16

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА

Който не е с мене, той е против мене; и който не събира с мене, разпилява. (Матей 12:30)

Както в предходната глава, ще разгледам някои странични въпроси, които често се свързват с есхатологичните изследвания. В тази глава ще са насоча към различни действуващи лица, важни от есхатологична гледна точка.

Пророкът Илия

В Малахия 4:5 последното слово, изговорено от Бога към Израел преди идването на Христос, има кратко сведение от есхатологично значение, което е причинило доста спорове между диспенсационалистите и другите евангелски християни. Това кратко сведение е: “Ето, аз ще ви изпратя пророк Илия, преди да дойде великият и страшен ден Господен” (Мал. 4:5).

Значението на Малахия 4:5

Значението на това споменаване на Илия е двустранно. Първо, заради него сред юдеитее имало широко разпространено очакване, че буквалният Илия ще се появи преди края. Големият изследовател на Талмуда Джон Лайтфут отбелязва: “Би било безкрайна задача да се отделят всички възможни текстове от юдейските писания относно идването на Илия.”[1] Затова Илия беше определен от юдеите като “най-възвишеният пророк на Стария Завет,” така че “никой старозаветен герой не заема по-голямо място в юдейската традиция.”[2] Никой друг старозаветен пророк не е споменаван толкова пъти в Новия Завет, както Илия. Неговото име се появява тридесет пъти.

Второ, Илия и това сведение дори се споменават няколко пъти във връзка със служението на Христос. Заради това сведение в Малахия 4:5 юдеите смятаха, че Илия трябва да дойде преди великия Господен Ден (Мат. 17:10-12; Марк 9:11-12). Затова, по време на служението на Йоан Кръстител, той беше смятан за завърналия се Илия (Йоан 1:21-25), защото проповядваше в духа и в силата на Илия (Лука 1:17). Когато Йоан отрече, че е завърналият се Илия, много мислеха, че вероятно Исус е Илия (Мат. 16:13-14; Марк 8:27-28; Лука 9:7-8, 18-19). Докато Христос умираше, някои погрешно мислеха, че Той призовава Илия от кръста (Мат. 27:47-49; Марк 15:35-36). Има и буквален смисъл, в който Илия наистина дойде по време на служението на Христос, защото той се появи с Мойсей при преобразяването на Господа (Мат. 17:3-4; Марк 9:4-5; Лука 9:30-33). Две от тези сведения отбелязват, че това събитие припомни думите от Малахия 4 на тримата ученици, които го видяха (Мат. 17:13-15; Марк 9:12-13)

Изпълнението на Малахия 4:5

Свидетелствата са доста ясни, че Малахиевото пророчество за Илия бе изпълнено по времето на служението на Христос. Това изпълнение противоречи на диспенсационалистическата херменевтика и нейната есхатология, както и подкрепя претеристката херменевтика и постмилениалната есхатология.

В Матей 17:10-13 четем: “Учениците Му Го попитаха, казвайки: Защо тогава думат книжниците, че Илия трябва първо да дойде? А той в отговор рече: наистина Илия иде, и ще възстанови всичко. Но казвам ви, че Илия е вече дошъл, и не го познаха, но постъпиха с него както си искаха. . . . Тогава учениците разбраха, че им говореше за Йоан Кръстител.”

Тук Христос догматично поучава Своите ученици, че Йоан Кръстител изпълнява пророчеството от Малахия заветно, което юдеите не разбраха. Йоан постави началото на възстановяването на всички неща, т.е. идването на последния етап от изкупителната история чрез Христовото царство, с прогресивното довеждане на света в спасение чрез Неговата сила (както е според постмилениализма, Мат. 13:31-33; Йоан 3:17; Откр. 11:15). Христос установи царството и след това се върна на небето за да очаква историческото завладяване на всичките Си врагове (Деян. 2:33-35; 1 Кор. 15:21-27; сравни Мат. 28:18-20). Той няма да се върне докато всички неща не са възстановени под Неговото провиденческо управление (Деян. 3:21; 1 Кор. 15:25).

Възражения към изпълнението на Малахия 4:5

Диспенсационалистическите възражения понякога клонят към отчаяние. Някои коментатори дори забравят своя буквализъм и допускат, че Йоан е изпълнението на този текст. Пентекост пише: “Пророчеството се тълкува от Господа като изпълнено, но не от буквален Илия, а от един, който идва в духа и в силата на Илия.”[3]

Други се се съсредоточават върху (и тълкуват погрешно) един текст, подобен на Матей 17. В критика на постмилениалиста Лорейн Бетнер диспенсационалистът Херман Хойт пише: “Когато цитира пророчество от Малахия 4:5 и цитирането му в Новия Завет, Бетнер греши като пренебрегва част от текста в Матей (11:14). Христос каза, че Йоан Кръстител би могъл да бъде Илия, ако го бяха приели. Но те не го приеха, което трябва да означава, че Илия тепърва трябва да идва. Причината, поради която Христос споменава Йоан Кръстител по този начин, е, че Йоан Кръстител дойде в силата и духа на Илия (Лука 1:17). Следователно изглежда очевидно, че има някакъв принцип относно Илия, който важи също и за Йоан Кръстител, и думите на Христос са само сравнение, а не тълкувание.”[4] Накратко, Йоан можеше да бъде Илия, но не беше. “Близко беше, Йоане, но пропусна!”

Но Матей 17 е безпогрешно ясен. В Матей 11 Христос смъмря духовното упорство (11:16) на тълпите, които идваха при Него (11:7). Той ги наставляваше да слушат и да разбират (11:15). Той не се страхува, че те ще осуетят изпълнението на пророчеството чрез своето неверие! Когато казва: “Който има уши да слуша нека слуша” (11:15), Той няма предвид, че е възможно Неговото твърдение относно Йоан да не е вярно, а говори за духовната тъпота на тези, които слушат и отхвърлят тези наблюдения (Мат. 13:9, 43; Марк 4:9; Лука 8:8; 14:35). Причината, поради която Йоан дойде “в духа и силата на Илия” (Лука 1:17), и поради която той трябваше да бъде приет като “Илия, който трябваше да дойде” (Мат. 11:14), е защото той беше буквалното изпълнение на пророчеството за Илия.

Нито може отричането на Йоан Кръстител, че е Илия (Йоан 1:21) да противоречи на това, че той е изпълнението на пророчеството.[5] Неговото отричане беше относно това, че е действителното телесно завръщане на Илия от небесата, което всички юдеи очакваха. На едно място в Талмуда е писано: “Но когато Бог ще доведе [Илия] към живот в тяло, той ще го изпрати в Израел преди деня на съда.”[6] Това ми изглежда диспенсационалистическо!

Антихристът

Може би повече от всеки друг зъл образ в Писанията Антихристът е този, който поражда най-голям страх. Много диспенсационалисти са убедени, че той е жив днес. В интервю в списание Eternity от 1977 Хол Линдзи отговаря на въпрос относно Антихриста: “По мое лично мнение, той е жив и е някъде сега.”[7] Една ненавременна книга през 1988 беше Горбачов: Дойде ли истинският Антихрист?[8] Разбира се, в продължение на поколения това вярване е било нормално сред диспенсационалистите, които са посочвали редица възможни кандидати за Антихристи.[9] Един от най-добре продаваните диспенсационалисти пише, че “наистина има силно свидетелство, че Антихристът може да се появи много скоро – което означава, че Грабването е непосредствено близко.”[10] Той е убеден, че “почти сигурно е, че някъде, в самия този момент, на планетата Земя, Антихристът е жив.”[11]

Иронично е, че най-малко полезните стихове за развиване на диспенсационалистическия, премилениалния и амилениалния възглед за Антихриста са единствените, които изрично говорят за него! “Антихрист” се появява само четири пъти в целите Писания: 1 Йоан 2:18, 22; 4:3; и 2 Йоан 7. (Уолвурд, в своя цялостен труд Наръчник на пророческото знание, дори не споменава тези стихове в своето разглеждане на “Пророчества в 1, 2 и 3 Йоан и Посланието на Юда” – нито никъде на друго място в труда си от 800 страници.)[12]

Често други образи, като Данаиловият Малък рог, Павловият Човек на греха, и Йоановият звяр, се определят като описания за Антихриста: “Органичното развитие на греха накрая има своята кулминация в ‘човека на греха’ (2 Солунци 2:3-12). Това е царството на Антихрист.”[13] “Очевидно идеята [в Откр. 13:18] е, че светът . . . в края на краищата ще произведе антихрист, който тук се нарича звяра.”[14] Но това не е така. Никой от тях не е наречен “Антихрист” – нито дори Звярът, който се появява в писанията на този, който употребява думата “антихрист” на друго място, Йоан.[15]

Произходът на учението за Антихриста през първи век е неясен. Изглежда, че Антихристът е възприеман като конкретен човек: “защото сте чули, че иде Антихрист” (1 Йоан 2:18б). Обаче, загрижеността на Йоан, когато го споменава, е това, което читателите му чуват – и той се заема да поправи погрешните възгледи относно това понятие. Това със сигурност е сериозна задача и в нашето време. Сред ранните християни е имало много слухове, които не са били правилно разбирани. Йоан дори поправя погрешното схващане относно това, че той ще живее, докато Христос се върне (Йоан 21:22-23). Павел използва погрешното учение за кръщението заради мъртвите за да докаже идеята си относно възкресението (1 Кор. 15:29). Павел често насърчава своите последователи да го слушат и да пазят нещата, които той ги учи (Фил. 4:9; 1 Сол. 2:13; 2 Тим. 1:13; 2:2).

Много е важно да отбележим, че в Йоановото поправяне на понятието Антихрист, “той прави три изявления относно Антихриста, които изглежда опровергават възгледите за него. Той премества Антихриста от бъдещето в настоящето. Разширява го от отделен човек в множество. Ограничава го от личност в ерес.”[16] С тези три наблюдения, голяма част от съвременното разглеждане на Антихриста е напълно подкопана.

Времето на Антихриста

Йоановите читатели са чули, че Антихрист още не е дошъл, но “идва.” Йоан ги осведомява, че този “антихрист” “вече е на света” (1 Йоан 4:3). Както отбелязва Уорфилд, “това станало ‘вече’ [носи] със себе си голяма потвърждаваща сила.”[17] “И това е духът на антихриста, за когото сте чули, че иде, и сега вече е на света” (1 Йоан 4:3б). Това, което са “чули, че идва,” явно “сега е вече на света.” В допълнение Йоан отбелязва: “Защото както сте чули, че иде Антихрист, и понеже сега има много антихристи, от това знаем, че е последно време” (2:18). Появата на тези антихристи не е предвестник на бъдещото идване на Антихрист, защото тяхното присъствие е знамението, че “последното време” вече е “дошло” (gegonasin). “Понеже сега” набляга на присъствието на това, за което те са чули (“както сте чули”).

Възражение срещу постмилениализма от един амилениален теолог е постмилениалното премахване на антихриста не само от нашите бъдещи очаквания, но и от самия център на времето! “Все повече и повече това царство на тъмнината ще се изявява с течение на времето. По тази причина, в самия център на времето стои развитието на световната власт на Антихриста. Всъщност, постмилениализмът няма място за Антихриста в своето мислене. . . . Антихристът не може да се приема насериозно.”[18]

Безличностността на Антихриста

В пренасочването на вниманието на своите читатели от бъдещия характер на Антихриста към неговото настоящо съществуване, Йоан посочва, че Антихристът е движение, а не отделен човек. Като разглежда идеята за “Антихриста,” Йоан казва “понеже сега има много антихристи” (1 Йоан 2:18). Всъщност, Антихрист е “дух” (1 Йоан 4:3), който обхваща тези много “антихристи” (1 Йоан 2:18), които са представени като “много заблудители” (2 Йоан 7). Такива възгледи като на Хьокема със сигурност са погрешни: “Новият Завет също ни учи да търсим един, последен антихрист в бъдещето (виж 2 Сол. 2:3-4).”[19]

Действието на Антихриста

Следователно, Антихристът всъщност не е множество от хора, а “духът” (1 Йоан 4:3) сред тях, който подпомага заблудата (2 Йоан 7) относно Христос. “Кой е лъжец, освен онзи, който отрича, че Исус е Христос? Той е антихрист, който се отрича от Бащата и от Сина” (1 Йоан 2:22). Йоан ясно прилага понятието за един Антихрист (ho antichristos) към общата дейност да се прокарват лъжи относно личността на Христос. Той повтаря тази идея във второто си писмо: “Защото много измамници излязоха в света, които не изповядват идването на Помазаника Спасител в плът. Такъв човек е измамник и антихрист [ho antichristos]” (2 Йоан 7).

На основата на тези четири текста можем да научим, че Антихристът не е личностен, зъл владетел, който идва в бъдещето. По-скоро, Антихрист е била съвременната еретична склонност относно личността на Христос, която е съществувала сред мнозина в дните на Йоан. Хьокема греши когато казва: “Все пак няма да е правилно да кажем, че Йоан не остява място в своето мислене за личностен антихрист, тъй като той все още очаква антихриста, който идва.”[20] Както ще видим по-долу, Звярът от Откровение и Човекът на Беззаконието също са съвременници на първи век – макар че са различни от антихрист.

Звярът от Откровение

След Антихриста, Звярът от Откровение може би е най-добре познатият есхатологичен образ в Писанието.[21] За него е писано много – голяма част от което е без стойност, защото често се пропуска една основна характеристика, необходима за правилното определяне на Звяра. Тази характеристика е екзегетичното определение на очакванията на самия Йоан за времето на събитията от Откровение.

Времето на Звяра

Както показах в Глава 8, Йоан ясно очаква събитията да се случат в неговите собствени дни. Откровение започва и завършва с очакване на непосредствената близост на събитията, които се описват в него. Откровение 1:1а казва: “Откровение от Исуса Христа, което му даде Бог за да покаже на слугите си онова, което има скоро да стане.” Откровение 22:10 предупреждава: “Не запечатвай думите на написаното в тая книга пророчество, защото времето за изпълнението му е близо.”

Като се има предвид оригиналното значение на Откровение за читателите от първи век (Откр. 1:4, 11; 2-3), Звярът трябва да е някой, който е означавал нещо за тези читатели. Откровение 13 го изобразява като ужасен и могъщ враг на Божиите хора и на всяка правда.

Личността на звяра

Повечето коментатори са съгласни, че образът на Звяра в Откровение е едновременно общо и конкретен.[22] Тоест, понякога изглежда, че Звярът изобразява царство, понякога конкретен, личностен ръководител на това царство. На някои места Звярът има седем глави, които са седем царе, колективно разглеждани. В Откровение 13:1 Йоан отбелязва “и видях звяр, който излизаше от морето, и имаше десет рога и седем глави.” Откровение 17:10 конкретно отбелязва, че седемте глави представляват “седем царе.” Така, Звярът е изобразен обобщено като царство. Царствата, обаче, имат представители. Ето защо в същия този контекст за Звяра се говори и като личност. Йоан насърчава читателите си да “сметнат числото на звяра, защото е число на човек” (Откр. 13:18). В Откровение 17:11 тълкуващият ангел казва на Йоан и на неговите читатели, че “звярът, който беше и го няма, той е осми цар, който е от седемте.” Тази смущаваща характеристика е отбелязана от много коментатори от различни школи на тълкуване.

Неговата обобщена личност. Обобщената личност на Звяра е древната Римска империя от първи век. Според Откровение 17:9 седемте глави на Звяра представляват “седем хълма.” Може би никой белег не е по-очевиден в Откровение от този: Именно Рим се символизира от седемте хълма. В крайна сметка, Рим е единственият град в историята, който се отличава и разпознава със седемте си хълма.[23] Предметът на това сведение е извън всякакво съмнение: самият Рим, съществувал в дните на Седемте църкви от Откровение 2-3 – не “съживената Римска империя,” както е според диспенсационализма.

Неговата конкретна личност. Но кой е Звярът, когато се разглежда като личност? Йоан ни казва, че образът на Звяра е също “човек.” Звярът в неговото личностно въплъщение е Нерон Цезар. Единствено той съвпада с това описание като конкретен и личностен израз на Звяра. Тази зла личност изпълнява всички изисквания на принципите, извлечени от самия текст на Откровение. Забележете следното:

Първо, числото на Звяра. В Откровение 13:18 числото на звяра е числото на “човек.” Това известно число е “666.” Употребата на това число се обяснява с факта, че в древните дни буквите са служели и като фонетични символи, и като аритметични стойности.[24] От голямо значение е, че еврейският запис на неговото име е бил Nrwn Qsr, което образува числената сума от 666.[25] Еврейският едва ли е бил добре познат от нееврейските, гръцко-говорещи римски шпиони. (Ако постмилениалистите пишеха евтини бестселъри, бих избрал крещящото заглавие: Апостол Йоан, Тайният агент.)

Второ, текстуалният вариант. Числото 666 в някои древни преписи на Писанието в действителност е променено на 616. Със сигурност разликата не е случайно недоглеждане, направено от ранния преписвач. Числата 666 и 616 не са подобни на вид в оригиналния гръцки – независимо дали са произнесени с думи или написани като числа. Изследователите на текста са на едно мнение: това трябва да е умишлено.[26]

Макар че не можем да бъдем абсолютно сигурни, може да се силна и доста разумна защита за следното предположение. Йоан, юдеин, използва еврейският запис на името на Нерон за да стигне до числото 666. Но когато Откровение започва да се разпространява сред тези, които са по-малко запознати с еврейския, добронамерен преписвач, който е знаел значението на 666, може да е решил да го направи по-лесно за разгадаване като го промени на 616. Със сигурност не е просто съвпадение, че 616 е числената стойност на “Нерон Цезар,” когато е записано на Еврейски чрез пренасянето му от неговия по-известен латински вариант.

Трето, образът на звяра. В Откровение 13 този, който стои зад загадката на 666, е наречен и изобразен като “звяр.” Заради естественото си значение понятието “звяр” често доста уместно се използва преобразно за личности със зверска природа. Почти общоприето е, че Нерон е бил човек със зверска природа. Нерон е будел страх и омраза дори сред собствените си съотечественици, за което древните римски историци са на едно мнение.[27] Езическият писател Аполиний от Тиана, съвременник на Нерон, конкретно споменава, че Нерон е бил наричан “звяр.”[28]

Четвърто, войната със светиите. За Звяра се казва, “да воюва против светиите и да ги победи” (Откр. 13:7). Всъщност, за него се казва, че извършва тази богохулна война за конкретен период от време: 42 месеца (Откр. 13:5). Нероновото гонение, което започва през 64 г. от Хр.,[29] е било първата Римска атака срещу християнството, както се отбелязва от църковните бащи Евсевий, Тертулиан, Павел Орозий и Сулпиций Север, както и от римските историци Тацит и Светоний.[30] Гонението завършва когато Нерон умира на 8 юни 68 от Хр., 42 месеца по-късно.[31] Дори смъртта на Нерон идва от меч, както е според Откровение 13:14.[32]

Великата Блудница

В Откровение 17:3-6 Йоан вижда ужасяваща гледка. Върху страшния Звяр седи грешната Блудница:

И тъй, той ме заведе по дух в една пустиня, дето видях жена седяща на червен звяр, покрит с богохулни имена, който имаше седем глави и десет рога. Жената бе облечена в багреница и червено, и украсена в злато, със скъпоценни камъни, и с бисери, и държеше в ръката си златна чаша пълна с мърсотии и с нечистотиите на нейното блудстване. И на челото и имаше написано това име: ТАЙНА: ВЕЛИКИ ВАВИЛОН, МАЙКА НА БЛУДНИЦИТЕ И НА ГНУСОТИИТЕ ПО ЗЕМЯТА. И видях, че жената се бе опила от кръвта на светиите и от кръвта на Исусовите мъченици; и като я видях, зачудих се твърде много.

Тъй като жената е седнала на седмоглавия Звяр, някои смятат, че тя е представител на града Рим. Тя седи върху седемте хълма на Рим и е наречена "Вавилон,” старозаветния подтисник на Божия народ, което изглежда сочи към неговия новозаветен подтисник, Рим. Но тъй като самият Звяр е представител на Рим, би изглеждало излишно жената да представлява същото. Освен това, името “Вавилон” не принадлежи исторически нито на Рим, нито на Ерусалим, и така не може да е доказателство, че градът е Рим, а не Ерусалим.[33] За мен е извън всякакво съмнение, че тази Блудница е Ерусалим от първи век. Доказателствата за определянето на Ерусалим като Блудница се основават на следните съображения.

Първо, в Откровение 14:8 “Вавилон” е наречен “великият град.” Но в първото споменаване на “великият град” в Откровение 11:8 понятието безспорно се отнася за Ерусалим, “където техният Господ беше разпнат” (сравни Лука 9:31; 13:33-34; 18:31; 24:18-20). Това величие е особено по отношение на неговото заветно положение в Стария Завет.[34] Дори езическите автори говорят възвишено за Ерусалим. Тацит го нарича “известен град.” Плиний Стари говори за Ерусалим, че е бил “най-славният град на древния Изток.” Апий, римски юрист и писател (ок. 160 от Хр.) го нарича “великият град Ерусалим.”[35] Сибилските предсказания, Йосиф Флавий и Талмудът единодушно наричат Ерусалим “велик град.”[36] Така първият тълкувателен ключ за естеството на Вавилон посочва Ерусалим: великият град.

Второ, Блудницата се насища с кръвта на светиите според Откровение 16:6; 17:6; 18:21, 24. Разбира се, с избухването на Нероновото гонение, което тъкмо е започвало, когато Йоан пише Откровение,[37] Рим е опетнен с кръвта на светиите. Но Рим едва наскоро се е включил в редиците на гонителите. В целите Деяния на Апостолите Ерусалим е изобразен като гонителят, а Рим като закрилник на християнството.[38] Интересно, в контекста на Елеонската беседа Исус укорява Ерусалим: “За това, ето, аз изпращам до вас пророци, мъдри, и книжници; едни от тях ще убиете и ще разпнете, и други от тях ще биете в синагогите си, и ще ги гоните от град в град; за да дойде върху вас всичката праведна кръв, проливана на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария, Варахиевия син, когото убихте между светилището и олтара. . . . Ерусалиме! Ерусалиме! ти, който избиваш пророците, и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошка прибира пилците си под крилете си, но не искахте!” (Мат. 23:34-35, 37). Преди да бъде убит с камъни, Стефан укорява Ерусалим: “Кого от пророците не гониха бащите ви? А още и избиха ония, които предизвестиха за идването на този Праведник, на Когото вие сега станахте предатели и убийци” (Деян. 7:51-52).

Павел предупреждава за юдейско гонение: “Защото вие, братя, станахте подражатели на Божиите в Христа Исуса църкви, които са в Юдея, понеже и вие пострадахте същото от своите си сънародници, както и те са от юдеите; които и Господа Исуса и пророците убиха, и нас прогониха, на Бога не угождават, и на всичките човеци са противни, като ни забраняват да говорим на езичниците за да се спасят. Така те винаги напълнят мярката на греховете си; но безграничният гняв ги постигна” (1 Сол. 2:14-16).

Трето, Блудницата е облечена в юдейски свещенически цветове от алено, пурпурно и злато (Изх. 28).[39] Тя има богохулна диадема на челото си, на която пише: “Тайна, Велики Вавилон, Майка на Блудниците и на гнусотиите на земята” (Откр. 17:5). Това ни дава негативно изображение на святата диадема, която юдейският първосвещеник носеше, на която бе написано “Свят за Господа” (Изх. 28:36-38). Също, Блудницата има златна чаша в ръката си, както е имал първосвещеника в Деня на Изкуплението, според Юдейския Талмуд.

Четвърто, Рим не може да извърши прелюбодейство срещу Бога, защото Рим никога не е бил Божия невяста. Но Ерусалим беше Божията невяста (Ер. 31:31) и за него често се казва, че извършва прелюбодейство срещу Него.[40] Образът на Блудницата по-добре съответства на прелюбодейна жена, и библейските сведения посочват Ерусалим като прелюбодейната жена.

Пето, има очевиден художествен контраст между Блудницата и непорочната невяста, предполагащ целенасочен контраст между Долния Ерусалим и Горния Ерусалим (Откр. 21:2; сравни Гал. 4:24; Евр. 12:18). Когато четем Откровение 17:2-5 и Откровение 21:1, ние виждаме, че контрастът е забележителен и точен. Трябва да си спомним, че невястата е наречена конкретно “Нов Ерусалим” от небето. Ние виждаме шест контраста:

Първо, забележете как Блудницата е представена на Йоан: “И дойде един от седемте ангела, които държеха седемте чаши, та поговори с мене, казвайки: Ела, и ще ти покажа съдбата на голямата блудница, която седи на много води” (Откр. 17:1). Второ, забележете как му е представена невястата: “Тогава дойде един от седемте ангела, които бяха натоварени със седемте последни язви и държеха седемте чаши, и ми проговориха, казвайки: ‘Ела, и ще ти покажа невястата, жената на Агнето’” (Откр.21:9).

Трето, двете жени са противопоставени по характер: “Ела, ще ти покажа съдбата на голямата блудница, която седи на много води” (Откр. 17:1). “Ела, ще ти покажа невястата, жената на Агнето” (Откр. 21:9).

Четвърто, двете жени са видени в противоположни среди, до които Йоан е отнесен от ангела. “И тъй, той ме заведе в Духа в една пустиня, дето видях жена седяща на червен звяр” (Откр. 17:3). “И отведе ме чрез Духа на една голяма и висока планина, и показа ми светия град Ерусалим, който слизаше от небето от Бога” (Откр. 21:10).

Пето, облеклата са подробно описани и противопоставени: “Жената бе облечена в багреница и червено, и украсена със злато, със скъпоценни камъни и с бисери, и държеше в ръката си златна чаша пълна с мърсотии и с нечистотиите от нейното блудстване” (Откр. 17:4). “И на нея се позволи да се облече със светъл и чист висон; защото висонът е праведните дела на светиите . . . и имаше божествена слава, като светеше, както свети някой много скъпоценен камък, като яспис, прозрачен като кристал” (Откр. 19:8; 21:11).

Шесто, имената са противопоставени. Ерусалим и преди е бил наричан с езически имена, доста съвместими с името “Вавилон.” В Откровение 11:8 тя е наречена “духовен Содом и Египет.” В по-ранните дни, Исая нарича Ерусалим Содом и Гомор (Ис. 1). Идеята е, че вместо да се държи като Божия невяста, тя е станала един от Божиите врагове, като Содом, Египет, и Вавилон.

Фактът, че Блудницата седи на седмоглавия Звяр (представител на Рим, както посочихме по-горе) показва не нейното отъждествуване с Рим, а нейния съюз с Рим срещу християнството. Юдеите изискаха разпъването на Христос и постоянно настройваха римляните срещу християните (сравни Мат. 23:37; Деян. 8:1; 12:1-3; 17:5-7; 1 Сол. 14-17).

Доказателствата показват, че Блудницата е Ерусалим.[41] Йоановото откровение противопоставя долния Ерусалим на горния Ерусалим, както в Евреи 12:22 и Галатяни 4:25-26. Долният Ерусалим е изоставил своят съпруг в отричането на Месията.

Човекът на беззаконието

Сега идваме до друг от тези много трудни текстове в Писанията, текст, който съперничи на Данаил 9 в разгорещеността на споровете относно тълкуването му: 2 Солунци 2. Този известен есхатологичен текст съдържа Павловото споменаване на “Човека на беззаконието” или “Човека на греха.”

Текстът е забележителен със своята изключителна трудност. Известният църковен баща Августин пише за една част от текста: “Признавам, че съм напълно невежа за това, което е искал да каже.” Ученият по новозаветен гръцки език Винсънт пропуска да тълкува този текст в четиритомния си речников коментар: “Не се опитвам да тълкувам този текст като едно цяло, тъй като не го разбирам.” Известният лингвист по гръцки език Робъртсън се отчайва от задачата да тълкува този текст, понеже той е в “толкова неясен вид, че трудно може да се изясни.” Морис подтиква към “внимание” в боравенето на този “забележително труден текст.” Брус отбелязва, че “има малко новозаветни текстове, които могат да се похвалят с такова разнообразие от тълкувания, както този.”[42] Има дори някои диспенсационалисти, които признават, че това е “изключително неясен текст от Писанията, който е бил трън в плътта на мноhf тълкуватели.”[43]

Както с горещо оспорвания текст от Данаил 9:24-27, така е и тук: изключително трудно пророчество става ключов текст за диспенсационализма! Забележете следните коментари от диспенсационалисти. Констабъл отбелязва, че “тази част на стиха съдържа истини, които не се намират никъде на друго място в Библията. Това е ключ към разбирането на бъдещите събития и е централен за това послание.” Според Уолвурд Човекът на Беззаконието, разкрит тук, е “ключът към цялата програма в Господния ден.” За 2 Солунци 2 Чефър отбелязва: “макар че има само един текст, който говори за възпиращата сила на Святия Дух, мащабът на проблемите, за които се говори тук, е такъв, че изисква първостепенно внимание.” Райри и Файнберг използват 2 Солунци 2:4 като един от малкото текстове, “потвърждаващи аргумента” за възстановяването на Храма.[44] Няма съмнение, че анти-постмилениалните коментатори отдават голямо внимание на този текст.

Заради огромната му трудност, 2 Солунци 2 поражда оживени спорове в есхатологичните изследвания. В песимистичните есхатологии на амилениализма, премилениализма, и диспенсационализма има честа употреба на този текст като свидетелство за влошаването на условията в света до окончателното отстъпничество. Когато излага възраженията срещу постмилениализма, амилениалистът Хьокема споменава бегло този текст само в две изречения, уверен, че той самоочевидно опровержение на постмилениализма.[45] Макар да е сложен текст, изискващ предпазливост, има достатъчно сведения в него, които поне да го премахнат като възражение срещу постмилениализма.

Историческата среда

По времето на посещението на Павел в Солун той проповядва на юдеите, че Исус е Месията (Деян. 17:1-3). Макар че някои юдеи вярват на Павел, други настройват тълпата срещу християнското послание (17:4-5). Те довличат “някои от братята към управителя на града,” оплаквайки се: “Тези, които изопачиха света, дойдоха и тука, и Ясон ги е приел, и те всички действат против Кесаревите укази, казвайки, че имало друг цар, Исус” (17:6-7). След като вземат гаранция от Ясон и другите, управителите на града ги пускат (17:9). Това позволява на Павел да отпътува безопасно до Берия. Юдеите обаче не се примиряват толкова лесно, защото “солунските юдеи, като разбраха, че и в Берия се проповядва от Павла Божието учение, дойдоха и там та подбудиха и смутиха народа” (17:13). Поради това Павел е изпратен незабавно до Атина (17:14-15).

Това обяснява силните думи срещу юдеите в Посланията към Солунците и ни помага да разкрием някои от по-неясните идеи в тях. В своето първо послание той пише: “Защото вие, братя, станахте подражатели на Божиите в Христа Исуса църкви, които са в Юдея, понеже и вие пострадахте същото от своите си сънародници както и те от юдеите; които и Господа Исуса и пророците убиха, и нас прогониха, на Бога не угождават, и на всичките човеци са противни, като ни забраняват да говорим на езичниците за да се спасят. Така те винаги напълнят мярката на греховете си; но безграничният гняв ги постигна” (1 Сол. 2:14-16).

Този юдейски контекст е важен за разбирането на положението, в което Павел се намира. В изложението, което следва, показвам, че има редица позовавания към Беседата на Елеонския хълм. Елеонската Беседа говори за разрушаването на Храма и за съда над юдеите заради отхвърлянето на Исус като Месия (сравни Мат. 23:35-24:2; сравни Деян. 17:3; 18:5).[46]

Изложение на текста

Стихове 1-2. Павловите думи “относно пришествието на нашия Господ Исус Христос и нашето събиране при Него” (2 Сол. 2:1) са ключът към тълкуването на този текст. Павел тук говори за осъждението на юдеите през 70 от Хр. – същото осъждение, на което е наблегнато в първата част на Елеонската беседа, Книгата на Откровението и няколко други текстове в Писанието.

Макар че говори за Второто Идване само няколко стиха по-горе (1:10), той не говори за същото тук. Във 2 Солунци 1:10 Павел дори използва друга дума за идването на Христос (elthe) от тази, която използва в 2:1 (parousia). Там съдът на Второто Идване донася “вечно погубление от Господнето присъствие” (1:9); тук има временно “изтребление” (2:8). Там Второто Идване включва “Неговите могъщи ангели” (1:7); тук времевият съд не споменава за тези могъщи ангели (2:1-12). Следователно, Второто Идване дава вечно освобождение от тяхното страдание; Господния ден от 70 от Хр. позволява само временно освобождение (сравни Откр. 6:10).

Нещо повече, “събирането при Него,” споменато от Павел във 2 Солунци 2:1, е свързано с думите на нашия Господ в Матей 24:31. Думата, която тук е преведена “събирам” е episunagoge. В Матей 24:31 се намира нейната сродна глаголна форма, където събирането е свързано с “това поколение” (Мат. 24:34) и означава призоваването на избраните в тялото на Христос с възвестяването на първообразния Велик Юбилей (ср. 2 Сол. 1:11; 2:14).[47] Тук това действува по същия начин. С наближаващото разрушаване на Ерусалим и на Храма християните отсега нататък ще се “съберат” в отделно и разграничено “събрание” (episunagoge; църквата е наречена sunagoge в Яков 2:2). След разрушаването на Храма Бог вече няма да търпи ходенето в Храма за поклонение (това би било невъзможно!), както християните често са правели преди 70 от Хр.[48]

Павел ги утешава, като отрича лъжливата вест, че “е настанал деня на Господа” (2 Сол. 2:2). Очевидно самата причина за това послание, написано толкова скоро след първото, е, че някои безскрупулни заблудители са подправяли писмата на Павел и са си приписвали неистинни харизматични откровения относно есхатологични въпроси. В по-ранното си писмо той трябва да поправя тяхната скръб за близките им, които са починали в Господа, като че ли това изключва възможността за тяхното участие във възкресението (1 Сол. 4:13-17). Сега нови есхатологични заблуди смущават младата църква (2 Сол. 2:1-3а): Някои мислят, че Господният ден е дошъл[49] и затова са спрели да работят (2 Сол. 3:6-12).

Думата “смущавам” (throeo; 2:2) е в сегашно неопределено време, което означава постоянно състояние на тревога. Същата дума се използва на друго място само в Елеонската беседа (Марк 13:7; Мат. 24:6). Там тя дори се намира в същия теологичен контекст: предупреждение за заблудата и смута относно идването на Христовия ден (Марк 13:5-7).

Стихове 3-7. Павел е доста разтревожен от разпространяването на заблудата (ст. 3). За да избегне заблудата и за да изясни истинското начало на Господния ден за Ерусалим, Павел ги осведомява, че “това няма да бъде докато първо не дойде отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта” (2 Сол. 2:3). Преди да могат да видят “идването” на Господния ден, трябва първо да има отстъпление и откриването на човека на беззаконието, който също е наричан “син на погибелта.” (Не е задължително тези неща да се случат в хронологична последователност, както признават дори и диспенсационалистите.[50] Стих девети ясно е извън реда и трябва да се намира в средата на стих осми, ако строгата хронология има някакво значение.)

Думата “отстъпление” е apostasia, която се среща в Новия Завет само тук и в Деяния 21:21. Исторически, думата може да означава бунт: политически или религиозен.[51] Но за кое от двете се отнася тук? Дали се отнася към бъдещо световно отстъпление от християнската вяра, както е според песимистичните есхатологии? Амилениалистът Уилиям Хендриксън пише, че това говори, че “като цяло, видимата Църква ще изостави истинската вяра.” Диспенсационалистът Констабъл коментира: “Този бунт, който ще вътре в официалната църква, ще бъде отстъпление от истината, която Бог е открил в Своето слово.”[52] Или пък apostasia се отнася към някакъв вид политически бунт?

Добри аргументи могат да се извлекат в подкрепа на възгледа, че това говори за юдейското отстъпление/бунт срещу Рим. Йосиф Флавий определено говори за Юдейската война като apostasia срещу римляните (Йосиф, Живот 4). Вероятно Павел смесва тук двете понятия за религиозен и политически бунт, макар че набляга върху избухването на Юдейската война, която е резултат от тяхното отстъпление срещу Бога. Ударението трябва да е върху бунта им срещу Рим, защото той е в бъдещето и времето му може да се определи, докато бунтът им срещу Бога е продължаващ и натрупващ се. Това е необходимо за да се опровергае заблудата, от която Павел е разтревожен. Като следствие от това крайно отстъпление и последвалото разрушаване на Ерусалим християнството и юдаизмът завинаги са разделени и изложени на гнева на Рим.[53]

Човекът на беззаконието е Нерон Цезар, който също е Звярът от Откровение, както са вярвали много Църковни Бащи.[54] Трудността на този текст е в това, че Павел “описва Човека на греха с определена въздържаност” (Ориген, Целз 6:45) от страх да не си навлече “обвинение в клевета, че е говорил зло против Римския император” (Августин, Божият град 20:19). Павел и неговите близки вече са пострадали от солунските юдеи, че “те всички действат против Кесаревите укази, казвайки, че имало друг цар, Исус” (Деян. 17:7). Мъдростта изисква благоразумие в споменаването на имперската власт; неговото (1 Сол. 2:17) лично служение сред тях съвсем наскоро позволява това: те трябва да си “спомнят,” че докато е бил при тях, той им е “казал тези неща” (2:5).

Поне е ясно от Павел, че нещо в настоящето (ок. 52 от Хр.) “възпира” (сегашно време) човека на греха “за да се яви своевременно” (2:6). Човекът на беззаконието е е жив и очаква да се “разкрие.” Това означава, че за известно време християните са можели да очакват поне някаква защита от римската власт: римските закони по отношение на religio licita* са били временно в полза на християнството, докато е било считано за секта на юдаизма, но преди злият Нерон да застане на престола. Павел със сигурност е бил закрилян от римската съдебна система (Деян. 18:12) и сериозно се възползва от тези закони през 59 от Хр. (Деян. 25:11-12; 28:19) като защита от злобата на юдеите. Той не изразява лоши чувства към Рим, когато пише Римляни 13 през 57-59 година: през ранното управление на Нерон, известният Quinquennium Neronis.[55]

Когато Павел пише 2 Солунци 2, той е под царуването на Клавдий Цезар. Може би той използва игра на думи с името на Клавдий. Латинската дума за “възпира” е claudere, която е подобна на “Claudius.”[56] Интересно е, че Павел използва и среден, и мъжки род на “възпиращия.” Докато Клавдий е жив, Нерон, Човекът на беззаконието, е бил без власт да извършва публични беззакония. Християнството е било свободно от имперския меч докато не започва Нероновото гонение през ноември 64 от Хр.

Забележително е, че юдеите толкова са били възпирани от имперския закон, че не убиват праведника Яков в Ерусалим до около 62 от Хр., след смъртта на Римския прокуратор Фест, и преди пристигането на Албин (Йосиф Флавий, Юдейска история 20:9:1). С тези събития “тайната на беззаконието” бива изявена, с изпълнението на “откриването на Човека на беззаконието” (превръщането на римската имперска династия в гонителска власт в личността на Нерон).

Злата “тайна на беззаконието” “вече е действала,” макар че е ограничавана по времето на Клавдий (2 Сол. 2:7). Това може би говори за злоумишленото нехайство и заговора на майката на Нерон, Агрипина, която може би е отровила Клавдий, за да може Нерон да застане на престола (Тацит, Анали 12:62; Светоний, Клавдий 44). Римският император, според Павел, “се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на когото се отдава поклонение” (2 Сол. 2:4а). Опасността от поклонението пред императора се вижда открито само няколко години преди това, когато император Калигула (Гай) се опитва да постави своя образ в Храма в Ерусалим (Йосиф Флавий, Юдейска история 18:8:2-3).

Изразът “така че той седи както Бог в Божия храм и представя себе си за Бог” е интересен. Когато hoste (“така че”) е последвано от инфинитив (kathisai, “седя”), това показва преднамерена цел, а не задължително постигната цел.[57] Намерението на Калигула е било именно да седне в “Божия Храм” в Ерусалим; желанието на императора е било именно “представя себе си за Бог.” Всъщност, Филон ни казва, че “злобата на Гай [Калигула] бе толкова голяма спрямо всички, и особено към народа на юдеите. Последните той мразеше толкова горчиво, че си присвои всичките им места на поклонение в другите градове, и започвайки от Александрия, ги напълни със свои образи и статуи на себе си.”[58]

Същото важи за всички цели и намерения, извършени от бъдещия император Тит, който завършва опустошението на Ерусалим, започнато от Нерон. Тит действително нахлува в Храма през 70 от Хр. (Йосиф Флавий, Юдейските в ойни 6:6:1). Това съвпада с Матей 24:15 и действува като мерзост, която докарва запустение, за която Павел говори, която трябва да стане в “това поколение” (Мат. 24:34).

Не само това, но в Нерон имперската династия в края на краищата открито се “съпротивява” на Христос (2 Сол. 2:4) чрез преследването на Неговите последователи. Нерон дори започва гонението на християните като се представя в колесница като бога слънце Аполон, докато изгаря християните за да освети празника в своя прослава.[59]

Стихове 8-9. Стихове 8 и 9 казват: “и тогава ще се яви беззаконният, когото Господ Исус ще убие с дишането на устата си, и ще изтреби с явлението на пришествието си, – този, чието идване се дължи на действието на Сатана, съпроводено от всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса.”[60] Както е посочено, този беззаконник трябваше накрая открито да се изяви. Тайнственото естество на неговия характер позволява откриването на неговото беззаконие в нечестивите действия на Нерон. Това се случва след като вазпиращият [Клавдий] е “отмахнат,” давайки на Нерон обществената сцена, чрез която той да извършва ужасните си беззакония.

В това осъждение, идващо над Ерусалим, има също осъждение над Човека на беззаконието, Нерон. Има надежда и утеха в обещаното освобождение от съпротивата на юдеите и Нерон (2 Сол. 2:15-17). Не само Ерусалим бива разрушен след двадесет години, но и Нерон умира от насилствена смърт в средата на Юдейската война (8 юни 68 от Хр.) Следователно неговата смърт е трябвало да стане в Господния ден, съвпадайки с осъдителното идване на Христос. Той ще бъде унищожен от дъха на Христос, точно както Асирия беше унищожена от идването и дъха на Господа в Стария Завет (Ис. 30:27-31) и както Израел беше смазан от Вавилон (Мих. 1:3-5).

Заключение

Има редица известни действуващи лица, които са присъствуват в пророческите писания. Често изглежда, че те са по-добре познати от общите идеи на самата есхатология. Какво ли не са чули и казали съвременните евангелски християни за Звяра и Антихриста? Толкова много от тези личности са нечестиви подчинени на Сатана и са възприемани от привържениците на песимистичните есхатологии за опровержение на постмилениалната надежда. Ние видяхме, че тази песимистична загриженост по отношение на гонителите, пророкувани в Новия Завет, вече не е основателна. Когато горепосочените образи се разгледат внимателно в техните исторически обстоятелства, пророчествата относно тяхното бъдещо явление съвпадат с постмилениализма. Това до голяма степен се дължи на претеристкото схващане за тези действуващи лица – добрите (Илия) и лошите (Блудницата) – според правилната библейска херменевтика. Историческият Илия е получил наградата си много преди Исус да се появи; той няма да се върне. Заветният, кръщаващ Илия направи същото. Така стана и с Блудницата, Ерусалим, през 70 от Хр., унищожена от колективния Звяр, Рим. Личностният Звяр, Нерон, получава наградата в годината преди това. За разлика от старите диспенсационалистически пророчески книги,[61] те не могат да бъдат съживени.