Той ще владее
Съдържание
Предисловие
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Заключителни
бележки

Приложение А
Приложение Б
Библиография

   

Той ще владее
  Home     Кенет Л. Джентри  

 

9

СЪТВОРЕНИЕТО

Понеже чрез него бе създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез него и за него бе създадено; и той е преди всичко, и всичко чрез него се сплотява. (Колосяни 1:16-17)

Сега стигаме до действителното изложение на постмилениалната есхатология. Господстваща и отличителна тема на библейската есхатология е тази за сигурното очакване на победата на благовестието във времето и на земята. Това може да се види по различни начини в откровението в Стария Завет.

Започваме с описанието на Сътворението. Християнската вяра истински се интересува от материалния свят, както се отбелязва в Глава 6. Бог създаде земята и човешкото тяло като материални величини и всички те са “твърде добри” (Бит. 1:1-31; 2:7). Следователно, описанието на Сътворението е важно за развиването на християнски мироглед, и следователно за разбирането на библейската есхатология.

За да разберем правилно едно нещо, винаги е полезно да разбираме неговата цел според създателя и строителя му. Есхатологията е теологична дисциплина, която се занимава с телеология, с разкриването на божествено откритата, дългосрочна цел на този свят и на историята. Какъв ще бъде завършекът? Какви са неговите предвестници? По какъв начин ще дойде? Кога ще се случи? Тогава неизбежно есхатологията трябва да се занимава със сътворението, защото тя е божествено заповядано осъществяване на сътворението. Накратко, краят е свързан с началото.[1]

Битие е от основна значимост за Християнската вяра. Самото заглавие “Битие” [на англ. “Genesis,” бел. ред.] е извлечено от гръцкия език на превода в Септуагинта на Битие 2:4: “Това е произходът [geneseos] на небето и на земята.”[2] Думата geneseos означава “произход, източник.” Именно в началните глави на Битие (глави 1-3) намираме основните елементи на библейската есхатология. Краят се намира в началото. Сътворението имаше цел.

Едемското очакване за победа

Бог създаде света с цел. Въпреки объркването, причинено от определени водещи диспенсационалисти, Реформистката теология вижда като крайна цел на историята на вселената Божията слава.[3] Неговото намерение в Сътворението при довеждането на света в съществуване беше изявяването на Неговата собствена слава: “Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почет, и сила; защото ти си създал всичко, и поради твоята воля всичко е съществувало и е било създадено” (Откр. 4:11).[4] Всички хора живеят пред Бога в материалния свят,[5] който Той създаде за Своята собствена слава, като място за човешко обиталище.[6]

В самото начало на историята Бог създаде човека по Свой “образ и подобие” (Бит. 1:26). При установяването си Мандатът на Сътворението идва като “завършек на ликуваща песен” при завършването на Божията съзидателна дейност.[7] По това време сътворението току що е било завършено и обявено за “твърде добро” (Бит. 1:31-2:2). Една важна част от този образ е човекъта, действащ като управител над земята под Бога. Това е очевидно от тясната връзка между тълкувателното откровение за сътворението на човека по Божия образ и божествената заповед към човека да владее над създанието: “И Бог каза: Да направим човека по Нашия образ, по Нашата прилика; и нека владеят над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя, и над всеки гад, що пълзи по земята” (Бит. 1:26-27). Тъй като човекът е по Божия образ, той има способност и отговорност за господство.

Божият образ в човека е определящ за човека; той предшествува и определя задължението на човека, господството. Човекът, обаче, не е, нито някога е бил, абсолютен владетел; Той е Божият подуправител (пълномощник).[8] Бог го създава и му дава власт във времето, поставяйки го под власт, за да действува в покорство под Божията върховна власт.[9] Всичко това се прави в цялостно поклонение пред Бога, защото “установяването на съотношението шест дни труд към един ден на поклонение и почивка показва истинската гледна точка, от която трябва да се разглежда господството на човека над земята.”[10] Така времевата “власт” на човека трябва да се разбира като вторично произхождаща и да се тълкува според абсолютната власт на Бога: Бог създаде (Бит. 1:26), Бог благослови (Бит. 1:27), Бог даде (Бит. 1:28) и Бог заповяда (Бит. 2:16); човек трябва да се покланя на Бога (Бит. 2:3; Изх. 20:11). Човекът изпълнява предназначението на сътворението си когато се умножава (Бит. 1:28) и когато действува като обществено създание, упражняващо праведно господство на земята. Бог е поставил вътре в човека стремежа към господство.[11]

Мандатът на Сътворението (или на Господството) беше даден при самото сътворение на човека, отличавайки го и издигайки го над животинското, растителното, и неорганичното царства и определяйки задачата му в Божия свят в съответствие с Божия план. Наименуването на животните от Адам в Битие 2 трябва да бъде разбрано в семитския смисъл на наименуване. “В Израел, както сред други народи, се е осъзнавало значението, свързано с името, и силата, която се намира в него. . . . Чрез даването на име на даден човек се установява връзка на господство и притежание над него. Това обяснява и Бит. 2:19. Адам наименува всичките животни. Това означава, че той упражнява господство над създанието и го свързва със своята област на действие. Да се даде име на завоюван град (2 Цар. 12:28) или земя (Пс. 49:11) е да се установи право на притежание, и да бъдат покорени те на нечия власт.”[12]

Не трябва да приемаме, че върховното господство на Адам беше ограничено в Едем. Едем беше само неговата начална точка. Адам всъщност трябваше да разшири подреденото състояние на Едем (Бит. 2:17) по целия свят (Бит. 1:26).

Не само че Общественият Мандат беше даден при Сътворението преди падението, но той остана в сила дори и след навлизането на греха. Това е очевидно по много начини. Да разгледаме само два от тях. Първо, описанието от първите години от съществуването на човека го показват да действува като господствуващо създание и без неодобрение, покорявайки земята и развивайки общество. Наистина, от самото начало и продължавайки в света след Падението, Адам и неговите наследници упражняваха господство. Този стремеж към господство действува със забележително висока скорост, в противовес на възгледа за първобитния човек, поддържан от еволюционните антрополози.[13] Човекът бързо развива различни страни на обществено устройство: отглежда на добитък, създава на музика и музикални инструменти, изработва инструменти от метал и т.н. (Бит. 4:20-22). Тъй като човекът е обществено създание (Бит. 2:8), неговото изграждане на общество включва също и областта на политическото управление. Това е очевидно в това, че Бог назначава държавната власт (Римл. 13:1-2). При самото му сътворение на човека не само бе заповядано да развива цялото Божие създание, но той действително започна да прави това. Обществото не е случайно странично следствие от историческия ред. Всяка първобитност, която може да се намери в човешките общества, е свидетелство за развиващите се последствия на греха и на отдалечаването от Бога, не на първоначалното състояние при сътворението.

Второ, Мандатът на Сътворението конкретно се повтаря в Писанието. Това твърдение тревожи Ханко, който настоява: “Адам не изостави общестения мандат; грехът и проклятието направиха невъзможно за Адам да го продължи. Това не е просто игра на думи; това е в самото естество на [милениалния] въпрос. Забравен е фактът, че грехът и проклятието правят завинаги невъзможно изпълнението на обществения мандат в настоящия свят.”[14] Този възглед съзнатенло пренебрегва Писанието.

Общественият мандат се повтаря като валиден и в двата завета (Бит. 9:1; Евр. 2:5-8).[15] Псалм 8 ясно свидетелствува за Обществения Мандат: “Що е човек та да го помниш? Или човешки син та да го посещаваш? А ти си го направил само малко по-долен от ангелите, и със слава и чест си го увенчал. Поставил си го господар над делата на ръцете си; всичко си подчинил под нозете му” (Пс. 8:4-6).

Оптимистичните очаквания на постмилениализма се съвместяват добре с Божията цел при сътворението, както се вижда от Обществения Мандат. Те подчертават божественото очакване за истинската, сътворена природа на човека да изяви себе си. Постмилениализмът очаква света като система (kosmos)[16] да бъде подчинен на Божието управление чрез активното, осветено действие на изкупения човек, който е бил обновен по Божия образ (Кол. 3:11; Еф. 4:24). С други думи, постмилениалната есхатология очаква в историята това, което Бог първоначално е определил за историята. Тя вижда Неговия план като поддържан и движен напред към своята първоначална цел, но вече върху новата основа на Божието върховно и благодатно изкупление. Възражението на Ханко срещу постмилениалната употреба на Обществения Мандат е основана в дълбокото чувство за истинската страховита сила на греха. Постмилениалистът, обаче, вижда Божието продължение на Обществения Мандат, но върху нов принцип: много истинската и дори по-велика сила на изкуплението в Христос.

Очакването за победа след Падението

Първото истинско есхатологично твърдение в Писанието се среща много рано: в Битие 3:15. В съответствие с прогресивно развиващата се природа на изкуплението, в това есхатологично сведение липсва конкретността на реда на по-късното откровение. “Откровението е тълкуванието на изкуплението; следователно то трябва да се разкрива на части, както се развива изкуплението. . . . Цялостното развитие [на изкупителното откровение] е от семе към постигане на пълен растеж; но все пак ние не казваме, че като качество семето е по-малко съвършено от дървото. . . . Истината е по същество богата и сложна, понеже самият Бог е такъв.”[17] На този зародишен етап на откровението личността на идващия Изкупител не е изразена ярко; необходимо е по-късно откровение за да се види ясно картината, която не е достатъчно ясна, докато Христос не дойде. Все пак общите линии, очертани от това начално есхатологично твърдение, са достатъчно ясни: “Старозаветното откровение подхожда към схващането за личностен Месия постепенно. За падналия човек бе достатъчно да знае, че чрез Своята божествена сила и благодат Бог щеше да роди от човешката раса победа над змията.”[18]Наранената пета не спасява бунтовната глава.

Ортодоксалните християнски изследователи на Библията приемат сведенията в Битие 3:15 като отнасящи се към идващото изкупително дело на Исус Христос като Обещания Изкупител.[19] Той е обещан като Един, Който ще дойде да смаже Своя голям враг – несъмнено Сатана, владетелят на нечестивото царство на злото.[20] Този стих изобразява в едно изречение могъщата борба между потомството на жената (Христос и Неговото царство)[21] и потомството на змията (Сатана и неговото царство).[22] “Освен ако искаме да отделим напълно втората част на стиха от първата, като приложим по-дълбокия смисъл само към втората част, приемайки в същото време първата част строго буквално, ние не можем да избегнем заключението, че първата част на стиха обявява продължаващия духовен конфликт между потомството на жената и потомството на змията. С други думи, това, което имаме изобразено тук, е постоянният конфликт между децата на дявола и децата на Царството.”[23] “Следователно това първо евангелско обещание, въпреки сбития и образен език, с който е изразено, дава истински поглед върху целия ход на човешката история.”[24] Така това обяснява борбата в историята: Божията цел при Сътворението среща съпротива. (Това също ни помага да си обясним загрижеността на Библията относно родословията, водещи до идването на Христос и изпълнени в Него, Лука 3:23-38).

И така, това е установяването на завета на благодатта, понеже това е първото обещание за Изкупител.[25]

Въпреки тази голяма борба в историята, основната идея на това поетично сведение е темата за победата на потомството на жената, Христос. По-късното откровение в Новия Завет показва, че пророчеството започна да се сбъдва при смъртта и възкресението на Христос;[26] то не очаква някакво далечно начало за своето изпълнение. Христос вече се възнесе до Божия престол.

И въпреки това, като цитира Битие 3:15, Хьокема твърди, че “очакването за бъдеща златна епоха преди връщането на Христос не обяснява продължаващото напрежение в историята на света между Божието царство и силите на злото.”[27] Той извлича твърде много от това сбито твърдение. Защо да не го отнесем към Първото идване на Христос при установяването на Неговото царство и Църква (виж Кол. 2:15; Римл. 16:20)?[28] По-късното откровение развива естеството на борбата и нейниям, че в този текст Бог накратко открива целия Си спасителен план за Неговите хора. По-нататъшната история на изкуплението ще е развитие на съдържанието на началното обещание.”[29] В допълнение, стихът ясно свързва смъртоносния удар върху Сатана с нараняването на петата на Христос, т.е. с разпъването на Христос, което става при Неговото първо идване. Неговата рана е дала силата на Неговата Църква.

Така в самото начало на пророчествата имаме сигурност на победата. Точно както Падението на Адам имаше световен негативен ефект, така Божието спасение, заради възкресението на Христос, Последния Адам, има световен положителен ефект (Римл. 5:15; 1 Кор. 15:22, 45).[30] Смазването на Сатана не очаква крайната победа на Христос над Сатана в края на историята. Идеята (както ще видим напълно по-късно) е тази, че Сатана, Разрушителят, неговото нечестиво царство и злите му действия са побеждавани прогресивно от превъзходната сила и слава на Всемогъщия Бог Създател чрез Исус Христос.

Заключение

Основата на оптимистичните очаквания за изкупление е поставена в началните глави на Битие. Сътворението на човека е с цел той да управлява света под Бога и за Божия слава. На човека е заповядано да развива общество, да упражнява господство на земята. Постмилениализмът очаква изпълнението на този мандат.

Човекът отпада от благоволението на Бога заради намесата на изкусителя, Сатана. Вместо да прекрати Своето първоначално намерение за света, Господ незабавно започва да изработва Своя изкупителен план в историята. Изходът от този план е пророчески ясен: потомството на жената ще смаже потомството на змията. Божието заветно господство ще се разшири в историята чрез пазещите завета Негови представители в историята. Духовните наследници на Втория Адам прогресивно ще изпълнят цялостната задача, която е била възложена първоначално на Първия Адам. Изкуплението прогресивно тържествува над извратеността в историята. Възкресението на Христос бе и остава по-силно от Падението на Адам: не само юридически, но и обществено.

Разбирането за силата на Христовото възкресение и Неговото възнасяне от дясната страна на Бога се отрича от амилениализма.[31] Амилениалистът вижда падението на Адам като много по-могъща сила в човешкото обществено развитие. Той вижда Христовото изкупление като “само за душите, само за Църквата, само за християнските семейства.” Той очертава граница между себе си и обществото, което означава, той очертава юридическа граница около преобразяващата сила на Благовестието. Това е защото той вече е очертал есхатологична граница около преобразяващата сила на благовестието.[32]

Историческото осъществяване на Божия изкупителен план е заветно, както отбелязах в Глава 6. Развитието на заветното изкупление може да се проследи още от тези начални глави на Битие през цялото Писание. Нека сега да проследим развитието на изкуплението в старозаветното откровение. И отново, теономичният постмилениализъм се съвместява добре с пророческото очакване, съчетавайки изкупителните и съзидателните действия на Бога.


[1] Ис. 46:10. Виж Едемската образност в Откр. 21:6; 22:13.

[2] Думата geneseos се появява често в Битие като заглавие на различни раздели. Виж Бит. 5:1; 6:9; 10:11; 11:27; 25:12; 25:19; 36:1; 36:9; 37:2.

[3] Ударението на Реформистката теология върху Божията слава е изразено в нейната най-основна заветна изповед на вярата: Уестминстърските стандарти. Виж Изповедта на вярата (3:3, 7; 41; 5:1; 6:1; 16:2, 7; 18:1; 33:12), Големия Катехизис (В. 1, 12, 13, 190), и Краткия Катехизис (В. 1, 2, 7, 47, 66, 101, 102, 107).

[4] Пс. 8:1; 19:1-16; 89:11; 82:8; Рим. 11:36; Откр. 4:11.

[5] 2 Лет. 16:9; Пс. 33:13-15; Пр. 15:3; Деян. 17:28; Евр. 4:13.

[6] Пс. 24:1; 115:16; Пр.15:3; Дан. 5:23; Деян. 25:24-31; Откр. 4:11.

[7] C. F. Keil and Franz Delitsch, The Pentateuch, in Commentary on the Old Testament (Grand Rapids: Eerdmans, [n.d.] 1975), 1:64.

[8] Амилениалистът Херман Ханко твърди, че поради Падението “Божият образ се променя в него в образа на Сатана” и “че Падението довежда до пълна загуба на образа.” Herman Hanko, “An Exegetical Refutation of Postmillennialism” (неиздаден конферентен материал: South Holland, IL: South Holland Protestant Reformed Church, 1978), pp. 23, 22. Писанието, обаче, твърди, че дори и падналият човек все още е по Божия образ, макар че това е нарушен и извратен образ (Бит. 9:6; Як. 3:9; 1 Кор. 11:7). Този образ свидетелства на човека за неговия грях. Той е обновен и подсилен в святост и праведност в изкупения човек (Кол. 3:10).

[9] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 3.

[10] O. Palmer Robertson, Christ of the Covenants (Phillipsburg, NJ: Presbyterian & Reformed, 1980), p. 80.

[11] Виж: Francis Nigel Lee, Culture, Its Origins, Development, and Goal (Cape May, NJ: Shelton College Press, 1967); Abraham Kuyper, Lectures on Calvinism (Grand Rapids: Eerdmans, [1898] 1961); Henry R. Van Til, The Calvinist Concept of Culture (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1959); Francis Schaefer, How Should We Then Live?: The Rise and Decline of Western Thought and Culture (Old Tappan, NJ: Fleming H. Revell, 1976).

[12] Hans Bietenhard, “onoma,” Theological Dictionary of the New testament, Gerhard Kittel and Gerhard Friedrich, eds., 10 vols., trans. by Geoffrey W. Bromiley (Grand Rapids: Eerdmans, 1967), 5:253.

[13] Това, че човекоподобните маймуни, лемурите и маймуните са наречени “примати” (от лат. primus, “пръв”), показва еволюционен възглед за човека.

[14] Hanko, “An Exegetical Refutation of Postmillennialism,” p. 10.

[15] Виж споменаванията на други места: Бит. 3:15-20; Екл. 3:1-17; 5:18-19; 9:9, 10; 1 Кор. 10:31; 15:22-28; Евр. 4:9-16; 6:7-11; Откр. 20:12; 21:24-22:5.

[16] Космос (“свят”) е гръцката дума (използвана в Новия завет), която изразява подредената система на света; тя е обратна на хаос. За разглеждане на това понятие, виж Глава 12, по-долу.

[17] Geerhardus Vos, Biblical Theology: Old and New Testaments (Grand Rapids: Eerdmans, 1948), pp. 14, 15, 16.

[18] Ibid., p. 55.

[19] Някои либерални учени твърдят, че това пророчество трябва да се разбира етиологически вместо месиански. Gerhard Von Rad, Genesis, trans. by John Marks (Philadelphia: Westminster Press, 1961), pp. 89-90.

[20] Откр. 12:9, 14-15; 20:2. Сравни Йоан 8:44; 1 Йоан 3:8.

[21] Въпреки че несъмнено тук се говори конкретно за Христос като Потомството, тук ясно се говори също и за колективното потомство. Ева е наречена “майка на всички живи” (Бит. 3:20). Сравни Мат. 25:40, 45; Лук. 10:18; Йоан 8:44; 15:1-7; Деян. 13:10; Рим. 16:20; 1 Кор. 12:12-27; 1 Йоан 3:10; Откр. 12:7-9.

[22] Виж конфликта между Адам и Сатана, Авел и Каин, Ситовите потомци и потомците на Каин, Ной и Нимрод, Авраам и халдейците, израилтяните и ханаанците, християните и езичниците.

[23] Gerhard Charles Aalders, Genesis (Bible Student’s Commentary), преведено на английски от William Heynen (Grand Rapids: Zondervan, 1981), 1:107. Виж също Robertson, Christ of the Covenants, p. 97.

[24] Philip Edgcumbe Hughes, Interpreting Prophecy: An Essay in Biblical Perspectives (Grand Rapids: Eerdmans, 1976), p. 11.

[25] Anthony Hoekema, The Bible and the Future (Grand Rapids: Eerdmans, 1979), p. 180.

[26] 1 Йоан 3:8; Евр. 2:14; Кол. 2:14, 15.

[27] Hoekema, Bible and the Future, p. 180.

[28] За връзването на Сатана, виж по-долу.

[29] Hoekema, Bible and the Future, p. 5.

[30] Gary North, Is the World Running Down? Crisis in the Christian Worldview (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1988).

[31] Това също се отрича от премилениализма в неговия възглед за църковната история преди физическото връщане на Исус Христос за да установи хилядагодишното Си земно царство.

[32] Може би е обратното. Ван Тил предполага, че етиката е първостепенна, а интелектуалната грешка е вторична. Затова Гари Норт предполага, че желанието на християните да избегнат лична и колективна отговорност за изпълнението на условията на Мандата за Господство е това, което ги води да измислят лъжлива, песимистична есхатология.





He Shall Have Dominion
Copyright © 1992 Kenneth L. Gentry, Jr.
превод Copyright © 2001 Радослава Петкова, Dominion 777