Той ще владее
Съдържание
Предисловие
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Заключителни
бележки

Приложение А
Приложение Б
Библиография

   

Той ще владее
  Home     Кенет Л. Джентри  

 

1

ВАЖНОСТТА НА ЕСХАТОЛОГИЯТА

Помнете предишните неща от древността; защото Аз съм Бог, и няма друг; Аз съм Бог, и няма подобен на Мене, Който от началото изявявам края, и от древните времена нестаналите още неща, и казвам: Намерението Ми ще устои, и ще извърша всичко що Ми е угодно;” (Исая 46:9-10)

Думата “есхатология” е появило се доста късно теологично понятие, очевидно неизползвано преди деветнадесети век.[1] “Есхатология” е получена от свързването на две гръцки думи: есхатос, което означава “последен,” и логиа, което означава “слово, беседа.” Етимологически, есхатология е “наука за последните неща.”[2] Понятието произлиза от определени текстове от Писанието, които говорят за “последните неща” (2 Тим. 3:1; Евр. 1:2), “последното време” (1 Пет. 1:20; Юда 18), “последния час” (1 Йоан 2:18) и други подобни изрази. Намираме подобни примери в Септуагинта, гръцкия превод на Стария завет от втори век пр. Хр.[3]

Есхатологията се разделя най-общо на две категории. Има дял, който можем да наречем “космическа есхатология,” който се занимава с историята на свършека на световната система и на човешката раса.[4] Космическата есхатология включва изучаването на библейските данни по отношение на провиденческо управлявания ход на историята, и как той се развива към предопределения си край. Космическата есхатология се съсредоточава особено върху развиващото се разпростиране на Божието царство в историята, Второто пришествие на Христос, възкресението от мъртвите, крайния съд и вечното състояние на нещата.

Има и друг дял, който можем да наречем “лична есхатология,” която се занимава със съдбата на всеки човек след смъртта.[5] Това неизбежно включва изучаване на физическата смърт, безсмъртието на душата и междинното състояние. Разбира се, понеже това изважда човека от временния свят във вечния, също включва разглеждане на рая и ада.

Настоящият труд ще се съсредоточи върху космическата есхатология. Есхатологията е жизнено важна за правилното разбиране на библейското откровение. Както Герхардъс Вос отбелязва по отношение на Павловото богословие, “Не само христологията, но също и сотирологията на ученията на Апостола е тясно свързана с есхатологията, така че ако се постави въпросът, кое учение е по-централно, и кое по-периферно, есхатологията би имала основателни претенции за централното място както и останалите. В същност, обаче, тук няма алтернатива; има движение напред и назад в реда на мисълта и в двете посоки.”[6]

Въпреки че есхатологичните въпроси винаги са стояли пред църквата,[7] всеобщо признато е, че есхатологията едва напоследък е придобила известност като област на систематично изследване. Беркхоф отбелязва в това отношение: “Когато Клифорт пише своята книга Eschatologie, той се оплаква от факта, че никога до сега не се е появявал изчерпателен и последователен труд върху есхатологията като цяло. . . . Като цяло може да се каже, че есхатологията дори и сега [1941] е най-малко развита от всички предмети на догматиката.”[8] Тази загриженост се появява много късно в християнската история.

Въпреки че този недостатък по-късно е поправен до голяма степен,[9] за нещастие сега положението е такова, че областта на есхатологията е доминирана предимно от писатели, които предлагат или рационалистически възгледи (напр. Рудолф Бултман, Юрген Молтман, Волфхард Раненберг), диспенсационалистически новости (напр. Чарлз С. Райри, Джон Ф. Уолвурд, Дж. Дуайт Пентекост), или сензационни предсказания (напр. Хол Линдзи и Дейв Хънт). Разбира се има изключения (напр. Антъни Хьокема и Джордж Елдън Лад). Независимо от това, внимателното и систематично представяне на оптимистичната есхатология на Писанията остава жизнена необходимост за Църквата.[10] Надявам се, че този труд ще задоволи частично тази необходимост.

Има хора, които се оплакват от въвеждането на нови идеи или от повторно систематизиране на стари възгледи в теологичния пазар на есхатологията. Един теолог пише, че “не се нуждаем от поредна защита на определен възглед за бъдещето, и със сигурност не и от нов възглед.”[11] Друг коментира в критика на нов труд по есхатология, че той “сериозно поставя под въпрос . . . необходимостта от прибавянето на пета позиция към вече прнаселения дебат за грабването.”[12] Въпреки това е жизнено важно да се правят непрекъснати изследвания, систематизиране и поправка на нашето разбиране за тази важна област от теологията. Ще ви представя три аргумента за необходимостта от един нов труд по есхатология.

Първенството на Писанието

Павел ни казва във 2 Тимотей 3:16, че “Всичкото писание е боговдъхновено, и полезно за поучение, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата.” Следователно, изследването на ученията на Писанието ще е от полза за християнина. А есхатологията със сигурност е една от главните области на библейската теология. Писанието, не опитът, трябва да е основата на нашата есхатология.

Както ще ви демонстрирам по-подробно в последствие, предметът на библейската есхатология започва в самото начало на историята на вселената и се простира до окончателния й край. Следователно, тя обхваща цялото време и всички библейски данни. Както Юрген Молтман казва: “От началото до края, а не само в епилога, християнството е есхатология, надежда, гледаща и движеща се напред, и така революционизираща и преобразяваща настоящето.”[13] Дж. Дж. Остерзее се съгласява: “Всяка истинска Теология е в същото време Телеология, която сама по себе си води към Есхатология.”[14] Или да поставим въпроса в статистически вид в тази иконометрична епоха, някои изследвания предполагат, че пророческият елемент в Писанията е малко над една четвърт, или около 27% от библейския текст, понеже предсказателни пророчества са намерени в 8,352 от 31,124 стиха в Библията.[15]

Беркхоф слага важността на есхатологията в правилна перспектива по отношение на нейната връзка с другите дялове на систематичната (или догматичната) теология:

В теологията въпросът е, как Бог окончателно и съвършено се прославя в делата на ръцете Си, и как Божието намерение се осъществява напълно; в антропологията въпросът е, как разрушаващото влияние на греха се побеждава напълно; в христологията въпросът е, как делото на Христос се увенчава със съвършена победа; в сотирологията въпросът е, как делото на Святия Дух накрая води до пълното изкупление и прославяне на Божиите хора; и в есхатологията въпросът е окончателното прославяне на Църквата. Всички тези въпроси трябва на намерят своя отговор в крайното изложение на догматиката, правейки я завършек на догматичната теология.[16]

МакДоналд смело твърди за Исусовото учение: “Нещо повече от просто парадокс е да се каже, че първите неща в Евангелията са тяхното представяне на последните неща. Тяхната теология, като всяка друга здрава теология, която е вярна на библейския си възглед, включва есхатология, учение за последните неща.”[17]

За евангелския християнин, Писанието господствува над неговия мироглед.[18] С толкова тежко библейско наблягане върху въпросите от есхатологическа важност, ние не трябва да пренебрегваме тази област на изследване. В същност, този въпрос ни води към нашата следваща, свързана с това област: философия на историята.

Християнската философия на историята

Дали историята има смисъл, цел или значение? Дали има единно движение в историята? Дали историята отива нанякъде? Това са важни въпроси, когато започваме изследване по библейска есхатология; първите два ни подготвят, а последният говори за космическа есхатология. В края на краищата, въпросът за есхатологията е “не само как да тълкуваме Откр. 20, но и такъв, който сочи към цялостна философия на историята.”[19]

Карл Хенри наблюдава, че “юдео-християнското откровение подхранва универсално убеждение, че никоя теология или философия не могат да бъдат изчерпателни, ако не разглеждат направлението на историята и целта на вселената, с проблема за крайната съдба на човека и проблема за смъртта.”[20] Вос отбелязва:

Вече не е чудно, че такова енергично есхатологическо мислене се стреми към консолидиране в ядро от сбита теологична структура. Защото в нея световният процес се разглежда като единно нещо. Краят се вижда ясно в началото, и всички междинни се тълкуват от гледна точка на предназначението a quo [от самото начало, в произхода, бел. ред.] и края ad quem [крайна цел, предназначение, бел. ред.]. С други думи, есхатологията, дори и най-примитивната, неизбежно ражда философия на историята, дори и в най-начална форма. А всяка философия на историята носи в себе си семето на теологията. . . . Цялото есхатологично тълкуване на историята, когато се съедини със силна религиозна нагласа, не може да произведе нищо друго освен най-финия практически теологичен плод. Приемането на Бога като източник и цел на всичко, което съществува и става, и поддържането на такъв възглед, проникнат с топлотата на истинско посвещение, не само е свързано с теологията , както плодът е свързан с дървото: по самото си естество това е истинско теологично дърво на живота.[21]

Макар че няма да развием пълна философия на историята, ние трябва да сме поне най-общо запознати с нейната важност.[22] Основно три подхода към историята са важни за нашето изследване, както са представени от Райнолд Нибур и Артър Ф. Холмс.[23] Тези възгледи са езическият цикличен възглед, християнският линеен възглед, и светският еволюционен възглед.

Кратък исторически преглед

Изучаването на историята е сложна задача. Трудността на подреждането на всички доказателства, с които разполагаме (които ни дават само някаква част от онова, което се е случило) е наистина тежка. За Толстой се казва, че е коментирал “Историята би била чудесно нещо, ако само бе вярна.”[24] В края на 17 век се появява систематичен исторически пиронизъм, който отрича важността на историята заради философския скептицизъм по отношение на цялото човешко познание.[25] Изграждането на изцяло библейска философия на историята е задача от огромна важност за християнина.

Въпреки че “обществата са съществували, и продължават да съществуват дори там, където хората нямат познание за продължаващия исторически процес,”[26] в края на краищата в древния пред-християнски свят се заражда цикличен възглед за историята.[27] Цикличното тълкуване на историята е имало (и в някои случаи все още има) силно влияние в Изтока: Китай, Индия и Персия. Този цикличен възглед за историята повлиява Запада чрез Гърция и Рим.[28] Основан върху сезонния ритъм в природата, той представя историята като безкрайна, повтаряща се серия от цикли.

Като се има предвид езическото схващане за повтарящите се цикли и несвързаността на реалността под властта на борещи се богове, тогава не би могло да има единно схващане за реалността. Такъв възглед разрушава всяка надежда за исторически прогрес, вкарвайки по този начин хората в безизходна вселена на безжалостни политически цикли.[29] В Гърция е имало “строга анти-историческа метафизика,”[30] като резултат на влиянието на Аристотеловия интерес към вечното.

Аристотел пише: “Понеже самото време изглежда, че е някакъв цикъл.” (Физика 4:14). Римският историк Корнелий Тацит (56-117 от Хр.) пише, че “не само сезоните, но всичко останало, включително и обществената история, се движи в цикли.” (Анали 3:35). Марк Аврелий Антонин (121-180 от Хр.), стоически философ и римски император, ясно изразява цикличния възглед: “Бъдещите поколения няма да могат да бъдат свидетели на нищо ново, както и нашите предци са нямали нищо повече, отколкото имаме ние днес, но ако човек стане на четиридесет години, и има въобще някакво разбиране, той всъщност е видял – благодарение на тяхната подобност – всички възможни преживявания, минали и бъдещи” (Размишления 11:1).

Философски и морално осъзнатият християнин има съвсем различно схващане за действителността. Неговото реалистично схващане за историята дава развитие на ясно разграничима и смислена философия на историята. Аврелий Августин, Епископ на Хипон (354-430 от Хр.), може с право да бъде наречен бащата на философията на историята.[31] Той полага философия на историята, чийто смисъл се корени в изкупителното дело на Исус Христос, което е важна част от вечния план на Всемогъщия Бог, Създател на небето и земята.

В края на краищата календарът на Запада се нарича Anno Domini, “в Господната година.” Това се прави за пръв път от Дионисий Ексигуус през 525. Едва през осемнадесети век предхождащата ера започва да се отбелязва “пр. Хр.” преди Христа. Кълман отбелязва: “Нашата система на време не брои годините в непрекъснато движение напред, което започва от дадена точка. . . . Нашата история . . . не изхожда от начална точка, но от център. . . . Това събитие е раждането на Исус Христос от Назарет.”[32]

Августин твърди, че това, което дава смисъл на историята е Божията провиденческа намеса. В допълнение, “тъй като според Августин човешката история не е нищо друго освен разгръщането на Божествената драма, историята има посока.”[33] Той вижда, че историята се движи към славен завършек; оттук той гледа на историята като линейна, а не като циклична.[34] Трите основни съставки на християнския възглед за историята са тези: (1) линейно движение, (2) божествена намеса, и (3) телеологическа насоченост.

Християнският, августински възглед за универсалната история царува с голямо влияние през средновековния период. До голяма степен е заменен със светска философия на историята, повлияна от ренесансовия интерес към класическата древност. За кратко време през 1792, водачите на Френската Революция се опитали да наложат нов календар във Франция. В същност, самите понятия “средни векове,” “средновековен период,” “тъмни векове” и т.н. свидетелстват за пристрастие срещу християнското влияние в историята. Периодът на господстващото влияние на християнството в средните векове се счита за мрачен период, разделящ златните дни на езическите Рим и Гърция от техните славни съвременни наследници в светския хуманизъм. Забележете мрачният възглед, който маркиз дьо Кондорсе е имал за Средните векове: “Единствените постижения на човека са били богословските блянове и суеверните заблуди, единственият морал религиозната нетърпимост.”[35] Но древните езически и съвременни светски възгледи за историята съвсем не са славни.[36]

Християнският историк С. Грег Сингър разказва за едно преживяване, което е имал на годишна среща на Американската Историческа Асоциация в началото на 70-те. Той бил на неофициална малка групова среща с няколко водещи историци. Дискусионният предмет бил значението и целта на историята. Шестте други историци, които присъствали, били убедени, че историята “няма никакво решаващо значение и никаква определена цел.”[37] Сингер отговорил: “Ако това е положението, тогава защо преподаваме история?” Неговият въпрос бил посрещнат с изненада и отвращение, групата се разпаднала, и всички историци отишли на различните си дискусионни семинари по предметите, които преподават в колежите, но които по тяхна собствена преценка нямат същностно значение.

Според различните съревноваващи се съвременни, светски, еволюционни възгледи, историята може наистина да няма никакво значение, цел, стойност, или посока.[38] Основата на действителността е Случайността. Следователно в такава система окончателната основа на рационалното става ирационалното. Така, не само няма краен смисъл и цел, но и основа за етика, т.е. за морални стойности. Хаосът на съвременното общество е плод на широко разпространеното приемане на тази съвременна философия на историята.

Презумпции на християнската философия на историята.

Презумпциите, които стоят в основата на християнската философия за линейна история, включват следните няколко елемента, които ще бъдат накратко изложени. Важно е да ги имаме предвид от началото. Есхатологичното проучване ще бъде радикално променено и хвърлено в безнадеждно объркване, ако презумпциите на нашето изследване не са правилно разбрани като даденост. Те ще бъдат използвани като основа на нашето разглеждане на библейската есхатологическа система, която е изложена в този труд. Фундаменталните презумпции на християнската философия на историята, които се намират в двата завета,[39] са: Бог, сътворение, провидение, падение, изкупление, откровение, и свършек.

Бог. Бог съществува и е абсолютно независим и напълно себедостатъчен. В Изход 3:14 Той определя Себе Си чрез Своето специално заветно име “YHWH” (“Йехова”). Тук Той определя Себе Си като “Аз съм Който съм.” Това самоопределяне е особено важно за нашето разбиране на Бога. Това твърдение е в несвършено време на еврейски език, отличавайки по този начин постоянно изявяващо се качество. От това име ние можем със сигурност да разпознаем същностните качества на Бога: (1) Неговото самосъществуване: Бог съществува сам по Себе Си. Той е напълно несътворен и самосъществуващ. Няма принцип или факт преди Бога, които да са причина за Неговото съществуване (Йоан 5:26). (2) Неговата вечност: Той е неограничен, вечен. Съчетанието между времето на глагола (несвършено) и неговото повтаряне (“Аз съм” / “Аз съм”) подчертава Неговото непрекъснато, безкрайно съществуване (Пс. 90; 93:1-2; Ис. 40:28; 57:15). (3) Неговото върховенство: Той е абсолютно самоопределящ. Той решава от собствената Си естество. Като Абсолютен, Той работи с неограничена свобода. Не се съобразява с външни обстоятелства. Той е такъв, какъвто е, защото е такъв, какъвто е. Той е напълно самоопределящ се и няма нужда от нещо извън Себе си (Ис. 40:9-31).

Сътворение.[40] Има личностно, морално, върховно начало на цялата действителност. Християнската креационистка гледна точка поставя човека под Бога и над природата (Бит. 1:26-27; Пс. 8). Това внася трансцедентен смисъл във времевата история и поставя пред човека висше призвание.[41] Цялата вселена, от най-малката атомна частица до най-голямата и далечна галактика, е създадена ex nihilo. Тя съществува единствено заради упражнението на Божията творческа воля, и е била доведена до съществуване от Неговите суверенни, последователни божествени декрети (Бит. 1:1; Изх. 20:11; Евр. 11:3). Всички факти и закони, всички хора и материали, водят произхода, значението и целта си от Бога.[42]

Провидение. Бог има постановен от вечността, подробен до минута, върховно определен и безпогрешно сигурен план за вселената; този план лично и във всеки момент се управлява от Него и за Негова слава.[43] Провидението внася трансцедентно значение в управлението на историята. Бог върши всички неща според намерението на Своята свята воля (Еф. 1:11; ср. Пс. 33:11; Ис. 45:10-11). Провидението е алтернативата на Случайността и грубата фактуалност (т.е. несвързаността на действителността) на нехристиянската гледна точка.

Падение. Заради Божието изпитание върху Адам, което доведе до падението на Адам (Бит. 3:1-8), историята става битка между Христос и анти-Христа (Бит. 3:15). Грехът засяга всяка страна на човешката дейност, изкривявайки цялата действителност. Нашата историческа ситуация не може да бъде разбрана без неестествеността на греха. Нито можем да мислим за човешкия фундаментален проблем като онтологичен, отнасящ се към неговото ограничено естество. Способностите на Адам преди падението са забележителни (Бит. 2:15, 19-20), както ще бъдат нашите в нешато следвремево съществуване (1 Кор. 15:42-53). Основният проблем на човека е морален, свързан с неговия бунт срещу Божия закон (Рим. 5:10; 8:7-8). По тази причина той работи под Божието проклятие (Бит. 3:15; Рим. 5:12-19; Гал. 3:10) Но историята не е изоставена от Бога заради Падението на човека. Във всеки случай тя е свидетел на възхода на друг фактор: изкуплението.

Изкупление. Главната тема в историята е изкупителната дейност на Бога при примиряването на създанието със Себе си (Бит. 3:15; Кол. 1:19-23). Това много силно и пряко ще се отрази на нашето разбиране на библейската есхатология. Бог е установил план на изкупление за да доведе отклонилия се човек отново до Себе си. Никое правилно разбиране на историческия прогрес и посока не може да съществува само с позоваване върху падението на човека. Трябва да включим като фактор също и възстановителните действия на Бога в изкуплението.[44] Деленето на историята на пр. Хр. и от Хр. е показателно за реализирането на Христос като център на историческия процес.[45] Такова историческо обозначение има теологични следствия. Опитът на някои историци да въведат датировка пр. н. е. и сл. н. е. е знак за антихристиянски намерения.[46]

Откровение.[47] Бог е открил Себе Си и различни страни на Своята воля непогрешимо и безгрешно в Своето Свято Слово, Библията (Йоан 10:35; 2 Тим. 3:16-17; 2 Пет. 1:20-21). Провиденческото управление на историята включва причинното пророческо слово на Създателя. Божият вечен декрет, от който Неговото пророческо слово се излива в историята, не е нито абстрактен, нито случаен; той е конкретен и рационален. Той не е груба сила, а подредена власт. Божието слово дава разбираемо устройство на всички неща (Пс. 33:11; 148:5; Евр. 1:3; 11:3).

Окончателно изпълнение. Историята не само има начало, но тя е провиденчески водена към определен край (Ис. 46:10; 55:11). Нашият труд в Господа, тук на земята, не е напразен (1 Кор. 15:58). Ние работим в настоящето с поглед към бъдещето, и накрая към окончателното изпълнение и вечното състояние на нещата. В същност, трябва да се осъзнае, че “Християнският възглед за историята е дал на западната цивилизация нейното широко разпространено убеждение, че бъдещето предлага надежда.”[48]

Тук не мога да си позволя да посветя повече място на този важен въпрос за философията на историята, но читателите трябва да имат предвид тези общи изявления когато четат това изследване на библейската есхатология. Ние се занимаваме с много важен въпрос: християнска философия за световната история. Трябва да осъзнаем, че “Писанието потвърждава, че цялата история има цел и предназначение, че историята е неповторима, и че тя се движи към окончателното тържество на доброто.”[49] Ако човек чете голяма част от популярната есхатологическа литература, би предположил, че Библията е есхатологически пъзел, една голяма несериозна авантюра.[50] Това не е така.

За есхатологическото проучване е жизнено важно дали целият ход на световната история е под абсолютно върховното управление на неограничения личностен Бог на Писанията. От основна важност е дали гледаме на вселената като Божие създание, направено за Негова слава. Ако Бог не беше напълно върховен, някой конкурентен Бог или някой уравновесяващ принцип или непредвидима случайност биха могли да хвърлят тъмно покривало на неизвестност над нашето познание за крайния есхатологичен резултат на световната история и човешкото съществуване. Това би унищожило всяка надежда за морален завършек на света и световната история.[51]

От изключителна важност относно фактите на есхатологичния завършек е ние да разберем това: Бог има вечен план, който абсолютно управлява началото, хода и изхода от историята. Християнската философия на историята трябва да настоява, че Неговата воля е определяща, а не реагираща. Бог не се съобразява със силите, които са присъщи на историческите процеси, били те резултат от конкурентно духовно същество или същества, или следствие от автономна човешка дейност, или плод на “природни” явления. Има огромно значение дали Бог благодатно и обективно е открил на човека Себе Си и Своята воля. Ако нито една от тези библейски “дадености” не е вярна, тогава, по отношение на първата, Бог не би могъл да знае бъдещето със сигурност, защото то ще е по определение случайно и непознаваемо. По отношение на втората, ние не бихме могли да имаме надежда сами да повдигнем завесата на бъдещето; нашето проучване ще е просто отгатване.

Обществените приложения на есхатологията

Както ще стане ясно в следващите глави, есхатологията има огромно влияние върху мирогледа на християнина и следователно върху неговия практичен, ежедневен живот. В тази книга аз специално ще подчертая една конкретна есхатологична тема, която е силно господствуваща в цялото пророческо Писание, и която е най-влиятелна в насърчаването на пълноценно християнско свидетелство, и на основана върху Библията обществена дейност: темата за победата на благовестието.

Пропускането на темата за победата на благовестието в голяма част от съвременната есхатология е достойно за съжаление. Нейното заменяне с пораженческа схема на християнската дейност е парализирало обществената активност на християните, изпразнило е християнския мироглед от практически смисъл и е дало на християните грешен “утеха в летаргията,” понеже обикновено “оправдава обществената безотговорност.”[52] Това е оставило земята (която е Господна, Пс. 24:1)[53] на един победен враг и неприятел на нашия Господ и Спасител Исус Христос. Тази парализа е още по-скръбна, защото е причинила загубата на големи придобивки, спечелени с неуморния и скъпоценен труд на нашите християнски предци, особено от епохата на Реформацията до началото на 1900.

Есхатологически песимизъм

Три от четирите главни евангелски есхатологични системи[54] може да се категоризират като “песимистични,” докато възгледът, който се излага в тази книга, може да се разглежда като “оптимистичен.” Категоризирайки ги като песимистични, аз говоря за следните проблеми:

(1) Като системи за прогласяване на благовестието всяка една учи, че благовестието на Христос няма да упражни някакво голямо влияние в света преди завръщането на Христос;

(2) Като системи на историческо разбиране всяка твърди, че Библията учи, че има пророчески определени, неустоими тенденции надолу към хаос в процеса и развитието на историята; и следователно,

(3) Като системи за провеждане на християнско ученичество, всяка разубеждава Църквата от очакване и усилия за цялостен успех при промяната на света за Христос през тази епоха.

Въпросът за песимизма/оптимизма е тясно свързан с практическите усилия на християните в света днес.[55] Всички евангелски християни са оптимистични в крайния смисъл, че Бог чудодейно ще спечели войната срещу греха и Сатана в края на историята чрез пряка свръхестествена намеса, или в земното милениално царство, въведено от Христос при Второто пришествие,[56] или при крайния съд, който въвежда Новото Небе и Новата Земя.[57]

Диспенсационализъм. Диспенсационалистът увещава вярващите да приемат възгледа, че “епохата на Църквата ще свърши с отстъпление, а не съживление,” понеже така е определено (макар че те рядко казват предопределено) от Бога.[58] Нещо повече, чрез този възглед вярващите днес са поучавани, че “настоящият свят отива към осъждение. След това осъждение, Христос ще поеме контрола върху света и ще го управлява. Но докато стане това, посланието и дейността на вярващите трябва да бъдат ‘Бягай от идещия Божий гняв като намериш сигурност в Исус Христос.’”[59] “Ние сме свидетели през този двадесети век на срутването на цивилизацията. Очевидно е, че наближаваме края на света. . . . Не мога да видя светли перспективи за земята и нейните обитатели чрез усилията на човека.”[60] Докато тази книга се отпечатваше, друг пример на песимизма попадна на бюрото ми: “Настоящият свят идва стремително към своя край. Той се движи необратимо към своето предназначение.”[61] Това е езикът на предопределението.

Поради това, диспенсационалистите догматично учат своите последователи: “Християните нямат непосредствени решения на проблемите на деня."[62] Всъщност, те твърдят, че “да се опиташ да установиш дългосрочна промяна на институциите преди Христос да се върне на земята амо ще доведе до проникването на хуманистическия квас в ортодоксалното християнство”[63] и “нашата главна работа трябва да бъде да спасяваме хората от бъркотията, а не да се опитваме да я подобряваме, или да запазваме добрите й качества.”[64] Диспенсационалистите обичат да се оплакват: “Без надеждата за завръщането на нашия Господ . . . какво бъдеще има всеки от нас?”[65]

Не изваждам тези твърдения извън контекста. Те са доста обичайни. Езикът на общественото и политическо бягство от отговорност е същностен за диспенсационалистическия възглед. Хол Линдзи[66] изразява възможно най-убедително това състояние: “Христос умря за нас, за да ни спаси от настоящата зла епоха. Тези стихове трябва да ни покажат, че нашият фокус, мотивация и надежда трябва да бъдат в настоящото време. Трябва да живеем с постоянно очакване за появяването във всеки момент на нашия ГОСПОД на тази земя.”[67] Всъщност, той пише, “светът прогресивно ще закоравява сърцето си към благовестието и ще се стреми към разрушение.”[68] Неговият призив към християните е: “Ние трябва да живеем като личности, които не очакват да бъдат тук още дълго време.”[69] Както го изразява Р. А. Тори: “Колкото по-тъмна става нощта, толкова по-светло ми става на сърцето.”[70] Християнството няма бъдеще във възгледа “ние сме в последното време.”[71]

Диспенсационалистите нямат практична, дългосрочна надежда за християните тук и сега. “Изглежда, че Великият Съдия стои на прага на нова епоха, готов да въведе следващото голямо движение на Своя план за света (Яков 5:9). . . . Всеки светия трябва да стои на пръсти в очакване.”[72] Чарлз Райри[73] отрича всякаква оптимистична победа на благовестието, когато учи, че “покварата и отстъплението, заедно с други неща, ще са характерни за целия период” на църковната история.[74] Дейв Хънт[75] твърди, че “само малък процент от човечеството ще . . . дойде при Христос в покаяние, и ще бъде новородена от Божия Дух” и че “огромното мнозинство от хората ще продължат да отхвърлят Христос в бъдещето, също както са го отхвърляли в миналото.”[76] Диспенсационалистът се тревожи при мисълта за християнски обществени промени. Според неговия възглед, да се опитва това нещо “е да се греши толкова тежко, както да водиш някой в програма, която е безнадеждна; това неизбежно изисква средства, които са непозволени, и постигане на цел, която е колкото непостижима, толкова и небиблейска. В това е голямата грешка на ‘строителите на царството’ (тяхната група намалява), които имат за цел видение за християнизиране на света.”[77]

Исторически премилениализъм. Историческите премилениалисти биха се присъединили към отричането на темата за победата на благовестието. Дж. Бартън Пейн вярва, че “злото присъства в нашия свят, както е предсказано в Светите книги” (на Библията). Това зло трябва да става, защото то е предвестник за непосредственото идване на Христос.[78] Робърт Х. Маунс се оплаква, че “е трудно да се види някаква причина за оптимизъм, изхождайки само от историята.” Той е сигурен, че “църквата, която стане свидетел на славното завръщане на Христос, ще е гонена църква,”[79] а не побеждаваща света църква. Джордж Елтън Лад заключава: “Независимо от факта, че Бог е навлязъл в историята чрез Христос, и независимо от факта, че да се евангелизира целия свят бе мисията на Исусовите ученици (Мат. 24:14), светът ще остане зло място. Фалшиви месии ще се надигат, които ще отклонят мнозина. Войните, гладът и гоненията ще продължават. Нечестието ще се умножава толкова, че ще охлади любовта на мнозината.”[80]

Амилениализъм. Сред амилениалистите откриваме същото отчаяние. Уилиям Хендриксън коментира, че “мнозинството винаги ще застава на страната на нечестивия.”[81] Корнелиус Вандервал пише, че “Не вярвам в неизбежния прогрес към по-добър свят в тази диспенсация,” и че Божията “църква няма право да възприема оптимистична, триумфалистична нагласа.”[82] Де Йонгсте и ван Кримпен са откровени в своето заявление, че “няма място за оптимизъм: с наближаването на края в лагерите на сатанистите и антихристът обществото ще заболее, а Църквата ще копнее да бъде освободена от своите бедствия.”[83]

Ван Рийсен пише, че “Вавилон ще бъде градът на последното време.”[84] Амилениалистът Доналд Гътри, според диспенсационалиста Джон Ф. Уолвурд, “с готовност се съгласява, че библейската гледна точка е песимистична, т.е. светът, както е построен сега, няма да се съживи и подобри, но ще се разруши и премахне.”[85] Хендрикус Беркхоф отбелязва въздействието на това мислене върху средния християнин: “Средният християнин не очаква да види никакви положителни белези за Христовото царуване в света. Той вярва, че светът само става по-лош и се движи стремглаво в посоката на антихриста.”[86] Дейл Х. Куйпер кълне постмилениалистите, защото “те яростно се противопоставят на говоренето за паралелно развитие на доброто и злото, на Божието царство и сатанинското царство, че светът става прогресивно по-лош и се разлага, че гоненията срещу Църквата се увеличават, и че краят на света ще завари църквата самотна и тежко обсадена.”[87] Ханко настоява, че “ние всъщност трябва да очакваме епоха, когато силите на тъмнината ще царуват на земята.” Следователно, “тук няма нищо оптимистично, нито изпълнено с надежда за бъдещето.”[88]

Цял брой от The Standard Bearer на амилениалната Протестантска Реформистка Църква е догматичен в своето отчаяние. “Надеждата на реформирания християнин не е в някакво царство в този окаян свят. В края на краищата защо би желал да я постави там? Защото, какво е Тадж Махал, дори . . . сравнена с къщата, която му е приготвена на небесата. . . . Още едно десетилетие приключи. Ние сме с още една крачка по-близо [до края]. Добре ще е ако разсъждаваме върху това.”[89] “Във всичките си ‘скърби и гонения’ Божието дете, което живее на 1 януари 1990 от Хр. копнее за едно единствено нещо: идването на Христос да съди живите и мъртвите, чрез което то и всички Христови избрани ще бъдат пренесени при Христос. . . . Всички други надежди са нещастни заблуди и напразни очаквания.”[90]

Оплакванията продължават: “Светът е изпълнен с грях и става по-лош, безнадеждна ситуация, непоправима и невъзможна за спасение” е пред нас. Така постмилениалната надежда за растежа на истинската християнска вяра към господство “поставя пред нас илюзорна надежда. . . . Тя е мираж, и следователно е лъжлива надежда. . . . Тя е мираж, защото царството, което постмилениалистите описват, е всъщност царството на Антихриста. . . . Надеждата на вярващия, и аз съм дълбоко благодарен за това, не е в някакво царство в този окаян свят, но се корени с пламенност, с копнеж и с голям оптимизъм върху вечното царство на правдата, което ще се реализира само в новото небе и новата земя, където вече няма да има грях.”[91] “Поради Божието проклятие човек се намира в безизходна смърт. Човек се върти в кръг, порочен кръг. Той постига прогрес, но прогресът му се състои само в това, че той се движи в този нещастен кръг с по-голяма скорост. Най-доброто от земния живот на човека е труд и скърби (Псалм 90:10). Нищо не може да се избави от изчезване.”[92] “Отстъплението става все по-лошо с течение на времето. Ние живеем в последните дни, и знаем, че нашият Господ пророкува, че в наши дни вярващите в света ще са малко.”[93]

Малко неща са били по-разрушителни за прилагането на цялостен, библейски основан християнски мироглед, както неправилният възглед за последните времена. Класическо, макар и неумишлено, свидетелство за това е интервюто от 1977 с евангелиста Били Греъм:

В. Ако трябваше отново да изживеете живота си, какво бихте направили по-различно?

О. Едно от нещата, за които съжалявам най-много, е, че не съм учил достатъчно. Бих желал да бях учил повече, и да проповядвах по-малко. . . . Доналд Барнхаус казва, че ако е знаел, че Исус ще дойде след три години, той би прекарал две от тях учейки, и една проповядвайки. Опитвам се да се справя с това.[94]

Подобен проблем се признава от Тим ЛаХей. Много християни са посветени да очакват наближаващия край на епохата, с всичките му ужаси (според техния диспенсационалистически възглед):

Повечето от християните, които имат знание, очакват Второто пришествие на Христос и периода на Голямата скръб, който Той пророкува, че ще дойде преди края на епохата. Тъй като условията в съвременния свят са толкова подобни на тези в Библейските пророчества за последните дни. . . , те стигат до заключението, че завземането на нашето общество от силите на злото е неизбежно; затова те не правят нищо да му се противопоставят.[95]

Такъв възглед не е благоприятен за насърчаването на цялостен християнски мироглед. Една критика на книга в Christianity Today доказва още по-добре тази нагласа. Там четем, че “Майерс ни призовава ‘не да променяме света, но да го разбираме.’” Критиката също отбелязва, че авторът Маерс пише: “Ако не можем да очакваме нашето общество да бъде напълно свята дейност, тогава можем поне да се опитаме да избегнем участието в неговите грехове.”[96]

Не е необичайно за защитниците и разпространителите на песимистичните есхатологии да говорят за страданията и скърбите като съдба за християните през цялата християнска история, без надежда да го избегнат. Амилениалният професор Ричард Гафин от Уестминстърската теологична семинария пише: “През целия период между двете пришествия, от началото до края, основна характеристика на съществуването на църквата е ‘страданията с Христос’; нищо, учи Новия завет, не е по-същностно за нейната идентичност отколкото това.”[97] “Нормалната ситуация за общността на Исус не е да бъде влиятелна и просперираща, но бедна и подтисната.”[98] “Църквата е призвана да страда в света.”[99] “Такава търпимост, каквато [християните] получават от страна на света, се дължи на факта, че ние живеем по-скоро в ранен, а не в късен етап от историята.”[100]

Заключение

Изучаването на есхатологията е стойностно християнско занимание. Нейната важност за християнския мироглед е очевидна в голямата роля, която играе в Писанието, което е първостепенно в развитието на истински християнски мироглед. Тя е също жизнено важна за развитието на конкретно християнска философия на историята, която е основна за християнското разбиране на днешния свят. В допълнение, есхатологията значително повлиява християнските обществени усилия, защото поставя пред християнина предопределения модел на бъдещето. Ако моделът е песимистичен, той ще обезкуражава и възпира християнската обществена дейност.[101]

В този труд аз ще изложа библейска есхатология, която дава първенство на темата за победата на евангелието. Оптимистичният есхатологичен възглед, на основата на който ще пиша, е възгледът на постмилениализма – постмилениализъм, породен нито от оптимизма на съвременната Рейгънова епоха, нито от Киркегьорския скок на вяра, но от внимателно екзегетично и теологично изучаване на есхатологичните данни в Писанието.

Заедно с Родерик Кемпбъл вярвам, че “църквата днес се нуждае от това видение – видението на нейния царуващ Господ с всичките ресурси на небето и земята под Негово управление, за помощ и защита на Неговата църква, и за събирането на Неговите избрани.”[102] В Предисловието на тази книга, О. Т. Алис пише:

Моите собствени занимания в това поле и в други, сродни с него, са ме убедили, че най-сериозната грешка в голяма част от днешното ‘пророческо’ учение за деня е претенцията, че бъдещето на християнството не трябва да се чете като Съживление и Победа, но като нарастващо безсилие и отстъпление, и че единствената надежда на света е, че с видимото Си идване и царуване Господ ще довърши задачата, която Той толкова ясно повери на църквата. Това твърдение . . . е песимистично и пораженческо. Твърдя, че то е небиблейско. Езикът на Великото поръчение обхваща целия свят; и то е подкрепено с властта и могъществото на Един, който каза: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичките народи.” Задачата на църквата е да се обърне към постигането на тази задача в очакване на Господното идване, а не да очаква Той да я вземе в слава преди задачата й да е изпълнена.[103]


[1] Oscar Cullman and W. Georg Kümmel, “Eschatology,” The Oxford Dictionary of the Christian Church, F. L. Cross and Е. A. Livingstone, eds. (2nd ed.; Oxford: Oxford University Press, 1974), p. 469. The Compact Edition of the Oxford English Dictionary, 2 vols. (Oxford: Oxford University Press, 1971), 1:893, цитира George Bush, Anastasis; or the Doctrine of the Resurrection of the Body, написана през 1845, като най-ранният труд, употребяващ понятието “есхатология.”

[2] Някои теолози и речници я дефинират като: “Дял от теологичната наукa, който се занимава с ‘четирите последни неща: смъртта, съда, небето и ада.’” Compact Edition, 1:893. Виж също: Cullman and Kümmel, The Oxford Dictionary of the Christian Church, p. 469.

[3] Виж в Септуагинта eschatai hemerai (Бит. 49:1; Ис. 2:2; Ер. 37:24; Езек. 38:16; Ос. 3:5; Мих. 4:1; Дан. 10:14) и eschaton ton hemeron (Числ. 24:14; Втор. 4:30; 31:29; Ер. 23:20, 25:18).

[4] Беркхоф я нарича “обща есхатология”; Мъри и Вос я наричат “колективна есхатология”; Брус я нарича “световна есхатология.” L. Berkhof, Systematic Theology (Grand Rapids: Eerdmans, 1941), p. 666. John Murray, “The Last Things,” in Collected Writings of John Murray, 4 vols. (Edinburgh: Banner of Truth, 1977), 2:403. Geehardus Vos, The Pauline Eschatology (Phillipsburg, NJ: Presbyterian & Reformed, [1930] 1991), p. 5. F. F. Bruce, “Eschatology,” Baker’s Dictionary of Theology, Everett F. Harrison, ed. (Grand Rapids: Baker, 1960), p. 188.

[5] Беркхоф, Мъри, Вос и Брус предпочитат “индивидуална есхатология.” Berkhof, Systematic Theology, p. 667. Murray, “The Last Things,” 2:401. Vos, Pauline Eschatology, p. 5. Bruce, “Eschatology,” p. 187.

[6] Vos, Pauline Eschatology, p. 29.

[7] Част от най-ранната след-апостолска християнска литература се е занимавала с есхатологически проблеми. Виж особено Пастирът от Хермас (ок. 80 от Хр.); Варнава (ок. 100 от Хр.), Послание, гл. 15; Папий (ок. 60-130 от Хр.), Срещу ересите 5:33; Юстин Мъченик (ок. 100-165 от Хр.), Диалог с Трифон Юдеина, глави 32, 51, 110 и Апология 1:50-52; и Иреней (ок. 100-120 от Хр.), Срещу ересите 5:23-26. Много ранни изповеди и литургии говорят по есхатологични въпроси. Виж Апостолската изповед на вярата, Никейската изповед на вярата, Климентинската литургия, литургията на Яков, и литургията на Марко във Philip Schaff, History of the Christian Church (5th ed.; Grand Rapids: Eerdmans, [1910] 1985), 2:598.

[8] Berkhof, Systematic Theology, p. 664.

[9] В третото издание на Charles L. Feinberg, Millennialism: The Two Major Views (3rd ed.; Chicago: Moody Press, 1980), p. 32, четем: “Есхатологията остава твърде пренебрегвана област на теологичните изследвания и проучвания. Ако някой прегледа стандартните трудове по теология, той ще бъде изненадан да открие малкото внимание, което е отдадено на есхатологията.” Това, очевидно, е от най-ранното издание (1936) и не е премахнато в изданието от 1980.

[10] Макар че няма пълна липса, все пак наистина няма напълно развито систематично теологично разглеждане. Виж Roderick Campbell, Israel and the New Covenant (Tyler, TX: Geneva Divinity School Press, [1954] 1981); Loraine Boettner, The Millennium (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1957); David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985 ).

[11] Robert F. Lightner, The Last Days Handbook (Nashville: Nelson, 1990), p. 93.

[12] Gerald B. Stanton, “A Review of The Pre-Wrath Rapture of the Church,” Bibliotheca Sacra 148 (Jan./March 1991) 90.

[13] Jürgen Moltmann, Theology of Hope, trans. by J. W. Leitch (New York: Harper & Row, 1967), p. 16. Беркхоф също се оплаква от епилогичното схващане за есхатологията: “В такава схема есхатологията трябва да се появява само в края на историята, и в никакъв случай като съставен елемент на системата на истината.” Berkhof, Systematic Theology, p. 664.

[14] J. J. Van Oosterzee, Christian Dogmatics, 2 vols. (New York Scribners, n.d.), 2:581.

[15] J. Barton Payne, Encyclopedia of Biblical Prophesy (New York: Harper & Row, 1973) p. 675, 681. Разбира се, това не означава, че всички тези пророчества се отнасят за бъдещето на нашето време.

[16] Berkhof, Systematic Theology, p. 665.

[17] H. D. McDonald, Living Doctrines of the New Testament (Grand Rapids: Zondervan, [1971] 1972), p. 116.

[18] Виж глава 5 по долу.

[19] G. C. Berkouwer, The Return of Christ (Grand Rapids: Eerdmans, 1972), p. 234.

[20] Carl F. H. Henry, God Who Stands and Stays: Part Two, in Henry, God, Revelation, and Authority, 6 vols. (Waco, TX: Word, 1983), 6:492.

[21] Vos, Pauline Eschatology, p. 61.

[22] За полезно въведение в някои от елементите на християнската философия на историята, виж Rousas John Rushdoony, The Biblical Philosophy of History (Nutley, NJ: Presbyterian & Reformed, 1969). За историческо изследване, виж D. W. Bebbington, Patterns in History: A Christian View (Downer’s Grove, IL: Inter-Varsity Press, 1979).

[23] Reinhold Niebuhr, Faith and History (New York: Scribners, 1949), p. 17. Arthur F. Holmes, Contours of Christian Worldview (Grand Rapids: Eerdmans, 1983).

[24] Цитиран от Bebbington, Patterns of History, p. 8.

[25] Ла Мот льо Вайе през 1668 е бил ранен систематизатор на историческия пиронизъм. Пиронизмът се основава на философията на гръцкия скептик Пирон (365-275 пр. Хр.), който твърдял, че всяко знание, включително и знанието, основано на сетивата, е несигурно.

[26] Bebbington, Patterns in History, p. 21.

[27] За по-пълно разглеждане върху цикличния възглед за историята, виж: Bebbington, Patterns in History, ch. 2. John Marsh, The Fullness of Time (London: Nisbet, 1952) и Hendrikus Berkhof, Christ the Meaning of History, trans. By L. Buurmann (4 ed.; Richmond: John Knox, 1966).

[28] Трите фундаментални източни форми са китайският династицизъм, подновяващият се световен цикъл, и персийският модел на упадък от златната епоха. Виж Bebbington, Patterns in History, p. 33.

[29] За кратко разглеждане на дебата дали гърците са вярвали в историческия прогрес, виж: Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion Versus Rower Religion (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 17: “The Methaphor of Growth: Ethics.”

[30] R. G. Collingwood, The Idea of History, (Oxford: Clarendon, 1946), p. 20.

[31] Все пак, трябва да знаем, че Августин не е бил първият християнски мислител, който се противопоставя на цикличният мироглед. Виж Юстин Мъченик, Диалог с Трифон Юдеина 1:5. Цитиран в Bebbington, Patterns in History, p. 52.

[32] Oscar Cullmann, Christ and Time: The Primitive Christian Conception of Time and History, trans. by Floyd V. Filson (3 ed.; Philadelphia: Westminster, 1964), p. 17.

[33] W. T. Jones, The Medieval Mind, vol. 2 in A History of Western Philosophy (2nd ed.; New York: Harcourt, Brace,& World), p. 135.

[34] Макар, че светските интелектуалци все още спорят за произхода на линейното схващане за историята, повечето приемат, че тя идва от Библията. Victor Ferkiss, Technological Man (New York: Mentor, 1969), p. 22, 43-44. Виж също: Cullmann, Christ and Time, chaps. 1-2.

[35] Marquis de Condorcet, Sketch for Historical Picture of the Progress of the Human Mind, trans. By June Barraclough (London, [1795] 1955), p. 77.

[36] Доста интересно е, че този век, който се хвали като епохата на тържеството на хуманизма, е сочен също като най-кървавият век, който е познат на човечеството. Виж: Gill Elliot, The Twentieth Century Book of the Dead (New York: Scribners, 1972). Виж също: Kenneth L. Gentry, Jr., “The Greatness of the Great Commission,” Journal of Christian Reconstruction 7:2 (Winter 1981) 19-24.

[37] C. Gregg Singer, “History,” Foundations of Christian Scholarships: Essays in the Van Til Perspective, Gary North, ed. (Vallecito, CA: Ross House, 1976), p. 53.

[38] Съвременният западен интелектуалец по принцип изключва “възможността вселената да е подредена телеологически.” Huston Smith, Chance and Necessity (New York: Vintage, 1972), p. 21. В някои кръгове цикличният възглед за историята е съживен в по-меки форми след Ренесанса, както в Беседите на Николо Макиавели. И “въпреки че в Запада днес не е популярна никоя напълно изявена циклична теория,” трябва да се отбележи, че “цикличната теория не е мъртва.” Bebbington, Patterns in History, p. 40. Всъщност, някои физици, които се придържат към теорията за Големия взрив като произход на Вселената, се придържат към цикличния възглед за реалността. Виж Gary North, Is the World Running Down? Crisis in the Christian Worldview (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1988), ch. 2.

[39] Има хора, които (погрешно) твърдят, че Старият завет действува върху цикличен възглед за историята. J. B. Curtis, “A Suggested Interpretation of the Biblical Philosophy of History,” Hebrew Union College Annual 34 (1963).

[40] Виж глава 9, по-долу, за повече подробности.

[41] Rushdoony, Biblical Philosophy of History, p. 3.

[42] Пс. 24:1; Йоан 1:4; Рим. 11:36; Кол. 1:16-17; Откр. 4:11.

[43] Пс. 115:3; Прит. 16:1-4, 9; Дан. 4:35; Мат. 10:29, 30.

[44] North, Is the World Running Down?

[45] Cullmann, Christ and Time, p. 18-19.

[46] Преди Новата ера и Новата ера. Например, виж практиката и дебата в Biblical Archeological Review 15:2 (March/April 1989) 56; 15:4 (July/Aug. 1989) 16-17, 46; 16:4 (July/Aug. 1990) 12.

[47] Този фактор на християнската философия на историята ще бъде разгледан по-подробно по отношение на есхатологичния въпрос в Глава 5.

[48] Bebbington, Patterns in History, p. 42.

[49] Henry, God, Revelation, and Authority, 6:493.

[50] Samuel Bacchiocchi, Hal Lindsey’s Prophetic Jigsaw Puzzle: Five Predictions That Have Failed! (Berrien Springs, MI: Biblical Perspectives, 1887). T. Boersma, Is the Bible a Jigsaw Puzzle: An Evaluation of Hal Lindsey’s Writings (St. Caterine, Ontario: Paideia, 1978).

[51] Виж Greg L. Bahnsen, “The Problem of Evil,” Biblical Worldview 7:11 (Nov. 1991) and 7:12 (Dec. 1991).

[52] Ted Peters, Futures: Human and Divine (Atlanta John Knox, 1978), p. 29, 28.

[53] Изх. 9:29; 19:5; Лев. 25:23; Втор. 10:14; 1 Цар. 2:8; 1 Лет. 29:11, 14; 2 Лет. 29:11, 14; Йов 41:11; Пс. 24:1; 50:12; 89:11; 115:16; 1 Кор. 10:26, 28.

[54] Виж Глави 3 и 4 за изследване на четирите главни евангелски есхатологически системи.

[55] Гари Норт е установил, че християни, които са или премилениални, или амилениални, обикновено действуват като постмилениалисти, когато започнат да се включват в проекти за обществена дейност, независимо дали те са политически или не. North, “Ghetto Eschatologies,” Biblical Economics Today 14:3 (April/May 1992) 3-4, 6. Той посочва, че диспенсационалистическите активисти в Съединените Щати след 1975 престават да обсъждат открито подробностите на своята есхатология (p. 3).

[56] Например “Библията очаква светът да бъде завладян не от християнството, но от Второто пришествие на Христос.” John F. Walvoord, “Review of House Divided,” Bibliotheca Sacra (July/Sept. 1990) 372. “Премилениалистът вижда Христос да се намесва катастрофично в даден момент от историята, което довежда до установяването на Неговото посредническо управление.” H. Wayne House и Thomas D. Ice, Dominion Theology: Blessing or Curse? (Portland, OR: Multnomach, 1988), p. 140.

[57] Хьокема пише: “Старозаветните пророчества, тълкувани от постмилениалистите като отнасящи се до бъдещата милениална златна епоха, изобразяват окончателното състояние на изкупената общност . . . [в] едно ново небе и нова земя.” Anthony Hoekema, The Bible and the Future (Grand Rapids: Eerdmans, 1979), p. 177. Сравни Vos, Pauline Eschatology, p. 33.

[58] House and Ice, Dominion Theology, p. 390, 378.

[59] Ibid., p. 356.

[60] Lehman Strauss, “Our Only Hope,” Bibliotheca Sacra 120 (April/June 1963) 154.

[61] Jack Van Impe, “There Is Hope” (Troy, MI: Jack Van Impe Ministries International, December, 1991), p. 1.

[62] John F. Walvoord, “Why Are the Nations in Turmoil?” Prophesy and The Seventies, Charles Lee Feinberg, ed. (Chicago: Moody Press, 1971), p. 212. Уолвурд продължава: “Решението на тези размирици и бунтове се намира в Библията, и няма друго решение. Това решение е, че сам Исус Христос ще се върне за да донесе мир и спокойствие на света.” Ibid., p. 210.

[63] House and Ice, Dominion Theology, p. 340.

[64] George H. Dollar, A History of Fundamentalism in America (Greenville, SC: Bob Jones University Press, 1973), p. 278.

[65] Salem Kirban, Your Last Goodbye (Wheaton, IL: Tyndale, 1969), p. 252.

[66] Линдзи е най-известен с 35-милионният си бестселър The Late Great Planet Earth (Grand Rapids: Zondervan, 1970), най продаваната книга през седемдесетте години. Съответно, неговите идеи упражниха голямо влияние над невероятно голям брой християни.

[67] Hal Lindsey, The Road to Holocaust (New York Bantarm, 1989), p. 279.

[68] Ibid., p. 36.

[69] Lindsey, Late, Great, p. 145.

[70] Цитирано от Dwigth L. Wilson, Armageddon Now! The Premilenial Response to Russia and Israel Since 1917 (Tyler, TX: Institute For Christian Economics, [1977] 1991), p. 37. Следствията за теологичната неизбежност на общественото отстъпление не могат лесно да бъдат избегнати, и американските диспенсационалисти до средата на 70-те не правят опит да ги избягват. От средата на 70-те това послание за обществено отстъпление създаде проблем за диспенсационалистическите активисти. През 1982 Гари Норт предупреди, че това ще създаде голяма криза в диспенсационализма: North, “The Intellectual Schizophrenia of the New Christian Right,” Christianity and Civilization 1 (Spring 1982) 1-40.

[71] Feinberg, Millennialism, p. 31.

[72] Herman Hoyt, The End Times (Chicago Moody Press, 1969), p. 13.

[73] Райри е може би най-влиятелният жив диспенсационалистически теолог. Той е бивш професор от Даласката Теологична Семинария, обучил стотици евангелски пастори. Само най-продаваната му Ryrie Study Bible му дава по-голямо влияние от всички други диспенсационалистически теолози.

[74] Charles C. Ryrie, Basic Theology (Wheaton, IL: Victor, 1986), p. 461.

[75] Хънт е добре продаващ се автор, чиито книги се намират в почти всяка християнска книжарница в Америка.

[76] Dave Hunt, Whatever Happened to Heaven? (Eugene, OR: Harvest House, 1988), p. 178, 274.

[77] Charles E. Stevens, “The Church of Christ and the Kingdom of Christ in Contrast,” Prophesy and the Seventies, p. 101.

[78] J. Barton Payne, Biblical Prophecy for Today (Grand Rapids: Baker, 1978), p. 10.

[79] Robert H. Mounce, The Book of Revelation (New International Commentary on the New Testament) (Grand Rapids: Eerdmans, 1977), p. 47; сравни p. 44.

[80] George Eldon Lad, The Last Things: An Eschatology for Laymen (Grand Rapids: Eerdmans, 1978), p. 58.

[81] William Hendriksen, More Than Conquerors (Grand Rapids: Baker, [1939] 1967), p. 228.

[82] Cornelius Vanderwaal, Hal Lindsey and Biblical Prophesy (St. Catherine’s, Ontario: Paideia, 1978), p. 44, 45.

[83] H. de Jongste и J. M. van Krimpen, The Bible and the Life of the Christian (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1968), p. 27.

[84] Hendrik van Riessen, The Society of the Future (Philadelphia Presbyterian & Reformed, 1957), p. 233. Виж подобен възглед в Raymond O. Zorn, Church and Kingdom (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1962), p. 182-184.

[85] John F. Walvoord, “Review of Donald Guthrie, The Relevance of John’s ApocalypseBibliotheca Sacra 147 (April/June 1990) 251.

[86] Berkhof, Christ the Meaning of History, p. 174.

[87] Dale H. Kuiper, “What Constitutes Victory? An Analysis of the Postmillenialism Espoused by Chalcedon, Especially in Rushdoony’s God’s Plan for Victory” (непубликуван конферентен материал: South Holland, IL: South Holland Protestant Reformed Church, 1978), p. 51-52.

[88] Herman Hanko, “An Exegetical Refutation of Postmillennialism” (непубликуван конферентен материал: South Holland Protestant Reformed Church, 1978), p. 22, 23.

[89] Don Doezema, “In This Issue…” Standard Bearer 66:7 (Jan. 1, 1990) 146.

[90] David J. Еngelsma, “The Reformed Faith – Theology of Hope,” ibid. 149. Това драматично преувеличаване свежда всяка християнска надежда до едно събитие: Второто пришествие. То на практика срива мисионерската и евангелизаторска надежда за довеждането на другите до Христос – както и всички други такива надежди – с това, че “всички други надежди са заблуди.”

[91] Herman Hanko, “The Illusory Hope of Postmillennialism: ibid., 159, 160.

[92] Ronald VanOverloop, “The Hope of Every Believer Regarding His Future Earthly Life,” ibid., 162.

[93] Arie den Hartog, “Hope and the Protestant Reformed Churches’ Mission Calling,” ibid., 165.

[94] “Taking The World’s Temperature” (interview), Christianity Today, (Sept. 23, 1977) 19.

[95] Tim LaHaye, The Battle for the Mind (Old Tappan, NJ: Rewell, 1980), p. 217.

[96] Steve Rabey, “Review of Kenneth A. Myers, All God’s Children and Blue Suede Shoes: Christians and Popular Culture,” Christianity Today 34:12 (Sept.10, 1990) 43.

[97] Richard B. Gaffin, “Theonomy and Eschatology: Reflections on Postmillennialism,” Theonomy: A Reformed Critique, William S. Barker and W. Robert Godfrey, eds. (Grand Rapids: Zondervan, 1990), p. 210-211 (мой курсив).

[98] Van Riessen, Society of the Future, p. 234.

[99] John R. Muether, “The Era Of Common Grace: Living Between the ‘Already’ and the ‘Not Yet,’” RTS Ministry 9 (Summer 1990) 18. Това списание се издава от Реформистката Теологична Семинария.

[100] Cornelius Van Til, Common Grace and the Gospel (Nutley, HJ: Presbyterian & Reformed, 1972), p. 85

[101] Виж: North, Is the World Running Down? и James B. Jordan, ed., Christianity and Civilization 1 (Spring 1982): “The Failure of American Baptist Culture.”

[102] Campbell, Israel and the New Covenant, p. 79.

[103] Allis, “Foreword,” in ibid., p. ix.





He Shall Have Dominion
Copyright © 1992 Kenneth L. Gentry, Jr.
превод Copyright © 2001 Радослава Петкова, Dominion 777