17

ОТКРОВЕНИЕ

И рече ми: Тия думи са верни и истинни; и Господ Бог на пророческите духове, прати ангела си да покаже на неговите слуги това, което трябва скоро да стане. (Откровение 22:6)

Въведение

Откровение се отличава от всички други новозаветни книги с това, че се занимава изключително с пророчески въпроси. Следователно, всеки същностно погрешен възглед за този връх на библейското пророчество е враждебен на всяка надежда за истинска библейска есхатология. Наистина, непостмилениалните учени често сочат към язвите от Откровение като противоречащи на постмилениализма.[1] Макар че тук не можем да се задълбочим в Откровение, важно е поне да осъзнаем неговия основен смисъл и главни особености.[2] Гледната точка, от която аз подхождам към Откровение, е тази на претеризма,[3] която съм обяснил накратко в Глава 8. Въпреки общоприетите възгледи, Откровение е пророческа книга, която до голяма степен е била изпълнена в миналото. След като представя няколко особености на Откровение, важни за тълкуването, ще изследвам пророчествата в тази книга.

Първоначалните читатели

Когато тълкуваме някоя книга от Библията, е важно да разбираме читателите, към която тя е била първоначално насочена. Целта на евангелския тълкувател е да разбере граматиката на текста от гледна точка на историческите условия, а не независимо от тези условия. Има поне три фактора в Откровение, които подчертават първоначалните читатели и обстоятелствата, в които се намират те. Те силно подкрепят претеристката позиция. Когато се съчетаят с предмета на очакването на Откровение, претеристкият подход се оправдава на основата на сериозен херменевтичен принцип.

Първо, в Откровение Йоан пише към конкретни, исторически, отделни църкви, които са съществували по негово време. Откровение 1:4 започва с често срещаното въведение за посланията: “Йоан до седемте църкви, които са в Азия: Благодат и мир да бъде на вас от Онзи, Който е, и Който е бил, и Който идва.” В стих 11 той конкретно назовава седемте църкви, на които пише: Ефес, Смирна, Пергам, Тиатира, Сардис, Филаделфия и Лаодикия. Ние знаем, че тези градове са исторически градове, в които е имало действителни църкви.

В Откровение 2 и 3 към тези църкви са отправени отделни увещания и предупреждения. Интересно, много от историческите, географските и политическите позовавания, които се съдържат в писмата, показват, че Йоан всъщност е имал предвид конкретните църкви, към които говори.[4]

Второ, научаваме, че Йоан пише на тези църкви за да бъде разбран. Първото изречение на Йоановия труд е станало заглавие на неговия труд. И от това заглавие ние знаем, че Йоан имал пълното намерение тази книга да бъде “откровение.” Гръцката дума за “откровение” е apokalupsis, което означава “отваряне, откриване.” Йоан е възнамерявал неговата книга да бъде откриване на божествена истина за неговине първоначални читатели.

Нещо повече, в Откровение 1:3 четем: “Блажен, който прочита пред другите, и ония, които слушат думите на това пророчество, и пазят написаното в него; защото времето е близо.” От членовете на църквите, към които е отправено Откровение, се очаква да четат, разбират и пазят напътствията в Откровение. Откровение призовава всяка църква да обърне изострено, духовно внимание на неговите думи.[5]

Трето, Йоан пише в Откровение, че той и седемте църкви вече са влезли в “скърбите,” което е главното пророческо очакване на книгата (сравни Откр. 7:14): “Аз Йоан, ваш брат и съучастник в неволите” (Откр. 1:9а). В Откровение 2 и 3 има позоваване към по-големите проблеми, които назряват в света.[6]

Йоан очевидно пише към конкретни исторически църкви за техните настоящи важни обстоятелства. Факторът на първоначалните читатели не може да бъде пренебрегнат; посланието на Откровение трябва да има някакъв смисъл за тях.

Съвременно очакване

Както споменах в Глава 8, една от най-очевидните, но най-пренебрегвани особености на Откровение е очакването на Йоан. Очакването за изпълнението на събитията от Откровение е скорошно и непосредствено. “Времето е близо”; събитията “трябва скоро да станат.” Това времево очакване е стратегическо поставено: то се появява три пъти в началната, въвеждащата глава (Откр. 1:1, 3, 19) и четири пъти в последната, заключителната глава (Откр. 22:6, 7, 12, 20). Неговата поява в тези две глави е важна, защото това е рамката за силния символизъм на пророческата същинска част на книгата, което се съдържа в частта от Откровение 4:1 до 22:6. Тези части на Откровение, в които са вложени времевите индикатори, са повече с исторически, отколкото пророчески характер.

Като се имат предвид конкретните читатели, описани ясно заедно с неговото послание за непосредствено очакване за изпълнение на тези събития, аз не виждам по какъв начин може да се избегне поне някаква форма на претеризъм. Въпреки това има хора, които се опитват да избягват такава логика.

Някои коментатори, като Джон Уолвурд, смятат, че тези понятия показват, че когато и да започнат тези събития, те ще протекат с голяма скорост, следвайки много бързо едно след друго. Други, като Робърт Маунс, гледат на тях като показващи, че такива събития, които Йоан пророкува, са винаги непосредствено близко. Тоест, събитията винаги са готови да се изпълнят, макар че може да станат хиляди години по-късно. А други, като Леон Морис, виждат Йоановите сведения като мярка за Божието време, не на човешкото. Тоест, Йоан казва, че тези събития ще станат “скоро” от Божия гледна точка. Но тогава трябва да си спомним, че “Един ден за Господа е като хиляда години” (1 Пет. 3:8).[7]

Способни ли са обаче тези опити да опровергаят нашето доказателство? Трябва да помним, че Йоан пише на исторически църкви, които са съществували в неговите дни. Той и те вече са навлезли в най-ранните етапи на “скърбите” (Откр. 1:9а). Би било жестока подигравка с техните обстоятелства, ако Йоан им казва, че когато помощта ще дойде, тя ще дойде бързо – макар че може да дойде с две или три хиляди години по-късно. Или да им каже, че събитията вече са непосредствени – макар че читателите на неговото писмо никога да не ги преживеят. Или че Бог скоро ще изпрати помощ – според както Вечният Бог измерва времето: само след няколко дена, или може би хилядолетия.

В допълнение, всеки от тези подходи се разрушава от самия факт, че Йоан повтаря и разнообразява понятията така че да премахне всяко объркване. Помислете за това: Ако тези думи в стиховете не означават, че Йоан е очаквал събитията да станат скоро, какви думи би могъл да използва Йоан за да изрази това? Как може да каже това по-ясно?

Време на написване

Времето на написването на Книгата Откровение със сигурност е преди 70 от Хр., и вероятно около 65-66 от Хр. Няма да изброявам тук аргументите за тази “ранна датировка” (обратно на 95-96 от Хр.), защото съм говорил подробно за това на друго място.[8] Но трябва да имаме предвид това, защото голяма част от пророчествата в Откровение намират изпълнение в епохата, която води до разрушаването на Храма, както ще покажа.

Темата на Откровение

Темата на Откровение е изложена в Откровение 1:7: “Ето, иде с облаците; и ще Го види всяко око, и ония, които Го прободоха, и всички земни племена ще възридаят за Него.” Тази тема лесно се прилага към Христовото идване-осъждение върху Израел от първи век.[9] Това идване на Христос с облаците за съд напомня за старозаветните идвания на Бога в съд върху древните исторически хора и народи. Бог “идва” върху Израилевите врагове като цяло (Пс. 18:7-15; 104:3), върху Египет (Ис. 19:1), върху непокорния Израел в Стария Завет (Йоил 2:1, 2) и т.н. Не е задължително това да се отнася към окончателното Му идване във Второто Пришествие, когато ще сложи край на историята. Това е така поради следните причини.

(1) Идването ще се види от “тези, които Го прободоха.” Ясното свидетелство на новозаветните сведения е за вината на юдеите от първи век.[10] (2) Сведенията за тези, които Го прободоха, се подсилват от думата “възридаят.” Те са наречени “всички земни племена.” Тук “земята” (ge) трябва най-вероятно да се отнася за Обещаната Земя (виж разглеждането по-долу). Идеята за “племената” в Откровение е от Израилевите дванадесет племена (Откр. 7:1). Когато “племена” се използва в смисъл извън Израел, се прибавя сведението “от всеки език и род.” Нещо повече, центърът на тези “скърби” (Откр. 1:9; 7:14) е Юдея, както е казано от Христос (Мат. 24:16, 21). (3) Това идване се очаква от боговдъхновен писател като нещо идващо скоро. Второто Идване още не е станало, след като над 1,900 години са отминали след времето, през което това идване е очаквано като “бързо” (Откр. 22:7, 12, 20).

По отношение на юдеите, Юдейската война с Рим от 67 до 70 от Хр. довежда до смъртта на десетки хиляди от юдеите в Юдея, и поробването на още хиляди по хиляди. Юдейският историк Йосиф Флавий, който е бил очевидец, отбелязва, че 1,100,000 юдеи загиват при обсадата на Ерусалим, макар че това число е спорно. Дж. Л. фон Мошаим, велик църковен историк, пише, че “през цялата история на човешкия род се срещаме само с малко, ако въобще има такива, случаи на клане и опустошения, които да се сравнят с това.”[11]

Но колкото и ужасни да са били човешките загуби на юдеите, пълното опустошение на Ерусалим, окончателното разрушаване на Храма и заключителното прекратяване на жертвената система са били много повече оплаквани. Заветното значение на загубата на Храма представлява най-драматичният резултат от Войната. Затова всяка юдейска скръб след 70 от Хр. Бледнее в сравнение с изкупително-историческото значение на загубата на Храма.

Така че очакването на идването в осъждение на Христос през първи век е лесно обяснимо на основата на библейските и историческите данни. Следователно остава идеята: Йоан ясно очаква незабавното изпълнение на събитията в Откровение.

Първостепенната цел

Едно от най-честите понятия от някакво значение в Откровение е гръцката дума ge. Тя се среща осемдесет и два пъти в двадесет и двете глави на Откровение. Тази дума може да се преведе по два начина: (1) “земя” (означаваща цялото земно кълбо) или (2) “земя, [суша, територия]” (отнасяща се до определена част от Земята, каквато е Обещаната земя). Изглежда, че преобладаващото мнозинство от употреби на това понятие в контекста на Откровение предполага неговото значение като “Земята,” т.е. известната и възлюбена Обещана земя.[12] Причините, даващи основание за такъв превод, са следните:

Самият юдейски характер на Откровение предполага правдоподобността на този превод. Лексикалните и синтактичните особености на Откровение са изключително еврейски.[13] Още повече, първата поява на понятието е в тематичния стих в Откровение 1:7 и трябва да означава Обещаната Земя (виж предишния аргумент). В допълнение, по-късно то се използва по начини, които силно предполагат отнасяне към Палестина. Понякога тя се противопоставя на “света” (Откр. 3:10) или на “всеки народ” (Откр. 11:9, 10; 13:7, 8; 14:6). В Откровение 7 опустошението на “земята” изчаква подпечатването на 144 000 юдеи, които представляват дванадесетте племена (сравни Откр. 14:3). След това се споменават и християните от останалата част на света (Откр. 7:9).

След като сега разгледахме тези условия на тълкуването, нека да изследваме самото Откровение.

Подготовка за осъждение

В първата част на Откровение (Откровение 1-5) Йоан и неговите читатели се подготвят за ужасните осъдителни сцени, които следват. Въпреки смутовете, Христос е смятан от седемте църкви за техен Защитник (Откр. 1:12). Той знае техните скърби и ще ги съкрати заради верните (Откр. 2-3; особено: 2:10; 3:10).

Тогава Йоан и неговите читатели биват укрепени срещу бурята на Божието Осъждение чрез видение за ролята на небето в смутовете и опустошението. Всемогъщият Бог е видян в славна, ненарушима, върховна власт, седящ върху престола на съда (Откр. 4). Господ Исус Христос е видян като Съдията на Израел (Откр. 5; сравни Мат. 26:64). Естеството на свитъка, който е даден на Христос, е важно за посланието към Израел в това, че той представлява Божието разводно писмо срещу Израел. Разводът в Библията е винаги чрез екзекуция, или буквална, или заветна.

Разводът с Израел

Свитъкът със седемте печата: Развод

В Откровение 6-19 осъждението над Израел е изобразено в цикличен вид. Седмократно запечатаният свитък е съвсем сигурно Божието “разводно писмо,” което се предава на Израел от Съдията на престола. Знае се, че юдеите в библейската епоха са пишели разводни писма.[14] Също така е сигурно, че бракът е бил основан на заветен договор.[15] Това, че свитъкът от Откровение 6 е разводно писмо, се предполага от следните съображения.

Първо, в Откровение имаме явно ударение върху две определени жени, които очевидно са противоположни една на друга. Двете жени са нечестивата блудница на звяра (Откр. 17-18) и чистата невяста на Христос (Откр. 21). Те съовтетствуват на земния Ерусалим, който беше мястото на разпъването на Христос (Откр. 11:8), и на небесния Ерусалим, който е свят (Откр. 21:10), както ще покажа по-долу. Сюжетът на книгата е откровението и изпълнението на юридическата (Откр. 15:3; 16:5-7) присъда срещу прелюбодейната блудница и идването на девствената невяста, очевидно за да заеме мястото на блудницата след сватбената вечеря (Откр. 19).

Второ, очевидната старозаветна основа за тези образи се намира в Езекиил. В Езекиил 2:9-10 съдът над Израел е изобразен като написан на свитък от двете страни и връчен на Езекиил. Това съвършено съответствува на Откровение 5:1. В Езекиил, глави 2 и нататък, е описано опустошението на Израел, което съответствува на Откровение 6 и нататък. В Езекиил 16 Израел е видян като Божията заветна съпруга, която е станала блудница (виж също Ер. 3:1-8; Ис. 50:1), която уповава на хубостта си и блудствува, точно както Ерусалим-Вавилон от Откровение (Откр. 18). Тя бива отхвърлена и съдена за злото си поведение.

Трето, след “развода” и съда, който е свързан с него, Йоан се обръща за да види идването на новата “невяста” от небето (Откр. 21-22). Изглежда новата невяста не може да бъде взета преди с блудната съпруга да бъде отхвърлена законно. Йоан внася образите на блудницата, съпругата и сватбеното тържество; тези образи не просто се предполагат в текста, те са вътре в него. Следователно, преобразът на развода съответствува на сюжета на творбата.

Съдът над прелюбодейната блудница започва когато Христос започва отварянето на седемте печата на свитъка: Бог Баща предава съда на Христос, който ще отвори свитъка, получавайки така власт за съд, която му е дадена (Йоан 5:22; сравни Откр. 5:4-7). Исус казва на Каиафа и на неговите съучастници в разпъването, че те ще видят “Човешкия Син седящ отдясно на силата и идещ на небесните облаци” (Мат. 26:64). Това се вмества добре с Павловите образи на изгонването на едната жена (Агар, която е представител на долния Ерусалим) и вземането на другата жена (Сара, която е представител на горния Ерусалим) в Галатяни 4:24.

С отварянето на печатите започват съдбите. При отварянето на първия печат (белия кон) имаме картина на Римската армия, която победоносно нахлува в Израел срещу Ерусалим (Откр. 6:1-2). Това не може да бъде Христос, защото: (1) Белият кон е единствената прилика с Откровение 19:11. (2) Христос отваря печатите на небесата. (3) Живите Създания няма да заповядат на Христос “Ела!” Образът тук е Божият “мъздовъздател” над Израел. Белият кон показва победа, а не святост. Бог често използва неправедни за да нанесе Своите присъди в историята.[16]

Вторият печат (червеният кон) говори за избухването на Юдейската гражданска война (Откр. 6:3-4). На гръцки “мирът” е подчертан. Това се отнася за известния Pax Romana покриващ Римската империя.[17] Оттук следва значението на “слухове за войни” (Мат. 24:6) в такава мирна епоха. Йосиф Флавий отбелязва, че гражданската война в Земята е била по-лоша от кланетата, извършени от самите римляни.[18] Третият печат (черният кон) изобразява глада, който напада Израел (Откр. 6:5-6). Черното символизира глад (Плач. 4:8; 5:10). Една от най-ужасните страни на скръбта на Ерусалим е бил гладът, причинен от гражданската война.[19] Четвъртият печат (бледият кон) свидетелствува за смъртта на една четвърт от Израел (Откр. 6:7-8). Бледият кон е олицетворение на смъртта. Животните, поглъщащи мъртвите тела, показват заветно проклятие (Вт. 28:15, 26).

С отварянето на петия печат виждаме друга гледка в небесата. Виждаме олтара в небето и чуваме въздаянието, което е обещано на християнските мъченици (Откр. 6:9-11). Това възмездие ще стане “след още малко” (Откр. 6:10). То идва с окончателното разрушаване на Израел.

Шестият печат (звездниите явления) символизира падението на Израилевото управление (Откр. 6:12-17). Такива символични явления често са свързани с падането на власти: Вавилон (Ис. 13:1, 10, 19); Египет (Езек. 32:2, 7-8, 16, 18); Идумея (Ис. 34:3-5); Юда (Ер. 4:14, 23-24). Йосиф Флавий споменава, че юдеите действително са търсили убежище под земята през войната от 67-70 от Хр., както е според символичните образи.[20] Христос предупреждава, че това ще се случи на това поколение (Лук. 23:27-30).

В Откровение 7:1 има благодатна пауза между печатите (Откр. 7:1-8). “Четирите ангела” временно забавят “ветровете на разрушение”[21] и задържат четирите разрушителни конници. Това провиденческо възпиране на съдбите позволява на малцинството от юдейски християни в Ерусалим да избягат, когато римският генерал Веспасиан е отзован (с падането на Нерон и римските граждански войни) преди да достигне Ерусалим.[22] Има пророчество (Лук. 21:20-22) и исторически сведения,[23] че християните ще бъдат запазени по време на Ерусалимската скръб.

Тук биваме запознати със 144,000 подпечатани Божии светии. Трябва първо да се отбележи, че числото “144,000” е съвършено, съставено точно от дванадесет на квадрат по 1,000. Числото очевидно е стилизирана метафора. Но на какво?

Изглежда, че 144,000 светии представляват юдеите, повярвали в християнството, живеещи в Ерусалим, поради следните причини: (1) Конкретното сведение за Дванадесетте Племена и факта, че те са “първите плодове” (Откр. 14:4). Първите повярвали в християнството са от Ерусалим (Деян. 2). (2) Тяхното отделяне от голямото множество от всички народи (Откр. 7:9). (3) Старозаветната основа в Езекиил ясно определя, че те живеят в Ерусалим. (4) Те са запазени от Бога в “Земята” (ge), която бива съдена (Откр. 7:1-3). Това съвпада с извършващото се действие, което става в Израел. (5) Това определение съвпада с Христовото предупреждение към Неговите последователи да бягат от Ерусалим преди окончателното му разрушаване (Мат. 24:15-16; Лук. 21:20-24). Той обещава, че последователите Му, които пазят Неговото пророчество, ще бъдат защитени (Лук. 21:18-19). (6) Събитията в Откровение са изговорени като непосредствено очакване. Това съвършено съвпада с историческия резултат от бягството на християните от Ерусалим преди неговото падане.

Седемте тръби

С отварянето на седмия печат чуваме звука на седем тръби (Откр. 8:1-6). Първите четири тръби показват съд над неща, последните три над хора. Те повтарят и подсилват смутовете от печатите: разрушението нараства от една четвърт (Откр. 6:8) на една трета (Откр. 8:7-12). Относно земетръсите и изригването на вулкан, Джеймз Мофат пише: “Предвестници на тези необичайни природни явления са описани от римските историци през седмото десетилетие на първи век. . . . Вулканични явления . . . в Егейския архипелаг . . . са в основата на това описание и на други събития в тази книга; събития като безредици на островите и на континента, дъжд от камъни, земетресения и слънце, покрито от черен прах от сажди, и луна, окървавена от вулканичен прах, са били естествените последствия от изригването на някой морски вулкан, и там – близо до Патмос – е имало повече или по-малко сериозни изригвания през първи век.”[24] У. Бойд Карпентър пише: “Може би никой период в световната история не е бил така белязан с такива разтърсвания, както този между Разпъването и разрушението на Ерусалим. Йосиф Флавий описва едно земетресения в Юдея (Войни 4:4:5); Тацит говори за такива в Крит, Рим, Апамея, Фригия, Кампания (Анали 12:58; 14:27; 15:22); Сенека (Писма 91), през 58 от Хр., говори за тях като разпростиращи пораженията си върху Азия (проконсулската провинция, а не континента), Ахея, Сирия и Македония.”[25]

Тези съдби отразяват язвите над Египет при Изхода.[26] Ерусалим става равностоен на Египет (виж Откр. 11:8). Той и други градове в Израел са по-лоши от Ниневия (Мат. 12:41), Тир, Сидон, и Содом (Мат. 11:21-23). Той става “сатанинска синагога” (Откр. 2:9; 3:9).

С петата тръба ставаме свидетели на избухването на демонични мъки (Откр. 9:1-21). Падналата звезда тук е Сатана, “ангелът” на бездната (ст. 11). Демоните, възрани в бездната (2 Пет. 2:4; Юда 6; Лук. 8:31), са освободени за да мъчат Израел (ст. 2, 3; сравни Откр. 18:2), точно както Христос предупреди (Мат. 12:43). Периодът на мъчението е “пет месеца,” което показва крайната обсада на Ерусалим от Тит, когато юдеите обезумяват, тъй като са попаднали в безнадежден капан.[27] Тази обсада трае 5 месеца: “Тит започва обсадата на Ерусалим през април 70 от Хр. Защитниците го отбраняват отчаяно в продължение на пет месеца, но в края на август областта на Храма бива завзета и святият дом е изгорен, и до края на септември всяка съпротива в града е приключила.”[28]

При шестата тръба са изпратени римски подкрепления (Откр. 9:12-21). Четирите ангела са разрушителни “ангели,” които се хвърлят с ярост върху Израел. Те представят четирите римски легиона, които са на лагер при Ефрат.[29]

Могъщият ангел

В Откровение 10:1-11 виждаме могъщ ангел, стоящ насред земята и морето. Ангелът очевидно е Христос, както показва сравнението на Откровение 10:1 с 1:13-16. Той обявява, че времето на Израел е дошло: “Не ще има вече бавене.” Това е отговорът на молбите на душите при олтара (Откр. 6:10).

Докато прави това, Той обявява, че “Божията тайна е изпълнена.” С това има предвид, че езичниците са приети напълно от Бога,[30] когато Храмът (с “разделителната стена,” Еф. 2:14) ще бъде скоро премахнат (Откр. 11). Краят на Храмовия ред и физическия Израел е близо (1 Кор. 10:11; Евр. 1:2; 9:26; 1 Йоан 2:18).

Храмът и двамата пророци

В Откровение 11 на Йоан се заповядва да измери вътрешния Храм в “святия град” (Ерусалим),[31] където Господ беше разпнат (Откр. 11:8).[32] Това означава запазването (сравни Зах. 2:1-5; Откр. 21:15) на вътрешния двор на Храма. Но външният двор на Храма е оставен неизмерен; следователно, той е определен за унищожение (Откр. 11:1, 2). Вътрешният двор на Храма е истинската същност на Храма. Той продължава в християнството. Християните са наречени “храмове” с употребата на същата гръцка дума, naos.[33] Както в Посланието към Евреите, Храмът/Скинията тук получава небесен заместител (Откр. 11:19). Външният двор говори за физическия Храм, който трябва да се разруши (Мат. 24:1-2). Историята ни казва, че Ерусалимската стена “беше така цялостно срината до земята от тези, които я изровиха до основата, че не остана нищо, което да даде повод онези, които ще дойдат след това, да повярват, че това място някога е било обитавано. Това беше краят, до който стигна Ерусалим.”[34]

“Четиридесет и двата месеца” (ст. 2) или “1260 дни” (ст. 3) показват периода на Юдейската война с Рим от нейното официално начало до разрушаването на Храма. “Когато Веспасиан пристига на следващата пролет [67 от Хр.] за да поеме ръководството на военните действия, той постепенно отслабва Галилея, Перея. . . . Тит [синът на Веспасиан] започва обсадата на Ерусалим през април 70 от Хр. . . . До края на август областта на Храма бива завзета и святият дом е изгорен. . . .”[35]

“Двамата пророци” вероятно представляват малка група от християни, които остават в Ерусалим за да свидетелствуват срещу него. Те са изобразени като двама в смисъл, че са законни свидетели на заветните проклятия.[36]

Ерусалимската църква е защитена

В Откровение 12 Йоан се връща назад във времето, за да покаже, че църквата “майка” в Ерусалим, която е била защитена от Сатана, предизвиква противопоставяне против себе си. Това се отнася за времето от служението на Христос през Книгата на Деянията до окончателното разрушаване на Ерусалим.

Гонението от Звяра

В Откровение 13 “първият звяр” трябва да бъде разглеждан общо и конкретно. Това не е необичайно в Писанията: Христовото тяло е общо (Църквата) и конкретно (Исус); Адам е обобщен образ (човек) и конкретен (Адам). В обобщен вид “Звярът” е Рим; конкретно той е Нерон Цезар, главата на Римската империя през тези дни.[37]

Основанията за обобщения образ са следните. Времевата рамка в книгата подкрепя това определение (виж аргументите по-горе). Звярът се надига от морето, което предполага Италийския полуостров, където се намира Рим, ако се разгледа от гледната точка или на Патмос, или на Израел (отвъд Средиземно море). Той има “седем глави” (Откр. 13:1; 17:3) които са “седем хълма” (Откр. 17:8, 9); Рим е известен със своите “Седем Хълма.” Конкретно, Звяр = Нерон. Числото на Звяра е упражнение по еврейска гематрия: обръщане на букви в числа. Древното еврейско записване на Нерон Цезар съвършено съответствува на стойността: “Nrwn Qsr” (Откр. 13:18): n [50] r [200] w [6] n [50] q [100] s [60] r [200]. Злият и богохулен характер на Звяра предполага точно Нерон, и императорите като цяло: След Юлий Цезар, императорите често са считани за божествени. Римският историк Дион Касий говори за Нероновото връщане в Рим от Гърция: “Хората викаха: ‘Ти си божествен, божествен! На Нерон, Херкулеса! На Нерон, Аполона! Вечният! Ти си божествен! Свещен глас! Щастливи са ония, които те чуват!’”[38] В допълнение към това, Нерон е първият император, който преследва християнството (13:7), и той прави това за период от четиридесет и два месеца (ноември 64 до юни 68 от Хр., Откр. 13:5).

Смъртоносната рана, която е изцелена, предполага съживяването на Рим след Римската Гражданска Война от 68-69 от Хр., която е причинена от самоубийството на Нерон чрез собствения му меч. Римският историк Тацит съобщава за Римската гражданска война: “Това беше състоянието на Римската държава, когато Сервий Галба . . . влезе в годината, която за Галба беше последна, а за държавата почти края.”[39] Римският историк Светоний пише за изхода от гражданската война две години по-късно: “Империята, която за дълго време беше размирна и всъщност преминаваща през узурпации и насилствена смърт на трима императори, беше накрая поета и усмирена от Флавиевия род.”[40] Йосиф Флавий, юдейският дворцов историк на Флавиите, е на същото мнение: “Така след това затвърждаване на цялото Веспасианово управление, което сега се установи, и при неочакваното освобождаване на обществените дела на римляните от упадъка. . . .”[41]

“Вторият звяр” е подчинен на първия звяр (Откр. 13:11-12). Той се надига от “земята” (tes ges), т.е. от самата Палестина. Това вероятно е Гесий Флор, римският прокуратор над Израел, който е причината за Юдейската война.[42]

Ангелското възвестяване

В Откровение 14:6-8 четем за ангелското възвестяване на разрушението на “Вавилон”: “И видях друг ангел, че летеше посред небето, като имаше вечното благовестие, което да прогласява на обитаващите по земята, и на всеки народ и племе, език и люде. И каза със силен глас: Бойте се от Бога, и въздайте нему слава, защото настана часът, когато той ще съди; и поклонете се на тогова, който е направил небето и земята, морето и водните извори. И един друг ангел, втори, следваше изподире и казваше: ‘Падна, падна великият Вавилон, който напои всичките народи от виното на своето разпалено блудстване.’” Както отбелязах в предходната глава, “Вавилон” представлява Ерусалим.

В Откровение 14:14 и нататък Израел е “пожънат” в съд. В дните на Христос и апостолите, Израел узря за съда (Мат. 23:31-36; 1 Сол. 2:16). Жестокото действие, което става тук, е описано “извън града,” т.е. извън Ерусалим. Това съответствува на Христовото разпъване “отвън” градските порти (Евр. 13:12-13; Йоан 19:17). Това също ясно е свързано със сцената в околностите на Ерусалим, т.е. земята на Израел. Земята на Израел, като римска провинция, се простира от Реката Леонтес до Вади ел Ариш, разстояние от 1600 стадии, или 320 километра (Откр. 14:20).

Кръвта, която потича дори до юздите на конете, изглежда е поетическо описание на кръвта, която покрива езерата и реките по време на няколко драматични битки между римляните и юдеите. “Но колкото от тях бяха отблъснати, когато достигнаха на брега, толкова бяха убити от копия в езерото; можеше да се види езерото цяло в кръв и пълно с мъртви тела, защото нито един от тях не се избави. И ужасна воня . . . колкото до бреговете, те бяха пълни с останки от разбити кораби и преливаха навсякъде от мъртви тела.”[43]

Седемте чаши на гнева

В Откровение 15 имаме видение за светиите в небесата, което предшествува изливането на чашите със гнева. Отново, на молитвите на светиите от Откровение 6 е отговорено.

Тези чаши донасят нарастващи скърби (Откр. 16). Римските армии идват бързо от Ефрат (Откр. 16:12). Йосиф Флавий отбелязва, че “след него [Тит] следваха още три хиляди, извикани от тези, които пазеха реката Ефрат” (Войни 5:1:6). Римските войници са подкрепени с допълнителни войски от съюзните царе от изток (Откр. 16:12; Войни 3:4:2; 5:1:6). Пред събирането на толкова много обучени войници, Ерусалим се разделя на три воюващи една с друга клики (Откр. 16:19).[44] Римските легиони обстрелват града с камъни, тежки един талант (Откр. 16:21): “Катапултите, които всички легиони бяха приготвили за тях, бяха чудесно замислени; но най-добрите принадлежаха на десетия легион: тези, които хвърляха копия, и тези, които хвърляха камъни, бяха по-тежки и по-големи от останалите. . . . И така, хвърляните камъни тежаха един талант и летяха на два стадия и по-далеч. . . . Колкото до юдеите, в началото те гледаха идването на камъка, защото той беше в бял цвят. . . .”[45]

Окончателното разрушаване на Вавилон/Ерусалим

Откровение 17-19 съдържа доста подробно описание на разрушаването на блудницата Ерусалим. Тя е доволна, че е красива, и че има всичко, от което се нуждае, и не е вдовица (Откр. 18:7). “‘Десет мери красота,’ казват равините, ‘е подарил Бог на света, и девет от тях са се паднали на Ерусалим’ – и отново, ‘Град, славата на който е отишла от единия край на земята до другия.’ ‘Твои, о Боже, са величието, силата, славата и вечността.’ Това – както обяснява Талмудът – ‘е Ерусалим.’”[46]

Седемте глави на звяра са седем хълма (Откр. 17:9), представляващи седемте хълма на Рим. Тези седем глави също представляват седем царе, или първите седем императори на Рим (Откр. 17:9-10). Шестият цар[47] (Нерон) е на власт докато се пише Откровение. Седмият скоро ще царува, но само за кратко (Галба управлява от 8 юни 68 до 15 януари 69 от Хр.). Десетте рога очевидно представляват десетте главни Римски провинции: Италия, Ахея, Азия, Сирия, Египет, Африка, Испания, Галия, Британия, и Германия.[48] Звярът не успява да разруши християнството, но разрушава Ерусалим (Откр. 17:14-18:24). Разрушаването на Ерусалим (и на Нерон, звяра) се дължи на Христовото провидение (Откр. 19:11).

Славата на Христовата невяста

В Откровение 20-22 глави ни се представя невястата на Христос, противопоставена на прелюбодейната блудница. Небесното управление на Христос с Неговите светии (и тези, които са на небесата, и тези, които са на земята) е изобразено в Откровение 20:1-6. Този текст, със своите 1000-та години, макар че започва в епохата на Йоан, неизбежно се простира в бъдещето отвъд кратката времева рамка, характерна за Откровение. Цялата 20 глава на Откровение е уникална част, която пренася читателя отвъд ограничената времева рамка.

Вече говорих за дължината на “милениума” в Глава 14. “Хилядата години” са символ на голям продължителен период от време и не трябва да се разбират буквално. Също вече обясних в Глава 12 връзването на Сатана. Няма да повтарям аргумента за символичната употреба на “хиляда години.” Обаче, накратко ще разгледам връзването на Сатана, за да допълня картината на царството. На това място ще предложа кратко изложение на Христовото “милениално” царуване, както е представено тук, докато споменавам различните елементи, които са включени от Йоан.

Връзването на Сатана

Откровение 20 започва със сведение за “ангел, който слиза от небето.” Този ангел, който притежава “ключа към бездната,” връзва Сатана за “хиляда години.” Очевидно изглежда, че тази ангелска фигура е Самият Христос, по следните причини: (1) Христос се явява като “Господния ангел” в Стария Завет.[49] Следователно, няма логическа трудност с Неговото явяване тук като ангел. (2) Христос се появява в ангелска външност на друго място в Откровение (сравни Откр. 10:1 с 1:13-15). (3) Както тук, в Откровение 1:18 Христос е изобразен да държи “ключовете” на осъждението. (4) Вековната борба в крайна сметка е между Сатана и Христос (Бит. 3:15; Мат. 4:1-11). Съответно, върховното дело на Христос тук лишава Сатана от силата му (сравни Евр. 2:14; 1 Йоан 3:8). Всъщност, в Матей 12:28-29 “връзването” [deo] на Сатана се приписва на Христос.

Както посочих в Глава 12, “веригата” трябва да е духовна верига, която духовно “връзва” това духовно същество, Сатана. Същото е вярно за свързаните с нея неща: “печата” (сравни Откр. 7:2-8) и “бездната.” Връзването на Сатана започва в първи век. То започва по време на служението на Христос (Мат. 12:24-29), юридически е запечатано при Христовата смърт и възкресение (Лук. 10:17; Йоан 12:31-32; Кол. 2:15; Евр. 2:14-15) и драматично засвидетелствувано в разрушаването на първия враг на християнството, юдаизма (Откр. 12:17-18).[50] Разрушаването на Ерусалим е важно заради сатанинската съпротива срещу Христовото царство, която се изразява в юдейските гонения срещу Христос и християнството.[51]

Връзването на Сатана продължава през цялата християнска епоха (т.е. “хилядата години”), освен за кратък период непосредствено преди Второто Идване (Откр. 20:2-3, 7-9). Това връзване няма като резултат пълното бездействие на Сатана; то по-скоро налага пълната власт на Христос над неговата сила. Същото ограничение важи и за демоните, които са вързани (Юда 6; 2 Пет. 2:4; сравни Лук. 8:31). Целта на това връзване е конкретно определена: тя е “за да” (hina) не “мами народите.”

Значението на това връзване е огромно. Преди идването на Христос всички народи извън границите на Израел са били под властта на Сатана.[52] Само Израел от всички народи по земята е бил оазисът, където истинският Бог и Неговото спасение са били познати.[53] Но с идването на Христос и разпространяването на “благовестието на царството,” господството на Сатана над езичниците е сериозно ограничено. В годините между Христовото служение на земята и разрушението на Храма е имало силна демонична дейност, докато Сатана се е противил на връзването от Бога и на установяването на Христовото царство. Затова там, където християнството се разпространява, идолопоклонството увяхва в неговото присъствие.[54]

Милениалното царуване и възкресението

Едновременно с връзването на Сатана се разпространява управлението на праведните (Откр. 20:4-6). Макар че голямата част от Откровение е съсредоточена върху събития, които ще станат “скоро” (Откр. 1:1, 3), този раздел за хилядата години започва, но не завършва през първи век. Той се простира в далечното бъдеще, позволявайки да надзърнем накратко в крайния изход от събитията, започнали в апостолската епоха.

Докато Сатана е вързан, има хора, които участват в управлението на Христос (Откр. 20:4). Тези участници включват и мъчениците-светии в небето (“душите на тези, които са били заклани заради своето свидетелство”) и устояващите светии на земята (“и тези, които [oitines] не се поклониха на звяра”).[55] Предвид времето, за което говори Йоан (сравни Откр. 1:3, 9), неговото внимание е конкретно върху тези мъченици[56] и другите светии[57] от епохата на първи век. Но това също включва всички тези, които са мъченици за Него, и тези, които живеят за Него и без да са мъченици, защото благословението се разпростира през цялата милениална епоха.

В Откровение 20:1-3 Йоан излага първия етап на Христовата победа над Сатана: той е духовно вързан, възпрян от успешно осъществяване на злите си намерения в историята. В Откровение 20:7-10 сме свидетели на втори и окончателен етап на Христовата победа над него: Сатана е физически наказан, измъчван във вечните пламъци на Огненото езеро. Този двоен модел на духовно/физическо, първоначално/окончателно също се използва, когато се говори за възкресението в Откровение 20. Защитникът на строгата буквалистична херменевтика е изправен пред проблема за действителната употреба на Новия завет. Възкресението се отнася за нещо повече от възкресението на тялото при крайния съд.

“Първото възкресение” осигурява участието на светиите (мъченици и живеещи) в управлението на Христос (Откр. 20:4-6). Както е в случая с двойната победа над Сатана, това е първоначалната, духовна победа-възкресение.[58] Тоест, тя говори за духовното възкресение на тези, които са новородени от Божията благодат. За спасението се говори като духовно възкресение: “Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото обичаме братята. Който не обича, остава в смърт” (1 Йоан 3:14).[59]

Йоан, авторът на Откровение, в своето Евангелие също сравнява духовното възкресение на спасението с физическото възкресение на есхатологията , както прави това в Откровение 20:

Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение, и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота. Истина, истина ви казвам, Иде час и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син, и които го чуят ще живеят. Защото, както Бащата има живот в Себе Си, също така е дал и на Сина да има живот в Себе Си; и дал Му е власт да извършва съдба, защото е Човешки Син. Недейте се чуди на това: защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му, и ще излязат: ония, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а ония, които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане. (Йоан 5:24-29)

След като са възкресени духовно, светиите (независимо дали са на небето или на земята) са възцарени. Той “ни е направил царе и свещеници на своя Бог и Баща, на Него да бъде слава и господство във вечни векове” (Откр.1:6). Християните са “победители” (сравни 1 Йоан 2:13-14; 4:4; 5:4-5) и са седнали с Христос в управлението Му: “На този, който победи, ще дам да седне с Мен на Моя престол, както и Аз победих и седнах до Моя Баща на Неговия престол” (Откр. 3:21). Както Павел изразява това, Христос “ни съвъзкреси, тури ни да седим с Него в небесни места, в Христа Исуса” (Еф. 2:6).

“Другите [духовно] мъртви” не участват в това духовно възкресение. Всъщност, те “не оживяха докле не се свършиха хилядата години” (Откр. 20:5). След това те са физически (подразбира се от текста) възкресени за да загинат от “втората смърт” (вечното наказание), която се довежда от Деня на съда (Откр. 20: 11-15).

Денят на съда

В края на епохата на царството и точно непосредствено преди Деня на съда, Сатана е освободен за малко (“за малко време,” Откр. 20:3) от неговия затвор. През този кратък период от време му се позволява да събере значителна сила от бунтовници, които ще се опитат да изместят преобладаващото влияние на християнското мнозинство в света (Откр. 20:7-9).[60] Под провиденческото управление на Христос Неговото духовно царство ще се е разпростряло по лицето на земята и ще господствува над човешкия живот и общество в продължение на векове. Но никога всички хора няма да са се обърнали през кой да е период от историята. Следователно, при краткото освобождаване на Сатана той бързо ще подбуди към война останалите в малцинство деца на нечестието.

Веднага след като той приготви силите си, идва огън от Бога от небето и ги поглъща (Откр. 20:9). Това симвелично изобразява какво представлява Идването на Христос за нечестивите. Христос се връща “в пламенен огън да даде възмездие на ония, които не познават Бога, и на ония, които се не покоряват на благовестието на нашия Господ Исус” (2 Сол. 1:8). Преди Сатана действително да навреди на християнския ред (той само обкръжава “лагера на светиите и възлюбения град,” Откр. 20:9), Второто Идване на Христос слага край на историята и помита всяко нечестие във вечно осъждение. При това събитие хората навлизат в своето окончателно, вечно състояние: или в Новото небе и Новата земя, или в Огненото езеро (виж Глава 13 по-горе). Тук показвам, че Бог възмездява Своите люде не само с исторически санкции на земята, но и че ще има краен и заключителен съд на нечестивите и благословено приемане на праведните.

Духовната красота на Невястата

Новото създание/Ерусалим от Откровение 21-22 започва в първи век, макар че се разпростира до вечността в своето пълно осъществяване. Причините за това твърдение са следните:

(1) Същата времева рамка, следваща малко след описанието на Новото Създание/Ерусалим, силно внушава това (Откр. 21:1,2; 22:5-7). (2) Сюжетът на Откровение го подсказва. Разрушеният стар Ерусалим (Откр. 19) веднага бива заменен от Новия Ерусалим (Откр. 20-22), вместо да чака няколко хиляди години. (3) Новото създание (спасението) се осъществява в историята преди окончателния завършек.[61] Исая 65:17-25 показва, че Новото Създание на земята все още ще е свидетел на грях, стареене и смърт във физическата област; следователно то не може да се отнася за небето и вечността. Въпреки това, то идва от горе.[62] (4) Новият завет очаква непосредствената замяна на старата епоха с нова.[63] (5) Новият завет говори за Църквата като Христова невяста (Еф. 5:25; 2 Кор. 11:2; Йоан 3:29). Невястата напълно измества Израел през 70 от Хр.

Славата на спасението тук е изразена с поетични думи. Отсъствието на морето (Откр. 21:1) говори за съгласие и мир вътре в него. В Писанието морето често е символ на смут и на грях.[64] Християнството предлага обратното на това (Римл. 5:1; Еф. 2:12; Фил. 4:7, 9). Невястата-Църква е Божията скиния-храм (Откр. 21:3), защото Бог обитава вътре в нея и за това не е необходим никакъв буквален Храм.[65] Спасението премахва скръбта,[66] въвежда човека в Божието семейство[67] и донася вечен живот (Откр. 21:6, 8).

Славата на невястата-църква (Откр. 21:9-22:5) също е изразена поетично. Тя сияе ярко като светлина.[68] Следователно, тя е скъпоценна за Бога като чисто злато и скъпоценни камъни.[69] Тази прекрасна невяста-църква има сигурна основа и непревзимаеми стени.[70] Затова тя е определена да има пълно влияние в света.[71] Божието провидение се грижи за нея чрез реката на живота.[72] Така тя носи изцеление на народите чрез своето присъствие.[73]

Заключителни наставления от Йоан

В Откровение 22:6 намираме заключителните уверения за истинността на пророчествата, съдържащи се в Откровение. Един ангел ги обявява за верни (ст. 6), свидетелствува, че те идват от Бога (ст. 6), и отбелязва, че се съдържат в старозаветните пророчески предания (ст. 7). Нещо повече, Христос потвърждава наново тяхната истина (ст. 7, 12-13, 16, 20) и Йоан говори по откровение (ст. 8а).

Заключителното ударение на очакването на Откровение повтаря очакването за близостта на времето на пророкуваните събития. Повтарянето на близостта на събитията е в съгласие с Откровение 1:1-3 и служи като затваряне на времевата рамка. Ние откриваме това чрез изрично заявление (Откр. 22:6), обещание за непосредствена божествена намеса,[74] заповедта, забраняваща запечатването на пророчествата,[75] и принуждаващата спешност и съвременната значимост на посланието към неговите първоначални читатели.[76]

Йоан завършва книгата като дава заветни предупреждения срещу промяната на нейното съдържание. Откровение е заветен документ на Самия Бог.

Заключение

Интересно, Книгата Откровение наистина не говори за постмилениализма до последните си три глави. Там тя описва подробно постмилениалната надежда за разпространяващо се и господствуващо Христово царство. Предишните глави, които ясно говорят за хаос и опустошение, и които влияят на днешните песимистични есхатологии, са пророчески видения за непосредствените събития в дните на Йоан, и следователно от нашата съвременна гледна точка са далечни отминали събития. Да подхождаме към Откровение с възгледа, че осъдителните сцени още предстоят, означава да да не разбираме книгата Откровение конкретно, и библейската есхатология като цяло. Този, който има уши да чуе, нека чуе. (Както отбелязва Гари Норт, този, който не чува, по-добре да си прекарва времето раздавайки евангелски брошурки по улиците, вместо да чете месечния пророчески бестселър с познатото диспенсационалистическо послание на надежда – “Военачалникът Исус и Неговите могъщи ангели скоро ще ни избавят” – или да чете слабо продаваната амилениална есхатологична книга на това десетилетие, с нейното също познато страшно предупреждение: “Учениците на дявола може скоро да ни смажат,” амилениалната обществена версия на “Подреди колите в кръг!”).