3

ПЕСИМИСТИЧНИТЕ МИЛЕНИАЛНИ ВЪЗГЛЕДИ

И тъй, веднъж, като се събраха, те го питаха, казвайки: Господи, сега ли ще възвърнеш на Израиля царството? (Деяния 1:6)

Разглеждането на космическата есхатология задължително включва цялостен преглед на историята, включително и духовните сили, които тласкат напред движението на историята към нейния предопределен от Бога завършек. То също включва сложната последователност от събития, които са свързани с края на историята. Има една особеност на общия дебат, обаче, която се е издигнала до господствуващо положение в дебата. Това е идеята за милениума, наричана “един от най-спорните и интригуващи въпроси на есхатологията.”[1]

Милениалната идея

Думата “милениум” идва от латински, съчетание от mille (хиляда) и annus (година). Това теологично понятие, използвано още през 1638 от кембриджския учен Джоузеф Мийд,[2] се основава на споменаването на “хилядата години” на Христовото царуване в Откровение 20:2-7. Гръцкият аналог е chiliad от гръцкото “хиляда” (chilias). “Милениализъм” и “хилиазъм” етимологично имат едно и също значение и се използват взаимозаменяемо в есхатологичните дискусии, въпреки че понятието “милениализъм” е доста по-често срещано днес.

Макар че е често срещано в съвременните дискусии и дебати, споменаването на хилядогодишния милениум като свързан с божественото царство в историята е рядко срещано в Писанията. Всъщност, то се намира само в първите няколко стиха в една глава в цялото Писание. Често изглежда, че есхатологичният дебат е доста затруднен заради прекаленото влияние на Откровение 20 глава.[3] Постмилениалният теолог от Принстънската семинария Бенджамин Уорфийлд обсъжда това още през 1915: “Понятието ‘Милениум’ е навлязло в християнската реч под влиянието на двадесета глава от книгата Откровение. От този текст, недобре разбиран, идва и идеята, която се свързва с това понятие. . . . Следователно ‘пре-милениален,’ ‘пост-милениален’ са несполучливи понятия, въплъщаващи, и така увековечаващи неправилното разбиране на един важен текст от Писанието.”[4] Хьокема отбелязва, че “книгата Откровение говори на определени хора, за които се казва, че ще живеят и царуват с Христос хиляда години (гл. 20:4). Различни тълкувания на този текст са довели до създаването на поне четири основни възгледа за естеството на милениума или на милениалното царуване, което е описано тук.”[5]

Често премилениалните теолози и диспенсационалистическите теолози са по-влюбени в Откровение 20 глава отколкото другите.[6] Пишейки за някои от големите не-премилениални християнски теолози на този век, диспенсационалистът Л. С. Чафър осмива такива екзегети заради техния възглед за Откровение 20 глава: “Тяхното отстъпление от размишляването и обоснованото тълкуване има само една цел, именно, да постави chiloi (‘хиляда’) години – шест пъти повторено в Откровение 20 глава – в миналото, и така да го направи нещо, което вече не трябва да се очаква в бъдещето. Насилието, което такова тълкуване оказва върху цялото пророческо откровение, е такова, че никой не би го предложил, освен тези, които поради липса на внимание, изглежда не осъзнават какво правят. . . . По чисто фантастично въображение този метод надминава ръселизма, едизма, и адвентизма на седмия ден. . . .” Той говори за “антимилениализма” като “странна теория, произходът на която идва от римското вярване, че Църквата е царството.”[7]

В по-мек тон историческият премилениалист Лад признава: “Ние трябва наистина да признаем, че във всички стихове, цитирани до сега, есхатологичното Царство изглежда бива въведено чрез едно единствено сложно събитие, състоящо се от Господния ден, Идването на Човешкия син, възкресението на мъртвите и крайния съд. Обаче, в книгата, която е изцяло посветена на този предмет, Откровението на Йоан, тази времева схема е променена. . . . Теологията, изградена върху този текст е милениализъм или хилиазъм. . . . Това е най-естественото тълкуване на този текст [Откр. 20], и това е възгледът на настоящия автор. Едно нещо трябва да се признае: това е единственото място в Писанието, което говори за хилядолетното царство на Христос.”[8]

Стандартните милениални позиции

При разработване на систематична есхатология обикновено стандартните евангелски гледни точки се подреждат на основата на милениума. Понятието “милениум” се използва заедно с представки, които определят отношението на Второто пришествие на Христос към милениума: амилениално, премилениално, и постмилениално. Представката а в “амилениализъм” означава, че няма да има земно милениално царство.[9] Представката пре обозначава тази есхатологична система, която очаква да има буквално земно милениално царство, което ще бъде въведено от Връщането на Исус Христос преди (pre) него. Представката пост насочва към възгледа за милениума, според който ще има продължителна (обаче не буквално хиляда години) земна епоха на праведно влияние на царството, която ще завърши с Връщането на Христос. Постмилениализмът от епохата на пуританите по естество е очаквал буквален хилядагодишен милениум, започващ с обръщането на юдеите (а не завръщането на Христос), като последен етап от Христовото земно царство. Съвременният постмилениализъм обикновено вижда хилядата години като символична цифра, покриваща всеобхватността на християнската епоха.[10]

Има важен под-клас в премилениалния възглед, който се появява след 1830. Той е познат като “диспенсационализъм.” Заслужава да се отбележи, че историческите премилениалисти силно отричат каква да е прилика между тяхната система и диспенсационализма. Премилениалистът Джордж Е. Лад яростно протестира срещу приравняването на диспенсационализма с историческия премилениализъм. Той дори нарича приравняването им “грешка.”[11] Това обяснява защо популярната книга, редактирана от Робърт Клаус, е озаглавена Значението на Милениума: четири възгледа.[12]

Диспенсационалистите също осъзнават отличителните си разлики.[13] Райри дори коментира: “Може би въпросът за премилениализма е определящ [за диспенсационализма]. Отново отговорът е отрицателен, защото има хора, които са премилениалисти, но със сигурност не са диспенсационалисти. Заветният премилениалист се придържа към възгледа за завета на благодатта и централната сотириологическа цел на Бога. Той запазва идеята за милениално царство, макар че открива малко подкрепа за нея в старозаветните пророчества, тъй като като цяло ги приписва на Църквата. Царството в неговия възглед е видимо различно от това, което се поучава от диспенсационалистите, тъй като то губи много от еврейския си характер поради пренебрегването на старозаветните обещания относно царството.”[14]

Има полезно теологично средство за разграничаване, създадено от О. Т. Алис и доразвито от Джей Адамс, което работи задоволително при класифицирането на трите основни милениални позиции.[15] Като цяло два въпроса класифицират позициите на три главни школи. Тези въпроси са: (1) Каква е хронологията на царството? (2) Какво е естеството на царството? Въпросът за хронологията е свързан с определянето на времето на Второто явление на Христос по отношение на установяването на царството. Ако Неговото идване е преди царството, тогава позицията е премилениална; ако е след царството, тогава може да бъде или амилениална или постмилениална. Колкото до въпроса за естеството на Христовото царство, той е свързан с историческия характер на царството. Ако царството има радикално, обективно, преобразяващо влияние в човешкото общество, тогава то е или премилениално, или постмилениално; ако няма такова влияние, то е амилениално.

Сега ще направя обобщение на милениалните позиции и кратко изброяване на техните водещи защитници. Позициите ще се разглеждат в азбучен ред. Три милениални позиции ще бъдат разгледани в тази глава; постмилениализмът ще бъде разгледан в отделна глава и доста по-подробно. Когато преглеждаме списъка от последователи, трябва да се имат предвид две уточнения. Първо, древните примери на различните милениални възгледи се придържат към конкретни отличителни качества на милениалните възгледи и не е задължително да се придържат към цялостното систематично представяне. Второ, трябва да се разбере, че всеки отделен привърженик на един от следващите възгледи може да не се съгласи с някоя част, представена в моето обобщение. Винаги има дребни различия между привържениците на някоя конкретна система. Въпреки това, представянето се опитва да даде правилна картина на характерните качества на системите.

Амилениализъм

Определение: Хьокема описва амилениализма със следните думи:

. . . Амилениалистите тълкуват милениума, споменат в Откровение 20:4-6, като описващ съвременното царуване на душите на починалите вярващи с Христос в небето. Те разбират връзването на Сатана, споменато в първите три стиха на тази глава, като отнасящо се за цялата епоха между Първото и Второто идване на Христос, макар че за кратко се прекратява преди Христовото завръщане. Те учат, че Христос ще се върне след това небесно милениално царуване.

Амилениалистите още вярват, че царството на Бога сега присъствува в света, като победителят Христос управлява хората Си чрез Своето Слово и Дух, макар че те също очакват бъдещо, славно и съвършено царство на новата земя в бъдещия живот. Въпреки факта, че Христос е спечелил решителна победа над греха и злото, царството на злото ще продължи да съществува паралелно с Божието царство до края на света. Въпреки че сега ние се радваме на много есхатологичен благословения в настоящото време (въвеждаща есхатология), ние очакваме бъдеща кулминационна последователност от събития, свързана с Второто Пришествие на Христос, което ще сложи началото на окончателното състояние (бъдеща есхатология). Така наречените ‘белези на времената’ присъствуват в света от времето на Христовото първо идване, но те ще стигнат до все по-силно окончателно проявление точно преди Неговото Второ идване. Следователно амилениалистът очаква довеждането на благовестието до всички народи и обръщането на целия Израел да бъдат завършени преди Христовото завръщане. Той също очаква големи гонения и отстъпление, както и поява на личностен антихрист преди Второто пришествие.

Амилениалистът разбира Второто пришествие на Христос като единично събитие, не такова, което включва две фази. По времето на Христовото завръщане ще има общо възкресение, на вярващи и невярващи. След възкресението вярващите, които са все още живи, ще бъдат преобразени и прославени. Тогава тези две групи, възкресени вярващи и преобразени вярващи, ще бъдат грабнати в облаците за да посрещнат Господа във въздуха. След това ‘грабване’ на всички вярващи Христос ще завърши слизането Си на земята, и ще извърши крайния съд. След съда невярващите ще бъдат определени за вечно наказание, докато вярващите завинаги ще се наслаждават на благословенията на новото небе и новата земя.[16]

Енгелсма добавя:

Като теология на надеждата реформистката вяра [амилениализма] насочва очакванията на светиите към голямото добро в бъдещето, което е истинската цел на надеждата. Това не е някакво събитие във времето и историята, а събитието, което е края на времето и историята: идването на Исус Христос. . . . Вярна на своето призвание като теология на надеждата, реформистката вяра [амилениализмът] ревностно изкоренява всички лъжливи надежди, които се пораждат сред християните: земен успех; установяването на Христовото царство на земята в плътска форма преди Деня на Христос (утопия). . . .[17]

Описателни характеристики.

1. Епохата на Църквата е епохата на царството, пророкувана от старозаветните пророци.[18] Божиите хора преминават от Израел в Стария Завет до вселенската Църква в Новия Завет, която става Божия Израил.

2. Сатана е вързан по време на земното служение на Христос при Неговото първо идване. Връзването му го възпрепятствува за да не попречи напълно на прогласяването на благовестието. Това позволява обръщането на големи множества от грешници към Христос и осигурява известно възпиране на злото.

3. Христос сега управлява духовно в сърцата на вярващите. Ще има редки, краткотрайни влияния на християнството върху обществото, където християните ще живеят според принципите на своята вяра.

4. Историята постепенно ще се влошава, като злото ще нараства с приближаване на края. Това ще кулминира в Голямата скръб, с възхода на личностен Антихрист.

5. Христос ще се върне за да сложи край на историята, да възкреси и съди всички хора и да установи вечен ред. Вечното предназначение на изкупените може да бъде или в небесата, или на напълно обновена нова земя.

Представители. В древната църква тези хора са били не-милениалисти, които изглежда най-добре се вписват в амилениалния възглед: Ерма (първи век), Поликарп (69-105 от Хр.), Климент от Рим (30-100 от Хр.) и Игнатий (около 107 от Хр.).[19] В съвременната църква можем да отбележим следните: Джей Адамс, Луис Беркхоф, Г. С. Беркуър, Уилиям Кокс, Ричард Гафин, У. Дж. Гриър, Флойд Хамилтън, Хърман Ханко, Уилиям Хендриксън, Джеси Уилиям Хюз, Антъни Хьокема, Филип Хюз, Абрахам Куйпер, Р. Ленски, Джордж Мъри, Албертус Питерс, Върн Пойтрес, Херман Ридербос, Рей Съмърс, Е. Дж. Янг и Брус Уолтке.[20]

Диспенсационализъм

Определение. Райри, водещият диспенсационалистичен теолог на нашето време, дефинира диспенсационализма по следния начин:

Премилениалистите [т.е. диспенсационалистите] вярват, че тяхната вяра е историческата вяра на църквата. Придържайки се към буквално тълкуване на Писанията, те вярват, че обещанията, дадени на Авраам и Давид, са безусловни, и са имали или ще имат, буквално изпълнение. По никакъв начин тези обещания, дадени на Израел, не са отменени или изпълнени от Църквата, която е различно тяло в тази епоха, имайки обещания и предназначение различни от тези на Израел. В края на тази епоха, вярват премилениалистите, Христос ще се върне за Своята Църква, посрещайки я във въздуха (това не е Второто пришествие на Христос), което събитие, наречено грабването или пренасянето, ще сложи началото на седемгодишен период на скръб на земята. След това Господ ще се върне на земята (това е Второто пришествие на Христос) за да установи Царството Си на земята за хиляда години, през което време обещанията, дадени на Израел, ще бъдат изпълнени.[21]

На друго място той дефинира идеята за “диспенсация” според диспенсационалистическата схема на историята:

Диспенсация е характерен начин на управление в действието на Божието предназначение. Ако някой трябва да опише една диспенсация, той би включил и други неща, като идеите за конкретно откровение, изпитания, провал, и съд.[22]

Описателни характеристики.

1. Давидовото Царство, земно, политическо царство е било предложено от Христос през първи век. То е било отхвърлено от юдеите, и така е отложено за бъдещето.[23]

2. Eпохата на Църквата е напълно непредвидена и отделна епоха в Божия план. Тя е била напълно непозната и неочаквана от старозаветните пророци. Тя е наречена “скоби.”

3. Бог има отделна и различна програма и план за расовия Израел, различен от Църквата. Църквата на Исус Христос е непредвидена в първоначалния Божий план.

4. Църквата може да преживее отделни малки успехи в историята, но в крайна сметка тя ще изгуби влиянието си, ще се провали в мисията си и ще стане покварена, докато световното зло се увеличава към края на Епохата на Църквата.

5. Христос ще се върне тайно в небето за да грабне живите светии и да възкреси телата на починалите светии (първото възкресение). Те ще бъдат отнети от света преди Голямата скръб. Съдът над светиите ще се извърши на небето през седемгодишния период на Голямата скръб, преди Христос физически да се върне на земята.

6. В края на седемгодишната Голяма скръб Христос ще се върне на земята за да установи и лично да управлява юдейско политическо царство с център Ерусалим за 1000 години. През това време Сатана ще бъде вързан и храмът и жертвената система ще бъдат възстановени в Ерусалим като възпоменателни.

7. В края на Милениалното царство Сатана ще бъде пуснат и Христос ще бъде обкръжен и атакуван в Ерусалим.

8. Христос ще извика от небето огън за да унищожи враговете си. Ще се извършат възкресението (второто възкресение) и съдът над неправедните, което ще постави началото на вечен ред.

Представители. В древната църква: никой (създаден около 1830).[24] В съвременната църква: Робърт Андерсън, Глийзън Арчър, Чарлз Бейкър, Емъри Банкрофт, Доналд Барнхаус, У. Блекстоун, Джеймз Брукс, Ричард Буб, Л. С. Чафър, Джон Нелсън Дарби, М. Р. ДеХаан, Уилиям Евънс, Чарлз Лий Файнбърг, Джон Файнбърг, Пол Файнбърг, А. С. Гебелин, Норман Гайслър, Джеймз Грей, Хари Айрънсайд, Уолтър Кайзър, Уилиям Кели, Хол Линдзи, Робърт Лайтнър, Алва Дж. Маклейн, Г. Кембъл Морган, Дж. Дуайт Пентекост, Чарлз Райри, С. И. Скофилд, Хенри Тисен, Джон Уолвурд и Уорън Уиърсби.[25]

Премилениализъм

Определение. Джордж Елдън Лад, водещ защитник на историческия премилениализъм в днешно време, определя системата за нас:

. . . Премилениализмът е учението, което твърди, че след Второто пришествие на Христос ние ще царуваме хиляда години на земята преди крайното изпълнение на Божията изкупителна цел в новото небе и новата земя в бъдещия свят. Това е естественото тълкуване на Откровение 20:1-6.

Откровение 19:11-16 описва Второто идване на Христос като победител, идващ да унищожи враговете Си: Антихриста, Сатана и Смъртта. Откровение 19:17-21 описва първо унищожаването на Антихриста и войските, които го подкрепят в съпротивата му срещу Божието царство. След това Откровение 20 описва унищожаването на злата сила зад Антихриста. . . . което става на два етапа.

Първо, Сатана бива вързан и затворен в “бездната” (Откр. 20:1) хиляда години. . . . По това време става първото възкресение (Откр. 20:5) на светиите, които споделят Христовото управление на земята в продължение на хиляда години. След това Сатана е освободен от връзките си и независимо от факта, че Христос е царувал над земята хиляда години, той намира сърцата на необновените хора все още готови да се разбунтуват срещу Бога. Следва последната есхатологична война, когато дяволът бива хвърлен в езерото от огън и жупел. Тогава е второто възкресение на онези, които не са били възкресени преди милениума. . . .[26]

На друго място той добавя:

Благовестието няма да победи света и да подчини на себе си всички народи. Омразата, противопоставянето и войните ще продължат да са характерни епохата до завръщането на Човешкия Син. . . . Злото ще бележи хода на историята.[27]

Описателни характеристики.

1. Църквата от новозаветната епоха е първоначален етап на Христовото царство, както е пророкувано от старозаветните пророци.

2. Новозаветната църква може да спечели случайни победи в историята, но в крайна сметка ще се провали в своята мисия, ще изгуби влияние и ще стане покварена, докато световното зло се увеличава към края на епохата на Църквата.

3. Църквата ще премине през бъдещо, всеобхватно, небивало време на скръб. Тази епоха е позната под името Голямата скръб, която ще сложи края на съвременната история. Историческите премилениалисти са пост-трибулационисти.

4. Христос ще се върне в края на Голямата скръб за да грабне църквата, да възкреси мъртвите светии и да извърши съд над праведните в “миг на око.”

5. Тогава Христос ще слезе на земята със Своите славни светии, ще се бие в битката при Армагедон, ще върже Сатана и ще установи световно политическо царство, което ще бъде лично управлявано от Него в продължение 1000 години от Ерусалим.

6. В края на милениалното царуване Сатана ще бъде освободен и ще има всеобщ бунт срещу царството и яростни атаки срещу Христос и Неговите светии.

7. Бог ще се намеси с огнен съд за да избави Христос и светиите. Ще се извършат възкресението и съдът над нечестивите и ще започне вечният ред.

Представители. В древната църква: Папий (60-130), Юстин Мъченик (100-165), Иреней (130-202) и Тертулиан (160-220). В съвременната църква: Хенри Алфърд, Е. Б. Елиът, У. Дж. Ердман, А. Р. Фосет, Хенри Фрост, Ф. Годет, Х. Гинес, Робърт Гъндри, С. Х. Келъг, Д. Х. Кроминга, Джордж Елдън Лад, Филип Моро, Дж. Бартън Пейн, Джордж Питърс, Алекзандър Рийз, Р. А. Тори, С. Ф. Трегелс, Натаниъл Уест и Теодор Зан.[28]

Заключение

Със сигурност всеки от милениалните възгледи, представени по-горе, има характерни особености, които са достатъчно различни за да ги разграничаваме. Тези различия не са маловажни. Но едно нещо обединява тези милениални възгледи: цялостен песимизъм по отношение на надеждата за християнска цивилизация в настоящата история. Такъв песимизъм е съществено важен проблем, когато човек се опитва да развие и приложи християнски мироглед. Именно този същностен песимизъм е характерната черта на тези възгледи, когато се сравняват с постмилениализма.

В следващата глава ще премина към доста по-цялостно разглеждане на постмилениализма. Правейки това, ще бъде важно да оценя присъщия на постмилениализма оптимизъм – оптимизъм, който е самата същност на истинския християнски мироглед и който е толкова важен за изграждането на християнска цивилизация. Божието царство в историята е цивилизация, точно както царството на Сатана в историята е цивилизация. И двете царства са духовни; и двете са цивилизации. Едното побеждава в историята.