ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

Който от началото известявам края, и от древните времена нестаналите още неща, и казвам: Намерението ми ще устои, и ще извърша всичко що ми е угодно; който зова хищна птица от изток, от далечна земя мъжа на намерението си; Да, рекох, и ще направя да стане; Намислих, и ще го извърша. (Исая 46:10-11)

Обратно на схващането, представено в много популярни и дори понякога в някои научни милениални изследвания, есхатологията е дълбока и сложна част от християнската теология. Към нея не трябва да се подхожда наивно или да се разглежда повърхностно. Следователно, не може да се очаква от никой отделен текст да представи цялостна есхатологична система – нито дори известният текст от Откровение 20.

Есхатологията е вплетена в цялата тъкан на Писанието като разказ вътре в него; тя не е нанесена като боя отгоре. Всъщност, есхатологията служи като свързващ елемент, а не като външно украшение на Писанието. Правилното разбиране на есхатологичното послание ще изисква истинно познание на целия обхват и смисъл на откровението на Бога в Писанието.

Есхатологичното послание на Писанието е за славна победа, не само във вечността, но също във времето и на земята, преди Исус да се върне телесно в слава за да съди света. Това е посланието на Стария и на Новия Завет.

Обобщение на старозаветните доказателства

Върховният план на Бога за света може да се разбере правилно само когато се разглежда в светлината на своето историческо начало: в описанието на Библията за началото на вселената откриваме самата цел на историята. Бог създаде човека по Своя образ (Бит. 1:26) като материално-духовно същество (Бит. 2:7). Целта и предназначението на човека са да носи почит и слава на Бога като упражнява праведно господство на земята (Бит. 1:26-27).

Тъй като Бог притежава всемогъща сила (Йов 40; Ис. 40), и управлява чрез неизследима мъдрост (Ис. 55:8-9; Рим. 11:32-35), християните всъщност трябва да са предразположени към такъв вид историческа победа, каквато постмилениализмът очаква. Постмилениалната система най-добре съчетава материалната и духовната страна на Писанието, като отдава пълно значение на времевите и вечните характеристики на Божия план и на задълженията на човека към Бога. Господ създаде човека и историята за Своя слава; следователно, човекът и историята ще носят слава на Бога. “Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почет и сила, защото Ти си създал всичко, и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било създадено” (Откр. 4:1). “Защото всичко е от Него, чрез Него и за Него. Нему да бъде слава до векове. Амин” (Рим. 11:36).

Постмилениализмът учи, че идва време в земната история, което е свързано с настоящето и резултат от сега действуващите, определени от Бога духовни сили, в което преобладаващото мнозинство от хората и народите доброволно ще се преклонят в спасение пред Господството на Исус Христос. Това праведното подчиняване пред Неговия благодатен жезъл ще доведе повсеместна правда, мир и благополучие. Есхатологичната тема в Писанието е ясно разграничима победоносна тема. Тя започва с първоначалното благовестие от Битие 3:15 (което е в съгласие с целта на Бога в Сътварението) и тъче своята златна нишка през Писанието до Откровение 22. Със сигурност има очакване за борба в историята. Но това е борба, която тържествуващо ще доведе до победа в историята, а не до безизходица, поражение или отчаяние. Потомството на жената (Христос) ще победи потомството на змията (Сатана) – във времето и на земята. Това е основната истина на библейската есхатология.

Темата за победата може да се проследи и е осигурена от върховния завет на Господ Бог. Неговият завет е единно заветно управление, макар че е развит в Писанието чрез поредица от последователни и юридически свързани завети. Затова Павел говори за “заветите на обещанието” (Еф. 2:12). Адамовият (Бит. 1:26-30) и Ноевият (Бит. 9:1-17) завети полагат основата за господството на праведния човек и победата на благовестието на Божията спасителна благодат в историята. Авраамовият завет обещава разпространението на спасението във “всичките земни племена” (Бит. 12:1-3). Благовестието е средството за разпространение на Авраамовите благословения чрез семейните поколения и евангелизирането (Гал. 3:8, 29). Давидовият завет определя царското естество на превъзходния заветен потомък, Исус Христос, и осигурява Неговия престол и благодатно управление в Божия план (2 Цар. 7:8-16).

В заветно съгласие, пророчествата от епохите на патриарсите и на Мойсей предвиждат време в земната история, започващо от Първото Идване на Христос, в което Божията слава и праведност ще покрият земята (Бит. 22:17; 49:10; Числ. 24:17-19). Пророците на Стария Завет, като съдебни изпълнители на Божиите заветни присъди, продължават надеждата за победа – въпреки съпротивата отвън и отстъпничеството отвътре. Те заповядват на царе и съдии от цялата земя да се поклонят на Христос и обещават, че краищата на земята ще се обърнат към Бога в спасение (Пс. 2; 22; 72; Ис. 2; 9; Мих. 4; Зах. 14).

Макар че по-рано благодатното спасително дело на Бога беше като цяло ограничено в семейството на Авраам, то няма винаги да бъде така. Победата ще бъде постигната без изключителността на юдеите и старозаветните церемониални особености. Всички хора, които са приемници на Божията благодат, ще бъдат еднакви пред Него (Ер. 3:16-17; 31:31-34; 48:47; 49:6, 39).

Обобщение на новозаветните доказателства

Когато навлизаме в новозаветния разказ, веднага сме изправени пред раждането на Христос. Раждането на “Сина на Давид, Сина на Авраам” (Мат. 1:1) славно отразява темата за победата от старозаветните очаквания, показвайки, че Христовото първо идване започна изпълнението на обещанията (Лука 1:46-55, 68-79). Пълнотата на времето дойде в Христос (Гал. 4:4).

Заветното царство на Христос наближи в земното служение на Христос, защото “времето се изпълни” за неговото идване (Марк. 1:14-15). Затова Йоан Кръстител беше нещо като белег, разделящ старозаветната епоха от изгряващата епоха на Царството (Мат. 11:11-14; Марк. 1:14-15).

Властта на Христос над бесовете беше доказателството, че царството дойде по време на Неговото земно служение (Мат. 12:28). То не трябва да очаква някакво бъдещо телесно идване на Христос (Лука 17:20-21). Когато Христос проповядваше благовестието, Той каза, че е цар, още докато беше на земята (Йоан 12:12-15; 18:36-37). Той беше официално възцарен като цар на Петдесятница след Своето възкресение и възнесение (Деян. 2:30ff). Оттогава чуваме за Неговото пребъдване в царска власт, отдясно на Всемогъщия Бог (Рим. 8:34; Еф. 1:20; 1 Пет. 3:22).

Поради това християнството от първи век Го прогласява като цар (Деян. 3:15; 17:7; Откр. 1:5) с царско достойнство, власт и сила (Еф. 1:22; Фил. 2:9). От първи век нататък хората биват пренасяни, при своето обръщане към вярата, в царството на Христос (Кол. 1:12, 13; 4:10; 1 Сол. 2:12). Христовото царско управление отива там, където достигат Неговите хора, защото те са поданици на Неговото царство (Откр. 1:6, 9) и сега мистично седят с Него в положение на власт (Еф. 1:3; 2:6; 1 Кор. 3:21-22).

Началото на изпълнението на победата е с възкресението на Христос от мъртвите (Мат. 28:18-20) и Неговото възнесение отдясно на Бога (Дан. 7:13-14). Неговата космическа победа над греха и смъртта е придружавана от обличането в сила на Неговите хора, когато Духът се излива от високо (Деян. 2:16-33).

Царството на Христос е в същността си духовно царство (Йоан 18:36-37; Рим. 14:17), което действа от сърцето (Лука 17:20-21). Ние влизаме в Христовото царство чрез спасението (Кол. 1:12, 13; Йоан 3:3). Христос управлява Своето царство чрез мистичното Си присъствие от небето (Йоан 18:36; Еф. 4:8-14) и чрез обитаването на Святия Дух (Йоан 7:39; Рим. 8:9; 1 Кор. 3:16). Основната сила на царството е “благовестието на царството” (Мат. 4:23; 9:35; Марк. 1:14-15). Основната дейност на царството е разпространяването на Божията истина (Йоан 18:37; 2 Кор. 10:4-5).

Царството на Христос не е бъдещо, въведено от Армагедон, земно, политическо царство. Юдеите от първи век искаха политическо царство за да въстанат срещу Рим, и когато Христос не им предложи това (Йоан 6:15), те Го отхвърлиха. Дори Неговите ученици бяха объркани и разочаровани за известно време (Лука 24:21-27). Израел като политическа общност беше веднъж завинаги отстранен като специално избран Божий народ (Мат. 8:11-12; 21:43), заради главната им роля при разпъването на Христос (Деян. 2:22-23, 36; 3:13-15; 5:30; 7:52; 1 Сол. 2:14-15). Месианското царство включва хора от всички раси на равна основа (Ис. 19:19-25; Зах. 9:7; Еф. 2:12-17); дори голямо множество юдеи накрая ще влязат в него (Рим. 11:11-25).

Църквата в новозаветния етап е “Божият Израел” (Гал. 6:16), “обрязаните” (Фил. 3:3), “Авраамово потомство” (Гал. 3:7, 29), “горния Ерусалим” (Гал. 4:24-29), “Божий храм” (Еф. 2:21), “царско свещенство” и “избран народ” (1 Пет. 2:9-10). Следователно, юдейските обещания се отнасят за Църквата (Ер. 31:31-34; Мат. 26:28).

Евангелизирането е същественото предварително условие на постмилениалния, теократичен успех. Отделени от Христос ние не можем да направим нищо (Йоан 15:5; Мат. 19:26); в Христос можем да направим всичко (Фил. 4:13, 19; Мат. 17:20). Понеже Той притежава “всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18; Еф. 1:19-22), Великото Поръчение на Христос очаква Неговите хора да спечелват новоповярвали, които след това да се кръщават в Неговото тяло и след това да бъдат научени на “всичко,” което Той е говорил (Мат. 28:19). Заради славното присъствие на Христос с нас Великото Поръчение очаква обръщането на всички народи, каквото са очаквали и пророците (Мат. 28:19; Ис. 2:1-4; Мих. 4:1-4). Царството идва постепенно, като в дълъг период от време то ще расте и ще се надига с нарастваща мощ (Дан. 3:35ff; Езек. 17:22-24; 47:1-9; Мат. 13:31-33; Марк. 4:26-29).

Християнското свидетелство включва разкриването на злото (Еф. 5:11) и призоваването на хората към покаяние от всяка неправда във всяка област (Лука 3:8; 24:47), така, че “всяка мисъл” да бъде пленена за Христос (2 Кор. 10:5). Като граждани на Христовото царство, християните трябва да живеят във всяка област на живота си с тяло, дух, ум и сила (Марк. 12:37) за Божия слава (1 Кор. 10:31; Кол. 3:17), защото отговарят за всяка дума и дело (Мат. 12:36; 2 Кор. 10:5). Божието изкупление, осигурено в Христос, е предназначено да доведе света като система до спасение (Йоан 1:29; 3:17; 1 Йоан 2:2) и да изкупи човечеството (Йоан 12:31; 1 Тим. 2:6). Отпадането на юдеите позволи повсеместно обръщане към вярата сред езичниците (Рим. 11:12). Накрая огромното мнозинство от юдеи и езичници ще се обърне към вярата, водейки до “примирението на света” (Рим. 11:15). Следователно християните не могат да изоставят обществената дейност, докато се стремят към изкупване на целия живот за Божия слава.

Библейските пророчества очакват, че ще дойде време, когато мнозинството от населението на света ще се е обърнало към Христос чрез благовестието (1 Кор. 15:25а). Христос сега управлява и царува от небето. Той няма да се върне в Своето Второ Идване докато не дойде “краят” на историята (1 Кор. 15:24), когато ще предаде Своето управление на Бащата (1 Кор. 15:28). При Второто Идване на Христос Той вече ще е покорил враговете Си (1 Кор. 15:24). Неговият последен враг, смъртта, ще бъде покорена при Неговото Завръщане, когато бъдем възкресени (1 Кор. 15:26).

Дарбите на Христос към Църквата ще я подготвят за нейната задача да спечели света за Христос чрез своите членове. Църквата има самото присъствие на Христос (Мат. 28:20; Деян. 18:10) и Святия Дух (Рим. 8:9; 1 Кор. 3:16). Бог Баща се наслаждава в спасението на грешниците (Езек. 18:23; Лука 15:10). Благовестието не е нищо друго освен “Божия сила за спасение” (Рим. 1:16; 1 Кор. 1:18, 24).

Връзването на Сатана е изпълнено по принцип (т.е. първоначално) чрез служението на Христос в историята (Мат. 12:28-29), изгонвайки го така от неговата власт (Йоан 12:31; Лука 17:10) на основата на изкупителното дело на Христос (Кол. 3:15). Християните могат да се съпротивяват на дявола, като го карат да бяга (Яков 4:7); те могат дори да го смажат под краката си (Рим. 16:20), защото “по-велик е Оня, Който е във вас, от оня, който е в света” (1 Йоан 4:4).

Заключение

В съответствие с Божия план и под Божията всемогъща ръка християнството е определено да победи света, така че “земята ще се изпълни със знание за Господа както водите покриват морето” (Ис. 11:9). Идва ден, когато почти всички хора и народи ще се покорят пред Господа в смирено поклонение, предлагайки делата на ръцете си и славата на своите царства на Него, Който е “Цар на царете и Господар на господарите” (Откр. 17:14; 19:16).

Постмилениализмът очаква разпространението на Христовата правда по цялата земя. Според ясното учение на Христос (Мат. 5:17-20) и Новия Завет (напр. Рим. 3:31; 7:12; 1 Йоан 2:3-4), Неговата правда се определя на основата на Божия закон. Следователно последователният, основан на Библията постмилениализъм е неизбежно теономичен. Теономичната етика и постмилениалната есхатология са двете лица на една и съща монета.

Славното послание на Писанието – в Стария и Новия Завет – е, че “всяко коляно ще се преклони пред Мене, и всеки език ще славослови Бога” (Рим. 14:11). Павел уверено твърди, че:

Но Христос наистина е бил възкресен, първият плод на починалите. Понеже, както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде и възкресението на мъртвите. Защото, както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще живеят. Но всеки на свой ред: Христос първия плод, после, при пришествието на Христа, тия, които са негови. Тогава ще бъде края, когато ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяка власт и сила. Защото той трябва да царува додето положи всички врагове под нозете си. И смъртта най-последен враг, и тя ще бъде унищожена, защото Бог “е покорил всичко под нозете му”. А когато ще е казал, че всичко е вече покорено, (с явно изключение на тогова, който му е покорил всичко), когато казвам, ще му е било покорено всичко, тогава и сам си Сина ще се покори на тогова, който му е покорил всичко, за да бъде Бог всичко във всичко. (1 Кор. 15:20-28).