грънчарски съдове’ – както и аз получих от Баща Си. И ще му дам зорницата” (Откр. 2:26-28). Амилениалистите не са съгласни с това.

В амилениалната есхатология на предопределено историческо страдание на християните се казва да очакват влиянието на християнството да намалява постепенно в историята. От тях се очаква да понасят все по-големи гонения от бунтовните нарушители на завета. От християните се очаква да доказват вярата си чрез изтърпяването на все по-големи болести и бедност, обратно на посланието на фундаменталисткото благовестие за здраве и богатство. Амилениалистите издигат инструменталното действие на страданието до нивото на предопределена есхатологична цел. Амилениализмът проповядва все по-голямо страдание, водещо до обществено поражение; постмилениализмът проповядва все по-намаляващо страдание, водещо до обществена победа.


[1] Виж например: John Jefferson Davis, Christ’s Victorious Kingdom (Grand Rapids: Baker, 1986), pp. 127-128. Roderick Campbell, Israel and the New Covenant (Tyler, TX: Geneva Divinity School Press, [1954] 1981), pp. 277ff. Gary North, Millennialism and Social Theory (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1990), ch. 9. North, Westminster’s Confession: The Abandonment of Van Til’s Legacy (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1991), pp. 176-180.

[2] James R. Goff, Jr., “The Faith That Claims,” Christianity Today (February 19, 1990), 21.

[3] Herman Ridderbos, The Coming of the Kingdom (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1962), p. 507.

[4] George L. Murray, Millennial Studies: A Search for Truth (Grand Rapids: Baker, 1948), p. 86.

[5] Richard B. Gaffin, “Theonomy and Eschatology: Reflections on Postmillennialism,” Theonomy: A Reformed Critique, William S. Barker and W. Robert Godfrey, eds. (Grand Rapids: Zondervan, 1990), p. 211 (курсивът е мой).

[6] Anthony A. Hoekema, The Bible and the Future (Grand Rapids: Eerdmans, 1979), pp. 72, 149, 150-151.

[7] R. B. Kuiper, God-Centered Evangelism (Grand Rapids: Baker, 1961), p.90.

[8] Herbert Schlossberg, Idols for Destruction: Christian Faith and Its Confrontation with American Society (Washington, D.C.: Regnery, [1983] 1990), p. 304.

[9] C. Summer Wemp, “II Timothy,” Liberty Commentary on the New Testament, Edward E. Hindson and Woodrow Michael Kroll, eds. (Lynchburg, VA: Liberty Press, 1978), p. 626.

[10] Edith Schaeffer, Affliction (Old Tappan, NJ: Revell, 1978), p. 55.

[11] George Eldon Ladd, The Last Things (Grand Rapids: Eerdmans, 1978), p. 62. Виж също pp. 58-64.

[12] G. C. Berkouwer, The Return of Christ (Grand Rapids: Eerdmans, 1972), p. 55. Виж също pp. 115-122.

[13] Това може също да се види в гоненията и болестите, понасяни от верните християни в Новия Завет. Гонения: Павел (1 Кор. 4:9-11) и Стефан (Деян. 7:59). Болести: Павел (Гал. 4:13), Тавита (Деян. 9:36-37), Епафродит (Фил. 2:25-27), Тимотей (1 Тим. 5:23), и Трофим (2 Тим. 4:20).

[14] North, Westminster’s Confession, ch. 6: “The Question of God’s Predictable Historical Sanctions.”

[15] Сравни Йоан 13:15; 1 Кор. 11:1; 1 Тим. 1:16; 1 Йоан 2:6.





He Shall Have Dominion
Copyright © 1992 Kenneth L. Gentry, Jr.
превод Copyright © 2001 Радослава Петкова, Dominion 777