12

РАЗШИРЯВАНЕ

Друга притча им предложи, казвайки: Небесното царство прилича на синапово зърно, което човек взе та го посея на нивата си; което наистина е по-малко от всичките семена, но, когато порасте, е по-голямо от злаковете, и става дърво, така щото небесните птици дохождат и се подслонят по клончетата му. Друга притча им каза: Небесното царство прилича на квас, който една жена взе и замеси в три мери брашно, докле вкисна всичкото. (Матей 13:31-33)

Видяхме, че Месианското царство, пророкувано в Стария Завет, беше въведено по време на земното служение на Господ Исус Христос. Старозаветният възглед е възглед на повсеместно вселенско влияние на царството.

Макар че новозаветната епоха е била свидетел на значително разширение на вярата, тя не достига до световно господство. Все пак е ясно, че Новият Завет също очаква световна победа на благовестието в същата епоха, когато то е въведено и остава в действие. Новият Завет ясно очаква епоха на християнско господство преди Второто Идване на Господ Исус Христос в сила при крайния съд. Тази епоха на господство ще произведе световно преобразяване на обществото чрез проповядване на благовестието и общия положителен отговор на хората към посланието на изкуплението – непрестанно господство.

В последно време има хора, които се отдръпват от споменаването на думата “господство,”[1] когато се прилага за напредъка на благовестието. Но възгледът за господството е очакване, дадено ни по откровение. Думата “господство” има голямо значение в Писанието.[2] Провиденческото управление на Бога над вселената е Неговото “господство” над Неговото царство (Пс. 145:13; Дан. 4:3). Старият Завет очаква “господството” на Христос в историята (Пс. 72:8; Дан. 7:14; Зах. 9:10). Разбира се, тези, които се оплакват от използването на думата “господство,” не са загрижени поради значението й като за Божие управление, а за значението й като управление на Неговите хора в съвременната история. Но, както видяхме в Глава 9, “господството” е общо призвание, дадено на човека като Божий образ (Бит. 1:26-27; Пс. 8:6). Очакването за “господство” конкретно за Божиите изкупени също е законно заради това, че ние сега имаме царска власт, основана на “господството” на Христос (Откр. 1:6). Нашето господство е вторично, подчинено господство под Бога и над Неговото създание: представително.

За нещастие, заради неточното мислене на някои, господството погрешно се възприема като плътски милитаризъм (какъвто е ислямският фундаментализъм) или еклесиокрация (както в средновековния римокатолицизъм). Въпреки това, господството е заповядано и сигурно според сведенията на Новия Завет.

Заповядано господство

Важно е да отбележим, че постмилениалният възглед е единствената от трите главни евангелски есхатологии, която основава своята позиция върху централния документ на християнството, Великото Поръчение (Мат. 28:18-20). Дейвид Браун пише преди около век:

Учениците бяха изпратени да евангелизират света преди Христовото второ идване; не просто да проповядват Благовестието “за свидетелство” на свят, който няма да го приеме докато Той не се върне отново . . . а да извършат действителното “научаване на народите,” да ги покръстят, когато се съберат, и да ги обучат като просветени християни в знанието и покорството на истината за слава – всичко това преди Неговото второ идване. Като правят това, Той обещава да бъде с тях – не само да стои до тях, докато проповядват отхвърлено Благовестие, и да следи тяхната вяра, а явно да благославя делата на ръцете им в действителното евангелизиране на света като цяло, преди Неговото идване.[3]

Преди по-малко от половин век постмилениалистът О. Т. Алис цитира Великото Поръчение и коментира: “Няма място за песимизъм или пораженчество в тези думи. Началникът на нашето спасение е непобедим военачалник. Неговото тържество е сигурно и неизбежно.”[4]

Диспенсационалистите се присмиват на постмилениалистите, защото “вярват, че Великото Поръчение ще бъде изпълнено.”[5] Амилениалистите също отбелязват увереността на постмилениалистите за Великото Поръчение.[6] Но постмилениалната позиция, основана (отчасти) на Великото Поръчение, не може така лесно да се пренебрегне.

В последната глава съм разгледал накратко Великото Поръчение като свидетелство за царската власт на Христос. Тук го споменавам като новозаветно доказателство за славното бъдеще на християнството.

Великото Поръчение казва:

Тогава Исус се приближи при тях, та им говори, казвайки: Даде ми се всяка власт на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца, и Сина и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко що ви съм заповядал; и ето, аз съм с вас през всичките дни до свършването на века. Амин. (Мат. 28:18-20)

Ето ги учениците, само няколко дена след като римската власт извърши жестокото разпъване на техния Господ. Христос се среща с малката група, от която всички се бяха разпръснали и Го бяха изоставили (Мат. 26:56) поради страх от юдеите (Йоан 20:19). Макар че по-рано Неговите заповеди ограничиха тяхното служение до Израел (Мат. 10:5-6; 15:24), сега Той ги праща да научат “всичките народи.” Зараждащият се напредък на благовестието сред народите се вижда в книгата Деяния на апостолите, която поема историята на християнството от мястото, където я завършват евангелията. Деянията започват с поръчението, дадено на същите малцина ученици да разпространяват посланието на Христос в “Ерусалим, в цяла Юдея и Самария, и до краищата на земята” (Деян. 1:8) и завършват в Деяния 28 глава с Павел в Рим (Деян. 28:16). Този напредък от Ерусалим към Рим говори за хиляди обръщания към вярата, свидетелствуващи за бързото разпространение на християнството.[7]

Едва след като заявява, че притежава неограничена власт на Господ Бог над небето и земята (сравни Мат. 11:25), Христос изпраща Своите ученици. С тези думи Той не просто изпраща “Своите ученици във всички народи” (Адамс) за да бъдат “свидетели” (Файнберг), даващи “свидетелство,” което “подтиква към решение” (Хьокема). Нито пък просто ги изпраща “да прогласяват евангелие на всичките народи” (денХартог) или “да насърчават повсеместно проповядване на благовестието” (Хойт) за да привлекат “хора от всички народи или нации на света” (Айс).[8] Според ясните думи на Поръчението, Христос заповядва на Своите ученици да направят ученици от всичките народи. Разберете какво означава това. Божиите ученици са под Божията власт. Те са под Неговия закон. Те са под Неговите санкции. Следователно, те наследяват земята. В този случай тези, които трябва да бъдат направени ученици в историята ясно са определени като колективни единици: народи.

Христос определено има властта да заповяда и да осъществи това, както свидетелствува Матей 28:18. Голям брой учени признават, че Великото Поръчение “е ясно свидетелство за пророчеството в Данаил 7:14, не само за самия факт, но и за значението на самите думи.”[9] Текстът в Данаил ясно казва, че след Неговото възнасяне към Древния по дни (Дан. 7:13) “Нему се даде господство, слава и царство, за да Му слугуват всичките племена, народи и езици” (Дан. 7:14). Точно това е, което се очаква от Великото Поръчение: всички народи да бъдат научени под Неговата вселенска власт, което ще доведе до тяхното кръщение в славното Име на Триединния Бог. Макар че Неговите ученици бяха страхливи и объркани, Христос им обеща, че Той ще бъде с тях (и със всички Свои хора) “през всичките дни” (pasas tas hemeras) до свършека на века (Мат. 28:18), за да се увери, че задачата е изпълнена успешно.

Очевидно песимистичните преценки за Великото Поръчение като изложените по-долу са без основание: “Ние не си представяме, че това ще бъде световно обръщане на всички, или дори на мнозинството от хората по земята. Господ събира за Себе Си остатък според избора на Своята благодат.”[10] Великото Поръчение силно подкрепя потсмилениалната есхатология, като заповядва на Божия народ да се стреми към научаването на всички народи.

Осигурено господство

Не само че господството е заповядано, но също е дадена власт на този, който го заповядва. Новият Завет ни уверява в това. Заповедта за Великото Поръчение на Христос е дадена върху основата на Неговите предходни есхатологични поучения. Трябва да разсъдим накратко върху няколко от важните текстове в това отношение.

Матей 13

В Матей 13 глава са известните притчи за Царството, които очертават някои от основните характеристики на духовното царство, което Христос установява. Притчата за сеяча (Мат. 13: 3-23) определя тези, които са праведни служители на царството: тези, които правилно приемат Божието Слово (чрез върховната Божия благодат, разбира се). Тяхното число силно ще нарасне, тридесет пъти, шестдесет пъти и стократно.

Притчата за Плевелите (Мат. 13:24-30, 36-43) и Притчата за мрежата (Мат. 13:47-50) показват, че въпреки растежа на праведните, царството ще включва смес от праведни и неправедни. Те няма да бъдат разделени напълно до възкресението.

Притчата за скритото съкровище (Мат. 13:44) и Притчата за скъпоценния камък (Мат. 13:45-46) говорят за безценната стойност и благословение на царството. Притчата за синаповото семе (Мат. 13:31-32) и Притчата за кваса (Мат. 13:33) ни учат за постепенното развитие и крайния завършек на царството. Нека да разгледаме малко по-внимателно завършека на царството, както е изразен в двете последни притчи, които споменахме.

Притчата за синаповото семе казва: “Небесното царство прилича на синапово зърно, което човек взе та го пося на нивата си; което наистина е по-малко от всичките семена, но, когато порасте, е по-голямо от злаковете, и става дърво, така щото небесните птици дохождат и се подсланят по клончетата му” (Мат. 13:31-32).[11] Без съмнение образът тук е за нещо величествено над всякакви очаквания: едно ситно синапово зърно израства в дърво. Към това дърво прелитат небесните птици за да свият гнездата за малките си. Старозаветната метафора, която се използва тук, е интересна. Пеещи птици между клоните е картина на мирно спокойствие и божествено провидение (Пс. 104:12, 17). В Данаил 4:12 и Езекиил 31:3, 6 Вавилон и Асирия (които Бог провиденчески благославя, Ер. 27:5-8; Езек. 31:3, 9)[12] са изобразени като огромни царства, в които птиците идват за да свият гнездата си в техните клони. Данаил 4:12 показва, че това говори за изобилно снабдяване с храна за всички; Езекиил 31 показва, че това символизира справедливостта, величието и провидението на царството за всички велики народи. Тоест, велики са били онези царства, които за времето си са осигурявали препитание и убежища за хората.

Но Бог има царство, което също ще бъде голямо дърво, осигуряващо място за гнезда на небесните птици и малките им. Езекиил 17:22-24 казва: “Ще взема и от върха на високия кедър и ще го посадя; ще откърша от върховете на клончетата му едно крехко клонче, и ще го посадя на планина висока и отлична; на високата израилева планина ще го посадя; и то ще изкара клончета, ще дава плод, и ще стане великолепен кедър; под него ще обитават всички птици от всякакъв вид, под сянката на клоновете му ще живеят. И всичките дървета на полета ще познаят, че аз Господ сниших високото дърво, възвисих ниското дърво.” Образът тук е на универсално величие и възвисяване на небесното царство, което благодатно ще даде убежище на всички, когато ще дойде в пълнотата си. Това изглежда дава конкретен фон притчата на Христос, който Той приспособява за образа на синаповото зърно. И двата образа сочат към господството на Христовото царство; клончето е посадено на висока планина между всички дървета; синаповото семето става най-голямото растение в градината. Притчата за синаповото семе говори за разширението на царството в света.

Притчата за кваса казва: “Небесното царство прилича на квас, който една жена взе и замеси в три мери брашно, докле вкисна всичкото” (Мат. 13:33).[13] Тази притча несъмнено говори за бързия напредък на царството в света. Квасът е проникващо вещество, което се разпространява из цялата среда, в която е поставено (сравни Лука 17:20-21). Ударението е в това, че цялата среда, в която е поставен квасът (светът, сравни Мат. 13:38) ще бъде изпълнена докрай. Така притчата за кваса говори заедно с останалите притчи за славното очакване за небесното царство. Царството ще проникне във всичко (Мат. 13:33). То ще произведе стократен плод (Мат. 13:8). То ще порасне до висок ръст (Мат. 13:31-32). То ще господствува над полето/света (след като е посято житното семе в света, този свят, в който Христос ще се върне, ще е житна нива, а не поле с плевели, Мат. 13:30).[14]

Следователно притчите за царството са в пълно съгласие с победоносното очакване в Стария Завет. Царството на небесния Бог (Дан. 2:44) ще расте към господство в света. То ще проявява себе си прогресивно като истинска цивилизация, обхващайки всяка част от обществения живот.

Диспенсационалистически възражения (прекъснатост)

Но има възражения. Диспенсационалистите се противопоставят на използването на Притчите за царството като свидетелство за желания постепенен растеж на царството. Да разгледаме, например, тълкуването на Дж. Дуайт Пентекост на три от притчите: “С течение на времето ще има намаляващи резултати от сеенето на семето, от ‘стократно’ към ‘шестдесеткратно’ към ‘тридесеткратно.’ Това е характеристиката на епохата. Марко 4:13 разкрива, че тази притча, с откровението на програмата, която поставя, е основна за разбирането на другите притчи в беседата.”[15]

Могат да се повдигнат две възражения срещу това грубо погрешно четене на текста: Първо, притчата очевидно говори за чудното умножаване на плодовете. Дори само (!) тридесеткратен прираст в една инвестиция трябва да се счита славен. Господ не информира учениците си за упадъка на влиянието на евангелието, но за неговия растеж. Така тази притча е родствена на Авраамовия завет, който обещава, че Авраамовото потомство ще се умножи като пясъка в морето и като звездите в небето.[16] В края на краищата, в евангелията Авраам е свързан с небесното царство (Мат. 8:11; Лука 13:28).

Второ, в описанията на евангелията за споменаването от Христос на растежа, редът няма абсолютно никакъв значение за тълкуването на притчата, въпреки твърдението на Пентекост. Това трябва да е очевидно, когато Матей 13:3-9 се постави заедно с Марко 4:3-8. Тези два записа на притчата са напълно еднакви, с изключение на реда на нарастването. Следователно трябва да приемем, че редът на изброяване е без значение за есхатологията.

Вижте поучението на Пентекост върху Притчата за синаповото зърно, което е представително за диспенсационализма. “С напредването на епохата трябва да се наблюдават няколко факта. (1) Епохата се характеризира с ненормален външен растеж. Това, което е било трева, става дърво – то се е развило към чудовищност. (2) Тази чудовищност е станала прибежище за птиците. В първата притча птиците представляват това, което се противопоставя на Божията програма и последователността изисква те да се тълкуват по същия начин и тук. . . . Притчата учи, че преобладаващата част от вярващите са станали вътрешно покварени. Това е характеристиката на тази епоха.”[17]

Че това тълкуване е изцяло погрешно трябва да е очевидно от началните думи на притчата: “Небесното царство е като синапово зърно.” Нима Исус казва “Небесното царство е като чудовищност”? Още повече, птиците не са по необходимост образи на злото в Писанията.[18] Подобно, лъвът не е задължително образ на злото (1 Пет. 5:8; сравни Рим. 5:5). Изглежда по-подходящо по отношение на Христовото поучение да се отбележи, че птиците, които първоначално се опитват да разрушат семето на царството в почвата (Мат. 13:4, 19), накрая се обръщат към влиянието на израсналото в голямо растение семе (Мат. 13:32). Все пак, всеки един от вярващите в Христос е бил преди това Негов враг.[19]

По отношение на Притчата за кваса (Мат. 13:33) Пентекост коментира: “Развитието на тази епоха е белязано, според тази притча, (1) със служението на жената. Това очевидно говори за действието на лъжливата религиозна система (Откр. 2:20; 17:1-8). . . . (2) Епохата се характеризира с въвеждането на кваса. Тази метафора се използва в Писанията за да изобрази това, което е зло по същността си (Изх. 12:15; Лев. 2:11; 6:17; 10:12; Мат. 16:6; Марк. 8:15; 1 Кор. 5:6, 8; Гал. 5:9). . . . Притчите за синаповото семе и за кваса говорят за различни неща. Синаповото семе говори за извращаването на Божията цел в тази епоха, докато квасът свидетелства за покварата на божествения посредник, Словото, чрез който тази цел се реализира.”[20]

Това изопачава поучението на Христос за небесното царство. Христос ясно казва: “Небесното царство е като квас.” Нима Той казва, “Небесното царство е като зло?” Тогава, “портите на ада” ще надделеят ли над него? Нещо повече, жените не са задължително образ на злото в Писанието.[21] Исус ги използва в добър смисъл в Своите притчи (Мат. 25:1-2; Лука 15:8). Просто обичайното положение е, че жените месят хляб (Лев. 26:26; 1 Цар. 28:24), както и трите мери са количество, което изглежда е било нормално (Бит. 18:6; Съд. 6:19; 1 Цар. 1:24). Жената замесва кваса в тестото, както Христовото царство идва отвън (Йоан 18:36; Откр. 21:2) и работи вътре (Лука 17:20-21; Рим. 14:17).

Доказателствата на Пентекост от Писанията за неговия възглед не са убедителни. Квасът не винаги представя злото, защото се намира в жертвоприношения в Левит 7:13 и 23:7. Изход 12:15 забранява кваса в Пасхата, защото хората трябваше да изобразят бързината, с която Бог щеше да ги премахне от Египет (Изх. 12:11). Жертвите в Левит забраняват кваса, но не обвързват тази заповед със злата символика на кваса. Дори медът беше забранен, въпреки че той олицетворяваше Обещаната земя.[22] В Матей 16:6; Марко 8:15; и 1 Кор. 5:6, 8, всички споменавания на кваса се придружават от изрази като: “на фарисеите” и “на нечестието.” В Галатяни 5:9 Павел говори за опасността от лъжливото учение, когато се позовава на общоизвестната поговорка, която може да се използва в добър или лош смисъл: “Малко квас заквасва цялото тесто.” Всъщност, присъщата проникваща сила на кваса е източникът на легендарния интерес към него. Когато се използва в аналогия той може да се употребява като проникващо влияние на добро или зло.

В противоречие с диспенсационалистите, небесното царство не е нито гротеска, нито извращаване на Божието дело. Евангелията представят Исус проповядващ “небесното царство” или “Божието царство.”[23] Той настоятелно проповядва: “Покайте се, защото Божието царство наближи” (Мат. 4:17; Марк. 1:15). Царството беше толкова славно в духовно отношение, че беше дадено на тези, които бяха “бедни по дух” и “преследвани заради правдата” (Мат. 5:3, 10; Лука 6:20). За да влязат в това царство, хората “трябваше да се обърнат и да станат като децата” (Мат. 18:3; Марк. 10:15; Лука 18:17), в новорождението чрез Святия Дух (Йоан 3:3, 5). Той предупреди, че за да се влезе в това царство, е необходимо “да се върши волята на Моя Баща” (Мат. 7:21). Тези, които направят това, ще съучаствуват с патриарсите в славата на царството (Мат. 8:11; Лука 13:29). То е толкова славно, че и най-малкият в него ще надмине Йоан Кръстител (Мат. 11:11; Лука 7:28). Затова небесното царство дори се сравнява със “съкровище,” което донася такава “радост,” че човек би “продал всичко каквото има,” за да го придобие (Мат. 13:44). Наистина, небесното царство е като “скъпоценен бисер” (Мат. 13:45). Наистина, “небесното царство” е великолепно!

Йоан 12:31-32

В тези стихове Христос могъщо и уверено твърди: “Сега е съдба на този свят; сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън. И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си” (Йоан 12:31-32).

Моментът на Неговата най-голяма слабост (Неговото разпъване) ще стане ключът към Неговата велика сила: привличането на всички хора към Него. Тук Той говори за “съда” над света, изгонването на Сатана, и привличането на всички хора. И това ще се извърши скоро: “сега е.” Коментарът на Калвин върху думата съдба, която е използвана тук, е полезен:

Думата съдба се използва като “преобразяване” от едни и “осъждение” от други. Аз се съгласявам повече с първите, които я употребяват в смисъл, че светът трябва да бъде възстановен към истинския ред. Защото еврейската дума mishpat, която е преведена като съдба, означава добре подредено устройство. . . . Сега знаем, че извън Христос няма нищо друго освен объркване в света. И макар че Христос вече е започнал да установява Божието царство, Неговата смърт беше тази, която беше истинското начало на правилно подреденото състояние и пълното възстановяване на света.”[24]

Хаосът и злото, които подчинението на Адам на Сатана доведе в света, щяха да бъдат напълно поправени. Таскър пише: “Чрез Неговия предстоящ конфликт със злото в Неговите страдания, ситуацията, създадена от падението на Адам, ще се обърне. Заради непокорството си човекът беше изгонен от Бога вън от Едемската градина, понеже се беше покорил на княза на този свят (31): сега чрез съвършеното покорство на Исус на кръста князът на този свят ще бъде изхвърлен от сегашната си власт.”[25]

Незабавно се добавя и средството за възстановяването: Той ще изхвърли големия противник на човека, Сатана,[26] и ще започне изкупително да привлича всички хора към Себе Си. Същата дума за “привличам” (elkuo) е използвана в Йоан 6:44. Там се говори за духовната притегателна сила на Святия Дух. Тя предполага определено количество съпротива, която накрая бива преодоляна. Това се вижда от нейната употреба в Йоан 21:11, където Петър “привлича” на брега при себе си тежко натоварената мрежа, пълна с големи риби.

Могъщото влияние на Христовата смърт ще се прояви в историята с привличането на всички хора, така че светът като система[27] да се върне към Бога. Това няма да се извърши чрез политическо налагане, а чрез духовно преобразяване. Крайният изход, обаче, не е универсално спасение на абсолютно всички хора. Той е цялостно, систематично обръщане към вярата на голямото мнозинство от хора, които в резултат прогресивно преобразяват света.

1 Коринтяни 15:20-28

Тук ние идваме до един от най-силните новозаветни текстове, подкрепящи постмилениализма. Тук Павел не само учи, че Христос е Цар сега, но също, че Той е Цар и управлява, уверен в покоряването на Своите врагове.

В 1 Коринтяни 15:20-22 Павел говори за реда на възкресението: Христос е възкресен като пръв плод на обещанието за нашето възкресение. В стихове 23-24 четем по-нататък за реда и събитията свързани с възкресението: “Но всеки на свой ред:[28] Христос първия плод, после при пришествието на Христа, тия, които са негови. Тогава ще бъде края.” Сега с Павел ние сме в епохата, която очаква идването на Христос при свършека на света, когато всички вярващи ще бъдат възкресени в слава. Когато Христос дойде, това ще бъде “краят”![29] Няма да има милениална епоха на настоящата земя, която да е след свършека.[30]

Но забележете очакването, което предшествува края: стих 24 казва, “краят ще дойде, когато той предаде царството на Бога Баща.” Краят на историята идва тогава, “когато”[31] Христос “предаде” царството на Бащата. В синтактичната конструкция тук “предаването” на царството трябва да стане заедно с “края.”[32] Тук събитието е денят: “тогава, когато” е моментът, при който Той предава царството, тогава ще дойде краят. Свързано с предопределения край е пророчеството, че царството на Христос ще бъде предадено на Бащата едва “след като е унищожил всяко началство, и всяка власт и сила.”[33]

Като съберем тези екзегетични данни, виждаме че краят е обусловен: той ще дойде когато Исус предаде царството на Своя Баща. Но това няма да стане докато “Той не унищожи всяко началство, и всяка власт и сила.” Следователно, краят няма да дойде и Христос няма да предаде царството на Баща Си, докато не унищожи всяка съпротива. Отново тук мотивът за победата на благовестието в Новия Завет съответствува на старозаветните заветни и пророчески очаквания.

Забележете още: стих 25 изисква, че “Той трябва [dei] да владее, докато не положи всички Свои врагове под краката Си.” Тук инфинитивът в сегашно време (“владея”) показва продължителността на Неговото царуване. Вече видяхме в Глава 11, че Той сега царува, и това е така от Неговото възнесение. На други места цитиранията на текста от Псалм 110 конкретно споменават Неговото място от дясно на Бога. Седенето от дясно говори за активно управление и царуване, не пасивно оттегляне. Той сега активно е “началникът над земните царе” и “ни е направил царе и свещеници на Своя Бог и Баща, на Него да бъде слава и господство за вечни векове.” (Откр. 1:5).[34] Тук в 1 Коринтяни 15:25 научаваме, че Той трябва да продължи да царува, полагайки Своите врагове под краката Си. Докога? Отговорът е същият като този, до който вече стигнахме: Неговото царуване от небето се простира до края на историята. Преди този момент, то очаква решителното премахване на всяко противниково управление, власт и сила (Мат. 28:18). Неговото физическо завръщане се отлага докато прогресивно “Той полага всичките Си врагове под краката Си.” Повторението на очакването за Неговата сигурна победа преди края е от значение. Още повече, последният враг, който ще бъде покорен, е смъртта, чието покоряване съвпада с последното възкресение, което ще се извърши при Неговото идване.[35] Прогресивното покоряване на другите Му врагове в историята се извършва преди последното възкресение.

В стих 27 е ясно, че Той има законовото право да управлява, защото Бащата е “положил всичко под Краката Му.” Това е изразът на Павел (взет от Пс. 8:6), който е равнозначен на изявлението на Христос “даде Ми се всяка власт.” Христос има обещанието за победа, и Той има правото на победа. Псалм 110, особено както е обяснен от Павел в 1 Коринтяни 15, показва, че Той ще има историческа победа преди свършека преди Своето Второ Идване. Този стих от Псалм 110 е едно от най-често споменаваните старозаветни обещания в Новия Завет. Очакването за цялостна победа е често срещана тема!

Други текстове

Има многобройни други текстове в Новия Завет, които бихме могли да цитираме за да попълним повторението на победата. Ефесяни 1:18-23 хвали “могъщата сила” на Бога, видна в Христовото възкресение като средство за издигането на Христос “високо над всяка власт и сила, мощ и началство, и всяко име, с което се именуват.” Заради това можем да бъдем уверени, че Бог е “положил всичко под краката Му и Го е направил глава над всичко за Църквата” (Еф. 1:22). Църквата, която е Неговото тяло, има за своя глава възвишения Христос. Как може да има исторически упадък под властта на Този, Който е толкова славен? Главата на Църквата, на която е дадена задачата да покръсти народите (Мат. 28:19), е върховен Господар.

Авторът на Евреи противопоставя Стария Завет и Новия Завет (Евр. 12:18-24), посочвайки, че получателите на Новия Завет сега получават (paralambanontes) “царство, което не може да се поклати” (Евр. 12:28).[36] Това царство ще “остане” след като Бог разтърси старозаветния ред при разрушаването на Храма през 70 от Хр. (Евр. 12:26-27). В Евреи 1:12-13 научаваме, както в 1 Коринтяни 15, че “след като извърши чрез Себе си очищение на греховете, седна отдясно на Величието на високо, очаквайки враговете Си за свое подножие (сравни Евр. 10:13). Царството, получено в историята, е непоклатимо и ще “остане,” докато бъде победен и последният враг.

Гарантирано разширяване

Принципът на постепенността

Правилното разбиране на есхатологичната победа, изложена в Писанието, изисква осъзнаване на един важен изкупително-исторически метод на Божието действие: постепенност – “тук малко, там малко” (Ис. 28:10). Този принцип очаква постепенно разширение на царството с течение на времето. Противно на постмилениализма, диспенсационалистите и премилениалистите действуват на принципа на катастрофизма. В техните теологични системи царството на Христос с цялата съпътствуваща го слава ще нахлуе в историята като голяма катастрофа. То ще бъде въведено от войни и слухове за войни, понеже бива наложено изведнъж на един непокорен свят. Принципът на постепенността, обаче, е добре основан в Писанието.

Внимателно изследване на Писанията показва, че постепенността е естествен божествен modus operandi.* Свидетелства за този принцип се виждат в цялото библейско откровение. Дори създаването на вселената беше извършено постепенно – ускорена постепенност, наистина, но все пак постепенност. Въпреки че Бог създаде света ex nihilo,** Той не създаде света като завършена система чрез една Божествена заповед – макар че можеше лесно да го направи. Той използва няколко последователни божествени заповеди, простиращи се в период от шест дни (Бит. 1; Изх. 20:11). Изкуплението беше обещано веднага след навлизането на греха в човешкия род в Едем (Бит. 3:1). Но неговото изпълнение следва хиляди години след Адам (Гал. 4:4; Еф. 1:10). Вместо да даде Своето пълно специално откровение за Себе си и Своята воля наведнъж, Той постепенно разкрива Своето Слово на хората в продължение на повече от 1,500 години (Евр. 1:1, 2; 1 Пет. 1:10-12). Дори в спасението, оправданието, което е действие веднъж за винаги (Рим. 4:2-3; 5:1) дава начало на освещението, което идва чрез процес (Фил. 2:12-13; 1 Пет. 2:2).

Опитът на постепенността

Същото е с Неговото изкупително царство. То действува чрез постепенно развитие. То трябва да расте постепенно историята, развивайки се от малко начало към славен завършек. Нека да разгледаме няколко важни текста в това отношение.

Основното схващане за постепенно развитие на царството се намира в завладяването на Обещаната земя. Там виждаме конкретно изявено защо Бог действува постепенно в тази ситуация; с други думи, това не беше просто “естествен начин на развитие на нещата.” Във Второзаконие 7:22 е изявен принципът: “И Господ твоят Бог малко по малко ще изгони тия народи от пред тебе; не бива да ги изтребваш изведнъж, за да се не умножат върху тебе полските зверове.” Принципът на постепенността беше от полза на Божиите хора, позволявайки им да завладеят само това, което можеха да управляват.

В Данаил 2:31-45 се казва за Христовото царство, че идва на земята като камък, за да строши световните царства, съществуващи при четвъртото имперско управление. Като четем текста, научаваме, че то ще расте за да стане голяма планина на земята: “Ти си гледал додето се е отсякъл камък, не с ръце, който е ударил образа в нозете му, които са били от желязо и кал, и ги е строшил. . . . А камъкът, който ударил образа, е станал голяма планина и е изпълнил целия свят. И в дните на ония царе небесният Бог ще издигне царство, което до века няма да се разруши, и владичеството над което няма да премине към други люде; но то ще строши и довърши всички тия царства, а само то ще пребъдва до века” (Дан. 2:34-35, 44).

В тези образи имаме продължителност във времето и забележително развитие: камъкът расте за да стане планина. Свидетели сме също на борба и съпротива; камъкът в края на краищата смазва образа. Накрая, ние се радваме на неговия успех: в крайна сметка камъкът разрушава образа. Това постепенно развитие към победа над противниците е изобразен също в Данаил 7:26, където сме свидетели на победа като “резултат от много удари, а не само от един.”[37] Този процес изявява прогресивното колективно освещение в историята.

В Езекиил 17:22-24 Бог обещава да установи царството като “клонче от върха на кедър.” Тогава Той ще го храни докато стане “великолепен кедър.”

В Езекиил 47:1-9 изкуплението, което тече от Божия храм, е описано, че идва на етапи. Водите на живота идващи изпод олтара стигат първо “до глезени” (ст. 3), след това до колене (ст. 4), до кръста (ст. 4), след това “бе река, през която не мога да премина” (ст. 5). Това е реката на живота (ст. 9).[38] Дейвис предполага, че в Йоан 7:38 Христос представя себе си като изпълнението на Езекиил 47.[39] Това съответствува добре на представянето на Христос за Себе Си като истинския храм (Йоан 2:19-21). Йоан 7:38 казва: “Ако някой вярва в Мен, реки от жива вода ще потекат от вътре му.” На Петдесятница поройният поток от жива вода започва в действителност (Деян. 2:33).

В Матей 13 притчите за царството говорят за неговото нарастване и преобразяващо влияние. Матей 13:3-9 изобразява царството като разпръсване на семе, което постепенно расте за да даде плод. Матей 13:31-33 говори за неговия растеж като процес от малко синапово семе до голямо дърво и като малко квас, който заквасва три мери брашно. В Марко 4:26-29 се казва, че Божието царство започва като малко семе, което после показва ствол, клас и зряло зърно (ст. 27).

В Римляни 13:11-14 и 1 Йоан 2:8 апостолите виждат, че светлината на царството вече свети, готова да разпръсне тъмнината. “Изявяването на Месията често се определя от древните евреи като yom, ден, понеже преди това всичко е било нощ.” “Апостолът счита състоянието на езичниците като нощ, време на тъмнина и на зли действия. . . .”[40] Той смята, че Благовестието посещава сега езичниците, и че светлината на славния ден ще изгрее върху тях.”[41]

Развитието и растежът на царството няма да бъдат осуетени от Сатана. “Портите на ада няма да надделеят” (Мат. 16:18). Макар и бавно, то ще напредопределеното от Бога време.

Огромни размери, не универсализъм

Понякога погрешно се предполага, че постмилениализмът включва или пълното спасение на всички хора, или поне форма на времеви универсализъм. Евангелският постмилениализъм всъщност учи, че в края на историята “по-голямата част” от хората ще са спасени.[42] Това противоречи доста на амилениализма, който оставя мнозинството от хората изгубени, а остатъкът от спасените само малцинство. Премилениализмът и диспенсационализмът, все пак, биха предположили, че след 1000-годишното земно царство, с повишената му плодородност, редиците на спасените може да надвишат тези на изгубените.

Нито пък позицията е, че в някой даден момент от историята всички хора ще са новородени християни. Браун коментира: “Нима нямаме доказателства, че през този светъл период световното покорство на Христовия жезъл няма да е абсолютно?”[43] Кембъл пише, че изразът “християнизиран свят” “не означава, че всеки жив човек ще е християнин, или че всеки християнин ще е съвършен християнин. Той със сигурност означава, че праведното управление и власт на Царя Христос ще се признава по цялата земя.”[44] Бетнер само отбелязва, че “злото във всичките му форми накрая ще бъде ограничено до незначителни пропорции, че християнските принципи ще бъдат правило, а не изключение, и че Христос ще се върне към един наистина християнизиран свят.”[45]

Доказателствата от Писанията, макар че ясно очакват Христовото господство по света, също допускат да има малцинство, което няма да се обърне към Него. Изглежда има ясно свидетелство за това в самите събития, свързани с Христовото завръщане, което включва кратък бунт, както се посочва във 2 Солунци 1:7-10 и Откровение 20:7-9. Винаги ще има плевели в житното поле (Мат. 13:39-43). По същия начин, макар че Израел напълно притежаваше земята (Ис.Нав. 21:43), имаше останали малки области на съпротива (Съд. 1:27).[46]

Някои предполагат,[47] и аз съм склонен да се съглася, че Исая 19:18 символично предполага отношение пет към едно християни към нехристияни в апогея на милениалната слава: “В оня ден ще има пет града в Египетската земя, които ще говорят ханаанския език, и ще се кълнат в Господа на Силите; един ще се казва Херес [или на погубление].” Да се говори на езика на Божиите хора изглежда, че е белег за спасение. Езикът играе важна роля в Писанията: ако това е езикът на Божия език, това е свидетелство за Божието благоволение;[48] ако не, това символизира Неговото проклятие.[49]

Всъщност, развитието на изкуплението не само расте незабележимо, но често пъти и на скокове. Неговото историческо развитие често пъти е с прекъсвания, прекъсвано от епохи на Божествено окастряне (Йоан 15:5-6) в очакване на крайната жътва. Такова окастряне определено има в случая с Израел в Стария Завет (Ис. 6:9-13). В един момент Бог предложи да премахне Израел и да установи нов народ от Мойсей (Изх. 32:10). Разбира се, през новозаветната епоха това е положението на Израел от дълго време (Мат. 3:9-12; Рим. 11:16-24). Такова окастряне може да остави дадена област, повлияна силно от християнството, без никакво християнско свидетелство – за известно време. В известен смисъл, това е като семе, което е посято и расте, и произвежда друго семе (Мат. 13:3-9, 23). Така можем да очакваме то да расте в определени области, и може би дори и да умре, но накрая да се завърне, защото производителността на семето изисква смърт и нов живот (Йоан 12:24; 1 Кор. 15:36). В края на краищата Бог е, Който дава нарастването (1 Кор. 3:6-7), когато и където Той желае (сравни Исая 55:9-11; Йоан 3:8).

Насърчаване на обработването

Месианското царство е било установено през първи век чрез изкупителното дело на Царя Исус. Неговото славно царство е установено чрез могъщата Му сила и за прослава на Неговото славно Име. Но чрез Неговото провидение работата на Неговото царство се извършва от Неговите изкупени хора. Обхващащата целия свят заповед на Великото Поръчение не е заповед да се правят тухли без слама (сравни Изход 5:7, 8). Христос прави първоначалното и решително дело като Човешки Син; ние, в съюз с Него и под Неговото провиденческо управление, работим за да разпространим управлението на Неговото царство в историята. Като сънаследници с Христос (Лука 12:32; 22:29; Рим. 8:17), ние царуваме с Него сега, в този свят: Той ни е “издигнал и ни е турил в небесни места в Христа Исуса” (Еф. 2:6).[50]

Уорфилд пише: “Християните са Неговите войници в тази свята война и чрез нашата победа става явна и Неговата победа.”[51] “Тук долу е борещата се Църква – можем да я наречем ‘воюваща Църква’; Той би ни научил да я наричаме тържествуващата Църква, защото същността на Неговото представяне не е, че тук има постоянна борба, която трябва да понасяме, но че има постоянна победа, която трябва да се спечели.”[52] Той пише по-нататък: “Отличителна черта на християнството е, че е дошло на света облечено с мисия, за да прокара своя път към своето господство. . . . И това е главно на основа на това, че то ще положи всички врагове под краката си.”[53]

Богатството на благодатните дарове на Бога към Неговите хора е с ненадминато величие; тези дарове са специално направени за да насърчат разпространението на Неговото царство в света. Христос заповяда на учениците Си да чакат в Ерусалим “за сила от отгоре” (Лука 24:46-49) – т.е. Святия Дух (Деян. 2) – за да ги подготви за задачата да преобразят света. Той каза, че тяхната вяра, която побеждава света,[54] е такава, че може да премести дори и планини.[55] Ние знаем, че апостолите се зарадваха много на преизобилната Божия благодат и на неизмеримите богатства в Христос,[56] обявявайки, че Бог ги е благословил с “всички духовни благословения” (Еф. 1:3) заради Христовото възнасяне и изливането на Неговите чудни дарби върху Неговия народ (Еф. 4:8-11). Те бяха убедени, че могат да вършат “всичко” чрез Христос и че Бог би снабдил всичко, от което се нуждаят, “според богатствата Си в слава в Христа Исуса” (Фил. 4:13, 19). Тъй като са “повече от победители” (Рим. 8:37), те са сигурни, че “за Бога няма нищо невъзможно.”[57]

Църквата има предостатъчни дарове и благодат за да извърши своята работа в покорство към Великото Поръчение – заветното задължение на Божия народ.[58] Първо, ние имаме самото присъствие на възкръсналия Христос с нас.[59] Великото Поръчение конкретно обещава Неговото присъствие (Мат. 28:20) в контекста на заповедта “да научим всички народи, и да ги кръщаваме” (Мат. 28:19). Този, Който никога няма да ни остави или забрави (Евр. 13:5), има “всички неща под краката Си” и е “глава за всичко над Църквата” (Еф. 1:22).

Второ, след възнесението на Христос имаме Святия Дух, Който обитава в нас,[60] Който ще изобличи света за грях, за правда и за съдба (Йоан 16:7-15). Всъщност, за нас беше “полезно” Христос да си отиде, така че да имаме Неговото присъствие в Личността на Святия Дух.[61] Идването на Святия Дух е славно във всяко отношение. Бог извършва Своята воля чрез действието на Духа: “Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Духа Ми, казва Господ на Силите” (Зах. 4:6).

Трето, за Бащата е удоволствие да спасява грешници.[62] Той върховно и милостиво спасява недостойни грешници за Своята слава.[63] Той изпрати Христос, за да “примири света със Себе си” (2 Кор. 5:19). Ще се върна към тази тема за примирението на света по-нататък.

Четвърто, ние имаме благовестието, което е самата Божия сила,[64] и ние използваме Словото на Бога като наше духовно оръжие за победа.[65] “Защото ако и да живеем по плът, по плът не воюваме. Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христос” (2 Кор. 10: 3-5).

Пето, ние имаме пълен достъп до Бога чрез името на Исус,[66] в молитва,[67] чрез която ще вършим дори по-велики дела от тези, които Христос извърши на земята (Мат. 21:21; Йоан 14:12). Молитвата отваря пред нас пълните ресурси на небето (Йоан 14:13; Як. 4:15; 1 Йоан 5:14). Господната молитва дори ни насочва да се молим непрестанно, “Да дойде Твоето царство. Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята” (Мат. 6:10). Както Калвин коментира: “Така че в тази молитва ние искаме с премахването на всички препятствия Той да доведе всички смъртни под Своята власт и да ги води към размисъл за живота в небето. . . . Така се молим . . . целият свят да дойде доброволно при Него. . . . И сега, докато нараства Божието царство, стъпка по стъпка, до края на света, ние трябва всеки ден да се молим за неговото идване. Докато нечестието държи света в своята власт, Божието царство отсъствува, защото пълната праведност може да дойде само с него.”[68]

Шесто, в Своето служение Христос свидетелствува за падането на царството на Сатана, докато Неговите ученици упражняваха власт над бесовете (Лука 17:10; сравни Откр. 12:9). Всъщност, Сатана беше изхвърлен (Йоан 12:31) и вързан от Христос, така че Христос да “ограби всичките му богатства.”[69] Христос дойде конкретно за да “унищожи” Сатана (Евр. 2:14) и неговите “дела” (1 Йоан 3:8), като го изложи на показ, явно тържествувайки над него (Кол. 2:15; Еф. 4:8-11),[70] след като го е осъдил (Йоан 16:11). Следователно, Неговите хора могат не само да се съпротивят на дявола, така че той да бяга от тях (Як. 4:7), но също могат да очакват да “стъпчат Сатана под” краката си (Рим. 16:20), “защото по-велик е Този, Който е във вас, от този, който е в света” (1 Йоан 4:4). Заради всичко това, благовестието има власт да отвори очите им и да ги обърне от тъмнина към светлина, и от властта на Сатана към Бога (Деян. 26:18). Има тясна връзка между молбите “Да дойде царството Ти” и “избави ни от лукавия.”[71]

Слугата на Елисей придоби смелост от видението на планините, изпълнени с ангелски колесници (2 Цар. 6:17). Захария беше подсилен от видението за ангелите на Бога, които ходеха по земята (Зах. 1:7-11). Ние трябва да сме дори по-уверени в силата на Новия Завет, който е “Христос между вас надеждата на славата” (Кол. 1:27). Нима Христос изгражда Църквата Си върху пясък (Мат. 7:26-27)? “Портите на ада” ще надделеят ли срещу Църквата?[72]

Определяне на действието

Постмилениализмът вярва, че евангелизирането е абсолютното предварително условие за световен, постмилениален, теократичен успех.[73] Постмилениализмът силно подкрепя “благовестието на царството.”[74] Общественото влияние и промяната трябва да се разпространяват от Божиите хора – които са спасени само по благодат (Еф. 2:8-10) – като цяло в техните призвания, не чрез институциалната Църква като такава.

Така постмилениализмът се стреми към християнизирането на света чрез разпространението на благовестието на Исус Христос. Евангелизацията има приоритет в християнизирането. В Матей 28:19-20 Великото Поръчение изисква кръщение – ритуален печат на достъп до завета. Постмилениализмът ясно твърди, че “вън от [Христос] не можете да сторите нищо” (Йоан 15:5), но че “можем всяко нещо чрез Христос, който ме укрепява,” защото “Бог ще снабди всичките ни нужди според богатството си в слава в Христа Исуса” (Фил. 4:13, 19). Това ни води да “изработваме [нашето] спасение [т.е. през целия живот] със страх и трепет. Защото Бог е, който според благоволението си действа във вас и да желаете това и да го изработвате” (Фил. 2:12-13). Цялата тази надежда има само една основа: благовестието на възкресения Христос (Деян. 4:12; 1 Кор. 3:11). От тук идва и свидетелството на Павел относно неговия подход: “защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исуса Христа, и то Него разпнат” (1 Кор. 2:2).[75]

Цялостният характер на изкуплението

Твърде много християни ограничават целта и действието на Христовото изкупление в историята. Казва ни се, например, че “Целта на Църквата в тази настояща епоха [е] да свидетелствува.”[76] Думите на Великото Поръчение “се отнасят изключително за християнското евангелизиране и сотериологично спасение,”[77] с което се има предвид спасението на отделни хора. “Нищо не може да бъде по-ясно в Новия Завет от това, че в тази епоха на благодат Бог използва Църквата, членове на Христовото тяло, да свидетелствуват по земята (Мат. 28:18-20; Деян. 1:8).”[78]

Нека да разгледаме библейските сведения в това отношение. Макар че разглеждах по-горе Великото Поръчение, нека да видим някои допълнителни изводи, които могат да се извлекат от него.

Ясно е, че първата цел на Великото Поръчение (Мат. 28:18-20) е евангелизирането, защото резултатът от нашето излизане е покръстването на новоповярвалите.[79] Другите допълнителни поръчения на Христос, записани в Марко 16:15 и Лука 24:47-49, наблягат също на спасението на хора. Но Великото Поръчение говори за християнизирането на всяка област от живота, като хората се подчиняват на управлението на Христос в спасението.[80]

Важно е да разберем, че думата “цялата” в “цялата власт,” дадена на Христос (Мат. 28:18), се използва в разпределителен[81] смисъл. Това говори за всяка форма на власт като подчинена под Неговата власт, независимо дали е на небето или на земята. Това е властта на Всемогъщия Бог.[82] Неговата власт не е ограничена до властта за духовно и морално убеждение сред отделните хора и междуличностните отношения. Той също има власт в църковната и семейната област, както и в обществената, политическата, икономическата и т.н. Както казва Откровение 1:5 за него в дните, когато Йоан пише, Той е “началникът на земните царе.” Той сега има Име над всяко друго име.[83]

След това изявление за вселенска власт Той предава на Своите ученици задължението и плана за покоряване на света: “Идете, прочее, и научете всички народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал” (ст. 19-20). Заповедта на възкръсналия Христос, Който притежава “всяка власт,” е Неговите ученици да доведат всички народи до покаяние и кръщение. Именно това е очакването на толкова много старозаветни пророчества, които предвиждат всички народи да идват при хълма Сион (т.е. Ис. 2:1-4; Мих. 4:1), и които очакват, че вече “няма всеки да учи ближния си: ‘познай Господа,’ защото те всички ще познават Господа” (Ер. 31:34; сравни с Ис. 11:9).

В допълнение, Поръчението ни насърчава да ги учим “да пазят всичко, което съм ви заповядал.” Той е дал на Своя народ наставления за всичко в живота (сравни 2 Тим. 3:16-17). В прогласяването на благовестието е включен и призивът за покаяние. Не трябва ли “покаянието за прощение на греховете ни” (Лука 24:47), което ние трябва да проповядваме, да е конкретно и подробно, вместо общо и неясно? Тоест, не трябва ли покаянието да е “промяна на ума”[84] по отношение на конкретни неща от нашето поведение в целия ни живот, така че да се стремим да живеем различно (т.е. по християнски)? Нали според Лука 3 глава ние трябва да сме водени да принасяме конкретни плодове, достойни за покаяние (Лука 3:8), т.е. промяна на външното ни поведение чрез преобразяване от Бога, вместо съобразяване със света (Рим. 12:1-2), както се показва от нашето отношение към бедните (Лука 3:11), като бъдем честни държавни служители (Лука 3:12-14) или честни в кое да е друго нещо?

Не трябва ли християните да осъзнаят, че “оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости; Понеже събаряме помисли, и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа” (2 Кор. 10:4-5)? Ако събаряме “всичко, което се издига високо против познанието на Бога” и “пленяваме всеки разум да се покорява на Христа,” няма ли това да ни въвлече в преобразяване на обществото? Ако ще “свидетелствуваме” на хората от света как те трябва да живеят, не трябва ли самите ние да живеем според нашето свидетелство, и да се стремим да водим тях да живеят според нашето свидетелство, чрез Божията благодат? Не трябва ли да правим всичко – независимо дали е пиене или ядене, или каквото говорим или вършим – за Божия слава (1 Кор. 10:31; Кол. 3:17)? Особено като имаме предвид, че ще даваме отчет за всяка дума и дело пред Христос (2 Кор. 10:15; Мат. 12:36; Рим. 14:12)? С други думи, не трябва ли изкуплението да повлияе на целия живот? Не може ли изкуплението да включва обръщането от греха в целия живот, дори до степен на налагане на различно обществено-политическо устройство, като имаме предвид, че “изкуплението” на Израел направи именно това?

Обхватът на изкуплението

Цялата тази дискусия по отношение на действието на царството се основава на есхатологичния аргумент, когато разгледаме библейските очаквания относно изкуплението. На първо време ще бъде полезно едно изследване на гръцката дума kosmos, преведена “свят.”

Пряката форма на думата първоначално е означавала “ред, украшение.” Глаголната форма означава “да въведа в ред, да украся.” Глаголната идея “да въведа в ред” е очевидна в Матей 12:44, където бясът, който е изгонен, се връща обратно към предишния си “дом,” и го намира “почистен, пометен, и подреден.” Съществителното първоначално е било свързвано с изграждането на нещо от отделни части, за да образуват цяло. Прилагало се е към отношения между хората, както в случая на подреждане на войници в армии, и на съставяне на правителства за държавните дела. В Новия Завет думата kosmos често се отнася за сбора от всички създадени неща. Деяния 17:24 говорят за Бог, създал “света, и всичко, което има в него”; това означава вселената и всичко, което тя съдържа.

Думата “свят,” както е употребена в текстовете по-надолу, се отнася към света като подредена система от хора и неща. Тоест, светът, който Бог създаде и възлюби, е Неговото творение, каквото е предназначен да бъде: свят в покорство под човека, който на свой ред е в покорство под Бога. Така Бог обича Своя създаден свят от хора и неща, не заради това, което е станал (грешен и покварен), но заради това, за което Той го е определил. Този световен ред беше предназначен за човека, за да владее над него за Божия слава (Пс. 8; Евр. 2:6-8). Ето защо в самото начало на човешката история човекът беше обществено създание: Адам трябваше да “обработва” света (Бит. 1:26-28), започвайки от Едем (Бит. 2:15).

Важно е да разберем, че Новият Завет често говори за изкуплението на “света” – самата система от хора и неща, за която говорим. Има няколко текста, които говорят за глобалния обхват на изкуплението. Тези текстове са доста поучителни в есхатологичните си сведения. Те ясно представят Христос в Неговото изкупително дело; също толкова ясно те говорят и за световното действие на Неговото изкупление.[85] В 1 Йоан 4:14 откриваме божествената заветна цел на изпращането на Сина: Той трябваше, всъщност, да бъде “Спасител на света.” Така в Йоан 3:17 се казва явно, че “Бог не е пратил Сина в света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него.” Йоан 1:29 гледа на Него като в процес на действително спасяване на света: “Божият Агнец, който отнема греха на света!” Още по-силно е изразено в 1 Йоан 2:2, където се казва, че Исус Христос е “умилостивение за нашите грехове, и не само за нашите грехове, но и за греховете на целия свят.” Павел също прилага примирителното дело на Христос към света (2 Кор. 5:19).

Безспорно тези стихове говорят за изкуплението, което има предвид света. Да разгледаме Йоан 1:29. Тук се твърди, че Христос сега действува да “отнема” греха. “Отнемане” тук е превод на причастие, основано върху глагола airo. Идеята е в действителност да се “отнеме, премахне, вдигне и отнесе.” В 1 Йоан 3:5 се казва, че Исус се яви именно с цел да понесе греховете на Своите хора. Тук не се съдържа само възможност или предложение; няма ограничение за силата на твърдението чрез употребата на “ако.” И ако Синът, Когото Бащата освети и изпрати в света, действува за да отнеме греха, можем да бъдем уверени, че грехът ще бъде понесен.

В Йоан 3:17 вдъхновеното представяне на мотива за въплъщението е, че “Бог не е пратил Сина в света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него.” В синтактичната конструкция на този стих имаме съединяване на целта, hina, следвана от минало време в подчинено наклонение, sozo. Такава граматическа структура е подчинено изречение за цел. И когато се употребява за действията на Бога, тя означава Неговото божествено намерение (сравни Йоан 1:7; 1 Йоан 5:20; Откр. 20:3), божествено намерение, което е по самата си същност необратимо (Ис. 46:10; 55:11; Дан. 4:35). Всъщност, същата тази кострукция се среща в Йоан 3:16, където четем: “Той даде своят единороден Син, за да [hina] не погине ни един, който е повярвал в Него [минало неопределено време в подчинено наклонение].” Може ли да предположим, че има хора, които наистина вярват в Него, но ще загинат? Синтактически се очаква сигурността на осъществяването на целта; исторически тя е осигурена от силата на божествената воля.

Текстът в 1 Йоан 4:14 не използва същото подчинено изречение за цел, но говори за Христос като изпратен от Бога като soter (“спасител”) на света. Той не е предназначен да бъде помощник за спасение, или да предложи Себе Си като потенциален и условен Спасител, ако. . . . Условните конструкции са били познати на Йоан. Той би могъл да използва ean заедно с подчинено наклонение – предполагащо идеята за “по-вероятно бъдещо условие” и намекващо за известна несигурност – или ei и изявително наклонение – предполагайки идеята за “просто условие” и изразявайки пожелание. Макар че тези форми са познати на Йоан, той не ги използва в 1 Йоан 4:14.

В 1 Йоан 2:2 силата на поучението не зависи от синтактичните особености, като подчинено изречение за цел, а от силната изкупителна терминология “Той е умилостивение за нашите грехове, а не само за нашите, но и за греховете на целия свят.” Думата “умилостивение” (hilasmos) е едно от най-силните изкупителни понятия в Писанията.

Във 2 Коринтяни 5:19 се употребява друго важно изкупително понятие: “примирение.” Примирението е свързано с възстановяването на взаимоизгодните отношения между Бога и човека. То говори за действителното избавяне от последствията на греха (ст. 19, 21). Забележете ударението на Божието действие: Стихове 18 и 19 казват “Всичко е от Бога, който ни примири . . . сиреч, че Бог в Христа примиряваше света със Себе Си.” По късно в стих 21 се казва, че “за нас направи грешен онзи, който не е знаел грях.”

Тази идея също е ясно представена в Римляни 11:15: “Защото, ако тяхното отхвърляне значи примирение на света, какво ще бъде приеимането им ако не оживяване от мъртвите?” Аргументът, който Павел представя в Римляни 9-11, е свързан с мястото на физическите юдеи в Божия план в светлината на Божието призоваване на езичниците. На това място Павел посочва тяхното отхвърляне чрез юридическа присъда от Бога. Макар че тази присъда е плачевна за юдеите в настоящето, казва Павел, тя е необходима за да се извърши “примиряването на света.” И “примиряването на света, означава, разбира се, обръщането на множества хора, и налагането на истинската религия.”[86]

Така във всеки от текстовете, преминал през нашето подробно разглеждане, ние имаме сведения за сигурния дар на пълно и безплатно спасение. Използвано е разнообразие от изкупителни понятия от голямо значение, за да се подчертае сериозната същност на даденото спасение. Следователно, когато тези стихове говорят за Божиите действия в Христос процес на “отнемане на греховете на света” (Йоан 1:29), като поставяне на Христос за “Спасител на света” (1 Йоан 4:14), не като изпратен да “осъди света,” но да го “спаси” (Йоан 3:17), като “примиряващ света със Себе Си” (2 Кор. 5:19), трябва да приемем тази идея като важен възглед. Тоест, Христовото изкупително дело е определено в края на краищата да извърши изкуплението на сътвореният ред от хора и неща. И тази изкупителна дейност се простира в бъдещето. Идва ден, когато завършеният резултат на Христовото дело ще бъде очевиден в света, изкупен чрез силите на благовестието, които действуват от дълго време.

Макар че тези текстове не учат “универсално спасение за всеки човек,” каквато е либералната мисъл, те излагат сигурно, божествено осигурено очакване за идващ ден, в който светът като система (kosmos) от хора и неща, и отношенията между тях, ще бъдат изкупени. Ден, в който светът ще действува систематично върху християнска етично-изкупителна основа. Христовото изкупително дело ще бъде постепенно доведено до епоха на повсеместно хваление, мир и благосъстояние, очаквана от пророците в Стария Завет. Както казва Йоан за християните от първи век, които са преминавали през многобройни гонения: Христос е умилостивението не само за техните грехове, когато християните са били малочислени по брой (малко стадо, Лука 12:32), но за греховете на целия свят. Идва ден, с други думи, в който Христос ще е потърсил и намерил това, което е изгубено (Лука 19:10): света. Затова Великото Поръчение заповядва да кръщаваме “всички народи” (Мат. 28:19).

Привличането на всички хора

Друга група текстове, които имат същия смисъл, е тази, която говори за Христовото дело, като изпълняващо се сред “всички хора.” Особено важни са два текста: Йоан 12:32 и 1 Тимотей 2:6. В Йоан 12:32 Исус утешава учениците Си, докато се намира в навечерието на кръста: “И когато бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си.” В 1 Тимотей 2:6 Павел насърчава християните за ефективна пламенна молитва за всички хора (1 Тим. 2:1), защото: Христос, “като своевременно свидетелство за това, даде Себе Си откуп за всички.” Само накратко ще разгледаме тези два текста, където идеята е същата, която вече представихме в текстовете, които се отнасят към света.

В Йоан 12:32 Христос поучава: “И когато бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си.” Условието, което се излага в уводната част на изречението, е: “И когато бъда издигнат от земята.” Заключителната част от изречението представя резултата: “ще привлека всички при Себе Си.” Условието не се основава върху действието на творението – при това паднало творение. Обратното, то твърдо е установено върху Неговия божествен план и действие.

Твърдението на Павел в 1 Тимотей 2:6 е не по-малко ясно. Той използва силен изкупителен език, когато казва, че Христос “даде Себе Си откуп за всички.” Христовият “откуп” (antilutron) е даден “за” (huper) “всички” (panton). Тогава той ни напомня, че този факт ще се засвидетелствува на правилното време. Тоест, денят за неговото изпълнение ще дойде. Павел, заедно с Йоан, гледа към крайния резултат от Христовото изкупително дело: един ден “целият” свят ще бъде изкупен. В крайна сметка именно това е причината, поради която “Бог в Христа щеше да примири света със Себе Си.”

Заключение

Следователно, ние трябва да “обичаме Господа, нашия Бог, с цялото си сърце, цялата си душа, с целия си ум и с всичките си сили” (Марк. 12:30). Ние не трябва да сме загрижени само за “вътрешния си духовен живот,” но също и за целия живот, като впрягаме нашата сила (труда си) за да извършваме Божията воля. Уорфилд коментира:

Писанията учат есхатологичен универсализъм, а не индивидуален универсализъм. Когато Писанията казват, че Христос дойде да спаси света, че Той наистина спасява света и че светът ще се спаси чрез Него, те нямат предвид, че няма човешко същество, което Той не дойде да спаси, което той не спасява и което няма да се спаси чрез Него. Това означава, че Той дойде да спаси и спасява човешкия род; и че човешкият род е воден от Бога към спасение като цяло: че през вековното развитие на човешкия род той в крайна сметка ще придобие пълно спасение и очите ни ще бъдат приветствувани от славната гледка на един спасен свят. Така човешкият род достига до целта, за която е бил сътворен, и грехът няма да го откъсне от Божиите ръце: с това се изпълнява първоначалната цел на Бога.[87]

Съвършенството, лично или обществено, не е постижимо в историята, както Уорфилд винаги е настоявал.[88] Тези амилениалисти и премилениалисти, които използват такива изрази като “утопично съвършенство,” когато критикуват постмилениалното видение за бъдещето на обществото, заменят научния анализ (а също и Деветата Заповед) с риторика. Въпреки това реалността е много различна от това, което критиците представят на своите ученици-жертви. Теономичният постмилениализъм, както традиционният калвинистки постмилениализъм преди него, не предвижда пълното пристигане на небето на земята, но той предсказва, че Господната молитва се изпълнява прогресивно с течение на времето: “Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята.” Това ще бъде постигнато в историята, обратно на амилениализма, и преди физическото завръщане на Христос, обратно на премилениализма.